Сенчести души

21

Настана невъобразим хаос. Елена вдигна глава и примигна объркано. Не знаеше дали да продължава да се държи като разкайваща се робиня. Главатарите на местните общности се надвикваха, сочеха с пръсти, размахваха ръце. Деймън отчаяно се опитваше да се добере до Кръстника, който явно бе решил, че с това ролята му в церемонията е приключила.

Тълпата не спираше да крещи и поощрява спорещите. По всичко личеше, че ще се стигне до още една битка, но този път между Деймън и хората на Кръстника, особено онзи, когото наричаха Клюд.

Светът се завъртя пред очите на Елена. Чуваше само откъслечни фрази:

— … само шест удара и ми обещахте, че аз ще следя за всичко… — крещеше Деймън.

— … ама ти наистина ли вярваш, че тези дребнави подлизурковци говорят истината? — извика му в отговор някой, може би Клюд.

Но не беше ли Кръстника такъв? Само че по-едър и по-страховит подлизурко, който на свой ред се подмазваше пред някой още по-високопоставен, замисли се Елена. Дали мозъкът му не беше замъглен от някаква дрога? Но в следващата секунда дебелият мъж погледна право към нея и тя сведе бързо главата си.

Сега тя отново чу виковете на Деймън, изправен пред Кръстника, но този път по-ясно, защото успя да надвика крясъците на тълпата.

— Надявах се, че дори и тук се спазва поне малко почтеност и благоприличие, когато се сключват сделки. — От гневния му тон си личеше, че повече не вярва в преговорите с местните и се готви за атака. Ужасена, Елена настръхна. Никога не бе чувала толкова неприкрита заплаха в гласа му.

— Почакай. — Кръстника заговори с типичния си уморен, дори небрежен маниер, но крясъците на тълпата моментално стихнаха. Дебелият стар мъж отстрани ръката на Деймън от рамото си и се извърна към Елена.

— Ще направя един щедър жест, като оттегля участието на племенника ми Клюд. Ти, Дайърмънд или както ти беше името, имаш правото сам да накажеш робинята си със собствено оръжие за изтезание.

Внезапно и съвсем неочаквано старият мъж изтръска златните прашинки в брадата си и заговори направо на Елена. Очите му изглеждаха много уморени, като на древен жрец, изненадващо проницателни.

— Клюд е майстор в бичуването с камшик. Дори е направил едно малко изобретение. Нарича го котешки мустачки. Чрез него само с един удар може да смъкне кожата от шията до бедрото. Повечето хора умират след десет удара с такъв камшик. Но се опасявам, че днес той ще остане разочарован. — Кръстника се ухили, като показа изненадващо бели и равни зъби. Подаде й купата си с бонбони със златист цвят, от които не преставаше да похапва. — Преди наказанието си може да ги пробваш. Ето, вземи.

Елена се страхуваше да ги опита, но не посмя да му откаже, затова взе един бонбон. Зъбите й го схрускаха. Вкусът се оказа приятен. Та това беше ядка от орех! Но потопена в подсладен лимонов сироп и поръсена с малко лют пипер или нещо подобно, след което оваляна в някаква вкусна течност с цвят на злато. С вкус на амброзия!

— Започвай с наказанието, момче — обърна се Кръстника към Деймън. — Но трябва да научиш момичето как да прикрива мислите си. Прекалено е умна, за да бъде похабена в някакъв окаян бордей като тукашните. Все пак защо не мога да се отърся от подозрението, че тя всъщност не желае да стане прочута куртизанка?

Преди Деймън да успее да му отговори или коленичилата Елена да го погледне, носачите го отнесоха до единствената карета с коне, която Елена бе видяла в това мизерно предградие.

Разгневените, оживено жестикулиращи местни водачи, подстрекавани от Младия Дрозн, най-после се споразумяха.

— Десет удара, без да се съблича, след което можеш да я отведеш — заявиха те на Деймън. — Но тези десет удара са окончателното ни решение. Този, който досега преговаряше с теб, вече няма право да преговаря.

Единият от тях почти небрежно вдигна за косата една отрязана глава. Колкото и да изглеждаше абсурдно, главата бе украсена с венец от прашни листа в очакване на пиршеството след церемонията.

Очите на Деймън заблестяха от пристъп на гняв, толкова силен, че всичко около него започна да вибрира. Елена усети Силата му, която приличаше на пантера, готова за скок. Връхлетя я усещането, че се опитва да говори срещу бушуващ ураган, затъкващ думите обратно в гърлото й.

— Съгласна съм с това.

— Какво?

— Всичко свърши, Дей… господарю Деймън. Повече няма да има крясъци. Аз съм съгласна.

Тя се просна по очи върху килима пред краката на Дрозн, а насъбралите се жени и деца изведнъж започнаха да я оплакват и да замерят с камъни подсмихващия се собственик на робинята.

Шлейфът на роклята й се разстла зад нея като булчински воал. Под горната пола в перлен цвят, долната фуста блестеше в кървави оттенъци на неугасващата червена светлина. Разпуснатата й коса се стелеше свободно по раменете, обвивайки ги в златист облак, толкова гъст, че Деймън трябваше да го раздели с ръцете си, за да оголи врата й. Целият трепереше. От ярост. Елена не посмя да го погледне. Знаеше, че умовете им ще се устремят един към друг. Тя трябваше да произнесе официалната си реч пред него и най-вече пред Младия Дрозн, за да не се налага преиграването на целия този фарс.

Госпожа Кортланд, преподавателката й по драматично майсторство, я учеше да произнася всяка реплика с чувство. Ако в теб няма чувство, няма да го има и в публиката.

— Господарю! — извика Елена с достатъчно силен глас, за да надвика жените, оплакващи злочестата й участ. — Господарю, аз съм само една робиня, недостойна да се обръща към вас. Но съгреших и затова приемам наказанието си с готовност, с нетърпение дори — да, с нетърпение, ако това ще възстанови поне малко, съвсем малко от вашия престиж, на който се радвахте преди моето необичайно дръзко злодеяние. Моля ви да накажете опозорената си робиня, която лежи като ненужен боклук върху вашата блестяща пътека.

Речта, която тя изговори с непоколебим и уверен тон, като старателна ученичка, назубрила всичко дума по дума, всъщност можеше да се сведе само до пет думи: „Господарю, моля да ми простите.“ Само че май никой не схвана иронията, която Мередит бе вложила в тях, нито я намери за забавна. Кръстника я бе одобрил; Младия Дрозн вече я бе изслушал; сега бе ред на Деймън.

Обаче Младия Дрозн още не бе свършил. Ухили се самодоволно на Елена, преди да изрече:

— Сега ще си получиш заслуженото, хлапачке. Само че искам първо да огледам ясеновата пръчка, преди да я използваш! — запрепъва се той към Деймън. Взе я от ръката му и няколко пъти пробно замахна върху възглавниците наоколо. Във въздуха се надигна червеникав прах. Остана доволен от това, че пръчката отговаря на изискванията му.

Отпусна се обратно върху дивана с кувертюра със златни нишки, задъхан от усилието, с пяна на уста, като пак огледа Елена от главата до петите.

Най-после моментът настъпи. Деймън не можеше повече да отлага изпълнението на наказанието й. Бавно, сякаш всяка негова стъпка бе част от недостатъчно репетирана пиеса, той заобиколи Елена, за да има подходящ ъгъл за замахване. Накрая, когато насъбралата се тълпа започна да става неспокойна, а жените забравиха за оплакването и насочиха вниманието си към алкохола, той се приготви за изпълнението на наказанието.

— Моля да ми простите, Господарю мой — изрече Елена с безизразен глас. В същото време си помисли, че ако зависеше от него, Деймън дори не би си спомнил за това, което трябваше да направи.

Крайно време беше да започне. Елена помнеше какво й бе обещал Деймън. Знаеше също обаче колко много обещания бяха нарушени днес. А десет удара бяха почти двойно повече от шест.

Не ги очакваше с нетърпение.

Но когато първият удар се стовари върху нея, тя си припомни, че Деймън не беше от онези, които не спазват обещанията си. Усети глух тласък, последван от вцепеняване, след което — за нейно учудване — нещо влажно, което я накара да вдигне очи нагоре над дъските, чак към облаците. За нея бе удивително да осъзнае, че това всъщност бе собствената й кръв, която се лееше по тялото й, ла без тя да усеща болка.

— Накарай я да ги брои — изръмжа Младия Дрозн и Елена машинално изрече „Един“, преди още Деймън да я удари.

Елена продължи да отброява ударите със същия ясен, но безчувствен тон. В мислите си тя не беше тук, в този отвратително смърдящ бордей. Лежеше подпряна на лакти, за да поддържа главата си, вперила поглед в очите на Стефан — в онези нежно зелени очи, които никога нямаше да остареят, независимо колко столетия са видели. Изпаднала в унес, тя отброяваше ударите заради него, а десетият удар ще бъде техният сигнал тя да скочи и да хукне. Заръмя лек дъжд. Стефан й даваше преднина, но скоро, много скоро щеше да побегне след нея през тучната зелена трева. Елена ще се втурне в трескав бяг, напрягайки докрай мускулите си, но Стефан, разбира се, ще я настигне. И тогава те заедно ще се затъркалят по тревата, заливащи се до припадък от смях.

Чуваше смътно, като отдалече, похотливите подмятания и вълчото ръмжене на зяпачите. Постепенно дори и те се промениха. Всичко й приличаше на глупав сън, в който участваха само Деймън и ясеновата пръчка. В съня Деймън замахваше достатъчно силно, за да задоволи дори най-възбудените зрители, а ударите му, които Елена чуваше как плющят сред все по-дълбоката тишина, звучаха повече от убедително. Прилоша й, когато осъзна, че това са звуците от раздирането на собствената й плът, но ги усещаше само като глухи плесници, стоварващи се нагоре и надолу по гърба и. А Стефан се пресегна към ръката й, за да я целуне!

— Винаги ще бъда твой — каза й Стефан. — Ще си принадлежим един на друг във всеки твой сън.

Винаги ще бъда твоя, мълчаливо му отвърна Елена, уверена, че ще получи посланието й. Може би няма да мога да те сънувам през цялото време, но винаги ще бъда с теб.

Винаги, ангел мой, ще те чакам, каза й Стефан.

Елена чу как нейният глас отброи „десет“ и Стефан отново целуна ръката й, преди да изчезне. Примигваща, смаяна, смутена от внезапното завръщане на шумовете, тя се надигна предпазливо и се огледа.

Младия Дрозн, обзет от подозрение, заслепен от ярост, остана горчиво разочарован. Беше изпил повече, отколкото можеше да понесе. Вайкащите се жени отдавна бяха млъкнали и само гледаха смаяно. Единствено децата още вдигаха шум, като се катереха нагоре и надолу по дъските, подвикваха си едно на друго и се затичваха, щом забележеха, че Елена извръщаше поглед към тях.

Така всичко свърши, без никаква церемониалност.

Щом се изправи, Елена усети как светът се завъртя два пъти около нея и коленете й се подкосиха. Но Деймън я хвана, за да не падне, като подвикна на няколкото младежи наблизо, които още изглеждаха в пълно съзнание и склонни да му обърнат внимание.

— Дайте ми някаква наметка.

Не прозвуча като молба. Единственият донякъде прилично облечен от мъжете наоколо му подхвърли някаква тежка наметка, черна, поръбена със зеленикаво-синкав кант, като му каза:

— Задръж я. Представлението беше страхотно. Чрез хипноза ли го направи?

— Не беше представление — озъби му се Деймън с толкова страховит глас, че останалите бедняци не посеяха да му връчат визитките си.

— Вземи ги — прошепна му Елена.

Деймън сърдито сграбчи в шепата си визитките им. Но Елена събра сили да отметне косата от лицето си и да се усмихне на младежите едва-едва, с натежали клепачи. В отговор те също й се усмихнаха плахо.

— Когато ти… хм… отново ще правиш представление…

— Ще научите за това — извика им Елена. Деймън вече я носеше на ръце към дома на доктор Мегар, заобиколен от неизбежната свита от шумни хлапета, загърнати в своите наметала. Чак тогава Елена се запита защо Деймън бе поискал наметка от някакви непознати, след като самият той носеше.

— Ще има някакви церемонии. Напоследък често се случва — каза му госпожа Флауърс с леко смутен, но изискан тон, докато двамата с Мат отпиваха от билковия чай в салона на нейния пансион. Вече бе станало време за вечеря, но навън още беше светло.

— Какви церемонии? — попита Мат. Той така и не се завърна в дома на родителите си, откакто, преди повече от една седмица, се раздели с Деймън и Елена, за да се върне във Фелс Чърч. Първо се отби в къщата на Мередит, която се намираше на края на града. Тя го убеди първо да се обади на госпожа Флауърс. След като тримата с Бони поговориха, той реши, че ще е най-добре да остане „невидим“. Семейството му щеше да бъде в по-голяма безопасност, ако никой не знаеше, че той все още е във Фелс Чърч. Щеше да живее в пансиона, но за това не биваше да знае нито едно от децата, които бяха създали всичките тези затруднения. А после, след като Бони и Мередит потеглят за срещата с Деймън и Елена, Мат щеше да действа като някакъв таен агент.

Сега той съжаляваше, че не замина с момичетата. Никак не му беше лесно да действа като таен агент там, където всичките му врагове можеха да подслушват и виждат по-добре от него, както и да се движат много по-бързо. Затова посвещаваше повечето от времето си на четенето на блогове в интернет, които Мередит беше отбелязала, докато беше търсила следи за нещо, което можеше да им бъде от полза.

Но не беше попаднал на сведения за каквито и да било церемонии. Обърна се към госпожа Флауърс, която отпиваше от чая си със замислено изражение.

— Какви церемонии? — повтори Мат.

Благодарение на бялата си коса, нежното си лице и приятните си сини очи, госпожа Флауърс създаваше впечатлението, че е най-безобидната дребна стара дама на света. Но не беше. Вещица по рождение и градинарка по призвание, тя знаеше много както за отровните треви, способни да причиняват черна магия, така и за лечебните лапи, спомагащи за бяла магия.

— О, в повечето случаи се вършат доста неприятни неща — отвърна тя тъжно, втренчена в листенцата от чая в чашата си. — Знаеш ли, отчасти напомнят за сборищата на учениците и студентите след мачовете между техните отбори, където всички са въодушевени. Вероятно там се извършва някакво подобие на черна магия. До известна степен са свързани с изнудвания и промиване на мозъци — например поучават новоприетите, че са станали виновни само заради присъствието си на тези сборища. Освен това могат да стигнат още по-далече, като извършват цялостно посвещаване… такива работи. Много неприятно.

— Но какво точно е неприятното? — настойчиво попита Мат.

— Наистина не зная, скъпи. Никога не съм присъствала на такава среща.

Мат се замисли. Вече наближаваше седем вечерта, след което бе забранено на децата под осемнадесет години да излизат навън. Осемнадесетгодишните бяха най-големите деца, които можеха да бъдат обсебени.

Това, разбира се, не беше официално обявен вечерен час. От полицейския участък май нямаха представа как да се справят със странната епидемия, която върлуваше сред младите момичета във Фелс Чърч. Да ги изплашат директно? По-скоро полицията беше изплашена. Един млад шериф изскочил ужасен от къщата на Райън, след като видял как Карън Райън отхапала главата на хамстера си и какво правела с останалите си домашни любимци.

Да ги затворят в полицейския участък? Родителите на момичетата нямаше да се примирят с това, независимо колко лошо бе поведението на децата им и колко очевидно бе, че хлапетата им се нуждаят от помощ. Децата, които бяха отвеждани в съседния град за прегледи от психиатри, се държаха нормално и говореха спокойно и логично… през всичките петдесет минути от прегледите. Но после, при връщането им във Фелс Чърч, те си отмъщаваха, като имитираха много точно всичко казано от родителите им, издаваха животински звуци, разговаряха помежду си на езици, звучащи като азиатски. Или, ако се придържаха към нормалния начин на говорене, често демонстрираха смразяваща способност да изговарят думите отзад напред.

Медицинската наука не можеше да даде отговор за причината на епидемията сред децата.

Но това, което най-много плашеше родителите, беше изчезването на синовете и дъщерите им. Отначало решиха, че децата се крият в гробището, но когато родителите им се опитваха да ги проследят, заварваха гробището празно… чак до тайната крипта под гроба на Хонория Фел. Децата като че ли… просто изчезваха.

Мат мислеше, че знае отговора на тази загадка. Гъстият храсталак в Олд Уд се намираше близо до гробището. Или пречистващите сили на Елена не можеха да достигнат толкова далече, или мястото беше толкова зле урочасано, че можеше да устои на всякакви опити да бъде прочистено.

Освен това Мат знаеше, че гората Олд Уд сега беше напълно подвластна на двете китсунета. Само след втората крачка навътре сред гъстия храсталак може да се окаже, че после целият живот няма да ти стигне, докато се опитваш да се измъкнеш от капана.

— Но може би аз съм достатъчно млад, за да успея да ги проследя — каза той на госпожа Флауърс. — Зная, че Том Пиърлър излиза с тях, а той е на моите години. Както и онези, от които започна всичко това: Каролайн го предаде на Джим Брайс, а той — на Изабел Сайтоу.

Госпожа Флауърс изглеждаше разсеяна, замислена за нещо съвсем различно.

— Трябва да разпитаме бабата на Изабел за онези защити на религията шинто срещу силите на злото. Мислиш ли, че по някое време можеш да го направиш, Мат? Опасявам се, че скоро ще ни се наложи да се барикадираме.

— Това ли ви подсказват чаените листенца?

— Да, скъпи. Те са съгласни с това, което казва моята бедна стара глава. Може би не е зле да поговориш с доктор Алпърт, за да изведе дъщеря си и внучетата си от града, преди да е станало много късно.

— Ще й предам съобщението, но мисля, че ще бъде много трудно да убедим Тайрън да не се среща с Дебора Кол. Той наистина е много увлечен по нея — е, може би доктор Алпърт ще убеди и семейство Кол да я последва.

— Може би ще успее. Това ще означава да се тревожим за по-малко деца — рече госпожа Флауърс, като посегна към чашата на Мат, за да погледне в нея.

— Ще го направя. — Колко странно, помисли си Мат. Сега имаше трима съюзници във Фелс Чърч, но и тримата бяха жени над шестдесетте. Едната беше госпожа Флауърс, все още достатъчно жизнена, за да става рано всяка сутрин и да се заема с градинарските си занимания; другата беше Обаасан — обречена да пази леглото, съвсем слаба и крехка като кукла, с вързана на кок черна коса — винаги готова да ти даде съвет почерпен от мъдростта, която е натрупала, докато е била жрица в някакъв храм. Последната беше доктор Алпърт, лекарката на Фелс Чърч, със стоманеносива коса, тъмнокафява кожа и абсолютно прагматично отношение към всичко, включително и към магиите. За разлика от полицаите тя не си затваряше очите пред ставащото и правеше всичко, което й бе по силите, за да облекчава изплашените деца, а освен това съветваше ужасените им родители.

Вещица, жрица и лекарка. Мат си представи как всичките му бази17 са покрити, особено след като той се запозна с ходовете на Каролайн, първата пациентка при тази епидемия — независимо дали тя бе обсебена от лисиците или върколаците, или от двете, плюс още нещо съмнително.

— Довечера ще отида на срещата — заяви той твърдо. — Хлапетата през целия ден се свързват едно с друго и си шепнат нещо. Още от следобед ще се скрия някъде, откъдето ще мога да наблюдавам какво става в гъсталака. После ще ги проследя — стига само с тях да не е Каролайн — или, Господ да ни е на помощ — Шиничи и Мисао.

Госпожа Флауърс му наля още чай в чашата.

— Много съм разтревожена за теб, Мат, скъпи. Струва ми се, че за днешния ден има лоши знамения. Не е от дните, през които трябва да се предприема нещо.

— Майка ви споменава ли нещо за това? — заинтересува се Мат. Майката на госпожа Флауърс бе умряла някъде в началото на XX век, но предаването на мисли между нея и дъщеря й не беше преустановено.

— Хм, точно за това си мисля сега. През целия ден не съм чула нито дума от нея. Но поне още веднъж ще се опитам да се свържа. — Госпожа Флауърс затвори очи и Мат видя как потрепнаха клепачите и, осеяни с фини бръчици, докато тя вероятно търсеше контакт с майка си или се опитваше да изпадне в транс, или нещо подобно. Мат отпи от чая си и започна да играе с някаква игра на мобилния си телефон.

Накрая госпожа Флауърс отново отвори очи и въздъхна.

— Скъпата ми мама (тя винаги така започваше, с ударение на втората сричка) днес е особено раздразнена. Не можах да я убедя да ми даде ясен отговор. Каза само, че срещата ще бъде много шумна, а после много тиха. Ясно е, че тя предусеща, че ще бъде и много опасна. Мисля, скъпи, че ще е по-добре да дойда с теб.

— Не, не! Ако майка ви мисли, че ще е опасно, дори няма да се опитам — заяви й Мат. Момичетата жив ще ме одерат, ако се случи нещо с госпожа Флауърс, помисли си той. По-добре да заложа на сигурно.

Госпожа Флауърс се облегна в стола си. Изглеждаше облекчена.

— Е — изрече накрая, — мисля, че ще е по-добре да се върна при моите растения. Трябва да прибера пелина, за да го изсуша. Освен това вече трябва да се берат и боровинките. Колко бързо лети времето.

— Е, вие ми готвите и се грижите за мен — рече Мат. — Бих искал да ми позволите да ви плащам за спането и храната.

— Никога няма да си го простя, ако ти поискам пари! Ти си мой гост, Мат. А се надявам, че си и мой приятел.

— Абсолютно. Без вас щях да съм загубен. А сега само ще се поразходя до края на града. Трябва да изразходвам малко енергия. Искам да… — Внезапно млъкна. Тъкмо се канеше да й признае, че му се иска Да поиграе малко баскетбол с Джим Брайс. Но Джим скоро няма да може да играе баскетбол… или може би никога. Не и с осакатените си ръце.

— Само ще изляза, за да се поразходя — завърши той.

— Добре — каза госпожа Флауърс. — Моля те, Мат бъди внимателен. Не забравяй да си вземеш яке.

— Да, госпожо. — Още беше началото на август, достатъчно горещо и влажно за разходка. Но Мат вече бе привикнал да се отнася по определен начин с възрастните дами — дори и ако бяха вещици и ако реагираха на повечето неща остро, като острието на ножа, който напъха в джоба си при излизането от пансиона.

Излезе навън и по един страничен път пое към гробището.

Ако просто отиде там, където почвата чезнеше под гъсталака, щеше да има добър изглед към всичко, което се случва в Олд Уд, а и никой от пътеката долу не можеше да го види, колкото и да извърташе глава.

Забърза безшумно към избраното от него укритие, като се навеждаше зад надгробните камъни и оставаше нащрек за всяка промяна в чуруликането на птиците, което щеше да му подскаже, че децата идват насам. Ала засега единствените птичи песни се свеждаха само до продраните крясъци на гарваните в гъстия храсталак, макар той да не видя нито един от тях…

… докато не стигна до укритието си.

И тогава се озова лице в лице срещу дулото на пистолет, а зад него се виждаше лицето на шериф Рич Мосбърг.

Първите думи на полицейския началник прозвучаха като наизустени, все едно че някой бе дръпнал връвта, освобождаваща пружината на говореща кукла от двадесети век.

— Матю Джефри Хъникът, арестувам те за нападение и нанасяне на телесна повреда на Каролайн Бюлз Форбс. Имаш право да запазиш мълчание…

— Както и вие — просъска му Мат. — Но не за дълго! Чухте ли как изведнъж пресекна врявата, вдигана от тези гарвани? Децата идват в Олд Уд! И вече са съвсем близо!

Шериф Мосбърг бе от онези, които никога не млъкваха, преди да са свършили, затова продължи:

— Разбираш ли си правата?

— Не, сър! Mi ne komprenas глупости!

Една бръчка се вряза между веждите на шерифа.

— На италиански ли се опитваш да ми говориш?

— Това е на есперанто… но сега нямаме време за това! Те са тук… и о, Господи, Шиничи е с тях! — Последното изречение Мат изговори с най-тихия възможен шепот, като сведе глава, за да надниква предпазливо през високите треви по края на гробището, без да ги разклаща.

Да, това беше Шиничи, хванал за ръка едно малко момиче, може би едва на дванадесет години. На Мат това хлапе му се стори смътно познато: живееше някъде нагоре край Риджмънт. Но как му беше името? Бетси, Бека…?

Шериф Мосбърг тихо простена.

— Племенницата ми — задъхано изрече, като изненада Мат, че може да говори така тихо и нежно. — Това, всъщност, е моята племенница Ребека!

— Добре, само стойте неподвижно и наблюдавайте — прошепна му Мат. Цяла върволица от деца следваше Шиничи, като че ли беше някакъв сатанински свирач като онзи от приказката, подкарал чрез вълшебното си свирене отначало плъховете, а после и децата от града Хамелн след себе си. Лъчите на залязващото слънце осветяваха яркочервените краища на черната му коса и очите му с цвят на злато. Децата се кикотеха и припяваха доста изопачена версия на „Седемте малки зайчета“. Някои от тях се отличаваха с гласовете си, звучащи много по-мелодично благодарение на уроците по пеене в забавачката. Мат усети как устата му пресъхна. Агонизиращо бе да ги наблюдава как се отдалечават към горския гъсталак, като жертвени агнета, поведени към кланицата на заколение.

Трябваше да обясни на шерифа, че не бива да се опитва да стреля по Шиничи. Това наистина щеше да причини изригване на всичките сили на Ада. Но след малко, точно когато отпусна облекчено глава, като видя как последното от децата изчезна сред гъсталака Мат отново подскочи тревожно.

Шериф Мосбърг се готвеше да се изправи.

— Не! — Мат го сграбчи за китката.

Шерифът се дръпна от него.

— Трябва да отида там! Той е докопал племенницата ми!

— Няма да я убие. Те не убиват деца. Не зная защо, но не го правят.

— Нали чу на какви мръсотии ги учи той. Друга песен ще ми запее, като види моя глок, прицелен в главата му.

— Слушайте — рече му Мат, — нали бяхте дошли да ме арестувате? Искам от вас да ме арестувате. Но не навлизайте в тази гора!

— Никаква гора не виждам — промърмори шерифът презрително. — Едва има място за тези хлапета да насядат по тревата край дъбовете. Ако искаш поне веднъж в живота си да бъдеш полезен, изтичай да хванеш едно-две от дечурлигата, щом побягнат.

— Защо ще побягнат?

— Като ме видят, ще се разпръснат. Вероятно ще хукнат във всички посоки, но някои от тях ще поемат по пътеката, от която дойдоха. Ще ми помогнеш ли, или не?

— Не, сър — бавно, но твърдо му отказа Мат. — И… вижте… вижте какво, умолявам ви да не отивате там! Повярвайте ми, зная какво говоря!

— Не зная с каква дрога си се надрусал, но точно сега всъщност въобще нямам време да приказвам с теб. И ако още веднъж се опиташ да ме спреш — той размаха пистолета си пред Мат, — ще те завлека пред съда за още едно провинение, за възпрепятстване на правосъдието. Разбра ли ме?

— Да, разбрах — промълви Мат, внезапно почувствал се безкрайно уморен. Върна се назад в укритието си, докато шерифът нададе изненадващо лек звук, преди да тръгне нататък към гъсталака. После шериф Мосбърг прекрачи между дърветата и изчезна от погледа на Мат.

Мат седна на тревата и остана цял час там, облян в пот. Едва се удържаше да остане буден, когато в гъсталака настана някаква суматоха и Шиничи се появи оттам, повел след себе си засмените пеещи деца.

Но шериф Мосбърг не се показа зад тях.