Сенчести души

20

Елена рядко бе изпитвала толкова огромно облекчение, както когато чу потропването на Деймън на вратата на доктор Мегар.

— Какво се случи на Мястото на срещите? — попита.

— Така и не стигнах дотам. — Деймън й разказа за засадата, докато другите тайно огледаха Сейдж със смесено чувство на одобрение, благодарност или открито харесване. Елена осъзна, че явно бе изпила твърде много от виното „Черна магия“, след като откри, че някои подробности й се изплъзваха — макар да бе сигурна, че виното бе помогнало на Деймън да оцелее при нападението на тълпата, която при по-различни обстоятелства можеше да го стъпче смъртоносно.

След това момичетата разказаха за това, което бяха научили от лейди Улма за преживелиците й, като се постараха да не се разпростират в много подробности. Жената изглеждаше пребледняла и потресена от събитията пред къщата на лекаря.

— Надявам се — заговори тя плахо на Деймън, — че когато наследиш собствеността на Стария Дрозн — замлъкна за миг, колкото да преглътне мъчително, — ще решиш да ме задържиш. Зная, че доведените от теб робини са красиви и млади… но аз мога да бъда полезна като шивачка или за друга домакинска работа. Загубих отчасти само от телесната си сила, но не и от умствените си способности…

Деймън застина за миг. Сетне пристъпи към Елена, която се случи най-близо до него. Протегна се и развърза последната примка от въжето, завързано около китката й. Захвърли го в другия край на стаята. Въжето изсвистя като камшик и се сгърчи на пода като змия.

— Що се отнася до мен, всяка от вас може да стори същото — рече той.

— Но без да мятаме отвързаните въжета по стените — додаде Мередит бързо, като видя как веждите на лекаря се свиха тревожно, докато огледа набързо чупливите стъкленици по лавиците край стените. Все пак нито тя, нито Бони чакаха втора покана и побързаха да се освободят от въжетата, които влачеха със себе си.

— Опасявам се, че моите са… завинаги — промълви лейди Улма, като придърпа ръкавите си, за да покаже железните гривни около китките си. Изглеждаше засрамена, че не може да се подчини на първата заповед на новия си господар.

— Имаш ли нещо против един миг на изстудяване? Притежавам достатъчно от Силата, за да ги замразя дотолкова, че да се строшат — предложи й Деймън.

Лейди Улма простена тихо. Елена си помисли, че никога не бе чувала толкова отчаяни звуци, издавани от човешко същество.

— Мога да стоя цяла година заровена до шията в снега, само и само да се отърва от тези ужасни окови — изрече лейди Улма решително.

Деймън притисна длани към двете страни на едната от нейните гривни. Елена усети изблика на Силата, излъчена от него. Проехтя рязък звук от счупване на метал. Деймън отдръпна ръцете си и ги вдигна с по една от двете половини на гривната в тях.

После повтори това и с другата гривна.

Небивалото удивление, изписано в очите на лейди Улма, накара Елена по-скоро да се засрами, вместо да се възгордее. Тя беше спасила жената от ужасяващото падение, в което беше изпаднала. Но колко още като нея оставаха поробени? Никога нямаше да го узнае, нито ще може да ги намери. Невъзможно бе при сегашното й състояние, с толкова отслабена Сила.

— Мисля, че лейди Улма наистина се нуждае от почивка — обади се Бони, като потърка челото си под разрошените си ягодоворуси къдрици. — Също и ти, Елена. А ти, Деймън, трябва да провериш колко хирургически шева ще са необходими за крака й. Но какво да правим ние, останалите? Да търсим ли хотел за пренощуване?

— Използвайте моя дом — предложи доктор Мегар. Едната му вежда се вдигна нагоре, а другата се спусна надолу. Очевидно той вече бе сериозно оплетен в цялата тази суматоха и погълнат от шеметно разиграващите се събития, едновременно красиви, завладяващи и брутални. — Ще ви помоля само да не чупите нищо. И ако се натъкнете на някоя жаба, не я целувайте, нито пък я убивайте. В дома ми има предостатъчно одеяла, кресла и кушетки.

Отказа да вземе дори една халка от масивната златна верига, която Деймън бе донесъл, за да използва като средство за заплащане.

— Аз… според правилата би трябвало да ви помогна да се настаните по леглата — промърмори лейди Улма смутено, като погледна към Мередит.

— Вие сте най-зле от всички нас, заради това заслужавате най-доброто легло — спокойно й отговори Мередит. — А ние ще ви помогнем да се настаните в него.

— Най-удобното легло… е леглото в някогашната стая на дъщеря ми — обясни им доктор Мегар и поклати връзката си с ключове. — Тя се омъжи за един носач — много тежко изживях заминаването й. А тази млада дама, госпожица Елена, може да се настани в старата ни семейна спалня.

За кратко сърцето на Елена замря, разкъсвано от противоречиви чувства. Опасяваше се — да, беше напълно сигурна, че я обзе страх, — че Деймън може да я грабне в прегръдките си и да я отнесе на ръце в тази спалня. От друга страна…

Точно тогава обаче Лакшми вдигна към нея очи, изпълнени с неувереност.

— Искаш ли да си тръгна? — плахо я попита момичето.

— Има ли къде да отидеш? — запита я Елена на свой ред.

— Ами… мисля, че пак ще се озова на улицата. Обикновено спя в някой изоставен варел.

— Остани тук. Ела с мен. Семейна спалня ми звучи като достатъчно голяма за двама души. Нали вече си една от нас.

Погледът, който й хвърли Лакшми, преливаше от неизказана, но поразяваща благодарност. Но не заради това, че й разреши да остане, досети се Елена. А заради думите й „Нали вече си една от нас“. Елена можеше да се закълне, че Лакшми никога досега не е била една от каквато и да било друга общност.

Всичко остана спокойно почти до „зазоряването“ на следващия „ден“, както го наричаха жителите на града, макар че през цялата нощ светлината не се промени.

Този път отвън, пред къщата на лекаря, се бе насъбрала по-различна тълпа от снощи. Преобладаваха по-възрастни мъже, облечени с износени, но чисти дрехи… но се виждаха и няколко жени. Множеството бе предвождано от мъж с посребрена коса, със страна вид на вродено достойнство.

Деймън, със Сейдж зад него за подкрепа, излезе навън пред къщата на лекаря, за да говори с тях.

Елена остана несъблечена в семейната спатия на горния етаж.

— Елена.

Гласът зад гърба й я накара да подскочи като ужилена. Затвори дневника и се обърна.

— Да, Деймън?

— Как си?

— О, чудесно. Великолепно. Дори и кракът ми е… искам да кажа, че съм съвсем добре. А ти как се чувстваш?

— Аз… също съм добре — отвърна той. Усмихна й се — но този път с истинска усмивка, а не с онова озъбване, което в последната секунда се преобразяваше в нещо друго. Нито с намерение да я манипулира. Това беше просто усмивка, макар и леко тревожна и донякъде тъжна.

Но Елена не обърна внимание на тъгата му. Едва по-късно си припомни за нея. В момента имаше чувството, че е напълно лишена от тежест — ако не се улови здраво за нещо, можеше да се издигне на километри високо, преди някой да успее да я спре — на километри, може би дори чак до луните над това побъркано място.

Усмихна му се колебливо.

— Това е добра новина.

— Дойдох при теб, за да си поговорим — каза й той, — но първо…

И още в следващия миг Елена, без да усети как, се озова в прегръдките му.

— Деймън, не можем да продължаваме така… — Опита се да се отскубне нежно от него. — Много добре знаеш, че наистина не бива да продължаваме с това.

Но Деймън не я пусна. Имаше нещо в начина, по който я държеше, което едновременно я ужасяваше и караше да се разплаче от радост. Едва успя да удържи сълзите си.

— Всичко е наред — промълви Деймън тихо. — Хайде давай. Поплачи си. Ще се справим с всичко.

Нещо в гласа му изплаши Елена. Не като наполовина игривия начин отпреди малко, а наистина се изплаши.

Защото той се страхува, осъзна тя внезапно, безкрайно учудена. Беше виждала Деймън гневен, натъжен, унесен, леден, закачлив, ехиден, съблазняващ — дори покорен и засрамен, — но не помнеше някога да е бил изплашен за нещо. Трудно й бе да го повярва. Деймън… изплашен… за нея.

— Всичко е заради това, което направих вчера, нали? — попита тя. — Ще ме убият ли? — Остана изненадана от това, че го произнесе тъй спокойно. Не чувстваше нищо, освен смътно безпокойство и желанието да направи така, че Деймън повече да не се страхува.

— Не! — Той я отдалечи на една ръка разстояние и се втренчи в нея. — Поне не преди да убият мен и Сейдж… както и останалите в тази къща, ако не се лъжа в тях. — Замълча, затаил дъх… Елена си припомни, че той често използваше това, за да печели време.

— Но те тъкмо това искат — продължи Елена. Не можеше да си обясни защо бе толкова уверена. Може би бе уловила нещо по телепатичен път.

— Те… отправиха заплахи към нас — промълви Деймън бавно. — И то не толкова заради случая със Стария Дрозн. Предполагам, че тук през цялото време се извършват убийства и победителите заграбват всичко. Но очевидно през нощта се е разпространил слухът за това, което ти направи. И сега робите в околните имения отказват да се подчиняват на господарите си. Целият този бедняшки квартал е обхванат от вълнения — а те се опасяват какво ще се случи, когато вълната на недоволство залее и другите части на града. Затова нещо трябва да бъде направено час по-скоро или цялото Тъмно измерение ще се взриви като бомба със закъснител.

Още докато Деймън говореше, Елена долови в думите му отглас от спомена за тълпата, събрала се вчера пред дома на доктор Мегар. Те също се страхуваха.

Може би това бе началото на нещо важно, помисли си Елена и мислите й се отклониха от нейните маловажни проблеми. Дори смъртта не беше прекалено висока цена, за да се освободят тези хора от демоничните им господари.

— Но това не бива да се случва! — отново заговори Деймън. Елена осъзна, че трябва да е излъчила мислите си. В интонацията на Деймън се долавяше неподправено страдание. — Ако бяхме планирали всичко, ако имаше водачи, за да застанат начело и да оглавят революцията — ако въобще можехме да намерим достатъчно силни водачи за това дело, — тогава може би щяхме да имаме някакъв шанс. Ала вместо това сега всички роби са подложени на сурови наказания, защото слухът се е разпространил навсякъде. Измъчват ги, убиват ги при най-малкото подозрение за симпатия към теб. Господарите от целия град извършват назидателни наказания. И всичко ще става все по-зле.

Мислите на Елена, допреди малко извисени в царството на мечтите, трябваше рязко да се приземят до суровата действителност. Вгледа се с ужас в черните очи на Деймън.

— Но ние трябва да спрем това. Дори и ако трябва загина…

Деймън отново я притегли към себе си.

— Ти, Бони и Мередит. — Гласът му зазвуча грубо. — Много са тези, които ви видяха трите заедно. Много са тези, които гледат на трите ви като на смутители на реда.

Сърцето й се вледени. Може би най-лошото бе, че разбираше логиката на господарите, робовладелците, че ако дори едно неподчинение остане ненаказано и се разпространи слухът за това… ще започнат да преувеличават и изопачават случилото се…

— Само за една нощ се прочухме. А от утре ще бъдем легенди — промърмори тя, докато мислено си представяше ефекта на доминото, като плочките се поваляха една след друга, за да изпишат думата „герой“.

Но тя не желаеше да бъде героиня. Искаше само едно — да си върне Стефан. И макар да бе готова да пожертва живота си, за да спре мъченията и убийството на роби, тя лично би убила всеки, който се опита да посегне на Бони или Мередит.

— И те се чувстват така — каза Деймън. — Те чуха какво искаше сборището пред къщата. — Стисна здраво ръцете й, като че ли се опитваше да я прегърне. — Тази сутрин едно младо момиче, чието име било Хелън, било пребито до смърт и обесено само защото името й приличало на твоето. Била на петнадесет години.

Краката на Елена се подкосиха, както толкова често се бе случвало, когато се озоваваше в прегръдките на Деймън… но този път причината бе съвсем друга. Той седна до нея на пода. Това бе разговор, който трябваше да се води върху голите дървени дъски.

— Вината не е твоя, Елена. Ти си такава, каквато си. Хората те обичат заради това, което си!

Сърцето й бясно се разтуптя. Всичко бе толкова зле… но тя още повече го влоши. Защото не се замисляше достатъчно. Въобразяваше си, че само нейният живот е заложен на карта. И действаше, преди да е преценила последствията.

Но в подобна ситуация винаги би реагирала по този начин. Или… засрамено си каза тя, поне щях да направя нето подобно. Ако знаех, че ще изложа на опасности всички, които обичам, щях да моля Деймън да се споразумее със собственика на робинята. Да я откупи за някаква скандално висока цена… ако имахме пари. И ако той би се вслушал в молбата ми… Ако следващият удар с камшика не заплашваше да убие лейди Улма…

Внезапно мозъкът й се вцепени и изстина.

Това беше в миналото.

А сега е важно настоящето.

Ще се справя с това.

— Какво можем да направим? — Тя се опита да се изтръгне от ръцете на Деймън. Беше отчаяна. — Все трябва да има нещо, което да можем да направим! Не могат да убият Бони и Мередит — а и Стефан ще загине, ако не го намерим!

Деймън я притисна още по-плътно. Елена осъзна, че той криеше мислите си от нея. Това би могло да е добре или зле. Може би съществуваше някакво решение, което той не искаше да сподели с нея. Или можеше да означава, че смъртта на трите, „разбунтували се робини“ е неизбежна, понеже това ще е единственото решение, което владетелите на града ще приемат.

— Деймън. — Той я държеше прекалено здраво, за да се освободи от прегръдката му, и Елена не можеше да го погледне в лицето. Но си го представяше нагледно, а освен това можеше да се опита да адресира думите си директно в съзнанието му.

Деймън, ако може да се измисли нещо, ако съществува някакъв начин да спасим Бони и Мередит — трябва да ми го кажеш. Длъжен си. Заповядвам ти!

Нито един от двамата не намираше това за забавно, дори обърна внимание на това, че една „робиня“ Раздаваше заповеди на „господаря си“. Но накрая Елена успя да чуе телепатичния глас на Деймън.

Те казаха, че ако те върна на Младия Дрозн и ти се извиниш, ще се съгласят да те освободят след шест удара с това тук. Отнякъде Деймън се бе сдобил с пръчка от някакво светло дърво.

Вероятно ясен, каза си Елена, изненадана от собственото си спокойствие. Това дърво беше единственото, което въздействаше еднакво върху всички, дори и върху вампирите, дори и върху Древните като Клаус. Несъмнено наоколо се срещаха и някои от Древните вампири.

Но трябва да се извърши публично, за да се прекрати разпространението на слуховете. Те си мислят, че ще се сложи край на безредиците, ако ти — тази, която постави началото на неподчинението — признаеш, че си само една покорна робиня.

Мислите на Деймън натежаха, както и сърцето на Елена. На колко от принципите си ще трябва да изневери, ако направи това? Колко роби щеше да обрече на живот в пълно покорство?

Внезапно вътрешният глас на Деймън зазвуча гневно. Не сме дошли тук, за да реформираме Тъмното измерение, припомни й той с такъв тон, че Елена изтръпна. Деймън я разтърси леко. Забрави ли, че дойдохме за Стефан? Не е нужно да ти казвам, че няма да имаме никакъв шанс за успех, ако се правим на бунтовници като Спартак16. Ако започнем война, отсега трябва да знаем, че ще е невъзможно да я спечелим. Дори и пазителите не могат да я спечелят.

Някакво неясно хрумване озари съзнанието на Елена.

— Разбира се — кимна тя. — Защо досега не съм се замисляла за това?

— За какво не си се замисляла? — попита я Деймън с отчаян глас.

— Не бива да се впускаме в тази война — поне засега. Не съм усъвършенствала основните си Сили, да не говорим за Крилете на Силите. А така те дори няма да се заинтересуват от тях.

— Елена?

— Ще се върнем — възбудено се зае Елена да му обяснява. — Когато мога да контролирам всичките си Сили. Освен това ще доведем и съюзници с нас — могъщи съюзници, които ще намерим в човешкия свят. Може да ни отнеме години, много години, но все някога ще се върнем обратно тук и ще довършим това, което започнахме.

Деймън я гледаше така, сякаш си бе загубила ума, но това нямаше значение. Важното бе, че Елена усещаше как Силата пулсира в нея. Това бе обещание, каза си тя, което ще спазя, дори и това да ми коства живота.

Деймън преглътна.

— Може ли да поговорим за… за настоящето? — попита.

С този въпрос направо улучи десетката.

Настоящето. Това, което се случваше сега.

— Да. Да, разбира се. — Елена изгледа презрително пръчката от ясеново дърво. — Разбира се, Деймън, ще го направя. Не искам никой друг да пострада заради мен, преди да съм готова за битка. А и доктор Мегар е добър лечител. Ако ми позволят да се върна при него.

— Честно казано, не зная — призна й Деймън, без да отклони очи от нейните. — Но зная нещо друго. Мога да ти обещая, че няма да почувстваш върху себе си нито един удар — бързо и категорично добави той. Беше съвсем сериозен. Големите му черни очи още повече се разшириха. — Защото лично ще се погрижа за това. Цялата болка ще бъде отклонена от теб. А на сутринта няма да ти остане дори един белег. Но — завърши той много по-бавно — ще трябва да коленичиш, да ми се извиниш. На мен, твоя господар. Както и пред онзи гаден, мръсен, разкапан, противен дърт… — За миг Деймън дотолкова се увлече в проклятията си, че премина на италиански.

— Пред кого?

— Пред предводителя на владетелите на бедняшките квартали, а може би също и пред Младия Дрозн, брат на Стария Дрозн.

— Добре. Кажи им, че съм готова да се извиня на колкото Дрозновци пожелаят. Кажи им го по-скоро, за да не изгубим шанса си.

Елена видя многозначителния поглед, който й хвърли, но тя остана вглъбена в мислите си. Дали да позволи на Мередит и Бони да участват в това? Не. Щеше ли да позволи онова да се случи с Каролайн, ако тогава можеше да го спре по някакъв начин? Отговорът отново беше: „не“. Не, не, не. Елена винаги се бе възмущавала изключително силно от бруталността към момичетата и жените. Чувствата й срещу разпространеното в целия свят презрение към жените като второкласни създания се бяха избистрили удивително след завръщането й от отвъдното. Ако Силите я бяха върнали в света заради някаква цел, реши тя, то тази цел е да помага на момичетата и жените да се спасят от изпадане в робство, което много от тях дори не осъзнават.

Но нямаше предвид само злите робовладелци и безличните потиснати жени и мъже. Трябваше да го направи заради лейди Улма, за да спаси и нея, и бебето й… както и заради Стефан. Ако се съгласи да изтърпи унижението, тя ще остане само една дръзка робиня, вдигнала малко врява насред улицата, но категорично поставена от властите на мястото, което й се полага.

В противен случай, ако някой се вгледа по-внимателно в тяхната група… ако някой се досети, че са тук, за да освободят Стефан… ако тя, Елена, се окаже причината те да се разпоредят: „Преместете го в най-строго охраняваната килия и изхвърлете този глупав ключ, оставен от онова китсуне…“

Във въображението й се заредиха кошмарни сцени как Стефан ще бъде жестоко наказан, как ще бъде отведен някъде надалеч, как ще бъде завинаги загубен й нея, ако този уличен инцидент сред тези бедняшки коптори се разрасне до невероятно големи размери.

Не. За нищо на света нямаше да изостави Стефан, като се впусне във война, която не можеше да спечели. Но нямаше и да забрави.

Ще се върна за всички вас, обеща си тя. И тогава краят ще бъде съвсем различен.

Осъзна, че Деймън още не си е тръгнал. Наблюдаваше я зорко с поглед, остър като клюн на сокол.

— Изпратиха ме, за да те отведа при тях — рече той тихо. — Никога не биха приели отговор „не“. — Елена за кратко усети яростта му срещу тях, затова побърза да хване и стисне ръката му.

— След време ще се върна заедно с теб заради робите — обеща той. — Но ти го знаеш, нали?

— Разбира се — кимна девойката. Искаше да го целуне само набързо, но целувката се оказа дълга. Всъщност не мислеше за онова, което Деймън бе казал за отклоняването на болката от ударите на камшика. Усещаше, че й се полага поне една целувка за това, което и предстоеше. Деймън погали косата й. Времето спря за тях, докато не ги стресна почукването на Мередит на вратата.

Когато доведоха Елена до издигнатата на открито кресна площадка, кървавочервената зора бе забулила всичко наоколо в някаква странна призрачност. Там се бяха събрали главатарите от бедняшките квартали, насядали върху възглавници, които някога може да са били красиви, но сега бяха доста окъсани. Разменяха си бутилки и кожени чаши с инкрустации от скъпоценни камъни, пълни с „Черна магия“ — единственото вино, на което вампирите наистина се радваха. Пушеха наргилета и понякога се изплюваха сред тъмните сенки. Наоколо бяха струпани много от постоянните обитатели на улиците, привлечени от слуха за публичното наказание на едно красиво младо момиче от човешката раса.

Елена беше грижливо подготвена за сцената на наказанието. Доведоха я пред настръхналите велможи с кърпа на устата и с оковани във вериги ръце. Младия Дрозн, превърнал се сега въпреки нежеланието му в център на вниманието, седеше на диван с кувертюра от тъкан със златни нишки. Деймън, с напрегнат вид, бе застанал между него и главатарите. Никога досега Елена не бе изпитвала такова желание за импровизация, освен в онази пиеса, която играха в училище, при която тя запрати една ваза срещу Петручио и потроши цялата къща — последната сцена от „Укротяването на опърничавата“.

Но сега всичко бе много по-сериозно. Играта бе на живот и смърт. Бяха заложени животът на Бони и Мередит, свободата на Стефан.

Странно, но като погледна Деймън в очите — мъжа, който държеше пръчката, — това й вдъхна кураж. Той сякаш й казваше да се държи смело и невъзмутимо, без да използва телепатия. Елена се запита как би се държал самият той в подобна ситуация.

Един от съпровождащите я пазачи я изрита и й напомни къде е попаднала. Бяха й заели „подходящо“ облекло от изоставения гардероб на омъжената дъщеря на доктор Мегар — рокля в перлен цвят, която отвън, на фона на незалязващото пурпурно слънце, изглеждаше бледоморава. Но по-важно беше, че като я носеше без копринената си долна риза, гърбът й оставаше гол до талията. Според местния обичай тя трябваше да коленичи пред старейшините и да сведе ниско глава, докато не опре чело до килима с пищни багри, но ужасно мръсен, пред нозете на старейшините, но на няколко стъпки по-надолу. Един от тях се изхрачи върху нея.

Всички бяха възбудени, бърбореха оживено, подхвърляха мръсотии, замеряха я с боклуци. Плодовете бяха прекалено ценни, за да ги хабят заради нея. Но изсъхналите изпражнения не се оценяваха като някаква ценност. Първите сълзи закапаха от очите й, когато разбра с какво я обстрелват.

Смелост и невъзмутимост, каза си тя, но не посмя да погледне към Деймън.

Докато тълпата се бе отдала на това, което смяташе като полагащо се време за забавление, един от пушещите наргилета старейшини се надигна. Зачете нещо от някакъв изпомачкан свитък, но Елена не разбра нищо. Стори й се, че речта му няма край. Както беше на колене, притиснала чело към мръсния килим, девойката чувстваше, че се задушава.

Най-после свитъкът бе сгънат и Младия Дрозн се надигна, за да разкаже с висок, почти истеричен глас и прекалено помпозен език историята на робинята, която нападнала своя господар (Деймън, мислено отбеляза Елена), за да се освободи от надзора му и да се нахвърли срещу главата на фамилията (Стария Дрозн, каза си Елена) и неговите скромни средства за съществуване — неговата каруца — и неговата безнадеждно некадърна, глупава и ленива робиня и за това, как всичко това довело до смъртта на брат му. Отначало Елена не повярва на ушите си — той обвиняваше лейди Улма за целия инцидент, защото имала дързостта да падне под товара си.

— Знаете за какви роби говоря — докато го слушаше застинала, Елена не посмя дори мухата от очите си да отстрани, а той продължи да крещи пискливо, призовавайки тълпата, която откликваше с нагли обиди към нея и я замеряше ожесточено, тъй като лейди Улма присъстваше тук, за да бъде и тя наказана.

Най-после Младия Дрозн привърши с изброяването на престъпленията на Елена: как тази дръзка безсрамница (Елена), която на всичкото отгоре носи панталони като мъжете, сграбчила нуждаещата се строг урок робиня на брат му (Улма) и най-нахално задигнала законната собственост на брат му (нима съм направила сама всичко това, иронично се запита Елена), за да я отведе в дома на един крайно съмнителен знахар (доктор Мегар), който сега отказваше да върне робинята на брат му.

— Още като чух за това, знаех, че никога повече няма да видя нито брат си, нито робинята му — закрещя той със същия окаян тон, към който се придържаше още от началото.

— Ако робинята е била толкова ленива, трябва да се радваш, че си се отървал от нея — провикна се някакъв присмехулник от тълпата.

— Сега не се занимаваме с това — заяви един много дебел мъж, чийто глас напомни на Елена за нетърпящия възражения Алфред Хичкок: говореше опечалено, не забравяше да вмъква паузи преди по-важните думи, с което още повече вдъхваше мрачно настроение и представяше цялата история като по-сериозна от всички говорили преди него. Елена скоро осъзна, че този мъж притежава много власт. Тълпата престана да я замеря, да я ругае, дори да я заплюва. Едрият мъж несъмнено беше местният „кръстник“, пред когото се прекланяха тези ужасно бедни обитатели на бедняшките квартали. Явно неговата присъда щеше да реши съдбата на Елена.

— А след това — бавно заговори той, без да престане да хруска през всеки няколко думи от някакви бонбони със златист цвят, от купата, донесена само за него — младият вампир Дамиен се погрижи за щедро обезщетение, и то за всичките ни щети. — Последва по-дълга пауза, докато той гледаше само към Младия Дрозн. — Заради това неговата робиня Алаина, която започна цялата тази бъркотия, няма да остане вързана и обявена за продан на търг, но ще покаже, че се покайва и подчинява и че по своя воля ще приеме наказанието, за което знае, че е неин дълг.

Елена усети, че й се зави свят. Не знаеше дали бе от дима, който се спусна надолу към нея, преди да се разсее на кълба във въздуха, но думите „ще приеме наказанието“ я шокираха толкова силно, че едва не й причерня. Не си представяше, че това наистина ще се случи — а картините, които се мярнаха в съзнанието й, бяха крайно неприятни. Освен това обърна внимание на новите имена, които получиха тя и Деймън. Това действително беше истинско щастие, помисли си тя, защото така Шиничи и Мисао никога няма да узнаят за тази малка авантюра.

— Доведете робинята при нас — завърши дебелият мъж и отново се отпусна върху внушителния куп от възглавници.

Елена се изправи. Повлякоха я грубо нагоре, докато пред очите й не се изпречиха позлатените сандали на дебелия мъж и над тях — забележително чистите чу крака, докато тя оставаше със сведени надолу очи, както подобаваше на една покорна робиня.

— Чу ли какво бе решено за теб? — Кръстникът още мляскаше и предъвкваше своя деликатес. Лекият вятър пренесе някаква тежка миризма до носа на Елена и внезапно в устата й се насъбра слюнка, която навлажни пресъхналите й устни.

— Да, господарю — промълви тя, защото не знаеше с титла да се обърне към него.

— Ще ме наричаш Ваше превъзходителство. А няма ли да добавиш нещо в своя защита? — попита я той, за искрено удивление на Елена. На устните й застина спонтанно хрумналият й отговор: „Защо ме питате — машинално отговори тя, — след като всичко е решено предварително?“ Този мъж някак си изглеждаше повече свързан с нейния досегашен живот, много повече от всички други, които бе срещнала в Тъмното измерение. Той се вслушваше в хората. Ще изслуша и мен ако му разкажа за Стефан, внезапно си каза Елена. Но после, като се позамисли малко по-спокойно, се запита какво би направил той, ако научи за Стефан? Нищо, освен ако не намери начин да извлече изгода от случилото се — да се сдобие с още власт, или да срази някой свой враг.

Все пак можеше да й стане съюзник, когато се върне тук, за да прочисти това място и освободи робите.

— Не, Ваше превъзходителство, нямам какво да добавя — изрече тя.

— Съгласна ли си да се проснеш на земята, за да измолиш да ти простя аз, както и Младия Дрозн?

Сега дойде ред на първата й подготвена реплика.

— Да — кимна тя. Успя да изговори ясно и убедително добре обмисленото си извинение, като само накрая леко се задави. Застанала толкова отблизо, Елена видя златни прашинки по лицето на едрия мъж, по брадата му и по скута му.

— Много добре. На тази робиня налагам наказание от десет удара с ясенова пръчка като назидание за всички останали смутители. Наказанието ще бъде изпълнено от моя племенник Клюд.