Сезонът на бурите

Интерлюдия

Приблизително сто часа след получаването на златото от банка Джианкарди в Новиград

— Забранено ти е да се качваш горе — каза биячът Тарп. — Знаеш го много добре. Слез от стълбището.

— А това виждаш ли го, негоднико? — Никефор Мус разтърси със звънтене торбата с пари. — През живота си виждал ли си толкова злато накуп? Разкарай се от пътя ми, че господинът идва. Богат господин! Отстъпи, селянино!

— Пусни го, Тарп! — От вътрешността на заведението се появи Фебус Равенга. — Не искам да се вдига шум, гостите се притесняват. А ти внимавай. Веднъж ме измами — втори път няма да ти позволя. По-добре внимавай с какво ще платиш, Мус.

— Господин Мус! — Чиновникът блъсна настрани Тарп. — Господин! Внимавай с кого разговаряш, кръчмарю. Вино! — извика той, като се настани на масата. — От най-скъпото!

— Най-скъпото — осмели се да отговори сервитьорът — струва шейсет крони…

— Давай го! Донеси ми веднага цяла кана!

— По-тихо — напомни му Равенга. — По-тихо, Мус.

— Не ми шъткай, измамнико! Мошеник! Парвеню! Какъв си ти, че ще ме караш да мълча? Позлатена табела, но отвътре — само лайна! А лайното винаги ще си остане лайно! Гледай тук! Виждал ли си толкова злато накуп? Виждал ли си?

Никефор Мус бръкна в торбата, извади шепа златни монети и със замах ги хвърли на масата.

Монетите се пръснаха в кафява слуз. Наоколо се разнесе ужасна воня на екскременти.

Гостите на локала „Natura Rerum“ скочиха от местата си и се затичаха към изхода, като кашляха и притискаха салфетки към носовете си. Сервитьорът се преви на две в порив за повръщане. Някой извика, някой изруга. Фебус Равенга не помръдна от мястото си. Стоеше като статуя, скръстил ръце на гърдите си.

Ошашавеният Мус тръсна глава, разтърка очите си и се взря във вонящата купчина върху покривката. Накрая се освести, бръкна в торбата. И извади оттам ръката си, пълна с гъста слуз.

— Прав си, Мус — каза Фебус Равенга с леден тон. — Лайното винаги ще си остане лайно. Изкарайте го на двора.

Чиновникът на магистрата дори не се противеше, докато го изкарваха навън, беше твърде зашеметен от случилото се. Тарп го отведе до отходното място. По знак на Равенга слугите свалиха дървения капак на отходната яма. Щом видя това, Мус се освести и започна да пищи и да рита. Но това не му помогна особено. Тарп го завлече до ямата и го бутна вътре. Младият човек цопна в редките изпражнения. Но не потъна. Изпъна ръце и крака и се задържа на повърхността благодарение на хвърляните вътре снопове слама, парцали, пръчки и смачкани страници от различни учени и благочестиви книги.

Фебус Равенга свали от стената на бараката една дървена вила.

— Лайното винаги ще си остане лайно — каза той. — И накрая пак ще се озове при лайната.

Той наведе вилата и натисна Мус. По главата. Мус с пляскане изскочи на повърхността, като кашляше и плюеше. Равенга му позволи да покашля известно време и да си поеме въздух, след което отново го потопи. Но този път наистина надълбоко.

След като повтори тази операция няколко пъти, захвърли вилата настрани.

— Оставете го там — нареди той. — Нека сам се измъкне.

— Няма да е лесно — рече преценяващо Тарп. — Ще отнеме време.

— Нека отнеме. Не е спешно.