Натиснах плахо бравата. Тя не помръдна, затова вложих повече сила и буквално влетях в магазина, когато вратата най-сетне се отвори. Огледах се притеснено и забелязах, че съм се озовала в помещение, отрупано с предмети, дори повече отколкото на витрината. Очевидно собствениците бяха сложили евтините вещи на витрината, за да обезкуражат крадците — оказах се заобиколена от най-интересните предмети, които някога бях виждала извън музей.
Видях стара Мадона от слонова кост — на извивката на ханша държеше бебето — разположена до богато украсен реликварий. Стари монети с изображения на светци, антични броеници висяха от всяко възможно място, както и кръстове, направени от скъпоценни метали и камъни. Въпреки че всяка вещ притежаваше своя красота, всички натрупани хаотично на толкова малко пространство, магазинчето имаше зловещо излъчване. Приличаше на гробница, пълна със стоки, предназначени за задгробния живот.
Останах вгледана в бюрото цяла секунда преди да осъзная, че там седи човек и ме наблюдава. Беше неестествено неподвижен и когато заговори, аз трепнах.
— Bonjour, mademoiselle. Заповядайте — посрещна ме той на френски с лек акцент.
Притиснах ръка към сърцето си.
— Извинете — ахнах. — Не ви видях веднага.
Когато чу думите ми, той наклони леко глава на една страна, сякаш му се стори невероятно, че е успял да изненада някого. Странен човек. Със зализаната назад коса, боядисана в черно, и големите очи, които изпъкваха неестествено зад очилата със зелени стъкла, той приличаше на герой от карикатура. Реших, че е много зловещ, и потръпнах.
— Казаха ми, че тук мога да намеря… — обясних и гласът ми прозвуча неестествено неуверен.
Той кимна по странен начин и стана. Беше кльощав, приличаше на скелет в странните си, старомодни дрехи.
— Майка ми е guerisseur. Каква е болежката ви?
Спомних си разговора с жената от съседния магазин.
— Мигрена.
Имаше нещо в този човек — не само в него, но и в цялата ситуация — което ме караше да се чувствам нервна. Ако срещата с ревенантите беше като пътуване до странна нова страна, сега се почувствах като Нийл Армстронг, който стъпваше за пръв път на Луната.
Той кимна с разбиране и вдигна приличната си на пръчка ръка, за да посочи към задната част на магазина.
— Заповядайте, натам.
Запровирах се между купчините стари книги и високите до кръста статуи на светци, след това го последвах по стръмна, виеща се стълба. Той се скри зад вратата на тясната площадка, след това надникна отвътре и ми даде знак да вляза.
— Тя ще ви приеме — рече.
Още с влизането в стаята забелязах възрастта жена, настанила се пред камината, отпусната в протрито зелено кресло. Плетеше. Вдигна поглед от ръкоделието си.
— Ела насам, дете — подкани ме тя и кимна към наскоро тапициран фотьойл с издута седалка, поставен точно срещу нея. Щом влязох в стаята, мъжът излезе и затвори вратата след себе си.
— Разбрах, че мигрената ти създава проблеми. Млада си за подобно оплакване, но аз съм лекувала и петгодишни дечица. Веднага ще те оправя.
Отпуснах се на фотьойла.
— Кажи ми сега, кога за пръв път се появи болката — помоли тя, без да спира да плете.
— Истината е, че не страдам от мигрена — признах аз. — Дойдох при вас, за да поговорим за нещо друго.
Тя вдигна поглед. Личеше, че е любопитна, но не и изненадана.
— Казвай.
— Попаднах на един стар ръкопис. Нарича се „Безсмъртна любов“. В него се говори за guerisseur, който живее в Сен Куен и притежава специални умения, които да помогнат на… на определен вид създания.
Въпреки че бях намислила предварително какво да кажа, така и не се получи, както исках. Пред нея не се чувствах толкова самоуверена. Макар всички знаци да сочеха, че това е правилното място, честно казано… каква бе вероятността тази възрастна госпожа да се окаже потомка на лечителя от книгата? Дали нея търсех след толкова години? Дали бе една от хилядите guerisseurs във Франция?
Иглите на жената престанаха да потракват и тя ме зяпна, за пръв път насочи цялото си внимание към мен. В този момент се почувствах като кръгла глупачка.
— Става въпрос за безсмъртни същества… наричат се ревенанти — уточних аз.
Тя остана загледана в мен още секунда, остави плетката в торбичка до стола, притисна длан към гърдите си и се приведе напред. Отначало ми се стори, че ще получи удар. След това забелязах, че се смее.
След няколко секунди спря, за да си поеме дъх.
— Извинявай, миличка, не се смея на теб. Просто хората си мислят… решили са, че ние guerisseurs сме магьосници и това води до какви ли не грешки. Знам, че магазинът също придава известна тайнственост. Покрай всички изложени религиозни артефакти местните си въобразяват, че съм вещица, нещо такова. Всъщност не съм. Аз съм само една старица, чийто баща й е предал много простичък дар — дарът да цери. Няма друго. Не знам как се призовават духове. Не умея да поразявам с черна магия враговете и не знам абсолютно нищо за твоите… безсмъртни, които и да са те.
Цялата пламнах, не само от срам, но от разочарование след седмиците на очакване, заради надеждата, която се бе трупала в мен и сега се пръсна на парчета. Очите ми пареха, аз си поех дълбоко дъх, за да не ревна.
— Много се извинявам, че ви обезпокоих — рекох и станах, готова да си вървя. — Какво ви дължа за отделеното време?
Бръкнах в раницата, за да си извадя портмонето.
— Non — спря ме остро тя. След това гласът й омекна: — Моля те само да напишеш името си на една от картичките и да го оставиш в купата. Така ще ти изпращам благопожелания в молитвите си. — Тя посочи с брадичка купчина картички, оставени на масата до стола ми. Надрасках името си на една от картичките и се наведох, за да го оставя в купата. В същия момент застинах на място.
Вътре в купата се виждаше пирамида в кръг. Беше заобиколена от пламъци. Врътнах се към госпожата и забелязах, че тя не е помръднала от мястото си и ме наблюдава извила вежда. Чакаше.
Бръкнах под блузата, извадих медальона и й показах signum да го види.
Известно време тя не помръдна от мястото си, след това стана и ме погледна.
— Ако ми го беше показала още с пристигането си, нямаше да се наложи да разигравам тази сценка, мила моя — рече и в изражението й се появиха приятелска съпричастност и интерес. — Добре дошла, малка сестричке.
Имах чувството, че десетки пчели са бръмнали в главата ми, и се отпуснах на един от столовете. Не можех да повярвам. Нима бе истина?
— Добре ли си, ma puce? — попита тя уплашено, прекрачи бързо към шкафа и ми наля чаша вода от една кана. Остави я на масата до мен, след това се върна на мястото си.
— Да — отвърнах малко по-високо от обикновено и гласът ми прозвуча странно. — Добре съм. Просто… Изненадана съм, че вие… — Не знаех какво друго да кажа, затова млъкнах и зачаках.
— Ами да! Да, такава съм. По-точно казано, семейството ми. Всъщност никога досега не са ме търсили за консултация по въпроса за ревенантите. От доста години никой не се е обръщал към нас по този въпрос. Да знаеш, че това е невероятно вълнуващо за мен. — Очите й заблестяха, сякаш за доказателство. — Значи си открила и двете книги.
— А, да. Вие как разбрахте?
— През осемнайсети век сме се натъкнали на проблем. Един от лошите — нума, както ги наричат — се добрал до едната книга и дошъл да ни търси. Получило се много неприятно. Затова предшественикът ми взел книгата и издирил благородника, който притежавал единствения друг ръкопис. Та те двамата скрили под много мастило написаното за нас, така че да е трудно, но не и невъзможно да бъдем открити. Ние си имаме цели — заяви гордо. — Случайно да носиш книгите?
— Не — признах аз.
— Много жалко. Щеше да ми достави огромно удоволствие да ги видя. Аз имам единствено препис на пасажа, направен от предшественика ми. Нямало как да задържим оригиналите, защото по този начин сме щели съвсем да се скрием от света, нали?
— Ами да — съгласих се аз, докато се опитвах да накарам мислите си да се задействат по-бързичко, тъй като изливаше все нова и нова информация.
— Та казвай… — подкани ме тя и зачака.
— Казвам се Кейт. Кейт Мерсие.
— Кажи ми, Кейт Мерсие, какво искаше да ме попиташ? — Жената говореше така, сякаш думите бяха формула, която някой й бе казал да следва неотклонно.
— Ами… влюбена съм. Влюбена съм в ревенант.
Жената посърна:
— Мили боже.
Жалният й поглед само подкладе желанието ми да намеря изход.
— Той е все още млад. Ревенант е от осемдесет и пет години и желанието му да умира е много силно. Обичам го. Само че не съм достатъчно силна, за да остана с човек, който умира от жестока смърт… отново и отново.
— Малко са тези, които биха издържали, миличка, освен ако не успееш да изхвърлиш всички чувства от сърцето си, животът ще ти нанесе ужасни травми. Ако обаче успееш да потиснеш чувствата си, няма да си онова чувствително момиче, което си сега, в което той се е влюбил.
Благодарих й безмълвно за разбирането.
— Търся начин да облекча страданието, което той търпи, като устоява на подтика на смъртта. Иска ми се да издържи по-дълго. Може би, докато съм жива — обясних аз, но думите, които исках да изрека, бяха: „Докато умра“. — Не искам да страда заради мен.
— Разбирам — въздъхна тя. — Държа да те предупредя обаче, че не разполагам с вълшебен лек. Не държа в шкафа нито мазило, нито отвара. Нали помниш, че момчето от приказката така и не успява да се добере до моя роднина. След като историята ни беше разказана, даровитите в семейството са записвали векове наред мислите и идеите си по този въпрос, както и по много други. Трябва да потърся в архивите си, Кейт, за да проверя дали няма нещо. Знам някои неща за ревенантите. Предадени са ми тайни, но нито една от тях няма да ти осигури разрешението на проблема. Тръгнала си по труден път и никак не ти завиждам. Затова пък ще направя всичко по силите си, за да облекча страданията ви — както твоето, така и неговото.
Тя се изправи и пристъпи към вратата.
— Да слезем долу — предложи тя. Последвах я в магазина, където се заковахме на място, щом зърнахме сцената, която се разиграваше пред очите ни.
Жул бе застанал в средата на помещението, върхът на меча му беше притиснат към гърдите на слабия мъж, който сякаш се бе смалил под злобния поглед на ревенанта.
— Изобщо не разбирам какви ги говорите — заекваше мъжът. — Съвсем сам съм!
— Знам, че момичето е тук, веднага ме отведи при него! — изрева Жул и притисна сабята по-силно, така че мъжът остана притиснат към бюрото.
— Жул, веднага престани! — изкрещях аз.
И двамата мъже се обърнаха, Жул отпусна покорно меча и го прибра в ножницата, след което с няколко бързи крачки се озова при нас.
— Добре ли си, Кейт? — попита и протегна ръка към мен.
— Аура като горски пожар — рече старата дама, докато оглеждаше Жул. — Ти си един от тях. — След това направи бавно реверанс, сякаш в магазина бе влязла кралска особа.
— Какво, по… — започна Жул, без да крие удивлението си.
Възрастната госпожа се изправи и му подаде ръка.
— Аз съм Гуенел, а това е синът ми Бран. — Тя посочи объркания мъж, притиснал ръка към гърдите си, сякаш Жул го беше ранил.
Жул ме погледна така, сякаш питаше: „Какво, за бога, става тук?“ и прочисти гърлото си, без да крие колко неловко се чувства.
— Това ли е момчето, за което говорим? — попита жената.
— Не — отвърнах аз.
— Е. — Тя огледа лицето на Жул, сякаш се опитваше да запомни всяка негова черта, за да може да размишлява и анализира в бъдеще. Жул ме погледна многозначително. — Посещението ви е истинска чест за нас, господине — рече най-сетне тя, след това се обърна към мен: — Кейт, много ни е приятно, че си ни дошла на гости. Дай ми една седмица, след което заповядай отново. Така ще имам достатъчно време, за да прегледам записките на прадедите си. Може пък да открия информация, която да ти помогне.
— Merci, Madame…
— Казвай ми Гуенел — отвърна тя и ме погали по ръката. — Ще те чакам след една седмица.
Като се държеше на безопасно разстояние от Жул, Бран ми подаде визитка, на която бе напечатан само телефонен номер.
— Обади се, преди да дойдеш. Така няма да се разкарваш напразно. Довиждане — рече той, поклони се бързо, след това ни огледа и излезе на улицата.
Едва направили три крачки и Жул се обърна към мен:
— Няма ли да ми кажеш какво става?
— Няма — заявих.
— Значи ще разкажеш на Венсан, нали?
— Все някога ще му разкажа.
Той поклати глава.
— Престоя вътре цели двайсет и пет минути. Можеше поне да ми помахаш през прозореца, за да знам, че си добре.
Стори ми се ядосан, но аз знаех, че е така, защото се бе разтревожил за мен.
— Извинявай — рекох искрено.
Качихме се в колата, Жул излезе от паркинга и се отправи на юг. Петнайсет минути по-късно, през които не каза нищо, той най-сетне проговори:
— Кейт, кажи ми какво правеше с дъртата и гарванчето.
— Гарванчето ли?
— Бран. Това име е типично за Бретан и означава „гарван“.
Виж ти.
— Кейт… тази жена как разбра какъв съм?
— Тя е guerisseur и семейството й е било свързано с ревенантите.
Той мълча, докато осмисляше чутото.
— А ти каква работа имаше с нея?
— Опитвам се да намеря начин да помогна на Венсан, за да не му се налага да довършва тъпия експеримент, който прави в момента. Не знам какво точно прави, но каквото и да е, то му вреди, не му помага.
Той изглежда се поотпусна и гласът му стана по-мек, изпълнен с повече разбиране:
— Честно, Кейт, дори не знам какво да кажа. Ти май не си даваш сметка в какво се забъркваш, като навлизаш по този начин в нашия свят… при това съвсем сама. Тези хора можеше да се окажат опасни. Може все още да са опасни. Всичко, свързано с ревенантите, носи опасности, защото включва и нума. Възможно е тези хора да поддържат връзки с враговете ни.
— Нищо подобно, Жул. Сигурна съм. Гуенел дори спомена, че семейството й е имало проблеми с нума преди стотици години.
— Какво? Не разбираш ли, Кейт? — изкрещя Жул и блъсна с длан волана.
— Не са свързани с нума, Жул. Те са на ваша страна. На страната на ревенатите са. На наша страна са. Не съм била в опасност.
— И как точно разбра след някакви си двайсет минути? — попита той остро.
— Просто разбрах.
— Ако нума са знаели къде са се намирали това семейство guerisseurs преди неколкостотин години, може и сега да знаят къде да ги открият — рече тихо той, сякаш си говореше сам. Погледна ме, след това отново насочи вниманието си към пътя.
— Кейт — рече, — много държа на теб. Нямаш представа колко много… — Замълча, без да довърши, и постави ръка върху моята. Усетих топлината му за частица от секундата, преди да стисне нежно пръстите ми. След това я премести отново на волана. — Онова, което правиш в момента, ме плаши безкрайно много. Обещай ми, че втори път няма да рискуваш така. Не и сама, не и без да уведомиш някого от нас какво правиш.
— Обещавам — отвърнах.
— Не че ти вярвам, но поне казах онова, което исках. — Той ме погледна, след това отново насочи поглед към пътя и стисна зъби. — И така, Кейт, смяташ ме за приятел, нали?
Кимнах и се запитах какво, за бога, следва.
— Защо тогава ме забърка в тази работа? Венсан е най-близкият ми човек на този свят. Щом разбере, че съм те довел на това място зад гърба му, направо ще побеснее. Няма да се сърди на теб, мен ще ме направи на нищо.
— Нали няма да му кажеш — ахнах аз.
— Не, ти сама ще му кажеш.
— Ще му кажа — отвърнах предизвикателно. — Ще му кажа всичко веднага щом науча нещо. Нямам никакво намерение да си седя спокойно и да чакам да намери разрешение на проблема, докато той отслабва с всеки изминал ден.
Спряхме пред нас и Жул ме погледна разтревожено.
— Кейти, признавам, че си много решително и дръзко момиче. Ако обаче имаш намерение да правиш нещо, с което да прецакаш Венсан, не ме брой. — В гласа му личеше предаността към останалите от братството.
— Кълна се, че не бях премислила внимателно, преди да те помоля да ме закараш — признах задавено. — Нямам абсолютно никакво намерение да създавам проблеми между вас двамата с Венсан. Много се извинявам, че те притесних, Жул.
Той кимна и прие извинението ми.
— Хайде, слизай — подкани ме с усмивка.
След като слязох от автомобила, се наведох към него.
— Благодаря — рекох и го целунах по бузата.
— Баба ти и дядо ти няма ли да се чудят защо се прибираш толкова рано?
— Деди е в галерията, а мами работи над някаква поръчка за Лувъра. Ако ти не ме изпортиш, те няма да разберат.
— Добре тогава, ще се видим утре в седем и половина. Да не закъсняваш!
В гърлото ми се надигна буца и аз едва намерих сили да се усмихна.
— Значи утре ще продължиш да ме пазиш?
— Готов съм живота си да рискувам за теб. — Той ми помаха с ръка, включи колата на скорост и подкара.