Във вторник сутринта телефонът ми звънна в секундата, когато се включи будилникът. Първо погледнах кой ме търси, едва след това се обадих.
— Как се чувстваш, господин Съвършена точност? — попитах.
— Жив. Отново. Чакам цял час, за да ти позвъня. Не исках да те будя преди часовника. — Гласът му бе като приятна, хладна напитка за жадната ми за обич душа.
Усмихнах се.
— Няма да имам време да спра преди училище. А ти сигурно си твърде слаб, за да се движиш. По-добре ли се чувстваш?
— Да. Още не съм станал. Погледнах се обаче в огледалото и изглеждам нормално.
— Това вече е облекчение.
— Знам, но това не означава, че ще спра. Остават още четири седмици, Кейт. Обаждам се, за да ти кажа, че… няма да можем да се видим довечера.
Сърцето ми се сви. След тъжния разговор в неделя, много ми се искаше да го видя лично, за да се убедя, че онова, за което говорехме, не е било само сън.
— Не може ли онова, което си намислил, да остане за утре?
— Извинявай, Кейт. Много е важно да се заема с въпроса час по-скоро.
Проектът започваше да ми писва.
— Какво искаш да кажеш? — сопнах се аз, след това въздъхнах: — Моля те, пази се, каквото и да правиш.
— Благодаря ти, че проявяваш разбиране. — Гласът му прозвуча гузно.
— Не, Венсан, не разбирам.
— Скоро ще разбереш. Всичко ще бъде наред. Честна дума.
Да. Знаех, че ще бъде, но защото аз щях да открия нов начин.
Докато бях на училище, настроението ми си остана мрачно, но щом последният ми час свърши, аз се отправих към битака. Отне ми цял час, включително пътуването с автобус и две прехвърляния в метрото, но най-сетне пристигнах и застанах пред малкото зелено магазинче, което се оказа… затворено.
Проверих в интернет, но там не пишеше нищичко за „Гарвана“. Дори проверих в картите на „Гугъл“, прегледах и различните видове бизнес в района около адреса. Видях фасадата на магазина, но за него нямаше и дума. Не го намерих и в „Жълтите страници“ сред местата, където предлагаха религиозни предмети. Онлайн нямаше и следа за моя магазин.
Исках да се обадя предварително, за да съм сигурна, че е отворено, нещо, което е препоръчително за Франция. Собствениците на магазини са капризна порода, отварят и затварят, когато им скимне. Имаше много случаи, когато бях пресякла половината град, за да се натъкна на заключена врата или пък надпис, който гласеше „Временно затворено“. В много случаи дори нямаше надпис. Както и сега.
Затова пък в бутика за винтидж облекла светеше. Старомодно звънче издрънча, когато отворих вратата, и ме лъхна мирис също като на стар куфар.
— Bonjour, mademoiselle — долетя глас иззад закачалка с кринолини. Жената, която пушеше на улицата онзи ден, надникна и ме погледна очаквателно.
— Здравейте, знаете ли нещо за съседния магазин — „Дьо Корбо“, или както там се нарича. Знаете ли кога ще бъде отворено?
Жената излезе иззад роклите и изви очи.
— Те ли? Никога не се знае. Кога трябва да отворят и кога е отворено са две съвсем различни неща. Помолиха ме да наглеждам магазина, докато ги няма. Заминаха вчера — за две седмици, така казаха. Може да отсъстват и повече време.
Две седмици ли? Не исках да чакам толкова дълго. Но пък нямах избор.
— Те имат ли телефон? Поне да звънна, преди да дойда следващия път.
— Не. Нищо в указателя.
Въздъхнах. Напразно се бях разкарвала дотук. Дали?
— А кои са собствениците? — попитах, твърдо решена да науча нещичко. Каквото и да било.
Жената сложи ръце на кръста, сякаш бе кралицата на клюкарките.
— Някакъв мъж и възрастната му майка. Те са… — Тя описа кръгче с показалец на слепоочието.
— Да не би да са guerisseurs? — попитах неуверено.
Тя изви вежди, когато разбра какво питам.
— Затова значи е толкова важно да ги откриете? Какво… да не би да страдате от мигрена? Да не би да ви мъчат брадавици?
— Моля?
— Мигрена или брадавици… това е специалността на старата.
— Аха — отвърнах и усетих как лудешки препуска сърцето ми. Истински guerisseur държеше магазинчето за реликви. Значи бях на прав път! Мислите ми препуснаха напред и се наложи да ги потисна, за да се върна към разговора. — Да, мигрена… страдам от мигрена.
— Значи трябва да дойдете отново. Тя ще ви оправи. Накарах леля да я посети. Нейната мигрена беше толкова тежка, че три-четири пъти в годината влизаше в болница. Откакто обаче беше при старата, забрави какво е болка.
— Ами синът й? И той ли е guerisseur?
— Нали знаете как става? Сигурно е следващият, който ще наследи дарбата. Когато тя се умори да практикува, ще я предаде на него.
Замислих се над онова, което ми каза мами.
— Чух, че guerisseurs се срещат все по-рядко, защото младото поколение се отказва от дарбата.
— А, той няма да се откаже. Гарантирам ви. Както вече ви казах, и двамата са малко… — Тя отново врътна пръст. — Докато чака тя да се пенсионира, той върти магазина… и се грижи за майка си. Добър син. За разлика от моя — поклати отчаяно глава, — който е пълен загубеняк. Непрекъснато си има проблеми с полицията.
— Много ви благодаря за информацията — рекох и побързах да прекратя разговора, който се очертаваше дълъг и болезнен.
На излизане помахах на жената, тя също ми помаха и се провикна след мен:
— Върнете се след две седмици. А за по-сигурно след две и половина.
Следващата събота, точно след пладне, лежах в стаята на Венсан, когато ми позвъни Амброуз:
— Познай на кого се натъкнах, Кейти-Лу? По-точно казано, познай кой се сблъска с мен и окупира масата ми, докато не се съгласих да изпълня всичките й желания.
Усмихнах се:
— Дай да говоря с Джорджия.
Разнесе се гласът на сестра ми с подчертания престорен южняшки акцент:
— Здравей, малка сестричке. Имах среща за обяд, но ми вързаха тенекия и за щастие срещнах този готиняга, а той любезно предложи да ме поразходи из града. Нямах никакви планове и реших, че ще бъде огромна загуба, ако не се изфукам с него.
Чух гласа на Амброуз:
— Казах ти, че днес съм зает. Не ми се сърди, но имам други задачи и трябва да ти откажа днешната обиколка.
— Я мълчи — скара му се сестра ми. — Знаеш, че искаш. Ще срещнем суперготини художнички и след това часове наред ще ми благодариш.
Разсмях се.
— Вие къде сте?
— В кафене „Сен Луси“. А, да, Амброуз каза всички да дойдете на представянето на Себастиен довечера.
По дяволите. Съвсем бях забравила да кажа на Венсан за концерта.
— Не съм! — отвърна троснато Амброуз. — Казах само, че ще попитам Венсан…
— Кажи на Венсан, че Амброуз иска да дойде — прекъсна го Джорджия. — А, да, кажи и на Жул и Артур. Групата на Себ ще подгрява на страхотна британска банда. Ще вкарам всички.
— Моля те, кажи, че не е близо до Данфер — настоях аз и си припомних квартала, пълен с нума, където се намираше клубът на Люсиен.
— Не. Намира се на Рю дьо Мартър близо до останалите заведения с жива музика. На юг от Манмартър — уточни тя. — Амброуз си иска телефона.
— Държа да подчертая, че не съм поел никакъв ангажимент — избоботи Амброуз. Телефонът ми изпиука. Търсеше ме още някой. Беше Джорджия. Оставих Амброуз на изчакване.
— Не бях приключила. — Чух смеха й аз, когато Амброуз грабна телефона й. — Да дойдеш на всяка цена. Девет довечера. „Диван дьо Монд“ — изкрещя тя и двата номера изчезнаха едновременно от екрана ми.
— Да не би да си въобразяваш, че Амброуз е на сигурно място в ръцете на това торнадо сестра ти? — попита Венсан от другия край на стаята. Лежах на канапето му с учебник по съвременно европейско общество, подпрян на гърдите. Така се бях разбрала с мами и деди. Да прекарвам по-голямата част от уикенда у Венсан, стига домашните ми да са написани.
Тъй като нямах представа какво ще правя, след като завърша гимназия, бях забранила на Венсан да повдига темата. Предполагах обаче, че ще трябва да запиша някакво висше. Сега, след като имах основателна причина да заживея в Париж, трябваше да изкарвам високи оценки, за да имам шанс за университет. Дори и така, година и половина ми се струваше безкрайно дълго време, а след като Венсан беше до мен, открих, че е ужасно трудно да се съсредоточа.
— Джорджия току-що ни манипулира довечера да отидем на представянето на бандата на гаджето й — обясних аз и отново вдигнах учебника.
— Чудесно — отвърна Венсан и се наведе над лаптопа. — Артур и Виолет трябва да се научат да разпускат.
Не споменах, че Джорджия не е поканила Виолет. Сигурна бях, че го направи нарочно. Може би една вечер заедно щеше да повлияе благотворно на отношенията им, стига да успееха да запазят приличие. Замислих се що за характери са и се отчаях.
— Освен това все още не съм се запознал с новия мъж в живота на Джорджия — продължи Венсан. — Досега трябваше да съм проверил дали няма връзки с нума.
Не можах да разбера дали се шегува или не.
— Освен че е маниак на тема мода и се старае като луд да се прави на готин, ми се струва напълно безобиден — обясних аз и обърнах на следващата страница. Усмихнах му се закачливо: — Я ела при мен за секунда.
— А, не — отсече той. — Трябва да довърша имейла до Шарлот, а ти трябва да приключиш с европейската история.
— Когато съм с теб, все едно си имам личен ходещ и говорещ наръчник по история. Не ми трябва да уча. Дори не съм правила проучване за последните си два доклада. Просто си седях кротко и слушах какво ми разказваш.
— Да, но на учителката ти може да й се стори подозрително, ако ме поведеш със себе си, за да ти подсказвам отговорите на изпита.
— Страхотна идея! — възкликнах. — Ами ако спиш на матурата?
Венсан поклати отчаяно глава и отново се приведе над лаптопа.
— Не, сериозно, ела тук за момент — рекох невинно. — Трябва да ти задам важен въпрос за Втората световна.
— Добре — въздъхна той. Изпрати имейла, затвори лаптопа, след това дойде да седне при мен. Бяха минали едва няколко дни от последния му голям сън, а под очите му вече се образуваха тъмни кръгове. Умората личеше, макар че той се опитваше да я замаскира. Прииска ми се да го защитя от онова, което го нараняваше. Сякаш прочел мислите ми, той ме погледна внимателно.
— Питай.
Откъснах поглед от лицето му и се наведох над страницата, за да открия вдъхновение.
— Четях за бойците от френската съпротива, които пътували с велосипеди от Париж до вас, момчета — maquis35 — в провинцията, за да ви предадат заповедите на централното командване.
Венсан кимна.
— Беше много опасно. Понякога залавяха вестоносците. Затова избираха хора, които трудно можеха да бъдат заподозрени от германските войници, най-често жени и деца. — Той се поколеба. — Та какъв ти беше въпросът?
— Доста специфичен — отвърнах и се опитах да спечеля време, докато измисля някакъв въпрос. Близостта му бе единственото, което исках, но тя не ми помогна да се съсредоточа.
Венсан присви очи и на устните му плъзна колеблива усмивка.
— Вие, партизаните, не се ли чувствахте самотни, докато се криехте в горите и планирахте засади на германците? — Протегнах ръка и се заиграх с косата на врата му, докато привличах бавно лицето му.
— Това пък какво общо има с домашното ти?
— Нищо. Просто се питах какво ли щеше да стане, ако бях сексапилен пратеник, който идва от Париж, за да се срещне с теб в гората. При това нощем.
— Кейт — отвърна учудено Венсан, — това е най-неубедителното протакане, което някой се е опитвал да ми пробута. Освен това намирисва на клопка.
— Значи пристигам в лагера ти на стария си велосипед — продължих аз, без да обръщам внимание на думите му. — Не забравяй, че от седмици наред не си виждал никого. Какво ще направиш, войниче? — попитах и се постарах да пресъздам гласа на Грета Гарбо.
Венсан се хвърли към мен, събори ме на канапето и ме зацелува жадно, докато не останах без дъх.