Сезонът на бурите

Глава втора

Заливът се беше наежил от мачти и бе пълен с бели и разноцветни платна. По-големите съдове стояха на заслонения от носа и вълнолома рейд. В самото пристанище, при дървените пристани, бяха акостирали по-малки и съвсем дребни кораби. На плажовете цялото свободно пространство беше заето от лодки. Или отломки от лодки.

В покрайнините на носа, заливан от белите вълни на прибоя, се издигаше фар от бели и червени тухли, обновен реликт от елфическите времена.

Вещерът сръга с шпората си кобилата в хълбока. Плотка вдигна глава, изду ноздри, сякаш и тя се радваше на мириса на море, носен от вятъра. Пришпорена от ездача си, препусна през дюните. Към вече наближаващия град.

Град Керак, столицата на едноименното кралство, разположен по двата бряга при устието на река Адалате, беше разделен на три отделни, напълно различни района.

На левия бряг на Адалате бяха разположени зданията на пристанището, доковете и промишлено-търговския район, включващ корабостроителници и работилници, а също така фабрики за преработване на суровини, складове и магазини, пазари и панаири.

Противоположният бряг на реката, районът, наричан Палмира, беше изпълнен с бърлоги и колиби на бедняци и работници, къщи и палатки на дребни търговци, кланици, магазини за прясно месо, а също така и многобройни, оживяващи веднага след мръкване кръчми и странноприемници — Палмира, освен всичко друго, беше и място за развлечения и забранени удоволствия. Тук, както беше чувал Гералт, лесно можеш да се лишиш от кесията си или да получиш нож под реброто.

По-надалеч от морето, на левия бряг, зад висока палисада от дебели греди, се намираше самият Керак, квартал с тесни улички между къщите на богати търговци и финансисти, фабриканти, банкери, лихвари, обущарски и шивашки работилници, магазини и магазинчета. Тук имаше също таверни и увеселителни заведения от висша категория, предлагащи практически същото като в пристанищната Палмира, но на значително по-високи цени. Центърът на квартала се състоеше от четириъгълен пазарен площад, където бяха градският съвет, театърът, съдът, митниците и домовете на градския елит.

Насред площада, върху пиедестал, стоеше ужасно нацвъкания от чайките паметник на основателя на града, крал Осмик. Това беше явна лъжа, защото крайморският град си беше съществувал тук дълго преди Осмик да се домъкне дявол знае откъде.

По-нагоре, на хълма, се издигаше замъкът и кралски дворец, доста нетипичен по форма и външен вид, защото е бил древен храм, престроен и разширен, след като са го напуснали свещениците, разочаровани от пълната липса на заинтересованост към него от страна на населението. В храма беше останала дори огромната камбана, която понастоящем властващият в Керак крал Белоун беше наредил да се бие ежедневно по пладне и — очевидно напук на поданиците — в полунощ.

Звънът се разнесе точно когато вещерът преминаваше между първите колиби на Палмира.

Палмира вонеше на риба, пране и кръчми, тълпата по улиците беше чудовищна, на вещера му бяха нужни много време и търпение, за да я преодолее. Задиша по-леко едва когато накрая се добра до моста и премина на левия бряг на Адалате. Водата вонеше и носеше шапка от гъста пяна — резултат от разположените по-нагоре по реката кожарски заводи. Оттук вече не беше далеч до пътя, водещ към обградения с палисадата град.

Остави коня в конюшнята преди входа на града, като плати за два дни напред и додаде още на коняря, за да осигури на Плотка необходимата опека. Самият той се насочи към стражевата кула. В Керак можеше да се влезе само през стражевата кула, след като се мине през оглед и съпровождащата го не особено приятна процедура. Вещерът беше раздразнен от тази необходимост, но разбираше каква е целта: жителите на града зад палисадата не се радваха особено на посещенията на гостите от пристанищната Палмира, особено на слизащите там моряци от чужди страни.

Той влезе в стражевата кула — дървена сграда, в която, както му беше известно, се намираше караулното. Мислеше си, че знае какво го очаква вътре. Но грешеше.

В живота си беше посещавал множество караулни. Малки, средни и големи, в близки и най-далечни кътчета на света, в региони повече или по-малко цивилизовани или изобщо нецивилизовани. Всички караулни на света воняха на гнилоч, пот, кожа и урина, а също така на желязо и смазочни масла за него. В караулното на Керак беше същото. По-точно щеше да бъде, ако класическите караулни миризми не бяха потиснати от тежката, задушлива, достигаща до тавана воня на газове. В менюто на тукашния гарнизон явно преобладаваха едросеменните зърнени растения — такива като грах, боб и зелен фасул.

Гарнизонът беше изцяло дамски. Състоеше се от шест жени, които в момента поглъщаха обяда си. Седяха на маса и сърбаха жадно от глинени паници, в които разни неща плаваха в рядък лучен сос.

Най-високата от стражите, явно комендантката, заряза паницата си и се изправи. Гералт, който винаги беше смятал, че грозни жени няма, внезапно осъзна, че трябва да преразгледа мнението си.

— Оръжието на пейката!

Комендантката, както и всички останали, беше остригана до голо. Но косата ѝ беше поотраснала и образуваше върху главата ѝ рядка четина. Изпод разкопчания елек и риза се показваха коремните ѝ мускули, навеждащи на мисълта за огромно руло от месо, стегнато с върви. Бицепсите на стражарката, ако продължим с месните асоциации, имаха размерите на свински бутове.

— Остави оръжието на пейката! — повтори тя. — Глух ли си?

Една от подчинените ѝ, все така наведена над чинията си, се надигна леко и се изпърдя гръмко и протяжно. Приятелките ѝ се закикотиха. Гералт размаха ръкавицата си. Стражарката гледаше мечовете му.

— Хей, момичета! Хайде, елате!

„Момичетата“ се изправиха, доста неохотно, протягайки се. Всички те, както забеляза Гералт, бяха облечени в по-скоро лек и свободен стил, позволяващ им най-вече да се перчат с мускулатурата си. Едната беше с къси кожени панталони, с крачоли, разпорени по шевовете, за да се съберат бедрата ѝ. А облеклото ѝ от кръста нагоре се състоеше предимно от пресичащи се ремъци.

— Вещер — заяви тя. — Два меча. Стоманен и сребърен.

Втората, висока и широка в раменете като останалите, се приближи, с безцеремонно движение разтвори ризата на Гералт, хвана го за сребърната верижка и измъкна медальона.

— Има и знак — потвърди тя. — Вълк, с оголени зъби. Излиза, че наистина е вещер. Ще го пуснем ли?

— Правилата не го забраняват. Нали си предаде мечовете…

— Точно така — включи се Гералт в разговора със спокоен глас. — Предадох ги. И както разбирам, и двата ще бъдат под надеждна охрана. До връщането на разписката? Която сега ще получа?

Стражарките го обградиха, като се зъбеха. Една го побутна, уж случайно. Друга се изпърдя гръмко.

— Ето ти разписката — изфуча тя.

— Вещер! Наемен унищожител на чудовища! А мечовете си ги даде! Веднага! Покорен като дришльо!

— Ако му кажат, сигурно и онази работа ще си даде.

— Да му кажем тогава! А, момичета? Нека го извади през дюкяна!

— Достатъчно! — изрева комендантката. — Увлякохте се, курви. Гоншорек тук! Гоншорек!

От съседното помещение се появи плешив застаряващ тип с кафеникаво наметало и вълнено кепе. Още с влизането си се разкашля, свали кепето си и го размаха пред себе си. Без да каже нито дума, взе омотаните с ремъци мечове и направи знак на Гералт да го последва. Вещерът не изчака втора покана. В караулното вече миришеше предимно на газове.

Помещението, в което влязоха, беше разделено на две от солидна желязна решетка. Мъжът с наметалото заскърца с голям ключ в ключалката. Окачи мечовете на закачалка до други мечове, саби, ножове и ками. Отвори раздърпан регистър и се зае да пише нещо дълго в него, като непрекъснато кашляше и с усилие си поемаше въздух. Най-накрая връчи на Гералт написаната квитанция.

— Да разбирам ли, че мечовете ми са в безопасност тук? Заключени и охранявани?

Кафеникавият тип, като дишаше тежко и пъшкаше, заключи решетката и му показа ключа. Това не се стори убедително на Гералт. Всяка решетка можеше да се преодолее, а звуковите ефекти от газоотделянето на дамите бяха способни да заглушат всякакви опити за взлом. Но вещерът нямаше избор. Трябваше да направи това, заради което бе дошъл в Керак. И да напусне града колкото се може по-бързо.

Кръчмата — или както гласеше табелата, локалът — „Natura Rerum“[4] се помещаваше в не много голяма, но елегантна сграда от кедрово дърво, стръмен керемиден покрив и високо стърчащ комин. Фасадата на сградата беше украсена с веранда, към която водеше стълба, отрупана с разлистени растения алое в дървени саксии. От помещението долитаха кухненски аромати, най-вече на запечено на скара месо. Ароматите бяха толкова примамливи, че на вещера „Natura Rerum“ веднага му заприлича на рай, градина на насладата, остров на щастието, мляко и мед, плаващи в страната на благословените.

Но бързо се изясни, че този рай — както всеки друг — е охраняем. Той си имаше свой цербер, страж с огнен меч. И Гералт го видя в действие. Церберът, нисък момък, но с мощно телосложение, прогони пред очите му хилав младок от градината на насладите. Младокът протестираше — подвикваше и жестикулираше, което раздразни допълнително цербера.

— Достъпът ти е забранен, Мус. И ти много добре го знаеш. Така че се махай. Няма да повтарям.

Младокът бързо се спусна по стълбите, за да избегне падането по тях. Той, както забеляза Гералт, беше преждевременно оплешивял, а редките и дълги руси коси растяха само в областта на темето, което създаваше доста тягостно впечатление.

— Да ви таковам вас и вашите забрани! — развика се младокът от безопасно разстояние. — Никакво уважение към клиентите! Вие не сте единствените тук, ще отида при конкурентите! Много сте важни! Парвенюта! Позлатена табела, но отвътре — само лайна! А лайното винаги ще си остане лайно!

Гералт леко се притесни. Прогоненият младеж, макар и да изглеждаше зле, беше облечен прилично, може би не много богато, но във всеки случай по-елегантно от него. Ако елегантните дрехи бяха критерии за допускане…

— А ти накъде? — прекъсна хода на размишленията му студеният глас на цербера. И потвърди опасенията му. — Това е елитно заведение — продължи онзи, като прегради стълбите. — Разбираш ли какво означава това? Че не работи за всеки.

— И за мен ли?

— Не дрехите красят човека. — Застанал две стъпала над вещера, церберът го изгледа отвисоко. — А ти, чужденецо, си ходеща илюстрация на тази народна мъдрост. Твоите дрехи определено не те красят. Може някакви скрити качества да те красят, нямам представа. Обаче това е елитно заведение, пак казвам. И тук не толерираме хора, облечени като бандити. Камо ли въоръжени.

— Аз не съм въоръжен.

— Но изглеждаш така, сякаш си бил. Така че любезно те моля да се ориентираш към някое друго място.

— Успокой се, Тарп.

На вратата на заведението се появи мургав мъж с кадифен кафтан. Веждите му бяха буйни, погледът проницателен, а носът — орлов. И доста голям.

— И по-любезно — посъветва орловият нос цербера. — Не знаеш с кого си имаш работа. Не знаеш кой е благоволил да ни посети.

Проточилото се мълчание на цербера свидетелстваше, че наистина не знае.

— Гералт от Ривия. Вещер. Известен с това, че защитава хората и им спасява живота. Като например преди седмица, тук, в нашата околност, в Ансегис, където спаси майка с дете. А няколко месеца по-рано, в Чизмар, за който се разчу, уби човекоядец леукрота, като при това самият той беше ранен. Как бих могъл да забраня достъпа до заведението ми на някой, който се занимава с толкова благородно дело? Напротив, аз се радвам на такъв гост. И за честта, която ми е оказал, като е решил да ме посети. Господин Гералт, добре дошъл в локал „Natura Rerum“. Аз съм Фебус Равенга, собственик на това скромно заведение.

Масата, на която го настани сервитьорът, беше с покривка. Всички маси в „Natura Rerum“ — повечето заети — бяха с покривки. Гералт не помнеше кога за последен път е виждал покривки в кръчма.

Макар да му беше любопитно, не се оглеждаше, за да не го помислят за провинциалист и прост човек. Предпазливото наблюдение обаче му разкри скромна, но изящна и изискана обстановка. Изискана — макар и невинаги изящна — беше и клиентелата, която, изглежда, се състоеше предимно от търговци и занаятчии. Имаше капитани на кораби, загорели и брадати. Не липсваха и пъстро облечени благородници. Миризмата също беше приятна и изискана: печено месо, чесън, кимион и големи пари.

Гералт почувства върху себе си нечий поглед. Когато го наблюдаваха, вещерските му инстинкти незабавно му сигнализираха за това. Погледна предпазливо, с крайчеца на окото си.

Онази, която го наблюдаваше — също много предпазливо и незабележимо за окото на простосмъртен, — беше млада жена с коси, червени като лисича козина. Тя се правеше, че е напълно погълната от яденето си, нещо вкусно на вид и съблазнително ухаещо дори от такова разстояние. Но маниерите и езикът на тялото ѝ не оставяха никакво съмнение. Не и за вещера. Беше готов да се обзаложи, че жената е магьосница.

Сервитьорът се изкашля и го изтръгна от размишленията и внезапната носталгия.

— Днес — обяви той тържествено и не без гордост — предлагаме задушен в зеленчуци телешки джолан с гъби и фасул. Агнешки ребърца, запечени с патладжан. Свински гърди в бира, поднесени с глазирани сливи. Печена глиганска лопатка, поднесена с ябълков мармалад. Пържени патешки гърдички, поднесени с червено зеле и клюква. Калмари, пълнени с цикория, с бял сос и грозде. Морски дявол, печен на скара, в сметанов сос, поднесен със задушени круши. И както обикновено, нашите фирмени блюда: гъши крак в бяло вино, с избор от плодове, печени на плоча, и калкан в карамелизирано мастило на сепия, поднесен с рачешки шийки.

— Ако си падаш по рибата — до масата, неясно как и кога, се беше появил Фебус Равенга, — горещо ти препоръчвам калкана. От сутрешния улов, разбира се. Гордостта и славата на нашия главен готвач.

— Тогава калкан в мастило. — Вещерът преодоля ирационалното си желание да поръча няколко блюда едновременно, разбирайки, че това би било проява на лош вкус. — Благодаря за съвета. Вече бях започнал да се затруднявам с избора.

— А какво вино ще желаете, любезни господине? — попита сервитьорът.

— Донесете ми нещо подходящо. Не разбирам много от вина.

— Малцина разбират — усмихна се Фебус Равенга. — А още по-малко са онези, които си го признават. Не се безпокой, ще получиш подходящ сорт от добра реколта. Няма да ти досаждам повече. Добър апетит.

Но пожеланието му не се сбъдна. Гералт така и не разбра какво вино ще получи. Нито какъв е вкусът на калкана в мастило от сепия.

Червенокосата жена изведнъж заряза предпазливостта и потърси очите му с поглед. После се усмихна и в усмивката ѝ сякаш имаше злорадство. Той потръпна.

— Вещерът Гералт от Ривия?

Въпросът беше зададен от един от тримата облечени в черно мъже, които се бяха приближили тихомълком до масата.

— Аз съм.

— Арестуван си в името на закона.