Синдикатът на престъпниците

Глава девета„MURDER INCORPORATED“ — КОРПОРАЦИЯТА ЗА УБИЙСТВА

Ужасната изповед ще трае точно дванадесет дни, ще изтощи един екип от стенографи, които ще изпълнят двадесет и пет дебели тома голям формат.

После ще се наложи да бъдат мобилизирани денонощно в продължение на шест месеца тридесет и осем офицери от полицията и двадесет и един помощници, само за да бъдат проверени точка по точка сведенията, които издаваше предателят. Но всички негови разкрития бяха неизменно съвършено точни.

Ейб Релис притежаваше изключителна, дори смущаваща памет. При направените по-късно проверки се оказа, че тя нито веднъж не му е изневерила. Дори след години той си спомняше без грешка не само факти, дати, места, имената и на най-незначителните участници, но и менютата на обедите, цветовете на костюмите, отличителните черти на съвсем незабележими свидетели. Той беше в състояние да опише с подробности неизвестен купувач на пури в магазин, намиращ се на мястото на престъплението, или да посочи съвсем точно мястото на бензиностанцията, където е бил закупен бидон с бензин, послужил за изгаряне на трупа.

Туркъс и неговите заместници, ужасени и изтощени, се сменяха при него през деня, а често и през нощта. Нямаше нужда да му задават въпроси. Канарчето пееше самостоятелно, непринудено, неуморно и с видимо удоволствие. Преди дори да го попитат следователите, той им предостави възможността да съберат и обединят смазващи веществени доказателства, следи за намирането на много важни свидетели. Релис беше неудържим. Той говореше с радостно удовлетворение на добър работник, владеещ и извършващ безупречно работата си, очарован от страшната погнуса, която неговите показания предизвикваха у слушателите. Той предоставяше най-страшни подробности без сянка на притеснение. И когато Туркъс сухо отбеляза факта, Релис се засмя силно и му отговори с чудовищен цинизъм:

— Вие сигурно ще сте били много покъртен, когато за първи път сте пледирали за смъртна присъда? Но на десетата не е било същото, нали? И с мене е така. Въпрос на навик!…

Полека-лека пред смазаните, вцепенени от безименен ужас следователи Изчанчения разкри съществуването на истинска индустрия за убийства по поръчка: една огромна промишленост за „услуги по убийства“, разпростряла пипала по цялата територия на страната, която работеше в изумителни мащаби, с изключителна, ужасяваща съгласуваност и точност, с ефикасността на забележително добре смазана машина.

Най-смущаващото е, че през всичките тези десет години на всекидневна работа на тази чудесно организирана мрежа от главорези, извършваща убийства, нито правителството, нито правосъдието, нито ФБР или местната полиция никога не са подозирали съществуването на това, което печатът ще нарече „Murder Incorporated“, етикет, който може да бъде преведен — Корпорация за убийства, Сдружение на убийци или Анонимно дружество за убийства.

Основите на това истинско обединение за убийства бяха поставени през 1929 г. по време на конференцията в Атлантик сити.

Едновременно със създаването на Синдиката на престъпниците бяха разпределени териториално и по сектори различните дейности. Делегатите на високо равнище на американския престъпен свят се заклеха да се подчиняват на тайния кодекс, който те сами изработиха. Той регламентираше точно отношенията между бандите.

Всеки от главатарите запазваше властта си на живот и смърт над своите хора и в рамките на възприетата и известна на всички юрисдикция. Освен това дори върху неговата собствена територия, когато възникнеше проблем с някоя друга банда, на главатаря беше забранено сам да раздава правосъдие. Трябваше задължително проблемът да бъде отнесен до Големия съвет, който синдикатът избираше между най-мощните съмишленици, за да се съблюдава редът в семейното огнище. Големият съвет трябваше да бъде съдник при решаване на важни конфликти, които биха могли да се изродят в кървава баня. Съветът трябваше да решава самостоятелно всички въпроси, които можеха да поставят Организацията в опасност.

Във всички тези случаи само Големият съвет имаше право да взема решение. То се взима с просто мнозинство след своего рода процес, където обвиняемият винаги отсъствува и неговото становище се защитава от един, от членовете на аеропага, който обикновено го представя. Оправдателните присъди бяха изключение, а Големият съвет произнасяше една-единствена присъда — смърт.

Но след като конгресът от Атлантик сити избра директорията, веднага възникна въпросът да й се дадат възможности, които да осигуряват изпълнението на произнесените присъди дори против големите босове и, разбира се, членове на директорията. Това беше условие sine qua non за съществуването и за действеността на синдиката.

Сред бандите, които предоставяха услугите на екзекутори срещу заплащане, с изключителна репутация се ползваха специалистите от Бруклинската комбина Ейб Релис и Хепи Майон и те успяха да се настанят и да завладеят онези групи от американския престъпен свят, които се занимаваха с контрабанда и проституция.

Членове на Големия съвет, Лепке Бухалтер, Албърт Анастасия и Джо Адонис имаха не един случай да наемат за услуги своите „протежета“ от Бронсвил и Оушън Хил за многобройните си съдружници. Списъкът започва с най-могъщия от всички, Лучиано. Тези, които прибягваха до „добрите услуги“ на убийците Релис и Майон, не скъпяха похвалните си слова по техен адрес. Всеки убиец, влизащ в отрядите на Бруклинската комбина, беше хитър, коварен, прецизен и свиреп майстор. Скоро заваляха „договори“ отвсякъде. Всички извънредно деликатни екзекуции, включително, и някои уреждания на вътрешни сметки, се възлагаха на Thugs (Това е прякор, даван на убийците по аналогия с удушвачите от индийската секта thugs, която тероризира Индия през XIX век.) от Бронсвил и Оушън Хил, но винаги с посредничеството на техните големи шефове Албърт Анастасия и Лепке Бухалтер. Точно на тези големи експерти Големият съвет отсега нататък поверяваше екзекуциите на всички, които осъждаше на смърт.

От 1934 г. Бруклинската комбина разви своята дейност в национален мащаб и не само се разшири фантастично, но и в очите на целия престъпен свят стана бригадата на Големия съвет, натоварена със запазването на вътрешния ред в Синдиката.

Тя се оформи йерархически, разшири се, като запази свирепата вътрешна дисциплина. Занаятчийска работилница в началото, тя се превърна в истински тръст за убийства от всякакъв вид.

Роди се, „Murder Incorporated“. (Естествено това име беше дадено от журналистите, любители на сензации, но време на аферата около откриването му през 1940 година. То не е използвано никога от гангстерите на синдиката. Те продължиха да използват названието Бруклинската комбина.)

За шест години този чудовищен картел от професионални убийци ще развива ужасяваща дейност.

Ейб Релис с удоволствие правеше пред вцепенените от ужас О’Дуайър и Туркъс невероятен баланс. Неговите признания ще позволят на правосъдието най-накрая да хвърли светлина върху осемдесет и три неизяснени убийства само в района на Ню Йорк и на повече от двеста други, извършени по цялата територия на САЩ. Равносметката е ужасяваща, но непълна. Изчанчения издаваше само тези убийства, в които той лично е участвувал и познаваше, и върху които можеше да предостави точни подробности и да покаже следи. Но той предполагаше, че общото число на жертвите, ликвидирани от наемните убийци на Анонимното дружество за убийства, са повече от хиляда. Той несъмнено знаеше какво приказва!

Самият той заемаше в йерархията „на тази организация за доставка на смърт“ длъжността директор по техническата част. Намираше се в непрекъсната връзка с големите работодатели и беше натоварен да предава техните заповеди на отрядите от убийци, да разпределя договорите, да осигурява тяхното точно изпълнение и да раздава заплатите.

Без да чака да го молят, Релис изясни до най-малките подробности разклоненията на структурата на организацията, методите, средствата, състава на нейните отряди от убийци. Той старателно уточни отвратителните сфери на действие на своя alter ego Хепи Майон и списъка на звездите-убийци на Бруклинската комбина: Франк Дашер Абандандо, Сам Бъкси Голдстейн, Хари Питсбърг Фил Страус, Вито Гурио — истинско чудовище, грозен и невероятно дебел, Сеймър Блу Магун, мълчаливия Макс Гроч, Чарлз Уоркман и Албърт Али Таненбаум — с тъжни очи на английски шпаньол.

Отклонил се от правия път, син на хотелиер от Катскъс, Таненбаум беше направо мобилизиран от Бухалтер и Гурах Шапиро, които притежаваха заведението на баща му. Те направиха от Али, който страстно обичаше игрите, професионален убиец, като покриваха дълговете му.

Но най-вече, и това беше голяма придобивка, Релис показа на О’Дуайър и Туркъс ролята в главната квартира на Бруклинската комбина, която изпълняваха Менди Уейс и Луис Капоне, лейтенанти и доверени лица на Анастасия и Лепке Бухалтер. Чрез тях главатарят на „Murder Incorporated“, щеше да бъде хванат в смъртоносна клопка.

До този момент благодарение на безпощадната си суровост и свирепост Лепке Бухалтер не беше картотекиран и беше осъждан само като контрабандист на наркотици и мошеник. За правосъдието той беше главатар на банда както другите. Разобличенията на Изчанчения изведнъж показаха на слисаните О’Дуайър и Туркъс истинското му лице. Това на върховен шеф на най-отвратителното колективно предприятие за убийства в цялата история на Новия свят.

На Бухалтер помагаха директно Джо Адонис и двамата „изпълнителни директори“ — Албърт Анастасия в централната част на страната, и Бъкси Сийгъл, елегантният приятел на целия Холивуд, за целия Запад.

Голям специалист по бомбите, Албърт Анастасия, който със собствените си ръце бе извършил двадесет и едно известни убийства (без да говорим за останалите)

и няма да бъде никога съден дори за едно от тях, си бе спечелил показателния прякор Бум-Бум.

Що се отнася до Бъкси Сийгъл, на него заедно с други престъпници официално му бе потърсена сметка за убийството на Масерия и полуофициално за замаскираното убийство на Телма Тод.

Но както и повтаряше Ейб Релис, извън вътрешните уреждания на сметки между бандите тези четирима, отговарящи за всичко, не предприемаха нищо, без формалното съгласие на Големия съвет и на неговия окошарен шеф: Лучиано.

Бандите от гангстери или отделни личности (между които, както казваше Туркъс, хора от деловите среди, безскрупулни, гнили политици, заплашвани с шантаж, свързани със Синдиката), които се ползваха от услугите на „Murder Incorporated“, плащаха в аванс и в брой на касиерите на Бухалтер, Анастасия, Адонис или Сийгъл; цените за изпълнение на договорите се определяха от тях. Инструкции, задачи, заповеди и заплати се предаваха и разпределяха чрез посредничеството на цялата междинна йерархия, лейтенантите на главатарите като Менди Уейс или Луис Капоне, после шефовете на изпълнителите като Ейб Релис и Хепи Майон, до убийците и купищата техни помощници, които познаваха само последните ешелони над себе си. Изключително рядко, само при много особени случаи някой от главатарите на „Murder Incorporated“ влизаше директно в контакт с някой от убийците. Подобна практика запазваше максимално тайните на организацията.

Като искаше да й се плати предварително „Murder Incorporated“, поемаше грижата за най-съвестното изпълнение на договорите. Убиец, който без действително уважителна причина не изпълни своята мисия или се покаже много любопитен, можеше да смята себе си вече за умъртвен по бързата процедура. Същото го очакваше и ако беше много алчен, много бъбрив или се напиваше често.

Убийците показваха трогателна избирателна способност при подбора на оръжията — пушка с отрязана цев, бомба, чийто детонатор е свързан със стартера на автомобила, револвер, кама, палка за бейзбол или струна от пиано, при което нямаше никаква опасност да се скъса неочаквано при удушаване. Но тяхното предпочитано оръжие си оставаше пикелът, безшумен, удължен и изострен като топлийка, десет пъти по-солиден от най-добре закаления нож, той може почти без усилия да пробие най-твърдата кожа, да се плъзне между ребрата и да се забие до дръжката през тялото. Прилагането на тази техника изисква бързина и изключителна точност на изпълнението, майсторлък, който може да се получи след дълга и методична тренировка.

Сумите, които се заплащаха на убийците, се колебаеха между 50 и 50 000 долара за договор (Няколко договора по изключение достигнаха до 100 000 долара. По-специално това е сумата, която синдикатът предлагаше за живота на Релис, когато той започва да приказва. Целта беше да се предизвика яростно съперничество между възможно най-голям брои убийци. Но на никого не се отдаде да получи такава сума. Тях ги убиваха веднага след свършване на работата. На първо място, по икономически съображения и защото никой работодател не можеше да си позволи да остави да се движи свободен подобен призьор.), в зависимост от трудността на мисията (изключителна предпазливост на жертвата, присъствието на полицаи или телохранители, общественото положение на индивида, който трябваше да бъде убит, значението на обществената реакция, евентуалния риск от ответни репресии, до който ще доведе убийството или изчезването).

Само доказаните специалисти получаваха като добавка месечна заплата или имаха дял от някоя от незаконните дейности на Бруклинската комбина.

За обикновена работа или за работа на ниско равнище, или като асистенти шефовете на убийците използваха независими наемни убийци — punks. Почти всички се набираха по един и същи начин — между закоравелите играчи на хазарт или дребните хулигани без скрупули, останали без пари, които се шляеха около игралните домове на бандите от Бронсвил или Оушън Хил. Те бяха винаги насреща, за да разчистят дългове от игри или просто за да преживеят от един обир до друг или между две влизания в затвора.

Вербуващият — Ейб Релис, Абандандо, Майон и от време на време Питсбърг Фил или Сам Голдстейн, след дълго изучаване и внимателна преценка се спираше на някой от тези несретници. Започваше да му предлага заем с обикновено възприетата лихва един долар на седмица за получени пет. Веднъж жертвата потънала до шия в дългове, заемодателят започваше брутално да изисква връщането на заетата сума. В девет от десет случая той беше неспособен да си върне дълга. Тогава кредиторът великодушно му предоставяше избор — да му бъдат натрошени костите с палка за бейзбол от някои от събирачите на дългове или да се освободи от дълга, а и да получи премия, като извърши едно съвсем лесно убийство. Тъй като жертвата не познаваше своя убиец, полицията не ще може да открие никаква връзка между тях.

Много рядко беше неплатежоспособният длъжник, чието съдебно досие вече беше доста обемисто, да не приеме подобно толкова изгодно разрешаване на въпроса. Ако откажеше, той биваше екзекутиран на място, за да няма време да се постави под закрилата на полицията. Това се правеше, за да се осигури безопасността на вербуващия.

Фатална грешка за такъв тип убийци, които се оставяха да бъдат вербувани по този начин, беше, че се надяваха нещата да не отидат по-далече от първото престъпление. Ненаказуемостта, новата нужда от лесно спечелени пари за плащане на дългове, шантажът довеждаха неминуемо убиеца, който вече беше натопил пръстите си в меда, да приеме втори, а след това и трети договор. След което по правило той самият изчезваше загадъчно, най-вече ако остави някакви следи или започне да се смята за професионален бандит. Убиваха го негови колеги от „занаята“. Те любезно му предлагаха да го закарат до дома му с кола. След това никой повече не виждаше нещастника. Ако случайно любезните приятели биваха идентифицирани и открити, те се кълняха във всички богове, че са го оставили, вярно, пиян, но в отлична форма пред вратата на дома му. (Възниква въпросът: защо след като сами са били свидетели на тези премахвания и лично са взимали участие във фаталните „разходки“, гангстерите и убийците на свой ред попадат в същата клопка и отиват на заколение без сянка от съмнение? На практика независимо от многото повтарящи се случаи всеки от тях беше твърдо убеден, че лично той няма от какво да се страхува, че неговото служебно положение, неговата репутация и неговият ранг в йерархията на Организацията във всеки случай го предпазват от подобни неприятности. И защо трябва да изпитват и най-малка боязън, когато се смятаха неприкосновени и превъзходно защитени, докато винаги точно и сляпо изпълняваха заповедите, които получаваха, и след като техните шефове продължаваха да дават доказателства за своето топло отношение, предсказвайки им евентуално повишение и не пропускайки нито един случаи да засвидетелствуват пълното си доверие и абсолютна увереност, че дори и при най-лошите мъчения в полицията няма да се издънят? Нали те многократно бяха дали доказателства за своята лоялност? И освен това до момента на ликвидирането нито един знак не предупреждаваше човека, набелязан да умре. Никакъв предварителен жест, никаква промяна на тона или държанието, никакъв упрек не предизвестяваше изпадналия в немилост за подозренията, които са паднали върху него. Присъдата се стоварваше върху него като гръм от ясно небе и беше изпълнявана, без да има възможност за обяснения, уточнения или убеждаване на този, който я е издал.

Никаква по-раншна услуга, колкото и голяма да е тя, никакви приятелски или делови връзки с големите главатари не можеха да го защитят или да му дадат някаква възможност. Съвсем наивно всички те смятаха, че са се добрали до определено положение и се ползват с благосклонността на синдиката и големите босове, смятаха се за неприкосновени и въобще не можеха да си представят, че могат да бъдат спокойно и незабавно принесени в жертва единствено защото знаят много неща.

Много от тези, които разобличенията на Ейб Релис накараха да се крият, бяха смаяни и често заплащаха с живота си отказа да повярват в очевидното, че по петите им е не само полицията, а и отряди от убийци, натоварени единствено от предпазливост да им затворят устата.)

Понякога обаче хладнокръвието, инициативността и сръчността, проявени от убиеца при изпълнението на първите договори, привличаха вниманието на онези, които го бяха вербували, и му даваха възможност да стане професионален убиец. Той получаваше месечно възнаграждение, включваха го в някой отряд и взимаше определена част от общата печалба. Ако докажеше изключителни способности, той можеше да напредне бързо и да достигне специалистите с висока квалификация като Питсбърг Фил, Франк Абандандо, Макс Голоб, Сам Голдстейн, Вито Гурио, Чарли Уоркман (Дървеницата), Блу Джоу Магун и още няколко, т. е. тези, на които поверяваха най-деликатните и на най-високо равнище работи и за които Релис и Майон запазваха доходните договори…

Хари Питсбърг Фил Страус беше голямата звезда на Анонимното дружество за убийства, негов убиец N1. Досието на престъпление, извършено от него, неизменно се класираше в полицията „без последствия, поради липса на улики“. Големият Хари се ползваше с пълното доверие на Релис, Майон и Капоне. Той заедно с Чарли Уоркман беше един от малкото убийци, които имаха преки контакти с големите босове Анастасия, Адонис и Лепке Бухалтер. Точно на Питсбърг Фил и неговия отряд Лепке повери грижата за ликвидирането на всички свидетели, способни да застанат срещу него, през онези две години, през които той се беше окопал, преди да се предаде на Едгар Хувър на 24 август 1939 година.

Шест месеца по-късно, когато, издаден от Релис, Хари Страус на свой ред беше арестуван, той беше на тридесет и една години, но имаше вече в своя актив трийсет и едно убийства (от които шестнадесет извършени в различни американски градове). През времето на своята бърза и ужасяваща кариера той имаше един-единствен неуспех, за който трябваше да се оправдава пред големите шефове.

— Не съм отговорен аз — пледираше той. — Работата беше гнила от самото начало. Предварителното разузнаване водеха хората от бандата на Джаксонвил, които ни пробутаха договора. Но тези момчета се оказаха лайна. Техният finger-man (Човекът, който трябва да посочи жертвата на убиеца. — Бел. пред.) ме посрещна на летището и ме заведе до къщата на човека, който трябваше да бъде целта на моята мисия. Твоята птичка излита оттука всеки ден точно в единадесет часа, ми обясни той, няма как да го изпуснеш. Аз свърших моята част от бачкането. Сега ти свърши твоята. Трябва да си наследствено обременен, за да не забележиш, че няма по-гнило място за действие от там. Къщата беше разположена на ъгъл на две улици с два изхода. Точно преди дванадесет часа на обяд е нагъчкано с минувачи, продавачи и автомобилисти, бъдещи евентуални свидетели. И, разбира се, тези гъзове от Джаксонвил не бяха изучили маршрута за оттегляне. Нямаше дори предвидена кола, с която да изчезна, нито кола, която да препречи пътя на ченгетата, които ще ме преследват, никакво прикритие, нищо!…

Същия ден Питсбърг Фил се задоволил да следи отдалече своя бъдещ клиент, без да бие на очи. Той продължил на другия ден, но преценил окончателно, че мястото е прекалено шумно. Тогава тръгнал по стъпките на жертвата си. Всеки ден той я следвал навсякъде и търсил подходящ случай да я убие без много риск за себе си. Накрая неговият човек влезнал в едно кино, убиецът по петите му също. Залата била пълна и той намерил едно-единствено място на края на последния ред. Хари Страус останал на страничната алея и забелязал на стената стъклена кутия с една брадва „за използване в случай на пожар“, както уточнявала табелката. Лицето на убиеца се прояснило. Той веднага направил план. Идеята се отличава с дързост и простота:

— Взимам брадвата и се приближавам в тъмнината до моя човек. Разцепвам му черепа. Съседите се развикват и започва блъсканица. Това предизвиква паника. Всички се хвърлят към изходите. Аз също. И излизам изгубен в полудялата тълпа!

Питсбърг Фил се добрал незабелязано до брадвата, пробвал с палец острието и като я държал прикрита до крака си, се плъзнал до жертвата. Когато вече е хванал дръжката на оръжието в дланта си, другият се устремил изведнъж към едно току-що освободило се място в средата на реда, в първата третина на залата и се настанил там.

Отпред, отзад или отстрани нямало нито едно свободно място. Отвратен и може би убеден, че в неговите последователни неуспехи се крие предупреждение на съдбата, Питсбърг Фил оставил брадвата на място и се завърнал в Ню Йорк.

— Тези типове от Флорида искаха от мене каубойска работа. Минах на косъм от сигурна злополука! — заключи той пред своите работодатели, разтревожени от оплакването на бандата от Джаксонвил, събрани, за да вземат решение по дезертирането на техния екзекутор, заслужаващ смъртно наказание. Анастасия и Лепке, които познаваха Питсбърг като човек, който никога не е изоставял работата си, в края на краищата решиха, че е прав.

За закоравелите убийци от Бруклинската комбина убийството се превръща в работа точно както всяка друга. Те отиваха да убият жертвата си така, както другите отиваха в завода или в канцеларията. Просто като добри работници. Със същото безразличие и спокойствие, със същата отпуснатост на обръгнал човек. Те работеха със същото професионално съзнание при разрязването на един труп, като му махваха старателно главата и пръстите, за да не допуснат да бъде идентифициран, както помощник-касапинът с парче месо.

Често човекът, когото убиваха и изкормяха по този начин без сянка от чувство, без да им мигне окото от ужас или отвращение, беше техен най-близък приятел, бивш колега, когото подозираха в недостатъчно усърдие или предателство спрямо бандата, или нерядко такъв, на когото предстоеше да бъде арестуван и трябваше да му се затвори устата. Нито един път, нито един-единствен път някой от тези осъдени не е предизвикал съчувствие или не е бил поне внимателно предупреден от своите бивши приятели, натоварени с екзекуцията.

След като изпълнеше договора, този убиец, работещ на „парче“, се връщаше вкъщи със задоволството на човек, който си е свършил работата, галеше децата си без сянка от мисъл за тези, чийто баща току-що е убил, хранеше се с апетит и спеше без кошмари в очакване на следващата поръчка.

Луис Капоне, Уейс, Релис, Голдстейн, Таненбаум и по-голямата част от убийците от „Murder Incorporated“ убиваха с хладно спокойствие, лишени от всякакво чувство. Те просто вършеха работата си. Нищо повече! Докато Хари Майон, Франк Абандандо и най-вече Хари Страус бяха свирепи животни, маниакални убийци, а видът на кръвта ги възбуждаше до най-висока степен, те се наслаждаваха на мъките на своите жертви, изпитваха садистична радост да ги измъчват свирепо, да продължават агонията им, те се настървяваха от вида на изтърбушените трупове и измисляха рафинирани жестокости. Те се сетиха да закачат за гърлото върху месарска кука един дебел гангстер, който тежеше повече от сто кила, докато умре.

Питсбърг Фил беше този, който през една нощ на 1935 г. по заповед на Бухалтер, придружен от Менди Уейс, Майон и Абандандо, закла Красавеца Амбърг в задната зала на един ресторант близо до Уйлямсбургския мост и организира пред трупа конкурс по красота между техните метреси и проститутки, за да се избере мис Престъпление. Спечелилата пълничка блондинка получи отвратителната привилегия да полее с бензин, а след това да подпали крадената кола, в която трупът изгоря. Сцената се разигра на брега на Ист Ривър. Тази мръсна шега разказаха на Бъртън Туркъс две от конкурентките. За цялата Бруклинска комбина победителката стана Miss Hot Foots — мис Горещи крака, но за подигравка другите момичета промениха прякора на Hot Tomato (Горещ домат).

Същият този Питсбърг Фил заедно с Хари Майон и Абандандо през нощта на 24 май 1935 г. превърнаха буквално на пестил лихваря Джордж Уитни Кубник, когото Лепке Бухалтер подозираше в предателство.

Анонимното дружество за убийства не оставяше нищо на слепия случай. При изпълнение на договорите всичко се изпипваше до най-незначителните подробности.

Така когато първоначално Висшият съвет възложи задачата да се организира ликвидирането на Томас Дауей, Албърт Анастасия, опасявайки се, че шпионинът, натоварен да следи дома на специалния прокурор, може да бъде открит от охраната, нае като помощник на наемния си убиец млада майка с малко момче, на която плати огромна сума за услугата… Всяка сутрин в продължение на четири дни, когато излизаше от дома си (това той си припомни съвсем точно три години по-късно, когато Туркъс му разкри тайната), на тротоара се срещаше с бащата на идеалното семейство, който заедно със съпругата си любвеобилно бдеше над веселата игра с колело на своя потомък. Нито Дауей, нито неговите ангели-пазители не се усъмниха и за секунда, че става дума за екип, който следеше всички негови влизания и излизания с цел убийство.

Така както никога съдържателят на съседната дрогерия, откъдето прокурорът всекидневно звънеше в службата си, не можеше да си представи, че младата двойка, която влизаше в неговия магазин, за да си купи бонбони, малко след като Дауей излизаше, старателно възстановяваше разположението на телефонната кабина, в която той трябваше да бъде застрелян.

И винаги тази изключителна точност в детайлите, едно и също маниакално отношение към предпазните мерки още от началото, когато става дума за което и да е убийство, възложено на „Murder Incorporated“. Подобна подготовка очевидно изискваше намесата на много съучастници, но всеки от тях имаше да изпълнява задължения само в една от фазите на операцията и нямаше представа за останалите и за крайната й цел. Само шефът на всички изпълнители на равнище Релис беше изцяло запознат с нея.

Най-напред започваха работа „казерите“. (Идва от думата caser, която означава „хващам капия“. — Бел. прев.) Те събираха многобройна и точна информация за подробностите около държането, навиците, връзките и часовете на влизане и излизане на бъдещата жертва. Те възстановяваха педантично топографията на местата, през които жертвата преминаваше. Понякога Анонимното дружество за убийства оставяше тази грижа на клиента, който искаше услугата, но получените сведения се проверяваха още един път от неговите собствени агенти.

През това време „оръжейниците“, без да знаят по каква причина, се заемаха с подготовката на необходимите оръжия. Като правило тези оръжия се крадяха от доковете, спортните магазини, военните складове или от частни лица. Неотменимо правило беше те да бъдат „девствени“, т. е. никога до този момент да не са били използвани за друг подобен удар. Все пак те минаваха през ръцете на „почиствачи“ (Идва от думата cleaner, почистват. — Бел. прев.), които унищожаваха всички възможни белези за идентифициране най-напред с пила, после с азотна киселина или хлорхидрид, за да се изтрие и в дълбочината на метала и най-малката следа от регистрационния номер. Разбира се, с тези оръжия си служеха само веднъж. След употребата им те веднага се унищожаваха. Заедно с това други специалисти крадяха колите, необходими за екзекуцията. Те избираха и предпочитаха коли, на които притежателите бяха заминали за дълго време, или коли, изоставени на паркингите. Също те крадяха от други коли регистрационни номера, които в необходимия момент поставяха на Hot car (горящите коли, буквално колите, които ще бъдат запалени, тези, които ще използват убийците или които служат за следене на жертвата). Както всички останали, крадците на коли не знаеха къде в края на краищата отиваха предоставените от тях коли, които други специалисти поправяха и пребоядисваха.

Ако убиецът трябваше да действува в чужд град, тогава друг, съвсем сигурен съучастник му купуваше билет за влак или самолет и на място му подготвяха няколко абсолютно сигурни скривалища. Той се настаняваше под фалшиво име и оставаше толкова време, колкото беше необходимо за изпълнение на мисията.

С пристигането убиецът биваше разпознаван от анонимния съучастник, натоварен с посрещането. Връзката се установяваше със специални знаци или подходящ код. Съучастникът го завеждаше при finger-man (буквално „човека-пръст“ или „показвача“), чиято единствена задача се състоеше в това, да покаже жертвата, която в девет десети от случаите убиецът не познаваше.

Веднага след извършването на убийството един wheelman (шофьор) посрещаше бързо убиеца в „горящата кола“, предварително открадната, и имаше грижата да осигури бягството по бърз и често сложен маршрут, дълго време опознаван и многократно предварително изпробван.

На предварително уговорено място друга крадена кола натоварва убиеца, докато шофьорът на първата продължава да пътува още известно време, преди да изостави своята „горяща кола“.

В преобладаващия брой от случаите „шофьорът“ не знае нищо за беглеца, когото качва, и също каква е мисията, която изпълнява. Шолем Бърнстейн, най-добрият шофьор и крадец на коли на Анонимното дружество за убийства (той собственоръчно беше откраднал неколкостотин коли, а беше заловен един-единствен път), чистосърдечно се възмути, когато Бъртън Туркъс го затвори за съучастничество в убийство.

— Когато събирам от пътя един или няколко типа в уговорен предварителен час на някой уличен ъгъл, протестираше той, откъде бих могъл да зная дали не излизат от някой вертеп, не отиват на обир или са убили някого?

В случай че евентуално get-away car (буквално „кола за изтегляне“) бъде незабавно подгонена от кола на полицията, друго превозно средство — crash car, с напълно редовни документи, карана от истинския притежател (временен съучастник с абсолютно чисто съдебно досие) имаше за задача да пресече пътя на преследвачите, като се удари в тях, за да улесни бягството на „горящата кола“. За тях предписанието беше да се оправдават, че са се объркали и са направили погрешна маневра.

Накрая Анонимното дружество за убийства използваше услугите на безброй лъжесвидетели, които предоставяха алиби или йезуитски печелеха доверието на жертвата и я привличаха в някой от капаните. Дотук в сметката не влизат служещите в погребалните бюра, натоварени в случай на нужда да попречат на идентификацията на някой неудобен труп или просто сръчно да го изпарят.

Така мнозинството от многобройните жертви на „Murder Incorporated“ изчезваха, без да оставят и най-малка следа, телата им никога не можеха да бъдат открити. Това решение на въпроса предлагаше на убийците три предимства: най-напред оставаше да витае във въздуха съмнението относно окончателната причина за изчезването, защото прекалено обемистото съдебно досие можеше да изглежда като мотив за преминаване в нелегалност. В случай че полицията започнеше издирване, то лишаваше следователно от важните следи, които предоставяше трупът. Накрая, но не на последно място, в случай на арест то позволяваше на убиеца да се възползва от тази част на англосаксонското право, според която никой не може да бъде осъден, ако тялото не бъде намерено и подложено на аутопсия според изискванията на закона.

Точните данни на Ейб Релис бяха допълнени впоследствие от Али Таненбаум, чийто злокобен списък превишаваше този на Изчанчения. Като видя, че е загубен, Али премина с О’Дуайър и Туркъс пътя на своя бивш шеф, постави се на разположение и даде възможност на полицията да открие място, осеяно със залети с киселина трупове в полите на планината Катскилс, графство Съливан, безлюден район много близко до Ню Йорк, където бяха екзекутирани безброй осъдени, заведени на „разходка“.

За да се освободят от телата на жертвите, убити в града, убийците от Анонимното дружество за убийства измисляха смайващи погребения. Някой път трупът, обезглавен и с отрязани пръсти, за да се попречи на идентифицирането, биваше заливан с бензин и подпален в крадена кола. Друг път той тайно се предоставяше на съучастник, който произвеждаше консерви с храна за кучета, който го нарязваше и правеше на пастет. Практикуваше се и закланият да бъде поставен и заключен в багажника на изоставена кола, обречена да бъде изпратена на бързо действаща преса за унищожаване и след това за претопяване.

Някои жертви от по-обемистите можеха дори да бъдат погребани по най-легалния начин, известен на света, благодарение на двойното дъно на ковчега на покойник, починал от естествена смърт. Обичаят, задължаващ американците да се обръщат от момента на смъртта към някой Дом на покойниците (Това са търговски къщи, които се занимават с всичко по погребенията. Там се прави последният тоалет на покойника, често гримиране и балсамиране, както и поставянето в ковчега и излагането му. Там близките и приятелите на семейството поднасят своите съболезнования и оттам тръгва погребалната процесия. Мотото на мрачната реклама на една от фирмите, притежаваща вериги от подобни домове, остава прочуто: „Умрете! Ние ще направим останалото.“), където техните мъртъвци остават до погребението, често в монументални ковчези, улесняваше поставянето на трупа на сигурно безименно място в двуетажния ковчег. Всичко това, разбира се, чрез съучастници в погребалните бюра, често легални предприятия на някоя банда. Хъдзън, Ист Ривър и най-вече малкото езеро в Катскилс също служеха за последен дом на голям брой жертви. В началото някои от телата се издигаха на повърхността след няколко дни, подути от газовете при гниенето. Питсбърг Фил Страус намери за уместно с цинично задоволство да уточни пред един от помощниците на Дауей, Джон Кайдз:

— На първо време ние смятахме за достатъчно да наръгаме жертвата пет-шест пъти, преди да я хвърлим във водата. Но след време мършата изплуваше като балон. Тогава ние придобихме навика да му изтърбушваме гърдите, стомаха и слабините с повече от сто удара с пикел и през дупките водата можеше да изтласква газовете, получени при гниенето… Повече нито един труп не е изплувал на повърхността. Това не изискваше много време, а и беше по-сигурно, отколкото да му закачаме тежест.

Някои от жертвите, чието предателство криеше специална опасност, или непредпазливостта им изискваше специално наказание и показно убийство, закачен на касапска кука, биваше разсичан на малки късчета, които след това натъпкваха в кофите за смет. Други биваха погребани живи в костюм от цимент и после потопени във вода или направо хвърлени живи във водата, „обути“ в обувки от бетон. Докато циментовият блок се втвърдяваше, главорезите разказваха садистично на жертвата за мъките при задушаването, които я очакваха.

Никой не можеше да се измъкне от „Murder Incorporated“. На няколко пъти убийци, усетили, че се намират под подозрение, искаха да прекъснат връзките с това общество или просто разбираха, че знаят много, подушвайки, че в скоро време ще има договор, насочен срещу тях, и се опитваха да избягат от своя жребий. Те изчезваха, без да оставят адрес. По този начин те си прочитаха неотменимата присъда.

Някои се опитваха да се скрият в най-отдалечените от предишната им месторабота кътчета на САЩ. Сменяха имена, професии, външния си вид и си мислеха, че са се спасили. Това беше сметка, която не вземаше предвид гангстерската паякообразна мрежа, изтъкана от синдиката върху цялата територия на Съединените щати. Става дума не само за безкрайните разклонения вътре в самата „главна квартира“ и в отдалечените от нея банди, а и за безбройната тълпа от гнили адвокати, прокурори, съдии, чиновници в кметствата, шефове на полицията и ченгета, подкупени от бандите и в най-малките градове. Към тях трябва да прибавим събирачите на залози, разносвачите на стока, съдържателите на барове, ресторанти, вертепи, които работеха за всички банди, свързани с Организацията, и всичките агенти, внедрени в профсъюзите на работниците и работодателите. Нямаше и такъв затвор, в който Големият съвет да не беше разпрострял пипалата си. По подобие на Интерпол Анонимното дружество за убийства подтикваше към работа фантастичната си разузнавателна мрежа. Рано или късно у търсения беглец се появяваше нужда от пари, от някаква подкрепа, от нова книжка за правоуправление, от работа. Рано или късно той установяваше контакт с жена си, с роднините, със сигурни приятели, започваше да посещава често бар или някой вертеп, където се смяташе за непознат. Неизбежно всичко свършваше с това, че биваше открит и посетен от екип убийци. Получената отсрочка продължаваше от няколко седмици до няколко месеца. Никога нито един от хората, „белязани“ за умъртвяване, не може да се измъкне.

Драматичната одисея на Шолем Бърнстейн, голям специалист по кражби на автомобили, използвани от „Murder Incorporated“, показва ефикасността и неумолимостта на убийците на Организацията, преследващи бегълците, към които беше насочен техният удар. От момента, когато Ейб Релис започна да предава своите съучастници, пръв беше арестуван другото „аз“ на Ейб, Хепи Майон, с когото командуваха Бруклинската комбина. Всичките му системи за отбрана рухнаха пред брътвежите на неговия бивш съдружник, бяха унищожени от доказателствата, които той предоставяше. Тогава Майон полудя от гняв и страх, измисли един-единствен начин да предотврати катастрофата, да ликвидира всичките си съучастници, останали на свобода, които биха могли да потвърдят обвиненията на Изчанчения. От дъното на своята килия той направи общ договор, отнасящ се за повече от дванадесет от неговите хора, преследвани от полицията. Знаейки, че е един от най-заплашените, Шолем Бърнстейн, който като шофьор и снабдител на коли за бандата беше присъствувал на безбройните зверски екзекуции, ръководени от неговия шеф, побягна в Лос Анжелос, на четири хиляди километра от Бруклин. Там той имаше сигурни приятели. Тъкмо се беше настанил под фалшиво име, когато го предупредиха. Убийците, натоварени от Майон да го ликвидират, по мистериозен начин бяха открили следите му и вече се намираха в града. Бърнстейн избяга в Сан Франциско. Няколко часа по-късно той усети, че го следят. Изостави колата си, смятайки, че тя издава неговото присъствие, и започна да използва обществения транспорт. С него той подхвана безумно бягство, правейки зигзаг по целите Съединени щати. Бягаше като от чума от всякакви контакти не само в кръга на гангстерите, но и с най-сигурните си приятели. Смени навиците си, облика си, сменяше неспирно квартирите. Загубена работа! Девет часа след слизането от автобуса в Далас убийците бяха зад гърба му. В Сен Луис намериха следите му за два дни. Никога Бърнстейн не можеше да остане повече от три-четири дни на едно място.

Неговото лудо бягство накрая завърши в Чикаго. Макар че никой не го познаваше, той бързо бе намерен от безмилостните преследвачи. Гонен, изчерпал възможностите си, пред заплахата всеки момент да бъде убит, Бърнстейн реши да се върне в Бруклин и да се предаде на полицията, може би единствено способна да го защити. Но знаейки до каква степен е разложена и че дава сведения на убийците от Синдиката, той се притаи, докато успя да се срещне с детектива Джони Макдоноу, който беше известен на целия престъпен свят като абсолютно неподкупен.

Това беше единственият полицай, с когото Бърнстейн имаше шанс да пристигне жив в бюрото на О’Дуайър. Сметката се оказа вярна.

При това в момента, когато се извършваше това преследване на живот и смърт, „Murder Incorporated“, тежко разстроена от признанията на Релис, вече раздвоена, срутена от безбройните арести, станала цел на цялата полиция, нямаше свободата на действие и беше само сянка на самата себе си.

Това идва да покаже, че през тези шест години, когато ужасната й ефикасност беше налице, когато все още бе непозната на силите на реда и сигурна за всички свои членове благодарение на методите си на пълно разделяне на отделните равнища и строгата организация, „Murder Incorporated“ имаше възможност безпрепятствено да изпраща своите екипи от убийци във всяко кътче на САЩ.