Сенчести души

6

Елена пусна в действие целия си чар, за да успокои Мат. Окуражи го да си поръча втора и трета белгийска вафла. Непрестанно му се усмихваше през масата. Но явно не се справяше много задоволително. Мат беше като на тръни, сякаш нещо го пришпорваше, но в същото време не сваляше очи от нея.

Той още си представя как Деймън се спуска от небето, за да измъчва някое младо момиче — каза си Елена унило.

Деймън не беше с тях, когато излязоха от кафенето. Елена забеляза как Мат смръщи вежди.

— Защо да не откараме ягуара до някоя автокъща за коли втора употреба? — попита Елена. — Щом се налага да се откажем от ягуара, бих искала да ме посъветваш каква кола да вземем в замяна.

— Да, съветвам те да се спреш на някоя бричка, която всеки миг ще се разпадне — отвърна Мат с крива усмивка, която показваше, че му е ясно, че тя го манипулира, но той всъщност нямаше нищо против.

Единствената автокъща в града не изглеждаше особено обещаваща. Но дори тя не беше толкова потискаща, колкото собственикът, когото откриха да спи в малка канцелария с отдавна немити прозорци. Мат почука леко на зацапания прозорец, но чак след още няколко почуквания мъжът отвътре подскочи от стола си и гневно им махна да си вървят.

Мат обаче пак почука на прозореца, защото главата на мъжа вътре отново заклюма. Този път онзи се надигна от стола си, съвсем бавно, изгледа ги с горчиво примирение и се дотътри до вратата.

— Какво искате? — попита сърдито.

— Да направим размяна — заговори Мат със силния си глас, изпреварвайки Елена, която възнамерявайки да бъде по-мила.

— Вие, двама тийнейджъри, имате кола за размяна? — заговори ниският мъж с мрачно недоверие. — Държа това място от двайсет години…

— Само погледнете — Мат отстъпи крачка назад, за да му покаже как ягуарът блестеше на утринното слънце като гигантска роза, само че на колела. — Ягуар, съвсем нов, модел Икс Зет Ар. Вдига сто километра в час само за три секунди и седем десети! Има двигател петстотин и петдесет конски сили, модел Ей Джей-Ви 8, от гамата Джи Ай Ен, трето поколение. Ягуарът ни е шестскоростен, с автоматична предавка Зет Еф! Има и екстри: Адейптив Дайнамикс и Актив Диференчиъл за усилване на теглителната мощност! Няма друга кола като Ягуар Икс Зет Ар! — приключи тирадата Мат, приближил се плътно до ниския мъж, чиято уста оставаше леко отворена, докато очите му проблясваха, гледайки ту към Мат, ту към ягуара.

— Ти… искаш да замениш тази кола за някоя друга от това място? — попита той, за да се увери, че не сънува. — Да не си мислиш, че съм пълен с пари за… почакай малко! — прекъсна насред възклицанието. Очите му престанаха да се стрелкат и замряха като на изпечен покерджия. Повдигна рамене, но не и глава, с което заприлича на хищник.

— Не я искам — отсече и се накани да се върне в канцеларията си.

— Как така не я искаш? Преди минута едва не ти потекоха лигите! — кресна Мат ядосано, но мъжът не трепна. Лицето му си оставаше безизразно.

Аз трябваше да говоря, помисли си Елена. Нямаше да започна така войнствено, но вече е твърде късно.

Реши да не обръща внимание на ядните реплики на мъжете и вместо това се извърна към разнебитените стари коли, пръснати из паркинга. Върху предните стъкла на всяка кола бе залепен малък надпис, отдавна покрит с дебел слой прах: „Десет процента коледна отстъпка! Леснодостъпен заем при покупка! Чиста сделка! Безопасна кола, специално за по-възрастни! Не се изисква заплащане в брой! Можете да проверите какво купувате!“ Елена се изплаши, че всеки миг ще избухне в сълзи.

— Тук никой не търси такива коли — обясни търговецът равнодушно. — Кой ще я купи?

— Да не си луд? Та този страхотен ягуар ще ти доведе цял куп клиенти. Това… това си е жива реклама! Много по-добра от онзи пурпурен хипопотам там горе.

— Не е хипопотам, а слон.

— Кой може да го познае, като е срязан наполовина?

Търговецът приближи с важна стъпка, за да хвърли още един поглед на ягуара.

— Хм, не е съвсем нова. Таз кола доста път е извървяла.

— Но ние я купихме само преди две седмици!

— И к’во от това? След някоя и друга седмица ще започнат да рекламират новия модел ягуар за следващата година. — Мъжът махна с ръка към прекрасната кола на Елена. — Стар модел.

— Стар модел ли?!

— Да. Такава голяма кола гълта много бензин…

— Но е много по-икономична от някой хибрид!

— И мислиш, че хората го знаят? Виждат я и…

— Виж какво, мога веднага да я закарам, на което и да е друго място…

— Че направи го, де! Не си струва да я заменям тази кола, за която и да е друга от моя паркинг!

— За две коли. — Друг глас се разнесе точно зад гърбовете на Мат и Елена. Очите на търговеца се уголемиха, сякаш бе зърнал призрак.

Елена се извърна и срещна непроницаемия черен поглед на Деймън. Слънчевите му очила „Рей Бан“ висяха на верижка върху тениската му. Стоеше изправен, с ръце, свити зад кръста. Гледаше твърдо, право в лицето на търговеца на коли.

Изтекоха няколко напрегнати мига, когато се дочу:

— Сребристият приус…2 там, отзад, в десния край на паркинга. Прибран е под… навеса — заговори бавно търговецът на автомобили със замаяно изражение — в отговор на още незададения следващ въпрос на купувачите: — Аз… аз ще ви заведа. — Гласът му прозвуча също толкова замаяно.

— Не забравяй да вземеш и ключовете. Нека нашият приятел я изпробва — нареди му Деймън. Търговецът послушно зарови пръсти сред връзката с ключове, висяща на колана му, след което бавно се отдалечи с безизразен поглед.

Елена се обърна към Деймън.

— Нека позная. Ти го попита коя е най-добрата кола тук, познах ли?

— По-скоро трябваше да кажеш „Коя е най-малко неприятната“ и щеше да отгатнеш — поправи я Деймън и за десета от секундата я ослепи с бляскавата си усмивка. Но веднага я скри.

— Деймън, но защо са ни две коли? Зная, че ще е по-удобно и така нататък, но за какво, все пак, ще я ползваме втората?

— За каравана — обясни й той.

— О, не, само това не. — Но дори и Елена трябваше да признае, че така ще е по-добре — поне двамата й спътници ще си направят график кой да шофира колата след Елена. Въздъхна примирено. — Е, ако и Мат се съгласи…

— Мат ще се съгласи — увери я Деймън, докато й се стори за кратко — за съвсем кратко — невинен като ангел.

— А какво криеш зад гърба си? — усъмни се Елена, след като реши повече да не повдига въпроса за намеренията на Деймън спрямо Мат.

Той отново се усмихна, но този път със старата си усмивка — само леко трепване на ъгълчето на устата му. Погледът му подсказваше, че не е нищо особено. Обаче като вдигна десницата си, в нея се появи най-красивата роза, която Елена бе виждала през живота си.

Защото се отличаваше с най-наситения оттенък на червеното от всички рози, попадали пред погледа й, откакто се помнеше. В нея обаче нямаше и следа от пурпурен цвят, а само кадифеномеко бургундско. На всичко отгоре бе откъсната тъкмо в момента на пълното си разцъфтяване. Сигурно при допир щеше да бъде нежна като коприна. Яркозеленото й стъбло, удивително право, само с няколко нежни листенца по него, беше дълго най-малко четиридесет и пет сантиметра.

Обаче Елена с решителен жест прибра ръката си зад гърба. Деймън не беше от сантименталните — дори когато й изнесе тирадата за неговата „принцеса на нощта“. По-скоро имаше вероятност тази роза да е свързана по някакъв начин с тяхното пътуване.

— Какво? Нима не ти харесва? — удиви се Деймън. Елена се усъмни дали не си въобразява, но гласът му й се стори пропит с горчиво разочарование.

— Естествено, че ми харесва. Но за какво ти е тази роза?

Деймън се отдръпна от нея.

— За теб е, принцесо — обясни с наранен вид. — Не се тревожи, не съм я откраднал.

Не, не би я откраднал. Елена не знаеше откъде я бе намерил, но беше толкова красива…

Все още не смееше да вземе розата от ръката му, затова Деймън я вдигна и плъзна хладните, копринено-меки венчелистчета по бузата й. Девойката потръпна от нежната им ласка.

— Престани, Деймън — измърмори, привидно недоволна, но сякаш нямаше сили да се отдръпне.

Той обаче не престана. Вместо това обходи лицето й с хладните, леко шумолящи листенца. Елена не можа да се сдържи и пое дълбоко дъх. Но това, което усети, не бе ухание на цвете. Лъхна я аромат на старо и тъмно, много старо и много тъмно вино, нещо древно и опияняващо, което някога я бе накарало мигом да отпие от него. Да пие от виното „Черна магия“, от собствената си възбуда… само и само да е с Деймън.

Но това не съм истинската аз, възнегодува едва доловимият вътрешен глас в главата й. Аз обичам Стефан. Деймън… искам… непременно искам…

— Искаш да разбереш защо ти донесох точно тази роза? — попита я Деймън тихо и гласът му неусетно се преплете със спомените й. — Избрах я заради името й. Защото това е роза от сорта „Черна магия“.

— Да — промълви Елена. Но го знаеше още преди да й го каже. Беше единственото име, подходящо за тази роза.

Деймън й подари целувка чрез розата, като завъртя разкошно разцъфналия цвят в кръг по бузата й, след което леко я притисна до лицето й. Струпаните в центъра на розата по-здрави венчелистчета се опряха о кожата й, а външните само я галеха съвсем леко.

Елена усети как й се зави свят. Денят бе топъл и влажен. Как бе възможно тази роза да е толкова хладна? Сега най-външните листенца се изместиха според извивките на нейните устни. Искаше да му каже Да спре, ала думите заседнаха на гърлото й.

Все едно се върна назад във времето, отново онези дни, когато Деймън се появи за пръв път пред нея и я пожела само за себе си. Когато за малко да му позволи да слее устни с нейните, преди да знае дори името му…

Очевидно намеренията му въобще не се бяха променили оттогава. Тя помнеше смътно, че и преди се бе вълнувала от тази загадка. Деймън неизменно променяше другите около себе си, докато самият той си оставаше абсолютно непроменен.

Но аз се промених, каза си тя, когато краката й като че ли изведнъж затънаха в плаващи пясъци. Толкова се промених от онези дни. При това предостатъчно, за да открия в Деймън качества, каквито никога не бях очаквала от него. И то не само диви и мрачни страсти, но и нежност. Достойнство и чест, вградени като златни жили в каменната скала на душата му.

Трябва да му помогна, помисли си Елена. Не зная как, но трябва да му помогна — и на малкото момче, приковано към скалата.

Тези мисли бавно се процеждаха в съзнанието й, докато тялото й сякаш бе отделено от него. Толкова бе обсебена от тях, че бе изгубила представа за всичко и чак сега осъзна колко много се е приближил Деймън до нея. Гърбът й се опря до една от износените, тъжно изглеждащи коли. Деймън продължи да й говори безгрижно, ала в думите му прозираше сериозна нотка.

— Може ли да разменя розата за една целувка? — попита я. — Наистина я наричат „Черна магия“ и аз я спечелих честно. Името й беше… Името й беше…

Деймън млъкна и за миг по лицето му се изписа смущение. После се усмихна, но с усмивката си на воин, онази бляскава усмивка, която умееше да показва и скрива толкова бързо, че бе възможно въобще да не я забележиш. Елена се притесни. Деймън, естествено, още не бе запомнил правилно името на Мат, но досега тя не помнеше случай той да забрави името на някое момиче, ако действително бе решил да го запомни. Особено след като преди броени минути може да се е хранил от това момиче.

Отново ли се намесваше Шиничи? — усъмни се Елена. Дали китсунето продължаваше да заграбва спомените на Деймън или поне най-сладките? Както бе досега. И най-вълнуващите, независимо дали са свързани с нещо лошо или добро? В този миг Елена не се съмняваше, че и Деймън си мислеше за същото. Черните му очи я изпиваха с изгарящ поглед. Беше бесен. Но в цялата му ярост се долавяше и някаква уязвимост.

Без да се замисля, Елена отпусна ръце върху ръцете на Деймън. Забрави за розата, въпреки че той продължаваше да очертава с нея извивките под брадичката й. Опита се да заговори уверено и спокойно.

— Деймън, какво ще правим?

Мат се появи тъкмо в този миг. По-скоро се втурна към тях. Появи се след продължително лавиране сред лабиринта от струпаните нагъсто автомобили, като се блъсна в един бял джип със спукана гума и се провикна отдалеч:

— Хей, знаете ли, че този приус…

И замря.

Елена знаеше на каква сцена бе станал свидетел: Деймън я гали с розата, докато тя, все едно че го прегръщаше. Пусна ръката на Деймън, но не можа да се отдръпне от него заради колата зад нея.

— Мат — понечи да заговори тя, но гласът й пресекна. Искаше й се да каже: Не е това, което изглежда. Въобще не се прегръщахме. Но беше точно така, както изглеждаше. Тя бе загрижена за Деймън, опитваше се да му помогне, да стигне до заключената му душа…

След стъписването й тази мисъл отново я прониза с неочаквана пронизваща сила, както лъч от слънчева светлина поразява като копие незащитеното тяло на всеки вампир.

Тя бе загрижена за Деймън.

И наистина беше така. Обикновено й беше трудно да остава с него, тъй като двамата толкова си приличаха. Твърдоглави, като всеки от тях искаше да постигне своето, страстни, нетърпеливи…

Двамата с Деймън си приличаха.

Разтърсиха я още сътресения. Цялото й тяло омекна. Отново се облегна на колата зад себе си, нищо че прахта полепваше по дрехите й.

Обичам Стефан, припомни си тя почти истерично. Той е единственият, когото обичам. Но за да стигна до него, ми е необходим Деймън. Деймън, който заради мен е готов на всичко.

През цялото това време тя гледаше Мат с налети със сълзи очи. Сълзи, които отказваха да рукнат. Примигна, но те не покапаха от клепачите й.

— Мат — прошепна девойката.

Той не промълви нищо. И не бе нужно. Всичко бе изписано върху лицето му: удивлението, което постепенно се превърна в нещо, което Елена никога досега не бе виждала в Мат. Или поне не когато гледаше нея.

Беше някакво отчуждение, което напълно я срази, преряза всички връзки помежду им.

— Мат, не е… — опита да се оправдае, но се отрони само едва доловим шепот.

И тогава, за нейно удивление, заговори Деймън:

— Нали ме познаваш? Едва ли можеш да обвиняваш едно момиче, че се опитва да се защити. — Елена сведе очи към треперещите си ръце. Деймън продължи: — Знаеш също, че вината е само моя. Елена никога не би…

Едва сега Елена го осъзна: Деймън използваше внушението си върху Мат.

— Не! Изненада Деймън, като отново го улови за ръцете, но този път само за да го разтърси здраво. — Не го прави! Не и с Мат!

Черните му очи се извърнаха към нея, но погледът му сега съвсем не беше като на пламенен ухажор. Деймън бе прекъснат насред опита си да използва Силата. Ако го бе сторил някой друг, от него щеше да остане само мазно петно на земята.

— Аз те спасявам — произнесе студено той. — Нима отказваш?

Елена усети как краката й се подкосиха. Може би само веднъж, и то само заради Мат…

Нещо мощно се надигна в нея. Това бе всичко, което можеше да стори, за да не изгуби докрай аурата си.

— Никога не прави това с мен — рече Елена. Гласът й бе тих, но леден. — Никога не смей да ме манипулираш! И не закачай Мат!

В бездънните черни глъбини в очите на Деймън проблесна нещо като искра на одобрение. Но тутакси изчезна, преди Елена да се увери, че не бе само призрачно видение. Защото, когато заговори пак, Деймън не звучеше толкова хладно.

— Добре — обърна се той към Мат. — Какъв ще е сега планът? Ти избери.

Мат заговори глухо, без да поглежда нито Елена, нито Деймън. Макар и зачервен, беше мъртвешки спокоен.

— Исках да ви кажа, че този приус съвсем не е лош. А търговецът на автомобили разполага с още един, който също е в добро състояние, така че можем да имаме две еднакви коли.

— Така ще потеглим с двете коли една след друга и ще можем да се разделим, ако някой ни проследи! Няма да знаят след коя да потеглят. — При нормални обстоятелства Елена би прегърнала Мат от възторг. Но сега Мат бе забил поглед в обувките си, което май беше по-добре, защото Деймън бе стиснал клепачи и леко поклащаше глава, сякаш не можеше да повярва на нещо толкова идиотско.

Така трябва, помисли си Елена. Моята аура — или тази на Деймън — е това, към което те се стремят. Никога няма да успеем да ги подмамим с двете еднакви коли, освен ако и аурите ни не са еднакви.

От което следваше, че тя трябваше да продължи нататък в колата на Мат. Само че Деймън никога не би се примирил с това. А пък тя се нуждаеше от Деймън да я отведе при нейния любим, при единствения, който наистина й бе необходим: Стефан.

— Ще взема по-старата кола — предложи Мат, но говореше само на Деймън, без да обръща внимание на Елена. — И без това съм свикнал да се оправям с таратайки. Вече спазарих сделката с търговеца. Можем да тръгваме — додаде, все още говорейки само на Деймън: — Трябва само да ми кажеш накъде в действителност ще пътуваме. След това може да се разделим.

Деймън задълго остана смълчан. Накрая обяви рязко:

— Засега ще се насочим към Седона в щата Аризона.

— На онова място, което е пълно с побъркани по Ню Ейдж? Да не се шегуваш?

— Казах вече, че ще започнем търсенето от Седона. Там е истинска пустош. Наоколо няма нищо, освен скали. Много лесно можеш да се загубиш сред тях. — За миг ослепителната усмивка на Деймън отново проблесна, но мигом угасна. — После, след като се отклоним от магистрала 89А, ще стигнем до курорта Джунипър Ризърт.

— Ясно — кимна Мат. Лицето му не изразяваше нищо или поне Елена не забеляза никакви емоции, но аурата му вреше и кипеше в червено.

— Виж, Мат — заговори Елена, — наистина ще трябва да се събираме заедно всяка вечер, така че, ако само ни следваш… — Млъкна и пое остро дъх.

Мат вече се бе извърнал с гръб към нея. И не се обърна, докато тя му говореше. Просто продължи да се отдалечава, без дума да отрони.

Без въобще да погледне назад.