Сенчести души

29

Някой се опитваше да я накара да пие от чаша. Обонянието й бе толкова изострено, че тя вече знаеше какво има в чашата — вино „Черна магия“. Но не го искаше! Не! Изплю първите капки от виното. Не можеха да я принудят да пие.

— Mon enfant21, за твое добро е. Хайде, сега пий. — Елена отвърна глава. Усети как я връхлитат мрак и буря. Да. Сега беше по-добре. Защо не я оставят сама?

В най-дълбоките кътчета на телепатичната връзка едно малко момче беше с нея в мрака. Спомняше си това хлапе, но не и името му. Протегна ръце и то се сгуши в нея. Сякаш веригите му бяха по-леки… откога? От преди. Само това успя да си спомни.

Добре ли си? — прошепна на детето. Някъде надолу, дълбоко в сърцевината на тяхното общуване, нечий шепот проехтя като вик.

Не плачи. Никакви сълзи, помоли я момчето, но думите му й напомниха за нещо, което беше непоносимо нея. Затова тя притисна пръсти до устните му, за да го накара да замълчи.

Някъде Отвън прогърмя един прекалено силен глас.

— Е, дете мое, ти реши още веднъж да станеш вампир.

Това ли се случва сега? — прошепна тя на детето.

Отново ли умирам? За да стана вампир?

Не зная! — извика детето. Нищо не зная. Той е гладен. Страхувам се.

Сейдж няма да те нарани, обеща му тя. Той вече е вампир и твой приятел.

Не, не от Сейдж…

Тогава от кого се страхуваш?

Ако ти умреш отново, аз ще бъда целият окован във вериги. Детето й показа сърцераздирателна картина, на която то цялото бе стегнато в тежки вериги, а устата му бе затъкната. Ръцете и краката му бяха отвсякъде приковани към скалата. Нещо повече, веригите бяха така впити в меката му плът, че я срязваха и разкървавяха.

Кой би сторил подобно нещо? — извика Елена. Ще го накарам да съжалява, че се е родил. Кажи ми кой го е сторил!

Лицето на детето беше тъжно и смутено. Аз ще го сторя, мрачно изрече то. Той ще го стори. По дяволите, Деймън ще го стори. Защото ние ще те убием.

Но ако вината не е негова…

Длъжни сме. Трябва да го направим. Но може би, ако аз умра, както лекарят каза… В последното изречение определено имаше полъх на надежда.

Това убеди Елена. Постепенно стигна до извода: ако Деймън не може да разсъждава ясно, тогава вероятно и тя не мисли разумно. Може би… може би трябваше да направи това, което Сейдж искаше.

И доктор Мегар. Тя едва успя да различи гласа му, долитащ като през гъста мъгла:

— За Бога, през цялата нощ си на крак. Дай шанс на някой друг.

Да… през цялата нощ. Елена не искаше отново да се събужда, а волята й бе достатъчно силна.

— Може би трябва да се сменим? — предложи някои, момиче, младо момиче. Слаб глас, но също издаващ силна воля. Бони.

— Елена… Аз съм, Мередит. Усещаш ли, като държа ръката ти? — Последва пауза, след което Мередит заговори много по-силно: — Хей, тя ми стисна ръката! Видя ли? Сейдж, кажи на Деймън по-скоро да дойде тук.

Унася се…

— … ще пийнеш ли още малко, Елена? Зная, зная, че ти писна от всичко това. Но заради мен ще пийнеш ли още съвсем малко?

Унася се…

— Très bon, mon enfant!22 А сега какво ще кажеш за малко мляко? Деймън вярва, че ще останеш човек, ако изпиеш малко мляко.

Две мисли се оформиха в съзнанието на Елена. Едната беше, че ако изпие още малко, от каквото и да е, ще се пръсне. А другата беше, че няма да дава глупави обещания.

Опита се да заговори, но от устните й се изтръгна само шепот.

— Кажи на Деймън — няма да се съвзема, докато не освободи малкото момче.

— Кой? Какво малко момче?

— Елена, скъпа, всичките малки момчета в това имение са свободни.

— Защо не я оставиш тя да му го каже? — обади се Мередит.

— Елена, Деймън е тук, на дивана — обясни й доктор Мегар. — И двамата бяхте много зле, но ти ще се оправиш. Елена, можем да преместим масата за прегледи, за да можеш да говориш с него. Ето, готово.

Елена се опита да отвори очи, но всичко около нея беше болезнено ярко. Пое дъх и отново опита. Все още беше твърде ярко, а тя вече не знаеше как да отслаби зрението си. Заговори със затворени очи на тези, чието присъствие усещаше около себе си: Не мога отново да го изоставя. Особено когато смяташ пак да го оковеш във вериги и да му затъкнеш устата.

Елена, започна Деймън с треперещ глас, аз никога не съм имал добър живот. Но преди не съм имал роби. Кълна се в това. Питай, когото искаш. И не бих сторил това на едно дете.

Направил си го. И аз зная името му. Зная също, че детето е изпълнено с нежност, обич, доброта и страх.

Последва ниското буботене на гласа на Сейдж:

— … кара я да се вълнува…

Сетне Деймън промърмори малко по-високо:

— Зная, че тя не е на себе си, но настоявам да науча името на това малко момче, на което съм причинил всичко това. Защо това да я кара да се вълнува?

Последва още мърморене:

— Но не мога ли просто да я попитам? Мога поне да изчистя името си от тези обвинения. — После по-високо: — Елена? Можеш ли да ми кажеш кое е детето, което се предполага, че измъчвам по този жесток начин?

Толкова беше уморена. Но отговори гласно, макар и само шепнешком:

— Името му е Деймън, разбира се.

И умореният шепот на Мередит:

— О, Господи. Тя иска да умре заради една метафора.