Един воин умира трудно. Смъртта му трябва да се пребори с него, за да го вземе.
Воинът не се дава на смъртта така лесно.
Карлос Кастанеда, „Колелото на времето“
(превод Нели Константинова)
— Хей! Вижте! — изведнъж възкликна Лютичето. — Плъх!
Гералт не реагира. Познаваше добре поета, знаеше, че той има навика да се плаши от всичко, да се възхищава на всичко и да търси сензация там, където нямаше нищо, което да заслужава да бъде наречено сензация.
— Плъх! — не се предаваше Лютичето. — О, втори! Трети! Четвърти! О, по дяволите! Гералт, погледни!
Гералт въздъхна и погледна.
Подножието на скалата под терасата гъмжеше от плъхове. Пространството между Палмира и скалата живееше, движеше се, вълнуваше се и цвъртеше. Стотици, а може би хиляди гризачи бягаха от района на пристанището и устието на реката и се устремяваха покрай палисадата нагоре, към планината и гората. Останалите минувачи също забелязаха феномена и отвсякъде се разнесоха викове на страх и изненада.
— Плъховете бягат от Палмира и пристанището, защото се страхуват! — реши Лютичето. — Знам какво се е случило! Вероятно до брега е хвърлил котва кораб с ловци на плъхове!
Никой не си направи труда да отговори. Гералт избърса потта от очите си, жегата беше страшна, горещият въздух затрудняваше дишането. Той погледна към небето, прозрачно, без нито едно облаче.
— Буря се задава — изрече на глас мислите му Лита. — Силна буря. Плъховете го усещат. И аз го усещам. Усещам я във въздуха.
„Аз също“, помисли си вещерът.
— Буря — повтори Корал. — Буря идва откъм морето.
— Каква ти буря? — Лютичето си направи вятър с шапката. — Откъде? Времето е толкова хубаво, небето е ясно и няма никакъв вятър. Жалко, хубаво щеше да е да има някакъв ветрец. Морски бриз…
Още не беше успял да завърши изречението си, когато задуха. Лекият ветрец носеше мириса на морето, приятно облекчаваше, освежаваше. И бързо започна да набира сила. Знамената на мачтите, които допреди малко висяха печално и неподвижно, се размърдаха, развълнуваха се.
Небето на хоризонта потъмня. Вятърът се усили. Лекото шумолене беше заменено от шум, шумът премина в свистене.
Знамената по мачтите започнаха да се мятат, заплющяха яростно. Заскърцаха ветропоказателите във форма на петле по покривите на къщите и кулите, завъртяха се бързо. Затракаха кепенци. Вдигнаха се облаци от прах.
Лютичето успя в последния момент да хване шапката си с две ръце, иначе тя щеше да отлети.
Мозаик придържаше здраво роклята си, резкият порив на вятъра беше вдигнал шифона високо, почти до бедрата ѝ. Преди да успее да се справи с развяващия се на вятъра плат, Гералт с удоволствие огледа краката ѝ. Тя забеляза погледа му, но не сведе очи.
— Буря… — За да говори, Корал трябваше да се извърне настрани, вятърът вече беше толкова силен, че заглушаваше думите ѝ. — Буря! Идва буря!
— Богове! — извика Лютичето, който не вярваше в никакви богове. — Богове! Какво става? Това краят на света ли е?
Небето бързо потъмняваше. А хоризонтът от тъмносин стана черен.
Вятърът се усилваше с ужасно свистене.
Морето започна да се надига край пътя към носа, вълните се разбиваха в кея, пръскаха бяла пяна. Бученето ставаше все по-силно. Притъмня като в нощ.
Сред стоящите на рейд морски съдове се забелязваше суматоха. Някои, в това чисто пощенският клипер „Ехо“ и новиградската шхуна „Пандора Парви“ бързо вдигаха платна, готови да избягат в открито море. Останалите кораби прибираха платната си и оставаха на котва. Гералт си спомняше някои от тях, беше ги наблюдавал от терасата на вилата на Корал. „Алка“, ког от Цидарис. „Фуксия“, не можа да си спомни откъде. И галеоните: „Гордостта на Цинтра“ под флаг със син кръст. Тримачтовият „Вертиго“ от Лан Екзитър. Реданският „Албатрос“ с дължина сто и двайсет фута. Няколко други. Включително фрегата „Ахеронтия“ с черните ѝ платна.
Вятърът вече не свистеше. Виеше. Гералт видя как в района на Палмира се издига първият дъсчен покрив и се разпада във въздуха. Не се наложи да чака дълго и за втори. Трети. И четвърти. А вятърът продължаваше да се усилва. Плющенето на знамената премина в непрестанен пукот, кепенците громоляха, като град валяха керемиди и улуци, срутваха се комини, върху калдъръма се трошаха саксии с цветя. Под напора на вятъра камбаната започна да бие с отсечен, изплашен, зловещ звън.
А вятърът духаше все по-свирепо. И гонеше към брега все по-големи вълни. Шумът на морето нарастваше, ставаше все по-силен. Скоро вече не беше шум. Превърна се в еднообразно и глухо бучене, като грохот на някаква дяволска машина. Вълните растяха, връхлитаха брега, увенчани с бяла пяна. Земята под краката трепереше. Вятърът виеше.
„Ехо“ и „Пандора Парви“ не успяха да се отдалечат. Върнаха се на рейд и хвърлиха котва.
Виковете на събралите се на терасите хора ставаха все по-силни, изпълниха се с изумление и ужас. Протегнатите ръце сочеха морето.
От него се приближаваше огромна вълна. Колосална водна стена. Тя се издигаше все по-високо, изглеждаше така, сякаш достига на височина мачтите на галеоните.
Корал хвана вещера за ръката. Казваше нещо или по-точно се опитваше да говори, но вятърът връщаше всичко обратно в устата ѝ.
— … бягаме! Гералт! Трябва да бягаме оттук!
Вълната се стовари върху пристанището. Хората крещяха. Под натиска на водната маса кеят се разпадна на парчета, разлетяха се дъски и греди. Докът се срути, паднаха и се потрошиха стрелите и пилоните на крановете. Стоящите до пристана лодки и баркаси излетяха във въздуха като детски играчки, като лодчиците от дървесна кора, които момченцата пускаха в канавките. Намиращите се близо до плажа къщички и навеси бяха просто отмити, от тях не остана и следа. Вълната се втурна в устието на реката и веднага го превърна в адски котел. От залятата Палмира бягаха тълпи от хора, повечето се отправяха към Горния град, към стражевата кула. Те успяха да оцелеят. Някои потърсиха път за спасение към брега на реката. Гералт видя как ги погълна водата.
— Втора вълна! — изрева Лютичето. — Втора вълна!
Наистина идваше втора. После трета. Четвърта. Пета. Шеста.
Водните стени се хвърлиха към рейда и пристанището. Удариха с ужасна сила хвърлилите котва кораби и те затанцуваха на края на котвените си въжета. Гералт видя как хората падат от палубите.
Обърнатите с носа срещу вятъра кораби се бореха храбро, но губеха мачтите си една след друга. След това вълните започнаха да ги заливат. Те изчезваха в пяната и се появяваха, изчезваха и се появяваха.
Първият, който не се появи повече, беше пощенският клипер „Ехо“. Той просто изчезна. След известно време същата участ сполетя и „Фуксия“, галерата просто се разпадна. Изопната котвена верига преряза корпуса на „Алка“. За едно мигване на окото когът пропадна в бездната. Носът и форкастелът на „Албатрос“ се откъснаха под напора на вълните и разрушеният кораб потъна като камък на дъното. Котвата на „Вертиго“ се откъсна, галеонът затанцува на гребена на вълната, преобърна се и се разби във вълнолома.
„Ахеронтия“, „Гордостта на Цинтра“, „Пандора Парви“ и два непознати на Гералт галеона вдигнаха котва, вълните ги понесоха към брега. Маневрата само на пръв поглед изглеждаше самоубийствена. Капитаните можеха да избират между сигурната гибел на котва или рискования опит да влязат в устието на реката.
На непознатите галеони не им провървя. Никой от тях дори не успя да вземе правилния курс. И двата се разбиха във вълнолома.
„Гордостта на Цинтра“ и „Ахеронтия“ също не се подчиняваха на руля. Те се блъснаха един в друг, заклещиха се, вълните ги тласнаха към кея и ги разбиха на парчета. Водата отнесе останките им.
„Пандора Парви“ танцуваше и подскачаше във вълните като делфин. Но държеше курса си, носеше се право към врящото като котел устие на Адалате. Гералт чуваше виковете на хората, които окуражаваха капитана.
Корал закрещя, посочи с ръка.
Идваше седма вълна.
Предишните, високи колкото мачтите на корабите, Гералт ги оцени на пет или шест сажена, от трийсет до четиридесет фута. Тази, която идваше откъм морето сега, покриваше цялото небе, беше два пъти по-висока.
Бягащите от Палмира хора, които се бяха струпали до стражевата кула, започнаха да пищят. Вещерът ги изпревари, хвърли се на земята и се притисна към палисадата.
Вълната се стовари върху Палмира. И просто я изтри, заличи я от лицето на земята. За едно мигване на окото водата достигна палисадата и заля притиснатите към нея хора. Носената от вълната маса дървесина се стовари върху нея и пречупи коловете. Събори я и заля стражевата кула.
Неудържимият воден таран удари скалата. Хълмът се разтърси така, че Лютичето и Мозаик паднаха, а Гералт с огромно усилие успя да запази равновесие.
— Трябва да бягаме! — извика Корал, която се беше вкопчила в балюстрадата. — Гералт! Да бягаме оттук! Идва следващата вълна!
Вълната се стовари върху тях, заля ги. Хората от терасата, които не бяха избягали по-рано, го направиха сега. Те тичаха с викове нагоре, колкото се може по-нагоре, на хълма, към кралския дворец. Останаха малцина, сред тях Гералт разпозна Равенга и Антея Дерис.
Хората викаха, сочеха с пръсти. Вълните подкопаха скалата вдясно от тях, под квартала с вилите. Първата вила се срути като къщичка от карти и се плъзна надолу по склона, право в прибоя. След първата потегли втора и трета, и четвърта.
— Градът се руши! — нададе вой Лютичето. — Разпада се!
Лита Нейд вдигна ръка. Извика някакво заклинание. И изчезна. Мозаик се вкопчи в ръката на Гералт. Лютичето закрещя.
Водата вече беше под тях, под терасата. А в нея имаше хора. Отгоре им подаваха пръчки, сандали, хвърляха въжета и ги издърпваха. До тях един здравеняк скочи във водовъртежа и заплува към една давеща се жена в опит да я спаси.
Мозаик закрещя.
Вещерът видя носещата се върху вълните част от покрив. И вкопчените в нея деца. Три деца. Той свали меча от гърба си.
— Дръж, Лютиче.
Хвърли куртката си. И скочи във водата.
Това не беше обикновено плуване и обичайните плувни умения не вършеха работа. Вълните го подхвърляха нагоре, надолу и настрани, удряха го носещите се във водовъртежа греди, дъски и мебели, движещата се дървена маса заплашваше да го смаже. Когато най-накрая доплува до покрива и се хвана за него, вече беше доста поочукан. Покривът подскачаше и се въртеше върху вълните като пумпал. Децата крещяха с всичка сила.
„Три — помисли си той. — По никакъв начин няма да мога да взема и трите.“
До рамото си почувства нечие друго.
— Две! — Антея Дерис изплю вода, грабна едното от децата. — Вземи двете!
Не беше чак толкова лесно. Грабна момчето, пъхна го под мишница. Момичето в паниката си се беше вкопчило толкова здраво в гредите, че той дълго не можа да разтвори пръстите ѝ. Помогна му вълната, която ги заля и потопи. Момичето пусна гредата, Гералт я хвана под другата мишница. А после и тримата започнаха да потъват. Децата бълбукаха и се дърпаха. Гералт се бореше.
Без сам да осъзнае как, успя да изскочи на повърхността. Вълната го запрати към стената на терасата, изкара му въздуха. Не изпускаше децата. Хората отгоре викаха, опитваха се да помогнат, да му подадат нещо, за което да се хване. Не се получи. Водовъртежът го откъсна и отнесе. Той се блъсна в някого, това беше Антея Дерис с момичето в ръце. Тя се бореше, но си личеше, че силите я напускат. С усилие държеше над водата главата на детето и своята собствена.
Наблизо се чу плясък, тежко дишане. Мозаик. Тя грабна от ръцете му едното дете, заплува. Гералт видя как я блъсна донесена от водата греда. Тя извика, но не изпусна детето.
Вълните отново ги запратиха към стената на терасата. Този път хората горе бяха готови, донесли бяха дори една стълба, висяха на нея с протегнати ръце. Взеха децата. Гералт видя как Лютичето хваща и издърпва на терасата Мозаик.
Антея Дерис го гледаше. Имаше красиви очи. Усмихна се.
Вълната ги блъсна в дървената маса. Големи стълбове, изтръгнати от палисадата.
Един от тях удари Антея Дерис, притисна я към терасата. Тя изплю кръв. Много кръв. После отпусна глава на гърдите си и изчезна под водата.
Гералт беше ударен от два стълба, веднъж в рамото, веднъж в бедрото. Ударите го парализираха, всичко се вцепени веднага и напълно. Той се задави с вода и потъна.
Някой го сграбчи в болезнена желязна хватка, издърпа го към проблясващата повърхност. Той протегна ръка, почувства мощен, твърд като скала бицепс. Здравенякът работеше с крака и разсичаше водата като тритон, а със свободната си ръка отблъскваше плаващите наоколо дървении и въртящите се в хаоса удавници. Изплуваха недалеч от терасата. Отгоре викове, аплодисменти. Протегнати ръце.
След малко той лежеше в локва вода, кашляше, плюеше и повръщаше върху каменните плочи на терасата. До него на колене стоеше Лютичето, бял като хартия. От другата страна — Мозаик.
Също бледа. С треперещи ръце. Гералт с усилие се надигна и седна.
— Антея?
Лютичето поклати глава и извърна лице. Мозаик отпусна глава на коленете си. Той видя как тялото ѝ се тресе в плач.
Наблизо седеше спасителят му. Здравенякът. По-точно здравенячката. Рядка четина на главата. Корем, набразден като месно руло. Рамене като на борец. Прасци като на дискохвъргач.
— Дължа ти живота си.
— А, какво толкова… — Комендантката на караула небрежно махна с ръка. — Няма какво да говорим. А ти все пак си задник и с момичетата ти имаме зъб заради оня бой. Така че по-добре не ни се мяркай пред очите, че ще те ошамарим. Ясно ли е?
— Ясно.
— Но трябва да призная — комендантката енергично се изплю, изтръска водата от ухото си, — че за задник си много смел. Смел задник си ти, Гералт от Ривия.
— А ти? Как ти е името?
— Виолета — отвърна комендантката и изведнъж помръкна. — А тя? Която…
— Антея Дерис.
— Антея Дерис — повтори жената и изкриви устни. — Жалко.
— Жалко.
На терасата се събраха много хора, стана тясно. Вече не беше страшно, развидели се, вятърът спря, знамената увиснаха. Вълните отслабнаха, водата се отдръпна. Оставяйки след себе си разруха и руини. И трупове, по които вече пъплеха крабове.
Гералт се надигна с усилие. Всяко движение и всяко дълбоко вдишване причиняваха тъпа болка в хълбока му.
Коляното го болеше ужасно. И двата му ръкава бяха откъснати, той не помнеше кога точно ги е изгубил. Кожата на левия лакът, дясното рамо и като че ли на плешката беше одрана до живо месо. От множеството малки порязвания течеше кръв. Като цяло, нищо сериозно, нищо, за което да се притеснява.
Слънцето проби през облаците, хвърли отблясъци върху утихващото море. Просветна покривът на фара на края на носа, фар от бели и червени тухли, реликва от времето на елфите. Реликва, която вече беше преживяла не една буря. И както изглеждаше, щеше да преживее още много.
Като преодоляваше вече спокойното, макар и твърде задръстено с плаващи отломки устие на реката, на рейд излизаше шхуната „Пандора Парви“ с вдигнати като на парад платна. Тълпата я поздрави с викове.
Гералт помогна на Мозаик да се изправи. Момичето бе останало със съвсем малко дрехи. Лютичето ѝ подаде наметалото си, за да се покрие. И многозначително се прокашля.
Пред него стоеше Лита Нейд. С медицинска чанта през рамо.
— Върнах се — каза тя, като гледаше вещера.
— Не — възрази той. — Отиде си.
Тя го погледна. Със студени, чужди очи. И след това погледът ѝ се фокусира върху нещо далечно, което се намираше някъде зад дясното рамо на вещера.
— Значи, така искаш да играеш — рече студено тя. — Такива спомени да оставиш. Какво пък, твоя воля, изборът е твой. Въпреки че стилът, който си избра, можеше да не е толкова жалък. Така да бъде. Отивам да помогна на ранените и нуждаещите се. Ти, очевидно, не се нуждаеш от моята помощ. Нито от мен самата. Мозаик!
Мозаик поклати глава. Хвана Гералт под ръка. Корал изсумтя.
— Значи, така? Това искаш? По този начин? Твоя воля. Твой избор. Сбогом.
Тя се обърна и се отдалечи.
Сред тълпата, която бе започнала да се събира на терасата, се появи Фебус Равенга. Той явно също бе участвал в спасяването, защото мокрите му дрехи висяха на парцали по тялото му. Някакъв услужлив човечец се приближи и му подаде шапката. Всъщност онова, което беше останало от нея.
— А сега какво? — попита някой от тълпата. — Какво ще правим, господин съветник?
— Сега какво? Какво ще правим?
Равенга ги погледна. Продължително. После се изправи, пооправи шапката си и я сложи на главата.
— Ще погребем мъртвите — каза той. — Ще се погрижим за живите. И започваме да възстановяваме.
Камбаната заби. Сякаш за да покаже, че е оцеляла. Че макар много неща да са се променили, поне едно е останало същото.
— Да се махаме оттук. — Гералт извади изпод яката си мокри водорасли. — Лютиче? Къде ми е мечът?
Лютичето ахна и показа празното място до стената.
— Допреди малко…. Допреди малко бяха там! Мечът ти и куртката! Откраднали са ги! Мамка им! Откраднали са ги! Хей, хора! Тук имаше един меч! Моля ви, върнете го! Хора! Ах вие, кучи синове! Проклети да сте!
На вещера внезапно му прилоша. Мозаик го подкрепи. „Лоша работа — помисли си той. — Лоша работа, щом се налага момиче да ме подкрепя.“
— Повдига ми се от този град — каза той. — От всичко в него. И от това, за което се представя. Да се махаме оттук. Колкото се може по-скоро. И колкото се може по-далеч.