Саможертвата

24.

Двете седмици след последния път, когато ходих в „Дьо Корбо“, ми се сториха вечни. Най-сетне дойде вторник и аз бях готова да изскоча от последния час и да хукна съм магазинчето за реликви.

Затова, когато излязох от училището и видях, че Жул ме чака, ми се стори, че някой е хванал китките ми и ми е сложил белезници.

— Жул — започнах, без да скрия разочарованието си, — какво правиш тук?

— И аз се радвам да те видя, Кейт — отвърна весело той. — Гаджето ти ме помоли да ти стана бодигард днес следобед.

— Какво? — възкликнах аз.

Жул пристъпи напред и ме целуна по бузите, а аз се дръпнах назад, при което той се разсмя.

— Не съм виновен! — обясни и отстъпи с вдигнати ръце, сякаш казваше „предавам се“. — Венсан поема опасните мисии, докато за мен остава честта да спасявам дамите в беда.

— Няма никакъв проблем. Само че имаше нещо, което исках да свърша… сама. — Едва тогава осмислих казаното от него. — Каква е тази опасна мисия? — попитах и впих очи в него.

— А, най-сетне ми обърна внимание — ухили се той. — Може ли да ти кажа повече, след като се качим в колата и се дръпнем от автобусната лента. — Жул посочи беемвето, паркирано неправилно на няколко метра. Видях, че приближава автобус и присветва с фарове, за да се дръпнем. Побързах да скоча в колата, преди шофьорът да вдигне скандал.

— Да не би да чакаме великолепната Джорджия? — попита Жул, когато се настани зад волана и включи на скорост.

— Не, до шест е на репетиция на театралния клуб — отвърнах разсеяно, замислена над онова, с което се беше заел Венсан.

Изчаках Жул да потегли.

— Добре. Вече сме в колата. Казвай сега.

Докато пътувахме, Жул ми каза, че ревенантите, които пазят дома на Женвиев, сутринта звъннали на Жан-Батист, за да му кажат, че някой е влязъл с взлом. Докато ги нямало, някой влязъл в къщата и обърнал всичко наопаки. Вратата била разбита, ключалката — счупена. Изглежда, нищо не липсвало. Жан-Батист и Венсан отишли да огледат.

— А аз защо се сдобих с бодигард?

— Защото всички се питат дали това не означава, че нума отново са се раздвижили, и Венсан се притесни за теб. Тъй като Жан-Батист настоя той да отиде с него в дома на Женвиев, аз предложих да дойда да те взема — обясни Жул с доволна усмивка, без да откъсва очи от пътя. — Кажи къде щеше да ходиш? Ще те закарам.

— Лично е. Ще отида друг път — въздъхнах аз. Стомахът ми се сви от притеснение, когато се запитах кога ли ще имам друга възможност да посетя магазинчето. — Защо не ме закараш при Венсан?

— Какво ще кажеш да отидем в ателието ми? Там не е толкова опасно. Освен това ми трябва модел и ти ще ми позираш.

— Искаш да ти позирам за портрет ли? — попитах недоумяващо аз.

— Всъщност в момента съм на вълна легнали голи тела, в духа на Модиляни — рече той. Стараеше се да остане сериозен.

— Ако си въобразяваш, че ще си сваля дрехите пред теб, Жул… — започнах аз.

Той избухна в смях и удари волана с ръка.

— Само се шегувах, Кейти. Ти си дама. Не бих те молил да компрометираш невинността си като платените ми модели — до една разпасани повлекани!

След като вече бях виждала полуголи манекенки в ателието на Жул, Венсан ми каза, че повечето били студентки, които имали нужда от парите за училищни разходи. Изобщо не бяха „разпасани повлекани“. Жул се опитваше да събуди у мен съчувствие и по всичко изглежда, че успяваше.

— Добре, ще ти позирам — съгласих се аз. — Само че отсега да сме наясно, че няма да сваля нито една дреха, докато съм в ателието ти.

— Ами другаде? — попита той с хитра усмивка.

Извих очи, докато пътувахме към моста и Айфеловата кула се показа пред нас.

Поех дълбоко въздух, докато влизахме в ателието му, и вдъхнах една от любимите ми миризми на мокра маслена боя. Тя ми беше позната още от дете, поемах я дълбоко всеки път, когато ходех на гости в ателието за реставрации на баба. Свързвах тази миризма с красота. Очите ми последваха носа и веднага разбрах, че наградата ме очаква зад ъгъла.

Каква награда само! Стените в ателието на Жул бяха запълнени с цветни петна. Геометрични градски пейзажи в основните цветове, голи тела в наситенорозово и телесно. Мислите ми се настроиха на вълна изкуство. Докато бях заобиколена от тази красота, се чувствах завършена. Бях напълно удовлетворена. Имах чувството, че някой вътре в мен е запалил светлина и е осветил дори най-тъмните, забравени кътчета на ума ми.

Унесът ми беше прекъснат от трясък в съседната стая. Жул се втурна покрай мен, преди да успея да реагирам, изтегли меч от стойката за чадъри и се хвърли към вратата. Чух нечий вой, през порталната врата се стрелна непознат мъж и изскочи навън.

Времето сякаш спря, докато го наблюдавах как увисва във въздуха. В първия момент не можах да повярвам на очите си, но новият трясък ме върна към действителността. Тялото му разби прозореца и изчезна навън. Хукнах към нащърбения отвор, счупеното стъкло изхрущя и аз видях как мъжът се приземи върху калдъръма два етажа по-надолу. Падането изглежда не му се беше отразило, защото той се изтупа, притисна ръка към горната част на тялото си, за да спре бликналата от раната кръв, затича през двора и изскочи на улицата.

Обърнах се към Жул, застанал с окървавен меч в ръката пред счупения прозорец. Малкото бюро до него беше покрито с книги, посветени на изкуството, брошури от различни галерии, пръснати така, сякаш някой ги беше хвърлил във въздуха и ги беше оставил да се разпилеят навсякъде. Чекмеджето от бюрото бе захвърлено празно на пода.

— Той да не би… — започна Жул, но не намери сили да довърши въпроса.

Кимнах.

— Стовари се долу и избяга. Май си го ранил — рекох окуражително. — Притискаше ръка отстрани, докато тичаше навън.

— Какво търси нума в ателието ми? — измърмори шокираният Жул. — Как, по дяволите, е успял да влезе? И прозорецът, и вратата имат първокласни заключалки.

Сред парчетата счупено стъкло забелязах блясък на метал. Пристъпих внимателно към него, наведох се и вдигнах комплект сребристи инструменти на верижка. Докато ме наблюдаваше, лицето на Жул придоби необичаен оттенък на аленото. Той извади телефона от джоба си и набра номер.

— Венс? Да, тук е. Слушай! Бяха и тук, в ателието… Само един… Измъкна се. Не, тя е добре. Да, сигурен съм.

Подаде ми телефона.

— Добре ли си, Кейт? — Венсан говореше внимателно, както винаги, когато се опитваше да скрие паниката си.

— Добре съм. Онзи тип дори не ме забеляза. Жул го нападна и той скочи през прозореца.

— Идвам веднага.

— Защо ще идваш, Венсан? И двамата сме добре. Довърши си работата. Нали довечера ще се видим?

— Налага се да дойдем. Трябва да се опитаме да разберем какво е търсил. Ще вземем такси и след двайсет минути ще сме там, така че ни изчакай. Трябва да те видя, за да се уверя, че си добре. Искам пак да чуя Жул.

Жул се заслуша в онова, което казваше Венсан, след това пъхна телефона в джоба си и се изтръгна от унеса, погледна ме и най-сетне забеляза, че съм пред него. Пусна меча на пода и стисна силно раменете ми.

— Кейт, добре си, нали? Не си ранена, нали?

Той ме оглеждаше внимателно.

Бях толкова слисана от настойчивите му въпроси, че не можах да промълвя и дума. Когато бяхме заедно, Жул винаги се шегуваше, подмяташе игриви забележки, но сега големите му очи не се откъсваха от моите и той не криеше колко е сериозен и уплашен. Поклатих глава и успях да проговоря:

— Не съм ранена.

Той въздъхна и едва сега разбра, че съм здрава, притисна ме до себе си толкова силно, че не можех да дишам. След няколко секунди ръцете му ме отпуснаха малко, но той така и не ме пусна, докато аз най-сетне не се опитах да се отдръпна и не го повиках по име.

Той отпусна ръце отстрани, но иначе не помръдна — лицето му беше на сантиметри от моето и топлият му дъх докосваше кожата ми — цяла вечност, или поне така ми се стори. След това много рязко той се обърна и излезе от ателието. Чух го да трополи, докато слизаше по дървеното стълбище, и надникнах през счупения прозорец, за да го видя как пресича вътрешния двор и застава напълно неподвижен до каменната порта към улицата, докато чака пристигането на останалите.