Саможертвата

31.

На следващия ден се носех в облаците, тялото ми беше в Париж, но мислите ми се бяха върнали в къщата във Вилфранш-сюр-Мер. Спомени за уикенда нахлуваха непрекъснато, докато най-сетне престанах да се опитвам да ги прогоня — и така и не успях да се съсредоточа в часовете, над домашното и единственото ми желание бе да съм отново с Венсан, за предпочитане притисната до него.

Докато Амброуз, определеният от Венсан телохранител за деня, ме откарваше у дома след училище, бях толкова отнесена, че се наложи той да ме побутне, за да ми каже, че телефонът ми звъни. Обаждаше се деди и гласът му звучеше неестествено напрегнато:

— Кейт, можеш ли да дойдеш в галерията, преди да се прибереш вкъщи?

— Разбира се, деди. Какво става?

— Трябва ми малко помощ. Ще ти кажа, когато дойдеш.

Амброуз паркира от другата страна на улицата, точно срещу галерията, и предпочете да ме изчака в колата. Когато влязох, заварих деди да разговаря с двама мъже в униформи. Представи ме набързо.

— Господа, това е внучката ми Кейт.

Полицаите кимнаха, деди стисна ръката ми и ме отведе настрани.

— Снощи са ограбили галерията — уведоми ме той.

— Какво? — ахнах аз.

— Всичко е наред, миличка. Имаме застраховка. Просто е… неприятно. Галерията не е била разбивана никога досега.

— Какво са взели?

— По малко от всичко. Все неща, които им е било лесно да изнесат, но поне не са посегнали на статуите ми. — Неочаквано деди ми се стори десет години по-възрастен. Той потри чело и стисна очи. — Можеш ли да останеш да наглеждаш галерията, докато отскоча с детективите до управлението. Приключиха с огледа. Сега остава канцеларската работа.

— Разбира се, деди — съгласих се аз и след минутка той излезе с двамата полицаи, помаха ми с шапката си, докато се отдалечаваха. Позвъних на Амброуз, за да му кажа, че се налага да остана за час, може би два, а той отвърна, че не бърза, да не се притеснявам.

Огледах бъркотията, която цареше вътре. Стъклените витрини бяха счупени и изложените в тях предмети липсваха. Опитах се да си спомня какво имаше в тях. Старинни бижута, малки гръцки пластики, образци от римско стъкло — все разнообразни предмети, сякаш крадците не бяха съвсем наясно какво отмъкват, стига да е нещо дребно, което да могат да носят. „Кокошкари, а не истински крадци на предмети на изкуството“ — помислих си аз.

Неочаквано една тъничка, нажежена до червено игла, заредена с паника, прониза сърцето ми. Втурнах се към заключения склад и видях, че вратата зее разбита. Кутиите вътре бяха пръснати, съдържанието им изсипано на пода. Прерових кутиите с надеждата да открия „Безсмъртна любов“. Извадих всичко, което бе прибрано в склада, и го подредих в коридора, докато накрая се уверих — книгата я нямаше.

Замислих се за миналата седмица, когато Гуенел ми разказа за нума, които открили книгата преди векове и започнали да създават неприятности на семейството й. „Ужасна работа“, беше подчертала тя.

Бръкнах в чантата и открих визитката, която синът й ми даде. Ръката ми трепереше, докато набирах номера. Той се обади на първото позвъняване.

— Бран, обажда се Кейт Мерсие. Идвах при майка ти миналата седмица.

— Вече не е тук. — Думите прозвучаха толкова отдалече, че ми се стори, че не съм чула правилно.

— Какво?

— Няма я. Лошите дойдоха днес сутринта.

— Господи, нума са я хванали, така ли? — Имах чувството, че в дробовете ми няма въздух.

— Не. Когато те дойдоха, ние се скрихме. Те не успяха да ни намерят. Щом си отидоха, тя замина.

— Къде отиде?

— На тайно място. Не ми каза къде отива. Ако знам, лошите ще намерят начин да изтръгнат информацията от мен. Сега обаче съм напълно безполезен за тях.

— Бран, много ми е мъчно, че стана така.

— Вината не е твоя, Кейт. Беше време. Нещата се случват, когато им дойде времето и тъй като времето на Победителя приближава, присъствието ни е необходимо. Аз оставам, Кейт, а мама ще се върне. Кажи на приятелите си, че ще бъдем тук, ако имат нужда от нас.

— Бран, не разбирам за какво намекваш. Какъв е този победител?

— Тъкмо затова нума искат да ни заловят. Според старите писания от нашето семейство ще излезе Онзи що вижда Победителя.

Неочаквано си припомних израз от книгата, който ми се беше сторил напълно неразбираем. Споменаваше се, че guerisseur ще разпознае Победителя.

— Аз така и не успях да…

— Ревенантите го наричат Героя. Ние сме онези, които ще го познаем.

Трябваха ми няколко секунди, за да осъзная чутото.

— Значи майка ти може да разпознае Героя — казах, за да съм сигурна, че съм разбрала правилно. — Затова нума са дошли да я търсят. Ако открият Героя, нума ще знаят кой е ревенантът, който ще ги сломи.

— Точно така. Ако обаче го открият, преди той да успее да ги отблъсне, ще се опитат да поемат силите му.

— Да поемат силите му ли? — попитах недоумяващо.

— Според старите писания силите на Героя могат да бъдат предадени насила. Ако той бъде заловен, онзи, който го унищожи, ще получи силата му. Сама се сещаш, че резултатът ще бъде трагичен.

— Значи нума търсят майка ти, за да им каже кой е той.

— Точно така. Само че някой ги е подвел. Мама не е човекът, който притежава умението да открие Героя.

— Защо?

— Тя познава семейните теории кога и къде ще се случи, знае някои важни негови характерни черти. Но да го познае, щом го види — говоря за дара на Онзи що вижда Победителя — мама твърди, че не притежава подобна способност.

— Значи си ти.

— Или аз или някой от наследниците ми.

— Значи имаш наследници.

— Имам.

Въздъхнах.

— Някои твърдят, че приятелят ми е дългоочакваният Герой.

Възцари се мълчание. Най-сетне Бран заговори:

— Мама все още не ми е предала дара. Ще ти позвъня веднага щом ми го предаде. Тогава трябва да доведеш приятеля си. Ако се окаже, че притежавам умението да разпозная Победителя и той наистина е чаканият Герой, ще разберем веднага.

Дадох му телефонния си номер. След това му продиктувах и номера в апартамента на баба и дядо. Не знаех след колко време ще ме потърси. Ако бях права, щяха да минат години.