Сенчести души

23

През тази „нощ“ те се преместиха, като избраха такъв час от денонощието, когато другите имения тънеха в мрак и тишина. Елена, Мередит и Бони си избраха по една стая на горния етаж за спални, всичките една до друга. До спалните им имаше луксозна баня, с под от мраморни плочи в синьо и бяло. В средата бе разположен удивително привлекателен басейн във формата на огромна роза, достатъчно голям за плуване, отопляван с нажежени въглени. Край него дежуреше една приветлива прислужница със задачата да се грижи за всичко, свързано с къпането в басейна.

Елена остана очарована от случващото се. Деймън тихомълком успя да откупи няколко роби от някакъв внушаващ доверие търговец при една частна разпродажба. Веднага след това ги обяви за свободни, като им предложи добри заплати и почивни дни. Почти всички от доскорошните роби бяха истински щастливи да приемат предложението му. Само малцина предпочетоха да напуснат или да избягат, най-вече жени, загрижени за издирването на семействата си. Другите щяха да останат да работят в имението под надзора на лейди Улма, когато Деймън, Елена, Бони и Мередит си тръгнеха, след като освободят Стефан.

Лейди Улма получи стая на долния етаж като управител на имението, макар че едва не се наложи на Деймън да прибегне до груба сила, за да я убеди да поеме длъжността. Самият той си избра една стая за кабинет, но само за през деня, защото не беше много вероятно да се задържа нощем в къщата.

Около това се стигна до леко объркване. Повечето от персонала в имението знаеше как да се държи с господари, които са вампири, а момичетата и младите жени, които идваха да шият или да чистят, като че ли очакваха да бъде обявено някакво разписание за дежурствата на всяка от тях като донор на кръв.

Деймън обясни всичко това на Елена, която отхвърли тази идея още преди да бъде осъществена. Тя бе готова да се закълне, че Деймън тайно се надяваше да му бъде осигурен непресекващ приток от дарителки на кръв, като се започне от едва напъпилите момичета и се стигне до зрелите хубавици с червени бузи, които ще се радват да бъдат „пресушавани“ като бурета с бира, за да получат в замяна красиви гривни и традиционно съпътстващите сладки приказки.

Освен това Елена отрече идеята Деймън да излиза на лов. Сейдж бе споменал, че вече плъзнали слухове за възможна външна връзка: нещо като курс за напреднали тюлени19.

— И те могат да се окажат единствените в целия свят вампирски тюлени — подхвърли Елена язвително, но този път пред група роби само от мъжки пол. — Способни са дори акулите да ухапят. Сигурно вие, момчета, можете да излизате навън на лов за хора, както совите ловят мишки — но само после не си правете труда да се завръщате у дома, защото ще заварите вратите заключени… завинаги. — Издържа на втренчения поглед на Сейдж, докато нейното изражение не стана стоманено твърдо и той внезапно се разбърза нанякъде, под предлог, че имал да върши нещо друго в имението.

Елена обаче не възразяваше Сейдж да излиза с тях просто така, за компания. След като научи как Сейдж бе спасил Деймън от разярената тълпа, която го бе причакала по пътя към Мястото за сборищата, тя реши, че ако Сейдж евентуално поиска от нейната кръв, ще му даде без колебание. След няколкото дни, през които той се навърташе в къщата край доктор Мегар, а после се премести в имението на лейди Улма, тя се зачуди дали аурата й бе изгубила от въздействието си и дали сдържаното, затворено държане на Деймън не го лишаваше от нещо, което той трябваше да знае. Затова тя продължаваше да го обсипва с намеци, докато веднъж той се преви надве и се разсмя до сълзи (но дали беше само смях), а накрая пристъпи към нея и й припомни американската поговорка: Може да доведеш коня до реката, но не можеш да го накараш да пие. В този случай, продължи той, можеш да поведеш една озъбена черна пантера — както тя обикновено си представяше Деймън — до водата, ако използваш електрически остен за добитък, но след това ще си пълен глупак, ако й обърнеш гръб. Елена също се смя до сълзи, но продължаваше да си повтаря, че ако той искаше кръвта й, има право да получи дял с приемлив размер.

Сега просто се радваше, че той беше край нея. Сърцето й вече бе прекалено запълнено със Стефан, Деймън и дори Мат — въпреки очевидното му дезертиране от нея, — за да се подлага на опасност от увлечение по друг вампир, независимо колко решително подхождаше той на обстановката. Достатъчно й бе да възприема Сейдж само като приятел и защитник.

Елена остана изненадана от това, колко много трябваше да разчита на Лакшми, при това все повече с всеки изминал ден. Лакшми започна като момиче всичко, като се нагърбваше с това, което никой друг не желаеше да върши, но все повече се превръщаше в придворна дама на лейди Улма и източник на сведения за Елена относно този странен свят. Формално лейди Улма все още трябваше да пази леглото и за нея беше много удобно Лакшми да бъде в денонощна готовност край нея. А пък Елена можеше да задава на Лакшми въпроси, които биха подтикнали останалите да я мислят за умопобъркана. Като например дали имаше нужда да купят чинии или да поднасят храната върху големи филии от препечен хляб, които можеха да служат и за избърсване на мазните пръсти? (Чиниите бяха наскоро въведени в употреба заедно с вилиците, които все още си оставаха рядкост в този странен свят.) Колко мъже и жени получаваха заплати в имението (което трябваше да бъде изчислявано приблизително, защото никой в домакинствата на другите имения не плащаше в пари на робите, а само им даваха униформи и им позволяваха да се радват на един или два „празнични“ дни в годината.) Лакшми, още съвсем млада, беше честна и едновременно с това дръзка. Елена я обучаваше как да се превърне в дясната ръка на лейди Улма, след като самата лейди Улма се затвърди като стопанка на имението.