Саможертвата

38.

Помогнах на Джорджия да се прибере и благодарих на щастливата си звезда, че деди е на работа, а мами не се мярка. Настаних я в леглото и разбрах, че болкоуспокояващото, което взе преди половин час, е подействало. Сестра ми започна да се унася още преди да изляза от стаята. Тъкмо затварях вратата, когато тя ми каза сънено:

— Ще си го върнеш, Кейти Дребосъчеста. Сигурна съм.

Докато се върна в „Ла Мезон“, воините вече бяха изпратени на мисия. Жан-Батист ми каза, че Амброуз е повел отряд към пещерите под Монмартър. Не само защото Виолет си бе направила среща с нума край „Сакре Кьор“, ами защото някои от парижките ревенанти докладваха, че са видели нума в района, така че там бе най-подходящото място.

Жул, който спеше, придружи групата на Гаспар, която се отправи към друг край на Париж.

Други двама ревенанти останаха в библиотеката, където се опитваха да изработят стратегия. Артур с удоволствие предостави всичко, което знаеше за Виолет и навиците й. Той вече бе информирал Жан-Батист за най-важното — планът на Виолет да залови Героя и да смаже парижките ревенанти. Тъй като той бе чул само края на разговора между Виолет и Венсан, аз им разказах всичко. След това обобщих онова, което знаех. Обясних всички подробности около срещата с Гуенел и Бран. Припомних си всички въпроси, които Виолет ми беше задавала за Венсан, и информацията — колкото и подвеждаща и ненадеждна да беше — която ми беше дала за Героя, както и историите й за нума.

Жан-Батист си водеше бележки и когато приключих, той ми благодари по такъв начин, че веднага разбрах, че е желателно да си тръгна. Станах, погледнах първо него, след това Артур, докато не забелязах, че по-възрастният ревенант ме наблюдава нетърпеливо.

— Какво друго да направя, за да помогна? — попитах го аз. През последния час отчаянието ми се беше превърнало в пламтяща решителност и ако сега си тръгнех, не знаех къде да отида.

— В момента не можем да направим абсолютно нищо — рече мрачно възрастният ревенант, — освен да се надяваме, че екипите ни ще измислят нещо.

— Но аз искам да направя нещо. Трябва да направя нещо.

— Ти вече изигра ролята си, мила Кейт. Предупреди Амброуз веднага, след като се случи. Погрижи се за сестра си. Даде ми безценна информация. Сега можем единствено да чакаме. — В гласа му имаше много съчувствие, но като практичен човек той бързо се наведе над бележките си.

„Виолет успешно е заблудила и него, както и останалите“ — осъзнах аз и оставих двамата ревенанти в библиотеката да работят за изкуплението си, задето се бяха проявили като такива слепци.

Два часа по-късно научих първите новини. Някакъв нума признал пред групата на Гаспар, че Виолет и други били отнесли тялото на Венсан извън града и се насочвали на юг. Щом разбрал, Амброуз върнал групата и донесли купища оръжия от наскоро изоставено скривалище на нума.

Аз чаках отвън, седнала на ръба на фонтана с ангела.

— Как мислиш, тя какво ще направи? — прошепнах аз, когато Амброуз седна до мен, облечен в кевлар и черна кожа.

— Кейти-Лу, що се отнася до Виолет, просто не знам какво да мисля.

— Ако изгори тялото днес…

— Той загива завинаги. Ако обаче изчака духът му да полети утре и го унищожи, след като е напуснал тялото, духът му ще остане на земята. Има и друг вариант. Ако се свърже с нас навреме и успеем да й предложим нещо, което много иска, може да го размени за тялото. Това е, което сме измислили, малка сестричке. Не бива да мислиш дори за момент за останалите възможности.

Той се наведе и ме целуна нежно по бузата.

— Това е от Жул. Той ме помоли да ти предам: „Кураж, Кейти. Ще открием твоя любим“.

Избърсах сълза и благодарих и на двамата, а Амброуз стана и отиде да докладва на Жан-Батист. Останах и загледах как луната се издига във великолепното, обсипано със звезди небе. Звездите в Париж обикновено не се виждат, тъй като губеха битката с градските светлини. Тази вечер обаче блестяха и предлагаха забележителна гледка на смъртните под тях. Върнах се отново към месеците след смъртта на мама и татко, когато имах чувството, че природата се подиграва на отчаянието ми с красотата си. Как бе възможно светът да продължи да съществува, как бе възможно тази космическа екстраваганца да натрапва великолепието си, след като Венсан бе напълно безпомощен в ръцете на враговете си? Нищо нямаше смисъл.

Имах нужда някой да ме върне към действителността. Извадих телефона си и пратих есемес на Джорджия.

Аз: Добре ли си?

Джорджия: Болкоуспокояващи = супер. Казах на мами и деди, че са ме ограбили.

Аз: Олеле!

Джорджия: Обясних, че си отишла у приятелка след училище и не си била с мен.

Аз: Те какво казаха?

Джорджия: Направо полудяха и наредиха да се прибереш веднага.

Аз: Не мога. Още не сме го открили.

Едва сега видях, че мами ми е звъняла, и разбрах, че трябва да измисля правдоподобно обяснение защо не съм й се обадила, но в момента не можех да мисля по този въпрос. Животът, в който можех да се прибера в изпълнения с обич, сигурен дом на баба и дядо, ми се струваше напълно чужд. Единственото, което ме интересуваше, бе да открия Венсан.

Потреперих от студ, но устоях на желанието да се върна в къщата, за да попитам дали има новини. Все някой щеше да ми каже, ако имаше. Дали? За поне стотен път усетих, че мястото ми не е тук. Никъде не беше. Тренирах с ревенанти, знаех тайните им, носех техния символ на врата си. Сега вече бях част от техния свят, а те бяха значителна част от моя. Въпреки това не бях една от тях.

Не се чувствах комфортно и в кожата на тийнейджърка, както допреди година. Бях нагазила твърде дълбоко и се бях отдалечила от света, за да навляза там, където тайнственото бе ежедневие.

Венсан бе връзката ми с ревенантите. Само че — ако трябваше да съм откровена със себе си — без него щях да увисна между двата свята без котва, която да ме задържи, и без гребла, които да ме насочат в правилната посока. Прогоних тази мисъл от ума си. „Ще го върнем“ — обещах си аз.