Синдикатът на престъпниците

Глава третаЗА ПРАЗНИКА НА СВЕТИ ВАЛЕНТИН НЯМАШЕ ЦВЕТЯ

(Св. Валентин, празник на влюбените, по католическия календар се празнува на 14 февруари. — Бел. прев.)

Никой никога не ще може да обясни защо Чарли Лукания, макар и сицилианец, се е въздържал от контакти с мафията и мафиозите. Вероятно воден от фанатичния си индивидуализъм, а може би и поради това, че намираше поведението им твърде глупаво — да живеят в затворен кръг и доброволно и окончателно да се лишават от възможностите да се възползват от облагите на комбини с хора от друго потекло. Това го дразнеше. Това му отношение вероятно се определяше и от факта, че положението му на безспорен лидер нямаше никаква тежест в очите на кръстниците. Горд от успеха и независимостта си, той отказваше да положи клетва за вярност на старите донове, които според него не вървяха в крак с времето.

Междувременно мафията се втурна към новите възможности за печалба, предоставени от сухия режим, с известно закъснение. Но нейният абсолютен контрол над Малката Италия си оставаше безспорен. От самото си настаняване в САЩ хора на мафията контролираха италианската общност, вземайки данък върху всички продукти от първа необходимост, от зехтина до сиренето. Мафията скубеше буквално всички, шивача, дрогериста, месаря, бакалина, печатаря, гостилничаря. И най-скромните игри, лотариите, бяха обложени с такси.

Лукания с право считаше мафиозите за изостанали, а начина, по който заобикаляха закона Уолстийд, често предизвикваше у бандата на Четиримата неудържим смях. Ето как мафията подхождаше към незаконната търговия с алкохол. Докато Торио, Дуаър, Лукания и компания боравеха с милиарди хектолитри, единственото нещо, което старите донове успяха да измислят, бе да раздадат на всички семейства в Малка Италия една рецепта от поредицата „Бюлетин за фермери“. Тя учеше как да се дестилира алкохол от грозде и всички видове плодове, от житни растения, цвекло и пр. Те осигуриха апарати за дестилиране с вместимост един галон, които се продаваха свободно на хиляди семейства, и ги задължиха да ги използват. Естествено цялата операция се извършваше с цел да се прибере основната част от продукцията на нищожна цена. Сладникаво-киселата миризма, носеща се из въздуха, бързо подсещаше непосветения, влязъл в Малка Италия… Хумористът Уил Роджърс разсмя цял Ню Йорк, пишейки: „Най-голямото престъпление, което може да извърши едно италианско дете, е да излапа гроздето, което татко е донесъл вкъщи да ферментира…“

Отговорникът за спазване на сухия режим в окръг Ню Йорк Чарлз О’Конър се ядоса и нареди всички собственици на апарати за дестилация да ги предадат в кметството. Мярката не даде резултат. Сто и петдесетте души, с които разполагаше, не стояха без работа, но те посвещаваха работното си време на по-опасни задачи, отколкото да изземват от частниците медните им спирали. Мафията инсталира в хангари, пристройки, изоставени складове и др. полупрофесионални дестилационни апарати, които бяха в състояние да произвеждат от 250 до 500 литра алкохол дневно.

Производството на един литър алкохол струваше 10 цента по простата причина, че апаратите с кондензирана пара се обслужваха от италиански преселници, наемани от мафиози още при стъпването им на американска земя. Те работеха срещу минимално заплащане, без да знаят, че нарушават законите на страната. Един литър алкохол, получен по този начин, т. е. с почти нулева себестойност, можеше лесно да се продаде за 8 или 10 долара.

Естествено в очите на големите черноборсаджии на алкохол тези занаятчийски методи бяха смешни и те открито им се подиграваха. Свидетелство за това е следната песничка, повтаряна непрекъснато от хлапетата в Малка Италия: „Тая никаквица майка ми мие каните /Сестрата налива киселината в бутилки /Старата пушка — баща ми, налага хмел в мазето /Джони, тоя педераст, бройка федералните ченгета.“

— Долнопробна биричка… Наистина са забавни тия със завитите надолу мустаци — говореше прегракнало Костело.

Тези думи показваха, че той недооценяваше истинската стойност на близкото минало на мафията. Франк Йейл поднови предупрежденията си, но никой не им обърна внимание. А той много добре знаеше какво говори. Тези със завитите надолу мустаци, или с други думи старите шефове на мафията, бяха решили да вземат енергични мерки. Те съзнаваха, че големите печалби им се изплъзват, при това се създаваха други престъпни организации, извън техния контрол. Така мафиозите решиха да пристъпят към действие, да вземат всички необходими мерки, за да наложат ред, своя ред.

Умните глави на големите фамилии на нюйоркската мафия тогава бяха Чиро Теранова, старият Пенокио (Бика), приятелят му Джузепе Масария, наричан Джо Боса, Салваторе Маранзано (Доктора) и Франки Йейл. Последният беше съобразителен дисидент, който далновидно усети още в самото начало възможностите на младите вълци. Той се пазеше да не афишира прекалено „прогресивните“ си разбирания.

Доновете изглеждаха хора от друг век: тежкоподвижни, с големи шкембета вследствие от злоупотреба с колбаси и сладкиши, с увиснали на тях златни верижки на часовници, подарък от дядото на най-възрастния от фамилията. Облечени в черно, тези жреци на престъпността се гордееха с дългите си черни мустаци — мъжествено украшение на излъчващи странно самодоволство лица. Те носеха от родната си Сицилия едно единствено нещо: своите традиции, които не биха изоставили за всичкото злато на Америка.

Демодирани, гротескни, те дразнеха нетърпението на младите сицилиански лъвове като Лукания и някои други.

При това тяхната смелост, твърдост, жестокост, ако щете мафиозката им преданост, караха най-амбициозните да се чувствуват зле. Трябваше или да се изчака кончината на доновете, или просто да се предизвика.

Едно наследено от дедите чувство на уважение възпря Лукания. Въпреки волята си той не се реши да посегне на живота им. Това се оказа грешка.

При подобни случаи, ако не я изпреварят, някой ден мафията неминуемо напада. Побойниците знаят, че този, който удари пръв, често си осигурява предварително крайната победа.

От друга страна, безкрайно мнителният Чарли Лукания трябваше да реши още един труден проблем. Нещата вървяха отлично, през 1923 г. благодарение на всепризнатото качество на продавания от него алкохол той си осигури клиентелата на ултрамодерните тайни заведения за консумиране на спиртни напитки, на луксозните нощни заведения, на големите нюйоркски хотели. Заедно с останалите от бандата на Четиримата реализираха оборот за 12 милиона долара. Този успех се дължеше до голяма степен на смайващите качества на ръководител, на Меир Лански. Чарли му сваляше шапка. Но въпреки споменатите вече лични теории едно нещо го дразнеше. Фактът, че Меир Лански и Бъкси Сийгъл работеха подчертано задружно, до такава стенен, че в средите се говореше за бандата на Бъкси — Меир. Още повече че именно Меир беше довел Лепке Бухалтер, а след това и Артур Флигенхаймер, наречен Дъч Шулц. Дъч беше безмилостен човек, с абсолютна власт в Бронкс. Там си беше осигурил изключително право да продава алкохол и го доставяше в неограничени количества.

Чарли искаше да отстрани Дъч. Всъщност, както ще сподели по-късно, Чарли Лукания нямаше вяра на Дъч Шулц. Евреин по рождение и вероизповедание, Шулц се беше покръстил и изповядваше предизвикателно католицизма. Например той прекъсваше работно заседание с думите:

— Аз тръгвам. Ще закъснея за службата, а тъй като се притеснявам…

Лукания казваше:

— Щом е предал бога си, той ще предаде и приятеля си.

„Този тип не е честен играч, ще си имаме проблеми“, пророкуваше той.

Чарли даде съгласието си, за да избегне разправии и защото Меир настояваше. След Дъч Шулц се появи Абнер Цвилман, пак от същия поръчител. Абнер, наричан Лонджи, контролираше всичкия алкохол, отиващ в северните квартали на Ню Джърси. Чудесно!

Макар че ценеше и използваше евреите въпреки тежащото над тях сицилианско проклятие, Лучиано внезапно кипна и каза на Костело:

— Да не би пък да са пресекли Червено море, за да връхлетят върху ми? Нямам нищо против Меир и Бъкси, те са приятели. Само че виж кого още ми довлякоха: Лепке Бухалтер, Дъч Шулц, Лонджи Цвилман… всички чифути. Това е вече прекалено. Както сме я подкарали, току-виж утре ни пратили на кино.

По-сговорчивият Костело се постара да го успокои:

— Тези хора имат поръчител и са доказали колко струват. По-добре е да са с нас, отколкото против нас. Меир и Лонджи някога не биха се хванали на тази въдица. И освен това, доведи си който ти харесва, за да възстановиш равенството.

Чарли изръмжа, без да го гледа: — За такова нещо можеш да ми имаш доверие…

Той отиде в старата си крепост, Малка Италия, нае за една седмица мебелиран апартамент и прекарваше времето си в билярдните, в канторите за обзалагане и разпределение на алкохола, т. е. в местата, където се събираха най-твърдите момчета, и внимателно слушаше какво се говори за хората. Така той откри един неаполитанец, нисък, набит, с черни извити вежди, злобен, дръпнат, който се усмихваше само когато разстрелваше някого. Винаги с три куршума около пъпа. Казваше се Вито Дженовезе.

— Искам да си с мен, защото ти сече пилето, а сърцето ти е от камък.

Другият поклати глава. Ако в сърцето му въобще можеше да има местенце за някого, то той едва ли би бил Лукания. Впоследствие той го доказва.

Чарли има по-голямо щастие с Албърт Анастасия. Дребен, с огромен гръден кош, този наскоро пристигнал италианец беше се сблъсквал с правосъдието. Животът му на американска земя започна бурно. Убеден, че е извършил предумишлено убийство, съдът го осъди на смърт. На апелационното дело той несъмнено има повече късмет от свидетелите на обвинението. Двама мъже и една жена бяха премахнати, за да не отиде Албърт Анастасия на електрическия стол в Синг Синг. Това показа, че приятелите му държаха на него. Чарли поиска да се запознае с Анастасия. Двамата така си паснаха, че по-късно Албърт Анастасия ще се осмели да каже публично на Чарли Лукания на една приятелска сбирка:

— Знаеш ли, Чарли, бас ловя, че съм единственият готин образ с голяма муцуна, който те обича истински.

— И другите си затвориха човките — си спомняше развълнуван Чарли, когато разказваше случката.

Научил за тревогите на шефа си, Джо А. Адонис го свърза с един многоуважаван в бруклинските среди сицилианец, Франк Шиш, чието истинско име беше Франческо Кичо Скализе. Срещата беше плодотворна, Шиш доведе един скитащ се свой приятел, Карло Гамбино, чийто размах Чарли веднага оцени.

Щом реши, че е възстановил нарушеното от еврейското нашествие демографско равновесие, Чарли Лукания се почувствува по-добре. А всъщност неприятностите тепърва започваха. Не евреите, а сицилианците щяха да се заяждат с него. И дори още по-лошо — това щяха да бъдат хората на мафията.

Поради дългото си властвуване доновете имаха опит и опирайки се на него, допуснаха минимум грешки. Вместо да атакуват направо родените от сухия режим банди, убегнали от техния контрол, те решиха да ги асимилират постепенно и с добро.

Лукания трябваше да послужи за пробен камък, тъй като неговата мощ беше най-голяма. Освен това той имаше и слабо място, беше от сицилианско потекло и отлично знаеше какво означава мафията.

Салваторе Маранзано реши да го изпита. Назначи му среща в ресторант „Палермо“ на улица „Минета“ в Малка Италия.

Салваторе Маранзано претендираше за титлата capo di tutti capi. Донът говореше отлично пет живи езика, нещо невероятно за сицилианец, „но се изразявам много добре и на латински и гръцки“, обичаше да казва той. И не лъжеше. Спомнете си, че именно той кръсти Джоузеф Дото Адонис.

Чарли пристигна точно навреме, но дон Салваторе беше вече там, стана и се втурна към него, прегърна го, потупа го яко по гърба и каза високо: „Приветствувам младия Цезар…“, след което се впусна в дълго упражнение на латински. Слисаният Лукания започна да скромничи:

— Не мога нищо да разбера… Говори на сицилиански, моля те…

Изведнъж поведението на Маранзано се промени коренно. Умеещ блестящо да преминава от едната крайност в другата, той го упрекна:

— На сицилиански ли казваш? Ами ти не си ли я забравил твоята Сицилия? Казаха ми, че и ти като мен си кръстен с името на Спасителя: Салваторе; тогава защо караш хората да те наричат Чарли, като че ли си някой от тия безбожници, американците?

Вледенен, Лукания стоеше с каменна физиономия.

— Добре! Сторил си грях, защото си млад, но грехът ти е голям, защото се срамуваш от произхода си, от най-добрия произход… Налагаше се да ти кажа това, а сега седни на масата ми, защото ти все пак си чест за нашата Сицилия. От дълго време слушам много хубави неща за теб. Осведомих се най-подробно, наблюдавах как работиш. Държа те под око, както се казва. Доволен съм, имаш глава на раменете си. И мислиш с нея. Хладнокръвен си и действуваш бързо. Разсъждаваш правилно и за това успяваш във всяко начинание. Това ми харесва. Харесваш ми, Салваторе. Харесваш ми, но има нещо, което не ми харесва. Не ми харесва тая сган, с която се мърсиш, която ти пие кръвта, която е проляла кръвта Христова. И тя ще те предаде, както Юда предаде Христос.

Откакто беше на подсъдимата скамейка, Чарли не беше изпитвал такава парализираща ярост. Побелял от бяс, той заговори внимателно, като се пазеше да не се издаде по гласа:

— Дон Салваторе, тези, за които говорите, ми помогнаха да стана това, което съм. Ако днес поискахте да се срещнете с мен, то аз го дължа на тях… Без тях щях да бъда нищо. Нямаше да бъда дори мафиоз, защото вие никога не сте проявявали действителен интерес към мен…

Маранзано прецени, че ще е по-добре да направи крачка назад.

— Защитаваш приятелите си и това е добре, но грешиш, като пренебрегваш опита на по-старите. Изменят се времената, не хората. Ти си човек на своето време, и аз вярвам в теб. Влез в моето семейство, това е предложението, което искам да ти направя. Ела в моето семейство, ще израснеш с него и аз ти обещавам, че ще бъдеш първият между синовете ми…

Лукания очакваше всичко, само не това. Горд от обрата на нещата, той се чу да казва:

— Не бихте продължили да вярвате в мен, ако не ви кажа, че трябва да размисля.

— Вярно е и аз се радвам на отговора ти. В скоро време ще очаквам още по-добър отговор.

Дон Салваторе отчупи парче хляб, поръси го със сол, раздели го на две и подаде едната половинка на Лукания. Изядоха хляба мълчешком. След това Дон Салваторе наля по чаша сицилианско вино и пиха.

Чарли Лукания стана.

— Мисля, че се разбрахме. Довиждане, синко…

Донът високопарно вдигна ръце към тавана, подобно на свещеник след причастие. Като излезе на улицата, Чарли се изплю. На следващия ден изпрати по шофьора си Джино на дон Салваторе Маранзано дванадесет бутилки дванадесетгодишно вино King’s Ronsom, най-хубавото, което имаше, и едно послание. В него се съобщаваше, че не се чувствува готов да поеме огромната чест и голямата отговорност, която му се предлагаше. Това беше най-лошото, което Лукания би могъл да стори.

Две седмици по-късно Вито Дженовезе настоя Чарли да направи услуга на някой си Чарли Лагапа, наричан Чарли Големия нос, защото само с подушване познаваше безпогрешно всички опиати. Лагапа твърдеше, че с 20 000 долара ще осигури такова количество наркотици, че вложилият тези пари ще може да реализира чиста печалба в размер на 150 000 долара.

Чарли беше вече в състояние да заеме пари дори на банкер. Но след първото си премеждие старателно избягваше търговията с наркотици. Какво е, направил Дженовезе, за да го убеди да участвува в подобна комбина, ще остане загадка за непосветените. Още повече че стоката беше занесена в дома на Чарли. На 5 юни 1923 г. той взе мостри, за да ги занесе за проба у Джо Адонис. На улицата, както може да се предположи, като че ли надушили миризмата, го заобиколиха три ликуващи ченгета от отдела за борба с наркотици.

Момчетата от отдела не криеха радостта си. Вече задържан и съден още по времето, когато пренасяше опиати в панделките на шапките, този път Чарли щеше да остане на топло, докато му побелеят косите. При разпитите се опитваха да изтръгнат подробни признания с помощта на каучукови палки. Напразно. Няколко часа по-късно мускулите му бяха свити на топка, но разсъдъкът му работеше безотказно.

— Няма да ви кажа нито едно име… Но мога да ви кажа къде е скрита стоката. Това ще бъде ударът ви на годината. Не се опитвам да хитрувам. В замяна на съдействието ми няма да предявявате обвинение срещу мен. Наградата за вас ще бъде, че ще се разчуе как съм „пропял“ в ръцете ви. Както виждате, печалбата е за вас, а рисковете за мен. Само че няма да отида в пандиза…

Прокурорът се съгласи с това разрешение на проблема. Полицаите откриха в мазето на улица Мълбери N164 метално куфарче, съдържащо чист хероин.

Лукания беше освободен.

В това приключение в крайна сметка той загуби 50 000 долара от капитала си и трябваше да изплати други 50 000 на Големия нос Лагапа (неговата част от печалбата, предвидена в договора).

Всъщност той загуби много повече: хората от неговата банда му донасяха, че мафиозите на дон Салваторе Маранзано разпространяват в кръговете на Малка Италия слуха, че Лучиано е предател. Явно той беше попаднал в първата клопка, поставена от мафията, но се закле да отмъсти.

В очакване на часа на разплатата и до края на живота си той щеше да носи прословутото си бомбе, което беше своеобразен начин на изразяване. Заради него започнаха да го наричат „голямото кепе на наркотиците“.

Отделът за наркотици ще изпрати във всички страни на света подробното му досие, в което е отбелязано, че той е N1 във финансирането, организирането на пренасянето и доставянето на наркотици.

Освобождението накърни много по-сериозно престижа на Лукания, отколкото задържането му. Той го знаеше и за да измие петното на позора от името си, започна да се старае да прави добро впечатление. Костело го насърчаваше и му даваше за пример едно лице, което нямаше нищо общо с техните афери. Една съвсем странична личност, която парадираше със своята почтеност, а в същото време тайно, при това с успех, участвуваше в най-доходните сделки.

— Учи се от този човек… Когато съм на вечеря с него, аз го гледам как разговаря с прислугата, как държи вилицата… Той става от стола си, когато някоя жена тръгва за тоалетната, и когато се върне оттам, пак става, за да й помогне да седне. Преди да започна да общувам с него и аз бях като тебе. Мислех си, че съм добре облечен, а в същото време носех костюми като ония дръвници, които за пръв път минават през Сентръл парк.

Костело беше в такъв възторг от прословутия Арнолд Ротстейн, че Лукания направи всичко възможно да бъде често с него.

Двамата мъже си допаднаха много още от първия момент. До такава степен, че сядаха да играят покер на една маса и демонстрираха еднаква степен на владеене на изкуството да скубеш научно противниците си. Арнолд Ротстейн бе роден през 1882 г. в Ню Йорк. Той съумяваше да изглежда симпатичен, въпреки че природата го беше ощетила, дарявайки го с мършаво и болнаво тяло и триъгълна физиономия с огромни очи като на кукумявка. Той произхождаше от отлично семейство на еврейски емигранти от Бесарабия. И той, и брат му, станал равин, получиха добро образование. Самият Арнолд си играеше на блудния син, твърдо решен да лиши баща си от щастието да дочака завръщането му и по този начин да му спести разноските по пира.

В Ню Йорк професионалните картоиграчи още говорят за сръчността, с която той е боравел с картите. Правел го е с такава скорост, че ръцете му са изглеждали винаги неподвижни. Закоравял мошеник, останал ненаказан благодарение на смайващата си ловкост, той влага печалбите си в суперлихварство, благодарение на което лека-полека поема контрола над големите игрални домове. В края на войната за него се говореше много във връзка със скандала с боновете на свободата, които правителството пусна в обръщение. Ники Арнстейн — един от съучастниците му, ще опере пешкира заради тази гениално замислена кражба, а Фани Брис — звезда от Бродуей, ще признае, че когато Ники е влязъл за дълги години в затвора, изплаканите от нея сълзи са били повече от диамантите й. В прословутия филм „Хубаво момиче“ се припомня този романтичен епизод.

Злите езици говореха, че Арнолд Ротстейн е успял да избегне участта на печално известния лейтенант от полицията Чарли Бекер, пенсиониран преждевременно на електрическия стол.

Цар на игрите, Арнолд си спечели прозвището Мозъка, след като успя да фалшифицира резултатите от мачовете на американския клубен шампионат по бейзбол. Шампионатът представляваше национална лудост и предизвикваше вълна от колосални залагания в цялата страна. През 1919 г., имаше малка засечка с Черните чорапи, но Мозъка, макар и разкрит, избегна разправиите с полицията. Нишката бе прекъсната, преди да достигнат до него.

Умението му да си „заличава следите“ не отстъпваше на това да сече картите на покер така, че да му се падат онези, които искаше. Доктор по корупция, той си спечели прякора Господин Банка, а също и Бялата лапа, който напълно му прилягаше, тъй като Арнолд Ротстейн внимаваше да не си изцапа никога ръцете. Прикачиха му този прякор може би и затова, че в нощния му клуб със строго отбрана клиентела „Котън клъб“, където Дюк Елингтън начело на своя оркестър загатващ за гениалните си възможности, негри не се допускаха. Облечен винаги много елегантно, Ротстейн посрещаше с изискана непринуденост короновани глави и величия.

Привлечен от търговията с алкохол, в глезотията си стигна дотам, че преговаряше само с шотландци от стари родове и с процентите си изигра главната роля при утвърждаването на Уокси Гордън. Успоредният трафик не можеше да не примами мошеник като него. Той се зае с удоволствие с тази работа. Помагаше бившият му телохранител Джек Даймънд Краката (беше получил прякора Краката, защото като хлапе крадеше в магазините и бягаше много бързо), станал негов лейтенант. Той обожаваше разстрела на събратята си. Убиец невропат, подпомаган от брат си Еди, Джек изпитваше неистово удоволствие да довършва ранените в тези кървави схватки, като им налива насила уиски в гърлото, докато се задавят и умрат. Надгробното слово заместваше със следната мрачна шега: „За теб, друже, няма да може да се каже, че си умрял от жажда…“

Натрупал милиони, Ротстейн не пренебрегваше никога и най-малката миза. За него доларът си оставаше долар. Превърнал се във финансист на черноборсаджийските среди, той започна да прилага една уникална система, за да избегне всякакви рискове: всеки заемоискател трябваше незабавно да сключи при него с част от получаваната сума застраховка за живот на името на Ротстейн. Така при нещастен случай лихварят избягваше чистата загуба и си спестяваше ужаса от мисълта, че са останали невърнати пари.

Именно около този изобретателен гений се завъртя Лукания, за да се научи на добри обноски и да получи лустро. Едно обстоятелство го улесни. Това бе мачът от световния шампионат по бокс в тежка категория между популярния Джек Дъмпси и една хала, Луис Анджело Фирпо, Дивия бик от пампасите. Билетите за 82 000-те места в Поло Граунд в Ню Йорк се разграбиха за няколко дена като топъл хляб. Първият, който се обърна за помощ към Чарли, бе Бен Джимбъл — наследникът на големите магазини. Той искаше два билета независимо от цената. Последваха други обаждания, все от страна на известни нюйоркски личности, сетили се да търсят билети много късно.

И на Чарли му хрумна „една идея“. Мобилизира приятелите си Лански, Сийгъл, Костело и ги подгони да намерят двеста билета на каквато и да е цена. По-късно Чарли ще твърди, че това му е струвало 25 000 долара. Възможно е. Във всеки случай той получи билетите и оповести незабавно, че ще покани сто свои приятели, които ще могат да бъдат придружени от избрани от тях лица.

От този момент телефонът му в хотел „Клеридж“ направо блокира. Естествено имаше и недоволни, но на 14 септември 1923 г. двеста „нови приятели“ на Чарли Лукания дойдоха да го поздравят около ринга, Чарли беше облечен в нов сив костюм от магазините на Джон Вейнамекърс, с бяла копринена риза и френска вратовръзка марка „Шарле“. Усмихнат леко, той приемаше поздравленията на звезди на политическия небосклон, на театрални, кино и спортни знаменитости. След срещата, продължила само два рунда, Чарли коментира иронично: „Имаше дори и съдии, горди да седнат в предоставените им от мен места.“ Най-невероятното е, че след краткото удоволствие, вместо да изчезнат колкото може по-бързо, Джими Хинес и Ал Маринели, големи клечки в Тамани Хол, дойдоха да го поздравят, Дък Енрич, шеф на нюйоркската полиция, разтърси ръката на Чарли толкова силно, че той се намръщи. Това ставаше пред разнежения поглед на помощника му комисаря Бил Лейхи, и на много други хора. Прекалено много други хора. Арнолд Ротстейн тържествуваше: „В краката ти, Чарли, сега те са в краката ти…“, когато към тях се насочи Салваторе Маранзано, заобиколен от четиримата си телохранители. Повя хлад, но донът изглеждаше в добро настроение:

— Тази вечер истинският шампион си ти, Салваторе Лукания… след като и аз съм тук, заобиколен от пазачите си…

Всички се усмихнаха на шегата му, но атмосферата не се разведри.

— Утре непременно ела при мен, Чарли. Имам едно предложение за теб. По-изгодно…

Намръщен, Чарли се опита да се измъкне:

— Вече говорихме…

Маранзано го прекъсна сухо:

— Казвам ти това в твой интерес, момче… И в мой. Няма да ме караш да съжалявам, нали?

Това си беше по-скоро открита заплаха, отколкото тревожен въпрос. Чарли не си правеше илюзии.

— Ще дойда.

На другия ден той отиде.

Държейки се по-наставнически от когато и да било, Салваторе Маранзано му изнесе цяла лекция върху Монархическата наследственост и осиновяването, като го увери, че той ще бъде „присадената клонка върху мощния ствол на семейство Маранзано“, след като той, дон Салваторе, е решил така, и че от момента, в който приеме, ще получава процент от всички дейности на семейството, като при това ще запази своите собствени. В замяна от него ще се иска само да предостави компетентността си, идеите си, приятелите си.

Върнал се в „Клеридж“, Чарли събра Дженовезе, Костело, Лански, Сийгъл, Адонис и им изложи дилемата. Костело реагира пръв. С гърления си глас той, изтъкна предимствата:

— Това е неочаквано. Вместо в най-скоро време на гърба ни да се стовари война с мафията, ние ще бъдем съюзници със семейство Маранзано. Това означава няколко добри бойци и сицилианците няма да ни създават неприятности. Чарли ще може да им го изкара през носа. Аз съм за… Ще удвоим печалбите си.

Дженовезе и Адонис се присъединиха към неговото мнение. Бъкси Сийгъл се колебаеше. Лански оставаше непроницаем.

— А ти, какво мислиш ти, драги ми Лански?

„Сметачната машина“ изщрака презрително:

— Мисля, че вие всички сте дрисльовци. Маранзано ви размахва под носа дори не моркови, а чисти лайна… А вие не можете даже да усетите вонята. Затова ще ви кажа: човек като него не е станал шеф на мафиозите току-така. Той е умен и знае, че Чарли е по-умен, от него. Затова ще ви кажа какво ще направи. Първо ще ни приспи. След това ще тръсне по някоя мръсна лъжа за чифутите като мен и Бъкси и без да ви даде възможност да се обадите, ще ни ликвидира. После ще се справи с вас един по един. Чарли е последният, с когото той ще се разправи… Докато продължаваме да сме единни, нищо не може да ни се случи. В крайна сметка ще успеем да се наложим като най-силните, без да искаме чието и да било позволение за това. В противен случай ще ни пречукат един след друг.

Лицата на присъствуващите се бяха удължили. Единствен дипломатът на групата Костело вярваше в съвместното съществуване след сдружението с Маранзано, но и той разбра, че Лански разсъждава точно. Затова със съжаление посъветва Чарли:

— Мисля, че трябва да кажеш не…

Чарли Лукания поклати глава.

— Това и ще направя, но този път, без да му изпращам уиски, за да преглътне хапа. Занапред всеки ще трябва внимателно да си пази кожата, рискуваме да ни изпотрепят като зайци.

Любопитно е, че Салваторе Маранзано, преглътнал унижаващия отказ на този, когото продължаваше да нарича Салваторе Лукания, не предприе никакви наказателни мерки. Вероятно се страхуваше, че съперникът му Масерия, възползвайки се от случая, ще се притече на помощ на младите вълци, за да ги привлече на своя страна и да го унищожи напълно.

При все това се случиха странни събития: на няколко километра от Атлантик сити, в горите около Джърси, бяха задържани камиони, натоварени с уиски. Няколко дена по-късно федералната полиция унищожи два склада в северната част на Манхатън. Контрабандисти, на които приятелите на Лукания можеха да разчитат, започнаха да ги избягват. Това стана причина техните луксозни, тайни, нощни заведения изведнъж да започнат едва ли не да спазват закона Уолстийд, тъй като останаха без стока. Не беше възможно да се сервират долнопробни напитки, това би ги довело до незабавно разорение.

Положението беше еднакво при всички: в „Клъб 21“ на Костело, в „Ембъси клъб“ на Дъч Шулц, в „Хотси Тости“ на Джек Даймънд Краката, в „Сътън клъб“, „Лидо“, „Трокадеро“, „Странноприемницата на Кони“, „Гнездото“, „Малкият рай“ — всичките собственост на Лукания, Лански, Сийгъл и Дженовезе, в „Котън клъб“ на Арнолд Ротстейн. Сърцата им се късаха от мъка при вида на прозрачните късчета лед, звънтящи на дъното на празните чаши на такива щедри клиенти като лорд и лейди Маунтбатън, Джими Уокър, Еме Семпъл Макферсън, Стивън Греъм, „Голямата муцуна“ Фелън — адвоката на мода, на звезди от величината на Мей Уест, на артисти като Фред Астор, сестра му Адела, Рудолф Валентино, Виктор Маклеглън, Дъглас Фербанкс, Адолф Манжу, Мери Пикфорд, Зазу Питц, Мей Мърей, Вилма Бенки, Фани Фард, Норма Талмидж. Всички те, както и много други страдаха. В. С. Фийлдс казваше: „Ако сушата продължава, ще икономисам оризовата си пудра, тъй като няма да ми се налага да си пудря носа.“ Големите оркестри на тези заведения, ръководени от Луис Армстронг, Кеб Калоуей, Флетчър Хендерсън, Дюк Елингтън, свиреха вяло, тъй като им липсваше възбуждаща напитка. На 32-ра западна улица настана паника. Модните локали щяха да се опразнят ако не се напълнеха бързо чашите на щедрата клиентела. Тя ще отиде да пие другаде. Съдържателите преследваха Чарли Лукания в хотел „Клеридж“, оплаквайки се, че въпреки волята си ще трябва да се обърнат към Маранзано или Масерия, за да попълнят изчерпаните си запаси.

Хванат за гушата, Чарли взе бързо решение. Той скочи в черния си „Пакард“, подбра пътьом Джо А. Адонис и запраши към Атлантик сити при Нуки Джонсън, или по-скоро към Челси — богатото предградие на града, където скъпият Енох живееше във великолепна резиденция. Той печелеше много, крайбрежието на Ню Джърси беше изцяло под негов контрол.

Облечен в безупречно чистия си бял костюм, с червен карамфил на ревера, Нуки ги прие сърдечно. По-късно той нямаше причини да съжалява за това. Без да губи време, Чарли пристъпи направо към въпроса:

— Намирам се в затруднено положение, а ти тънеш в охолство. Ето защо идвам: трябва ми до смърт уиски. Ти контролираш всички доставки в района. Пошушни ми за пристигането на някоя голяма пратка с качествена стока. Плащам отгоре. Ще задържиш за себе си каквото искаш, но аз искам пиенето независимо от цената. И след това ще те забравя.

Нуки засия и без да бърза, запали една хаванска пура. Издухвайки леко пушека, той просто пропя нежно:

— Именно, Чарли, ти не си ме забравил. И не си сгрешил. Аз съм приятел, който много те цени, защото ти водиш своя кораб внимателно, без да насилваш гребците. Ти ще стигнеш далеч и аз искам да работя с теб. Затова занапред ще предоставя личния си плаж на разположение на твоите екипи. Единствено вие ще можете да го използвате. Моите хора ще ви съпровождат до залива Кемдън. Там вие практически ще сте вече във Филаделфия. Ще се споразумеем за процента. Бизнесът си е бизнес, нали? Междувременно ще ти съобщя една добра новина, за да можеш да свържеш двата края: вдруги ден в залива Вентнър ще пристигне пратка. Дал съм съгласието си. Ще ви стигне да натоварите няколко камиона.

Очите на Чарли заблестяха:

— Добро ли е?

— Екстра е. „Джи-Би“, „Джустерини и Брукс“, напитка на ценителите… Няколко каси френски коняк „Енеси“ допълват пратката.

— Скъп ли е?

Енох Джонсън наведе глава, погледна внимателно пепелта на пурата си и съвсем тихо, сякаш страхувайки се да не я изтърси, промълви:

— Прекалено хубав е за продан. Всъщност в тия гладни времена той вече е собственост на едно лице, което е платило точната му цена…

Лукания настръхна:

— Познавам ли го?

— Малко… Той е от твоя край: Салваторе Маранзано.

От изненада Джо А. Адонис сложи ръка на сърцето си, или за да бъдем точни, я вдигна на височината на кобура, в който почиваше неговото предпочитано дете — автоматичен пистолет „Ремингтон“ 38.

Чарли каза лаконично:

— Вземам го.

Ръката на Адонис се върна обратно. Това хубаво момче, създадено за действие, се страхуваше от силните вълнения.

Когато се накисваше, Енох Джонсън никога не спираше на средата на пътя. Той очерта с добре оформения нокът на показалеца си върху една карта на района пътя, по който щяха да минат камионите на Маранзано.

Два дни по-късно, пристигнали с три коли от Ню Йорк, Чарли Лукания, Меир Лански, Бъкси Сийгъл, Албърт Анастасия, Джо Адонис, Джек Даймънд Краката, Лепке Бухалтер, Франк Скализи, Томи Лукезе (и други двама, които и сега са живи, преминали привидно към почтен начин на живот, но живеещи с носталгия по времето на скандалните процеси) се спряха в една гора малко преди Ег Харбър в Ню Джърси. Най-осигурените стават безумно смели, когато някой се опита да пресуши извора на доходите им… А изворът, натоварен на осем камиона, пътуваше сред природата. Пред колоната се движеше лимузина, в която седяха четирима човека със завиден арсенал. Кортежът завършваше с друг автомобил, в който се бяха разположили петима елитни стрелци. До всеки шофьор седеше по един, въоръжен с картечен пистолет „Томпсън“ — зловеща машинария, която сееше смърт. (Предпочитано от американските гангстери оръжие. Този картечен пистолет е бил изобретен от генерал Джон Т. Томпсън, за да „измита траншеите“. Наречен е от изобретателя си „пистолет-картечница“ и е произвеждан само между 1919 и 1945 г. Гангстерите го използваха с кръглия му пълнител от 50 патрона, калибър 11,43. Скорострелността му беше внушителна. Опасен прибор, който е все още в употреба…) Челната кола спря внезапно накрая на един завой. Отрязан бор препречваше пътя. Излишно беше да се обяснява на конвоиращите какво значи всичко това.

Вратите на автомобилите мигом се отвориха. Започналата стрелба от двете страни на пътя беше толкова силна, че куршумите ги затвориха, докато надупчените тела падаха по седалките. Шофьорите държаха ръцете си вдигнати високо. Последната кола от конвоя със свистене се отдалечаваше с голяма скорост на заден ход, без да чака обяснения. Трима от пътниците в кабините на три от камионите се опитаха да изпълнят дълга си, но улучени от точни изстрели, рухнаха бързо.

Анастасия им спести мъките на агонията, като ги довърши с по един изстрел в упор, вкарвайки дулото на своя „Смит и Уесън“-45 в устата им. Шофьорите бяха откарани до канавката с груби удари с дръжките на пистолетите. Трябваше насила да откъснат изпадналия почти в състояние на лудост Джек Даймънд от перверзната му работа.

Без срам и свян тарторите на престъпността седнаха зад воланите.

Лукания, Сийгъл и Меир Лански докараха лимузините. Малко нервен, Нуки Джонсън ги чакаше в Ню Йорк заедно с Дженовезе и Костело. Още щом се появи Лукания, той го попита тревожно:

— Има ли жертви?

— Няма и помен даже. Не можехме да си го позволим. Само един ранен и щеше да ни се наложи да изоставим един камион сред природата. Представяш ли си каква загуба би било това?

Джонсън остана с отворена уста.

През следващите дни на 5-о и 6-о авеню цареше веселие. 52-ра улица беше се превърнала отново в оазис на забранените удоволствия. След всички перипетии златистожълтото „Джи-Би“ най-после бе във високите кристални чаши. Охладено от парченца лед, проблясвайки на светлината, то очакваше да се излее в гърлото на някоя прочута личност.

След блестящо осъществения набег всички участници в операцията бяха нащрек. Те излизаха винаги по четирима, вървяха двама по двама по срещуположните тротоари, за да могат да се прикриват взаимно. Никой от нападнатите не би могъл да ги идентифицира. Чарли беше осигурил черни качулки за главите и не бе произнесена нито една издайническа дума.

Не беше нужно да си велик гадател, за да разбереш кои са похитителите. За старата лисица Маранзано не можеше да има и сянка от съмнение. В продължение на месец очакваха отмъщението му с боязън. Но то не идваше. Така той си навличаше презрението на всички, които очакваха от него някаква реакция, някаква заповед на дон, достоен за тази титла.

„Ако отминеш оскърблението, се приближаваш към смъртта“ — казва една сицилианска поговорка; имаше толкова други остарели мъдрости, но на дон Салваторе се наложи да забрави тази.

Нуки Джонсън обаче не бе забравен. Лукания, Сийгъл, Костело и Лански решиха единодушно занапред да му опрощават по 10% от всички сключвани с него сделки, дори без той да иска. Те удържаха думата си, а Енох Джонсън си остана във висшето общество на Атлантик сити.

След тази блестяща акция авторитетът на Чарли Лукания в престъпния свят нарасна. Фактът, че Маранзано не затри Чарли и съдружниците му, за да ги накаже в отговор на нанесеното му оскърбление, показваше недвусмислено, че той ги счита за прекалено голяма лъжица за своята уста. И наистина дон Салваторе — отличен стратег, знаеше, че атакувайки младите лъвове, ще бъде нападнат от Масерия, който също искаше да стане единствен — capo di tutti capi — глава на всички главатари на мафията. Попаднал между два огъня, той нямаше да има никакви шансове за успех. Междувременно Джо Масерия напомни за себе си, като че ли случайно. Лукания не можеше да си позволи лукса да води борба едновременно и с него, и с Маранзано. Той бе принуден по силата на обстоятелствата да сключи договор, според който в очите на всички ставаше лейтенант на Масерия. Но всъщност въпреки яростта на дона запазваше пълната си независимост, що се отнася до изключителното право да доставя и пласира алкохол, като по този начин печелеше по всички точки. Съюзът му с Джо Боса му служеше като препоръчително писмо пред мафията и го предпазваше надеждно от евентуалните нападки на дон Салваторе Маранзано.

Лукания се възползва от спечеленото предимство и от негласното примирие, за да посещава почти всяка вечер „Сардис“ — частен клуб със строго отбрана клиентела. За да стигне дотам, той преминаваше пеш 44-та западна улица, а кадилакът с неговите ангели-пазители под командата на Албърт Анастасия се движеше бавно до тротоара, на пет метра след него.

В клуба той се срещаше най-често с Костело, Сийгъл и един френски гражданин, приятел на Франк, в миналото партньор на Оуни Медън — Големия французин Мьоманж. Благодарение на поданството си Големия французин притежаваше официално складове в Сен-Пиер-е-Микелон и осигуряваше по блестящ начин доставката по море на френски алкохол, по-специално шампанско „Моет е Шандон“ и коняк „Енеси“. Да бъдеш приятел с него на практика означаваше да разполагаш винаги с тези две напитки, ценени високо от участниците в различни обеди и вечери, и от хората на нощния живот. За да избегне кризи като тази, която бе преживял, Чарли плащаше в брой и складираше умопомрачаващи количества алкохол. Костело направи нов списък на високопоставени лица, които протягат и двете си ръце, за да вземат повече, както казваше той. По този начин той постави Банката за смазване в много затруднено положение за голямо неудоволствие на Лански. Ще бъдат раздадени милиони долари за подкуп. На нюйоркската полиция например. Ако през 1924 г. шефът на полицията Джоузеф Уорън вземаше 20 000 долара седмично, то заелият поста след него Гроуър А. Уолън през 1926 г. прибираше всеки петък по 50 000 долара, и то по твърде неочакван начин. Един мошеник на име Джо Куни, бял, наричан от съучастниците си Джо негрото, което го вбесяваше (името на английски е Джо Куун, а „куун“ на жаргон означава негър), тъй като беше отявлен расист, носеше парите в кметството. Беше облечен като електротехник и държеше в едната си ръка кутия с инструменти, а в другата — голям книжен плик за храна. И двете бяха препълнени с дребни банкноти. Човек трябва да е предпазлив, за да стане и остане шеф на полицията… Джо Куни се справяше винаги безпрепятствено и честно с многобройните си задачи. Трябва да се добави още, че той беше ирландец… както повечето нюйоркски ченгета.

Политиците също струваха скъпо, най-вече демократите от Тамани хол. Естествено Чарли не пренебрегваше и републиканците. Политиците винаги имаха нужда от пари за предизборните кампании. Залагайки и на двете страни, Лукания печелеше автоматично.

— С конете е по-сложно… макар че й те са толкова посредствени — обичаше да се шегува той.

Той казваше и още нещо, от което дъхът секва:

— Има закон и закон. Имаше юначаги, които налагаха моя закон на улицата, когато бе необходимо, а имаше и хора, които го прокарваха в текстовете по най-легалния и мирен начин. Аз лично съм допринесъл да бъдат избрани за кратко време повече от осемдесет от тия палячовци и те всички — общински съветници, кметове, депутати, та дори и сенатори, гласуваха както им нареждах. Те бяха мои. Аз ги бях избрал по мой вкус. Аз им спечелвах изборите. Те ми принадлежаха телом и духом.

Както става винаги, тъкмо когато мислеше, че е платил за всичко, т. е. че е предвидил всичко, Чарли преживя една голяма неприятност. Той отиваше да вземе Сийгъл от главната му квартира. (Бенджамин Сийгъл заемаше цял етаж от пет луксозни апартамента между Медисън скуеър и Парк авеню. В единия апартамент живееше той, а в останалите — хората му. Имаше много посещения. Асансьорът излизаше направо в приемната, чийто прозорци бяха от непробиваемо с куршуми стъкло. Там бдяха непрекъснато петима елитни стрелци.) Сийгъл го очакваше. Той разблъска хората, които бяха на пост и го помъкна бързо към кабинета си:

— Голяма неприятност се случи, Чарли…

— Какво е станало?

— Целият товар на „Офелия“, висококачествено уиски, направо от Абърдийн, се е изпарило по пътя от Бостън за насам…

— Кой?

— Не знам още. Изпратих Левин да накара мъртвите да проговорят. Мислиш ли, че е някое куче от котилото на Маранзано?

Ужасно напрегнат, Чарли повдигна рамене.

— Кой може да знае? Бъкси побърза да добави:

— Не се притеснявай толкова… Заради теб ще разберем кой е виновникът.

Дълго време Лукания мълча, след това се осмели да попита:

— Колко?

„Очарователният убиец със сини очи“, както обичаше да го наричат, премигна, страхувайки се да не последва буря и гледайки встрани, се осмели да каже:

— Повече от един милион долара, Чарли… Предплатени.

Това беше жесток удар, като се имат предвид пръснатите вече суми. Това беше нещо повече от чиста загуба на пари. Това беше удар по неговия престиж от порядъка на този, който самият той бе нанесъл на Маранзано. Това не означаваше ли, че занапред има опасност да престанат да го уважават, да унищожат най-напред и другите му сделки, хората му, а накрая и него самия.

Най-важното беше да разберат бързо „кой“ се беше осмелил. Той го научи по-бързо, отколкото бе предполагал, благодарение на един жест на безусловно приятелство — нещо твърде рядко в тези среди и което щеше да предизвика като верижна реакция серия от трагични събития.

От дълго време Арнолд Ротстейн предсказваше на Чарли.

— Ти ще стигнеш далеч… Нямаш предразсъдъци… Гледаш къде стъпваш… Искаш винаги да постигнеш нещо по-добро… Не говориш много, но думата ти тежи… Ще видиш, Чарли, ти вече се обличаш като мен, но много скоро ще заемеш моето място.

Скъпият Арнолд дори не подозираше колко е прав.

Една вечер той покани Чарли сам в „Котън клъб“.

— Чарли, трябва да говоря с теб… Мисля, че в джоба ми се намират твои пари.

Лукания свъси вежди, а след това се усмихна. Това се случваше изключително рядко и само в определен кръг много близки приятели.

— Задръж ги, Арнолд… Това, което ми каза, няма цена. Не бих могъл никога да ти заплатя тази услуга…

Притеснен, Ротстейн, по чието слабо лице пробягваха тикове, каза на един дъх:

— Оная вечер на един каяк от Чикаго едва не му поникнаха крила от перчене. Обрах го до шушка, за да го науча да не се прави на хитрец, когато е сред хора. 150 банкноти по хиляда долара. Гостенинът му подсвирна от възхищение.

— В себе си имаше 60 банкноти. Взех 50 от тях и той се задължи да ми изплати докрай дълга си в осем-дневен срок.

На Лукания му се стори, че е разбрал:

— Осем дена минаха и птичката е отлетяла…

— Съвсем не. Останалите 100 банкноти по хиляда долара са в джоба ми, само че той не бе в състояние да ги намери толкова бързо… Странното, Чарли, е това, че той ми се издължи един ден, след като изчезнаха камионите ти…

Както винаги, когато беше силно развълнуван, Чарли натисна няколко пъти силно с палеца и показалеца устните си.

— Знаеш ли името на този луд?

— Ами… Казва се Блуум, с двойно „у“… Името му е Самуел и мисля, че…

Лучиано поклащаше рязко глава.

— Не се безпокой, Арнолд, не се притеснявай повече, аз зная какво да направя.

След това той стана:

— Ще свикам семейния съвет.

Сега беше ред на Арнолд Ротстейн да клати глава.

Бъкси Сийгъл още веднъж изпревари всички. Този безмилостен убиец притежаваше изключителен нюх на ловец. Преследването на човек го възбуждаше в най-висока степен. Той би бил истинска златна мина за някоя агенция за частни детективи. Той спипа Самуел Блуум, както се припичаше на топло слънце в Маями, Флорида.

— Тръгвай с нас, човече, преди да съм се ядосал…

С пресъхнало от изненада гърло човекът в бански костюм се изправи и видя един хищник със сини очи, в бежов костюм с черна риза, с бяла панамена шапка в ръката. Под нея криеше насочен към него „Люже“.

Двама души стояха отляво и отдясно на Бъкси. Той продължи с леден глас:

— Не е нужно да се обличаш, и така ще ни свършиш работа.

Половин час по-късно клетият Самуел Блуум съвсем не приличаше на Аполона от плажа. Ръцете му бяха завързани за една канализационна решетка и изтезаваното му тяло висеше в полумрака на един канал, от който вонеше на изпражнения. Джой Амберг и Ред Сам Левин, майстори в занаята, не можеха да се съвземат от изненада. Клиентът не беше проговорил.

Единствените произнесени от него думи показваха, че е твърдо решен да мълчи:

— Нищо няма да ви кажа, мръсници… Вие и тъй и тъй ще ме пречукате…

Сийгъл флегматично чакаше.

После неочаквано излезе. Десет минути по-късно Бъкси се приближи до нещастника с бутилка в ръка и заля потното тяло с бензин. След това го подпали със запалката си. Лумна синкав пламък и запълзя бързо по тялото. Замириса остро на изгоряла плът и косми, и проехтя нечовешки писък. Бъкси повтори два пъти операцията върху раменете на Самуел Блуум, който продължаваше да пищи, но не говореше.

Тогава Бъкси поля космите на срамната кост. Когато почувствува, че бензинът потича между краката му и стига до слузестата ципа, жертвата така изкрещя, че ще говори, че се задави, започна да повръща, а от очите му потекоха сълзи.

— Ето как трябва да се действува, сега вече е готов, нали? — каза с гордост Бъкси на поклонниците си, усмихвайки се жестоко, при което се показаха яките му зъби. Но Левин и Амберг изглеждаха толкова зле, колкото и победения в огнената война.

Подплашеният Самуел Блуум не преставаше да изповядва греховете си.

— Слушайте добре, момчета, слушайте добре — съветваше Бъкси другите двама. — Това трябва да бъде чуто, за да му се повярва. А Чарли каква физиономия ще направи…

Много бързо изтезаваният започна да се повтаря. Той знаеше, че ще живее, докато говори.

— Имам още толкова неща да ви казвам… Дайте ми да пийна нещо, защото иначе ще хвърля топа.

— Ти го каза, поничка такава — изсмя се Бъкси и изстреля два куршума в корема му, гледайки в захлас как израненото тяло се поклаща от ударите на куршумите.

И наистина Чарли Лукания направи странна физиономия, когато Бъкси Сийгъл свърши доклада си.

— Джо Боса е докарал от Чикаго Сам Блуум. Той е незначително човече, работило за Франк Нити и Фред Райс, специалист по грабежите. Джо Масерия го е наел заедно с хората му от Чикаго, за да спретнат номера с камионите ти, като му е обещал една пета от печалбата. Двеста хиляди долара. Платил му е, а аз закръглих сметката му с два куршума.

В главата на Чарли вече назряваше лукава идея.

— Масерия, ще ти върна рестото!

И така, Джо Боса го нападаше чрез подставени лица. Това беше нещо като предупреждение: „Стой, малкият, започваш да ставаш опасен“, отправено чрез подчинени нему банди, но не членове на семейството му, защото това означаваше тотална война. А при сегашното положение все още имаше възможност за диалог. Само че щеше да се наложи да преговарят, да му отстъпят търговията с алкохол, да чакат подаянията му, да играят второстепенни роли, да бъдат слуги на един дон, на едни извити надолу мустаци. Постепенно го обземаше бяс.

— Спокойно, Чарли, спокойно — казваше си той, стискайки зъби и прехапвайки устни.

Той разбираше: Джо Масерия, виждайки, че Салваторе Маранзано не реагира на нападението на станалия опасен млад лъв, беше почувствувал, че е настъпил моментът да покаже властта си, да подчини насила този млад и непокорен съюзник, за да завземе след това върховната власт в мафията, изваждайки от играта Маранзано — стар и боязлив дон, остроумен, фин, латинист, непригоден за американската действителност. Едно нещо беше сигурно: обраният Маранзано или крадецът Масерия в най-скоро време щяха да се проявят още по-безкомпромисно. Нито единият, нито другият щеше да се откаже от опитите си да му въздействуват, за да го подчинят напълно.

Междувременно върху Чарли Лукания се стовари още едно нещастие. На 4 ноември 1928 г. Арнолд Ротстейн — елегантният възпитател на Чарли, този, който го научи на елементарните правила на добро държание в обществото, стана жертва на пълната липса на възпитание у един непознат, който изстреля един 38-калибров куршум в корема му. Кралят на картоиграчите беше намерен върху потънал в кръв килим в стая N309 в хотел „Парк сентръл“ (днешният „Парк Шератън“). В продължение на 48 часа той се превива от болки, а слабото му лице на бухал бе потънало в пот. Поставените да го пазят полицаи забраняваха доближаването до него.

На въпроса на главния следовател:

— Кой стреля в теб, нали го видя?

Арнолд отговори:

— Никой не е стрелял в мен…

— Разбира се, скимнало ти е да се превиваш, защото ти няма нищо?

— Напротив! Имам колики вследствие на употреба на олово.

След като прояви високия си дух, не му оставаше нищо друго, освен да го предаде богу. Което и направи в ужасни мъки.

Някои се опитаха да наложат версията, че в продължение на три нощи, Арнолд Ротстейн е разигравал огромни суми на покер заедно с още четири човека. Единият от играчите — Джордж Макманус, ще бъде пуснат скоро след задържането поради липса на самопризнания и доказателства. Мълвата гласи, че Ротстейн му е дължал 300 000 долара. Нелепо твърдение, тъй като не губеше никога, а дори и да беше загубил 300 000 долара, той можеше да изплати двойно по-голяма сума, без това да се отрази на състоянието му.

Да не забравяме и това, че е имало още трима играчи. Рано или късно, независимо колко време след това, някой от тях неминуемо щеше да разкрие истината. Винаги е било така, нека ни е позволено да знаем нещо по въпроса.

За всички беше ясно, че един-единствен куршум, изстрелян по този начин, може да бъде дело само на специалист, сигурен, че ще убие жертвата си, като същевременно осигурява дълги страдания преди края. При това на жертвата се дава достатъчно дълго време да размисли за извършеното злодеяние, например, дето е разправял, че някой си Сам Блуум е изплатил направения на карти дълг точно след… грабежа, на който Чарли Лукания бе станал жертва.

Чарли не се заблуждаваше. Въпреки искрената скръб, която му причини кончината на Арнолд Ротстейн, той не си позволи да я коментира. Поведението му спрямо Масерия след трагичната случка доказва, че той наистина не е хранил илюзии по въпроса. Доказа го и поведението на Масерия към него.

Веднага след смъртта на Ротстейн Джо Боса започна да го преследва по телефона, приканваше го да бъде по-активен във всички области, където са засегнати и неговите, на Боса, интереси, искаше увеличение на процентите, които му дължаха. Тонът беше заплашителен. Бандата на Четиримата, станала Групата на Седмината (Лукания — Костело — Лански — Сийгъл — Дъч Шулц — Дженовезе — Адонис), и дори на „деветимата“, тъй като Лепке Бухалтер и Албърт Анастасия също вече бяха част от нея, побърза да си подели царството на Ротстейн. По единодушното решение на групата Франк Костело наследи игрите. Той определи за свой заместник Франк Ериксън, вече голям бос на занимаващите се с незаконни залагания, бивш предан лейтенант на Арнолд, което опростяваше предаването на работата. Лукания получи съгласието 25% от печалбите да бъдат давани на Джо Масерия, за да уталожат нарастващия му гняв. Костело отговаряше за поставянето на автомати за игра. Шулц вземаше под свой контрол множество нелегални заведения, в които се продаваше алкохол. „Шайката на Бък и Меир“ бе реорганизирана и се превърна в опасно звено, чиято задача бе да репресира или ликвидира непокорните, непроявяващите разбиране, предателите. Всеки придоби по една нова специалност, само Чарли оставаше главнокомандуващ. Самият той привидно бе подчинен на Масерия и прекланяше глава дотолкова, доколкото да не позволи на последния да се бърка в сделките им с алкохол.

Лукания пътуваше и правеше услуги на многото пръснати из цялата страна банди. Техните главатари го уважаваха. Като се започне с прочутия Ал Капоне, който бе имал големи неприятности с Бъгс Морган и затова намираше съюза за много изгоден. Както и Мое Далиц, негов съдружник от печално известната банда „Пърпъл“ от Детройт. В съюз с Ейб Бърнщайн Мое бе организирал банда по подобие на мафията, с тази разлика, че вместо сицилианци в нея влизаха само евреи. Невероятно жестоки, те държаха под своя власт целия Среден запад, контролираха пътя по Големите езера. Той водеше към намиращата се съвсем наблизо страшно рентабилна Канада. В Кливланд бандата на Мейфилд Роуд също следваше съветите му, естествено срещу възнаграждение. Във Филаделфия Хари Стромбег, наричан Ник Розен, вървеше по стъпките на Уокси Гордън. Но извън тези главатари имаше още множество неконтролирани банди, които в най-кратки срокове трябваше да бъдат вкарани в релсите. Чарли чувствуваше, че е дошъл моментът да събере всички, които имаха мощ, за да избягнат обирите по пътя, от които никой не беше защитен. За него и идеите му се говореше с такова уважение, че внезапно Джо Масерия загуби търпение. Въпреки че неговият лейтенант му правеше услуги, макар че получаваше чрез него високи проценти от всички видове незаконна търговия, той изведнъж поиска да покаже, че все още е истинският бос.

Прилагайки стария закон за подчинение в йерархията на мафията, задължителен за всеки посветен сицилианец, Джо Масерия му нареди да нападне конвоиращия при едно пренасяне на пари, за да прикрива един новак — Пол Минео, току-що произведен мафиозо, който правеше първите си официални крачки по пътя на престъпността. Това се случи в края на ноември 1928 година.

Заставен насила, придружен от Левин и Поли Минео, Лукания се укри пред „Корн Ексчейндж Бенк“ на 37-а улица. Конвоиращият парите за заплатите в голямо текстилно предприятие излезе в оповестения час. Според уговорката Минео се хвърли върху него, събори го на земята и изтръгна торбата с парите. Алармирал, един пазач от банката се втурна навън и стреля по Минео, който рухна на тротоара. Изскачайки от колата, Чарли Лукания преметна бързо през рамото си окървавения Минео, сграбчи торбата и ги хвърли в колата, чийто гуми изсвистяха, когато Левин потегли. Самият Чарли, едва изминал сто метра, попадна на полицейски патрул.

Заради 8000 долара Лукания рискуваше да излезе от играта за доста дълго време. Но всичко бе замислено, без да се вземе предвид безпределната преданост на бандата на Четиримата. Те се пребориха много добре, по-специално Лански, който вземаше от „отписаните пари“ на Банката за смазване, и Франк Костело, който благодарение на изостреното си чувство за обществени връзки дърпаше конците в средите на политиците и на полицията, където имаше сериозно компрометирани хора. Така че делото бе прекратено поради липса на доказателства. Разбира се, това прекратяване струваше много повече от жалките 8000 долара!

За всички стана ясно, че полицейският патрул, спипал групата почти на местопрестъплението, не е попаднал там случайно. „Рестото“, което имаше да връща на Масерия, все повече тежеше в джоба на Лукания. Джобът бе пред пръсване като набрала рана, това караше Чарли да изпитва отвращение към собствената си личност.

Срамът, който изпитваше от собствената си слабост, го подтикна при задържането да каже фалшиво име: „Чарли Лучиано“. (Името Лучиано се получава при разместване на буквите на Лукания, когато е изписано с латиница. — Бел. прев.) Той считаше, че името Лукания не трябва да бъде замесвано в такива жалки премеждия, недостойни за един главатар на банда.

И така, ченгетата първи произнесоха името Лучиано. То щеше да им създава дълго време главоболия. Чарли Лукания се настани под новото си име в един луксозен апартамент на последните етажи на „Барбизон Плаца“, с изглед към „Сентръл Парк“. Той покани Гай Орлова да живее с него. Тя беше изключително красива брюнетка, висока и слаба, малко в стил Сид Шарис. Балерина, при положение, че нямаше какво друго да прави, тя обожаваше охолния живот, и говореше отлично френски и руски.

— Такава жена до мен ми прави чест, а освен това тя не ми танцува по нервите. Напротив, с Гай аз се забавлявам непрекъснато. Така не ми се налага да имам работа с други мадами — казваше Чарли. Откакто се бе заразил с венерическа болест, за да избегне мобилизацията, този здравеняк имаше неприятни пристъпи на слабост, но те не бяха от типа на тази, която всеки би могъл да предположи.

За хората от семейството на Масерия той си оставаше още лейтенант на Джо Боса и се стараеше да изпълнява безупречно задълженията си. Неумолим и свиреп, когато изнудваше, той отрупваше с данъци слабите, унищожаваше непокорните, следеше всички дългове да бъдат изплатени до стотинка на хората на Франк Ериксън, увеличаваше броя на автоматите за игра на Костело, вдигаше цените в публичните домове. Никога преди това Масерия не беше прибирал толкова пари. Това не му пречеше да създава неприятности на помощника си, който, според него, се занимаваше предимно с алкохола и с отварянето на нови нелегални заведения.

— Ти, мръснико мой, трупаш състояние зад гърба ми и под моя закрила. Дърпаш прекалено конците — крещеше той, обзет от ярост при мисълта, че всички тези пари се изплъзват от контрола му.

Лучиано чувствуваше, че в най-скоро време Масерия ще наруши споразумението. Той си блъскаше непрекъснато главата по какъв начин да предотврати предстоящия удар.

От друга страна, обществените институции, полицията отказваха да изпълняват задълженията си и да се противопоставят на нашествието на насилието. Тяхното безсилие беше купено. По тази причина гангстерите водеха кръвопролитни битки дори на улицата.

От въвеждането на сухия режим до „подписването на конвенцията в Атлантик сити“ през 1929 г. 350 гангстери ще бъдат убити с куршум, взрив или нож, известен брой ще отидат на дъното на някой водоем с привързан за краката циментов блок, други ще бъдат пресовани скрити в стари автомобили, немалко ще бъдат залети с бетон на някой строеж. Имената на 17 от тях станаха всеизвестни, прякорите на други няколко служеха за парола, а останалите се върнаха към своята анонимност, от която приживе не биха имали средства да се измъкнат.

Както казваше Чарли Лучиано:

— Погребенията струват скъпо. Има по-важни работи за вършене от спускането на приятели в трапа. Това са загубени време и пари…

Според Чарли Лучиано престъпният свят се нуждаеше от централизирана, авторитарна власт, за да бъде избегнато нахлуването на странични лица и за да се сложи край на междуособните войни за завладяване на върховната власт, позволяваща да се упражнява абсолютна тирания. Наистина беше пълна безсмислица да се прахосват цели състояния по съдии и ченгета, за да се избиват след това помежду си. Без да се брои това, че тези непрекъснати стълкновения бяха отразявани на първа страница на вестниците и обществеността започваше да се възмущава и да настоява полицията да въведе отново ред и сигурност.

Отчайващ пример за това какво наистина не трябва да се прави беше Чикаго, където Ал Капоне всяваше кървава паника. Човек се пита как все още успява да намери убийци, след като през по-голямата част от времето си те се избиваха взаимно.

Ал Капоне започваше сериозно да му действува на нервите. Първо, той за малко не уби съвсем акуратния доайен Джони Торио. След като се спаси по чудо, той заряза всичко и потърси убежище в Италия. Но Дучето до такава степен ненавиждаше мафията, че се бе заклел да я унищожи и затова го експулсира. Джони Торио бе принуден да се върне на гостоприемната и щедра американска земя, но този път се установи в Ню Йорк.

Ал Капоне прекали, когато подгони благодетеля си Франк Йейл, същия, който премахна Големия Джим Колозимо, за да разчисти пътя на милия му племенник Джони Торио. Франк Йейл пръв го забеляза, нае го като барман, а след това като бияч и го устрои накрая в Чикаго, където Ал Капоне беше на разпореждане на Джони Торио. За последния това беше фатално. Франк — председател на Сицилианското сдружение (превърнало се в Национално италиано-американско сдружение), след убийството на Анжело Джена ще поддържа кандидатурата на Джо Айело за поста президент на чикагския клон на Сдружението, а не тази на Тони Ломбардо, приближен на Ал Капоне.

Освен това Франк Йейл допусна грешка, считайки чикагците за дръвници. Той контролираше в полза на Ал пристигащите в Лонг Айлънд пратки алкохол, разпределяше ги по камионите, които поемаха по тайните пътища с винаги различен маршрут, предпазна мярка срещу уведомената полиция, която подкупваха, и срещу грабежите. Вероятно в началото на 1927 г. Франк се е полакомил прекалено. По загадъчни и неразумни причини той скалъпи едно „нападение от страна на непознати лица“ над собствените си камиони. Да се продаде алкохол някому, да се експедира в нужната опаковка и да се открадне по пътя е стар, добре известен номер на прекупвачите на вина. Само че подобно на несполучлива игра на думи този номер не разсмя никого. А и Капоне съвсем не беше от хората, с които можеш да се шегуваш.

Той изпрати в Бруклин един от хората си — Джеймс Файнези от Амато, за да провери дали това наистина бе работа на Франк Йейл.

Шпионинът успя да види огън. Насред улицата двама непознати стреляха в него — единият в дясното око, другият — в лявото. Ал Капоне, колкото и опечален от новината, беше вече убеден в правотата на съмненията си и се затвори в един апартамент на хотел „Понс дьо Леон“ заедно с няколко особено надарени в областта на репресивните мерки лица. След като бе взето решението, наказателен отряд от шест души замина за Ню Йорк.

В неделя, 1 юли 1927 г., към 16 часа, Франки Йейл влезе в едно тайно заведение на Брунг парк и каза на бармана:

— Умирам от жажда…

Това бе изречение-прокоба.

Едва бе отпил от студената бира, когато телефонът иззвъня. Търсеха него. Бъкси Сийгъл го предупреждаваше, че група умопобъркани са по следите му и го съветваше да се покрие чевръсто. Франки точно това направи. Изхвърча на улицата, скочи в колата и се понесе като вихър. На 44-та улица един черен „Неш“ го принуди да се качи на тротоара. Колата се спря в един уличен стълб. От прозорците на „Неш“-а се появиха дулата на два картечни пистолета „Томпсън“, на два пистолета „Смит енд Уесън“, калибър 45 и една пушка с рязана цев. Заваля дъжд от куршуми и елегантният сив костюм на Франк Йейл бе разкъсан. Жертвата има странната реакция да се опита да задържи новата си панама, която един куршум отнесе заедно с голямо парче от челната кост.

Това вероятно вече не интересува Гроуър Уолън — комисар в нюйоркската полиция, натоварен да води следствието. Но за любителите на изрядно попълвани досиета ще кажем, че убийците бяха Джейк Кузик (Мазния палец), Чарли Фискети, Дан Серитела, като всеки от тях имаше дубльор в случай на нещо непредвидено. Няма да имаме друг повод да споменем имената им. Никога преди това картечните пистолети „Томпсън“ не бяха използвани в Ню Йорк при разчистване на сметки между гангстери. Франки Йейл беше този, който плати дан на въвеждането на тази нова пушка, докато неизвестно лице плати за изработката на огромен венец (три метра в диаметър) от орхидеи и червени рози, и лента, на която със златни букви бе изписано: „Ще се погрижим за тях, приятелю.“

Убийството на Франки Йейл беше прелюдия към една безпрецедентна война за наследяване на председателството на Националното италиано-американско сдружение в Чикаго. Приятелят на Ал Капоне — Тони Ломбардо, пръв естествен приемник, и то не случайно, се настани тържествуващо в новите помещения на Сдружението в Харфърд Билдинг, на улица Саут Деборн N8. Там той си придаваше важност вече два месеца, когато на 7 септември в 17 часа излезе, придружен от телохранителите си Джоузеф Лолордо и Джоузеф Фераро. Те се сляха с многобройната тълпа хора, излизащи след работа. На пресечката с Медисън стрийт четири куршума „дум-дум“ обезглавиха Тони Ломбардо пред невярващите очи на Лолордо. Колегата му Фераро не можа да види нищо, тъй като лежеше прострян на тротоара с два смъртоносни куршума в гърба. Преди да успее да извади пистолета си, Джоузеф Лолордо видя двама души да се отдалечават тичешком. Втурна се след тях, но се сблъска с един полицай, който го спря и го обезоръжи въпреки яростните му протести.

Следващите избори противопоставиха Паскуале Лолордо (брат на Джоузеф) на Питър Ризито. На 17 септември 1928 г. Лолордо ги спечели и тъй като беше предпазлив по природа, след няколко дена Ризито бе сразен от дъжд от куршуми на няколко крачки от мястото, което журналистите занапред ще наричат просто „Кръстовището на смъртта“.

Лолордо съвсем наивно помисли, че ще може да се сприятели с Айелови. Нека си припомним, че Франк Йейл в качеството си на шеф на нюйоркска банда получи като подарък честта да изпита върху себе си ударната и пробивна сила на картечните пистолети „Томпсън“, защото тайно бе подкрепял кандидатурата на Джо Айело. Айелови поддържаха истинска армия от убийци. Човек си задава въпроса, защо им е било необходимо това, след като те бяха деветима братя, все закоравели престъпници, и разполагаха с резерв от седемнадесет братовчеди Айело — все изключително сръчни — трима от които бяха прочути наемни убийци. Основното ядро бе ръководено от Джо, подпомаган по-специално от най-надарените си братя Доминик, Антонио и Ендрю.

Айелови бяха започнали с доставки на едро на захар за синдиката за дестилация на алкохол, организиран от братя Джена — свирепи грубияни, които принуждаваха бедните сицилиански семейства да произвеждат алкохол с доставените им от организацията апарати. След отстраняването на братя Джена Айелови станаха техни приемници и успяха да залеят Чикаго с някаква долнопробна напитка, която не се поддаваше на никакъв анализ, но на която не устояваха дълго ничии вътрешности и мозък.

Тяхното поле за действие обхващаше и контрола над хлебарниците и вноса на сирене. Заем се дава само на богати и затова на Айелови се приписва още една сатанинска идея. (Същата идея се приписва и на Скализи и Анселмо.) Натриват с пюре от чесън куршумите си, за да проникне чесънът в тях, така че ако случайно жертвата не бъде убита на място, раната да се инфектира и гангрената да довърши бързо упорития ранен. Идеята им е била продиктувана може би от някакъв семеен дух, тъй като разликата между „чесън“ и „Чеснови“ не е голяма. (Игра на думи: на френски чесън е Ail — Aiello.)

Тяхната идея фикс беше да отстранят на всяка цена Ал Капоне. Успяха да убедят четирима наемни убийци да им помогнат в тази работа. За времето от месец май до месец октомври 1927 г. пристигнаха Тони Торкио от Ню Йорк, Винсент Спикуза и Тони Русо от Сент Луис, Сам Валенте от Кливланд. И без това безпогрешни, те удвоиха старанието си, тъй като според уговорката всеки от тях щеше да получи по 1000 долара за пътни разноски, но само онзи, който убиеше Ал Капоне, щеше да получи награда от 50 000 долара. По тази причина те бяха нервни. За тяхно нещастие всеки от тях бе пометен от дъжд от куршуми, изсипан от картечница. В дланта на всеки от тях имаше по една монета от 5 цента — знак, че това е работа на Джек Макгърн. По този начин той изразяваше безкрайното си презрение към противника. През този период му се наложи да пръсне маса пари, тъй като убийствата на Лауранс Ла Преста (на 1 юни), Диего Атломионте (на 29 юни), Ну-мио Жамерико и Лоренцо Аланьо — ценени от Джо Айело стрелци, могат да му бъдат приписани без страх от грешка.

По онова време, когато започваше голямата рецесия и се въвеждаше потосмукачната система на Тейлър, шефът на полицията каза за него:

— Неговото оръжие стреля извънредно точно, като на прецизен гражданин.

Възхвалите по адрес на Джо Макгърн не секваха. Той стреляше така безпогрешно, че никой не посмя да му прикачи прякор. Пак той отне думата завинаги на бармана Чиндерела (Пепеляшка), беше прекалено бъбрив. Той не изпита никаква жал към рухналата в краката му жертва, за която каза само:

— Не можем да го оставим тук, той наистина е прекалено противен.

Макгърн накара съучастника си Орхел де Грацио, също телохранител на Капоне, да донесе един чувал, за да напъхат в него трупа. Не бих могъл да обясня какво го накара да обуе на Чиндерела изхлузилите се от краката му пантофи, докато барманът се беше опитвал да се спаси от куршумите. Наистина не бих могъл, този епизод е много по-странен от случилото се на бала с Пепеляшка, що за деликатност с тези пантофи от сивобяла кожа. (Принудени сме да подчертаем (това ни се вижда наложително), че и най-дребните подробности, отразени в книгата, колкото и екстравагантни да изглеждат, са старателно проверени и са напълно достоверни. Тук истината надминава и най-богатото въображение. — Бел. авт.)

Това хрумване щеше да струва скъпо на двамата романтици. Едва се бяха отървали от чувала, пуснали го бяха в една дупка зад една ограда, когато ги задържа патрулна полицейска кола. Естествено те бяха освободени „поради липса на доказателства“.

Въпреки значителните загуби в жива сила Джо Айело не слагаше оръжие, този израз му беше непознат. Още повече, че на връщане от Спрингфийлд (щата Илинойс), където бяха ходили по работа, двама от братята му се бяха оставили да ги изненадат, докато ядяха спагети със зехтин и пармско сирене. Окървавените им глави, превърнати в отвратителна каша с доматен сос, се строполиха в чиниите. Нямаше място за истинска тревога, тъй като имаше още седем братя, но Айелови предпочитаха с останалите да не се случват подобни неща.

Тъй като куршумите понякога не улучваха целта, верни на една стара италианска традиция, те се сетиха за отровата. След като се видя, че яденето не се отразяваше добре на техния род, то защо тогава храната да не угоява труповете на врага? Джо Айело даде 35 000 долара на шефа на Джо Еспозито, собственик на „Бела Наполи“, за да полее с циановодородна киселина италианската супа, която Ал Капоне обичаше редовно да си хапва. Шефът взе парите, достраша го, довери, се на Еспозито и му разказа за заговора, а накрая избяга.

Реакцията на Ал Капоне не закъсня. Той нареди на Джек Макгърн, не наречен, а кръстен заради работата си с бойното име „Картечницата“, да отиде и се разшета в главната квартира на Айелови. Щастлив, Картечницата отиде на място със своите хора, уби един братовчед и рани тежко един от братята — Тони Айело. През следващите две седмици той попълни колекцията си от имена-жертви, като изпрати четирима съюзници на Джо при господа. След тази сеч главният детектив Уилям О’Конър отправи апел към воювалите във Франция в картечни взводове и им предложи изгодни условия за работа в полицията в Чикаго. По този начин той нае 500 човека, които започнаха да патрулират редовно из града в бронирани коли.

А новият председател на Сдружението — Паскуале Лолордо, трогателен в наивността си, както вече казахме, потърси начин да се споразумее с рода Айелови. В знак на добро разположение на 8 януари 1929 г. той покани в апартамента си на Норт Авеню трима от братята: боса Джо, Доминик и Ендрю. Паскуале им предложи от най-хубавото си уиски, но се чука сам. В кухнята жена му Елена чу серия от изстрели. Тя се втурна в хола: мъжът й лежеше прострян на земята. Джо Айело се наведе, за да го доубие с изстрел в ухото. (Тези разкрития са събрани от автора от достоверни източници. Според друга версия автор на това убийство е бил Бъгс Моран. Заем се дава само на богатите. Като примерна сицилианска вдовица Елена Лолордо облече траурни дрехи и запази мъката и онова, което беше видяла, за себе си.)

На 1 февруари 1929 г. след всички усилия, които бе положил, Джо Айело стана най-после председател на Националното италиано-американско сдружение.

Единственият му съюзник с тежест в този славен град Чикаго, който не беше за препоръчване на сърдечно болните, както и на влюбените, бе съвсем логично естественият враг на Капоне Бъгс Моран, наричан Дървениците заради острия мирис на неговото долнопробно и силно разреждано уиски. Вероятно за да си възвърне доброто име и да се отърве от този неприятен прякор, Бъгс пусна в обръщение чудесно уиски марка „Олд Лог Кабин“, което детройтската банда „Пърпъл“ пласираше. И тъй като качеството си каза думата, клиентелата му автоматично се удвои, при това за сметка на Ал Капоне. Доброволно или насила, всички тайни заведения бяха снабдявани с алкохол от Бъгс Моран, който се изплъзваше от контрола на Белязания, като го лишаваше по този начин от значителни печалби.

Капоне, огорчен от помощта, която Дървениците бе оказал на Айело, реши да приведе в действие свещената солидарност, наложена от Чарли Лучиано в групата на Седмината. Бандата „Пърпъл“, ръководена от Мое Далиц и Ейб Бърнщайн, влизаща в Сдружението, бе помолена да прекрати доставките си на „Олд Лог Кабин“ за Бъгс Моран. Те не се оставиха да ги молят дълго, тъй като бяха евреи и поведението на ирландския католик Бъгс Моран (чието истинско име беше Джордж Милър), помагащ на сицилианците-антисемити на Джо Айело, никак не им допадаше. Те дори се възползваха от случая, за да облагодетелствуват със стоката си Пол Мортън, единовереца, брата на непрежалимия Самуел Ж. Мортън, наричан Пироните. (Самуел Ж. Мортън, наричан Пироните, герой от Първата световна война, беше изключително своеобразна личност. Стигнал до чин лейтенант в 131-ви пехотен полк от Илинойс, получил френски Военен кръст за отлично водене на взвода при атака въпреки две тежки рани. Истински денди, блестящ ездач, завърнал се в Чикаго, той се разхождате из града с ботуши, бял брич, редингот от черно кадифе, черна жокейска шапка. Конят му го хвърли на земята в парк Линкълн и го уби с ритник в главата. Приятелят на Мортън Луис Алтерие, наричан Лулу, изведе през нощта коня от манежа, закара го на „мястото на престъплението“ и го уби, изпразвайки в него пълнителите на двата си колта.) За Мортън това беше истинска катастрофа.

Твърдо решен да не остане на сухо, Бъгс Моран си възвърна „Олд Лог Кабин“, използвайки най-добрите методи за нападение и ограбване на камионите, с което силно разгневи Капоне. Белязаният заедно с ръководителите на бандата „Пърпъл“ си послужи с хитрост и успя да вкара агент-провокатор — един от своите хора, чак до Бъгс Моран. Провокаторът обеща да достави огромно количество уиски, което щеше да бъде отклонено от предназначението си и докарано в Чикаго. Бъгс Моран се хвана на въдицата и се разбраха пратката да бъде предадена в един от тайните му складове — гаража SMC Company, намиращ се на Норткларк стрийт N2122. Получаването трябваше да стане точно в 10 часа и 30 минути на 14 февруари 1929 година.

По традиция на този ден в Америка всички чествуват Свети Валентин — празник на влюбените. Но в ледения гараж седмина мъже — всички от бандата на Моран, мислеха за съвсем друго нещо, докато гледаха през прозореца как вали снегът. Това бяха Адам Хайер — официален собственик на гаража, Джеймс Кларк, наричан Джими, чието истинско име беше Кашелек — зет на Бъгс Моран и опитен наемен убиец, Ал Унишенк, контролиращ тайните заведения за продажба на алкохол, дошъл да дегустира стоката, Джон Мей — един от най-сръчните касоразбивачи, Франк и Пит Гузенбърг — двама братя, които бяха неустрашими, специалисти в грабежите на пощенски влакове и всякакви въоръжени обири, които изглеждаха невъзможни, както и д-р Рейнхарт Швимер — млад, много изискан очен лекар от висшите кръгове на обществото. Той се беше запознал с Бъгс Моран в хотел „Паркуей“, където живееха и двамата. Гангстерът го очарова и Бъгс, поласкан от видимото му възхищение, позволяваше на докторчето да го съпровожда при някои от авантюрите му. Рейнхарт Швимер изпитваше присъщата на някои буржоа нужда да се събира с престъпници. С разказите си той жънеше успехи по време на светските вечери. И застанал на първа линия в гаража, той бе във възторг от мисълта, че ще присъствува на приемането на прословутата пратка, че участвува на живо в операция на контрабанда с алкохол. Беше му студено въпреки скъпото палто с астраганена яка.

И други хора гледаха падащия сняг. Съседката от отсреща, г-жа Морен, нейните съседи, шивачът Сам Шнайдер и жена му, а така също и г-жа Жанет Ландсман.

Те видяха да пристига дълъг черен „Кадилак“ със сирена на покрива. От него излязоха двама униформени полицаи и трима цивилни, някак странно изгърбени в палтата си. Те хлътнаха в гаража. Почти веднага след това свидетелите чуха нещо подобно на продължително биене на барабан, последвано като че ли от двойното „бум-бум“, предизвикано от падането на голяма касетка. Тази музикална прелюдия изостри вниманието им, а когато видяха да излизат цивилните с ръце на главата, следвани от униформените полицаи с оръжие в ръце, те решиха, че са станали свидетели на полицейска хайка. Кадилакът се отдалечи бавно, без да пусне сирената. И тогава се чу дълъг вой на умряло, който ставаше все по-отчаян. В крайна сметка Мак Алистер, наемател на г-жа Ландсман, отиде да види…

Той излезе тичешком, хвърли се на телефона и повика полицията.

— Елате бързо… пълно е с трупове!

Полицаите дойдоха за секунди, оглавявани от детектива Кларънс Шини. На влизане в гаража той се подхлъзна на циментовия под и забеляза боядисаните в бяло напукани от времето високи тухлени стени. Миришеше на барут. Върху електрически котлон на дъното на тенджера вреше кафе. Върху стената в дъното на помещението, надупчена от стотина куршума, червените дупки приличаха на петна от кръв.

— Изглежда като че ли стената кърви — отбеляза детективът.

До стената лежаха прострени шест човешки тела. Все пак някой беше успял да се отдалечи оттам. Той единствено стенеше.

Суини се приближи и го обърна по гръб. Разпозна с изумление добрия си приятел от детинство Франк Гузенбърг. Когато се срещаха, те си говореха на малки имена. Кларънс нареди на един от хората си да повика спешно линейка за Франк. Намираше се на около осем метра от стената. Франк се беше влякъл, личеше от следата. До мястото, от което беше тръгнал, имаше стол, на който седеше безжизненото тяло на брат му Пит Гузенбърг.

Паднали по гръб лежаха Унишек с кафяво бомбе на гърдите, Хейър, Мей, очният лекар — сеирджията Швимер, явно бе подценил момента, все още с бежово бомбе на главата. Проснат точно по дължината на стената лежеше Кашелек.

След като ги бе повалил, стрелецът бе дал няколко откоса, размахвайки оръжието си от ляво на дясно и от дясно на ляво и пак отляво на дясно, през главите, диафрагмите, бедрата. Работа на специалист.

Колкото и невероятно да изглежда, Джими Кларк Кашелек, зетят на Бъгс Моран, и Джони Мей, оцелели след този потоп от олово, е трябвало да бъдат довършени с 12-калиброва ловна пушка. Всеки от тях бе получил допълнително по един куршум за едър дивеч в главата, което обяснява шума от падането на касетките.

В крайна сметка единствена оцеля една немска овчарка, наричана Хигбал — кучето на Джон Мей, привързано на задната ос на един камион. Тъй като собственикът му бе оставил до него парчета месо, в първия момент полицаите помислиха, че това са останки от друга жертва, изплъзнала се дотогава от вниманието им.

Хигбал не спираше да вие на умряло и никаква ласка не бе в състояние да го успокои.

Детективът Суини отиде възможно най-бързо при Франк Гузенбърг в болницата на Братя Алексиън. Въпреки четиринадесетте големокалибрени куршума в тялото гангстерът продължаваше да диша. За Суини беше ясно, че единственият шанс да узнае истината е на върха на езика на умиращия.

Той пошепна на ухото му:

— Те са мръсници… Пречукали са ви като кучета, без да ви дадат възможност да се отбранявате. Кажи ми кои бяха?

Обезкървените устни пророниха:

— Никой не е стрелял по мен…

— И все пак ти ще умреш… Искаш ли свещеник?

— Не.

Сержантът-детектив продължи:

— Знаеш ли, че са пречукали брат ти Пит… и всички останали? Не искаш ли да отмъстиш за тях?

Гузенбърг потръпна:

— За ченге ли ме мислиш?

Настъпи секунда мълчание, след това Франк Гузенбърг хвана ръката на сержанта:

— Започва да става много тъмно, Кларънс… Лека нощ…

И без повече превземки той остави приятеля си от детинство, станал ченге, още по-несретен в следствието и в живота.

Официалната версия на полицията за убийството гласеше следното: „Двама от убийците са били в униформа и седемте жертви, убедени, че става дума за формална полицейска проверка, която в най-лошия случай би могла да завърши със задържане, след което ще последва бързо освобождаване под гаранция, са се оставили да бъдат обезоръжени, без да протестират и са застанали до стената, на петнадесет метра от вратата към Кларк стрийт, срещу северната стена. Клопката е била хитро скроена. В противен случай хората на Моран биха си продали скъпо живота. Когато предрешените полицаи са наредили гангстерите до стената, под предлог че ще ги обискират, убийците, в цивилни дрехи, които още не са се били показали, са извадили картечницата «Томпсън» и пушката с двойна прорязана цев, калибър 12, които са били скрити под палтата им. Стрелецът се е приближил безшумно, вдигнал е оръжието си, прицелил се е и от позиция за стрелба го е размахал от запад на изток на необходимата височина, със съзнанието на художник, който прекарва четката си по платното. Убиецът с пушката е завършил убийството, довършвайки Кларк и Мей, които вероятно още са се движили. След това, съгласно предварителния план, убийците са дали оръжието си на полицаите и са излезли с вдигнати ръце «бавно, непринудено», както е забелязала г-жа Морен, за да разсеят подозренията на евентуалните минувачи, които са могли да чуят гърмежите.“

Още по-невероятно е, че колата на убийците, пристигайки, е минала на няколко метра от трима скрити мъже, повярвали наистина, че това е полицейска хайка. Трима мъже, които бяха позакъснели в живота, но изпреварили смъртта: Бъгс Моран, придружен от Уили Маркс и Тед Нюбери. Целта на убийството беше да се елиминира най-вече Бъгс Моран.

Задържан в последния момент на телефона в хотела, подпомогнат от съдбата, той не можа да отиде на срещата, която щеше да бъде фатална за него. Така върху една тухлена стена с откоси от картечница „Томпсън“ беше изписано прословутото убийство на празника на св. Валентин.

Когато в Чикаго се кажеше „Томпсън“, се разбира Макгърн. Поне полицията мислеше за него. Той бе задържан на 27 февруари. Като гаранция за освобождението си той даде един оценен на 1 милион долара хотел, който беше негова собственост. По онова време Джек Картечницата беше извършил 22 доказани престъпления. (Трябва да се отбележи още, че братя Гузенбърг, убити в гаража, една година преди това бяха направили на решето Джек Макгърн, който се обаждаше от уличен автомат. Тежко ранен, той беше забранил да се пипат двамата несръчни стрелци, наети от Джо Айело. В деня на св. Валентин, празника на тези, които не забравят лесно, той лично си бе разчистил сметките с тях.) Вижда се, че престъпността е процъфтявала в Чикаго. Още повече че след четири различни сесии Щатът не успя да докаже вината на Макгърн, който щеше да бъде освободен поради липса на доказателства.

Полицаите стигнаха бързо до убеждението, че освен Макгърн човекът с пушката с прерязани цеви е бил Джоузеф Лолордо (братът на Паскуале Лолордо, бившия председател на Сдружението, убит от Джо Айело, приятел на Моран), че двамата души в полицейски униформи се казват Фред Бърке и Джеймс Рей, членове на бандата „Егън“ от Сейнт Луис. Двамата последни съучастници са били Албърт Анселми и Джон Скализи, които са пазели навън.

Но тъй като гола увереност не е достатъчна, поради липса на улики, веществени доказателства и убедителни показания никой от тези господа не изпита строгостта на закона.

В първия момент жителите на града се възмутиха, но тъй като поводи за възмущение съвсем не им липсваха, те скоро предпочетоха да се възхищават на дяволския късмет на Бъгс Моран, чието убийство по всяка вероятност е било така грижливо подготвено. Отбелязано бе също така, че Джек Макгърн вероятно е помислил, че е убил Моран, по простата причина, че Ал Унишенк имаше неговия ръст, обличаше се по същия начин и носеше същото кафяво бомбе. А Унишенк бе намерен легнал по гръб с грижливо положено върху гърдите кафяво бомбе. Кой би спечелил от това в крайна сметка несполучливо убийство въпреки седемте трупа, ако не Капоне?

Но клеветите бяха прекъснати: в 10 часа и 30 минути на св. Валентин Ал Капоне като по чудо се намираше в кабинета на главния прокурор на кантона на Дейд Миами (Флорида), Робърт Тейлър. Там го разпитваха по навик, за да не кажем от учтивост.

Убийството на празника на „св. Валентин“ направи силно впечатление на всички банди в Чикаго. (Убийството на празника на св. Валентин направи потресаващо впечатление на Джо Айело, който от този ден нататък избягваше да посяга на живота на Капоне. В замяна на това Скарфаче не се отказа никога от това. Изплашен от пустинята около себе си, Айело реши да избяга през нощта срещу 23 октомври 1930 г. в Браунвил (Тексас). С билет за влака в джоба той излизаше от дома на свой приятел, живеещ в Норд Колмар авеню N15, когато от втория етаж на отсрещната сграда една картечница откри огън по него, а след нея и втора. Засегнат от 59 куршума, той тежеше един килограм повече, когато се строполи мъртъв пред входната врата. Този път Джек Макгърн беше стрелял точно. Малко по-късно той увеличи броя на жертвите си, като ликвидира Доминик Айело. В крайна сметка Фил Д’Андреа, телохранител на Капоне, стана председател на Сдружението. Той живя до края на мандата си, тъй като всички евентуални негови противници вече бяха в гробищата.) Джо Айело, новият председател на Сдружението, почувствува властта си разклатена. Единственият му сериозен съюзник — Моран, за малко не умря. Трябваше колкото се може по-бързо да предприеме нещо срещу този сатана Капоне, както точно го наричаше Бъгс. Той беше като че ли неунищожим — беше се спасил и от картечницата, и от супата с циановодородна киселина.

Джо Айело го сравняваше с Распутин, който в крайна сметка бе загинал на дъното на Нева.

В престъпния свят новините се разпространяват бързо. Всички знаеха кои са убийците много преди полицията. Анселми и Скализи станаха причина в мозъка на Айело нещо да прещрака. Джо закриляше младия 22-годишен убиец Джузепе Джунта, наричан Хоп Жабата заради способностите му на танцьор. Фанатичен поклонник на джаза, Джунта танцуваше всяка вечер до пълно изнемощяване. Елегантен, той се чувствуваше добре само в смокинг и лачени обувки, Айело му повери поста директор на обществените връзки в Сдружението, а така също и на посредник, тъй като по природа Жабата беше весел, общителен, когато основната му професия на убиец по поръчка не го принуждаваше да става груб.

Джунта бе произведен в чин „наемен убиец“ благодарение на Скализи и Анселми, които първи оцениха умението му бързо да реагира и изпреварва противника си с 45-калибров пистолет. Истинско приятелство свързваше тримата мъже, които редовно си ходеха на гости и си устройваха празненства. Трябва да добавим още, че Скализи и Анселми, участвували в аферата на празника на св. Валентин, благодарение на Джек Макгърн си възвърнаха благосклонността на Ал Капопе.

Макар че ги бе използвал за убийството на Джон О’Бонион и им бе подарил по един пръстен с огромни диаманти, задето бяха пречукали бързо Хим Уейс и Мърей, Ал ги упрекваше за това, че му бяха създали много трудности, за да ги измъкне от кашата, която бяха забъркали, убивайки при един сблъсък полицаите Уолш и Олсон. По този начин те бяха предизвикали скандал, който „опетни името лично“ на Капоне.

В деня на св. Валентин те в известен смисъл се реабилитираха в очите на великия Ал.

Замисълът на Джо Айело беше да поиска от Джунта да привлече на своя страна Скализи и Анселми, за да убият Ал Капоне. Хоп Жабата се справи лесно с тази задача, тъй като двете му приятелчета бяха двама грубияни, готови да убият когото и да било по поръчка, стига да им се направи изгодно предложение. А предложението на Джо Айело не беше за пренебрегване: 100 000 долара в брой и назначаване във възлови сектори в Сдружението на постовете на лейтенанти.

Това означаваше състояние и слава срещу кожата на това дебело прасе Капоне. Триото вероятно щеше да постигне целите си, ако мнителният Капоне не бе блъснал грубо на публично място, разбира се, с неговото предварително съгласие, верния Франки Рио. Номерът излезе сполучлив. Джунта се показа толкова лош психолог, че потърси помощта на Франки, надяваше се, че той ще поиска да си отмъсти за унижението. Рио се пазареше твърдо за цената на предателството си, след което разказа всичко на любимия си бос.

Капоне така побесня, че счупи хаванската пура, която държеше между дебелите си къси пръсти, покрити с пръстени. Но нещата не свършиха дотук. Като високопоставен човек той покани чрез Рио тримката на тържествена сицилианска вечеря. Тя се състоя в едно специално запазено крило на „Странноприемницата на Хемънд“, която се намираше извън границите на щата Илинойс. Капоне, който не отстъпваше никога пред жертвоприношенията, ги гледаше с отвращение как бъркат с пръсти в изисканите ястия, подбрани специално за тази прощална вечеря. На равни интервали от време Ал вдигаше тост с пълната с червено вино чаша.

— Да живеете дълго, ти, Джузепе, и ти, Албърт, и ти също, Джон… За успеха на вашите начинания…

Мъжете толкова ядоха и пиха, че си свалиха саката и разхлабиха коланите си. Красиви гласове запяха стари песни от техния край. Към полунощ видните сътрапезници престанаха да си служат с приборите. От почетното си място в края на масата Ал Капоне отново вдигна чашата си към триото, но вместо да пие той лисна съдържанието в лицата им, а след това разби чашата в земята, ревейки:

— Нищожества, ще ви накарам да повърнете всичко, което погълнахте, след като предавате приятеля, който ви храни…

С изненадваща за човек с неговото телосложение бързина той се втурна към тях. Франки Рио и Джек Макгърн вече ги държаха под прицел. Един по един Франки ги завърза грубо за облегалките на столовете им, а след това ги обърна с лице към Капоне.

Тези, които присъствуваха на сцената, вероятно никога не ще я забравят. Ал държеше в ръцете си бухалка за бейзбол. Тя се стовари първо върху ключиците на Скализи. Кръвожадната лудост на чикагския сатана се разгаряше с всеки удар на бухалката. От дебелите му устни течаха лиги, той стенеше от възбуда, а измъчваните, чиито кости се трошаха, виеха от болка и се молеха за пощада. Нищо, не им бе спестено. Те бяха вече припаднали, когато Джек Макгърн изстреля по един куршум в тила на всеки от тях. Той всъщност сложи край не на страданията, а на живота им.

В действителност това беше само мярка за сигурност. Черепите им бяха вече смазани от бухалката. От солидарност, следвайки примера, който всеки сицилианец, трябва да даде, когато се сблъска с предателство останалите сътрапезници също стреляха в труповете — в гръб.

Джунта и Скализи бяха намерени на задната седалка на колата им, бутната в канавката. Анселми беше паднал от нея. Това стана на 8 май сутринта, на един второстепенен път около езерото Волф в щата Индиана. Д-р Ели Джоунс, съдебен лекар в Лейк Каунти, каза, след като видя пихтиестата маса:

— Състоянието на телата е отчайващо. Съмнявам се, че е останала невредима дори една кост…

Този нов кървав подвиг на гангстерите предизвика силна вълна от възмущение в Чикаго. Гражданите организираха спонтанни протестни демонстрации, настоявайки „градът да бъде прочистен от измета, която го замърсява и разлага дори представителите на властта“.