Синдикатът на престъпниците

Глава петаОТ ВОЙНАТА В КАСТЕЛАМАРЕ ДО СИЦИЛИАНСКАТА ВЕЧЕРНЯ

Мълвата за групата на младите вълци, която укрепваше сред изтерзана плът и засъхнала кръв, не предизвика голямо вълнение сред петте големи фамилии начело на мафията.

Сигурни във властта си над престъпния свят, те разчистваха сметки на най-високо равнище помежду си.

Джузепе Масерия (Джо Боса) и Салваторе Маранзано начело на двете най-могъщи фамилии не се щадяха взаимно. Но щом станеше дума за Чарли Лучиано, фактът, че той беше сицилианец, смущаваше мислите им. Чарли представляваше нова сила, която всеки от тях се мъчеше на всяка цена да привлече на своя страна, за да стане capo di tutti capi. Беше наложително да му се подрежат крилата. Масерия го държеше под властта си, но това му носеше единствено проценти. Наистина получаваните суми бяха огромни, но не беше достатъчно, тъй като в очите на мафиозите престижът на Чарли нарастваше с всеки изминал ден, пък и той започваше да си придава важност. Джо Боса не беше склонен да търпи подобни обиди, независимо от това че Лучиано продължаваше да го почита. Налагаше се да постави „хлапака“ на мястото му, и то колкото може по-бързо.

Решил, че е настъпил моментът да се намеси, Джо Масерия настоя за среща „на четири очи“ в Барбизон, у Лучиано, за да докаже, че като истински дон не се страхува от когото и да било и няма нужда от ничия защита.

Чарли го чакаше неподвижно, до него стоеше Франки Костело.

— Бях казал САМ — изрева Масерия, влизайки в приемната.

— Казал си… Но у дома си аз правя това, което ми харесва. Костело е мой приятел. Нямам какво да крия от него.

Масерия смени рязко тона.

— Отлично. Всъщност, като имам предвид това, което ще ти кажа, така е по-добре. Колкото повече хора научат, толкова по-добре. И така: ти злоупотребяваш във всичко и за всичко. Но ти си мой лейтенант, ти си човек на Джо Боса… А виждам, че само ти намазваш от доставките на уиски. Аз какво печеля от това, а?

С престорено любезен глас Чарли Лучиано каза учудено:

— Но ние така се споразумяхме, Джо. Ти вземаш процент от всичко, с което се занимавам, с изключение на алкохола, което е мой личен бизнес.

Масерия спря да се разхожда:

— В моята фамилия няма личен бизнес. Трябва да даваш всичко в общата каса. Чарли повтори лукаво:

— Но ние така се споразумяхме, Джо… Ти ми стисна ръката и каза „О’кей“…

— Но вече не казвам „О’кей“. Развалям споразумението. Ти навсякъде внасяш безпорядък. Няма да търпя това. Или ще влезеш в релсите, или в теб ще влезе куршум, ясно ли е?

Чарли Лучиано поклати глава.

Масерия излезе, затръшвайки вратата.

За известно време в стаята се възцари мълчание. След това Франки Костело взе думата: „Да печелим време — посъветва той. — Този луд човек може да ни прати по дяволите. Ако прибавим към нашите хора тези на Джо А., Бъкси, Меир Лански, Дженовезе, Дъч Шулц и Анастасия, ще съберем най-много сто човека, които няма да са много навити да бъдат пречукани, да им напълнят търбусите с олово… Масерия ще строи най-малко двеста, двеста и петдесет «войника», както той казва, хора, раздразнителни на тема семейна чест, унищожители на евреи и несицилианци. Всеки ден ще ни падат тухли по главите. Да печелим време, да избегнем това, или да се съюзим…“

— За Салваторе Маранзано ли мислиш?

— Не е ли логично?

— Логично е — съгласи се лесно Чарли Лучиано. — Ще осъществя контакт.

За нещастие Салваторе Маранзано също мислеше за него. Не го беше забравил. Срещата беше изненадваща и жестока.

Въпреки колебанието на Чарли Лучиано приятелят му Франк Костело се обърна към Вито Дженовезе с молба да установи връзка с неприятелската банда по простата причина, че Вито изглеждаше в добри отношения с Тони Бендер — един от верните на Маранзано хора. Запознат с проекта, Томи Лукезе се присъедини към него, заявявайки, че той е много навременен, тъй като в най-скоро време ще избухне война между двете съперничещи си фамилии. Той добави, че Том Рейна също възнамерява да изостави Масерия.

Тони Бендер предложи да се направи среща на четири очи между неговия капо, дон Салваторе, и Чарли Лучиано на 17 октомври 1929 г. в полунощ на Стейтън Айлънд. Това място можеше да се смята за неутрална територия, тъй като беше под контрола на Джо Профачи — лейтенант на Маранзано, който беше в същото време приятел от детинство на Лучиано.

В уречения ден и час Вито Дженовезе предложи на приятеля си Чарли да го придружи скрит в колата и въоръжен. Лучиано отказа сухо, дадената дума си е дадена дума.

Пристигнал пръв на мястото на срещата, Салваторе Маранзано се разхождаше напред-назад по безлюдния док. Когато Чарли слезе от колата, той го прегърна ласкаво и го потупа по рамото: „Щастлив съм, че съм тук с теб, бамбино…“

Те влезнаха заедно в един голям хангар и седнаха в един тъмен ъгъл върху струпаните там каси. И двамата с неестествено държание, не знаеха как да започнат. Дон Салваторе заговори развълнувано за „родината“: „Напуснал си я много рано, за да можеш да си я спомняш, бамбино, колко жалко…“

Беше ред на Лучиано да подхване. Със стегнато от ярост гърло пред този изостанал „мустакат дядка“, който го принуждаваше да превива гръб, той сподели:

— Дойдох, защото смятам, че имаме сходни интереси, и защото в миналото ти ми направи едно предложение…

Отрупаната с пръстени ръка на Маранзано си играеше с ланеца от масивно злато. Закаченият на него ослепителен часовник започна да се люлее над огромното шкембе. Маранзано каза важно:

— Bis dat, qui cito dat, или ако предпочиташ „Който дава бързо, дава два пъти…“ Ти не само че не побърза, Салваторе, но дори ми се струва, че предпочете Масерия.

Изпаднал в неловко положение, Лучиано се чувстваше все по-неудобно върху касата:

— Ти знаеш много добре, че той ме принуди да направя този избор. И щях ли да съм тук, ако имах свобода на избор?

— Ти си тук, защото Масерия не струва пукната пара. Той е невеж, недодялан, груб, невъзпитан, несправедлив и слаб. Ти знаеш много добре, че в най-скоро време ще го смажа. На чия страна ще бъдеш тогава?

— Дошъл съм тук, за да говорим за това. С по-широко и по-бавно движение дон Маранзано придаде на часовника, чието стъкло проблясваше слабо на моменти, движението на махало.

— Салваторе Лукания, направих ти предложение. Ти го отхвърли. Млад си… Все още ми се иска да си с мен. Ще даваш обяснения само на мен… като дете на баща си.

Той направи дълга пауза, без да отмества погледа си от Чарли:

— Само че този път ще трябва да ми докажеш. Трябва да се убедя завинаги в твоята искреност, в твоята вярност, за да мога да те смятам завинаги за мое дете…

Лучиано се боеше от най-лошото.

— По какъв начин?

— По много нормален начин, по право честта се пада на теб, ти ще убиеш Масерия…

Чарли въздъхна облекчено:

— О! Но, дон Салваторе, аз мисля за това от известно време…

Маранзано хвана с рязък жест часовника си и изрече сухо:

— Разбира се! Но аз искам ТИ да го убиеш.

Лучиано незабавно схвана задната му мисъл: истинска пропаст, от която той не можеше да се надява да се измъкне. Законът на мафията е съвършено ясен, който убие шефа, не може в никакъв случай да се надява да заеме мястото му.

Това имащо връзка и с едно друго изискване. Когато шефът е слаб, може да се мисли за неговото елиминиране и дори това да се направи, то мотивите трябва да са чисти, а не продиктувани от амбиция. При това се изисква и одобрението на Семейния съвет. За Чарли това беше само една от страните на клопката. Другата, още по-страшна, му оставяше само слаба надежда да оцелее. И наистина, кой капо ще толерира до себе си мафиозо, убил току-що собствения си капо? На всичко отгоре и дон, шеф на голяма и уважавана фамилия?

— Намираш, че сметката е солена, а, бамбино? Но е вярна.

Дон Маранзано се наведе към него и просъска:

— Tarde venientibus ossa. (Които идват късно на софрата, намират само кокали.)

Само че не преведе казаното.

— Е?

— Е? Върви на майната си!

Дон Салваторе Маранзано избухна:

— Все още си само малко момче, което има нужда от голям урок. И ще си го получиш, защото, не зная защо, имам слабост към тебе. Много те обичам, Салваторе…

Внезапно той изкрещя:

— Върви си!

Една камара от каси се срути с ужасен трясък. Появиха се шестима мъже, чийто лица бяха скрити от разноцветни шалчета.

Сега беше ред на Чарли Лучиано да рухне. Когато дойде на себе си, той се почувствува лек, въздушен, едно движение на махало му напомни за часовника на Маранзано. Ужасна болка в раменете го накара да осъзнае, че виси на китките си.

Седнал на една каса, Маранзано го гледаше флегматично:

— Бамбино, кажи ми, че ще убиеш Масерия.

Чарли не отговори нищо.

Мъжете съдраха ризата му и едни по един изгасиха цигарите и пурите си в него. Призля му. Всеки път, когато идваше на себе си, той чуваше Маранзано:

— Убий Масерия…

Мъжете свалиха коланите си и увиха кожата около пръстите си, за да могат да го удрят с катарамите. Плътта му се нацепи…

— Убий Масерия, не се прави на глупак, защото ще умреш вместо него.

Няма да е редно да описваме всичко, което трябваше да понесе Чарли Лучиано, тъй като той не отстъпи.

Изморен, Маранзано нареди:

— Свалете го и го пречукайте.

Мъжете се втурнаха към него като към плячка.

Един полицейски патрул откри Чарли Лучиано в един вонящ изкоп на булевард Хиланд в Стейтън Айлънд. Той бе в такова отчайващо състояние, че двамата полицаи го помислиха за умрял. Равносметката бе направена в болницата: фрактура на черепа, осем избити зъба, дясната буза разцепена, опасност от изваждане на дясното око, осем счупени ребра, фрактура на голямата пищялна кост и на малкия пищял на левия крак, фрактура на лявата китка, изкълчени палци на ръцете, многобройни фрактури на палците на краката, изместена капачка на дясното коляно и скъсани сухожилия, многобройни нарязвания с бръснарско ножче и нож по гърдите, многобройни изгаряния по цялото тяло, много контузии.

Франк Костело и Меир Лански първи дойдоха да го посетят. Когато се запознаха със състоянието на приятеля си, Меир Лански извика със сълзи на очи:

— О, Чарли, ти си страхотен щастливец. (Щастливец на английски е „лъки“ — Бел. прев.)

— Да! — потвърди Костело. — Страхотен щастливец!

От този ден те го наричаха само Чарли Лъки. Другите щяха да направят същото. Мълвата, че Лъки Лучиано е неуязвим, се разпространи със скоростта на светкавица в престъпния свят. Чарли Лъки е бил на онзи свят и се е върнал оттам. Никой няма да може да убие този човек, той е много жилав, шансът е на негова страна…

Навремето никои не научи какво точно му се беше случило. Тъй като законът на омертата важеше с пълна сила за Чарли Мафиоза. Той се беше доверил на Костело и на Лански, но законът на безусловното им приятелство действуваше със същата сила. Ето защо делото от Стейтън Айлънд бе изяснено много по-късно благодарение на показанията на няколко човека, в това число и на главното заинтересовано лице.

Докато лежеше страдащ в болницата, Лъки Лучиано се прераждаше в пълния смисъл на думата.

Прераждаше се както във физическо, така и в психическо отношение.

От счупените ребра той придоби навика да държи торса си вдървен и леко наведен напред. По лицето му останаха завинаги белезите от много нарязвания. Заради засегнат нерв на дясното око клепачът го затваряше наполовина, придавайки му неприятна неподвижност. Лъки гледаше втренчено и притесняваше хората.

Лицето му стана още по-заплашително.

На излизане от болницата той беше взел окончателни решения по редица въпроси. Обеща си да бъде винаги в отлична форма, т. е. да бъде напълно безмилостен и изцяло лишен от човешки чувства.

Докато се възстановяваше, Лъки Лучиано (занапред ще трябва да го наричаме така, защото той оживя под това име и с него ще влезе в историята) — (Независимо от това в Леркара-Фриди, където ходихме да разследваме, в Сицилия и в американските фамилии от мафията все още го наричат Салваторе Лукания.) не си губеше времето. Той размишляваше най-вече върху последствията от създаването на Синдиката на престъпниците по време на събранието в Атлантик сити. Те щяха да бъдат положителни за бандите, тъй като старите донове от мафията още веднъж щяха да бъдат изпреварени. Ако можеше, Чарли би се усмихнал, мислейки как тези изостанали хора все още се изтребваха взаимно, за да завладеят алкохолния пазар. Ако можеше, защото болката при изопването на заздравяващите рани на лицето не позволяваше.

Той беше по-далновиден. При това от дълго време насам. Благодарение на Банката за смазваме, чиито изненадващи връзки бяха вече безброй, скъпият му Франк Костело го бе замъкнал почти насила в началото на миналата 1928 г. при един делови човек — Раскок, мултимилионер в долари, който се бе прославил с построяването на Емпайър Стейт Билдинг. У този Раскок, всеизвестен политик, работещ за демократите, Лъки Лучиано се запозна отблизо с губернатора на щата Ал Смит. Той стана да го посрещне и му стисна сърдечно ръката с думите:

— Скъпи господин Лукания, щастлив съм да се запозная с вас.

След това политикът разкри желанието си. В общи линии той искаше Чарли да накара да гласуват за него в Манхатън, Бруклин, Бронкс и на всички места, където можеше да упражни влиянието си. Това щеше да му позволи да получи вот на доверие от партията си и да се яви на президентските избори като кандидат на демократите.

Чарли не можеше да се съвземе от изненада. Човек от такъв мащаб прибягваше до неговите услуги. Какъв път бе изминат от жалките изнудвания по улиците на Малка Италия! А какво предлагаше Ал Смит в замяна срещу услугата? Просто съветите си. Но затова пък какви съвети!

— Вижте, господин Лукания, трябва много бързо да реорганизирате и да внесете яснота в сделките си… да подготвите бъдещето. Казвам ви, че ако не аз, то някой друг ще анулира закона Уолстийд. Търговията с алкохол отново ще стане свободна. Бъдете готов. Когато се наложи, аз ще ви помогна, тъй както вие ще ми помогнете преди това, ще се ползвате от възможностите, които предоставя протекцията ми.

Бандата на Седмината се справи така блестящо, че Ал Смит получи с голямо мнозинство вот на доверие от демократите. Лесно беше да се подтикнат италианските, ирландските и еврейските малцинства да гласуват за него, тъй като той беше първият католик, кандидат в президентски избори. На самите избори той щеше да бъде пометен от републиканската вълна, изтласкала на върха Хърбърт Хувър. Доводите против Ал Смит бяха най-вече тези, че е от Ню Йорк, че говори с нюйоркски акцент и се придържа към нюйоркските нрави, че е католик и следователно — „папски слуга“. Франк Костело поддържаше тесни връзки с католическите делови среди и изобщо с всички католици в САЩ. Многобройните опорни точки, които имаше по върховете в полицейската йерархия, бяха солидни, тъй като всички полицаи на практика бяха ирландци, следователно католици. Костело имаше връзки дори в Бостън — града на аристократите.

В столицата на белите англосаксонски протестанти (Тези потомци на първите заселници с удоволствие се смятаха, за елита на САЩ, а „другите“ бяха за тях просто хора, до които не биваше да се докосват…) най-добрият му клиент, естествено католик, се казваше Джоузеф Кенеди. Бъдещият посланик в Лондон, бащата на този, който щеше да стане президент, не се гнусеше от незаконната търговия с алкохол и поверяваше пласмента на мрежата на Франк. Костело нееднократно ще заявява: „Джо дължи състоянието си на мен, макар сега да се прави, че не ме познава…“

Лъки Лучиано знаеше много добре с какви козове разполага. Един от най-силните беше този: той беше вече предупреден, че в скоро време сухият режим ще бъде отменен. Щеше да наложи да се намерят също толкова рентабилни сфери на действие, стига това, разбира се, да е възможно.

На конгреса в Атлантик сити това беше предвидено, всяка банда беше разширила дейността си, обръщайки се към нови хоризонти. Истинският проблем беше да се оправи положението с мафията, единствения източник на неприятностите му.

Маранзано беше казал каквото имаше да казва. Затова щеше да бъде най-просто да се обърне срещу своя капо Джо Масерия, още повече че след пътуването му до Стейтън Айлънд наистина му беше дошло до гуша от мустакатите дедици. Тринадесет дена след ужасните изтезания, лежейки в болничното легло, Лъки Лучиано стигна до убеждението, че в Атлантик сити е пророкувал точно. В четвъртък, 25 октомври 1929 г., крахът на Уолстрийт срази най-големите състояния „Лудите години“ отлетяха в небитието. В САЩ настъпи безпрецедентен икономически и финансов упадък. Голямата депресия подтикна към отчаяние непредпазливите до вчера. Самоубилите се поради липса на въображение бивши милионери не можеха да бъдат преброени. И ако любителите на „Джи-Би“ го купуваха вчера с каси, то от следващия ден щяха да го пият само в напръстници. Само че това положение бе вече предсказано от Лъки в Атлантик сити. Най-малкото той знаеше предварително, че предстоящите в най-скоро време промени в законодателството за алкохола ще ограничат сериозно полето за действие, от което те печелеха. Налагаше се в по-дълги или по-кратки срокове да се създадат нови мошенически предприятия в различни области. Разбира се, ако мафията, внедрена от по-дълго време, с многобройна калена и послушна войска, не се опиташе да ги парализира, а след това и да ги погълне. Във всеки случай най-малкото да им сложи прът в колелата, да попречи на скока им напред, на дългия им път към завоюването на едно Елдорадо от банкноти.

През декември 1929 г. Лъки Лучиано не беше в най-добрата си физическа форма. Но в интелектуално отношение размислите по време на тази принудителна дълга почивка бяха направили от него нов човек, твърдо решен и готов да действува.

Масерия се опита хитро да го накара да признае, че дебелото прасе Маранзано го е направил за смях с този опит да го пречука, че всичко това не може да остане без последствие, защото никой не може да си позволи да посегне на един лейтенант на семейство Масерия, без позорът да бъде измит с кръв. Разбира се, Лъки Лучиано отричаше очевидното. Той не се отклони от първоначалната си идея, че краят на сухия режим наближава. Подтикна Франк Костело, който имаше голяма свобода на действие спрямо Маранзано и Масерия, тъй като не беше от мафията, да организира бързо нов източник на доходи. След дълги разисквания на възможностите синдикатът се спря на ротативките, които трябваше да бъдат инсталирани масово. Законът забраняваше хазартните игри, но хитростта им позволи да го заобиколят. Те поискаха от Милз Новълти Къмпани от Чикаго, най-големия производител на такъв род автомати, да ги модифицира, така че всеки играч да печели нещо, щом натисне ръчката. Това нещо беше… пакетче ментови бонбони! По този начин нямаше нарушение на закона. Нещо повече, настояха за изключителното право върху тези усъвършенствани ротативки в Ню Йорк и създадоха дружество за тяхното разпространение — Трайангъл Минт Къмпани. Политиците демократи от Тамани Хол ги подкрепиха. Срещу определен процент те прикриваха по официален път операцията.

В рамките на Трайангъл Минт Къмпани Франк Костело възложи на помощника си Фил Кастел, наричан Денди Фил, задачата да създаде специална секция с грижливо подбран персонал, съставен от здрави мъжаги, снабдени с документи на търговски представители, които трябваше доброволно или насила да инсталират ротативките във всички квартали на Ню Йорк. Скоро след това нито едно тайно заведение, бар, снекбар, дрогерия, бакалница, сладкарница (в тях до ротативките поставяха и по една табуретка, така че с нейна помощ и децата да могат да достигат ръчката), нито едно заведение с по-многобройна клиентела не можеше да функционира, ако не е снабдено с това, което нюйоркчани скоро нарекоха „едноръките бандити“.

За кратко време започнаха работа 5000 „бандити“, които осигуряваха на Костело всекидневен доход по 10 долара от машина, или повече от 18 милиона годишно.

Разбира се, става дума за брутни доходи. През касата минаваха първо демократите от Тамани Хол. Имаше и препятствия — честните ченгета. За тях разказва лейтенант Маклоулин, който се беше заклел да пречука Костело:

„На всяка ротативка имаше залепено малко розово етикетче, върху което бяха написани името на компанията Трайангъл и един телефонен номер. Ако в заведението влезеше полицай, за да вземе ротативката, достатъчно беше да се набере въпросният номер, за да дойде някой от агентите на Костело и да разрешат проблема приятелски. Агентите бяха всичко на всичко двадесетина, всички повече или по-малко свързани с Тамани Хол, работещи за Джими Хинес или за политици от неговата пасмина. Спомням си, че известно време бях подчинен на един капитан от полицията. Той беше честен човек и всеки ден донасяхме по две или три ротативки в комисариата. Костело побесня. Един ден той дойде при нас, за да ни каже следното: «Как е възможно да мога да купя всички, с изключение на вас?» Отговорихме му, че трябва да зададе този въпрос на капитана. Излишно е да ви казвам, че капитанът го изхвърли с гръм и трясък. Да не говорим, че в списъка му бяха включени всички, от главния следовател до последния полицай от пътната полиция.“

Джони Торио, привидно пасивен, но в действителност станал таен съветник на Лъки Лучиано, имаше зъб само на двама души: на Ал Капоне, който го беше изхвърлил от Чикаго с простреляна ръка, и на Бенито Мусолини, който го беше експулсирал от родината-майка Италия, където бе потърсил убежище. Затова въпреки възторга на Лучиано от отличните резултати на ротативките Торио възразяваше:

— Народът винаги има право. Знаеш ли защо нарекоха касичките на Костело „едноръки бандити“? Защото изпълняват фашисткия поздрав!

Торио беше обезверен, навсякъде виждаше предателство:

— Аз имам сведения. Сигурен съм, че Том Рейна е осъществил контакт с Маранзано…

Глава на фамилия от мафията, съюзена с Джо Боса, споменатият Том Рейна беше изморен от простащината и мегаломанията на Масерия и искаше да привлече Томи Лукезе, сигурен приятел на Лучиано и съдружник на Лепке в широкомащабните изнудвания в конфекцията. В света на сделките с конфекция беше възприето да се отпускат заеми на някои лица. Естествено парите се вземаха от колосалните доходи на синдиката, основната част от които постъпваха от алкохола. Когато дългът, увеличен от високите лихвени проценти, определяни според случая, не се изплащаше в определен ден и час, Ейб Релис, наричан Изчанчения, пристъпваше към действие. Само с присъствието си той притесняваше много хора. Всичко в този кестеняв, тантурест, лепкав човек предизвикваше ужас.

Преждевременното преминаване на Лукезе и Рейна в лагера на Маранзано не влизаше в сметките на Лучиано, но информацията на Джони Торио се оказа съвършено вярна. Джо Масерия привика специално Лъки, за да му съобщи:

— Става голяма бъркотия. Сигурен съм, че Том Рейна се готви да ме предаде, за да работи заедно с Маранзано. Ти ще се погрижиш за него. Той не трябва да предприема нищо. Ако го направи, престижът ми ще бъде накърнен, много хора ще го последват. Няма да имаме повече никакъв шанс да станем първата от фамилиите. Върви! Действувай енергично, Рейна трябва да остане наш човек. Отсега нататък ти отговаряш за това.

Единствено гримасата, която подчертаваше все още розовите белези на лицето, подсказа недоволството на Лъки. Работата му изглеждаше толкова заплетена, че той незабавно поиска спешно свикване на съвета. Насрочиха срещата за 14 януари 1930 г. на един товарен кораб, закотвен в залива Ойстър в Лонг Айлънд. На нея трябваше да присъствуват всички членове на синдиката, които можеха да бъдат на разположение. На повика се отзоваха Франк Костело, Джо А. Адонис, Бъкси Сийгъл, Вито Дженовезе, Томи Лукезе. Отсъствуваше един човек — Меир Лански, и Лъки много съжаляваше за това, защото ценеше високо съветите му. Съдружникът му Бъкси Сийгъл го извини и обясни, че причината за отсъствието е г-жа Лански, която всеки момент щеше да роди. (През нощта срещу 15 януари 1930 г. Ана Меир Лански действително ражда момче, което щяха да нарекат Бърнар. Детето се ражда сакато и майката вижда в това божие наказание, потвърждаващо неодобрението й за неморалните занимания на бащата. От този ден нататък тя ще преследва още повече Меир Лански и ще иска от него да се откаже от дейността си в синдиката. Напразно.)

Последен дойде Томи Лукезе и донесе тревожни новини. Беше се срещнал с Том Рейна, който му казал, че Масерия ще премахне Джоузеф Бонано, наричан Джо Бананас, и Джо Профачи. И двамата бяха родом от Кастеламаре, откъдето беше и шефът им Салваторе Маранзано. Тази евтина демонстрация на сила беше чисто и просто обявяване на безпощадна война със зловещи и непредвидими последствия за целия престъпен свят и най-вече за членовете на Синдиката на престъпниците. В свикания по спешност съвест започнаха размисли. Всъщност засегнат пряко, Лъки Лучиано започна да мисли на глас:

— Има нещо гнило: Масерия знае, че Том, Рейна се готви да го предаде. В такива случаи никой не се колебае, Рейна е предател, трябва да умре. А ето че Джо Боса поиска от мен да го пазя, да го задържа непременно в семейството… скривайки от мен, че Джо Профачи и Джо Бананас са пътници. Това означава, че Масерия ми крои номер. Сещате ли се какъв може да бъде той?

Честно казано, никой нямаше ясна представа за какво става дума. Подсмихвайки се лукаво, Лукания каза:

— Профачи и Бананас ще бъдат пречукани, Том Рейна ще остане с Масерия… и вие все още не можете да се сетите какво ще си помисли Маранзано? Той ще си помисли, че личното ми влияние го е лишило от услугите на Рейна и че съм му убил двама души. И ще отмъщава не на Масерия, а на мен. По този начин Джо Боса ще се отърве от моята особа благодарение на грижите на верния си неприятел Маранзано. Ясно ли е?

Бъкси Сийгъл бе така потресен от чутото, че подскочи:

— Стига сме зяпали и бръщолевили като мадами. Вземам двама души и заминаваме да видим сметката на Масерия. След това ще можем да помислим за нещо по-добро…

Злорадият Лучиано оцени буйния порив на Бъкси, но след това каза бавно и с тържествен, заплашителен глас, сякаш изричаше глуха закана:

— Аз първо размислих. Ако сте съгласни, ето как предлагам да действуваме… Всички се съгласиха.

Том Рейна, кръстник на семейство, носещо неговото име, изглеждаше приятел с всички. Шегаджия, готов винаги да направи услуга, той контролираше един пазар, който смразяваше буквално, защото ставаше дума за търговия с лед. По онова време 75% от нюйоркчани използваха в домакинството охладителни шкафове. Камиони доставяха блокове лед и те стояха в коридорите на жилищните сгради редом с бутилките с мляко. Ресторантите, кабаретата, всички заведения, принудени да пазят дълго време лесно развалящи се хранителни продукти, използваха големи количества лед. Тази изключително доходна търговия зависеше единствено от Том. Той командуваше екипи, натоварени да поддържат монопола му по ужасяващ начин. Тези твърде специални убийци убиваха с шишовете, с които трошаха леда. Франк Костело, чийто леден хумор очароваше престъпния свят, ги кръсти „Екипа на охладителите“. Убити бяха много хора и наименованието остана.

На 26 февруари 1930 г. „доброто момче“ Том Рейна отиваше на вечеря у леля си, която живееше усамотено в Бронкс, някъде в началото на авеню Шеридън. Той пристигна малко преди 20 часа. Забеляза Вито Дженовезе, който очевидно го чакаше, облегнат на единия ъгъл на входната врата. Предвид сделките в момента Том помисли, че Вито ще му предаде някоя спешна новина и се приближи към него усмихнат, с протегната ръка. На свой ред Дженовезе му подаде ръка, която се стори на Том прекалено дълга. Всъщност на мястото на ръката имаше ловджийска пушка с прорязани цеви, калибър 12. Залп от едри сачми, изстреляни направо в главата, не позволи на Рейна да си даде точна сметка за значението на събитието.

Между Маранзано и Масерия се получи предвиденото от Лучиано недоразумение. Огромно недоразумение. Първият помисли, че Джо Боса, предупреден за предателството на Рейна, си разчиства сметките. Вторият си въобразяваше, че Маранзано е пратил Рейна по дяволите, защото се забавя с преминаването на негово подчинение. Но от двамата сгреши Масерия. Свикал лейтенантите на жертвата Томи Лукезе, Гаетано Том Гаглиано и Доминик Петрели, наричан Дупката (при едно сбиване двата му зъба бяха избити), кръстникът обясни на заинтересованите, че слага семейство Рейна в своята кесия и че назначава за свой отговорник мафиоза Джоузеф Пинзоло.

Така се утвърди хипотезата, че Масерия е елиминирал Рейна, за да си присвои едновременно семейството му и търговията с лед. Това доказваше също, че Джо Боса започва да се обърква, след като допускаше такава голяма грешка от психологическо естество — бе повярвал, макар и за секунда, че лейтенантите на Рейна ще се подчиняват на заповедите на Джоузеф Пинзоло, неописуем мръсник, лишен от какъвто и да било размах.

За начало, подпомогнати от Джо А. Адонис и Джо Бананас, те се свързаха отново с Маранзано и се споразумяха бързо семейство Рейна да премине към неговия клан. За да бъде всичко както трябва, Доминик Петрели отиде в кабинета на Джоузеф Пинзоло, погледна го право в очите и спазвайки традицията, му се усмихна, а усмивката на Дупката приличаше на ад, който се отваря пред вас, след което изстреля два куршума в главата му.

Този път нещата бяха в ход. Вече нищо не можеше да спре бурното им движение. Притеснен, Лъки беше кръстосал зад гърба си показалеца и средния пръст на дясната ръка — навик, който приятелите му добре познаваха. Той знаеше, че е предизвикал кървавия прилив, който щеше да се оттегли, за да му направи място или да го повлече със себе си. Ликвидирайки Том Рейна, към когото изпитваше истински добри чувства, негласният шеф на синдиката беше отприщил океан от кипящи страсти, криминален делириум, с невиждани до наши дни размери, наречен от мафиолозите Кастеламарската война.

Лъки Лучиано прие в апартамента си своя най-предан човек: Албърт Анастасия. Той беше безгранично благодарен на Чарли за това, че го бе издигнал на висок пост в сделките с алкохол, проституция, наркотици.

— Албърт, сега вече не можем да се върнем назад, искам кожата на Масерия, след това ще можем да живеем и да се организираме.

Анастасия беше очарован от възможността да покаже умението си на най-високо равнище. Вероятно той също бе мислил по въпроса, защото първата му реакция беше:

— Ще имаш главата на Масерия на тепсия, само че преди него Морело ще кацне на мушката ми, защото иначе ще бъде трудно.

Безспорно Бум-Бум си разбираше занаята. Пит Морело, телохранител на Масерия, заслужено си беше спечелил репутацията на изключително прозорлив човек, почти ясновидец. Инстинктът му ставаше безпогрешен, когато имаше опасност за живота на Джо Боса.

За съжаление, той не беше така внимателен, когато ставаше дума за неговия собствен. На 15 август 1930 г. Морело се намираше в лихварското бюро в Ист Харлем и приготвяше пачки от десетдоларови банкноти. Помагаше му някой си Париано. Когато вратата се отвори и влязоха Франк Скализи и Албърт Анастасия, той не им обърна особено внимание. Дъжд от куршуми прекъсна сметките му. Морело рухна върху бюрото и обърна малката ваза с грижливо подредени рози, която сам беше поставил пред черната рамка с образа на Мадоната. Беше празникът на Света Богородица. Двамата убийци накараха ужасения Париано да събере разпръснатите пачки и да напълни два куфара, точно 31 200 долара. За благодарност му спестиха молитвите за живот към Св. Богородица. Изпразниха в корема му едни пълнител калибър 38. Масерия побесня и заповяда на всичките си хора да стрелят, в случай че срещнат някоя от тези „отблъскващи отрепки, измета на Сицилия, които могат да се родят само в Кастеламаре“.

Лучиано, Чиро Теранова — кралят на артишото в Бронкс, Франки Костело и Дъч Шулц демонстрираха предаността си към Масерия. От своя страна в Чикаго Ал Капоне даде да се разбере, че се присъединява към войната срещу ужасните кастеламарци.

През следващите шест месеца се отвори работа на журналистите от специализираните криминални рубрики и погребалните бюра. Във федералните щати Ню Йорк, Ню Джърси, Масачузетс, Охайо, Илинойс хората на Масерия и Маранзано стреляха едни срещу други с такава затрогваща непосредственост, че вследствие на тези сблъсъци федералните власти преброиха къде с облекчение, къде с отвращение 72 мъртви и 101 тежко ранени…

Кастеламарците не само се съпротивяваха успешно, но в много случаи излизаха и победители. Масерия пиеше много уиски, но като че ли вече можеше да се опияни само от мирис на кръв. Това отблъскваше дори собствените му воини. С всеки изминал ден за Чарли Лъки ставаше все по-належащо да се срещне с Маранзано. Той натовари Томи Лукезе и Тони Бендер със задачата да уредят срещата. Маранзано се съгласи тя да стане в късния следобед в зоологическата градина в Бронкс, между клетките на лъвовете и на тигрите. Накратко, среща на най-високо равнище между големите хищници…

Маранзано беше придружаван само от Джо Профачи и Джо Бананас, докато Лъки бе заобиколен от Джо А. Адонис, Томи Лукезе и Бъкси Сийгъл. Лучиано искаше да накара мустакатия дедик да разбере, че продължава да цени евреите и по въпроса за приятелите си няма да отстъпи. Маранзано и Лукания застанаха един срещу друг, нямаше признаци на вълнение.

Прекарвайки показалец по собственото си лице на онова място, на което по лицето на Лъки се виждаше дълъг белег, спомен от шоковата обработка в Стейтън Айлънд, Маранзано му направи подигравателно комплимент:

— Добре изглеждаш, бамбино…

Чарли завря стиснатите си юмруци до дъното на джобовете на сакото си, така че подплатата за малко не се разпра:

— Само баща ми ме нарича бамбино… Аз не съм от твоето семейство.

Маранзано симулира съгласие.

— А би могъл… би могъл да бъдеш от моето семейство… Онзи път на острова сгреших. Нали знаеш поговорката: „Бог не наказва, когото мрази“. Искал си да ме видиш? Защо?

Лъки му върна силно топката:

— По същите причини, по които ти искаше да ме видиш миналия път. Днес действувам по собствена инициатива. Само че искам да спазя нашата сицилианска традиция, търся съгласието ти относно Масерия. Тази война е лудост. И двете страни губят най-добрите си хора, а в същото време полицията аплодира. Ние само ги улесняваме. Докато мислим само как да се трепем взаимно, пренебрегваме сделките. Съвсем скоро на някого може да му хрумне да ни ги отнеме, за да ни облекчи. Ти, дон Салваторе, можеш да се доближиш до Масерия най-много на един километър. За щастие… или за нещастие, хората ти са несръчни. Както през ноември. Стреляхте по него в Бронкс, убихте Стивън Фериньо, който беше от лявата му страна, и Ал Минео, който беше от дясната му страна, а него самия оставихте здрав и читав по средата, без нито една драскотина. Човек би помислил, че сте го направили нарочно…

— Не беше нарочно, но ако ми предложиш нещо по-добро и ако съумееш да го направиш, аз ти обещавам пред свидетели, че ще те направя свой първи лейтенант във всичко. Ще ти оставя и всички сделки, които си предприел с приятелите си… чужденци. Кълна се.

Казвайки това, дон Маранзано направи бързо кръст върху устните си с нокътя на палеца си.

След това бавно очерта още веднъж върху лицето си белега, прорязваш бузата на Лъки, и каза:

— Моля те да разбереш… Между нас това трябва да бъде белегът на приятелството.

Десният клепач на Лъки се затвори напълно, той промълви:

— Белегът ще остане до смъртта ми.

Докато казваше това, лявото му око гледаше дон Салваторе, без да мигне, но подобно на децата, той си обещаваше наум: „Най-вече до твоята смърт, стари мръснико.“

Стиснаха приятелски ръцете за довиждане и се разделиха, както се полага на добри сицилианци!

Това се случи на 15 април 1931 година. В своя кабинет на Второ авеню N165 Масерия ругаеше като хамалин. Той не беше доволен. Не убиваха достатъчно кастеламарци. Никои не беше намерил начин да пробие дебелото шкембе с ланец на този педераст Маранзано, който говореше латински като кюре, вместо да говори хубавия сицилиански език, разливащ се по-добре от виното за причастие в устата на истинските мъже.

— Като говорим за вино… запазил съм маса у Скарпато — предложи Лъки Лучиано. — Каня те. Няма нищо по-добро от едно хубаво ешмедеме, за да намерим решение на проблемите си… При десерта ще ти кажа как можем да премахнем излишния дон.

Идеята очарова Джо Масерия. Те излязоха, хванати подръка, и се смесиха с обедната тълпа. Един автомобил, каран от Чиро Теранова, до който седеше Бъкси Сийгъл, се откъсна бавно от тротоара. На задната седалка седяха Вито Дженовезе, заобиколен от Джо А. Адонис и Албърт Анастасия. Собственикът на ресторанта „Нуова вила Тамаро“ Джерардо Скарпато, според традицията, им беше запазил ъглова маса срещу входната врата. Залата беше препълнена. Скарпато говори за приятеля си Теранова, който би трябвало да яде по-често от скапаното си артишо заради черния дроб, на път да се пръсне. Когато Масерия започна да поръчва обяда, повдигна учудено вежди: голямо блюдо с предястието, и като допълнение към него двойна порция аспержи, майонеза, спагети по болонски, макарони с миди и скариди, лангуста Фра Дяволо, сирене „горгонзола“ и мешана салата с миризливи треви, шоколадова паста със сметана. И за да се полее всичко това, червено „Кианти“. Да кажеш на човек, живеещ извън закона, че току-що е поръчал последния си обед, е от онзи род мисли, които не изказваме на глас. Но така или иначе Джерардо Скарпато си беше особен вид скъперник, запазващ мислите си за себе си. Вярно е, че и да ги разкажеше, другите едва ли биха спечелили много…

Докато Масерия се тъпчеше, Лучиано поддържаше разговора. Обикновено без особен апетит, този ден той не яде съвсем нищо. От гледката на потеклата по зелената жилетка на Джо Боса жълта майонеза от аспержите му се гадеше. Като извинение за това, че не яде, той изтъкна, че ако зъболекарят, лекуващ единадесетте му избити зъба не свърши бързо и качествено работата си, рискува да остане без своите.

Донесоха втора бутилка „Кианти“. Джузепе Масерия продължаваше да си пълни търбуха. Залата се беше опразнила. Донът поиска капучино, за да прекара пастата: — Тия двете винаги вървят заедно, мръсниците… (Игра на думи. На френски език capucin е член на ордена на капуцините, а religieuse има значение на религия, вяра, но и на вид паста. — Бел. прев.) — пошегува се той — после можем да изиграем един клоб. (Клоб — разновидност на руско-унгарската игра на карти „калабриас“, на почит в средите на гангстерите.) Това помага на храносмилането.

Джерардо Скарпато разчисти масата, донесе сукно и картите и се поклони:

— Оставям ви. Тук сте като у дома си, аз може би ще отида да половя риба…

Първата игра беше определено за Масерия, когото Франк Костело беше научил на някои тънкости на играта. Но не това дразнеше Лъки. Той така великолепно лъжеше, че и с никакви карти можеше да обърне играта в своя полза. Притесняваше го това, че до него Масерия цапаше картите с отвратителните си дебели пръсти, потънали в сланина, оплескани с шоколад и сметана от десерта. Той стана нервно:

— Късметът е на твоя страна, Джо… Извини ме за две минути, ще отида да си измия ръцете…

Масерия се усмихна:

— Надявам се, че ми имаш доверие? Ще раздам картите…

Той започна да раздава картите. Лъки поклати глава в знак на одобрение. Вратата на тоалетните се затвори след него. Джо Боса бързо обърна картите на противника си, за да ги види, подмени един ас каро, който му вършеше добра работа, с девятка пика. С асо каро в ръка той тържествуваше, когато входната врата се отвори и нахлуха четирима мъже. Масерия мигом разпозна Анастасия, Дженовезе, Джо Адонис и онзи мръсен дребен евреин Сийгъл, който вече стреляше по него с колта си калибър 32, като се смееше нервно…

Всички изпразниха съзнателно барабаните на пистолетите си. Те направиха точно 18 дупки в белите стени на ресторанта на Скарпато. Останалите шест куршума потънаха в главата и сърцето на Джо. Той рухна на масата, протягайки пред себе си стиснатия между мръсните си пръсти ас каро, скръбен свидетел на живота му на слаб играч.

Убийците прибраха оръжията си всеки според навика си, кой в кобура на гърдите си, кой напъхвайки горещото дуло в пояса си. Те излязоха спокойно на улицата, качиха се в черния „Крайслер“, който ги чакаше със запален мотор, точно приготвен за тръгване.

— Потегляй бързо, Чиро — заповяда Бъкси Сийгъл, преди да се е затворила последната врата.

Чиро Теранова, включвайки на първа, натисна много силно педала на газта и двигателят блокира. Ръката му върху ключа затрепери така силно, че колата остана неподвижна няколко секунди, които се сториха вечност на убийците.

— За бога, няма ли да побързаш бе, лайно — изрева Анастасия от задната седалка.

Бъкси Сийгъл дръпна Теранова за яката, откъсна го от седалката му, удари главата му в предното стъкло, прехвърли го през себе си и зае мястото зад волана.

— Не виждате ли, че се насра в гащите? Позеленял е като скапано артишо, тоя никаквец…

Задушаван от презрение, Бъкси по-скоро бълваше думите, отколкото изричаше обидите. Това беше реквиемът на Чиро Теранова. (Чиро Теранова беше осъден, защото за момент загуби достойнството си. Мафията оскуба лист по лист Краля на артишото, който въпреки всичко беше истински шеф на банда в Бронкс, доказал неведнъж храбростта си. Всеки момент на слабост се заплаща скъпо. Мафиозите покрусиха сърцето му с жестоки подмятания. Отчаян, Чиро Теранова наистина умря от скръб.)

Бъкси сръчно отлепи „Крайслера“ от тротоара и се включи в движението.

Полицаите вече пристигаха с ревящи сирени. Лъки ги чакаше спокойно, още повече че самият той ги беше повикал. Отговори, че не е видял нищо, а само е чул.

— Какво правехте през това време? — попита лейтенантът.

— Пикаех…

Понеже, не беше чел Лафонтен, той не добави: „… или това не ви харесва?“ Но казаното от него бе потвърдено от жената, обслужваща тоалетните в ресторанта на Скарпато. Полицията му сложи висока оценка по невинност.

Смъртта на Джо Боса дойде навреме. Хората в двата лагера въздъхнаха с облекчение. През първите дни на примирието всички, начаса сплотени, се постараха при отдаването на последни почести на починалия дон. Джузепе Масерия имаше право на погребение на държавен глава. Наследникът му — Чарли Лъки Лучиано, умееше да изпипва нещата.

За сметка на това на големия победител, дон Маранзано, му липсваше всякаква скромност. Мислейки се за Цезар, той мобилизира легионите мафиози от всички щати. Свика ги, за да се короняса в най-кратки срокове като capo di tutti capi. В книгата си за мафията Ги Талез разказва за това събитие:

„Маранзано председателствуваше този митинг, организиран в наета за случая зала в Бронкс. Той обясни на своите 500 слушатели, че ерата на престрелките е свършила и че настъпва дълъг период на спокойствие и хармония. След това изложи плана си за реорганизация, създаден отчасти върху военните принципи на Цезар: Всяка банда щеше да бъде командувана от capo — шеф, който щеше да има на свое подчинение sottocapo — заместник-шеф. Този заместник-шеф от своя страна щеше да командува caporegimi, натоварени да ръководят редовите войници. Всяка единица щеше да бъде смятана за семейство и щеше да действува в рамките на строго определена територия Capo di tutti capi — шефът на всички шефове, щеше да бъде над ръководителите на всички фамилии. Именно тази титла искаше да си присвои Маранзано.“

Това поведение — дотягаше повече на присъствуващите от неразбираемите латински цитати, с които ги засипваше дон Салваторе. Този сицилиански Цезар, стремящ се да се короняса за император по начина, по който го беше направил малкият корсиканец Наполеон, не ценеше достатъчно френската революция, за да прочете речта на граф Мирабо на Учредителното събрание. В нея пророчески се казваше: „Разстоянието от Тарпейанската скала до Капитолия е малко.“ (Тарпейанската скала се е намирала на югоизточната страна на Капитолийския хълм в древния Рим. От нея са хвърляли осъдените за предателство. — Бел. прев.) Този пропуск щеше да му струва скъпо.

Синдикатът на престъпниците сигурно не беше елиминирал Масерия, за да се сдобие с нов диктатор. След Атлантик сити Лучиано обясняваше колкото бе възможно по-често на ръководителите на бандите и на незаконните дейности, че големият шеф носи само големи неприятности, защото неминуемо идва ден, когато някой от неговата величина започва да иска мястото му. Войната между семействата в мафията предизвикваше излишни кръвопролития, които отслабват действените й сили и забавят движението към засилване на тайната й власт.

Като се обяви за capo di tutti capi, дон Салваторе Маранзано подписа първия си декрет: собствената си смъртна присъда.

Чарли Лъки Лучиано хитро разгласи, че първото нещо, което ще направи Маранзано, ще бъде да разгроми еврейските банди чрез фанатизираните си мафиози. От дълго време дон Салваторе изискваше от войските си да носят задължително около врата златно синджирче с разпятието. Самият той понякога носеше демонстративно едно огромно разпятие като игла за вратовръзка. Но именно Лъки заедно с Меир Лански и изключително бързият стрелец Майк Миранда тръгна пръв на кръстоносен поход. Той опипа първо терена откъм Средния Запад и започна от Питсбърг. Салваторе Калдероне, сицилианец, отговорник за мафията в Пенсилвания, го прие братски и го изпревари с остра критика на действията на Маранзано. Нямаше нужда да бъде убеждаван. Той се присъедини към пакта незабавно.

В Кливлънд отговорникът за мафията в Охайо — Франки Милано, накара малко да го молят, толкова бяха дълбоки корените на ужаса, който той изпитваше от стария Дон. Съюзниците му Скализи и Мое Далиц успяха да изтъкнат пред него новите предимства, които предлагаха ръководителите на синдиката.

Капоне даде да се разбере, че продължава да държи Чикаго здраво в ръцете си. Санто Трафиканте (Не измисляме никога нищо… Името е точно Свети Черноборсаджия!) по време на кратък престой в Ню Йорк увери Чарли Лъки, че във владението му в Маями, а така също и във всички ключови позиции във Флорида никой няма да се съгласи да се подчинява дълго време на един школски даскал, засипващ ги с измислени от други формули, които от доста време вече не донасяха никому нищо.

От друга страна, в съюзените с Маранзано фамилии няколко човека одобряваха поведението на Лучиано. Достатъчно е да споменем само един — Томи Лукезе беше напълно спечелен. Том Петрили правеше голям пробив в семейство Галиано. Главното заинтересовано лице, Лучиано, не можеше да обясни защо, но Джо Бонано желаеше да бъде оценен от Чарли. Албърт Анастасия, издигнат в чин лейтенант в семейство Мангано, продължаваше да му бъде безусловно предан. Неговата позиция в самото сърце на бастиона на Маранзано трябваше да се вземе предвид, а освен това приятелите му Джони Торио, Дъч Шулц и Лепке също имаха добри отношения с фамилия Мангано.

Всички дадоха зелена светлина за екзекуцията на Маранзано. За да предотвратят негативните последствия от този важен акт, и най-вече за да избягнат възможността от една война, която нямаше да има край, съюзниците от другите щати бяха готови да елиминират всички досадни донове, способни да възстановят с насилие остарелите концепции на една отминала епоха. Те задържаха, при това с оръжие, каквито и да било нови инициативи за получаване на печалби. Но да се мисли, че Маранзано ще почива на старите си лаври, би означавало, че не го познавате. Страхът, че могат да отнемат първенството, а заедно с него и главата му, го държеше нащрек. Верните му мустакати дедици му бяха донесли за пътуванията на Лучиано и той нямаше нужда от повече обяснения. Лъки възнамеряваше да повтори със собствената му особа кралското погребение, извършено вече веднъж с неговия капо дон Масерия. При това той се стараеше да се осигури от неприятни пренасочвания от страна на традиционните шефове на фамилии. Познанията по класическа история учеха Маранзано, че е по-добре да нападаш, отколкото да се защитаваш. Джо Валачи беше научил, че съществува списък с имената на 60 души за ликвидиране по спешност. Начело фигурираха, подчертани с червено, имената на Лучиано, Костело, Дженовезе, Анастасия, Шулц, Джо А. Адонис, Мангано, Ал Капоне. Трябва да се отбележи, че пренебрежението на дон Салваторе към евреите стигаше дотам, да смята за незначителни разните там Лепке, Лански, Сийгъл, Левин, Релис, Голдстейн. Тук той определено грешеше. Защото, както казваше Лъки: „За да вземеш нещо от евреите, трябва първо да умееш да се отнасяш сериозно към тях.“ На първо време Маранзано призоваваше лейтенантите си по античен маниер: „Деца мои, за да свършим добра работа, трябва да се върнем към дюшеците“. (Да се върнем към дюшеците не означаваше да се умре от удоволствие. По време на кастеламарската война най-смелите мафиози се увиваха в дюшеци, за да предизвикат и да отговорят на стрелбата на противника.) След това той реши, че хитростта може да помогне на съдбата: „Ще нанеса удар върху главата, но този, който ще убива, няма да е от нашите.“ В това дон Салваторе остана верен на даденото на мафиозите от всички фамилии обещание: „Между нас повече няма да се лее кръв.“

Изборът му падна върху един млад американец — Винсънт Кол, роден през 1909 г. в Ню Йорк в един толкова злокобен квартал, че полицаите го нарекоха „Кухнята на ада“. Там той направи първите си стъпки в занаята, излязъл от поправителен дом, за да получи по-висок чин в армията на престъпността и за да попада няколко пъти в затвора, най-често заедно с брат си Питър. Той беше безпощаден, а репутацията му на наемен убиец, който изпълнява докрай поетите задължения, не подлежеше на обсъждане. Затова и му прикачиха прякора Бясното куче.

Маранзано се свърза с него и му довери плана си. Бясното куче прие, сложи в джоба си 35 000 долара в брой и каза усмихнат:

— В джоба си имам това, с което мога да изтрия късмета на най-големия щастливец. Може да се смята, че вашият Лъки Лучиано въобще не се е раждал, защото за мен той е вече мъртъв.

От своя страна мъртвецът на власт не бездействуваше. Маранзано беше непрекъснато заобиколен от абсолютно предани телохранители. Той не оставаше никога сам и за да стигне до него, човек трябваше доброволно да пожертвува живота си. Затова Чарли Лъки обмисляше грижливо сигурен план. Преследван от данъчните чиновници, без да иска, Меир Лански му предложи гениална идея.

— Тези мръсници от Данъчното си мислят, че всичко им е позволено. Вчера отново се домъкнаха у дома. Били нови служители. Разблъскаха пазачите ми на входа, разбиха вратата на кабинета ми, изпразниха чекмеджетата и шкафовете, конфискуваха всичко, което им приличаше на регистър, не можеш да си представиш каква бъркотия беше…

Очите на Лъки Лучиано заблестяха:

— Повтори ми още веднъж това, стари ми Лански… И какви мутри имаха тия типове?

Меир Лански не се поколеба:

— Слагаш пръст в раната, Чарли, всички имаха мутри като моята, мутри на чифути. Разбираш ли, в администрацията евреите се ползват с добра репутация. Естествено играят си с цифрите. Те са отлични счетоводители.

— И твоите пазачи ги оставиха да преминат?

Меир повдигна рамене:

— Добра шега! В едната си ръка държаха 38-калибров пистолет, а в другата — позлатената значка на служители на Данъчното. Да не искаш да стреляме по тях, за да си закръглим стокооборота?

— О, не! Това със сигурност не. Дори съм спокоен, че на такъв род хора не се посяга. Дори не можеш да си представиш колко ще ми помогне това…

Когато Салваторе Маранзано реши, че е готов, той насрочи среща на Винсънт Кол. В чакалнята на гарата на Гран Сентръл Кол получи инструкциите. На следващия ден, в 14 часа, Салваторе Лукания щеше да отиде в дома му. Повикан от своя дон, престолонаследникът нямаше да си позволи никакво закъснение… Кол трябваше да се заеме с него: на влизане или на излизане. Най-важното беше да не го изпусне. Тази изключителна възможност накара Бясното куче, което имаше великолепни бели зъби, да се усмихне.

Телохранителите на Салваторе Маранзано бяха задължително посветени в делото, за да оставят пълна свобода на действие на Винсънт Кол. Маранзано се доверяваше особено на един от тях, на боксьора Джироламо Сантучи, който практикуваше благородното изкуство под името Боби Дойл. Никой не знае какви мисли са минали през препатилата глава на бедния Боби! Но той намери Лъки, за да му се извини за потрошените ребра и избитите зъби в Стейт Айлънд и му разкри заговора. Чарли прие информацията с благодарност и Боби Дойл премина в неговия лагер.

Следващият ден, 10 септември 1931 г., беше знаменитият ден, за който ще става дума. От 13,30 часа Маранзано се намираше в чакалнята на наетия като кабинет апартамент на Парк авеню N230. Беше седнал на покритата с черна изкуствена материя пейка и опипваше закръгленото коляно на секретарката си Грас Самуелс, като в същото време даваше последните заповеди на телохранителите си:

— Лукания ще дойде с Дженовезе… Ако Кол не се окаже достатъчно бърз, за да се справи и с двамата, вие няма да предприемате нищо. Джироламо се е разположил долу във вестибюла и задачата му е да не остави да излезе жив нито Лукания, нито Дженовезе. Мога да разчитам на него.

В 13,45 ч. вратата се отвори така неочаквано и стремително, че само двамата най-бързи телохранители вече бяха с оръжие в ръка.

Задъхан, Томи Лукезе ги успокои с един жест и хвана за ръката Маранзано, който се беше изправил:

— Трябва спешно да говоря с теб… Том Галиано забърква странни комбини… Ядосан, Маранзано излая:

— Имам работа… Изчезвай… Ела към пет часа.

Но Лукезе не пускаше ръката му.

Вратата се отвори отново. Четирима мъже се вмъкнаха в стаята, от тях тримата с пистолет в ръка. Четвъртият размахваше обвита с целофанен калъф карта и позлатена значка:

— Федерални агенти… Данъчен контрол… Никой да не мърда.

Лукезе му посочи с глава кой е Маранзано и му пусна ръката.

Тримата „агенти“ строиха в редица телохранителите, обезоръжиха ги, след това новодошлите заобиколиха дон Салваторе и го побутнаха към кабинета:

— Не се притеснявайте, ако няма грешка…

Грешка нямаше.

Едва затворили след себе си двойната тапицирана врата и четиримата убийци се отдръпнаха и извадиха ками с дълги тънки острия. С изскочили от орбитите очи Маранзано вероятно беше по-нещастен от любимия си герой Юлий Цезар, узнал за предателството на Брут. Той закрещя. Хората, които го бяха заобиколили, които щяха да го докоснат, да го прободат, бяха от прокълнатата раса, това се виждаше по безмилостните им лица: бяха евреи. Релис удари пръв, след него Левин, но камата му се плъзна по едно от ребрата и той изпсува страшно, тъй като, за да я извади, си нарани пръстите. Ъруинг Голдстейн (Известният актьор Едуард Г. Робинсън беше негов абсолютен двойник.) нанесе три удара с камата си, издавайки всеки път едно гръдно „ха“. Салваторе Маранзано падна по гръб на земята. Той хлипаше и не беше ясно дали се тресе от плач или от наближаващата смърт. Бъкси Сийгъл се наведе мълчаливо. С острия връх на камата си, с рязко движение на дланта той разряза лицето му от дясната скула до върха на брадичката:

— Това ти е хубав спомен от Лъки, мършо! Той ме натовари да ти предам, че това е от бамбино…

Дон Салваторе изрева толкова силно, че Бъкси нервно, с един удар, му преряза гърлото, успявайки в последния момент със скок встрани да избегне струята кръв, която бликна спорадично.

— Свиня… — изруга Сийгъл.

— Има нещо такова… — изсмя се Релис, който за всеки случай изстреля два куршума в главата и два в областта на сърцето на Цезар от мафията.

Четиримата излязоха спокойно.

— Готово — каза Бъкси на Томи Лукезе, минавайки в преддверието. Последният се втурна в кабинета, констатира със сигурност, че дон Маранзано е мъртъв, излезе оттам и посъветва телохранителите, все още наредени покрай стената заедно с Грас Самуелс.

— Отведете момичето… Ако искате да си намерите бачкане отново, погрижете се добре за нея. Не трябва ченгетата да я открият прекалено бързо.

Без да чакат повече обяснения, мъжете заобиколиха момичето, което вече пищеше, и се юрнаха по стълбите.

Томи Лукезе не можеше да дойде на себе си от изненада, че планът бе осъществен така бързо и без грешка, върна се още веднъж в кабинета на Маранзано, за да се увери напълно. Старият дон не беше помръднал, изскочилият от джоба на жилетката му часовник гледаше мафиоза със студеното си стъклено око. С края на пръстите си, за да не се изцапа с кръв, Томи Лукезе започна внимателно да пребърква трупа. Взе едно черно тефтерче, с което мъртвият не се разделяше никога, както и една внушителна пачка от банкноти по 1000 долара. От вътрешната страна на сакото, забодени с карфици за подплатата, цял един малък свят от светци и светици, изобразени наивно върху медальони, се възмущаваха тихо от допира на ръката:

— Нещастен глупак, и за какво ти послужиха? — каза съкрушено Томи.

Съзнавайки какво е казал, той побърза все пак да се прекръсти.

На излизане Томи се сблъска с Боби Дойл. Боксьорът, с пистолет в ръка, се връщаше, за да доубие евентуално жертвата, ако работата не бе свършена докрай. Знае ли човек?

Томи го отпрати.

Вече между етажите Боби Дойл видя Винсънт Кол да се качва. Идваше в уречения час, за да изпълни сключения договор и да премахне Лъки Лучиано. Боби Дойл се поколеба. Ако пречукаше Кол, Лъки щеше завинаги да му бъде задължен. Славата на Бясното куче, въпросителният поглед, който той му хвърли за стотна от секундата и воят на полицейските сирени, го разубедиха. Чу само гласа си да препоръчва горещо на убиеца:

— Бързо… бързо… трябва да се изнизваме… Маранзано се остави да го пречукат… Вече нищо няма значение… Ченгетата са тук.

Бясното куче спокойно се завъртя на пети и заслиза флегматично по стълбите, докато боксьорът се втурна надолу, вземайки по четири стъпала наведнъж. Той попадна право в ръцете на, полицаите, задържаха го, без много да се церемонят. Винсънт Кол мина невъзмутим и излезе на улицата, без някой да го спре.

Още в 15 часа големите радиостанции разгласиха новината за смъртта на Маранзано. Това автоматично доведе до предвидена от Лучиано голяма чистка в цялата страна. Клането започна в късния следобед на 10 септември, за да завърши призори на 11. То остана известно в аналите на престъпността под името „Нощта на сицилианската вечерня“.

Човекът, който отговаряше за тази кървава разправа, беше не някой друг, а Бухалтер, подпомаган от екипите на Сийгъл и Анастасия. Джек Елист, Питсбърг Фил, Хепи Майон изиграха също важна роля и, разбира се, картечните пистолети „Томпсън“. Заслужаващи доверие свидетели смятат, че през онази нощ 40 мустакати дедици загубиха правото си на пенсия, защото не успяха да тръгнат в крак с времето си и защото не искаха да разберат, че расизмът се беше превърнал в един много лош недостатък.

Обективността изисква да отбележим, че Лъки Лучиано е отричал винаги съществуването на онази нощ. Вероятно я е смятал за прекалено черна. В „Завещанието“ си той обяснява:

„Много хора бяха премахнати, преди Маранзано да бъде пречукан, и това беше част от плана. Но всички врели-некипели, написани от журналистите за «Нощта на сицилианската вечерня», в по-голямата си част бяха измислени. Всеки път, когато някой напишеше за този ден, списъкът на хората, които уж са били убити, се удължава. В последната преценка, която четох, се говореше за петдесетина жертви. Но най-смешното е това, че никой не може да каже имената на хората, които бяха ликвидирани през нощта след убийството на Маранзано. Лично аз не знам нито един значителен човек от организацията на Маранзано, било в Ню Йорк или Чикаго, Детройт или Кливлънд, или където и да било, който да е бил убит, за да освободи мястото. Това не беше необходимо чисто и просто, защото всичко, което трябваше да направим, беше да им кажем истината — че Маранзано трябваше да бъде премахнат, за да бъде спряно най-сетне клането. Че всичко е свършило.“

Но, изглежда, най-добрият начин да бъде спряно клането беше това да стане според правилата на играта, което и направи Лъки. Той отказа да поеме отговорността, отричаше реалността на фактите, потвърдени от полицейските власти, докато всичко доказва, че той е искал да разчисти терена, ликвидирайки последните упорити сицилианци, привърженици на отживели методи, противоречащи на върховните интереси на синдиката.

Две години по-късно в Германия Адолф Хитлер ще постъпи по същия начин през нощта на 30 срещу 31 юни 1934 г., хвърляйки преданите си хора от СС-Лейбстандарт, от тотенкопфбандите и от зондеркомандите срещу Рьом и СА. Това ще бъде „Нощта на дългите ножове“.

„Нощта на сицилианската вечерня“ е факт, такова е мнението и на Ралф Салерно — следовател в нюйоркската полиция, и на Ал Скоти — следовател в Бюрото за борба срещу гангстеризма, с които ние разговаряхме дълго. Те потвърдиха:

„За една нощ те убиха 40 човека! Това беше нещо като държавен преврат! По този начин младите вълци си присвоиха контрола върху организацията. За да направи това, Лучиано бе подпомогнат от главатаря на една прословута банда — Лепке Бухалтер, който владееше незаконно конфекцията, и който ръководи отлично премахването на всички стари шефове, дошли някога от Италия. Нарекоха това «Сицилианска вечерня», защото само за една нощ из цялата страна бяха убити 40 човека…“

В защитната си реч prodomo Лъки Лучиано претендираше, че никой не би могъл да съобщи имената на убитите през нощта след убийството на Маранзано. С риск да го накараме да се обърне в гроба, в случай че той почива там в покой, което е малко вероятно, ние няма да съставяме този списък, който и без това не представлява голям интерес, но ще му дадем име, и то не какво да е.

В нощта след убийството на Маранзано умря един човек. Човек, за когото не е говорено. Собственикът на ресторант „Нуова вила Тамаро“ в Кони Айлънд, някой си Джерардо Скарпато, който бе убит с два 38-калиброви куршума в очите. Вероятно бе видял много в деня на убийството на Джо Боса в своето заведение. Той наистина щеше да направи по-добре, ако беше отишъл за риба… както беше заявил, че ще направи!

Той бе несъмнено жертва на „Нощта на сицилианската вечерня“ и можем също да го смятаме за последната жертва на Кастеламарската война, в която паднаха около 200 убити, докато полицаите си потриваха ръцете, броейки изстрелите и доларите, получени, за да не виждат нищо, за да не чуват нищо. Тяхната работа си вървеше сама благодарение на разрушителния семеен дух на последните мустакати дедици.