Сезонът на бурите

Глава тринайсета

Както почти всички пощенски станции, така и тази се намираше на кръстопът, на пресечката на два пътя. Сграда с дъсчен покрив и подпрян с колове навес, прилепена към нея конюшня, дървена барака — всичко това сред снежнобели брези. Празно. Никакви признаци за посетители или гости.

Измъчената сива кобила се препъваше, движеше се вдървено и накуцваше с наведена почти до земята глава. Гералт я поведе за юздата и предаде поводите на слугата. Конярят изглеждаше около четиридесетгодишен и се беше прегърбил под тежестта на годините. Той поглади кобилата по шията, погледна дланта си. Изгледа Гералт от главата до петите и се изплю в краката му. Гералт кимна и въздъхна. Не се изненада. Знаеше, че е виновен, че я е преуморил с галопирането си, и то по пресечена местност. Искаше да се отдалечи колкото се може по-бързо от Сорел Дегерлунд и главорезите му. Знаеше, че това е слабо извинение, самият той нямаше добро мнение за хората, които докарваха конете си до такова състояние.

Слугата се отдалечи, като водеше кобилата и мърмореше нещо под носа си. Не беше трудно да се досети човек какво си мърмори и какво си мисли. Гералт въздъхна, бутна вратата и влезе в станцията.

Вътре миришеше приятно и вещерът осъзна, че не е ял повече от денонощие.

— Коне нямаме — предупреди го пощаджията, който се появи иззад тезгяха. — А най-близкият вестоносец ще се появи чак след два дни.

— Бих хапнал нещо. — Гералт погледна към гредите и дъските на високия таван. — Ще си платя.

— Нищо няма.

— Хей, хей, господин пощаджия — раздаде се глас от ъгъла на стаята, — може ли така да посрещате пътника?

Зад масата в ъгъла седеше джудже. Със светла коса и светла брада, облечено в бродирана куртка в цвят бордо, украсена с месингови копчета отпред и на ръкавите. Бузите му бяха червендалести, а носът голям. Гералт беше виждал понякога на пазара необичайни по форма картофи с леко розовеещ оттенък на луковицата. Носът на джуджето имаше точно такъв цвят. И форма.

— На мен ми предложиха картофена супа. — Джуджето измери пощаджията със строг поглед изпод гъстите си вежди. — Нали няма да ми кажеш, че жена ти е приготвила само една купа от нея? Обзалагам се, че има достатъчно и за новодошлия. Седни, пътниче, ще пиеш ли бира?

— С удоволствие, благодаря. — Гералт седна, извади една златна монета от тайника в колана си. — Но ми позволи да те почерпя, добри ми човече. Въпреки измамната ми външност аз не съм скитник или бедняк. Вещер съм. Свърших една работа, затова дрехите ми са износени и изглеждат одърпани. За което се извинявам. Две халби бира, пощаджия.

Бирата веднага се появи на масата.

— Жена ми ей сега ще донесе картофената супа — изръмжа пощаджията. — И не се сърдете. При мен винаги трябва да има готова храна. Ако пристигне някой пътуващ големец, кралски вестоносец или пощенската служба… Ако нямам достатъчно и няма какво да предложа…

— Добре, добре… — Гералт вдигна халбата. Той познаваше много джуджета, знаеше какви са обичаите им на масата и любимите им тостове. — За успеха на правото дело!

— И за гибелта на кучите синове! — додаде джуджето, като чукна халбата му със своята. — Хубаво е да пия с човек, който познава обичаите и правилата. Аз съм Адарио Бах. По принцип е Адарион, но всички ме наричат Адарио.

— Гералт от Ривия.

— Вещерът Гералт от Ривия. — Адарио Бах избърса пяната от мустаците си. — Чувал съм името ти. Обикалял си доста, нищо чудно, че познаваш обичаите. А аз, разбираш ли, дойдох от Цидарис с куриерската карета, дилижанса, както го наричат на юг. И чакам да се прехвърля на дилижанса, който пътува от Дориан към Редания, до Третогор. Така, ето я и нашата картофена супа. Да видим как е. Най-хубавата картофена супа, да знаеш, правят нашите жени в Махакам, такава никъде няма да опиташ. С гъста закваска от черен хляб и ръжено тесто, с гъби, със силно запържен лучец…

Картофената супа на станцията се оказа превъзходна, в нея имаше достатъчно гъби и добре запържен лук, и ако отстъпваше по нещо на махакамската версия, то Гералт така и не разбра по какво, защото Адарио Бах ядеше бързо, мълчаливо и без коментари.

Внезапно пощаджията погледна през прозореца и реакцията му накара Гералт също да погледне.

Пред станцията се появиха два коня, и двата в още по-лошо състояние от това на трофейното животно на Гералт. А ездачите бяха трима. По-точно двама ездачи и една ездачка. Вещерът внимателно огледа помещението.

Вратата изскърца. В станцията влезе Фрига. След нея Лигенза и Трент.

— Коне… — Пощаджията млъкна, щом забеляза меча в ръката на Фрига.

— Досетил си се — рече тя. — Точно коне ни трябват. Три. Така че се размърдай и веднага ги изкарай от конюшнята.

— Конете не са…

И този път пощаджията не можа да завърши изречението си. Фрига скочи към него и острието ѝ проблесна пред очите му. Гералт се изправи.

— Хей!

Тримата се обърнаха към него.

— Това си ти — процеди през зъби Фрига. — Ти, проклет скитнико.

На бузата ѝ се виждаше синина, на мястото, където я беше ударил.

— Всичко стана заради теб — изплю се тя. — Шевлов, Върлината, Спери… Всички са убити, целият отряд. А мен ти, негоднико, свали от седлото, открадна ми коня и избяга като страхливец. Сега ще си разчистя сметките с теб.

Тя беше ниска, доста дребничка. Но това не можа да излъже вещера. Той знаеше, че в живота е като в пощата — дори най-гадното съдържание се намира в доста прилична опаковка.

— Това е пощенска станция! — развика се иззад тезгяха пощаджията. — Тя се намира под кралска защита!

— Чухте ли? — попита тихо Гералт. — Пощенска станция. Махайте се оттук.

— Теб, белокос негоднико, все още не те бива в математиката — изсъска Фрига. — Пак ли ще трябва да ти помагам в броенето? Ти си сам, а ние сме трима. Това означава, че сме повече.

— Вие сте трима — вещерът ги огледа, — а аз съм сам. Но въпреки това не сте повече. Това е един вид математически парадокс и изключение от правилата.

— Което означава?

— Което означава, че трябва да се разкарате оттук, и то бързо. Докато все още сте в състояние да го направите.

Той улови проблясък в окото ѝ и веднага разбра, че тя е от онези бойци, които в битка могат да нанесат удар на съвсем различно място от онова, в което гледат. Фрига вероятно се беше научила на този номер съвсем наскоро, защото Гералт без особени усилия успя да избегне убийствения удар с меч. Надхитри я с кратко извъртане и я подсече с ритник по лявото коляно, който я запрати към тезгяха. Тя се блъсна с трясък в дъските.

Лигенза и Трент сигурно бяха виждали Фрига в действие, защото провалът ѝ ги накара да застинат със зяпнали усти. Достатъчно дълго, за да успее вещерът да грабне метлата, която беше забелязал по-рано в ъгъла. Трент получи първо удар в лицето с брезовите пръчки, после по главата с дръжката. Гералт тикна метлата под крака му и го изрита в свивката на коляното.

Лигенза се освести, измъкна меча си и скочи, като замахна силно с него. Гералт избегна удара с полуизвъртане, после направи пълно завъртане, изпъна лакътя си и позволи на инерцията да го засили право в гърлото на Лигенза, който изхъхри и падна на колене. Докато падаше, Гералт изтръгна меча от ръката му и го хвърли отвесно нагоре. Мечът се заби в гредите и остана да стърчи там.

Фрига нападна отдолу, Гералт едва успя да избегне удара с финт. Удари я в ръката, с която държеше меча, хвана я за лакътя, извъртя го, халоса я през краката с дръжката на метлата и я метна към тезгяха. Последва силен трясък.

Към него се хвърли Трент, Гералт го удари с метлата в лицето веднъж, втори, трети път, много бързо. Последва удар с дръжката по едното слепоочие, после по другото и накрая, със замах, по врата. После пъхна дръжката между краката му, извърна се, сграбчи ръката му и я изви, изтръгна от нея меча и го хвърли нагоре. Оръжието се заби в гредите и остана да стърчи там. Трент отстъпи назад, спъна се в една пейка и падна. Гералт реши, че повече няма смисъл да го бие.

Лигенза се беше изправил, но стоеше неподвижно, с отпуснати ръце, и гледаше нагоре, към забитите в гредите мечове, които се намираха далеч от обхвата му. Фрига атакува. Завъртя острието на меча като мелница, финтира, нанесе удар със замах. Стилът ѝ вършеше работа за кръчмарски сбивания, в тълпата, при лошо осветление. На вещера не му пречеше нито осветлението, нито липсата на такова, а стилът ѝ му беше до болка познат. Острието на Фрига прониза въздуха, а финтът ѝ я завъртя така, че вещерът се озова зад гърба ѝ. Тя изкрещя, когато той мушна дръжката на метлата под ръката ѝ и усука лакътната ѝ става. Грабна меча от пръстите ѝ и я отблъсна от себе си.

— Мислех да го задържа. — Гералт погледна острието. — Като компенсация за усилията. Но размислих. Няма да нося бандитско оръжие.

Той подхвърли оръжието нагоре. Острието се заби в гредите, затрепери. Зъбите на бледата като пергамент Фрига проблеснаха иззад изкривените ѝ устни. Тя се приведе и с едно бързо движение измъкна кама от ботуша си.

— А това вече — каза Гералт, като я гледаше право в очите — е много глупава идея.

Откъм пътя се дочу тропот на копита, пръхтене на коне, дрънкане на оръжия. Пред станцията изведнъж се появиха много ездачи.

— На ваше място — обърна се вещерът към тримата — щях да седна на пейката в ъгъла. И да се престоря, че ме няма тук.

Вратата се отвори с трясък, зазвънтяха шпори и в помещението влязоха войници с шапки от лисича кожа и къси черни куртки със сребърни ширити. Водеше ги мустакат мъж с червен колан.

— Кралска служба! — обяви той, отпуснал юмрука си върху затъкнатия в колана му боздуган. — Вахмистър Ковач, втори ескадрон на първа бандерия от въоръжените сили на милостиво управляващия крал Фолтест, владетел на Темерия, Понтария и Махакам. В преследване на реданска банда.

Седналите на пейката в ъгъла Фрига, Трент и Лигенза изключително съсредоточено гледаха върховете на обувките си.

— Границата беше прекосена от коварна група редански грабители, наемническа сган и обирджии — продължи вахмистър Ковач. — Разбойниците повалят граничните стълбове, палят, грабят, измъчват и убиват поданиците на краля. След сблъсъците с кралската армия избягаха срамно, крият се по горите, търсят възможност да прекосят границата. Може да са се появили наблизо. Предупреждавам, че всяка оказана им помощ, предоставяне на информация или какъвто и да е вид подкрепа ще бъде разглеждана като измяна и наказана с обесване. Виждали ли сте тук някакви непознати? Новодошли? Имам предвид подозрителни? И трябва да ви кажа, че за издаването на бандитите или оказването на помощ при залавянето им се полага награда. Сто орена. Господин пощаджия?

Пощаджията сви рамене, прегърби се, промърмори нещо и започна да чисти тезгяха, като се приведе ниско над него.

Вахмистърът се огледа и с подрънкване на шпорите се приближи до Гералт.

— Ти си… А! Теб като че ли съм те виждал вече. В Марибор. По белите коси те познах. Ти си вещер, нали? Ловец и убиец на най-различни чудовища. Нали?

— Точно така.

— Значи, нямам нищо против теб и професията ти е благородна — каза вахмистърът, след което погледна към Адарио Бах. — Господин джуджето също е извън подозрение, сред грабителите не са забелязани никакви джуджета. Но за да спазя протокола, трябва да попитам: Какво търсите в станцията?

— Дойдох с дилижанса от Цидарис и чакам да се прехвърля на друг. Времето минава бавно, седим си тук с господин вещера, разговаряме и превръщаме бирата в урина.

— Прехвърляне, значи — повтори вахмистърът. — Ясно. А вие двамата? Какви сте? Да, вие, вас питам!

Трент отвори уста. Примигна. И промърмори нещо.

— Какво? Какво? Стани! Кой си ти?

— Оставете го, господин офицер — рече спокойно Адарио Бах. — Това е моят слуга, аз го наех. Глупав е, пълен идиот. По рождение. За щастие, по-малките му братя и сестри са нормални. Майка им най-после успя да разбере, че когато е бременна, не бива да пие вода от локвите пред инфекциозната болница.

Трент отвори още по-широко устата си, наведе глава, застена и замуча. Лигенза също замърмори и направи движение, сякаш искаше да се изправи. Джуджето отпусна ръка на рамото му.

— Седни, момче. И мълчи, мълчи. Познавам теорията за еволюцията, знам от какво същество е произлязъл човекът, не е необходимо непрекъснато да ми го напомняш. И вие му простете, господин командир. Той също е мой слуга.

— Добре… — Вахмистърът отново се огледа подозрително. — Слуги, значи. Щом казвате… А тя коя е? Младото момиче, облечено в мъжки дрехи? Хей! Стани, искам да те огледам. Коя си ти? Отговаряй като те питат!

— Хе-хе, господин командир — засмя се джуджето. — Тя ли? Тя е блудница, момиче с леко поведение. Наех я в Цидарис, за да я чукам. Като имаш задник под ръка, пътят не е толкова тягостен, това всеки философ може да ви потвърди.

— О, да — подсмихна се вахмистърът. — Не можах да я разпозная от пръв поглед. Сега вече виждам. Тя е наполовина елфка.

— Твоя е наполовина! — озъби му се Фрига. — Наполовина от нормалното!

— Тихо, тихо… — успокои я Адарио Бах. — Не се сърдете, полковник. Такава свадлива блудница ми се падна.

В помещението дотича войник, за да докладва. Вахмистър Ковач се изправи.

— Бандата е била забелязана! — обяви той. — Впускаме се в преследване! Извинете ни за причинените неудобства. Служба!

Той излезе, последван от войниците. След малко от двора се разнесе тропот на копита.

— Извинете ме за това представление — каза след кратко мълчание Адарио Бах на Фрига, Трент и Лигенза, — простете ми за случайно изречените думи и просташките жестове. Всъщност не ви познавам, не ме интересувате и никак не ви харесвам, но не харесвам и бесилките. Видът на обесени хора с поклащащи се крака ужасно ме потиска. Затова си позволих и тези джуджешки фриволности.

— Дължите живота си на джуджешките фриволности — каза Гералт. — Би трябвало да благодарите на джуджето. Видях ви в действие там, в селския двор, знам що за птици сте. Не бих си мръднал и пръста във ваша защита, не бих могъл, а и не бих искал да изиграя такова представление, каквото устрои тук господин джуджето. И сигурно вече щяхте да висите, и тримата. Така че се махайте оттук. И ви съветвам да изберете посока, противоположна на онази, която избраха вахмистърът и ездачите му.

— Нищо от това няма да получите — отряза ги той, щом видя погледите им, насочени към забитите в гредите мечове. — Без тях няма да се изкушавате толкова силно да грабите и измъчвате. Тръгвайте!

— Доста ми беше нервно — въздъхна Адарио Бах, след като вратата се затвори зад тримата. — По дяволите, ръцете ми още треперят. А на теб?

— Не. — Гералт се усмихна на спомените си. — Аз съм леко… недъгав в това отношение.

— Върви им на някои — усмихна се джуджето. — Дори недъзите им са от полза. Още по една бира?

— Не, благодаря — поклати глава Гералт. — Трябва да потеглям. Озовах се — как да се изразя — в ситуация, в която се налага да побързам. И не е твърде разумно да се задържам дълго на едно място.

— Да, усетих го. И няма да задавам въпроси. Но знаеш ли какво, вещерю? Някак си изгубих всякакво желание да оставам в тая станция и да чакам цели два дни за дилижанса. Първо, скуката ще ме убие. Второ — онова момиче, което натупа с метлата, ми хвърли много странен поглед на прощаване. Очевидно не е от онези, които можеш безнаказано да пошляпваш по задника и да наричаш блудница. Може да се върне. А аз предпочитам да не съм тук, когато това се случи. Затова дали не можем да пътуваме заедно?

— С удоволствие. — Гералт отново се усмихна. — С добър спътник пътуването не е толкова тягостно, това ще го потвърди всеки философ. Стига пътищата ни да съвпадат. Аз отивам в Новиград. Трябва да съм там преди петнайсети юли. Непременно преди петнайсети.

Трябваше да стигне в Новиград най-късно на петнайсети юли. Настоя за това, когато магьосниците го наеха, купиха две седмици от времето му. Няма проблем — казаха Цара и Пинети, докато го гледаха високомерно. — Няма проблем, вещерю. Ще се озовеш в Новиград, преди да успееш да се огледаш. Ще те телепортираме направо на главната улица.

— Преди петнайсети, а? — Джуджето подръпна брадата си. — Днес е девети. Нямаме много време, тъй като си е доста път. Но може и да има начин да успееш.

Той се изправи, свали от гвоздея и сложи на главата си островърха широкопола шапка. Метна на гърба си торба.

— Ще ти обясня, докато вървим. Да тръгваме, Гералт от Ривия. Защото тази посока е най-добрата и за мен.

Вървяха бързо, може би дори твърде бързо. Джуджетата, които при нужда и за удобство могат да използват всякакъв превоз и да яздят всякакво животно, определено предпочитаха да вървят пеша, бяха пешеходци по призвание. Едно джудже може да извърви трийсет мили на ден, толкова, колкото изминава човек на кон, като същевременно носи товар, който човек дори не би могъл да повдигне. Да вървят в крачка с джудже без товар бе извън възможностите на хората. И на вещерите. Гералт го беше забравил и след известно време се принуди да помоли Адарио да забави ход.

Вървяха по горски пътечки, а понякога и без път. Адарио знаеше пътя, ориентираше се добре в терена. В Цидарис, обясни той, живее семейството му, доста многобройно, затова твърде често има семейни тържества като сватби, кръщенета, погребения или бдения. Според обичаите на джуджетата неприсъствието на тези празненства можеше да се оправдае единствено с нотариално заверено свидетелство за смърт, живите членове на семейството не можеха да не се явят на тържеството. Затова Адарио познаваше отлично маршрута до Цидарис и обратно.

— Нашата цел — обясни той, докато вървеше — е село Вятърно, което се намира на брега на Понтар. Във Вятърно има пристан, там често хвърлят котва баржи и лодки. Ако извадим късмет, ще си намерим транспорт. Трябва да стигна до Третогор, затова ще сляза на Жеравния остров, ти ще трябва да продължиш още малко, след три или четири дни ще бъдеш в Новиград. Това е най-бързият път, повярвай ми.

— Вярвам ти. Адарио, моля те, върви малко по-бавно. Да не би работата ти да е свързана с ходене? Да не си разносвач?

— Миньор съм. В меден рудник.

— Ама разбира се. Всяко джудже е миньор. И работи в мините на Махакам. Стои с кирката в забоя и добива руда.

— Ти си жертва на стереотипите. След малко ще кажеш, че всяко джудже ругае грозно. А след няколко питиета налита на всеки човек с брадвата си.

— Не, няма да го кажа.

— Мината ми не се намира в Махакам, а в Медянка, близо до Третогор. И не стоя в забоя да копая руда, а свиря на валдхорна в миньорския оркестър.

— Интересно.

— Интересното — засмя се джуджето — е нещо съвсем друго. Забавно съвпадение. Едно от коронните изпълнения в репертоара на нашия оркестър се нарича „Марш на вещерите“. Звучи така: тара-рара, бум, бум, умта-умта, рим-цим-цим, папарара-тара-рара, тара-рара, бум-бум-бум…

— Откъде ви хрумна това име, по дяволите? Някога виждали ли сте маршируващи вещери? Къде? Кога?

— В интерес на истината — леко се изчерви Адарио Бах, — това е просто малко преаранжиран „Парад на атлетите“. Но всички миньорски оркестри свирят някакъв „Парад на атлетите“ или „Марш на старите другари“. Ние искахме да сме по-оригинални. Тара-рара, бум, бум!

— Дай по-бавно, че ми излезе душицата!

В гората беше съвсем безлюдно. Съвсем различно беше на сечищата и горските поляни, през които често минаваха. Там кипеше работа. Косяха сено, събираха го с гребла и го трупаха на копи. Джуджето поздравяваше косачите с весели викове и те му подвикваха в отговор. Или пък не.

— Това ми напомни — посочи Адарио работниците — за още един марш на нашия оркестър. Той се нарича „Сенокос“. Често го свирим, особено в летния сезон. И пеем. Имаме поет в групата, който добре реди римите, така че можем да пеем дори a capella. Звучи така:

— И da capo! Добре се марширува с това, нали?

— По-бавно, Адарио!

— Не може по-бавно! Това е маршова песен! С маршов ритъм и такт!

На хълма се белееха останки от стена, виждаха се също руини на сграда и характерната кула.

Точно по кулата Гералт разпозна храма. Не можеше да си спомни на какво божество се кланяха тук, но беше чувал разни неща. Преди много години тук бяха живели жреци. Говореше се, че когато вече никой не можел да търпи алчността, покварата и разюздаността им, местните жители изгонили жреците и ги прокудили дълбоко навътре в гората, където, носи се слух, те се заели с покръстването на горските духове. Със същия печален резултат.

— Старият Ерем — каза Адарио. — На прав път сме и темпото ни е добро. Довечера ще стигнем до Боров бент.

Потокът, по чийто бряг вървяха, в горната си част бълбукаше над камъните и речните прагове, а в долната се разливаше широко, като образуваше голямо езеро. Причина за това беше дървеният бент, който преграждаше руслото. Около бента се вършеше някаква работа, суетяха се група хора.

— Ето че пристигнахме в Боров бент — каза Адарио. — Конструкцията, която виждаш там долу, е самият бент. Използват я, за да може дървеният материал от сечището да плава надолу. Самата река не е плавателна, твърде е плитка. Трупите се пускат във водата, след това вдигат бента. Надига се голяма вълна, която носи дърветата. Така се транспортира суровият дървен материал за въглища. А въглищата…

— Са нужни за топенето на желязо — довърши Гералт. — А металургията е най-важният и най-бързо развиващ се отрасъл. Знам. Неотдавна ми го обясни един магьосник. Който разбира от въглища и металургия.

— Нищо чудно, че разбира — изсумтя джуджето. — Капитулът на магьосниците има голям дял в компаниите, които влизат в промишления център до Горс Велен, а няколко фабрики и леярни са изцяло тяхна собственост. Магьосниците печелят много от металургията. Както и от други отрасли. Може и да е заслужено, в края на краищата повечето технологии са разработени от тях. Но биха могли да зарежат лицемерието и да признаят, че магията не е благотворителност, не е филантропска служба на обществото, а предприемачество, ориентирано към печалба. Но защо ти ги приказвам тези неща, ти сам го знаеш. Да вървим, там има една малка кръчма, ще отдъхнем. И вероятно ще се наложи да останем през нощта, защото слънцето залязва.

Кръчмата трудно можеше да се нарече така, но в това нямаше нищо чудно. В нея обслужваха дървосекачите и салджиите от бента, които не се интересуваха къде пият, стига да имаше какво да се пие. Барака с надупчен сламен покрив, поддържан от колове, няколко маси и пейки, сковани от небрежно рендосани дъски, каменно огнище — по-голям разкош местното общество не изискваше и не очакваше, достатъчни бяха наредените покрай стената бъчви, от които кръчмарят наливаше бира, а понякога и наденичката, която кръчмарката, ако имаше желание и настроение, беше готова да препече върху въглените срещу допълнително заплащане.

Гералт и Адарио също нямаха особени претенции, тъй като бирата беше прясна, от току-що отворена бъчва, и няколко комплимента бяха достатъчни, за да убедят кръчмарката да им препече кървавица с лук. След цял ден ходене из горите, за Гералт тази кървавица не отстъпваше по вкус на телешкия джолан със зеленчуци, глиганската плешка, калкана в мастило и другите шедьоври на главния готвач на локала „Natura Rerum“. Макар че, честно казано, локалът му липсваше.

— Интересно — Адарио привика с жест кръчмарката и поръча още бира. — Известна ли ти е съдбата на този пророк?

Преди да седнат на масата, те разгледаха покрития с мъх голям камък, който стоеше до един вековен дъб. Издяланите върху обраслата му повърхност букви съобщаваха, че точно на това място, в деня на празника на света Бирка, през годината 1133 post Resurrectionem[32], пророкът Лобода изнесъл проповед пред своите ученици, а обелискът в памет на това събитие поставил през 1200 година Спиридон Апс, галантериен майстор от Ринда, магазин на Малкия пазар, високо качество, ниски цени, заповядайте при нас.

— Знаеш ли — Адарио остърга остатъка от кървавица от тигана — историята на този Лобода, така наречен пророк? Имам предвид истинската история.

— Никаква не знам. — Вещерът обра тигана си с късче хляб. — Нито истинската, нито измислената. Не съм се интересувал.

— Тогава слушай. Всичко се случило преди сто години, като че ли скоро след датата, изсечена на този камък. Сега, както знаеш много добре, дракони почти не се срещат, освен в необитаемите планини, сред пустошта. В онези времена се срещали по-често и създавали много проблеми. Драконите разбрали, че пасящите стада са отлична закусвалня, където можеш да се наядеш до насита и то без особени усилия. За щастие на фермерите дори най-огромната гадина се ограничавала с един-два пира на тримесечие, но ядяла толкова, че представлявала заплаха за животновъдството, особено когато се привързвала към определена местност. Веднъж един огромен дракон си харесал едно село в Каедвен. Долитал, изяждал няколко овце, две или три крави, за десерт си хващал малко шарани в езерото. Накрая издишвал огън, подпалвал някой хамбар или сеновал и отлитал.

Джуджето отпи от бирата и се оригна.

— Селяните се опитали да подплашат дракона, пробвали различни капани и трикове, но напразно. За техен късмет точно по това време в намиращия се наблизо Бан Ард пристигнал със своите ученици същият този Лобода, който тогава вече бил известен, прославен пророк с много последователи. Фермерите го помолили за помощ и за тяхна изненада той не отказал. Когато драконът отново долетял, Лобода отишъл на пасището и започнал екзорсизъм. Драконът първо го опекъл с огън, като патица. После го глътнал. Просто го глътнал. И отлетял към планината.

— Това ли е краят?

— Не. Слушай по-нататък. Учениците на пророка плакали, скърбели, а после наели ловци. От нашите, джуджешките, които имали опит с драконовите дела. Цял месец вървели по следите му. Стандартна процедура; следвали купчините екскременти, оставени от дракона. А учениците коленичели пред всяка купчинка, със силен плач ровели в нея и вадели останките на учителя си. Накрая събрали всичко, или поне така смятали, а то всъщност представлявало доста безразборна колекция от не съвсем чисти кости — човешки, кравешки и овчи. Това нещо сега лежи в храмов саркофаг в Новиград. Като чудотворна реликва.

— Признай си, Адарио, тая история си я измисли. Или доста я поукраси.

— Защо смяташ така?

— Защото често общувам с един поет. И той, когато му се наложи да избира между истинската версия за събитията и онази, която е по-привлекателна, той винаги избира втората, която допълнително украсява. Всякакви обвинения във връзка с това той опровергава с помощта на софизъм: ако нещо не съответства изцяло на истината, то не означава задължително, че е лъжа.

— Досещам се кой е този поет. Лютичето, естествено. А историята има право на съществуване.

— Историята — усмихна се вещерът — е връзка, обикновено невярна, между събития, в повечето случаи несъществени, които са ни представени от историци, предимно идиоти.

— Веднага разпознавам и автора на този цитат — ухили се Адарио Бах. — Висогота от Корво, философ и етик. Както и историк. Да се върнем към пророка Лобода… Както вече казах, историята си е история. Но съм чувал, че в Новиград свещениците понякога вадят мощите на пророка от саркофага и ги дават на вярващите да ги целуват. Аз, ако някога се окажа там, бих се въздържал от целувките.

— Ще се въздържа — обеща Гералт. — И тъй като стана дума за Новиград…

— Не се притеснявай — прекъсна го джуджето, — ще успееш. Ще станем на разсъмване и бързо ще се доберем до Вятърно. Ще си намерим някаква лодка и ще пристигнеш навреме в Новиград.

„Надявам се — помисли си вещерът. — Надявам се.“