Сезонът на бурите

Глава четиринайсета

През нощта премина буря.

След като се наспаха в сеното на тавана на обора, те излязоха по изгрев-слънце в прохладното, макар и слънчево утро. Поеха по утъпканата пътека, покрай габъри, блатисто торфище и влажни ливади. След един час бързо ходене се добраха до някакви постройки.

— Вятърно — посочи Адарио Бах. — Ето го пристана, за който ти говорех.

Приближиха се до реката, подухна ги ободряващ вятър. Излязоха на дървения пристан. Реката тук имаше широк разлив, голям като езеро, почти не се виждаше течението, бягащо някъде надалеч. От брега превиваха клони над водата върби, лози и елхи. Навсякъде плаваха, издавайки различни звуци, множество птици, най-различни видове патици и гмурци. Като се вписваше в пейзажа и без да плаши цялото това пернато сборище, по водата грациозно се плъзгаше корабче. Едномачтово, с едно голямо платно отзад и няколко триъгълни отпред.

— Вярно го е казал някой някога — рече Адарио Бах, докато наблюдаваше гледката. — Че има три най-красиви зрелища на света. Кораб с пълни плътна, бягащ в галоп кон и такова…. гола жена в леглото.

— Танцуваща жена — усмихна се вещерът. — Танцуваща, Адарио.

— И така да е — съгласи се джуджето. — Танцуваща и гола. А този кораб, трябва да признаеш, добре изглежда във водата.

— Това не е кораб, а платноходче.

— Това е шлюп — уточни приближилият се възпълничък тип с лосев дублет. — Шлюп, господа. Което лесно може да се познае по такелажа. Голям грот, стаксел и два кливера на форщагите. Класика.

Параходчето — шлюпът — се приближи плътно към пристана, така че те можеха да разгледат фигурата на носа. Скулптурата, вместо стандартната едрогърда жена, сирена, дракон или морска змия, изобразяваше плешив старец със закривен нос.

— Проклятие — промърмори под нос Адарио Бах, — този пророк преследва ли ни, или какво?

— Шейсет и четири фута дължина — продължаваше да обяснява ниският тип с глас, изпълнен с гордост. — Обща площ на платната три хиляди и триста фута. Това, господа, е „Пророк Лобода“, съвременен шлюп от ковирски тип, построен в новиградска корабостроителница и пуснат по вода преди по-малко от година.

— Както се вижда — изкашля се Адарио Бах, — този шлюп ви е добре познат. Знаете много за него.

— Знам за него всичко, защото съм негов собственик. Виждате ли флага на флагщога? На него е изобразена ръкавица. Това е емблемата на моята фирма. Разрешете да се представя: аз съм Кевенард ван Флит, предприемач в сферата на висококачествените кожи.

— Радваме се да се запознаем. — Джуджето стисна протегнатата му ръка, като внимателно се вгледа в предприемача. — Възхищавам се на кораба, той е толкова красив и бърз. Просто ми е чудно да го видя тук, при Вятърно, в разлива, далеч от основния понтарски фарватер. Чудно е също, че корабът е на вода, а вие, собственикът, сте на сушата. Да нямате някакви проблеми?

— О, не, не, никакви проблеми — заяви предприемачът в сферата на висококачествените кожи, според Гералт твърде бързо и неестествено. — Попълваме тук запасите си, нищо повече. А в пустошта, така се получи, ни доведоха сложни обстоятелства. Защото когато бързаш да спасиш някого, не обръщаш внимание на пътя. А нашата експедиция е спасителна…

— Господин Ван Флит — прекъсна го приближаващ се човек, под чиито крачки пристанът се разтресе. — Не влизайте в подробности. Не мисля, че господата се интересуват от тях. Или че би трябвало да се интересуват.

Хората, които пристигнаха заедно с него на пристана в посока откъм селото, бяха петима. Този, който беше заговорил, беше със сламена шапка и се отличаваше с масивна, почерняла от многодневна четина челюст и издадена напред брадичка. На брадичката имаше вдлъбнатина, която я караше да изглежда като миниатюрен задник. Съпровождаше го висок тип, същински гигант, и ако се съди по облеклото и изражението му, никак не глупав. Третият, нисък, набит и загорял, по всички признаци, включително вълнената шапка и обецата на ухото, беше мореплавател. Останалите двама, несъмнено моряци, носеха сандъци с провизии.

— Не мисля — продължи човекът с брадичката, — че тези хора, които и да са те, трябва да знаят нещо за нас, за това какво правим тук и за други наши лични дела. Тези господа, естествено, разбират, че нашите лични дела не засягат никого, още повече случайно срещнати и напълно непознати ни лица.

— Може би не напълно непознати — вметна гигантът. — Господин джуджето наистина не го познавам, но белите коси на уважаемия господин издават какъв е той. Гералт от Ривия, предполагам? Вещерът? Нали не греша?

„Започвам да ставам популярен — помисли си Гералт, като скръсти ръце на гърдите. — Твърде популярен. Може би да си боядисам косите? Или да се подстрижа до голо като Харлан Цара?“

— Вещер! — искрено се изуми Кевенард ван Флит. — Истински вещер! Какъв късмет! Уважаеми господа! Това наистина е дар от небесата!

— Прочутият Гералт от Ривия! — повтори гигантът. — Провървя ни, че се срещнахме с него сега, в нашата ситуация. Той ще ни помогне да се измъкнем…

— Твърде много дрънкаш, Кобин — прекъсна го онзи с брадичката. — Твърде прибързано и твърде много.

— Вие какво, господин Фиш — възмути се търговецът на кожа. — Нима не виждате каква възможност ни се предоставя? Помощ от някого като вещера…

— Господин Ван Флит! Оставете това на мен. Аз имам по-голям опит в общуването с такива като този тук.

Настъпи тишина, в която типът с брадичката измерваше вещера с поглед.

— Гералт от Ривия — каза той най-накрая. — Унищожител на чудовища и свръхестествени същества. Унищожител, бих казал, легендарен. Бих казал така, ако вярвах в легенди. И къде са вашите знаменити вещерски мечове? Нещо не ги виждам.

— Нищо чудно, че не ги виждаш — каза Гералт. — Защото те са невидими. Какво, не си ли слушал легендите за вещерските мечове? Непосветените не могат да ги виждат. Те се появяват, когато изрека заклинание. Когато възникне необходимост. Ако възникне. Защото мога да се оправям доста добре и без мечове.

— Вярвам ти. Аз се казвам Йавил Фиш. Държа в Новиград фирма за оказване на различни услуги. Това е моят партньор, Петру Кобин. А това е Пудлорак, капитан на „Пророк Лобода“. И известният ви вече уважаем Кевенард ван Флит, собственик на този кораб. Виждам, вещерю — продължи Йавил Фиш, като се оглеждаше, — че стоиш тук, на пристана в единственото селище в околност поне двайсет мили. За да се добереш оттук до някое цивилизовано място, трябва да бродиш дълго из гората. Струва ми се, че би бил доволен да отплаваш от тази пустош, като се качиш на нещо, което плава по водата. А „Пророкът“ тъкмо тръгва към Новиград. И може да вземе на борда си пътници. Теб и твоя спътник джуджето. Така ли е?

— Продължавайте, господин Фиш. Слушам ви внимателно.

— Нашият платноход, както виждаш, не е някаква речна лодка, за курс с него трябва да се плати, и то не евтино. Не ме прекъсвай. Не би ли искал да ни вземеш под защитата на своите невидими мечове? Можем да броим ценните ти вещерски услуги — имам предвид ескортирането и охраната по време на курса оттук до самия новиградски рейд — като заплащане за пътуването. Интересно на колко оценяваш своите вещерски услуги?

Гералт го погледна.

— С разследване или без?

— Какво?

— Във вашето предложение са скрити хитрости и уловки — отговори спокойно Гералт. — Ако ми се наложи да ги разкривам, ще ги оценя по-високо. Ако знам истината, ще бъде по-евтино.

— Твоето недоверие буди известни подозрения — отговори студено Фиш. — Защото измамникът винаги очаква измама. Както се казва: на крадеца му пари под краката. Искаме да те наемем като ескорт. Това е доста лесна и лишена от сложности задача. Какви уловки може да се крият в нея?

— Ескортирането — това е приказка за деца. — Гералт не наведе поглед. — Измислена в движение и съшита с бели конци.

— Така ли смяташ?

— Така смятам. Защото господин ръкавичкарят намекна за някаква спасителна експедиция, а ти, господин Фиш, рязко му затвори устата. Преди малко твоят партньор говореше за ситуация, от която трябва да се измъкнете. Така че, ако ще работим заедно, моля без извъртания: каква е тази експедиция и кого бързате да спасите? Защо е тази тайнственост? И от какво трябва да се измъкнете?

— Ще обясним това — изпревари Фиш Ван Флит. — Всичко ще ви обясним, господин вещерю….

— Но на борда — рязко го прекъсна мълчалият до момента капитан Пудлорак. — Стига сме се мотали на кея. Вятърът е попътен. Да отплаваме оттук, уважаеми господа.

След като хвана вятъра в платната, „Пророк Лобода“ стремително се понесе по широкия разлив, като взе курс към главния фарватер и лавираше между островите. Въжетата пращяха, гикът поскърцваше, флагът с ръкавицата на флагщока бодро плющеше.

Кевенард ван Флит удържа на обещанието си. Веднага щом шлюпът се отдели от пристана на Ветрена, той повика заинтересованите страни на носа на кораба и започна с обясненията.

— Предприетата от нас експедиция — заговори той, като поглеждаше към мрачния Фиш — има за цел освобождаването на похитено дете. Ксимена де Сепулведа, единствената дъщеря на Бриана де Сепулведа. Сигурен съм, че името ви е много добре известно. Щавене на кожа, работилници за мокра обработка и изработка, а също така и кожухарство. Огромна годишна продукция, огромни пари. Ако видите дама с красива и скъпа шуба, може с увереност да се каже, че кожата е от тази фирма.

— И дъщеря ѝ е била отвлечена? За откуп?

— Ами не. Няма да повярвате, но… Момичето е похитено от чудовище. Лисица. Имам предвид върколачка. Виксена.

— Прав сте — изрече вещерът студено. — Няма да повярвам. Лисиците, или виксените, похищават само децата на елфи.

— Връзва се, връзва се, точно — промърмори Фиш. — Защото, колкото и да е невероятно, най-голямото кожарско предприятие в Новиград се управлява от не-човек. Бреаин Диарбай ап Муиг е чистокръвна елфка. Вдовица на Якуб де Сепулведа, от когото е наследила цялото му имущество. На роднините не им се удаде нито да оспорят завещанието, нито да постигнат обявяването на смешния брак за недействителен, макар че той противоречи на обичаите и божиите закони…

— Да не се отклоняваме от темата — прекъсна го Гералт. — Да не се отклоняваме, моля. И така, вие твърдите, че тази кожарка, чистокръвна елфка, ви е възложила да откриете похитената ѝ дъщеря?

— За балъци ли ни взимаш? — намръщи се Фиш. — Искаш да ни хванеш в лъжа? Много добре знаеш, че елфите, ако лисица им открадне детето, никога не се опитват да го върнат. Отричат се от него и забравят за него. Смятат, че е било предназначено за лисицата.

— Бриана де Сепулведа — намеси се Кевенард ван Флит — също отначало се преструваше. Тъгуваше, но по елфически, тайно. Наглед като камък, очите ѝ сухи… Va’esse deireádh aep eigean, va’esse eigh faidh’ar, повтаряше, което на техния език означава…

— Нещо приключва, нещо започва.

— Точно. Но това не е нищо повече от глупави елфически дрънканици, нищо не приключва, какво и защо трябва да приключва? Бриана отдавна живее сред хората, по нашите закони и обичаи тя е не-човек само по кръв, в сърцето си вече е почти човек. Елфическите суеверия и вярвания са силни, разбира се, Бриана може за пред другите елфи да демонстрира спокойствие, но тайно тъгува по дъщеря си, това е очевидно. Би дала всичко, за да върне единственото си дете, независимо дали от лисица, или не… Прав сте, господин вещер, тя за нищо не е молила, не е искала помощ. Въпреки това ние решихме да ѝ помогнем, не можехме да гледаме отчаянието ѝ. Цялата търговска гилдия солидарно се бръкна и финансира експедицията. Аз предложих „Пророка“ и моето собствено участие, така постъпи и търговецът Парлаги, с когото скоро ще се запознаете. Но тъй като ние сме делови хора, а не търсачи на приключения, се обърнахме за помощ към уважаемия Йавил Фиш, познат ни като умен и умел човек, който не се бои от риска, попадал е в сложни ситуации и е известен със своите знания и опит…

— Известният със своя опит уважаем Фиш — Гералт погледна към споменатия — не си е направил труда да ви уведоми, че спасителната експедиция няма смисъл и предварително е обречена на провал. Виждам две обяснения за това. Първо: уважаемият Фиш си няма никаква представа в какво ви е забъркал. Второ, което е по-вероятно: уважаемият Фиш е получил аванс, достатъчно добър, за да ви разкара малко из пущинака и да се върнете с празни ръце.

— Твърде лесно отправяте обвинения! — Кевенард ван Флит спря с жест Фиш, който се готвеше да възрази рязко. — И бързате да предскажете провала. А ние, търговците, винаги мислим позитивно…

— Похвален начин на мислене. Но в дадения случай няма да помогне.

— Защо?

— Дете, похитено от агуара, не може да се върне — спокойно обясни Гералт. — Абсолютно невъзможно е. И работата не е в това, че няма да намерите детето, тъй като лисиците имат изключително потаен начин на живот. И дори не е в това, че агуарата няма да ви позволи да си върнете детето — а тя не е противник, който може да се подценява в схватка, както в лисичи, така и в човешки облик. Работата е там, че похитеното дете престава да бъде дете. В похитените от лисица момичета стават промени. Те самите се превръщат в лисици. Агуарите не се размножават. За продължаване на рода те похищават децата на елфи и ги превръщат в лисици.

— Техният лисичи род — успя най-накрая да си каже приказката Фиш — трябва да изчезне. Трябва да изчезнат всички тези върколаци. Наистина лисиците рядко досаждат на хората. Крадат само елфически рожби и вредят само на елфите, което само по себе си е хубаво, защото колкото повече вреда на не-хората, толкова повече полза за истинските хора. Но тази лисица е чудовище, а чудовищата трябва да се изкоренят, да стане така, че всички те да изчезнат, целият им род да загине. Ти нали точно от това живееш, вещерю, за това си предназначен. Затова, надявам се, няма да ни упрекнеш, че се стремим към унищожаване на чудовищата. Впрочем, струва ми се, че това са излишни приказки. Искаше разяснения — получи ги. Вече знаеш за какво те наемат и против кого… От кого трябва да ни защитаваш.

— Вашите разяснения — спокойно каза Гералт — са мътни, без да се обиждате, като пикня от болен пикочен мехур. А благородната цел на вашата експедиция е също толкова съмнителна, колкото невинността на девойка на сутринта след селски празник. Но това си е ваша работа. Моята работа е да ви обясня, че единственият начин да се защитиш от агуара, е да стоиш по-далеч от нея. Господин Ван Флит?

— Да?

— Връщайте се вкъщи. Експедицията е безсмислена, време е да си дадете сметка за това и да я прекратите. Това е всичко, което мога да ви посъветвам като вещер. Съветът е безплатен.

— Но вие няма да слезете, нали? — промърмори Ван Флит, леко пребледнял. — Господин вещер? Ще останете с нас? И ако нещо… Ако нещо се случи, ще ни защитавате? Съгласете се… В името на боговете, съгласете се…

— Ще се съгласи, ще се съгласи — изсумтя Фиш. — Ще плава с нас. Защото кой друг ще го измъкне от тази пустош? Не се паникьосвайте, господин Ван Флит. Няма от какво да се боите.

— Да бе, да! — развика се кожарят. — Наиграхте се! Забъркахте ни в интрига, а сега се правите на герой? Аз искам да се добера здрав и цял до Новиград! Нуждаем се от защита тук и сега, докато сме в беда… Докато ни заплашва…

— Нищо не ни заплашва. Не се плашете като жена. Отидете си в каютата като вашето другарче Парлаги. Напийте се там двамата с ром — куражът ви веднага ще се върне.

Кевенард ван Флит почервеня, след това пребледня. После намери с поглед Гералт.

— Стига извъртания — каза той решително, но спокойно. — Време е да разкрием истината. Господин вещер, тази млада лисичка е вече тук, при нас. Тя е в ахтерпика. Господин Парлаги я охранява.

Гералт поклати глава.

— Не го вярвам. Отнели сте от агуарата дъщерята на кожарката? Малката Ксимена?

Фиш се изплю зад борда. Ван Флит се почеса по тила.

— Не се получи точно така — промърмори той най-накрая. — По погрешка при нас попадна друга… Също лисичка, но друга… Похитена от съвсем друга виксена. Господин Фиш я купи… От войници, които откраднали момичето от лисицата с хитрост. Отначало мислехме, че това е Ксимена, но променена… Обаче Ксимена беше на седем години и беше светлокоса, а тази е на дванайсет и тъмнокоса…

— Макар и да не е тази, която трябва — изпревари Фиш вещера, — ние я взехме. Защо елфическа рожба да расте при още по-лошо чудовище? А в Новиград може да се продаде в зоопарка, в края на краищата това е нещо уникално, дивачка, полулисица, криела се е в гората сред лисиците… Зоопаркът ще даде куп пари за нея…

Вещерът му обърна гръб.

— Господин капитан, карайте към брега!

— Спокойно, спокойно — изръмжа Фиш. — Дръж курса, Пудлорак. Не ти командваш тук, вещерю.

— Господин ван Флит — каза Гералт, игнорирайки го, — обръщам се към здравия ви разум. Момичето трябва незабавно да бъде освободено и оставено на брега. В противен случай ви очаква гибел. Агуарата няма да се откаже от детето. И със сигурност ще тръгне по следите ви. Единственият начин да се предотврати това, е да ѝ се върне момичето.

— Не го слушайте — каза Фиш. — Не му позволявайте да ви обърка. Ние плаваме по река, в широк разлив. Какво може да ни направи някаква си лисица?

— И имаме вещер за защита — добави иронично Петру Кобин. — Въоръжен с невидими мечове! Прочутият Гералт от Ривия няма да се уплаши от една лисица!

— Не знам, не знам — промърмори предприемачът, като прехвърляше поглед от Фиш към Гералт и към Пудлорак. — Господин Гералт! В Новиград няма да се скъпя за наградата ви, ще заплатя за труда ви с лихвата… Стига само да ни защитите…

— Ще ви защитя, разбира се. По единствения възможен начин. Капитане, към брега.

— Да не си посмял! — Фиш пребледня. — Нито крачка към ахтерпика, иначе ще съжаляваш! Кобин!

Петру Кобин искаше да хване Гералт за яката, но не успя, защото се намеси спокойният и мълчалив до момента Адарио Бах. Джуджето изрита здравата Кобин в свивката на крака. Кобин падна на колене. Адарио Бах подскочи към него и със замах заби юмрук бъбрека му, а после и отстрани по главата. Гигантът падна на палубата.

— Е, и какво като е голям? — Джуджето изгледа останалите. — Само грохотът е по-силен, когато пада.

Фиш държеше ръката си на дръжката на ножа, но я махна, когато Адарио Бах го погледна. Ван Флит стоеше с отворена уста. Както и капитан Пудлорак и останалият екипаж. Петру Кобин изстена и отлепи глава от дъските на палубата.

— Продължавай да си лежиш — посъветва го джуджето. — Не ме впечатляват нито туловището ти, нито татуировката на Стурефорс върху него. Случвало ми се е да срещам и по-грамадни здравеняци от теб, както и такива, които са лежали в много по-тежки затвори. Така че не се опитвай да станеш. Действай, Гералт.

После той се обърна към останалите:

— Ако у вас възникнат някакви съмнения, то аз и вещерът ви спасяваме живота. Господин капитан, към брега. И спуснете лодка във водата.

Вещерът се спусна по стъпалата на трапа, дръпна една, после друга врата. И застина. Адарио Бах зад гърба му изруга. Фиш също изруга. Ван Флит застена.

Проснатата на леглото слаба девойка имаше стъклени очи. Тя беше полугола, от кръста надолу — напълно гола, с непристойно разкрачени крака. Шията ѝ беше извита по неестествен начин. И още по-непристоен.

— Господин Парлаги… — успя да изтръгне от себе си Ван Флит. — Вие какво… Какво направихте?

Седящият над момичето плешив тип ги погледна. Размърда глава, сякаш не ги виждаше, сякаш се опитваше да намери мястото, откъдето до него достигаше гласът на предприемача.

— Господин Парлаги!

— Крещеше… — промърмори типът, като разтърси двойната си брадичка и издиша алкохолни пари. — Започна да крещи…

— Господин Парлаги…

— Исках да я успокоя… Просто исках да я успокоя.

— Убили сте я — констатира Фиш. — Просто сте я убили!

Ван Флит обхвана главата си с ръце.

— И сега какво?

— Сега — отговори делово джуджето — сме здраво прецакани.

— Казвам ви, няма никакви поводи за безпокойство! — Фиш удари с юмрук по релинга. — Ние сме в река, в разлив. Бреговете са далеч. Дори и лисицата да тръгне по следите ни, което е съмнително, по вода нищо не ни заплашва.

— Господин вещер? — изплашено вдигна поглед ван Флит. — Какво ще кажете?

— Агуарата ще тръгне по следите ни — повтори търпеливо Гералт. — В това няма никакво съмнение. Ако нещо е съмнително, то е осведомеността на господин Фиш, когото във връзка с това бих помолил да пази мълчание. Нещата стоят по следния начин, господин ван Флит: ако бяхме освободили младата лисица и я бяхме оставили на брега, щеше да има шанс агуарата да ни остави. Обаче стана това, което стана. И сега единственото ни спасение е бягството. Истинско чудо е, че не се е добрала до нас по-рано, правилно казват, че на глупаците им върви. Но не си струва да продължаваме да изкушаваме съдбата. Вдигнете платната, капитане. Всичките, които имате.

— Може да сложа дори и марсела — каза замислено капитанът. — Вятърът е благоприятен…

— Само че… — прекъсна го Ван Флит. — Господин вещер? Ще ни защитавате ли?

— Ще бъда честен, господин Ван Флит. С удоволствие бих ви оставил. Заедно с този Парлаги, само при мисълта за който вътрешностите ми се обръщат. Който там, долу, се е напил като пън над трупа на детето, което е убил.

— Аз също съм склонен да ви зарежа — вметна Адарио Бах, гледайки нагоре. — Защото, перифразирайки думите на господин Фиш за не-хората: колкото повече беди се струпат върху идиотите, толкова по-добре за разумните.

— Бих оставил Парлаги и вас на милостта на агуарата. Но кодексът ми забранява това. Вещерският кодекс не ми позволява да действам по собствената си воля. Не бива да изоставям заплашени от смърт.

— Вещерското благородство! — изсумтя Фиш. — Като че ли никой не е чувал за вашите подлости! Но идеята да се разкараме бързо я подкрепям. Слагай всички парцали, Пудлорак, излизай на фарватера и давай с всички сили!

Капитанът даде заповедите си, моряците се засуетиха около такелажа. Самият Пудлорак тръгна към носа. След като се замисли за момент, Гералт, заедно с джуджето, се присъедини към него. Ван Флит, Фиш и Кобин се караха на ахтердека.

— Господин Пудлорак?

— Да?

— Откъде идва името на кораба? И тази доста необичайна фигура на носа? Може би е искана помощта на свещениците за спонсорство?

— Шлюпът е пуснат по вода като „Мелюзина“ — сви рамене капитанът. — С подходяща за името фигура на носа. После са сменили и едното, и другото. Някои предполагат, че наистина става въпрос за спонсориране. Според други новиградските свещеници постоянно са обвинявали господин Ван Флит в ерес и богохулство, така че той искал да им се… Искал е да им се хареса.

„Пророк Лобода“ режеше вълните с носа си.

— Гералт?

— Какво, Адарио?

— Тази лисица… Тоест агуара… От това, което съм чувал, тя може да променя формата си. Може да се появява като жена, но също така може и да приема облика на лисица. Май като върколак, а?

— По друг начин. Върколаците, мечколаците, плъхолаците и подобните на тях са териантропи — хора, способни да се превръщат в животно. Агуарата е анетрион. Животно, по-точно същество, способно да приема човешки облик.

— А нейните способности? Чувал съм невероятни истории… Агуарата като че ли е способна…

— Надявам се — прекъсна го вещерът — да пристигнем в Новиград, преди агуарата да ни покаже на какво е способна.

— А ако…

— По-добре да минем без ако.

Изви се вятър. Платната заплющяха.

— Небето потъмнява — отбеляза Адарио Бах. — И като че ли в далечината дочувам гръмотевици.

Слухът не беше излъгал джуджето. Минаха само няколко секунди и прогърмя отново. Този път чуха всички.

— Приближава се буря! — извика Пудлорак. — В разлива вятърът ще ни обърне с фалшкила нагоре! Трябва да избягаме, да се скрием, да се заслоним! Към платната, момчета!

Той изблъска рулевия и сам застана на щурвала.

— Дръжте се! Дръжте се всички!

Небето над десния бряг стана черно-синьо. Изведнъж връхлетя вихър, разклати гората на крайбрежния склон, разтърси я. Короните на огромните дървета се разлюляха, превиха се почти до земята под неговия напор. Понесоха се купчини от листа и цели клони, дори някои по-едри. Проблесна ослепително и почти в същия миг се разнесе оглушителният трясък на гръм. След него, почти веднага, удари втори гръм. И трети.

След миг лисна дъжд, съпроводен от нарастващ шум. Зад стената от вода вече не можеше да се види нищо. „Пророк Лобода“ се люлееше и танцуваше върху вълните, като постоянно се накланяше силно. На всичкото отгоре започна и да трещи. На Гералт му се струваше, че трещи всяка дъска. Всяка от тях сякаш живееше собствен живот и се движеше напълно независимо от другите. Появи се опасението, че шлюпът просто ще се разпадне. Вещерът си внуши, че това е невъзможно, че корабът е предвиден за плаване в още по-бурни води, че те са само в река, а не в океана. Повтаряше си това, докато плюеше вода и конвулсивно стискаше корабното въже.

Трудно беше да се прецени колко продължи това. Но накрая клатенето спря, поривите на вятъра утихнаха, а бушуващият порой отслабна, превърна се в дъжд, после в ръмене. Сега вече можеха да видят, че маневрата на Пудлорак е успяла. Капитанът беше скрил шпюпа зад висок горист остров, където вятърът беше по-слаб. Дъждовният облак, изглежда, се отдалечаваше, бурята отстъпваше.

От водата се надигаше мъгла.

От подгизналата шапка на Пудлорак се стичаше вода по лицето му. Въпреки това капитанът не сваляше шапката си. Навярно никога не я сваляше.

— Проклятие! — Той избърса капка вода от носа си. — Къде ни отнесе? Това някакъв ръкав ли е? Или крайречно езеро? Водата е почти неподвижна…

— Но течението ни носи. — Фиш се изплю във водата и погледна плюнката си. Вече не беше със сламената шапка, сигурно вятърът я беше отнесъл. — Течението е слабо, но го има — повтори той. — В пролив между островите сме. Дръж курса, Пудлорак. В края на краищата трябва да ни изведе на фарватера.

— Фарватерът — капитанът се наведе над компаса — явно е на север. Значи, трябва да попаднем в десния ръкав. Не в левия, а в десния…

— Къде виждаш ръкави? — попита Фиш. — Има само един път. Дръж курса, ти казвам.

— Но нали имаше два ръкава — настояваше Пудлорак. — Макар че може и да ми е влязла вода в очите. Или тази мъгла. Добре, нека да ни носи течението. Само че…

— Какво пак?

— Компасът. Посоката изобщо не е тази… Не, не, наред е. Не видях добре. Върху стъклото е покапало от шапката. Плаваме.

— Плаваме.

Мъглата ту се сгъстяваше, ту се разредяваше, вятърът напълно утихна. Стана много топло.

— Водата — отбеляза Пудлорак. — Не усещате ли? Някак по-различно вони. Къде сме?

Мъглата пак се разсея, започнаха да се виждат гъсто обрасли брегове, осеяни с изгнилите дънери на дървета. Мястото на боровете, елите и тисовете, растящи на островите, тук бе заето от храстовидни брези и високи, конусовидни в основата си блатни кипариси. Дънерите на кипарисите бяха оплетени от лианите на кампсиси, техните ярки червени цветове бяха единственото, което оживяваше гнилозелената блатна растителност. Водата беше покрита с водна леща и пълна с водорасли, така че „Пророкът“ ги разбутваше с носа си и ги мъкнеше след себе си като шлейф. Водата беше мътна, с неприятна миризма на гнилоч, от дъното ѝ се вдигаха огромни мехури. Пудлорак продължаваше да стои на щурвала.

— Тук може да има плитчини — обезпокои се той изведнъж. — Ей, там! Един с лот на носа!

Плаваха, увлечени от слабото течение, все така сред блатен пейзаж. И воня на гнилоч. Морякът на носа монотонно подвикваше, съобщавайки дълбочината.

— Господин вещер. — Пудлорак се наведе над компаса и почука по стъклото. — Погледнете тук.

— Какво?

— Мислех, че стъклото ми е запотено… Но ако стрелката не е полудяла, плаваме на изток. Тоест — връщаме се. Там, откъдето дойдохме.

— Но това е невъзможно. Нас ни носи течението. Реката…

Той млъкна.

Над водата се извисяваше огромно, частично изкоренено дърво. На един от клоните стоеше жена с дълга, тясна рокля. Тя стоеше неподвижно и ги гледаше.

— Щурвалът — каза тихо вещерът. — Щурвалът, капитане. Към другия бряг. По-надалеч от това дърво.

Жената изчезна. А по клона се плъзна едра лисица, мярна се и изчезна в гъсталака. Животното изглеждаше черно, само върхът на пухкавата му опашка беше бял.

— Намерила ни е. — Адарио Бах също я беше забелязал. — Лисицата ни е намерила…

— Проклятие…

— Млъквайте и двамата. Не създавайте паника.

Продължаваха да плават. От сухите дървета на брега ги наблюдаваха пеликани.