Сенчести души

8

Докато бързаха от колата към усамотената мотелска стая, Елена трябваше да впрегне всичките си сили, за да накара краката си да се движат. Щом вратата на стаята се затвори зад тях, а мощната буря остана навън и скованото й, измъчено тяло се озова вътре, тя се насочи право към банята, без дори да включи осветлението. Краката, косата, дрехите й — всичко по нея бе мокро.

Луминесцентните лампи в банята й се сториха прекалено ярки след нощния мрак навън, усилен от връхлитането на бурята. Или се дължеше на напредъка й в овладяването на циркулацията на Силата.

Това определено беше изненада за нея. Деймън дори с пръст не я бе докоснал, но шокът, който я разтърси, продължаваше да отеква в нея. Колкото до усещането нейната Сила да бъде манипулирана отвън… е, това просто не подлежеше на описание. Преживяване, от което оставаш без дъх. Тези думи изчерпваха всичко. Дори и в момента, само като се замислеше за случилото се, коленете й се подкосяваха.

Но беше съвсем ясно, че Деймън не искаше да има нищо общо с нея. Елена се изправи срещу отражението си в огледалото и цялата изтръпна. Да, действително приличаше на плъх, давен в кална локва, след което е бил влачен цял километър през канализацията. Косата й бе мокра, а копринените й къдрици се бяха сплъстили в тънки кичури, унило провесени от главата й. Сините й очи изпъкваха върху изпитото, измъчено лице като на някое дете.

За миг си припомни, че преди няколко дни беше в още по-окаян вид — да, преди броени дни, — обаче тогава Деймън се грижеше за нея с безкрайна нежност все едно жалкият й вид не значеше нищо за него. Сега обаче тези затрогващи спомени бяха изтръгнати от паметта на Деймън заради намесата на Шиничи. Би било прекалено наивно да смята, че това може би е било истинското състояние на съзнанието му. Защото нищо чудно да е било само някаква негова прищявка… странна като всичките му необясними капризи.

Бясна на Деймън и на себе си — заради напиращите сълзи — Елена побърза да се извърне от огледалото.

Но миналото не можеше да се върне. Нямаше представа защо Деймън внезапно реши да се дърпа като опарен при всяко нейно докосване или да я измерва с леденостуден поглед, стряскащ като дебнещи очи на хищен звяр. Явно нещо го бе подтикнало изведнъж да я намрази и едва да понася престоя си с нея в колата. Но каквато и да бе причината, Елена трябваше да се научи да не му обръща внимание по простата причина, че ако той я изостави, никога нямаше да стигне до Стефан.

Стефан. Най-после тръпнещото й сърце намери покой при мисълта за Стефан. На него не би му пукало как изглежда. Най-дълбоката му загриженост винаги е била тя да е добре. Девойката стисна клепачи, докато чакаше топлата вода да напълни ваната. Смъкна влажните дрехи и се приюти в сладката фантазия за любовта и одобрението на Стефан.

От мотела бяха оставили малко шишенце с пяна за вана, но Елена не посегна към него. Носеше си своя несесер за баня с ванилия на кристали. Сега за пръв път й се откри възможността да ги използва.

Изсипа внимателно една трета от кристалите във ваната, върху бързо надигащата се топла вода. Възнаграждението за усилието й не закъсня — разнесе се силен аромат на ванилия, който тя с благодарност пое в дробовете си. След няколко минути лежеше във ваната, потопена до раменете в горещата вода с пяна, ухаеща на ванилия. Остана със затворени очи, докато изчакваше топлината да проникне в цялото й тяло. Лесно разтварящите се соли облекчаваха всичките й болки.

Това не бяха стандартни соли за баня. Нямаха лековито ухание, но й бяха подарени от госпожа Флауърс, хазайката на Стефан, възрастна дама и вещица, но от добрите. Специалитетът на госпожа Флауърс бяха рецептите с билкови отвари. Елена бе готова да се закълне, че усещаше как цялото напрежение, натрупано през последните дни, се изсмуква нежно от тялото й.

Ох, тъкмо от това се нуждаеше. Никога досега Елена не беше оценявала толкова високо горещата вана.

Сега остава само още едно нещо, решително си каза тя, докато вдишваше благодатното ухание на наситената с ванилия пара. Ти помоли госпожа Флауърс за соли за баня, успокояващи тялото. Но не можеш да си позволиш да заспиш тук. Ще се удавиш, а вече познаваше усещането за смъртта. Вече го бе преживяла и сега не й бе нужно да повдига булото на тази загадка.

Мислите й продължаваха да се реят неясни, накъсани, докато горещата вода продължаваше да я отпуска. От аромата на ванилия й се зави свят. Загуби ориентация. Умът все се отклоняваше в някакви фантазии… Отстъпи пред горещината и насладата нищо да не прави…

Не усети кога заспа.

В съня си се движеше много забързано. Всичко наоколо тънеше в полумрак, но Елена разбра, че се спуска надолу сред някаква гъста сива мъгла. Разтревожи се, че отнякъде долитаха гневни гласове и се караха заради нея.

— Да й дадем втори шанс? Вече говорих с нея за това.

— Но тя нищо не помни.

— Това няма значение. Всичко, дори и неосъзнато ще остане в нея.

— Ще покълва в нея… докато настане време да узрее.

Елена нямаше представа за какво ставаше дума.

Ала после мъглата се разсея, облаците се отдръпнаха, за да й сторят път. Тя продължаваше да се спуска надолу, но все по-бавно, докато накрая се приземи нежно върху поляна, обсипана с борови игли. Гласовете бяха замлъкнали. Тя лежеше върху земята в гората, но не беше гола. Беше облечена с най-хубавата си нощница, от истинска дантела, оригинална, френска, от Валансиен. Заслуша се в тихите звуци на нощта, дочуващи се наоколо. Изведнъж аурата й реагира, както никога досега.

Подсказа й, че някой се приближава към нея. Някой, който й донасяше усещане за безопасност в топли и земни нюанси, в меките цветни оттенъци на розите и наситеносиньото на теменугите, с които бе обкръжена още преди пристигането му. Усещаше… как някой… изпитваше чувства към нея. И зад любовта и искрената загриженост, които тя долови, се криеше още тъмнееща зеленина, каквато може да се види само в най-непроходимите гори, колони от стоплящо злато, загадъчна игра на прозирни багри, като искрящ водопад, пръскаш около нея блестящи скъпоценни камъни.

Елена, прошепна нечий глас, Елена.

Толкова беше познат…

Елена, Елена.

Познавам този глас.

Елена, ангел мой.

Означаваше само едно — любов.

Дори докато се надигаше и обръщаше в съня си, тя простираше ръце. Този човек й принадлежеше. Той бе нейната магия, утехата й, най-обичният. Нямаше никакво значение как се бе озовал тук или какво се бе случило преди. Той завинаги си оставаше нейната сродна душа.

И тогава…

Две силни ръце я подхванаха нежно…

Едно топло тяло се доближи до нейното…

Сладки целувки…

Много, много пъти…

Същото познато усещане, докато се разтапяше в обятията му…

Беше тъй нежен, но в същото време диво пламенен в любовта си към нея. Беше се заклел да не убива, но за да я спаси, би убил. Тя беше най-голямата скъпоценност в целия свят… Всякаква жертва би била оправдана, ако трябваше да й осигури безопасността и свободата. Без нея неговият живот не струваше нищо, тъй че с готовност би го пожертвал, със същата лекота, с която сега се смееше и я целуваше, за да продължи така до сетния си дъх.

Елена вдъхна прекрасното ухание на есенни листа, разнасящо се от пуловера му. Успокои се. Като някое бебе си позволи да се поглези с простите, добре познати благоухания, с приятно усещане да опре отново лице на рамото му. Както и с чудото двамата да дишат в пълен синхрон.

Когато се опита да си припомни името на това чудо, то веднага изплува в съзнанието й.

Стефан…

Не й бе нужно да вдигне очи към лицето му, за да се увери, че очите му, зелени като свежи листа, ще затанцуват пред нея като води на малко езеро, полюшвани от ветреца, искрящи с хиляди светлинки. Зарови глава във врага му, изплашена да не го изгуби, макар че не можеше да си спомни защо.

Не зная как се озовах тук, каза му тя беззвучно. Всъщност не помнеше нищо от случилото се преди това, преди да се пробуди от този негов призив. В главата й бяха останали само накъсани образи.

Няма значение. Аз съм с теб.

Обзе я страх. Това… това не е само сън, нали?

Никой сън не е само сън. И аз винаги съм с теб.

Но как попаднахме тук?

Шшт. Уморена си. Ще те пазя. Кълна се, с цената на живота си. Само се успокой. Остави ме само веднъж да те подържа в ръцете си.

Само веднъж? Но…

Сега Елена се разтревожи. Главата й се замая. Трябваше да я отпусне назад, трябваше да види лицето на Стефан.

Наклони глава и срещна две засмени очи, безкрайно черни, върху изсечено, бледо, удивително красиво лице.

Едва не изкрещя от ужас.

Тихо. Тихо, мой ангел.

Деймън!

Погледът на черните му очи се преплете с нейния. Неговите преливаха от любов и радост.

Кой друг?

Как смееш — как се озова тук? Елена все повече се объркваше.

Аз не принадлежа никъде, изтъкна Деймън и внезапно зазвуча тъжно. Знаеш, че винаги ще бъда с теб.

Не зная. Нищо не зная. Искам Стефан да се върне при мен!

Но вече бе прекалено късно. Елена чу звука от шума от плискането на водата наоколо. Събуди се точно навреме, за да надигне глава и да не се удави във ваната.

Сън…

Чувстваше се ободрена. Беше й много по-леко физически, но не можа да се отърси от тъгата, породена от съня. Не беше извънтелесно преживяване, а просто сън, макар и доста налудничав, объркан, както повечето и сънища.

Аз не принадлежа никъде. Винаги ще бъда с теб.

Какво ли можеха да означават тези безсмислици?

Но нещо в нея потръпна, сякаш си спомни нещо.

Набързо се облече — но не в нощницата с френската дантела от Валансиен, а в анцуг в сиво и черно. Когато се появи в стаята, се усещаше преуморена, наежена, готова за поредната караница с Деймън, ако той се издаде, че е прочел мислите й, докато е спяла.

Но Деймън с нищо не й подсказа, че е проявил любопитство към съня й. Елена видя леглото в стаята, съсредоточи се и пристъпи към него. Спъна се и се стовари върху възглавниците, които за нейно неудобство потънаха тутакси под главата й. Елена винаги бе предпочитала по-твърди възглавници.

За малко остана да лежи, вдъхвайки последните аромати от солите за баня, докато кожата и главата й постепенно се охлаждаха. Струваше й се, че Деймън не е променил позата си, откакто двамата влязоха в стаята.

През цялата сутрин пазеше гробно мълчание.

Накрая тя му проговори, само и само да се сложи край на тягостното мълчане. И както си беше пряма, започна веднага с най-важното.

— Какво не е наред, Деймън?

— Нищо. — Той се взираше през прозореца и се престори, че вниманието му бе изцяло погълнато от нещо, ставащо навън.

— Как така нищо?

Деймън поклати равнодушно глава. Но позата му издаваше мнението му за тази мотелска стая.

Елена се озърна. Сега зрението й бе прекалено изострено за човек, току-що преживял нещо вълнуващо, почти до предела. Огледа стените на стаята — бежови, килимът — бежов, бюрото — бежово. Кувертюрата на леглото — бежова, разбира се. Дори Деймън не можеше да отхвърли една стая с мотива, че в нея липсва любимият му черен цвят, помисли си тя и после въздъхна: „Ох, колко съм уморена. И объркана. И изплашена. И… невероятно глупава. Та в тази стая има само едно легло. И аз лежа върху него.“

— Деймън… — Надигна се с усилие. — Какво предпочиташ? Там има кресло. Мога да спя в креслото.

Той се извърна наполовина и тя в движение долови, че не беше подразнен, нито разиграваше някаква игра. Беше бесен. Приличаше на извъртане на убиец, но по-светкавично от възможностите на окото на човека за проследяване на движения. Придружено с цялостен контрол на мускулите, които се заковаха неподвижни едва ли не още преди да започнат да изпълняват функциите си.

Пред нея отново бе Деймън с внезапните си движения и с плашещата си неподвижност. Той отново се загледа през прозореца, с тяло, както винаги настръхнало и готово за… нещо. В този миг приличаше на звяр, миг преди да изскочи навън през прозореца.

— На нас, вампирите, не ни е необходим сън. — Произнесе го с глас, по-леден и по-контролиран от този, с който й говореше, откакто Мат си тръгна.

Това й вдъхна сили да се надигне от леглото.

— Знаеш, че съм наясно, че лъжеш.

— Настани се в леглото, Елена. Лягай да спиш. — Но интонацията му не се промени. Можеше да се очаква да й раздава командите си с по-равнодушен тон, с поуморен глас. Сега обаче Деймън звучеше по-напрегнат и в същото време по-добре контролиран от всякога.

Тя сведе клепачи.

— Всичко това да не е заради Мат?

— Не.

— Или заради Шиничи?

— Не!

Аха!

— Това е, нали? Опасяваш се, че Шиничи ще преодолее всичките ти защити и отново ще те обсеби. Нали е това причината?

— Лягай си в леглото, Елена — заповяда й Деймън глухо.

Опитваше се да я изключи напълно, все едно че не беше в стаята. Елена се вбеси.

— Кажи ми какво да направя, за да ти докажа, че ти вярвам? Пътувам съвсем сама с теб, без да зная къде отиваме. Доверих ти спасяването на живота на Стефан. — Елена вече бе застанала до Деймън, върху бежовия килим, който миришеше на… на нищо, на вряла вода. Дори не на прах.

Нейните думи бяха като прах. В тях имаше нещо, което звучеше кухо и грешно. Бяха истина — но не достигаха до Деймън…

Елена въздъхна. Да докосва Деймън неочаквано, винаги е било рисковано, защото рискуваше да активира инстинктите му на убиец дори и когато не беше обсебен. Затова се пресегна крайно предпазливо и опря пръстите си върху лакътя му, под коженото му яке. След това го заговори колкото можа по-разбрано, като се стараеше да не влага никакви емоции.

— Сам знаеш, че сега притежавам и нови сетива, освен обикновените пет сетива като всеки човек. Колко пъти трябва да ти го повтарям, Деймън? Зная, че през изтеклата седмица не ти измъчва мен и Мат. — Противно на волята си долови умолителна нотка в гласа си. — Зная също, че по време на това пътуване ме защитаваше от всякакви опасности, дори уби заради мен. Това означава много за мен. Може и да повтаряш безброй пъти, че не вярваш в човешката прошка, но не мисля, че си я забравил. А пък когато знаеш, че няма за какво да се прощава…

— Това няма нищо общо със случилото се през миналата седмица!

Тонът му се промени толкова рязко, че Елена се почувства като шибната с камшик. Заболя я… Изплаши се. Деймън изглеждаше толкова сериозен. Освен това си личеше, че е подложен на огромно напрежение, но по-различно от опитите му да се пребори с влиянието на Шиничи.

— Деймън…

— Остави ме сам!

Кога съм чувала това? Озадачена, с разтуптяно сърце, Елена търсеше отговора в спомените си.

О, да.

Стефан. Беше за пръв път със Стефан в стаята му, когато той още се боеше да я обича. Тогава той вярваше, че ако й покаже чувствата си, ще я обрече на вечно проклятие.

Възможно ли бе Деймън толкова много да прилича на брат си? На по-малкия си брат, на когото винаги се присмиваше?

— Можеш поне да се обърнеш към мен, за да говорим очи в очи.

— Елена — прошепна той, но прозвуча без обичайния заплашителен маниер, прикрит зад деликатните маниери. — Върви в леглото. Върви по дяволите. Върви, където щеш, само стой по-далеч от мен.

— Много те бива в това, нали? — Гласът на Елена беше леден. Безразсъдна, обзета от гняв, тя пристъпи още по-близо до него. — Да отблъскваш всички около теб. Но аз зная, че тази вечер не си се хранил. Няма какво друго да искаш от мен, а не можеш да бъдеш гладуващ мъченик дори наполовина колкото Стефан…

Изрече го с увереността, че упреците й непременно ще предизвикат някаква ответна реакция, но обичайният отговор на Деймън на подобни предизвикателства бе се облегне на нещо и да се престори, че не е чул нищо.

Обаче това, което последва, я слиса напълно.

Деймън се извъртя рязко, сграбчи я в прегръдка, толкова плътна, че нямаше измъкване от нея. После сведе устремно главата си, като сокол, връхлитащ върху мишка, и я целуна. Беше достатъчно силен, за да я задържи към себе си съвсем неподвижна, но без ни най-малко да я нарани.

Целувката му беше продължителна и властна. За известно време Елена успяваше да устои на инстинктивния си всепоглъщащ порив. Тялото на Деймън беше по-хладно от нейното — тя още бе стоплена и мокра от ваната. Маниерът, по който я държеше в ръцете си, й подсказа, че ако се опита да се съпротивлява, вероятно сериозно ще пострада. Макар че не се съмняваше, че тогава той ще я освободи от хватката си. Но действително ли беше наясно какво всъщност искаше? Подготвена ли беше да рискува да си счупи някоя кост, за да провери докъде ще стигнат?

Деймън погали нежно косата й. Толкова нечестен ход от негова страна. Зави краищата й, уви ги около пръстите си… и то броени часове след като я беше обучавал как да изостря усещанията си чак до корените на косата си. Познаваше отлично слабите й места. Не просто слабите места на жените. Той познаваше точно нейните; знаеше как да я накара да крещи от наслада. Знаеше и как да я утеши и приласкае.

Не й оставаше нищо друго, освен да провери теорията си, дори с риск да си строши някоя кост. Нямаше да му се подчини, след като с нищо не го бе предизвикала да се държи така с нея. За нищо на света!

Ала после си спомни за невръстното момче, приковано към голямата скала. Любопитството й отново се пробуди и тя преднамерено съсредоточи мислите си върху миналото на Деймън. Така той попадна в собствения си капан.

Веднага щом мислите им се свързаха, проехтяха залпове, като огнени фойерверки. Заредиха се експлозии, разхвърчаха се ракети. Проблеснаха сияния, ослепителни свръхнови звезди. Елена настрои съзнанието си, пренебрегна усещанията за собственото си тяло и се зае да търси скалата.

Намери я надълбоко, много дълбоко, в най-изолирания сектор на съзнанието му, скрита най-отдолу сред вечния мрак, постепенно дремещ там. Но Елена все едно бе взела фенер със себе си. Накъдето и да се обърнеше, тъмните гирлянди от паяжини падаха, а масивни каменни арки се сриваха с грохот върху земята.

— Не се притеснявай — чу тя като че ли отстрани собствения си глас. — Тази светлина няма да ти причини зло. Не бива вечно да се криеш тук, в тези черни дълбини. Ще ти покажа красотата на светлината.

Какви ги говоря? — не преставаше да се удивлява Елена дори и докато думите още се отронваха от устните й. Как мога да му обещавам това, ами ако повече му харесва да си остане тук, в мрака?

В следващата секунда обаче тя се озова много по-близо до малкото момче — достатъчно близо, за да огледа бледото му лице, с изписано върху него силно учудване.

— Ти се върна! — смаяно отрони то, сякаш видя някакво чудно явление. — Каза, че ще се завърнеш, и го направи!

Това срина всичките й бариери. Тя коленичи до малкия и разхлаби докрай оковите му, за да го сгуши в скута си.

— Радваш ли се, че се върнах? — попита го нежно. Не се усети кога започна да го милва по косата.

— О, да! — Беше по-скоро ридание, отколкото отговор. Това я изплаши почти толкова, колкото и я поласка. — Ти си най-хубавата личност, която някога съм… най-красивото нещо на този свят, което съм…

— Тихо — успокои го тя. — По-тихо. Все трябва Да има някакъв начин да те стопля.

— Всичко е заради това желязо — обясни й момчето. — Желязото ме прави слаб и студен. Но желязото трябва да е тук, иначе той няма как да ме контролира.

— Разбирам — кимна Елена мрачно. Започваше да се досеща какви бяха взаимоотношенията на Деймън с това момче. За миг, съвсем спонтанно, тя докосна двете железни скоби, стягащи краката му, като се опита да ги разкъса. След като бе способна да създава суперсилна светлина, защо да не притежава и свръхсила? Но успя само да огъне леко скобите, а накрая поряза пръста си от притискането му върху острия железен ръб.

— Ох! — Големите очи на момчето се приковаха върху капките от нейната кръв. Загледа се в тях като омагьосано — и безкрайно изплашено.

— Искаш ли ги? — Елена неуверено протегна ръка към него. Що за жалко създание трябва да си, за да жадуваш за чуждата кръв, помисли си тя. Момчето кимна плахо, сякаш знаеше, че тя ще се разгневи. Ала Елена само се усмихна и то доближи почтително устните си, свити като за целувка, към пръста й, за да изсмуче капките кръв.

Като вдигна отново глава, изпитото му доскоро лице беше леко зачервено.

— Ти ми каза, че си прикован тук от Деймън — пак го заговори тя, като отново го притисна към себе си. Усети как топлината й се влива в студеното му тяло. — Можеш ли да ми обясниш защо го прави?

— Защото аз съм Пазителя на тайните. Но… — добави натъжено — тайните толкова много се разраснаха, че самият аз вече не зная какво крият.

Елена проследи движението на главата му — от малките му крайници към желязната верига, прикована към огромната метална топка. Сърцето й се сви от мъка. Обзе я дълбока жал към малкия пазач. Зачуди се какво ли се крие в тази голяма каменна сфера — тайна, над която Деймън така старателно бдеше.

Но нямаше възможност да го попита.