Саможертвата

9.

Ваканцията свърши и аз отново бях на училище. Засега първата ми година тук се оказа лесна, а Джорджия, която учеше последен срок в гимназията, не ме оставяше самотна между часовете. Само че преживяното с Венсан и ревенантите правеше тази страна от „истинския живот“ скучна. Училището бе просто нещо, което трябваше задължително да изкарам. Дори не мислех за времето, след като се дипломирам.

Затова пък Джорджия вече бе начертала бъдещето си. През есента щеше да запише комуникации в „Сорбоната“. Освен това си имаше ново гадже, Себастиен, който не само че не беше ненормален убиец като последния, ами нямаше и криминално досие, и се оказа много приятен човек. Той, разбира се, свиреше в група. Естествено, не можеш да си никой, ако искаш да излизаш с Джорджия. Блясъкът и славата бяха най-незначителните изисквания за гаджетата й.

Двете с Джорджия се прибирахме след двудневната учебна седмица и минахме покрай кафене „Сен Луси“, когато чух, че някой ме вика. Обърнах се и забелязах Венсан на вратата на кафенето. Махаше ни.

— Надявах се да минеш оттук — рече той. Стисна ръцете ми в своите и ни поведе през препълнения салон към масата, на която се беше настанил с други ревенанти.

— Здравейте — започнах аз и се наведох, за да целуна Амброуз и Жул, докато Венсан придърпваше два стола от съседна маса и ги подреждаше между неговия и този на Виолет.

— Джорджия, запознай се с Виолет и Артур — посочих новото попълнение. — Това е Джорджия, сестра ми.

Артур кимна и се изправи официално, след което изчака Джорджия да се настани, и отново седна.

— Я чакайте да позная — рече Джорджия и го погледна изпитателно. — Ако не беше тази божествено красива маска, сигурно щеше да приличаш на пазител на някоя крипта. Ти откога си… от ерата преди Наполеон ли? Да не би да си приятел на Луи XIV?

Виолет ахна и отпусна ръка на рамото на Артур, готова да го защити. Тя може и да бе шокирана, но той се забавляваше.

Амброуз се ухили:

— Дай още назад, Джорджия. Ще стигнеш до истината, като върнеш още двеста години.

Сестра ми подсвирна, беше силно впечатлена.

— Май в днешно време трябва да се движиш сред гериатрици, ако искаш да откриеш истински джентълмен. Много ми е приятно да се запознаем, Артур.

Снежнобялото лице на Виолет поруменя.

— Греша ли или всички хора в Париж знаят самоличността ни?

Венсан й отправи чаровна усмивка.

— Джорджия разбра за нас по трудния начин. Тя беше приятелката на Люсиен.

Виолет пое дълбоко въздух.

— Значи ти си човешкото същество, на което му е забранено да влиза в къщата.

— Самата аз — потвърди Джорджия и прие забележката й през смях. — Само че аз съм на мнение, че онези, които не ме посрещат с отворени обятия, не заслужават вниманието ми.

Виолет я наблюдаваше, сякаш не разбираше и дума от казаното.

— Веднага ще преведа… Жан-Батист не желае да се мяркам, аз също не желая той да ми се мярка. Имам си по-готини приятели от надути като пуяци бивши величия от кралско време. — Джорджия изрече думите толкова спокойно и естествено, че не прозвучаха като обида, макар да не бяха никак ласкателни. Това е тя, сестра ми, царицата на дипломацията. Боже! Започваше се. Отпуснах длан върху ръката на Джорджия, тя на свой ред покри моята и погледна дръзко и предизвикателно дребната дама-ревенант.

Когато Виолет най-сетне осмисли казаното от сестра ми, се изправи рязко. Заговори тихо, така че да я чуят единствено седналите на нашата маса.

— Имаш ли представа какво правим за вас, неблагодарно човешко същество?

Джорджия сведе поглед и заоглежда ноктите си.

— Доколкото разбрах, се юркате и спасявате живота на хората, за да не се потопите в свръхестествен делириум тременс.

Секунда по-късно всички на масата избухнаха в смях. Виолет дръпна палтото си от облегалката на стола и изфуча от кафенето. Артур, който се опитваше да потисне смеха си, стана, поклони се и последва приятелката си.

— Направо ни разби, Джорджия — прошепна доволно Жул. — Виолет може да изтърпи някоя и друга дребна забележка, но не очаквай двете с нея да станете добри приятелки.

Джорджия му се усмихна заговорнически.

— Не ми е в стила да се мотая с аристократични особи.

— Какво правите, момчета? — попитах аз с надеждата да сменя темата и да накарам сестра си да млъкне. Налагаше се следващия път, когато срещна Виолет, да се извиня.

— Изпратихме Женвиев — рече Венсан и допи колата си. — Замина на юг; ще поостане при Шарлот и Шарл. Каза, че не можела да си стои вкъщи без Филип.

Кимнах, защото знаех как се чувства. Нямах търпение да се махна от къщи в Бруклин, след като мама и татко загинаха. Накъдето и да погледнех, всичко ми напомняше за тях. Все едно живеех в мавзолей.

— Сега се връщаме отново на работа. Ще разкажем на Артур и Виолет как е в Париж… Всъщност това правехме, преди да ги прогониш. — Жул намигна на Джорджия, а тя се усмихна скромно и вдигна ръка, за да привлече вниманието на сервитьора.

Когато си тръгнахме от кафенето половин час по-късно, Венсан ме прегърна през раменете.

— Ела с нас — помоли той. — Ще имаме събрание, защото днес никой не спи. Ще бъде хубаво да дойдеш.

— Ще се видим вкъщи — рече Джорджия. Тъй като не беше добре дошла в къщата, тя нямаше намерение да го поставя в неудобно положение. След като разцелува ентусиазирано момчетата, пое към апартамента на мами и деди.

Десет минути по-късно бяхме в просторното фоайе, също както преди два месеца, когато Жан-Батист раздаваше награди и наказания след битката с нума и смъртта на Люсиен: заточение за Шарл и Шарлот и моето приемане в редиците на братството, което живееше в къщата.

Двамата нови се бяха настанили на кожено канапе пред огъня; бяха приближили глави и шушукаха оживено. Изглежда се караха. Стегнах се и пристъпих към тях.

— Виолет? — повиках я аз.

Тя ме погледна, изглеждаше крехка като порцеланова чашка.

— Да? — отвърна, след това се обърна към Артур и кимна, сякаш го отпращаше. После насочи цялото си внимание към мен. Той стана и отиде при Жан-Батист и Гаспар, които разглеждаха карта в един ъгъл.

— Исках да се извиня, че сестра ми те обиди. Понякога тя се държи така. Не че я оправдавам, просто искам да знаеш, че не изпитвам същите чувства.

Виолет се замисли, след това кимна сериозно.

— Нямам намерение да си съставя мнение за теб по казаното от сестра ти. — Тя протегна ръка и докосна моята. — Как се казваше на английски… Минало — заминало. Не съм обидена — рече на старомодния си английски.

Тайничко въздъхнах облекчено.

— Може ли да седна при теб? — попитах и посочих с брадичка фотьойла до нейния.

Тя се усмихна благосклонно.

— Разбира се.

И така… Чудех се каква тема да подхвана.

— Двамата с Артур какво правихте през седмицата?

— Разхождахме се с останалите, основно с Жан-Батист и Гаспар. Те ни запознаха с парижките територии. Двамата с Артур сме идвали преди, но през последния век нещата много са се променили.

Невероятен разговор, помислих си за милионен път, въпреки че започвах да свиквам.

— Странно ли се чувстваш далече от къщи? — попитах.

— Да. Живея в Ланже вече няколко века, затова смяната на рутината ми се струва малко необичайна. Само че всичко е за добра кауза, нали помагаме на Жан-Батист да срази нума.

Тя се приближи към мен и заговори искрено, сякаш онова, за което се канеше да пита, бе важно и поверително.

— Ами ти, Кейт? Как се чувстваш, когато не си в света, с който си свикнала, и попаднеш сред безсмъртни? Иска ли ти се понякога да се върнеш към нормалния живот на човек?

Поклатих глава.

— Не. Онзи живот и без това беше приключил за мен. Поне така ми се струваше. Родителите ми починаха преди около година. Когато открих Венсан — дали той не намери мен, запитах се аз, — имах чувството, че съм мъртва.

— Странен избор за красиво, жизнено момиче. Да прекарваш времето си с немъртвите.

Понякога наистина говореше като старица.

— Тук се чувствам добре дошла — отвърнах простичко.

Тя изви съвършено оформената си вежда, кимна, след това взе ръката ми и я стисна в нещо като жест на солидарност. В този момент бяхме просто две момичета в къща, пълна с мъже.

— Събрахме ли се всички? — Жан-Батист застана пред огъня и огледа всички в стаята. — Добре — рече.

Усетих, че някой ме докосва по рамото, и вдигнах поглед към Венсан, застанал зад стола ми. Той ми намигна, след това насочи вниманието си към по-възрастния мъж.

— Всички знаем много добре, че дейността на нума западна след смъртта на Люсиен. Все едно изчезнаха. Въпросът е защо. Какво ли чакат?

— Може ли да кажа нещо? — попита Гаспар, вдигна разтреперан пръст и се обърна към нас. — Винаги в миналото са били недисциплинирани. Въпреки че Люсиен беше техен лидер, така и не успяваше да ги спре от време на време да действат индивидуално. Както вече споменах, ако може да се съди по последните им действия, подозираме, че имат нов лидер, който е в състояние да ги държи под контрол. Виолет потвърди подозренията ни. — Той махна с ръка към жената до мен, сякаш й подаваше микрофон.

— Не мога да твърдя със сигурност, защото не е потвърдено — заговори тя. — Носят се слухове. Информаторите ми споменаха за нума, дошъл отвъд океана. От Америка. Той се утвърждава като международен водач.

Чуха се изненадани възклицания. Амброуз заговори:

— Не съм чул подобно нещо. Имаме си международен Консорциум, но нума? Просто не мога да си представя. А и за тях е съвсем неестествено да работят заедно.

Виолет кимна.

— Съгласна съм, че ако се окаже истина, това е нещо безпрецедентно. Само че от онова, което чух, въпросният нума е имал огромна власт, докато е бил жив. Хората са му поверявали богатствата си, а той е измамил всички, разорил е мнозина и е докарал някои до самоубийство.

— Как е умрял? — полюбопитствах аз.

— Бил е убит в затвора — отвърна простичко тя.

— Това какво означава за нас? — попита Жул. Беше станал много сериозен.

Жан-Батист отново взе думата:

— Виолет си има информатори и се надяваме те да продължат да ни подават сведения. Можем обаче да започнем да се свързваме с други от братството, за да разберем дали друг не е чул още нещо по този въпрос. Междувременно, трябва да затегнем редици. Наблюдението ни трябва да е по-внимателно. Както вече казах на някои от вас, забраната за офанзива вече е невалидна…

Усетих как Венсан се напрегна, когато погледът на Жан-Батист спря на него. Старият ревенант замълча по средата на изречението и всички присъстващи притаиха дъх.

— Позволете да ви прекъсна — прозвуча мелодичен глас от другия край на стаята. Всички погледнаха натам. За пръв път чувах Артур да казва нещо. Досега той вечно мислеше в някой ъгъл и драскаше в тетрадката си. Останалите бяха силно изненадани от ненадейната му намеса.

Артур стрелна Виолет с поглед, а тя стисна зъби и го погледна гневно. „Добре — помислих си аз, — тази работа има нещо общо с разправията, която прекъснах.“

— Може би изтъквам очевидното, но обсъждаме важна стратегическа информация в присъствието на лице, което не е от братството.

Какво? Усетих как кръвта се оттича от лицето ми и как всички ме поглеждат тайно. Вдигнах очи към Артур, но той приглади къдрица зад ухото си, без да ми обръща внимание, сякаш трябваше да прави нещо с ръцете си.

Пръстите на Венсан се впиха като стоманени клещи в раменете ми. Вдигнах поглед и забелязах, че лицето му е заприличало на каменна маска. В този момент си казах, че ако суперсилите на ревенантите включваха бълването на пламъци от очите, досега Артур щеше да се е превърнал в ревенантско печено.

Всички мълчаха и чакаха. Артур прочисти гърлото си и отново погледна Виолет. Фините й пръстчета стискаха страничната облегалка на канапето, а ноктите й се бяха забили в кожата.

— Известно ми е, че в хода на историята хората са били свързани с нас, освен в някои много редки случаи като например брака на нашата Женвиев, а сериозните връзки с хора винаги са били с онези, които работят за нас. Разбрах, че това човешко същество е убило врага ви. Въпреки това държа да поставя под въпрос присъствието й на събрание по тактическите въпроси, които засягат оцеляването ни като вид.

Все едно ми зашлеви шамар. Сълзите ми бликнаха и аз ги избърсах гневно. Няколко секунди по-късно Жул и Амброуз скочиха и се изправиха пред Артур, сякаш бяха част от улична банда. Венсан ме дръпна към себе си, сякаш се опитваше физически да ме защити от думите на Артур.

Артур вдигна ръце напълно невинно.

— Чакайте, братя. Моля ви, изслушайте ме. Не познавам Кейт като вас, но вече прецених, че е добро човешко същество, на което може да се гласува доверие. — Най-сетне намери сили да ме погледне извинително в очите. Пет пари не давах. Не желаех да приема извинението му. — Не исках да кажа, че не е добре дошла сред нас — продължи той. — Просто казах, че няма отношение към това събрание. Както заради нейната сигурност, така и заради нашата.

Настъпи невъобразим шум — всички крещяха едновременно. Жан-Батист вдигна ръка и нареди:

— Тишина! — Изгледа всеки в стаята, сякаш преценяваше чувствата им, а накрая погледна мен. — Кейт, мила — изрече напълно спокойно и думите прозвучаха почти благосклонно. — Прости ми, но се налага да те помоля да напуснеш събранието.

Венсан понечи да каже нещо, но той вдигна ръка, за да го накара да замълчи.

— Само този път, докато уредим въпроса с новодошлите. Искам всички да се чувстват удобно, а Артур и Виолет все още не са свикнали с присъствието ти. Би ли ми направила услугата да ни оставиш само този път, по изключение?

Стрелнах Артур с най-убийствения поглед, на който бях способна, макар да знаех, че е безсмислено. Очите ми бяха зачервени от сълзи на унижение. Неговите очи бяха празни, но задържа погледа ми, докато не отклоних своя. Вирнах брадичка и се изправих.

— Ще те изпратя до стаята си — прошепна Венсан и отпусна ръка върху моята.

— Няма нужда, добре съм — отвърнах и се отдръпнах от него. — Ще те чакам там. — Тъй като нямах сили да погледна останалите, излязох от стаята.

Вместо в стаята на Венсан, отидох в кухнята с надеждата да получа съчувствие от другия човек в къщата. Блъснах летящата врата. Жан се занимаваше с подноси с храна. Сложи чайника в мига, в който ме видя, и веднага се завтече да ме разцелува.

— Кейт, миличка, как си сладкишче? — Тя ме прегърна, забеляза зачервените ми очи и лице. — Кажи, миличка, какво има?

— Току-що ме изхвърлиха от събрание, защото съм човек.

— Какво? Нищо не разбирам. Изненадана съм, че Жан-Батист е направил подобно нещо след случилото се.

— Не беше Жан-Батист, ами Артур — отвърнах и седнах на масата. Взех кърпичка от Жан и избърсах очи. — Той каза, че може да застраша безопасността на братството в къщата.

— Как е могъл да каже подобно нещо? — учуди се тя, седна срещу мен и побутна чиния с домашно приготвени мадлени към мен. Замисли се за момент, след това продължи по-спокойно: — Артур и Виолет са… как се казва… от старата школа. Те са от благородно потекло. Свикнали са да гледат отвисоко на селяните, а сега възприемат хората по този начин. Това не означава, че са лоши хора. Просто са… сноби.

Разсмях се, когато чух Жан да говори пренебрежително. Тя бе винаги настроена положително към всичко и всички. За да нарече Виолет и Артур сноби, значи двамата бяха нетърпими тесногръди фанатици.

— Дошли са да свършат добра работа, Кейт. Може и да не са най-добрите представители на вида си, но знаят много и са живели по-дълго от останалите. След като разбрах, че предпочитат да живеят в изолация, искрено се съмнявам, че ще останат тук дълго. Докато се усетиш, всичко ще се върне постарому.

Кимнах и лапнах една сладка, след това се опитах да се разбера с гордостта си и да я убедя, че не бива да се изпречва на пътя на групата. Че аз не заслужавах да бъда включена в тайните им обсъждания. Не бях ревенант. Бях изключение. Кого заблуждавах? Мястото ми не беше тук.

Настроението ми се влоши.

— Тръгвам си — заявих аз и прегърнах Жан. — Благодаря, приятно ми е да си поприказвам с човек, който разбира. Понякога, докато съм тук, имам чувството, че живея в паралелна вселена.

— Че то си е точно така, cherie — рече Жан, пусна ме и затегна връзките на престилката си. — Няма ли да останеш за вечеря?

— Не. Би ли казала на Венсан, че си отивам вкъщи, да ми се обади у нас — помолих аз.

Тя ме погледна с разбиране и ми изпрати въздушна целувка от мястото си пред печката.

Минах през къщата и излязох на двора. Докато минавах покрай фонтана с ангела, влязох вътре и пристъпих към фигурите. Ангел. Човек. Два различни вида, издялани от мрамор. Прокарах пръсти по ръката на ангела. Беше студена също като на Венсан, докато беше мъртъв.