Саможертвата

33.

Деди ми нареди да седна и през следващите петнайсет минути се зае да затвори рано галерията. И двамата бяхме нервни на път към къщи, тъй като очаквахме нума да се върнат. Искаше ми се да кажа на дядо, че не беше много разумно да отпраща Венсан, преди да ни изпрати, но прецених, че е по-добре да премълча.

По средата на пътя обаче забелязах Амброуз в една телефонна будка. Преструваше се, че говори, макар да знаех, че никога не би излязъл от къщи без мобилния си телефон. Намигна ми, докато минавахме, и аз предположих, че Венсан ни е осигурил охрана. Когато забелязах Гаспар седнал в едно кафене да чете книга и той изви вежда, докато минавахме, вече бях напълно сигурна.

Щом се прибрахме, двамата с деди отидохме направо в кабинета.

— Кейт — започна сериозно той, докато аз се намествах нервно в кожения фотьойл, — ти имаш ли представа какво представлява Венсан?

Кимнах.

— Знам всичко, деди. По-точно казано, знам много. Ти обаче откъде знаеш за тях? Не ми казвай, че както си изучавал митологическите създания, изведнъж си повярвал в съществуването им. Дори не трепна, когато Венсан ти каза какъв е.

Дядо въздъхна, пристъпи към библиотеката и след като разглежда книгите в продължение на цяла минута, извади стария бестиарий. Постави го на малката кръгла масичка между нас, отвори го и потърси страницата.

— Това, миличка — рече той и посочи книгата, — е единственото сведение за ревенантите в цялата ми библиотека. За тях се споменава и в други текстове, но щом някоя книга или което и да било друго произведение на изкуството, в което се споменават ревенанти, излезе на пазара, то се купува за астрономическа сума. Купувачите са тайна мрежа от богати колекционери, които, няма спор, използват фалшиви имена и ни плащат в брой. Продавачите на антики се свързваме с тях веднага щом попаднем на нещо подобно. Нито един от продавачите не говори за колекционерите — не обсъждаме този въпрос дори помежду си — тъй като те са ни дали ясно да разберем, че ако обсъждаме интересите им с когото и да било, повече няма да ни търсят. Всички литературни сведения за ревенантите са потънали в колекциите на въпросните купувачи. Затова ми хрумна, че може да има причина за подобна тайнственост. Изключвам факта, че всеки се старае да пласира стоката си.

Посрещнах решително сериозния поглед на деди. Той нямаше да ме уплаши и трябваше да му го покажа.

— В нашия свят стават странни, необясними неща, за които знаят малцина. Тъй като работата ми изисква непрекъсната детективска работа в най-тъмните кътчета на историята, със съжаление признавам, че съм се натъквал на някои от тях. Повечето колеги предпочитат да заровят глави в пясъка и да се преструват, че ревенантите са измислица. Само че аз не съм съгласен с тях. Подозирах, че съществуват. След онова, на което станах свидетел днес, подозренията ми се потвърдиха. Кейт, някои неща трябва да останат там, откъдето са започнали — в сенките. Те нямат място в живота ми, не им е работа да излизат с внучката ми. Не мога да ти позволя да продължиш да се виждаш с Венсан. Родителите ти очакват от мен да те защитавам, а като ти забранявам да се срещаш с нещо… — той се поколеба, когато забеляза изражението ми — със същество, което те излага на опасност, аз поемам отговорността, която им дължа.

— Ама, деди… — започнах и сълзите ми неочаквано бликнаха.

— Ти си на седемнайсет и аз съм ти все още законен настойник. Когато станеш на осемнайсет, можеш да правиш, каквото пожелаеш, но се надявам дотогава да започнеш да гледаш на нещата по моя начин — изрече думите убедено, но аз забелязах скритите в очите му чувства, докато плачех. Отпуснах се в прегръдката му.

— Милата ми Кейт — опита се да ме успокои той. — Много ми е неприятно, че си толкова нещастна. Предпочитам обаче да си депресирана, отколкото мъртва.

Щом влязох в стаята си, взех телефона и останах загледана в него цяла минута. За пръв път от почти цяла година насам ми се прииска да се обадя на някоя от приятелките ми в Бруклин, за да чуя познат глас. Знаех, че мога да го направя, че всяка една от тях ще ми прости и ще подновим приятелството си оттам, откъдето го бяхме прекъснали, но нямах представа как да им разкажа какво се случва в живота ми. Бе невероятно и едва ли щяха да ми повярват.

„Ало, Клодия? Да знаеш, че излизам с мъртвец. Казва се Венсан и дядо не ми разрешава да се виждам с него, защото има опасност да ме убият едни лоши зомбита, които искат да го спипат.“ Приятелките ми щяха да решат, че съм се побъркала от мъка.

Поклатих безпомощно глава и набрах номера на Венсан. Той ми се стори спокоен, но аз веднага усетих, че е разстроен не по-малко от мен.

— Казвай каква е присъдата?

— Деди каза, че повече не можем да се виждаме. — Гласът ми потрепери издайнически.

— Не съм и очаквал друго. Той е разумен човек. — Гласът му стана от предпазлив, топъл. — Кейт… много ми се иска да бях до теб. Ти добре ли си?

Подсмръкнах и покрих челото си с длан, за да спра напиращите сълзи.

— Добре съм. Разбирам основанията му, но той греши.

— Изобщо не греши по отношение на факта, че те излагам на опасност.

— Опасността вече я имаше, Венсан. Прекалено късно е да мислим за нея. Сега нума са ме погнали. Помисли логично. За мен е дори по-опасно да съм далече от теб. Да не говорим, че не искам да съм далече от теб.

Сълзите надделяха и рукнаха за хиляден път този ден.

— Всичко ще се нареди, Кейт — успокои ме тихо Венсан.

Грабнах кърпичка и поех дълбоко въздух, опитах се да се стегна.

— Дължа на деди уважение, но в този случай просто не мога да го послушам.

Венсан не отговори.

Нещо, което ме измъчваше през последните няколко часа, започна да изплува и се превърна в разумна мисъл. Тъй като деди разкри съществуването на ревенантите и се изправи срещу Венсан, измести на заден план нещо важно. Сега обаче си припомних думите на нума и сърцето ми започна да блъска уплашено.

— Венсан, днес в галерията… Онзи нума спомена убийството на Люсиен. — Потръпнах, въпреки че в стаята ми бе поне двайсет и пет градуса. — Той откъде знаеше? Нито един нума не присъстваше, само твоите хора бяха запознати.

— Питах се дали ще обърнеш внимание — отвърна мрачно Венсан. — Точно това обсъждах с останалите, откакто се прибрах.

— Възможно ли е някой нума да е присъствал духом като придружител на Люсиен и да е разказал на останалите какво се е случило?

— Не. Нали помниш, че по онова време и аз спях, и присъствах духом? Щях да забележа, ако присъства още някой.

— Тогава как…

— Само ревенанти знаят какво стана. Значи някой от братството е издал информацията.

— Какво? — Не можех да повярвам, докато чаках някакво обяснение.

— С Амброуз и Гаспар обсъждахме този въпрос. Това е единствената възможност. Накъде в Париж има ревенант, който е близък с нума и споделя с тях. Може би дори работи за тях. Сигурен съм. Всички сме сигурни. Не само заради това. В Берлин научих, че отнякъде изтича информация.

— Но защо?

— Нямам никаква представа.

— Нума как са разбрали, че ще ходя при guerisseur?

— Възможно е да са те следили.

— Но Жул беше с мен. Щеше да усети, ако някой от тях се е въртял наблизо.

Венсан изхъмка в знак на съгласие.

— Кой друг знае, че съм ходила при Гуенел?

— Вече цялата къща. Когато се върнахме от юг, обсъдих с тях онова, което ми каза. След това им предадох и онова, което ти ми разказа, след като научи, че нума са ходили в магазинчето й. Съмнявам се обаче, че са споделили с друг. За нас поне, докато синът й не ти звънне, за да ти каже, че тя се е върнала, това е задънена улица.

Докато той говореше, на мен ми хрумна идея. Поколебах се, преди да изкажа подозренията си, защото знаех, че ще прозвучи откачено.

— Да допуснем, че е някой от къщата. Когато Артур ме изгони от събранието, ясно показа какво е отношението му към човек, забъркал се в делата на ревенантите. След това, когато ме видя в библиотеката на Жан-Батист — в деня, когато върнах книгата — каза, че имало информация, за която хората не бивало да знаят.

— Чакай малко, Кейт — спря ме с чувство на неудобство Венсан. — Ако казваш онова, което си мисля… На Артур може и да не му е приятно, че си се намесила в нашите дела, но никога не би те изложил на риск. Няма начин да те продаде на нума.

— Така е, прав си — съгласих се аз и се почувствах дори още по-зле, не само защото теорията ми се стори глупава на Венсан, ами защото така необмислено обвиних Артур. След това се сетих за нещо друго. — Чакай малко, Виолет ми каза, че Артур поддържал връзки с нума от предишния им живот. Каза, че това било още от времето, когато нума и ревенантите не били врагове.

— Какво? — попита невярващо Венсан.

Аз обаче бях започнала и не можех да спра. Не намирах сили да помисля над думите си, макар да ми беше ясно колко странно звучаха на Венсан.

— Веднъж дори видях Артур да разговаря с един странен тип. Бяха в „Ла Палет“. Със сигурност беше нума… Сега, като си припомням, съм напълно сигурна. Около него витаеше нещо странно.

— Какво ще рече това „около него витаеше нещо странно“?

— Сети се, де. Около тях винаги витае нещо странно. Все едно на няколко сантиметра около тях всичко е обвито в сива сянка. Все едно са всмукали цветовете от въздуха.

Венсан се поколеба.

— Значи можеш да определиш кой е нума и кой не е ли?

— Ами да. Сигурно всички могат.

— Не и хората. — Той се замисли за секунда. — А за Люсиен разбра ли?

— Не — признах аз, когато се опитах да си припомня. Освен случая, когато притискаше нож в гърлото на сестра ми, бях го виждала единствено в клуба му, на тъмно.

— Значи има връзка със случая, когато влязох в теб. Гаспар все пита дали си изпитала някакви странични ефекти.

Прекъснах въпросите му, за да продължа с теорията си:

— Значи, ако си казал на Артур, че съм ходила при guerisseur, той може да е предал информацията на нума.

— Кейт… — спря ме той.

— Не казвам, че го е направил нарочно, но ако поддържа връзки с нума, може да се е изпуснал. Може случайно да е споменал пред някого. Пред някой неподходящ.

— Кейт. Говориш като параноичка. Знам, че си уплашена и се опитваш да си обясниш какво става, но те уверявам… търсиш в грешната посока.

— Венсан, ти сам се съгласи, че единствено ревенантите са знаели за Люсиен.

— Няма ревенант, който да не знае. А ние сме доста. Не сме само седмината, които живеят в нашата къща.

Продължих, без да му обръщам внимание:

— И от всички ревенанти единствено онези в къщата знаят, че съм ходила при guerisseur. Виолет ми каза, че Артур поддържа връзки с нума. Кой друг би могъл да бъде? Независимо дали е искал да ме излага на риск или не…

— Независимо дали е искал или не ли? Кейт, престани веднага. Никой от братството не би те предал на нума — заяви Венсан. — Знам, че все още се сърдиш на Артур, задето те засрами пред останалите. Честно казано, аз изпитвам същото. Независимо дали е предубеден към хората или не, той е добър по душа, не е глупав. Не би се изпуснал пред нума и не би издал онова, с което си се заела, освен това искрено се съмнявам, че поддържа връзки с когото и да било от тях.

Въздъхнах. Как само ми се искаше да му повярвам. Само че у мен се надигаше чувство. Имаше нещо при Артур, което не беше наред. Нямах му никакво доверие. Проблемът бе, че не можех да кажа и дума по този въпрос пред Венсан.

— Кейт, престани да се тревожиш. Ние ще се погрижим за всичко. От утре Жул спи и ще дойде с нас с Жан-Батист да проверим парижките ревенанти… Искаме да проверим откъде изтича информация. Амброуз ще заведе двете ви с Джорджия на училище.

„Чудесен план — помислих си аз, — само че търсиш на грешното място. Информацията изтича точно под носа ти.“

Двамата си пожелахме лека нощ и се разбрахме, че не трябва да провокираме дядо ми, за да можем да се виждаме тайно. Когато затворих, не бях ни най-малко обнадеждена.

Не че поведението ми напоследък беше за пример, но не ми беше никак приятно да се измъквам тайно от къщи. Знаех, че по този начин ще пристъпя волята на деди и ще предам доверието му. Той ни беше приел с Джорджия и се стараеше да ни осигури добър живот. А пък аз най-нагло правех каквото си искам.