Саможертвата

21.

Виолет и Артур ни чакаха на входа на клуба. Тъй като бяха небрежно облечени, Артур за пръв път изглеждаше като момче на своята възраст. Беше с тениска с ликовете на тийнейджърите от някаква банда, която Венсан му беше дал, и черни дънки. Без обичайната официална риза и широката вратовръзка той се оказа адски готино парче. „Жалко, че е сноб от аристокрацията“ — помислих си аз, когато видях, че Джорджия го оглежда с интерес, без да обръща внимание на застаналата до него Виолет.

Дребната дама-ревенант пристъпи към мен и ме разцелува.

— От цяла седмица не сме ходили на кино! — рече обвинително и се усмихна приятелски.

— Знам, трябва да се разберем в най-скоро време.

Тя погледна Венсан, който обсъждаше нещо с Артур, след това ме погледна. От изражението й разбрах, че иска да ме попита нещо. Отдръпнах се от него и сниших глас:

— Казвай.

— Мислех си за книгата, която си открила в галерията на дядо ти. „Безсмъртна любов“. Гаспар има същата, но така и не успях да я открия. Случайно да е у теб?

Усетих как пламвам. По дяволите! След като научих каквото ми трябваше, съвсем забравих, че книгата е у мен. Защо просто не й кажех? Защото щеше да излезе, че съм крадла.

— Не — отвърнах.

— Парижките ревенанти използват колекцията на Жан-Батист като обществена библиотека. Понякога дори не оставят бележка, когато вземат нещо. Много неприятно! — Тя тропна с крак като разглезено дете и аз стиснах устни, за да не се разсмея.

— Хайде! — провикна се сестра ми, застанала до бияча, който проверяваше списъка с поканените.

Въздъхнах облекчено.

— Да вървим — подкани ме Венсан и стисна ръката ми, когато биячът задържа вратата и ние се вмъкнахме в полутъмното заведение.

Групата ни се настани в предната част на натъпканата зала, откъдето наблюдавахме как бандата на Себастиен свири от сцената, оградена от завеси на леопардова шарка. Между нас и бандата се бяха скупчили тийнейджърки, танцуваха и не откъсваха очи от музикантите.

Жул си беше довел гадже — невероятно красиво момиче, което приличаше на чуждестранна манекенка. Двамата пристигнаха скоро след нас, а котешките й очи обходиха сънено заведението, докато нацупената й муцунка се гушеше до него.

— Това е Джулиана — представи я той, когато отидохме при тях на бара.

— Ciao — рече тя и се обърна, за да си поръча напитка.

Жул ме разцелува и прошепна:

— Тя е едно нищо в сравнение с теб, Кейт. Просто ти си… заета с друг. — Той ми намигна, прегърна италианската сексбомба и се наведе над бара, за да изкрещи поръчката си на бармана.

— Добре ли си, Амброуз? — попитах и посегнах към бутилката „Перие“, която си бях поръчала. Той се облегна уморено на бара, стиснал чаша доматен сок в ръката.

— Довечера започва големият сън — обясни той. — Освен това ми се струва, че си намерих майстора — сестра ти. Не съм се чувствал толкова изтощен от векове.

Усмихнах му се с разбиране и отнесох напитките до мястото, където Венсан беше застанал с Джорджия.

— Видях едни приятели — посочи тя. — Връщам се ей сегичка. — След тези думи изчезна в тълпата.

Венсан ми се стори напрегнат, когато посегна да вземе напитката си.

— Да не би нещо да не е наред? — попитах.

— Не — отвърна той. — Просто винаги се чувствам като гол на места, където няма някой спящ да обиколи района. — Той се опита да се поуспокои, дори започна да кима в такт с музиката, но аз веднага усетих силната му тревога.

— Нали кварталът е безопасен?

— Във всеки друг случай бих казал, че е напълно безопасен. Само че напоследък имам чувството, че играем без каквито и да било правила. — Той забеляза погледа ми. — Не се притеснявай, сигурен съм, че всичко е наред.

Когато разказах на Джорджия какви са особеностите на ревенантите веднага след съдбоносния сблъсък с Люсиен, тя се закле тържествено да не споменава и дума. Знаех, че няма да издаде тайната им. Сестра ми може и да имаше много недостатъци, но когато обещаеше нещо, знаех, че мога да разчитам на нея. Единственото, което я интересуваше, бе групата безсмъртни, с които се движех, да се държат мило с мен.

Когато ни запозна с приятелите си след представянето, стана ясно, че Себастиен няма никаква представа какъв е Венсан. А пък Венсан след почти цял век нямаше проблем да се държи като истински човек.

Джорджия ме погледна многозначително, сякаш сочеше доволно с пръст гаджетата ни. Обърнах се да се сбогувам с Жул и Джулиана, които си тръгваха заедно с уморения Амброуз. Погледнах часовника си. Беше почти полунощ. След няколко часа той щеше да лежи в леглото си леденостуден. Нищо чудно, че не си беше довел гадже.

Барманът заключи входа след тях и се зае да изчисти и да измие, докато ние чакахме Себастиен да изключи усилвателите и да уточни необходимото с бандата.

— Знам, че след това искахте да излезем, но стана ужасно късно — казах на сестра ми. — Ние май ще си ходим.

— Само секундичка — настоя тя. Отиде при Себастиен и групата му, целуна го и заговори. Погледнах към Виолет и Артур, отдръпнали се до стената. Личеше им, че предпочитат да са където и да било другаде, само не и тук. По нищо не личеше да са прекарали приятно. Когато тръгнахме към задния изход, те ни последваха мълчаливо.

— Ще се видя със Себ и момчетата от бандата в един бар на няколко пресечки. Ще дойдете ли? — попита Джорджия. Въпросът очевидно бе към нас с Венсан. Изобщо не я интересуваше, че има и други.

— Искаш ли, Кейт? — попита Венсан и ме прегърна, когато излязохме от сградата и тръгнахме по тясната калдъръмена алея към главната улица.

— Уморена съм — признах.

— Ще те изпратим до бара и ще изчакаме Себастиен да дойде — обеща Венсан и прегърна сестра ми със свободната си ръка.

— Не бих и помислила да откажа ревенантски ексорт — рече тя, — не че кварталът е опасен.

— С прискърбие ще изразя несъгласието си — дочухме гласа на Виолет.

Обърнахме се и видяхме четири тъмни фигури да се приближават към нас. Усетих как ме сграбчи леденостуден страх. Нума. След като два месеца се правеха почти на невидими, ето че отново се появиха, напредваха към нас с бърза и стегната крачка.

Венсан и Артур изтеглиха мечовете си изпод палтата толкова бързо, че дори не забелязах движението. „Добре че е зима — помислих си аз. — Къде иначе ще успееш да скриеш шейсетсантиметрова рапира, ако си с къси панталонки и чехли?“

Венсан ми подаде меча си и изтегли друг изпод палтото, след това заметна дрехата на една страна. Видях меча на Виолет да проблясва на светлината от уличната лампа, когато съблече дългата си до земята дреха. И тя беше дошла подготвена.

С периферното си зрение забелязах, че Джорджия започва да изпада в паника, докато опитваше вратите на съседните сгради и дърпаше с всички сили бравите. Изкрещя някаква ругатня, когато разбра, че навсякъде е заключено.

— Стой зад нас — подвикнах аз с разтреперан глас тъкмо когато двама нума приближиха и развъртяха мечовете си пред Венсан и Артур.

Знаех какво трябва да правя. Бях се упражнявала по време на уроците. Ако не успеех, най-лесното щеше да е да се скрия зад Венсан или някой от другите, които бяха трупали опит в продължение на няколко живота. Стисках меча пред мен, отпусната на пети, готова да отскочи напред, ако се наложеше. „Запази спокойствие — помислих си и изтласках страха в далечно кътче на ума си. — Влез в ритъм.“

Венсан беше отвел своя нума настрани в алеята и двамата се биеха с ожесточение, което накара кръвта ми да кипне. Отново го възприех като ангел на отмъщението, какъвто беше през по-голямата част от миналия век.

Виолет се беше изправила пред друг нума, като използваше същите бойни умения, които бях виждала да практикува Шарлот, за да компенсира недостатъците на дребната си фигурка. Нападателят полагаше огромни усилия, за да следва ритъма й. Тя щеше да го победи за нула време.

Артур се биеше с други двама нума, беше застанал като щит, за да предпази нас двете с Джорджия. Предположих, че стратегията му е да ги забави, докато Виолет или Венсан се отърват от своите врагове и му се притекат на помощ, за да изравнят силите. Изглежда се справяше успешно, докато с едно съвместно усилие двамата пробиха защитата му и се озоваха пред мен.

Вдигнах меча си навреме, за да посрещна противника, след това отскочих настрани и го оставих да ме последва. Острието му се плъзна по моето и върхът остърга калдъръма. Артур се втурна покрай мен към Джорджия и последва втория нума, който се беше завтекъл към нея. Нямах нито време, нито възможност да погледна натам, но бях сигурна, че той ще я защити по-добре от мен. Аз трябваше да следя внимателно всяко движение на моя нума и разполагах с две секунди, за да отскоча назад от него и да възвърна равновесие.

„Не мога да го направя.“ В мига, в който ми мина тази мисъл, ме обзе паника и имах чувството, че духът ми напуска тялото. Имах чувството, че съм се издигнала във въздуха и гледам надолу към себе си: тийнейджърка, застанала в алеята, размахала меч пред два пъти по-едър от нея мъж. „Не мога — помислих си отново. — Твърде много ме е страх, за да помръдна дори.“

Врагът пристъпи към мен. Вгледах се в студените му, жестоки очи и това се оказа предостатъчно. Усетих как адреналинът изпълва вените ми, а сърцето ми блъска в гърдите. Стегнах се неочаквано. Наддадох вик, който дори не си дадох сметка, че излиза от моето гърло, и се задвижих, замахвах, отстъпвах назад, отскачах настрани, за да избегна меча му, преди да се втурна към него и да го накълцам. Той успешно отбиваше всеки мой удар, но аз също успявах да парирам неговите.

Времето сякаш застина и най-неочаквано врагът ми се озова на земята. Зад нума беше застанал Венсан и го беше пронизал с меча си.

Инстинктивно се завъртях, вдигнала меча, докато оглеждах алеята за нова опасност. Виолет бе на няколко метра, побутваше с крак неподвижна грамада на паважа и с всички сили се опитваше да изтегли меча си от безжизненото тяло. Венсан бе поразил както своя враг, така и моя.

Джорджия се беше свила на топка пред входа и Артур се довлече и се отпусна до нея. Притискаше горната част на ръката си, а кръвта се стичаше от раната на рамото му. Той изрита нещо до крака си и отрязаната глава на нума се изтърколи настрани и спря близо до тялото.

Затичах към Джорджия, когато тя се поизправи. Сякаш изпаднала в унес, тя протегна ръка към Артур.

— Добре ли си?

Той ми се стори изненадващо силен след подобна тежка рана. Погледна гневно обезглавения труп.

— Ще се оправя — изръмжа той.

Останалите се втурнаха към нас. Венсан погледна раната, свали тениската си и я метна на рамото на Артур, след което стегна възела под ръката.

Виолет прокара нежно ръка през косата на Артур и извади телефона си.

— Жан-Батист? Те се върнаха. Имаме четирима мъртви нума… Близо до Монмартър. Да ги оставим ли или ще изпратиш някого за телата?

Тя уточняваше подробностите, докато Венсан вдигаше изоставените палта.

— Най-добре да се върнеш с нас в „Ла Мезон“ — рекох на Джорджия. Докато й помагах да се изправи, погледнах Венсан, който се беше върнал и си обличаше палтото. Поклати глава и сви безпомощно рамене. Напълно бях забравила забраната на Жан-Батист сестра ми да влиза в къщата. По дяволите правилата му!

— Предпочитам да се прибера — заяви тя и с тези думи разреши всички трудности.

— Ще ви качим в такси — предложи Венсан и й помогна. Джорджия трепереше толкова силно, че едва се държеше на крака.

— Артур ще се оправи ли? — обърна се тя към Виолет за пръв път тази вечер.

— След няколко дни ще заспи. Тогава раната сама ще се излекува — отвърна тя убедено. Веднага пролича, че е преживявала подобни трудности неведнъж.

Щом излязохме на главната улица, Венсан спря такси.

— Прибирате се право вкъщи. Не спирайте абсолютно никъде по пътя — провикна се той, когато таксито потегли.

Жул чакаше пред блока, когато пристигнахме. Отвори вратата на таксито, помогна ни да слезем, след това се наведе, за да плати на шофьора.

— Разбрах, че си била невероятна — похвали ме той, докато вървяхме към входа.

— Какво? — попитах объркано.

— Кейт, ти си истински супергерой, който успешно се бие с нума — отвърна той и очите му заблестяха от възхищение. Прегърна ме през раменете и ме притисна до себе си.

Покрай притесненията си около Джорджия и Артур напълно забравих как въртях меча в алеята. „Бих се с нума — не можех да се начудя аз. — Този път успях без Венсан да е в мен.“ Поклатих недоумяващо глава, вдигнах поглед към Жул и признах:

— Не аз го убих. Венсан имаше тази чест.

— Той ми каза, че си се справяла успешно с онзи тип, докато той е дошъл да ти помогне. Невероятно постижение след нищо и никакви два месеца обучение. Но пък аз открай време си знам, че си страхотна. — Последните думи ги изрече тихо, докато отваряше вратата.

Джорджия се олюля, докато минаваше покрай него, и повика асансьора.

— За малко да я убият — обясних. — Артур едва успя да се добере до нея, за да я спаси.

— Венсан ми каза — кимна Жул. — Гледай да си почине през следващите ден-два. Ще бъде доста слаба… Артур ще изцеди цялата й енергия.

— Какво говориш? — попитах аз.

— Значи… още не си научила всичките ни тайни! — отвърна той с крива усмивка. — Попитай Венсан за енергийния трансфер. Погрижи се Джорджия да почива, докато преодолее шока.

Понечи да си тръгне и направи крачка към тротоара.

— Какво стана с гаджето ти? — попитах.

— Имам си по-важни задължения — отвърна той и прокара пръсти през косата. — Да те опазя жива, Кейт, е малко по-високо в списъка ми с важни задачи, отколкото среща с красива signorina.