Сенчести души

27

Елена се чувстваше уверена и леко възбудена, когато се отправиха към галавечерята на Сребърния славей. Но я обзе необяснимо и много силно притеснение, щом четиримата пристигнаха с носилките до пищния дом на лейди Фазина — Деймън с Елена на първата носилка, а Мередит с Бони на втората. Доктор Мегар бе забранил на лейди Улма да посещава всякакви празненства, докато е бременна.

Домът на прочутата певица наистина приличаше на дворец, при това приказно красив, каза си Елена. Минарета и кули се издигаха към небето, вероятно боядисани в синьо и украсени с пищна позлата, но на слънчевата светлина изглеждаха бледолилави, дори по-прозрачни от въздуха. Светлината на слънцето се допълваше от факлите, горящи от двете страни на алеята, по която носачите изкачваха носилките до върха на хълма. Явно бяха добавили някакви благоуханни смеси към факлите — или бяха използвали някаква магия, — за да ги накарат да греят в различни цветове: златист, червен, пурпурен, син, зелен, сребрист. От удивителната гледка дъхът на Елена секна, тъй като тези светлини се оказаха единствените в този свят, които не бяха обагрени в червено. Деймън бе взел бутилка „Черна магия“ и изглеждаше опиянен, но не от виното, помисли си Елена.

Носилката им спря на върха на хълма. Носачите помогнаха на Деймън и Елена да слязат и да продължат по един коридор, в който слънчевата светлина проникваше много по-оскъдно. Над тях висяха изящно изрисувани хартиени фенери — някои дори по-големи от носилката, от която преди малко слязоха — ярко светещи, за да радват очите с фантастичните си форми, като същевременно придаваха празничен вид на двореца, който без тях би изглеждал донякъде застрашителен.

Преминаха покрай светещи фонтани, някои от които им поднесоха изненади — като редицата от магически жаби, които непрекъснато подскачаха от едно към друго листо на водните лилии: плоп-плоп-плоп, напомнящи за удари на тежки дъждовни капки по ламаринен покрив. Или огромната позлатена змия, виеща се около едно дърво, докато се извиси над главите на посетителите, а оттам отново се спускаше до земята, за да се увие около съседното дърво.

После отново, сякаш направо от земята, заизскачаха най-разнообразни риби, акули, змиорки и делфини, лудеещи в басейните около фонтаните, докато в синеещата дълбина се мержелееха очертанията на гигантски кит. Елена и Бони се разбързаха, за да прекосят по-скоро тази част от алеята.

Ясно бе, че собственицата на това имение можеше да си позволи всякакви екстравагантности, каквито сърцето й пожелае. Но тя явно се наслаждаваше най-вече на музиката, която в този великолепен парк кънтеше отвсякъде. По алеите бяха разположени оркестри с музиканти в пищни униформи — понякога твърде странни — и се лееше арията на прочут оперен солист, пеещ от позлатена клетка, висяща на приблизително осем метра над земята.

Музика… музика и светлини отвсякъде…

Елена, макар и развълнувана и очарована от пищните гледки, мелодичните звуци и великолепните ухания, разнасящи се от високите нанизи с цветя, както и от сцените с непрестанно прииждащи и бляскаво обучени мъже и жени, усещаше как стомахът й се бе свил на топка от страх. На излизане от имението на лейди Улма си мислеше, че обсипаната й с диаманти рокля е неописуемо красива. Но сега, като вече бе тук, в дома на лейди Фазина… ами имаше твърде много стаи, твърде много хора в пищни, великолепни одеяния, също тъй прекрасни като нейните и тези на посестримите й, „персоналните асистентки“ на Деймън. Започна да се опасява, че в сравнение с онази — ами да, онази жена там горе, обсипана със скъпоценни камъни от бляскавата корона на главата с диаманти и изумруди чак до пръстите на краката, собствената й свободно пусната коса, без никакви украшения, изглежда демоде и дори смешна.

Знаеш ли колко е стара тя? Елена едва не подскочи, като чу гласа на Деймън в главата си.

Коя? — попита Елена, като се опита да не позволи на завистта си — или по-скоро на тревогата си — да се доловят в телепатичния й глас. И аз ли се чувам толкова силно? — добави тревожно тя.

Съвсем не е силно, но няма да навреди, ако си по-тиха. Освен това ти прекрасно знаеш кого имам предвид: този жираф, когото тъй упорито зяпаш, отвърна й Деймън. За твое сведение тя е приблизително двеста години по-стара от мен, въпреки че упорито се старае да изглежда на тридесет, което е с десет години по-малко от възрастта, на която е станала вампир.

Елена примигна. Какво се опитваш да ми кажеш?

Изпрати малко от Силата си към ушите си, предложи Деймън. И престани да се тревожиш!

Елена послушно увеличи леко притока на Силата си, но въпреки това й се стори, че тъпанчетата й ще пръснат. Внезапно започна да чува много по-ясно говорите, водени наоколо.

… о, богинята в бяло. Та тя е още дете, но каква фигура има…

… да, онази със златната коса. Великолепна е нали?

… О, по дяволите, вижте само това момиче…

… Виждали ли сте тук такъв принц и такава принцеса? Чудя се дали бихме могли да се разменим… или… или ако си направим четворка, скъпи?

Всичко това приличаше донякъде на онова, което Елена бе свикнала да слуша по купоните. Това й придаде по-голяма увереност. Освен това, когато позволи на очите си да огледат по-дръзко пищно костюмираната тълпа, внезапно я обзе прилив на любов и уважение към лейди Улма, която бе сътворила трите прекрасни рокли само за една седмица.

Тя е гений, съобщи Елена на Деймън с напълно сериозен тон, защото знаеше, че посредством телепатичната им връзка той ще схване онова, което тя имаше предвид. Виж, Мередит вече е събрала цяла тълпа около себе си. И… и…

И въобще не се държи като Мередит, довърши Деймън. В гласа му се прокрадна леко притеснение.

Но Мередит не изглеждаше никак притеснена. Съзнателно бе извърнала лицето си така, че да покаже на обожателите си класическия си профил, но това въобще не бе профилът на винаги уравновесената, крайно сериозна Мередит Сулес. Сега беше страстно момиче, при това с екзотична външност, готово още в следващия миг да запее Хабанерата от операта „Кармен“. Беше разперила ветрилото си и го разклащаше бавно и замечтано. Благодарение на приглушеното, но с топли тонове осветление вътре в палата на лейди Фазина, голите й рамене и ръце блестяха като перли над роклята и от черно кадифе, което й придаваше още по-мистериозен и поразителен вид в сравнение с пробата в дома на лейди Улма. Всъщност вече бе успяла да разбие сърцето на един от обожателите си. Той бе коленичил пред нея с червена роза в ръка и така забързано бе заел тази поза, че един от тръните на розата се бе забил в палеца му и от раната се стичаше кръв. Но Мередит се преструваше, че нищо не е забелязала. Елена и Деймън се загледаха в младия русокос, извънредно красив мъж. На Елена и стана жал за него… а Деймън усети глад.

Тя със сигурност е излязла от черупката си, гласеше поредният дързък коментар на Деймън.

О, Мередит всъщност не е напуснала черупката си, отговори му Елена. Всичко това е само театър. Но мисля, че всичко е заради тоалетите. Мередит е облечена като сирена и затова се държи съблазнително. А пък Бони е облечена като паун и… погледни.

Кимна към дългия коридор, водещ към една просторна зала. Бони, облечена с роклята, която наистина напомняше за паунови пера, бе повела след себе си цяла тълпа от свои обожатели — и те точно това правеха: следваха я в сляпо подчинение. Всеки жест на Бони беше лек, непринуден, като на птица, а нефритовите й гривни подрънкваха при всяко извиване на малките й заоблени ръце. Обиците й звънваха при всяко отмятане на главата, а краката й ситнеха забързано в бляскавите й златни сандали пред нейната паунова премяна.

— Знаеш ли, има нещо странно — промърмори Елена, когато стигнаха до голямата зала точно при заглъхването на последния звук, така че тя успя да чуе какво й каза Деймън гласно, а не през телепатичната им връзка. — Досега не го осъзнавах, но лейди Улма е създала за нас дрехи от различни нива на животинския свят.

— Хм? — Деймън отново прикова погледа си върху шията й. Но за щастие в този момент един красив мъж в строго официално облекло — със смокинг и пояс под него — пристъпи към тях с вино „Черна магия“, налято във високи сребърни чаши. Деймън пресуши своята на един дъх и веднага си взе още една от подноса на келнера. След това двамата с Елена заеха местата си — седнаха на най-задния ред, въпреки че това бе проява на неучтивост спрямо домакинята, но се нуждаеха от простор за действие.

— Ами, Мередит е морска сирена, която е най-висша по ранг и тя действително се държи като такава. Бони е птица, така че е следващата по ранг и тя се държи като птица: наблюдава изявите на тези момчета, докато тя не престава да се смее. А пък аз съм пеперуда — следователно тази вечер ще прелитам от един цвят на друг. Надявам се все пак, че ще бъдеш до мен.

— Колко… остроумно — мрачно пророни Деймън. — Но какво точно те кара да мислиш, че си пеперуда?

— Ами моделът на роклята ми, глупчо — обясни му Елена и повдигна ветрилото си, обсипано със седеф, злато и диаманти, за да го перне по челото леко, като пеперуда. После разтвори ветрилото си, за да му покаже майсторски нарисуваната на него скица на роклята й, заедно с огърлицата на шията й, осеяна с дребни диаманти, злато и седеф. Рисунката заемаше само перата на ветрилото извън сгъвките по него.

— Разбра ли? Пеперуда — каза тя, явно доволна от видяното.

Деймън проследи очертанията на огърлицата, като прокара по тях дългия си, леко потрепващ пръст, с което така силно й напомни за Стефан, че гърлото и се сви. Той се спря на шестте стилизирани линии над главата й.

— Откога пеперудите имат коса? — Пръстът му се премести към двете хоризонтални линии между крилете. — Или ръце?

— Това са крачетата — обясни му Елена с развеселен тон. — Кое същество с ръце, крака и глава има коси и по шест криле?

— Само някой пиян вампир — подсказа един глас над тях и Елена вдигна очи, изненадана да види Сейдж.

— Мога ли да седна при вас? — попита той. — Не успях да се сдобия с риза, но моята вълшебна кръстница ми сътвори жилетка.

Елена се разсмя и се премести на съседния стол, за да може той да седне до Деймън. Сега поне беше много по-чист от последната им среща край къщата на доктор Мегар, макар че косата му още висеше, много дълга, с невчесани кичури. Тя обаче не пропусна да отбележи, че вълшебната му кръстница го е накарала да ухае на кедър и сандалово дърво и го е снабдила с жилетка и джинси от Долче и Габана. Изглеждаше… великолепно. Нямаше и следа от животните му.

— Не очаквах да се появиш — каза му Елена.

— Ти ли казваш това? След като си издокарана цялата в ангелско чисто бяло и златно? Ти спомена за тази галавечеря; желанието ти е заповед за мен.

Елена се засмя. Разбира се, всички тази нощ се държаха различно с нея. И то само заради роклята й. Сейдж промърмори нещо, че е латентно хетеросексуален, след което се закле, че изображението върху огърлицата и ветрилото й било на птицата феникс. Един демон от дясната й страна, който се държеше много учтиво, почтително изказа мнението си, че тя му приличала на богинята Ищар, която очевидно го бе изпратила в Тъмното измерение преди няколко хилядолетия, за да изкушава хората да мързелуват. Елена мислено си отбеляза да не забрави да попита Мередит дали това все пак може да означава, че ги изкушава да ядат ленивци, за които тя знаеше само, че са някакъв вид диви животни, които не обичаха много да се движат или нещо подобно.

След това Елена си припомни как лейди Улма нарече роклята й — рокля на богиня, нали? Със сигурност беше дреха, която можеш да носиш само ако си много млада и фигурата ти е почти съвършена, защото иначе нямаше начин да се побереш в корсета или да го стегнеш около себе си, за да прибереш отпуснатото си тяло. Единственото, което бе останало под роклята й беше стегнатото младо тяло и оскъдното й дантелено бельо с телесен цвят. О, да, да не забравяме и няколкото капки жасминов парфюм.

Значи това е да се чувстваш като богиня, повтори си тя, когато благодари на демона (който веднага стана, за да й се поклони). Гостите заемаха местата си за първото изпълнение на Сребърния славей. Елена бе длъжна да признае, че копнееше да види лейди Фазина, а освен това беше прекалено рано за визита до тоалетната — тя вече бе забелязала, че пред всички врати дежурят мъже от охраната.

На подиума в средата на голямата окръжност от столове бяха поставени две арфи. И тогава внезапно всички станаха на крака и започнаха да ръкопляскат, макар че Елена нямаше да може да види нищо, ако лейди Фазина не бе избрала да мине именно по пътеката, покрай която бяха местата на Елена и Деймън. Тя се спря точно когато стигна до Сейдж, за да приеме шумните приветствия на публиката, и Елена успя много добре да я огледа.

Беше хубава, приятна млада жена, която за искрена изненада на Елена изглеждаше като двадесетгодишна. На ръст беше дребна, почти колкото Бони. Това миниатюрно създание очевидно възприемаше много сериозно прякора си: беше облечена в рокля от сребърна мрежа. Косата й също бе боядисана в сиво металик, вдигната високо отпред и много къса отзад. Шлейфът й беше прикрепен само с два прости клипса на раменете й, като се стелеше хоризонтално зад нея. Докато тя стигна до подиума в центъра на залата, шлейфът непрекъснато потрепваше и създаваше впечатление по-скоро за лунен лъч или облак, отколкото за тъкан, го повдигна, за да заобиколи високата арфа, оставена открита, след което наметалото й леко и грациозно свлече на пода, описвайки полукръг около нея.

И тогава оживя магията на гласа на Сребърния славей. Засвири на арфата, която изглеждаше още по-висока в сравнение с дребната й фигура. Умееше вълшебно да изтръгва нежни тонове от струните с помръдване на пръстите си, да ги заставя да стенат като вятър или да звучи музика, тъй приятна, сякаш се спускаше на вълни от небесата. Елена се просълзи от първата песен, въпреки че бе изпята на някакъв чужд език. Беше толкова проникновено сладко, че напомни на Елена за Стефан, за времето, когато бяха заедно и си общуваха само чрез нежни думи и докосвания…

Но най-впечатляващият инструмент на лейди Фазина бе гласът й. Когато пожелаеше, слабото й тяло се оказваше способно да изтръгва удивително силен глас. И докато пееше една след друга трогателните си песни, Елена усети как кожата й настръхва, а краката й треперят. Не можеше да се отърси от усещането, че всеки миг може да падне на колене, докато прекрасните мелодии изпълваха сърцето й.

Някой я докосна отзад и тя рязко се сепна, толкова внезапно бе изтръгната от света на фантастичната музика, лееща се около нея. Но се оказа, че е Мередит, която, макар да обичаше много музиката, се доближи до Елена с доста практично предложение за тяхната група.

— Исках само да ти кажа: защо да не започнем сега, докато всички останали я слушат? — прошепна тя. — Дори и мъжете от охраната напуснаха постовете си. Съгласна ли си да действаме по двойки?

Елена кимна.

— Ще огледаме къщата. Дори можем да намерим нещо. Докато всички останали още са тук, заслушани в песните и, за около час. Сейдж, може би ще успееш да поддържаш някаква телепатична връзка между двете групи.

— Това ще бъде чест за мен, madame.

Петимата забързаха към двореца на Сребърния славей.