Сезонът на бурите

Епилог

Върху хълма се белееха останки от сгради, превърнали се в руини толкова отдавна, че вече бяха напълно обрасли с растителност. Стените бяха обвити в бръшлян, млади дръвчета бяха прорасли в разбития под. Това беше — Нимуе нямаше как да го знае — древна светиня, обител на жреците на някакво забравено божество. За Нимуе това си бяха просто руини. Купчина камъни. И пътепоказател. Знак за това, че върви в правилната посока.

Точно след хълма и руините пътят се разклоняваше. Едното му разклонение водеше на запад, през мочурището. Второто водеше на север, скриваше се в гъстата, тъмна гора. Гмурваше се в черния гъсталак, потъваше в мрачната тъмнина и се изгубваше в нея.

И това беше нейният път. На север. През печално известната Гора на сойките.

Историите, с които се бяха опитали да я уплашат в Ивало, вече съвсем не я впечатляваха, по време на пътешествието си се беше сблъсквала с подобни неща многократно; всяка местност имаше своя страховит фолклор, местни страхове и ужасии, предназначени да плашат новодошлите. Вече я бяха плашили с водници в езерата, берегини в реките, вихти по кръстопътищата и упири в гробищата. Всеки втори мост беше скривалище на тролове, всяка втора група приведени върби криеше стриги. Накрая Нимуе свикна, ежедневните страхове престанаха да бъдат страшни. Но тя не знаеше как да овладее странното безпокойство, което я обхвана, преди да влезе в тъмната гора, на тесния път между обвитите в мъгла могили или на пътечката сред покритите с изпарения блата.

Сега, пред тъмната стена на гората, тя отново почувства предишното безпокойство, тръпки по гърба и сухота в устата.

„Пътят е използван често — повтаряше си постоянно тя наум, — целият е изровен от колелата на каруците, разбит е от копитата на коне и волове. Какво като гората изглежда страшна, това не е някаква си дива пътека, това е използван път, който води до Дориан и минава през последния участък от гората, оцелял от брадвите и трионите. Мнозина минават с коне оттук, мнозина преминават пеша. И аз ще премина. Не ме е страх.“

„Аз съм Нимуе верх Вледир ап Гвин.“

Вирва, Гуадо, Сибел, Бруге, Кастерфурт, Мортара, Ивало, Дориан, Анхор, Горс Велен.

Огледа се дали не се приближава някой. Щеше да е по-весело в компания, помисли си тя. Но пътят, за жалост, точно днес, точно сега, не искаше да бъде използван. Беше напълно пуст.

Нямаше друг изход. Нимуе се прокашля, оправи бохчата на рамото си, стисна здраво тояжката си. И влезе в гората.

Там преобладаваха дъбове, брястове и стари, сраснали се габъри, имаше също борове и кедри. Долу в ниското се ширеше гъсталак от оплетени глог, леска, черна череша и орлови нокти. В нормалните гори той обикновено беше пълен с горски птици, но тук цареше зловеща тишина. Нимуе вървеше, забила поглед в земята. Въздъхна с облекчение, когато изведнъж, някъде в дълбините на гората, се чу кълвач. Поне има още нещо живо тук, помисли си тя, не съм съвсем сама.

Спря се и внезапно се обърна назад. Не видя никого и нищо, а само преди миг беше сигурна, че някой върви зад нея. Почувства, че я наблюдават. Че тайно я следят. Гърлото ѝ се сви от страх, тръпки я полазиха по гърба.

Ускори крачка. Стори ѝ се, че гората започна да оредява, стана по-светла и по-зелена, защото наоколо започнаха да преобладават брези. „Още един завой, още два — трескаво си мислеше тя, — още малко и гората ще свърши. Ще я оставя зад гърба си заедно с онзи, който се прокрадва след мен. И ще продължа нататък.“

Вирва, Гуадо, Сибел, Бруге…

Тя дори не чу шума, улови движението с крайчеца на окото си. От папратовия гъсталак изскочи някакво сиво, плоско, многокрако и невероятно бързо същество. Нимуе закрещя, когато видя щракащите щипци, големи колкото косове. Настръхналите от шипове и четина крайници. Множеството очи, обкръжаващи главата като корона.

Почувства силно блъсване, което я отлепи от земята и силно я отхвърли назад. Падна по гръб върху разперените клони на една леска и се вкопчи в тях, готова да скочи и да побегне. Замря, вперила поглед в провеждащия се на пътя див двубой.

Многокракото чудовище подскачаше и се въртеше, въртеше се невероятно бързо, размахваше крайници и щракаше с големите си щипки. А около него още по-бързо, толкова бързо, че чак се размазваше пред погледа, танцуваше човек. Въоръжен с два меча.

Пред очите на вцепенената от страх Нимуе във въздуха излетя първо един, после втори, после трети отсечен крак. Ударите от мечовете се посипаха върху плоското туловище, от което рукнаха потоци от зелена слуз. Чудовището се съпротивляваше и нападаше, а накрая с един скок се хвърли към гората, за да избяга. Но не успя да стигне далеч. Човекът с мечовете го догони, настъпи го с крак и със замах го прикова към земята едновременно с двете остриета. Тварта дълго би по земята с крайници и накрая замря.

Нимуе притисна ръце към гърдите си в опит да успокои разтупканото си сърце. Видя как спасителят ѝ се навежда над убитото чудовище и с ножа си изрязва нещо от бронята му. Как избърсва остриетата на мечовете и ги прибира в ножниците, привързани към гърба му.

— Всичко наред ли е?

Нимуе осъзна с известно закъснение, че питат нея. Но тя не успя нито да отговори, нито да се измъкне от леската. Спасителят ѝ не бързаше да я вади от храста, така че ѝ се наложи да се освободи сама. Краката ѝ трепереха така, че едва стоеше на тях. Сухотата в устата ѝ не изчезваше.

— Лоша идея е да минаваш сама през гората — каза спасителят ѝ, като се приближи.

Той свали качулката си и снежнобялата му коса засия в горския полумрак. Нимуе едва не се разкрещя, неволно притисна юмрук към устата си. „Това е невъзможно — помисли си тя, — абсолютно невъзможно. Сигурно сънувам.“

— Но сега — продължи белокосият, като оглеждаше почернялата и покрита с петна плочка в ръката си, — сега оттук вече може да се преминава спокойно. И какво имаме тук? IDR UL Ex IX 0008 BETA. Ха! Точно ти ми липсваше в сметката, осмицо. Но сега вече е закрита. Как се чувстваш, момиче? Ох, извинявай. В устата ти е сухо, нали? Езикът ти е като дървен? Знам, знам. Ето, пийни..

Тя пое с треперещи ръце подадената ѝ манерка.

— Накъде отиваш?

— В Д… До… До…

— До?

— … Дориан. Какво беше това? Онова… там?

— Произведение на изкуството. Шедьовър номер осем. Всъщност няма значение какво е било. Важното е, че вече го няма. А ти коя си? Къде отиваш?

Тя кимна с глава, преглътна. И се реши. Сама се изненада от куража си.

— Аз… Аз съм Нимуе верх Вледир ап Гвин. От Дориан отивам в Анхор, а оттам в Горс Велен. В Аретуза, училището за магьосници на остров Танед.

— Охо. А откъде идваш?

— От село Вирва. През Гуадо, Сибел, Бруге, Кастерфурт…

— Познавам този маршрут — прекъсна я той. — Обходила си едва ли не половината свят, Нимуе, дъще на Вледир. В Аретуза би трябвало да ти го зачетат като точки за приемния изпит. Но е по-вероятно да не го направят. Амбициозна цел си си поставила, девойко от село Вирва. Много амбициозна. Ела с мен.

— Добри… — Нимуе все още движеше неуверено краката си. — Добри господине…

— Да?

— Благодаря, че ме спаси.

— Ти също заслужаваш благодарност. От много дни търся наоколо някой като теб. Онези, които преминаваха преди, се движеха на големи групи, шумно и с оръжие, такива нашият шедьовър номер осем не се осмеляваше да напада, не си подаваше носа от скривалището си. Ти го примами оттам. Дори от голямо разстояние е способен да разпознае лесната плячка. Някой, който върви сам. И не е голям. Не се обиждай.

Краят на гората се оказа точно зад ъгъла. Малко по-нататък, до самотна група дървета, чакаше конят на белокосия. Дореста кобила.

— До Дориан — рече той — оттук са около четиридесет мили. За теб три дни път. Три и половина, ако се смята остатъкът от днешния ден. Знаеше ли го?

Нимуе почувства внезапна еуфория, която отми вцепенението и другите последствия от преживения ужас. „Това е сън — помисли си тя. — Като че ли сънувам. Защото това не може да се случва наяве.“

— Какво ти става? Добре ли се чувстваш?

Нимуе събра кураж.

— Тази кобила… — От вълнение тя трудно произнасяше думите. — Тази кобила се казва Плотка. Защото така наричат твоя кон. Защото ти си Гералт от Ривия. Вещерът Гералт от Ривия.

Той я гледа дълго. Мълчаливо. Нимуе също мълчеше, забила поглед в земята.

— Коя година сме сега?

— Хиляда триста… — Тя вдигна изумен поглед. — Хиляда триста седемдесет и трета след Възраждането.

— Ако е така — белокосият избърса лице с облечената си в ръкавица ръка, — значи Гералт от Ривия отдавна не е сред живите. Той е умрял преди сто и пет години. Но аз си мисля, че щеше да се радва, ако… Щеше да се радва, ако след всичките тези сто и пет години хората продължават да го помнят. Че помнят кой е бил. Ха, помнят даже името на коня му. Да, мисля, че щеше да се радва… Ако можеше да разбере за това. Да вървим. Ще те съпроводя.

Дълго време вървяха мълчаливо. Нимуе хапеше устни. Засрамена, тя реши повече да не се обажда.

— Напред — наруши напрегнатата тишина белокосият — има кръстопът и път. Пътят за Дориан. Ще стигнеш безопасно…

— Вещерът Гералт не е умрял! — изригна Нимуе. — Той просто си е отишъл, отишъл е в Страната на ябълките. Но ще се върне… Ще се върне, защото така разказва легендата.

— Легенди. Приказки. Басни. Сказания и предания. Знам, Нимуе от село Вирва, която отива в училището за магьосници на остров Танед. Не би се престрашила да тръгнеш на такова безумно пътешествие, ако не бяха легендите и приказките, с които си израснала. Но това са само приказки, Нимуе. Само приказки. Твърде далеч си стигнала от къщи, за да не го разбираш.

— Вещерът ще се върне от оня свят! — не се предаваше тя. — Ще се върне, за да защитава хората, когато Злото отново се развихри. Докато съществува мракът, дотогава ще са необходими вещерите. А мракът все още съществува!

Той мълча дълго, загледан настрани. Накрая се обърна към нея. И се усмихна.

— Мракът все още съществува — потвърди той. — Въпреки прогреса, който, както се опитват да ни убедят, трябва да разсее тъмата, да елиминира рисковете и да прогони страховете. Досега прогресът не е постигнал кой знае какви успехи. Досега прогресът само ни казва, че мракът е просто суеверие, което помрачава светлината, че няма от какво да се боим. Но това не е така. Има от какво да се боим. Защото винаги, винаги ще има мрак. И винаги в мрака ще се крие Зло, винаги в мрака ще има зъби и нокти, убийства и кръв. И вещерите винаги ще са необходими. И нека винаги се появяват там, където са нужни. Там, откъдето се носи вик за помощ. Там, където ги призовават. Нека се появяват с меч в ръка. С меч, чийто блясък разсича мрака, чиято светлина разпръсква мрака. Хубава приказка, нали? И хубаво завършва, както трябва да завърши всяка приказка.

— Но… — запъна се тя. — Но това са сто години… Как е възможно да… Как е възможно?

— Такива въпроси — прекъсна я той отново с усмивка — не подобават на една бъдеща адептка на Аретуза. Училището, в което учат, че няма нищо невъзможно. Защото всичко, което е невъзможно днес, ще стане възможно утре. Такъв девиз трябва да бъде изписан над входа на университета, който скоро ще стане твой. Щастлив път, Нимуе. Сбогом. Тук ще се разделим.

— Но… — Тя почувства внезапно облекчение и думите потекоха като река. — Но аз бих искала да науча… Да науча повече. За Йенефер. За Цири. За това как всъщност е завършила тази история. Чела съм… Знам легендата. Знам всичко. За вещерите. За Каер Морхен. Знам дори названията на всички вещерски Знаци! Моля те, разкажи ми…

— Тук ще се разделим — меко я прекъсна той. — Пред теб е пътят към твоето предназначение. Пред мен лежи съвсем друг път. Историята продължава, историята никога не свършва. Що се отнася до Знаците… Има такъв, който не познаваш. Нарича се Сомна. Погледни ръката ми.

Тя погледна.

— Илюзия — чу отнякъде, много отдалеч. — Всичко е илюзия.

— Ей, момиче! Недей да спиш, че ще те оберат!

Тя надигна глава. Разтърка очи. И скочи от земята.

— Заспала ли съм? Спях ли?

— И още как! — засмя се от каруцата едра жена. — Като пън! Като мъртва! Два пъти ти извиках, а ти нищо. Вече се канех да слизам от каруцата… Сама ли си? Какво се оглеждаш така? Търсиш ли някого?

— Човекът… с бялата коса… Той беше тук… Или може би… Сама не знам вече.

— Никого не съм виждала тук — отсече жената.

Зад гърба ѝ, изпод завесата, се подадоха главите на две деца.

— Виждам, че си тръгнала на път. — Жената посочи с поглед бохчата и тояжката на Нимуе. — Аз отивам в Дориан. Ако искаш, ще те закарам. Ако ти е на път.

— Благодаря. — Нимуе се качи на каруцата. — Огромно благодаря.

— Дий! — Жената плесна с поводите. — Да потегляме тогава! По-добре да се возиш, отколкото да вървиш пеша, нали? Така като гледам, здраво си се изморила, щом си заспала направо край пътя. Спеше, ти казвам…

— Като камък. — Нимуе въздъхна. — Знам. Бях много изморена и заспах. А преди да се събудя, имах…

— Какво имаше?

Тя се огледа. Зад нея се виждаше черната гора. Отпред пътят криволичеше между редиците от върби. Пътят към нейното предназначение.

„Историята продължава — помисли си тя. — Историята никога не свършва.“

— Имах удивителен сън.