Сенчести души

36

— Какво? — изкрещя Деймън, за да надвика музиката. Бягай! — добави телепатично към Елена.

Ако ставаше дума само за живота на Елена, то тя би предпочела да умре тук, сред оглушителната красота на „Жар птица“, отколкото да се изправи отново сама срещу онези стръмни, невидими стъпала.

Но на карта бе заложен не само нейният живот. А и животът на Стефан. При все това девицата от цветя не изглеждаше толкова заплашителна, пък и Елена не можеше да събере достатъчно сили, за да се опита да слезе надолу по ужасната стълба.

Деймън, нека тръгнем двамата. Трябва да претърсим Голямата бална зала отвън. Само ти си достатъчно силен…

Колебание. Деймън по-скоро би се впуснал в битка, отколкото да се изправи пред онова огромно, невъзможно зелено поле отвън, помисли си Елена.

Но Блудуед, въпреки думите си, сега отново въртеше стаята около тях. Все едно, че бе застанала в края на невидима пътека, откъдето се опитваше да намери желаното кълбо.

Деймън вдигна Елена на ръце и й заповяда: Затвори си очите.

Тя не само затвори очи, но и ги закри с длани. Нямаше да помогне на Деймън, ако крещи: Внимавай!

Макар че самите усещания бяха достатъчно гадни.

Деймън подскачаше от стъпало на стъпало като дива коза. Сякаш едва докосваше стъпалата и Елена се зачуди — съвсем внезапно — дали нещо не ги преследва.

Ако беше така, не искаше да го знае. Понечи да вдигне длани, когато Деймън й се озъби шепнешком: „Дръж ги затворени!“ с тон, на който малцина биха имали желание да се противопоставят.

Елена надникна през пръсти, срещна раздразнения поглед на Деймън, но не видя нищо след тях. Притисна отново ръце върху очите си и започна да се моли.

Ако наистина беше робиня, нямаше да оцелееш и един ден тук, осведоми я Деймън, като направи последния скок в пространството, след което я пусна долу върху невидимата — но поне равна — земя.

Аз и не бих искала, отвърна Елена студено. Кълна се, предпочитам да умра.

Внимавай какво обещаваш. Деймън внезапно й отправи ослепителната си усмивка. Можеш да свършиш в друго измерение, опитвайки се да удържиш на думата си.

Елена дори не се опита да му отговори. Бяха навън, свободни, тичаха през стъклената къща надолу по стълбата към долния етаж — малко сложно изпълнение в нейното душевно състояние, но поносимо — и най-накрая изхвърчаха през вратата. На поляната пред Голямата бална зала намериха Мередит и Бони… и Сейдж.

Той също беше с бяла вратовръзка, макар че раменете на сакото му бяха изцапани. Като допълнение към картинката Талон бе кацнал на едното му рамо, а ноктите му бяха разкъсали плата и отдолу бяха избили капки кръв. Но Сейдж сякаш въобще не бе забелязал. Сейбър стоеше отстрани до господаря си и гледаше Елена с очи, твърде дълбокомислени за животно, но без следа от злоба.

— Слава Богу, че се върнахте! — извика Бони и изтича към тях. — Сейдж дойде със страхотна идея.

Дори Мередит беше развълнувана.

— Спомняте ли си, когато Деймън каза, че е трябвало да доведем ясновидец? Е, сега разполагаме с двама. — Обърна се към Сейдж. — Ако обичаш, кажи им.

— По правило аз не взимам тези двамата на приеми. — Сейдж се наведе, за да почеше Сейбър по гушата. — Но едно малко птиченце ми каза, че може да сте загазили. — Ръката му се стрелна нагоре, за да погали Талон и леко разроши перата на сокола. — И така, dites-moi29, моля: Колко дълго вие двамата сте държали половината от ключа, която имате?

— Докоснах я тази нощ, както и в началото, в нощта, в която я намерихме — отвърна Елена. — Но лейди Улма я държа, а Лусен й направи ковчеже и тогава всички ние докоснахме половината на ключа.

— Но само ковчежето отвън?

— Аз държах половината от ключа и един или два пъти я погледнах — обади се Деймън.

— Eh bien30! Миризмата на китсуне все още би трябвало да е много силна върху нея. А и китсунетата имат много отличителна миризма.

— Значи искаш да кажеш, че Сейбър… — Гласът на Елена заглъхна.

— Може да подуши миризмата на китсуне върху половината от ключа. Освен това Талон има отлично зрение. Той може да лети на високо и да гледа за проблясък на злато, в случай че се намира някъде на открито. Сега им покажете какво трябва да търсят.

Елена послушно подаде на Сейбър половината от ключа във форма на полумесец, за да я подуши.

— Voilà31! А сега, Талон, погледни я добре. — Сейдж се отдалечи на известно разстояние. Елена предположи, че това е оптималното разстояние, откъдето Талон може да вижда. — Commençons32! — заповяда Сейдж, когато се върна, и черното куче хукна, забило нос в земята, а соколът се издигна високо нагоре и се понесе над тях, описвайки широки кръгове.

— Значи смяташ, че китсунетата са били върху тази трева? — обърна се Елена към Сейдж, докато Сейбър търчеше напред и назад, заровил нос в тревата — сетне внезапно промени посоката и се насочи към мраморните стъпала.

— Но разбира се, че са били тук. Виждате ли как тича Сейбър, като черна пантера, с ниско наведена глава и навирена опашка? Здравата се е заловил за работа! Попаднал е на гореща следа.

Познавам някой, който е в същото положение, помисли си Елена, когато погледна отново към Деймън. Той стоеше със скръстени ръце, неподвижен, като навита пружина, настръхнал в очакване на новините, които кучето можеше да донесе.

В следващия миг девойката стрелна с очи Сейдж и видя върху лицето му същото изражение, което допреди малко имаше и нейното. Той я погледна и тя се изчерви.

— Pardonnez-moi, Monsieur33 — смотолеви и побърза да се извърне.

— Parlez-vous français, Madame34?

— Un peu35 — отвърна скромно Елена — доста необичайно за нея. — Всъщност не мога да водя сериозен разговор. Но много обичах да ходя във Франция. — Понечи да добави още нещо, но Сейбър излая веднъж, остро, за да привлече вниманието, а после седна на задните си крака до бордюра и изправи гръб.

— Те са дошли или са си тръгнали с карета или носилка — преведе Сейдж кучешкото послание.

— Но какво са правили в къщата? Нужна ми е следа за обратния им път — рече Деймън и погледна Сейдж с явно отчаяние.

— Добре, добре. Сейбър! Commençons!

Черното куче тутакси се извъртя, наведе нос към земята, сякаш това му доставяше огромно удоволствие, и затича напред-назад по стълбите и ливадата, която оформяше Голямата бална зала — сега цялата осеяна в дупки от кирките, лопатите и дори големите лъжици, които хората забиваха в нея.

Много е трудно да заловиш китсуне, промърмори Елена в ухото на Деймън.

Той кимна и погледна часовника си.

— Надявам се същото да важи и за нас — промърмори той в отговор.

Сейбър излая рязко. Сърцето на Елена подскочи в гърдите й.

— Какво? — извика тя. — Какво е това? — Деймън я сграбчи за ръката и я поведе след себе си.

— Какво намери той? — попита Елена развълнувано, когато двамата стигнаха до кучето.

— Не зная. Това не е част от Голямата бална зала — отвърна Мередит. Сейбър седеше гордо пред леха с високи туфи от бледолилави (тъмновиолетови) хортензии.

— Май не се справят много добре — отбеляза Бони.

— Освен това мястото не е под нито една от горните бални зали — додаде Мередит, наведе се, за да бъде на височината на Сейбър, и погледна нагоре. — Там е само библиотеката.

— Е, едно нещо зная със сигурност — заговори Деймън. — Ще копаем в тази цветна леха и изобщо няма да си направя труда, за да помоля за разрешение госпожа С очи-делфиниуми-сега-трябва-да-ви-убия.

— О, наистина ли смяташ, че очите й са делфиниуми? Защото аз мисля, че по-скоро са синчец — отбеляза един гост зад Бони.

— Тя действително ли каза, че ще ви убие? Но защо? — попита нервно друг гост, застанал близо до Елена.

Елена не им обърна внимание.

— Е, да речем, че никак няма да й хареса. Но това е единствената следа, с която разполагаме. Освен ако, разбира се, китсунетата не са смятали да скрият половината от ключа тук, но после са се отказали и са си тръгнали с карета — добави тя телепатично на Деймън.

— Това означава, че шоуто може да започне! — извика един от младите вампири и пристъпи към Елена.

— Но аз още не съм получил обратно амулета си — заяви Деймън решително и застана пред Елена като непробиваема стена.

— Но след минути ще го имаш. Виж, не може ли някой от приятелчетата да върви след кучето по следата дотам, откъдето лошите момчета са дошли в имението, ако ме разбирате? А междувременно ние да започнем шоуто?

— Може ли Сейбър да направи това? — попита Деймън. — Да проследи карета?

— С лисица в нея? Разбира се. Всъщност аз бих могъл да отида с тях — предложи Сейдж тихо. — Така ще мога да се уверя, че ще заловим тези двама врагове, ако достигнем по следата до тях. Покажи ми ги.

— Това са единствените техни форми, които познавам. — Деймън протегна ръка и докосна с два пръста слепоочието на Сейдж. — Но разбира се, те имат много форми, вероятно безброй.

— Е, предполагам, че те не са най-главната ни цел. Амулетът е най-важното.

— Да — кимна Деймън. — Дори и да не откриете и следа от тях, вземете половината от ключа и бързо се върнете.

— Значи това е по-важно дори от отмъщението — заключи Сейдж тихо, поклащайки удивено глава. Сетне припряно добави: — Е, аз бих си пожелал късмет. Има ли сред вас някой с авантюристичен дух, който иска да дойде с мен? А, добре, четирима — много добре — петима, madame — достатъчно.

И в следващия миг вече го нямаше.

Елена погледна към Деймън, който на свой ред я изгледа с черните си, безизразни очи.

— Наистина ли очакваш от мен да направя това отново? — попита девойката.

— От теб се иска да застанеш там. Ще се погрижа да загубиш колкото може по-малко кръв. И ако пожелаеш да спрем, можеш да ми дадеш сигнал.

— Да, но сега вече зная какво става. И не мога да се справя.

Лицето му внезапно се вледени. Изключваше я.

— От теб не се изисква да се справяш с каквото и да било. Освен това не е ли достатъчно, ако кажа, че Стефан го заслужава?

Стефан! Цялото тяло на Елена потръпна.

— Позволи ми и аз да участвам — замоли се тя. Знаеше за какво го моли и знаеше какво ще й отговори Деймън.

— Стефан ще се нуждае от теб, когато го освободим. Постарай се да се справиш с това.

Престани. Мисли. Не го пришпорвай, заповядваше й вътрешният глас. Той те манипулира. Знае как да го прави. Не му позволявай да те манипулира.

— Мога да се справя и с двете — настоя Елена. — Моля те, Деймън. Не се отнасяй с мен, сякаш съм едно от твоите забавления за една нощ, нито дори като с твоята принцеса на мрака. Говори с мен, сякаш съм Сейдж.

— Сейдж? Сейдж е най-объркващият, хитър…

— Зная. Но ти говориш с него. Преди говореше и с мен, а сега — не. Изслушай ме. Не мога да понеса отново да преживея същия сценарий. Ще се разкрещя.

— Сега ти ме заплашваш…

— Не! Казвам ти какво ще стане. Ще се разкрещя, освен ако не ми запушиш устата. И ще крещя. Ще крещя за Стефан. Не мога да се сдържа. Може би няма да издържа…

— Нима не разбираш? — Той се завъртя рязко и сграбчи двете й ръце. — Вече сме почти накрая. Ти, която толкова дълго беше най-силната — сега не бива да рухваш.

— Най-силната… — Елена поклати глава. — Мислех си, че най-после сме го постигнали — да се разбираме един друг.

— Добре. — Гласът му сега звучеше твърд като мрамор. — Какво ще кажеш, ако ги намалим до пет?

— Пет?

— Пет удара вместо десет. Ще им обещаем, че ще видят останалите пет, когато се намери „амулетът“, но ние ще избягаме веднага щом го намерим.

— Това ще означава да престъпиш думата си.

— Ако е необходимо…

— Не — прекъсна го решително тя. — Не им казвай нищо. Аз ще им кажа. Аз съм лъжкинята и измамницата и винаги съм си играла с мъжете. Ще видим дали най-после ще мога да използвам талантите си за нещо добро. И няма смисъл да се намесват и другите момичета — додаде и се огледа. — Бони и Мередит са облечени с рокли, които тутакси ще се свлекат, ако започнеш да ги бичуваш. Само аз съм с гол гръб. — Тя направи пирует, за да покаже роклята си, завързана отзад на врата, с открит гръб.

— Значи се договорихме. — Деймън бе дал знак на един роб да напълни чашата му. Ако не друго, то това ще е най-пиянското представление в историята, помили си Елена.

Въпреки волята си, потръпна. За последен път бе почувствала подобни тръпки, когато танцуваха и Деймън бе притиснал топлата си ръка върху гърба й. Сега изпита нещо много по-вледеняващо, като полъх на студен въздух. Но това я накара да забрави за бученето на кръвта в слепоочията й.

Бони и Мередит внезапно се озоваха до нея, образувайки преграда между Елена и увеличаващата се любопитна и развълнувана тълпа.

— Елена, какво става? Говорят, че някаква варварка, момиче от човешката раса, ще бъде бичувана… — поде Мередит.

— И вие веднага сте се досетили, че съм аз — довърши Елена. — Е, истина е. Не виждам как ще се измъкна от това.

— Но какво си направила? — попита Бони трескаво.

— Държи се като идиотка. Позволява на някакво братство от млади вампири да си мислят, че е нещо като магия — обясни Деймън. Лицето му оставаше мрачно.

— Това е малко нечестно, не смяташ ли? — попита Мередит. — Елена ни разказа за първия път. Излиза, че те сами са решили, че е било театър.

— В такъв случай ние трябваше да ги осветлим, че не е било така. А сега трябва да се придържаме към тази версия — заключи Деймън с равнодушен тон. После добави, сякаш с огромно усилие: — О, добре, може би все пак ще успеем да постигнем това, заради което сме дошли.

— Така разбрахме за цялата история — някакъв идиот тичаше надолу по стълбите и крещеше за амулет с два зелени камъка.

— Само това можахме да измислим — обясни уморено Елена. — Струва си да го направим двамата с Деймън, само и само да намерим другата половина на ключа.

— Не е нужно да го правиш — не отстъпваше Мередит. — Можем просто да си тръгнем.

Бони се втренчи изумено в нея.

— Без лисичия ключ?

Елена поклати глава.

— Вече обсъдихме всичко и единодушно решихме да го направим по този начин. — Огледа се наоколо. — И така, къде са момчетата, които толкова много искаха зрелището?

— Търсят из полето, което е било бална зала — отвърна Бони. — Или са се въоръжили с лопати — голяма част от тях — от бараките на градинарите към имението Блудуед. Ох! Защо ме ощипа, Мередит?

— О, Боже, ти това щипане ли го наричаш? Според мен беше…

Но Елена вече се отдалечаваше, нетърпелива като Деймън час по-скоро да приключат с това. Поне с половината. Само се надявам той да се сети да се преоблече в коженото яке и черните джинси, помисли си тя. С тази бяла вратовръзка — кръвта…

Няма да позволя да има капчица кръв.

Мисълта беше толкова внезапна, че Елена не разбра откъде се появи. Но в най-съкровените кътчета на душата си тя си помисли: той беше достатъчно наказан. Той трепереше в носилката. Непрекъснато мислеше за доброто на друг. Достатъчно. Стефан не би искал той да бъде повече нараняван.

Тя се огледа и видя една от малките безформени луни на Тъмното измерение да се движи над нея. Този път отдаването й беше яркочервено, като перце, блестящо под враждебната пурпурна светлина. Но тя му се отдаваше невъзвратимо, телом и духом. Вричането й избликваше от свещения извор на вечната кръв, която бе нейната женственост. И тогава разбра какво трябва да направи.

— Бони, Мередит, вижте: ние сме триумвират. Трябва да се опитаме да споделим всичко това с Деймън.

Нито една от приятелките й не изглеждаше ентусиазирана.

Елена, чиято гордост бе напълно прекършена от мига, в който за пръв път видя Стефан в килията му, коленичи пред тях върху твърдото мраморно стъпало.

— Умолявам ви…

— Елена! Престани! — ахна Мередит.

— Моля те, стани! О, Елена… — Бони беше готова да се разплаче.

И така, именно дребничката, жалостива Бони промени всичко.

— Ще се опитам да науча Мередит как. Но както и да е, поне ще го споделим между нас трите.

Прегръдка. Целувка. Шепот в ягодовата коса.

— Зная какво виждаш в мрака. Ти си най-смелата личност, която познавам.

И след това Елена остави смаяната Бони и с уверена крачка се запъти да събира зрители за собственото си бичуване.