Сезонът на бурите

Интерлюдия

На следващия ден

Трябваше да им го признае: строителите от Финдетан си знаеха работата и не бяха мързеливи. Макар Шевлов да ги беше виждал да работят много пъти, той с интерес наблюдаваше как за пореден път сглобяват сонетка. Трите съединени греди образуват кула, във връхната част на която е закрепено колело. През колелото е прекарано въже, привързано към масивно обковано парче дърво, наричано на професионален език „баба“. Като подвикват в ритъм, строителите дърпат въжето, повдигайки „бабата“ към горната част на кулата, а после я отпускат внезапно, „бабата“ пада с голяма скорост върху намиращия се отдолу стълб и го забива дълбоко в земята. Достатъчни са три-четири удара на „бабата“, за да се забие стълбът на нужната дълбочина. Строителите за миг разглобяваха сонетката, товареха частите ѝ на каруца, а междувременно един от тях се изкатерваше по стълба към горната част на пръта и заковаваше емайлирана табелка с герба на Редания — сребърен орел на червено поле.

Благодарение на Шевлов и неговия свободен отряд, както и на сонетките и обслужващия ги персонал, намиращата се в пределите на кралство Редания провинция Приречие днес разшири територията си. И то значително я разшири.

Приближи се майсторът строител, като бършеше чело с шапката си. Потеше се, макар да не беше работил изобщо, освен ако за работа не се смяташе непрекъснатото ругаене. Шевлов знаеше какво ще го попита майсторът, защото всеки път питаше едно и също.

— Сега накъде, господин командир?

— Ще ви покажа. — Шевлов обърна коня си. — След мен.

Коларите шибнаха с камшиците си воловете, талигите на строителите вяло потеглиха към върха на хълма по размекналата се от вчерашната буря земя. Скоро стигнаха до следващия прът, украсен с червена табела с нарисувани лилии. Стълбът вече беше завлечен в храстите, отрядът на Шевлов се беше погрижил за това. Набитите ръчно темерийски стълбове се вадеха и веднага се махаха оттам. Набитите със сонетката редански стълбове не можеха да се извадят толкова лесно от земята.

Той махна с ръка, за да покаже посоката на строителите. Няколко стаяния[31] на юг. До края на селото.

Ездачите от отряда на Шевлов вече бяха събрали на площада жителите на селото — ако няколкото колиби и навеси бяха достойни да се нарекат така — и препускаха наоколо, вдигайки прах, напираха с конете към пешеходците. Ескайрак, винаги импулсивен, не щадеше камшика. Други се носеха покрай къщите. Лаеха кучета, жени плачеха, деца викаха.

Към Шевлов се приближиха трима конници. Слабият като клечка Ян Малкин, по прякор Върлината, Просперо Басти, повече известен като Спери. И Айлеах Мор-Дху, известна като Фрига, на сива кобила.

— Събрахме ги, както наредихте — каза Фрига, като бутна назад рисовия си калпак. — Цялото село.

— Нека ги успокоят.

Успокоиха събраните, не без помощта на камшици и пръчки. Шевлов се приближи.

— Как се нарича тая дупка?

— Воля.

— Пак ли Воля? Капка фантазия нямат наглеците. Води строителите по-нататък, Спери. Покажи им къде трябва да забият стълба, че пак ще объркат.

Спери изсвири, конят се хвърли напред. Шевлов отиде при събраните на площада. Фрига и Върлината застанаха от двете му страни.

— Жители на Воля! — Шевлов се изправи в стремената. — Слушайте какво ще ви кажа! По волята и указа на Негово величество, милостиво управляващия крал Визимир, ви съобщавам, че отсега нататък тази земя, чак до пограничния стълб, принадлежи на кралство Редания, а Негово величество крал Визимир е ваш монарх и господар! На него трябва да се кланяте, да бъдете послушни и да плащате данък. А с рентата и данъците сте закъснели! По заповед на краля сте длъжни веднага да платите дълга! На присъстващия тук митар от хазната.

— Как да стане? — извика някой от тълпата. — Как да платя? Ние вече дадохме своето!

— Вече ни одраха кожата!

— Одрали са ви я темерийските митари. Незаконно, защото тук вече не е Темерия, а Редания. Ей до онези стълбове.

— Но едва до вчера — нададе вой някой от селяните — тук беше Темерия! Как така! Ние платихме, както наредиха…

— Нямате право!

— Кой? — изкрещя Шевлов. — Кой каза това? Имам право! Изпълнявам кралския указ! Ние сме кралска армия! Казвам, че който иска да остане тук и да върти стопанство, трябва да плати данъка, до последния грош! Непокорните ще бъдат прогонени! Платили сте на Темерия? Явно се считате за темерийци! Тогава се махайте оттук, там, зад границата! Но само с онова, което можете да носите с двете си ръце, защото имуществото и добитъка принадлежат на Редания!

— Грабеж! Това е грабеж и насилие! — извика здрав мъжага с буйна коса, като пристъпи напред. — Вие не сте кралска армия, а разбойници! Нямате право…

Ескайрак подкара коня си към него и го изплющя с камшика. Викащият падна. Останалите бяха успокоени с дървените дръжки на пиките. Отрядът на Шевлов умееше да се оправя със селяните. Бяха пресекли границата преди седмица и вече бяха умиротворили много селища.

— Някой препуска. — Фрига посочи с плетения камшик. — Това не е ли Фиш?

— Същият. — Шевлов заслони с длан очите си. — Кажи да свалят изродката от талигата и да я доведат тук. А ти вземи две момчета, обходете околностите. Ако има самотни колиби по поляните и сечищата, трябва да им се покаже на кого ще плащат вече. А ако някой възрази, знаете какво да правите.

Фрига се усмихна вълчо, зъбите ѝ проблеснаха. Шевлов изпита съчувствие към селяните, които тя щеше да посети. Макар че съдбата им малко го вълнуваше.

Погледна към слънцето. „Трябва да побързаме — помисли си. — До обед трябва да свалим още няколко темерийски стълба. И да поставим няколко наши.“

— Ти, Върлина, ела с мен. Да посрещнем гостите.

Гостите бяха двама. Единият носеше сламена шапка, мощната му челюст, изпъкналата брадичка, както и цялото лице бяха покрити с черна няколкодневна четина. Вторият беше човек с мощно телосложение. Истински гигант.

— Фиш.

— Господин сержант.

Шевлов изсумтя. Йавил Фиш ненапразно намекваше за отдавнашното им познанство, от времената на съвместната им служба в редовната армия. Шевлов не обичаше да си спомня за тези времена. Не искаше да си спомня нито за Фиш, нито за службата, нито за мизерната заплата на подофицерите.

— Гледам — Фиш кимна към селото, откъдето се чуваха вопли и плач, — че свободният отряд работи. Наказателна експедиция, а? Ще палиш ли селото?

— Дали ще го паля, или не, си е моя работа.

„Няма“, помисли си той. Със съжаление, защото Шевлов обичаше да пали селата, на отряда също му харесваше. Но нямаше заповед. Бяха им наредили да поправят границата, да съберат данък от селяните. Онези, които откажеха, да прогонят, но плячката да не пипат. Тя щеше да послужи на новите заселници, които щяха да пристигнат тук. От север, където даже в предградията мястото не стигаше.

— Изродката я хванах — каза той. — Каквато беше уговорката. Вързана е. Хич не беше лесно, ако знаех, щях да поискам повече. Но се договорихме за петстотин, значи остава петстотин.

Фиш кимна, гигантът се приближи, предаде на Шевлов две кесии. На предната част на ръката му беше татуирана змия, увита около острието на стилет. Шевлов познаваше тази татуировка.

Появи се още един конник от отряда, който водеше пленницата. На главата на изродката беше нахлузен чувал, който стигаше до коленете ѝ и беше увързан с въже така, че да обхване и ръцете ѝ. Изпод чувала стърчаха боси крака, тънки като пръчки.

— Какво е това? — посочи Фиш. — Скъпи господин сержант? Петстотин новиградски крони май са твърде много за котка в торба.

— Торбата е безплатно — студено отвърна Шевлов. — В комплект с един добър съвет. Не я развързвай и не поглеждай вътре.

— Защо?

— Опасно е. Ще те ухапе. А може и да те урочаса.

Гигантът издърпа пленницата на седлото. Спокойната до този момент изродка започна да се мята, да рита с крака, започна да вие под чувала. Но нищо не се получи, чувалът беше завързан надеждно.

— Откъде да знам — каза Фиш, — че получавам онова, за което плащам? Ами ако е първото момиче, което ти е попаднало пред очите? Може дори да е от това село.

— В измама ли ме подозираш?

— Съвсем не, съвсем не — побърза да си върне думите назад Фиш и за това му помогна видът на Върлината, който поглаждаше закачената на седлото брадва. — Вярвам ти, Шевлов. Знам, че думата ти тежи. Пък и в края на краищата се познаваме, нали? От добрите стари времена…

— Бързам, Фиш. Службата зове.

— Довиждане, сержанте.

— Интересно за какво им е — каза Върлината, докато ги изпращаше с поглед. — Тая изродка. Не попита ли?

— Не съм — отвърна студено Шевлов. — Защото за такива неща никога не се пита.

Той донякъде съчувстваше на изродката. Съдбата ѝ не го вълнуваше особено, но се досещаше, че изобщо няма да е щастлива.