Сенчести души

42

Мат и госпожа Флауърс повече не можеха да пренебрегват ослепяващите светлини. Трябваше да излязат навън.

Но точно когато Мат отвори вратата, се показа… е, Мат така и не разбра какво беше това. Нещо се стрелна от земята право нагоре, полетя високо в небето, където постепенно се смаляваше все повече, превърна се в звезда и накрая изчезна.

Метеор да премине през Земята? Но не трябваше ли да е съпроводено с цунамита, земетръси, ударни вълни, горски пожари, а дори и с разкъсване на планетата? След като един метеор при сблъсъка си със земната повърхност е избил всички динозаври…

Насочената нагоре светлина леко помръкна.

— Ох, Господ да ни е на помощ — съвсем тихо промълви госпожа Флауърс с треперещ глас. — Мат, скъпи, добре ли си?

— Да, госпожо. Но… — От прекомерното напрежение Мат не можеше да намери нужните думи. — Какво, по дяволите, беше това?

Леко се изненада, като чу отговора на госпожа Флауърс:

— Тъкмо това се питам и аз!

— Почакайте, там нещо мърда. Дръпнете се назад!

— Скъпи Мат, внимавай с това оръжие…

— Но това са хора! О, Боже мой! Та това е Елена. — Мат изведнъж се свлече на земята. Сега можеше само да шепне. — Елена. Тя е жива. Жива е!

Пред смаяния поглед на Мат група хора започнаха да се изкачват, помагайки си един на друг, от една яма с идеална правоъгълна форма, внезапно зейнала насред лехата на госпожа Флауърс, засадена с ангелика. Ямата беше с идеални правоъгълни очертания и дълбочина навярно около метър и половина.

Мат и госпожа Флауърс чуваха гласове.

— Добре — казваше Елена, като се наведе над ямата. — А сега се хвани за ръцете ми.

Но как само беше облечена! В някаква яркочервена дрипа, през която се виждаха краката й, целите в рани и драскотини. А на всичкото отгоре — е, смело можеше да се каже, че остатъците от роклята й не прикриваха тялото й повече от едни бански. Освен това носеше най-големите и най-блестящи бижута, които Мат някога бе виждал.

Разнесоха се още гласове. Мат направо изпадна в шок.

— Ще внимаваш, нали? Искам да те повдигна…

— Мога сам да се изкатеря. — Това несъмнено беше Стефан.

— Ето, видя ли? — зарадва се Елена. — Той каза, че може сам да се изкачи!

— Oui, но може би едно леко повдигане…

— Сега едва ли е време за мъжкарски изяви, малък братко. — А това, каза си Мат и неволно стисна револвера, беше Деймън. Благословените куршуми…

— Не, искам да се справя сам… добре… успях. Ето.

— Ето! Видя ли! С всяка секунда се подобрява! — зарадва се Елена.

— Къде е диамантът? Деймън? — извика Стефан разтревожено.

— Пазя го на сигурно място. Успокой се.

— Искам да го подържа. Моля те.

— Повече, отколкото искаш да ме прегърнеш? — попита Елена. Нещо се замъгли, след което Стефан отново лежеше в прегръдките на Елена, докато тя му говореше: — Успокой се, успокой се.

Мат ги гледаше смаяно. Точно зад тях се изправи Деймън, сякаш това бе най-естественото нещо на света.

— Аз ще пазя диаманта — решително заяви той. — Ти си гледай момичето.

— Извинете… съжалявам, но… моля, може ли някой да ме измъкне? — А това беше Бони! Бони, звучаща жаловито, но не изплашено или нещастно. Напротив! Бони се кискаше! — Взехме ли всичките торби със звездните сфери?

— Взехме всички, които намерихме в онази къща. — А това вече беше Мередит. Слава Богу. Всички бяха успели да се измъкнат. Но въпреки смайването си, Мат отново отклони поглед към онази фигура — онази, която изглежда надзираваше всичко — онази със златистата коса.

— Звездните сфери са ни необходими, защото всяка от тях може да се окаже… — започна тя, когато Бони се развика:

— О, вижте! Вижте! Та това са госпожа Флауърс и Мат!

— Къде? Къде, Бони? — запита Елена властно.

— Ами ако това са Шиничи и Мисао, дегизирани като госпожа Флауърс и Мат, аз ще… хей, Мат!

— Моля, някой ще ми каже ли къде са те?

— Точно там, Мередит!

— О! Госпожа Флауърс! Хм… надявам се да не сме ви събудили.

— Никога не съм имала по-щастливо събуждане — заяви сериозно госпожа Флауърс. — Виждам, че явно доста сте преживели в Тъмното място. Облеклото ви… ъ-ъ… изглежда ми доста оскъдно…

Внезапно надвисна тишина. Мередит погледна към Бони. Бони погледна към Мередит.

— Разбирам, че тези дрехи и скъпоценности навярно изглеждат донякъде прекалено…

Чак сега Мат възвърна способността си да говори:

— Тези бижута? Ама те истински ли са?

— О, истински са. Но целите сме мръсни…

— Простете ми. Ние воним… аз съм виновен за това… — заговори Стефан, но Елена го прекъсна:

— Госпожо Флауърс, Мат: Стефан беше затворник! През цялото това време! Гладувал е, измъчвали са го… о, Господи!

— Стига, Елена. Ти ме върна обратно.

— Ние те върнахме обратно. И вече никога няма да позволя да си тръгнеш. Никога, никога.

— Успокой се, любов моя. Наистина се нуждая от баня и… — Стефан внезапно млъкна. — Няма железни решетки! Нищо не спира Силите ми! Аз мога да… — Отстъпи от Елена, която стискаше едната му ръка. Последва лек проблясък на сребриста светлина, все едно между Стефан и Елена изплува и после бързо изчезна Луната, кръгла като при пълнолуние.

— Насам! — извика той. — Всеки, който иска да се отърве от тези малките гадни паразити, да дойде при мен. Сега ще ви отърва от тях.

— Аз съм първата кандидатка — откликна Мередит. — Ужасявам се от бълхи, но Деймън така и не ми намери прах срещу бълхи. Що за господар е той!

Разнесе се дружен смях, а Мат още повече се озадачи. Мередит беше облечена — ами, май с някакъв тоалет повече от бижута, отколкото от плат, който навярно струваше няколко милиона долара в сапфири.

Стефан пое ръката на Мередит. Между дланите им отново изригна същият лек светлинен проблясък. После Мередит се отдръпна настрани с думите:

— Благодаря ти.

— Аз ти благодаря, Мередит — отвърна Стефан тихо.

Синята рокля на Мередит поне не беше на парцали като роклята на Елена, отбеляза Мат.

Бони — чиято рокля беше нацепена на сребристи панделки — вдигна ръка.

— И мен, моля!

Стефан улови ръката й и чудото със светлината се повтори.

— Благодаря ти, Стефан! Ооох! Сега се чувствам много по-добре! Мразя да ме сърби!

— Аз ти благодаря, Бони. Мразя мисълта, че ще умра в самота.

— Останалите вампири сами да се погрижат за себе си! — разпореди се Елена, все едно че държеше списък с график пред себе си и проверяваше една по една точките от дневния ред. — А ти, Стефан, моля те… — Протегна ръце към него.

Той коленичи пред нея, целуна и двете й ръце, сетне ги окъпа в нежна бяла светлина.

— Но аз все още искам да се изкъпя — умолително проговори Бони, докато новият вампир — висок и строен — и Деймън се обвиха в сребристо лунно сияние.

— В тази къща има четири напълно изправни бани: в стаята на Стефан, в моята стая и в стаите от двете страни на стаята на Стефан. Всички са на ваше разположение. Ей сега ще заредя всяка баня със соли за вана — заговори госпожа Флауърс. След малко добави, като разпери ръце пред цялата опърпана, кървяща, мръсна група: — Моят дом е и ваш, скъпи мои.

Разнесе се хор от горещи благодарности.

— Ще направя график. Имам предвид за храненето на Стефан. Ако момичетата са съгласни — забързано додаде Елена, като погледна Бони и Мередит. — Не му е нужно много, само по малко, на всеки час до сутринта.

Елена все още се срамуваше от Мат. А Мат не по-малко се срамуваше от нея. Но той пристъпи напред и вдигна празните си ръце, за да покаже, че няма лоши намерения.

— Това правило само за момичетата ли важи? Защото аз също имам кръв и съм здрав като кон.

Стефан го стрелна притеснено с поглед.

— Не е правило само за момичетата. Но ти не си длъжен да…

— Искам да ти помогна.

— Добре тогава. Благодаря ти, Мат.

Правилният отговор би трябвало да бъде: „Благодаря ти, Стефан“, но Мат не можа да измисли какво да му каже и затова избъбри смутено:

— Благодаря ти, че си се грижил за Елена.

Стефан се усмихна.

— За това трябва да благодариш на Деймън. Той и останалите ми помогнаха — както и на другите.

— Освен това разхождаме кучета — или поне Сейдж го прави — подхвърли Деймън иронично.

— О, това ми напомня. Трябва да обезпаразитя приятелите си. Сейбър! Талон! Тук! — Последва изсвирване, което Мат никога не би могъл да имитира.

Всичко и без това му се струваше като в мъгла. От мрака изникнаха огромно куче, почти с размерите на пони, и един сокол.

— Сега — рече едрият вампир и меката светлина отново засия. — Това беше. Ако нямате нищо против, предпочитам да спим навън с приятелите ми. Благодарен съм за любезността ви, Madame, казвам се Сейдж. Соколът е Талон, а кучето — Сейбър.

— Първо ще се изкъпем двамата със Стефан, а след това госпожа Флауърс ще приготви банята за момичетата — заяви Елена. — Вие, момчета, сами ще се оправяте.

— А аз — обяви госпожа Флауърс със сериозен тон — ще бъда в кухнята. Ще приготвя сандвичи. — С тези думи възрастната жена се извърна, за да се заеме със задълженията си.

Точно в този миг от земята изникна Шиничи и се извиси над тях.

Или по-скоро се извиси лицето му. Това определено беше илюзия — ужасяваща, но изумителна. Шиничи все едно беше там, гигант, крепящ света на раменете си. Черната част от косата му се сливаше с нощта, но алените краища образуваха пламтящ ореол около лицето му. Беше странна гледка — пришълец от една земя, доминирана от гигантско червено слънце, нощем и денем.

Очите на Шиничи също бяха червени, като две малки луни в небето, и фокусирани върху групата пред къщата на госпожа Флауърс.

— Здравейте — рече той. — Защо изглеждате толкова изненадани? Не би трябвало. Не бих могъл да ви позволя да се върнете, без да дойда да ви кажа „здрасти“. В крайна сметка мина много време — за някои от вас — додаде гигантското лице и се ухили. — Освен това, разбира се, исках да споделя радостта ви — спасихме малкия Стефан и дори за целта се сражавахме с огромно пиле.

— Бих искала да видя как сам се сражаваш с Блудуед и в същото време взимаш тайния ключ от гнездото й! — възмути се Бони, но млъкна, когато Мередит стисна ръката й.

В това време Сейдж мърмореше нещо за това, какво ще направи Талон с неговото „огромно пиле“, ако Шиничи беше достатъчно смел, за да се яви лично.

Шиничи не му обърна внимание.

— О, да, и малките акробатики, през които трябваше да преминете. Наистина много мъчителни. Е, никога вече няма да допуснем грешката да ви вземем за непохватни идиоти, които така и не се запитаха защо изобщо сестра ми ще ви дава следи, още повече такива, които дори някакви Тъпанари ще разберат. Искам да кажа — продължи той злобно, — защо вместо това просто не е глътнала ключа, а?

— Блъфираш — решително отсече Мередит. — Ти просто ни подцени, казано ясно и кратко.

— Може би — съгласи се Шиничи. — Или може би става дума за нещо съвсем различно.

— Ти изгуби — заяви Деймън. — Разбирам, че това е голяма изненада за теб, но е самата истина. Елена все по-добре контролира Силите си.

— Но дали те ще действат тук? — усмихна се Шиничи тайнствено. — Или внезапно ще изчезнат на светлината на бледожълтото слънце? Или ще се стопят в дълбините на истинския мрак?

— Не му позволявай да те заблуждава, madame! — извика Сейдж. — Силите ти идват от място, до което той няма достъп.

— О, да, ето го и ренегата. Бунтовният син на Бунтовника. Питам се… как се наричаш този път? Кейдж? Рейдж? Чудя се какво ще си помислят тези деца, когато узнаят кой си в действителност?

— Няма значение кой е той! — извика Бони. — Ние знаем. Знаем, че той е вампир, но в същото време е нежен и мил и неведнъж ни спаси. — Тя затвори очи, но не трепна от бурния смях на Шиничи.

— И така, madame — подигравателно поде Шиничи, — ти мислиш, че си спечелила с този „Сейдж“? Но се чудя дали знаеш какво означава гамбит в шаха? Не? Е, сигурен съм, че твоята интелигентна приятелка с удоволствие ще те осведоми.

Последва пауза, след което Мередит заговори с безизразно лице:

— Гамбит е, когато играчът жертва фигура — например пешка — съзнателно — за да спечели нещо. Да кажем, желана позиция на шахматната дъска.

— Знаех си, че ще можеш да им кажеш. Какво мислиш за нашия първи гамбит?

— Предполагам, искаш да кажеш, че си ни върнал Стефан, за да спечелиш нещо по-ценно — отвърна Мередит след още една кратка пауза.

— О, само ако имаше златистата коса, с която приятелката ти Елена толкова се гордее.

Последваха различни вариации на възклицанието „А!“ — повечето от които насочени към Шиничи, но някои и към Елена.

— Ти открадна спомените на Стефан! — избухна Елена.

— Хайде-хайде, да не преувеличаваме, скъпа моя. Но една сръчна фризьорка би свършила чудесна работа.

Елена изгледа гигантското лице с пълно презрение.

— Ти… простак такъв.

— О, потресен съм до дъното на душата си. — Но истината бе, че гигантското лице на Шиничи наистина изглеждаше потресено — гневно и застрашително. — Знаеш ли колко тайни има между теб и най-близките ти приятели? Разбира се, Мередит е царица на тайните, през всичките тези години пази тайните си от приятелите си. Ти си мислиш, че вече знаеш всичко, но най-хубавото тепърва предстои. И разбира се, да не забравяме тайната на Деймън.

— Която, ако бъде изречена тук и сега, ще означава незабавна война — закани се Деймън. — Знаеш ли, колкото и да е странно, но имам чувството, че тази нощ си дошъл тук, за да преговаряш.

Този път смехът на Шиничи приличаше на силен вихър и Деймън скочи зад Мередит, за да я задържи да не падне в ямата зад тях.

— Колко галантно — прогърмя отново Шиничи и някъде в дома на госпожа Флауърс се чу звън от счупено стъкло. — Но аз наистина трябва да вървя. Да ви оставя ли кратко описание на наградите, които трябва да намерите, преди всеки един от вашата малка компания да може да гледа другия в очите?

— Мисля, че вече сме ги намерили. И ти повече не си добре дошъл в този дом — заяви студено госпожа Флауърс.

Но Елена трескаво мислеше. Дори докато стоеше тук, знаейки, че Стефан се нуждае от нея, тя се опитваше да открие причините зад всичко това: втория гамбит на Шиничи. Защото бе сигурна, че точно това разиграваше той.

— Къде са калъфките на възглавниците? — попита тя с остър тон, който изплаши и озадачи половината група и хвърли в ужас останалата.

— Аз държах една, но след това реших да я дам на Сейбър — обясни Сейдж.

— Аз също държах една на дъното на ямата, но я пуснах, когато някой ме издърпа — рече Бони.

— Аз все още пазя в мен една, макар че не разбирам за какво ми е притрябвала… — започна Деймън.

— Деймън! — обърна се Елена към него. — Довери ми се! Твоята калъфка и тази на Сейдж са налице — какво стана с калъфката на Бони в ямата?

В мига, в който тя каза „довери ми се“, Деймън хвърли своята калъфка върху тази на Сейдж, а докато Елена довърши изречението, той бе скочил в ямата, която беше толкова ярко осветена от лей светлината, че вампирските му очи го заболяха.

Но Деймън не се оплака.

— Взех я — не, почакай! Корен! Някакъв проклет корен се е увил около звездните сфери. Някой да ми хвърли нож, бързо!

Докато всички ровеха в джобовете си за нож, Мат направи нещо, което Елена никога не би очаквала от него. Първо надникна в ямата, дълбока метър и осемдесет, докато насочваше — наистина ли бе револвер? — тя го позна, беше същият като този на Мередит. След това, без дори да се опита да се спусне предпазливо, той също като Деймън скочи в ямата.

— НЯМА ДА ИСКАТЕ ДА ЗНАЕТЕ! — гърмеше Шиничи, но никой не му обръщаше внимание.

Мат не се приземи толкова гладко, колкото Деймън. Скокът му завърши с охкане и приглушена ругатня. Но Мат не си губи времето; все още на колене, той подаде оръжието на Деймън.

— Благословени куршуми — стреляй!

Деймън действа светкавично. Дори не се прицели. Трябваше да пренебрегне безопасността и незабавно да стреля, тъй като коренът вече шареше по меката стена на ямата, а краят му се уви плътно около нещо кръгло.

Елена чу два оглушителни изстрела; три. Тогава Деймън се наведе и вдигна топката, обвита от корена. Тя беше със средна големина и кристалночиста там, където повърхността й беше оголена.

— ОСТАВИ ТОВА ДОЛУ! — Гневът на Шиничи бе извън всякакви граници. Двете горящи червени точки в очите му бяха като пламъци — като луни, обхванати от огън. Явно се опитваше само със силата на гласа си да ги застави да му се подчинят. — КАЗАХ, НЕ ДОКОСВАЙ ТОВА С МРЪСНИТЕ СИ ЧОВЕШКИ РЪЦЕ!

— О, Боже мой! — ахна Бони.

— Тази е на Мисао, убедена съм — просто рече Мередит. — Той би рискувал със своите, но не и с нейните. Деймън, подай ми я заедно с револвера. Обзалагам се, че не е защитена от куршуми. — Тя коленичи и протегна ръце в ямата.

Деймън повдигна вежди, но се подчини.

— О, Господи! — извика Бони, застанала на ръба на ямата. — Мат май си е изкълчил глезена.

— КАЗАХ ВИ — изрева Шиничи. — ЩЕ СЪЖАЛЯВАТЕ…

— Ето — Деймън каза на Бони, без да обръща никакво внимание на Шиничи. Без повече суетене той издигна Мат нагоре. Пусна русокосото момче в краката на Бони, която се втренчи слисано в него с широко отворените си кафяви очи.

Мат обаче беше и си оставаше южняк до мозъка на костите си. Преглътна и промълви:

— Благодаря ти, Деймън.

— Няма защо, Мат — отвърна Деймън и когато някой ахна, добави: — Какво?

— Ти си спомни — извика Бони. — Ти си спомни неговото… Мередит! — не довърши тя, като погледна към високото момиче: — Тревата!

Мередит, която със странно изражение оглеждаше внимателно звездната сфера, хвърли револвера на Деймън и със свободната си ръка се опита да се освободи от тревата, която вече се бе увила около глезените й и пълзеше нагоре по краката й. Но тревата сякаш се протегна нагоре и сграбчи ръката й, завързвайки я към крака й. И вече прорастваше, избуяваше, протягайки се към тялото на Мередит, която държеше топката високо във въздуха.

В същото време тревата се стегна около гърдите й, като изкара въздуха от белите й дробове.

Всичко стана толкова бързо, че чак когато тя изохка „Някой да вземе топката“, останалите скочиха, за да й помогнат. Бони беше първа — скубеше с ноктите си тревата, притискаща гърдите на Мередит. Но всяко стъбло беше като стомана и тя не можа да откъсне нито едно от тях. Елена и Мат не постигнаха по-голям успех. Междувременно Сейдж се опитваше да вдигне Мередит, да я отскубне от земята, но и той се провали.

Лицето на Мередит, съвсем ясно очертано на светлината, струяща от ямата, пребледня.

Деймън грабна топката от пръстите й малко преди да я достигнат зелените стебла, пълзящи по ръката й.

След това започна да се движи със светкавична бързина, буквално по-бързо, отколкото човешкото око би могло да го проследи. Не спираше на едно място, за да не го застигне растението.

Но тревата около Мередит не отпускаше хватката си. Сега лицето й посиня. Очите й бяха широко отворени, а устата зейнала в неуспешен опит да си поеме дъх.

— Спри! — изкрещя Елена на Шиничи. — Ще ти дадем звездната сфера! Само я пусни!

— ДА Я ПУСНА? — прогърмя смехът на Шиничи. — МАЙ Е ПО-ДОБРЕ ПЪРВО ДА СЕ ПОГРИЖИШ ЗА СОБСТВЕНИТЕ СИ ИНТЕРЕСИ, ПРЕДИ ДА МЕ МОЛИШ ЗА УСЛУГА.

Елена се озърна диво наоколо — и видя, че тревата почти бе достигнала до коленичилия Стефан, прекалено слаб, за да се движи.

А и не бе издал нито звук, за да привлече вниманието към себе си.

— Не! — Отчаяният вик на Елена почти се удави в смеха на Шиничи. — Стефан! Не! — Въпреки че Елена знаеше, че е безполезно, тя се хвърли към него и се опита да отскубне тревата от слабите му гърди.

Стефан само й се усмихна немощно и поклати тъжно глава.

В този миг Деймън спря. Вдигна топката към надвисналия образ на Шиничи.

— Вземи я! — кресна той. — Вземи топката, дяволите да те вземат, но пусни и двамата!

Този път гръмкият смях на Шиничи дълго не секна. Спираловидна трева израсна от мястото до Деймън и миг по-късно оформи ужасяващ юмрук от гъста зеленина, който почти достигна до звездната сфера.

Но…

— Не още, скъпи мой — ахна госпожа Флауърс. Тя и Мат се бяха върнали задъхани от килера в пансиона — Мат силно накуцваше — и двамата държаха в ръце нещо, приличащо на самозалепващи се листчета. Следващото, което Елена видя, беше как Деймън се движеше отново с бясна скорост, за да се отдалечи от юмрука. Мат слагаше листчетата по тревата, покрила Стефан, а госпожа Флауърс — по тревата, душаща Мередит.

Докато Елена гледаше, невярваща на очите си, тревата сякаш се стопи и изсъхна, превръщайки се в слама, която изпопада по земята.

В следващия миг тя вече държеше Стефан в прегръдките си.

— Да влезем вътре, скъпи мои — подкани ги госпожа Флауърс. — В килера ще сме в безопасност, а и освен това можем да помогнем на ранените.

Мередит и Стефан дишаха дълбоко.

Но последната дума беше на Шиничи.

— Бъдете спокойни — заяви той със странно спокойствие, сякаш осъзнал, че е загубил, засега. — Много скоро ще си върна сферата. И без това не знаете как да използвате такава Сила! Освен това ще ви кажа какво криете от така наречените си приятели. Само няколко малки тайни, нали?

— Върви по дяволите със своите тайни! — извика Бони.

— Що за език! А какво ще кажете за това: един от вас е пазил тайна през целия си живот и дори в момента продължава. Един от вас е убиец — и аз не говоря за вампир, за убийство от милост или за нещо подобно. Освен това съществува и въпросът за истинската самоличност на Сейдж — желая ви късмет с разследването в тази насока! На един от вас паметта му вече е изтрита — и нямам предвид Деймън или Стефан. А какво ще кажете за тайната, открадната целувка? Остава още въпросът какво се случи онази нощ в мотела, за което изглежда не си спомня никой, освен Елена. И по някое време може да я попитате за теориите за Камелот. И тогава…

В този момент го прекъсна звук, много по-оглушителен от гръмогласния смях на Шиничи. Разкъса лицето в небето и го остави да виси нелепо. После лицето изчезна.

— Какво беше това…

— Кой има такова оръжие…?

— Що за оръжие може да му причини това?

— Оръжие с благословени куршуми — отвърна Деймън студено и им показа револвера, насочен надолу.

— Искаш да кажеш, че ти го направи?

— Браво на Деймън!

— Да забравим за Шиничи!

— Мога да ви кажа само едно — той лъже, когато му изнася.

— Аз мисля — заговори госпожа Флауърс, — че сега трябва да се приберем в пансиона.

— Да, и да се изкъпем.

— Само нещо последно — разнесе се гласът на Шиничи. Прогърмя навсякъде около тях; от небето, от земята.

— Следващото, което съм ви подготвил, наистина ще ви хареса. Ако бях на ваше място, щях ВЕДНАГА да започна да преговарям за онази звездна сфера. — Но смехът му секна, заглушен от нещо като женски плач зад него, сякаш Мисао не можеше да се сдържи.

— НАИСТИНА ЩЕ ВИ ХАРЕСА! — изрева Шиничи за пореден път.