Синдикатът на престъпниците

Глава втораСДЕЛКА ПО-ГОЛЯМА ОТ ТАЗИ НА ХЕНРИ ФОРД

Бандата на Четиримата изостави бързо дребните спекулации, за да се заеме с най-едрите. Новите съдружници успяха така добре в това начинание, че след като си бяха позволили всякакви прищевки, им остана капитал от 3200 долара — твърде голяма сума, с която те не знаеха какво да направят, за да я запазят без рискове.

Меир Лански предложи да открият сметка в Юнайтед Стейтс Бенк — учреждение в Лоуър Ист Сайд, което чичо му препоръчваше горещо.

Франк Костело мърмореше: „Нямам им вяра на тия хора… Те са винаги налице, за да ти приберат мангизите, но човек си има неприятности, когато иска да си ги вземе обратно…“ Недоверието, му към банките го накара да отиде да види на място доколко те са сериозно предприятие. Той се върна развеселен:

— Момчета, имам едно предложение за вас. Съгласен съм за Юнайтед Стейтс Бенк…, но не да й дадем парите си…, а да я разтоварим от нейните.

Отивайки там, Костело беше забелязал недостатъците на предвидените мерки за сигурност. Две седмици по-късно, без нито един изстрел, те успяха да извършат най-прочутия обир в банката, който им донася малко повече от 8000 долара.

С такъв трофей бъдещето се очертаваше повече от розово, когато с влизането на Съединените щати във войната над тяхното единство надвисна заплаха. През пролетта на 1917 г. Костело е отложен от военна служба заради уязвимото си гърло. Това наистина остана единственото уязвимо нещо в неговата личност. Бъкси Сийгъл и Меир Лански бяха прекалено млади, за да понесат ужасите на войната: „Има над какво да се посмеем…“ отбеляза Бъкси. Което си беше факт. Единствен Чарли Лъки Лучиано беше признат „годен за военна служба“. Приятелите му не искаха да го оставят да замине и евентуално да бъде убит за този, дето клати гората. Те го убедиха да потърси някакъв начин да се измъкне и да остане с тях. Да, но какъв да бъде начинът?

След дълги размисли изглеждаше, че нито една от идеите не е достатъчно добра и те започнаха да свикват с мисълта, че Чарли ще иде войник, когато най-младият от тях, но и най-осведоменият за възможностите на нежния пол, с други думи Бъкси Сийгъл, предложи:

— Най-добрият начин си остава да прокапеш…

Лукания, обхванат от лицемерна сицилианска добродетелност, незабавно се възпротиви, но след това, бидейки реалист, се опита да избегне най-лошото:

— Не искам да пипвам тая гадост напразно. Ще ме излекуват за два месеца и пак ще ме приберат…

— Ами-и-и — додаде Франк Костело. — Един добър лекар може да направи така, че да потечеш като чешма и това да продължи до края на войната…

И тъй като Меир Лански твърдеше, че войната няма да продължи повече от година, Лукания отстъпи.

Бъкси потриваше ръце: „Имам един добър приятел, на когото едно маце току-що му го лепна. Той тъкмо искаше… Ще й спестим това на малката…“

„Малката“ се казваше Нора и работеше при Джени, в един публичен дом на ъгъла на 168-а улица и 2-о авеню. Хубаво осемнадесетгодишно момиче с рижи коси, тя преживя първото голямо унижение в живота си, когато въпреки старанието й Чарли — голямо хубаво момче, се показа почти импотентен.

Което не му попречи да се зарази. „Не можах да разбера как го пипнах…“ — обясняваше Лукания при първите симптоми. Във всеки случай беше му много по-трудно да се излекува. По-късно това му струваше странни моменти на немощ, от които той се оплакваше на най-близките си. Но на война като на война… Във всеки случай той се спаси от кампанията във Франция и само самолюбието му беше наранено, а за такива рани пенсия не се полага. Нито пък ордени.

Престъпната дейност осигуряваше все по-значителни доходи. Квартетът излезе извън своя периметър, за да разшири дейността си, като за тази цел не се поколеба да се сблъска с една опасна банда: тази на Петте точки. Това беше най-старата банда в Ню Йорк и дължеше името си на факта, че се намираше на пресечката на Бродуей и кръстовището на Боури. Тя се състоеше от оцелелите членове на други банди, които така добре се бяха изтребвали взаимно, че според полицията броят на жертвите при тези разчиствания на сметките през последните години надхвърляше 60.

Джони Торио сновеше непрекъснато между Ню Йорк и Чикаго, където чичо му — Джеймс Колозимо, наричан още Джим Боса, или Големия Колозимо, контролираше проституцията, много браншове в незаконната търговия и приемаше първенците в луксозния си ресторант на Саут Уабаш Авеню — много ценено от най-високопоставените личности на втория град в Съединените щати място, където те обичаха да се перчат. И така Джони Торио е двойствена личност. Неговото влияние върху чичо му — Големия Джим, гигант със завити надолу тънки мустаци, е огромно. Освен това скритото му влияние върху нюйоркската измет го прави неин господар. Джони не приличаше на никой от престъпниците, с които общуваше. С вродена елегантност, той се изразяваше безупречно, никога не беше вулгарен. „Не си слагайте крещящи вратовръзки, не се изразявайте вулгарно и вие вече наполовина сте успели.“ Такава бе една от любимите му формули. А той успяваше повече от петдесет процента. Джони нито пиеше, нито пушеше и казваха, че е безусловно верен на жена си. Това е често срещано явление при хората, посещаващи публични домове. Джони Торио, неаполитанецът, посещаваше 107-а улица. Да не повярваш, че този човек, изглеждащ толкова коректен, е бил зрител в едно от зловещите „ателиета за убийства“ на Игнацио Салета, наречен Лупо — вълкът, защото закачвал жертвите си на месарски ченгели, преди да ги изгори, най-често още живи, в керамична пещ.

Джони беше добър приятел с Чиро Теранова, Кралят на артишото, още по-близък с Франк Еали, станал Иейл — сицилианец, голям шеф в сицилианското обединение, който мислеше за всичко и ръководеше едновременно, едно погребално бюро. Не бива да се пренебрегва завръщането в земята на жертвите, когато може да се припечели и оттам. Франки Иейл, загрижен за представителността си, произвеждаше и отвратителни пурети, украсени с лика му. За престиж той утрои цената в сравнение с истинското им качество и наложи пуретите си на всички магазини за цигари, контролирани от него в района и в околността му. И за Иейл охотно се говореше, че той „не се пуши“, както се казва за други, че не могат да бъдат преглътнати, но никой не би рискувал да издуха дим в лицето му, т. е. да му го каже лично.

Джони Торио забеляза от пръв поглед очевидните качества на Франк Костело и Чарли Лукания. В замяна на това пък отблъсна пренебрежително Меир Лански и Бъкси Сийгъл, прекалено натрапващи се всеки със стила си, и защото, макар и неаполитанец, беше проникнат от духа на мафията, беше върл антисемит.

Костело му се възхищава и му подражава. По-късно той ще признае, че е вземал уроци по държане в обществото при този кандидат на науките на добрите обноски.

Торио ги представи на Франки Иейл. Последният току-що беше наел един брутален здравеняк на име Алфонс Капоне, неаполитанец като Торио, но роден в Бруклин на 17 януари 1899 г. — една година по-млад от Чарли Лукания.

Този Капоне трябваше да бъде силен, грубиян, безмилостен, тъй като Франки Иейл го беше наел за бияч в своята „Странноприемница Харвард“. Клиентелата на заведението се състоеше от най-безмилостните измежду безмилостните, които бяха болезнено докачливи и ставаха още по-силни, след като се напиеха. Ал се справяше отлично с работата си, работейки ту с палка, ту с юмрук.

Чарли и Франки се запознаха с него и дори станаха свидетели на един кървав епизод, след който Ал Капоне ще се старае винаги да показва само десния си профил. Въпросната вечер младият Ал заместваше бармана. В бара влезнаха дребен мъж от Бруклин — Франк Галучио, и сестра му Франческа. Влезлият не се понрави никак на присъствуващите. Като забеляза това, на Ал му се прииска да се покаже остроумен и без да знае какво свързва неговия клиент с дамата, той й наговори такива неща, които биха засегнали дори проститутка. Сестра му бе нагрубена. Галучио не се поколеба. Без да се притеснява от славата и ръста на Капоне, той се озова с един скок зад бара, изкарвайки острието на автоматичния си нож. С няколко бързи движения на китката той наряза дълбоко лицето на оскърбителя. В полицейското досие на жертвата му резултатът от действията на Франк ще бъде отбелязан завинаги по следния начин: „Кос белег на лявата буза, дълъг шест сантиметра и половина, перпендикулярен на челюстта; кос белег със същата дължина върху шията, под лявото ухо.“ Заслепен от кръвта, Капоне не можеше да продължи да се бие. Странно е, че той никога не поиска да отмъсти на Галучио. Вероятно бе решил, че не е имал право да наскърбява безпричинно сестрата на свой сънародник. По-късно той дори ще направи свой телохранител човека, който го обезобразява за цял живот. Нека подчертаем, че Ал разказваше с желание, че ужасните белези по лицето му са причинени от избухнали снаряди на фронта във Франция. А в действителност този славен боец от 77-а дивизия никога не е обличал униформа. Независимо от това Галучио възприема тази версия и я потвърждава, спасявайки по този начин честта на шефа си, отрича истината дотогава, докато самият Капоне я забрави.

От тази вечер в „Странноприемница Харвард“ Ал Капоне си спечелва прякора Белязания. (Прякорите на престъпниците никога не се използват в тяхно присъствие.) Нещастие постига всеки, който по невнимание го произнася пред него. Лицето му побеляваше, докато белезите почервеняваха от обидата, обливайки в кръв отново лявата страна на лицето му, отблъскващ контраст. Когато Бен Хехт снима филма „Скарфис“ (Белязания), са чували Капоне да се кълне, че „ще пречука бездарниците, които се подиграват с него, за да печелят пари“. Актьорът Джордж Рафт ще му уреди тайна Среща с продуцента Хауърд Хюс. Нито един от тримата не ще разкрие никога какво се е говорило. Филмът беше завършен безпрепятствено. Тъй като Паул Муни има огромен личен успех в него, лансирайки на мода стила на престъпниците, той увенчава гангстерите със слава, за която можем най-малкото да съжаляваме. За това са виновни единствено неговият талант и Хауърд Хюс!

Добрите ученици от висшето училище за престъпност притежаваха само опит, придобит в схватките на улицата, но започваха вече да си създават и полезни връзки. Едва надхвърлили 20 години, те са вече стари бойци.

Ще бъде необходимо само едно обикновено благоприятно стечение на обстоятелствата, за да могат те колективно да покажат на какво са способни. И то ще им падне от небето. Ще опари вените им като силен алкохол. Ще завърти главите им. Най-добрите няма да загубят здравия си разум, другите ще загинат: ето че с вземането на решението за въвеждане на сухия режим Америка навлезе в едно десетилетие на лудост.

Всичко започна на 16 април 1917 г. със свикването на 65-ия Конгрес от президента Удроу Уилсън и с декларацията, оповестяваща, че Съединените щати са във война с Германия.

И тълкувайки според желанията си първите мерки на купонната система, всички дружества, борещи се за премахването на алкохола, незабавно се хвърлиха в бой. На всички е известно, че производството и дестилацията на алкохол изискват значителни количества хмел, малц, царевица, захар… Претекстът е също така внушителен, че Уейн Уилър, председател на такова дружество, заявява: „Алкохолът трябва да изчезне от нашата страна така, както кайзеризмът е изчезнал от света. Алкохолът е заплаха за патриотизма, тъй като изтласква бирата пред родината.“

Уейн Уилър написва текста на закона за сух режим в цялата страна, който трябва да бъде 18-ото допълнение към конституцията. Той предвижда забраната за продажба на алкохол по време на войната. Представителят на щата Минесота — републиканецът Ендрю Джоузеф Уолстийд, трябва да го представи в Камарата. Единствено публиката му приписва този закон, наричайки го неправилно Законът Уолстийд.

Но върхът на безсмислието бе това, че законът е приет едва на 21 ноември 1918 г., т.е. точно десет дни след подписването на примирието.

Провеждат се няколко битки за забавяне на влизането му в сила. Макар че президентът Уилсън налага ветото си, на 16 януари 1919 г. в полунощ законът влиза в сила на цялата територия на Съединените щати. Този закон беше създаден, за да бъде нарушаван. И той беше нарушаван до безумие, откривайки ерата на десетгодишни феноменални безредици.

И днес последствията от влизането в сила на този закон се чувствуват, тъй като без него гангстерите никога не биха могли да натрупат несметните си богатства, да се сдобият с оборотен капитал, да разполагат с банкови сметки в чужбина. Именно той им позволи да разберат бързо, че всичко може да бъде купено, включително и хората, отговарящи за неговото прилагане.

Първоначално никой не взимаше сухия режим сериозно. Той дори стана повод за голямо веселие. Из Ню Йорк под звуците на Траурния марш на Шопен кръстосваха катафалки, покойниците — огромни двулитрови бутилки с уиски, се отправяха към последното си убежище — вертепите. Но полека-лека гражданите трябваше да свикнат с неоспоримия факт: върху заведенията, продаващи открай време алкохол, беше паднала желязната завеса на закона.

Ироничното е това, че тази принудителна мярка се отрази зле на най-заклетите въздържатели. Пиенето се превърна в забранено, значи, в сладко удоволствие. Законът Уолстийд затвори крана и отприщи истински Ниагарски водопад, който заля цяла Америка. Преградата, издигната от пуританите, бе разрушена от първата истинска банда на Четиримата. Поне в Ню Йорк.

В Чикаго — втория град на САЩ, положението се избистри бързо, като младо италианско вино. Исполинът Биг Джим Колозимо стана първият голям мъченик на сухия режим, понеже не съумя да предвиди бъдещето.

Всъщност погуби го не това, че не успя да прозре фантастичните възможности на контрабандата с алкохол, а това, че се влюби искрено, като първи глупак. Прехвърлил четиридесетте, Джим откри, че има сърце. Сподвижниците му взеха да се мръщят. За тях любовта е признак на слабост — нещо решително по-лошо от срамна болест. Оженил се на млади години за Виктория Мореско, застаряваща съдържателка на публичен дом, Биг Джим потръпна, когато през 1917 г. журналистът Жак Ле го запозна с една певица. Безкрайно грациозната деветнайсетгодишна красавица се казваше Дейл Уинтър. Тя беше отлично възпитана и истинският й талант се открояваше ярко в хора на методистката църква на Саут Парк Авеню. Биг Джим я нае да участвува в програмата на „Кафене Колозимо“. Това предизвика първия скандал. Методистите изключиха от хора си тази овца на път да се заблуди в това пагубно място. „Не разбирам в какво ме упрекват. В кафенето печеля хляба си, като пея арии из оперети.“ Да я изключат от хора, беше все едно да я изпратят в устата на вълка. Точно това се случи. Но пред нея Биг Джим се превърна в агне. Той изпълняваше всичките й капризи и доведе да я чуят големият тенор Енрико Карузо и кралят на Бродуей Флоренц Зигфилд. И двамата искрено признаха, че Дейл притежава изключителен талант. Морис Тест предложи чудесен договор, но вече беше късно. Скъсала с почтеността, певицата вече не принадлежеше на себе си. Попаднала в обятията на г-н Колозимо, тя не приемаше никакви други ангажименти. Двамата очевидно се обожаваха. Биг Джим поиска развод, а след това стана смешен — държеше ръката й пред хората. Стигна се дори дотам, че се показваше в костюм за езда, защото тя яздила кон.

И още по-лошо — говореше за нея на околните.

— Започвам да живея, да разбирам какво означава това, да знам накъде вървя — споделяше той с племенника си.

— Ти вървиш към гибелта си — отговори Джони Торио.

От тези думи повя мъртвешки хлад.

Биг Джим нае възпитател, за да изучи добрите маниери, за да не шокира никога своята крехка Дейл, да не става причина млечнобелите й страни да поруменяват от срам. При това той забрави какви трябва да бъдат обноските му с далеч по-неделикатните престъпници, ако иска да им остане шеф.

Джони Торио се безпокоеше. Властелинът на империята се размекваше. Някои от неговите довереници го наричаха зад гърба му мека Мария, защото той им правеше отстъпки, немислими една година по-рано, тогава само една неправилно произнесена дума можеше да им струва незабавно главите. Племенникът Джони Лисицата надуши опасността. Когато човек спре да печели, рискува да загуби всичко.

Предпоследният етап започна на 20 март 1920 г., когато Биг Джим получи развод от Виктория. Вече нищо не пречеше на брака с Дейл. Меденият месец ще бъде прекаран във Френч Лик — град с минерални извори в Индиана. На 4 май Колозимо настани младоженката в една къща на авеню Верном N315 — най-луксозният квартал на Чикаго. Всичко тук бе направено, за да очарова булката. Хубавият живот може да започне.

На 11 май Джони Торио върна Биг Колозимо към действителността. По телефона племенникът съобщи, че в „Кафене Колозимо“ ще бъдат доставени два камиона уиски.

— Ти трябва да ги получиш точно в 16 часа и да подпишеш разписка на охраната.

Биг Колозимо стана от следобеден сън с Дейл, натруфи се, надена на кутрето си пръстен с петкаратов диамант и сложи червена роза в бутониерата на тъмния си костюм от вълна на американска лама. Когато пристигна в заведението, той завари персонала на място. Опита да се свърже с адвоката си Роко ди Стефано по телефона, но не успя. Секретарят му Франк Камила го видя да поклаща глава и обзет от съмнения, да тръгва по коридора, за да си отиде. В 16 часа и 35 минути изтрещяха два изстрела. Франк се втурна към коридора. Колозимо лежеше по корем. Червената роза бе потопена в локва кръв, която непрекъснато се уголемяваше. Първият куршум беше влязъл зад дясното ухо, вторият, ударил стената, беше откъртил голямо парче гипс.

Дясната ръка на Биг Джим беше в джоба на сакото. Когато полицаите с голямо усилие я измъкнаха, видяха, че убитият стискаше седефената дръжка на пистолет 6,35 мм. Тя беше украсена с редки перли. Черна перла прикриваше винта, който съединяваше двете части на дръжката му. Смешно оръжие за шеф на банда. В действителност това беше подарък за Дейл, но ужасена, тя бе отказала да го приеме. Със суеверен плам Биг Джим го задържа за себе си. Това наистина бе подарък-прокоба.

Това означаваше също, че той бе чул движенията на скрития в гардероба убиец, но след любовна игра и най-бързият стрелец губи сръчността си.

Чикаго устрои на Колозимо погребение, което печатът определи като национален траур. Вече заразена, лицемерно добродетелната Америка не се засегна от този факт. Това беше първото убийство на бос от престъпния свят. Обезпокоени, престъпните среди изразиха своето неодобрение. Съдбата на Биг Джим можеше да постигне и други. Това събитие, немислимо в миналото, станало реалност, можеше да се повтори в бъдеще. Беше създаден лош прецедент. Възмутени, всички платиха щедро на цветарите, за да се появят венци с невиждани дотогава надписи: „На чичо ми“, „От Ал“, „Хенри Гузик не се срамува да плаче“ и т. н.

Днес бронзовият ковчег сигурно щеше да се озове в музея на модерното изкуство. Цялата италианска колония страдаше много поради обстоятелството, че негово високопреосвещенство архиепископ Жорж Мундехайн не разреши погребението да се извърши по християнски обичай. Скандалът прие такива размери, че слисаното епископство побърза да даде разяснения: „Негово високопреосвещенство иска паството му да разбере добре, че гангстерът се смята за грешник в зависимост от поведението му и ако откаже да следва законите на църквата си относно редовното посещение на службите или спазването на великденските обреди… В такива случаи не може да бъде разрешено християнско погребение. Следователно не трябва да се счита, че ако някое лице е гангстер или контрабандист, този факт сам по себе си е достатъчно основание, за да му бъде отказано религиозно погребение, тъй като към всеки отделен случай трябва да се подхожда индивидуално…“

Някои много набожни „кръстници“ на мафията съветваха мафиозите, имащи за задача да извършат убийство, преди да стрелят, да очертаят кръст с дулото на оръжието и да изрекат ритуалните думи: „В името на отца и сина и светаго духа“. По този начин те изпращаха „клиента“ в рая с предварителната благословия, отговаряща на всички изисквания. Така, колкото и странно да изглежда, много пистолети преди убийството служеха за китки за ръсене. Нека Берета, Валтер, Маузер, Броунинг, Люже им простят!

Декларацията на епископството успокои италианците. Онези от тях, които се занимаваха с престъпност, я счетоха за благословия. Щом църквата упрекваше Биг Джим само за развода му, то нямаше какво да се каже. Грехът — това беше Дейл Уинтър, тя беше злото, което предизвика смъртта на бедната мека Мария, Колозимо. Те му простиха и наеха срещу звонкови монети едно калабрийско кюре, което го благослови тихомълком.

Когато погребалното шествие потегли, най-отпред застанаха хиляда членове на Демократическата партия. Петдесет и три видни личности си оспорваха правото да държат панделките на савана. Наложи се да определят „почетни носачи“ (sic). Между тях бяха ръководителят на Републиканската партия в Охайо, един заместник-прокурор, един щатски сенатор, двама членове на федералния конгрес, трима съдии, девет съветници. Останалите бяха гангстери, но кой би се наел да определи разликата…

Два фанфара се редуваха да свирят погребални маршове. Следваха Дейл Колозимо в закрит черен файтон и вървящите пеш Джони Торио и Ал Капоне. Последният беше необръснат, с прорязана от бял белег лява буза. Според обичая в Южна Италия приятелят на мъртвеца не се бръсне в периода между убийството и погребението.

След тях вървяха пет хиляди души. Те всички коментираха хубавото надгробно слово на Айк Блум, собственик на долнопробни бордеи: „Нашият скъп Джим беше кристално чист. Той играеше винаги с открити карти. Не беше завистлив. Това, че десетки други са си взели пая, не го притесняваше, тъй като той считаше, че щастието е толкова по-голямо, колкото повече преуспяващи има. Той притежаваше това, което липсва на много от нас — класата. Именно той привлече богатите, дори милионерите в квартала с червените фенери. Това бе полезно за всички и много заведения преживяваха от това, което им оставяше Колозимо. Нашият Джим не е предал нито един човек. Освен това той умееше да си държи езика зад зъбите.“

Нещо, което самият Айк Блум не съумя никога да постигне.

Вестник „Америкън Джърнал“ публикува статия в същия дух: „Без значение е какъв е бил в миналото и какви недостатъци е имал, Джим беше мой приятел и аз ще отида на погребението му.“ Това са думи на стотици жители на Чикаго. Повтаряха ги на старата 22-ра улица на Дигата, където Джим беше властвувал толкова години. По наплесканите с пудра, и червило бузи на дамите от „бранша“ се стичаха сълзи. Същото казваха и привидно почтените делови хора в кабинетите си в небостъргачите в Лууп. Така говореха известни или полуизвестни хора от средите на литературата и изкуството, имали повече или по-малко съзнателно работа с гъмжащата нощем сган.

Невижданото дотогава погребение направи толкова впечатление на властите, че бе назначена комисия, натоварена да разследва престъпността в щата Илиноис и да установи истинските връзки между политиците и гангстерите. Заключителният доклад бе образцов във всяко отношение. Вероятно затова той не получи гласност. Днес ние го изваждаме на бял свят, защото той не е загубил своята актуалност.

Ето някои извадки от него: „При демократичните режими властта е основана на приятелството. Феодалният режим не е основан на закон, а на лоялните отношения между индивидите. Следователно политиката се доближава до феодалната система. Бандите от престъпници също са организирани на феодална основа, т. е. всичко почива на честни взаимоотношения, приятелство и най-вече доверие. Ето една от причините, поради която политици и гангстери се разбират отлично и така често се съюзяват, накърнявайки задълго интересите на обществото. Сигурно е, че приятелството често подкопава моралните устои на обществото. Повече от сигурно е, че идеалистите не са добри приятели. Този, който обръща повече внимание на отвлечени понятия като справедливост, човечност, честност, отколкото на обикновените непосредствени отношения, по всяка вероятност не ще да е твърде общителен и от него няма да стане добър политик… Приятелството противоречи на безпристрастността на законната власт, така както законната власт стои над приятелството… Професионалните политици винаги са признавали, че е в техен интерес да участвуват в церемониите, бележещи големи събития в живота на техните приятели и съседи: кръщенета, сватби, погребения, дори ако не са водени или развълнувани от истински чувства. По време на тържественото погребение политическият лидер засвидетелствува искреността и личния характер на приятелството си с покойника и това го прави близък както в смъртта, така и в живота.“

Ето тези думи позволяват да се разбере по-добре как смайващите компромиси ще позволят да се развихри сухият режим.

След погребението на Биг Джим Колозимо племенникът му Джони Торио пое ръководството на сделките и стана централна власт на „средите“ в Чикаго. Помагаше му един човек, готов на всичко, за да подчини евентуалните конкуренти: Ал Капоне.

Много преди излизането на закона Уолстийд в „Странноприемница Харвард“ в Ню Йорк Джони Торио говореше надълго и нашироко при своя приятел Франк Йейл какви възможности за печалби ще разкрие въвеждането на сухия режим. Всички го гледаха с широко отворени очи. Джони чувствуваше, че с изключение на Франки никой не го разбира. Последният усещаше, че това ще бъде огромен източник на възможности за увеличаване на доходите. Трябва да признаем, в случая той не мислеше за погребалното си бюро.

Веднага щом сухият режим влезе в сила, Джони Торио си помисли, че е дошъл моментът да материализира теориите си. При това се налагаше да се сдружи с Франк Йейл — шеф на Сицилианското общество, за да избегне някои усложнения. Разсъдлив и мъдър, Джони Торио разбра, че е по-добре да бъде пръв във втория град на САЩ — Чикаго, отколкото втори в първия град — Ню Йорк.

Той поведе откровен разговор с Франки по повод западането на търговията на чичо си Биг Джим Колозимо. Самият Джони не би искал нищо друго, освен да я подхване и да я развие, само че Биг Джим — младоженец, не би се оттеглил. Не можеше да се мисли за каквото и да е споразумение с този абсолютен тиранин, владетел на Чикаго, който се намръщваше веднага, щом станеше дума за прерогативите му.

Франки Йейл го наблюдаваше внимателно:

— И ти ще отидеш да живееш там?

— Ще отида… Ти тук, аз там, бихме могли да си правим фантастични услуги…

— Ти го каза. За такова важно нещо воденето на преговорите не трябва да се поверява другиму. Ще отида да видя Биг Джим. Ти ще останеш тук. Не трябва да бъдеш в течение на нищо.

С обичайната си елегантност Джони се правеше, че не разбира за какво става дума.

— Какво ще направиш?

Франки му се усмихна.

— Ще ти разчистя място под слънцето, което няма да засенчва моето.

— Но с Биг Джим не може да се спори. Франки рязко изтегли от кръста си един колт-45, на въоръжение в американската армия.

— Внимавай много… Той винаги е имал последната дума.

Така бе взето решението за първата голяма подялба и за смъртта на Биг Джим Колозимо. (Непубликувани досега разкрития на авторите.) Полицията в Чикаго установи със сигурност присъствието на Йейл в града в момента на убийството. Портиерът на „Кафене Колозимо“ описа убиеца, когото беше видял да бяга. Описанието съвпадаше напълно с външността на Франки, но изправен пред главатаря, портиерът изведнъж загуби паметта си.

След направената услуга на заинтересования си приятел Франки Йейл се прибра в Ню Йорк, но не можа да оцени по достойнство новото положение. Без съмнение това се дължеше на възрастта му, а и на факта, че бе отлично осигурен благодарение на контролираната от него организация за контрабанда.

Появилата се възможност беше повече от добра за групата на младите вълци. Костело беше само на 25 години, Лукания и Лански току-що бяха станали пълнолетни (В САЩ за пълнолетни се считат младежите, навършили 21 години. — Бел. прев.), а юношата Бъкси Сийгъл — макар и най-млад, си оставаше най-твърдият от всички. Той беше убил трима души по отвратително жесток начин.

Репутацията на хладнокръвен, твърд и безразсъдно смел човек, която имаше Чарли Лукания, щеше да привлече към тях едно 18-годишно момче, нощна птица с тревожна хубост. С едно само предложение то щеше да ги изведе на пътя към успеха, да ги тласне едновременно към сполуката и към кървавочервеното царство на престъпността.

Истинското му име беше Джузепе Антонио Дото, роден през 1902 г. близо до Неапол. Истинската му специалност бяха обирите. Успехите му сред жените му позволяваха да си набелязва местата и начините за отмъкване на значителни суми.

Един от големите мафиози — дон Салваторе Маранзано, който се правеше на интелектуалец и имаше претенции, че е ерудиран, го забеляза пръв в една билярдна — „Тепс“.

— Ела тук, малкият. Как се казваш? Дото? Но това е неаполитанско име… Жалко, бамбино, ако не беше от този край, щях да ти помогна да преминеш наистина Рубикон…

После се обърна към мафиозите си:

— Хей, вие, погледнете това дете. Красиво е като Адонис…

Почервенял, Дото каза разтревожено:

— Адонис? Къде се крие този, дето ми прилича? Ще го пречукам! На този свят няма място за две муцки като моята. Ще му прекроя физиономията…

Единствен, Маранзано избухна в смях. Неговите фанатични привърженици бяха разбрали колкото Дото алюзията за младежа от Библос.

— Няма значение, ще ти изпратя анемонии. Кръщавам те Адонис. Това име ти отива като грим. Но трябва да се пазиш от дивите свине… — по-скоро от акулите, с които е пълно там, дето ловиш риба…

Дото запази новото си име. Стана за всички Джо А. или Джоузеф Адонис. Той не прояви никаква признателност към Маранзано за красивото име, предпочитайки да преговаря с един сицилианец с по-широк мироглед.

Обади се по телефона на Лукания и го покани да се срещнат при Октавио — продавач на сладолед, добре познат на всички хлапета от Малката Италия. Те седнаха пред пълни купи със сметанов сладолед и Джо поде направо:

— Съгласен съм, Чарли, че ти не знаеш що за птица съм, когато става дума за бачкане. Никога не сме се подвизавали заедно. Но ми се струва, че физиономията ми ти допада, а за теб Петте точки казват, че от Лукания няма по-стриктен и по-хитър човек. Затова ето какво ще ти кажа. Знам, че държа в ръцете си хубавата, добрата, фантастичната шашма… тази, от която човек може да се пръсне от щастие. Само че нямам с какво да подпаля фитила на фишека…

— И какво е нужно, за да бъде подпален?

— Ами, нужни са десет хиляди долара… При тези думи Адонис поруменя. За да си придаде по-добър вид, той извади от джобчето си огледалце и гребен и се среса с известно самодоволство.

Чарли не го изпускаше от очи.

— Кажи да видим!

— Вчера бях във Фили (Съкратено от Филаделфия.), за да гледам как се боксира един каяк. Той ще стане голям шампион, ако не фалшифицират мачовете му. Горещо ти го препоръчвам, казва се Франки Дженаро. (Франки Дженаро наистина става световен шампион.) Менажерът му Макс Хоф, нали го знаеш, Бу-Бу, е в състояние да направи и невъзможното. След мача той ме заведе на гости у един тип, червив с пари. Уокси Гордън, но истинското му име е Ъруин Уекслър… Уокси не ме изпускаше от погледа си. Много му харесах. Но не си мисли глупости… Не! Не! Става дума за нещо сериозно… Типът се занимава с контрабанда на алкохол. Запасите му са огромни. Предложи ми един товар уиски за 20 хиляди, вместо за 25. Прави ми подарък. Само че, за да се уреди всичко, трябва да се плати веднага в брой. Аз имам 10 хиляди и ти ще ми дадеш толкова. Ще играем заедно, с равни дялове…

Лицето на Чарли остана непроницаемо, само очите му — студени и питащи — не се откъсваха от събеседника му. Той процеди през зъби:

— Бъди спокоен, момчето ми, доверието ти ще бъде възнаградено. Ти си спечели съдружник, който поема рисковете и покрива всички разноски. Ще си получиш твоя дял, както най-добрите ми приятели… Нещо да кажеш?

Дъхът на Джо Адонис секна. Пред него Лукания позвъни по телефона на Костело, Лански, Сийгъл. Тримата дойдоха при тях в магазинчето на Октавио. Съгласили се бързо с Чарли, те решиха да заложат по-голямата част от спечеленото в миналото: 35 хиляди долара.

На следващия ден А. ги представи на Уокси Гордън във Филаделфия. Те направиха всичко възможно, за да му се харесат. Уокси им пробута най-доброто от долнокачествените си напитки — истинско шотландско 45-градусово уиски. Това беше истинският голям старт.

Възникват три въпроса: колко големи са запасите от алкохол след въвеждането на сухия режим? Възможно ли е човек да се снабди с алкохол? И след като вече разполага с известни количества, кому може да ги продаде?

Бъдещите големи контрабандисти на алкохол си зададоха незабавно тези три въпроса и съумяха да намерят бързо верните отговори. При влизането на закона в действие склададжиите, снабдителите и дребните търговци на различни видове алкохол бяха принудени да предадат запасите си на компетентните власти. По-голямата част от тях се подчиниха на наредбата. В резултат стотици милиони литри бяха складирани на различни места в околностите на Ню Йорк. И тъй като не бяха взети мерки за наистина добра охрана, въоръжените нападения можеха да дадат добри резултати. В началото така и стана. Впоследствие тайната организация за издаване на фалшиви разрешителни за свободно преминаване през митниците допълни този ударен метод.

Появиха се нови фармацевтични лаборатории, в които се изработваха множество лекарства на алкохолна основа. Доста хора изпитаха странните им ефекти върху черния си дроб… Най-сложно беше да се достави на търговците на дребно стока, отговаряща напълно на желанията на частната им клиентела. Почитателите на джина не ценят особено американското уиски. Любителят на шотландско уиски се мръщи пред чашата с водка.

От само себе си се наложи създаването на разменен пункт, където всеки заменяше ненужната му напитка с търсеното от клиентите му питие.

В книгата си „Законът на бандите в Ню Йорк“ Томсън и Реймънд изтъкват двойната полза от този пункт:

„Борсата за размяна служеше едновременно и за място, на което се определяха границите на различните територии в случаите, когато сключените споразумения се спазваха. Старият Пенокио (Бика) — спокоен, мълчалив, съобразителен, отговорен член на Сдружението и съветник на Джо Масерия, а след това и на Лъки Лучиано (Чарли) Лукания беше признат от мнозина за шеф на Борсата за размяна на незаконно придобит алкохол. Томи Бика беше убеден привърженик на спокойствието и мира, но се оказа неспособен да наложи и едното, и другото. Считана в началото за място за сключване на търговски сделки, Борсата за размяна — се превърна и в бойно поле, където се сблъскваха предимно препродавачите (и тук се отърваваха от посегналите на техните територии конкуренти), а при случай — и по-високопоставените личности. Тъй като борсата се намираше недалеч от главната квартира на нюйоркската полиция, новопостъпилите служители не трябваше да ходят много далеч, за да се научат как се води следствие при избухване на престрелка.

Борсата се превърна в подобие на жертвен купел за бандите, занимаващи се с незаконна търговия с алкохол. За пръв път в историята, на организираната престъпност италиански, еврейски и ирландски гангстери се смесваха #безразборно и търгуваха помежду си. Посред всички тези изблици на насилие, сред локвите кръв се раждаха приятелства и се сключваха съюзи с продължителност от един ден до един живот.“

В този цитат прави впечатление изречението: „За пръв път в историята на организираната престъпност италиански, еврейски и ирландски гангстери се смесваха безразборно и търгуваха помежду си.“

Това смесване представлява революция. Или най-малкото начало на революция. В него откриваме основната идея на Чарли Лукания: „В тоя занаят трябва да се използват способностите на всеки, независимо откъде идва. Ние сме от една раса и имаме една религия — мангизите. Нашата религия е най-добрата. Тя ни осигурява рай на земята.“

Но мафията няма да бъде на същото мнение.

Междувременно Чарли Лукания и Франки Костело посещаваха често Борсата за размяна на Мълбери Стрийт.

Костело, който не носеше никога оръжие, убеждаваше Лукания да бъде много умерен. Но младият Чарли, дяволски импулсивен, извади на няколко пъти кинжала си.

След първия образцов удар бандата на Четиримата увеличи състава си с талисмана на групата Джо А. Адонис. Благодарение на огромните си запаси, попълвани непрекъснато от Уокси Гордън, тя излезе начело на пазара. Различните видове алкохолни напитки заминаваха във всички посоки. Това увеличаваше шансовете членовете на бандата да бъдат задържани. Макар че бяха леки, присъдите за незаконна търговия с алкохол изглеждаха ужасни, когато парите се ринеха с лопата и правеха достъпни най-различни удоволствия. Сега дори най-леката присъда затвор изглеждаше крещяща несправедливост на тези преливащи от жизненост и натъпкани с долари неудържими млади хора. Впрочем те смятаха, че са спечелили парите си по честен начин. За да се сдобият с тях, вече не беше нужно както преди да заплашват, да изнудват, да бият, да убиват тъй наречените „честни хора“. След като последните искаха да продължават да пият, не трябваше ли да се задоволят всичките им желания? Така печелеха всички: едните можеха да пият, а другите вече не получаваха тежки присъди за кражби, упражнено насилие, убийства.

И така, пред бандата на Четиримата изникна нов въпрос и започнаха разисквания на тема: „Имаме пари, не вършим нищо лошо, как тогава да избегнем неприятностите?“ Изход намери разумният Франки Костело:

— Още от деца сме виждали, че всички, чиято работа е да прилагат законите, знаят да протягат ръка и да затварят очи… Само че не трябва много да ги скубем, защото ще ни притиснат до стената. Но в случая заобикаляме един непопулярен закон, без да вредим на уважаваните институции и без да нанасяме щети на самите тях, на имота им. Единственото, което правим, е, че трупаме мангизи, а това предизвиква завист у някои и те ще ни отмъстят при удобен случай. Предлагам да отделим за тях една част от печалбите и добре да ги оплетем, без да се усетят, докато нещата вървят добре. Ако положението стане напечено, те ще имат същите неприятности като нашите и ще ги чака това, което ще чака и нас. Затова ще трябва да играят по гайдата ни, ако не искат да загазят заедно с нас…

Всички възприеха с възторг идеята, с изключение на Меир Лански, отговорник за използването на общия капитал, за когото всеки пропилян долар беше като изгубено завинаги дете.

Чарли Лукания подкрепи твърдо Франки и беше решено да му се отпусне една първоначална сума от 5000 долара.

Това беше гениално хрумване.

Добре възпитан, добре сложен, говорещ тихо, преливащ привидно от любезност, Франк Костело започна да прави услуги на уличните ченгета, да дава безвъзмездно пари на следователите, да измъква от трудни положения комисарите, да участвува в предизборните кампании на различни политически дейци, да се отблагодарява на съдиите за проявеното към бандата разбиране, защото нейните членове наистина не вършеха нищо лошо. Това му се отдаваше така добре, че за една година, тръгнал от дъното на Бродуей, той премина малките кътчета на Харлем и от Хъдсън Ривър стигна чак до Ню Джърси, предлагайки навсякъде предвидените суми долари, без да претърпи опасни неуспехи.

Петте хиляди долара бяха капка в морето. Вече и сто хиляди не стигаха. Един солиден процент от получените от контрабандата пари отиваше направо в това, което Лукания беше нарекъл не без чувство за хумор Банка за смазване.

Веднъж свикнали с подкупите, заплетени в игрите, корумпираните служители не заподозряха нищо лошо, когато им бе поискано да си затворят очите за фалшификациите в залаганията на конните надбягвания, за незаконните обзалагания и лотарии, за няколкото прекалено ярко червени фенера на улиците с публични домове. Дори и да искаха широко да си отворят очите за тези неща, те вече не можеха да го направят. За да си осигури помощта и съдействието на политиците, Костело измисли да носят храна на бедняците, витамини и възстановяващи силите лекарства на многодетните семейства, плодове на старците, пури на постоянните посетители на баровете, които искаха да си придават важност, макар че в джобовете им имаше само кибрит.

Чрез тази „Банка“ се смазваше предизборния механизъм, което принуди кандидатите да се настроят на нова вълна. Не може да се каже, че това ги извисяваше духовно, но знае ли човек каква сила върти стрелките на успеха и ги кара да се спрат точно на неговото име?

Машината обещаваше да работи безотказно, затова трябваше да се бачка всеки ден: трябваше да се намира и да се доставя алкохол. Нямаше време за почивка.

В началото имаше само хиляда и петстотин федерални агенти за контролиране на цялата територия на САЩ; в края на войната те станаха повече от три хиляди. Естествено митничарите, бреговата охрана, полицията на някои щати оказваха съдействие, но епизодично и не особено решително.

Ако се вярва на в. „Ню Йорк таймс“, първата голяма контрабандна пратка е била разкрита през юли 1921 година. Една истинска флотилия, напълнила трюмовете си над ватерлинията с каси уиски в едно пристанище на Бахамските острови — Бимини, хвърли котва на малко повече от три мили от брега, границата на териториалните води, край Лонг Айланд и Ню Джърси. Това ново морско авеню беше наречено „Булевард на рома“. Законодателите много скоро преместиха границата на териториалните води на девет, а след това на дванадесет мили. Но това не промени нищо.

Контрабандистите се нареждаха покрай товарните кораби и прехвърляха скъпоценния товар върху бързи малки катери, които се разпръскваха с голяма скорост, възползвайки се от нощта, мъглата или просто от сръчността на кормчията. Това лудешко бягство завършваше в някое от многобройните естествени заливчета в Монтаук, Ойстър Бей, Фрипорт. Там чакаха колони от тежкотоварни камиони. Екипи от наемници ги товареха и те се отправяха към Ню Йорк, охранявани отпред и отзад от големи лимузини, в които седяха най-добрите стрелци на бандите. През отворените прозорци стърчаха дулата на картечниците им тип Томпсън с кръгли пълнители с по петдесет куршума всеки.

В първата кола доверен човек — Джо Адонис, когато това беше конвой на бандата на Четиримата — държеше на коленете си пачка банкноти, завити във вестник. Обикновено полицията, предварително „смазана“, не се намесваше. Но понякога в щатите, през които преминаваха транзит, като графство Насо (щата Бахама), Съфолк, някои по-хитри ченгета спираха колоната с 45-калиброви пистолета в ръка. Точно навреме, просто за да получат още нещо отгоре.

Всичко се усложни, когато хитреци на дребно, изостанали малко от големите машинации в контрабандата с алкохол, си казаха, че след като са извън играта, ще им струва още по-евтино да се включат насила, като при това спечелят повече. Но дотогава се е действувало по следния начин, според Робърт Карст, в чиято книга „Булевардът на рома“ се описват подробно подвизите на един прословут контрабандист по море от онова време, Бил Маккой, тартор на цяла армада, командувал лично „Аретуза“.

„Аретуза“ можеше да има по петнадесет клиенти едновременно. Моторите не спираха да работят, офицерите на борда бяха готови всеки момент да дадат заповед за потегляне. Въоръжен с бинокъл, помощникът на Маккой съобщаваше от мостика за действията на бреговата охрана. Познатите на Маккой контрабандисти се нагърбваха сами с пренасянето на стоката на собствените си катери. Те му даваха на ръка предварително уговорената сума или хвърляха при пристигането си пачка банкноти на палубата, съобщавайки колко са парите и каква марка алкохол искат: „Три бона за петстотин «Джони Уокър», «Блек Лейбъл»… Вземам четиристотин «Дюърс» и сто «Хай енд Драй от Буут»… «Ще ти платя, щом се кача на палубата… Взех „Голдън Уединг“, сметката е точна. До следващия път, Бил…»

Всичко протичаше в атмосфера на взаимно доверие до момента, когато дошлите по-късно внесоха безпорядък. Те изникваха от мъглата подобно на зли духове, вземаха на абордаж товарния кораб и заплашвайки екипажа с автоматично оръжие, го принуждаваха да прехвърли товара върху техния катер, след което изчезваха.

Тактиката на тези смелчаци беше печеливша. Нарекоха тези нови пирати «джебчии». Всички се научиха да се бранят от тях и товарните кораби бяха снабдени със скорострелни оръдия. Което не попречи да се водят истински малки морски битки със сериозни загуби и за двете страни.

Когато контрабандата по море беше регулирана, натрапниците се изхитриха да нападат колоните от камиони по пътищата. Един повреден автомобил на средата на кръстовището е достатъчен, за да бъде спряна колона от няколко камиона. От сечището се появяват пиратите, започват да стрелят по ескорта, затворен в големите лимузини, убиват шофьорите, сядат зад воланите. Изоставяйки мъртви и ранени в канавките, те се отправят с бясна скорост към предварително наети складове. Оттам дребни търгаши се запасяват с малки количества. Взетото уиски те разреждат 50 на сто, продавайки го при това в бутилки с етикети, за да няма съмнение в качеството.

Като знаем, че един литър чист алкохол се купува за три долара, за да бъде препродаден след това за тридесет на търговците на едро, можем лесно да си представим как най-лакомите ще се осмелят да «разреждат» с най-долнопробни опиати, за да увеличат още повече свръхпечалбата. По този начин те ще вкарат в лудницата, ще осакатят и ослепят хиляди американци.

В екипите на бандата на Четиримата, силно увлечени в работата, ръководени от Чарли Лукания, все още не бяха проникнали авантаджинии с мисълта за подобно нещо.

Задълженията бяха строго разпределени. Лукания отговаряше за проектите на бъдещето, Меир Лански за счетоводството и финансите, а Франки Костело за стратегията и споразуменията за ненападение. Той беше негласният пръв съветник на Лукания, както Бъкси Сийгъл беше най-сигурният му агент по охраната.

Допълвайки се чудесно, те прибираха хиляди долари без много шум, създавайки си отбрана клиентела.

Меир Лански беше във възторг от книгата на професора в Харвардския университет Уйлям Тосиф «Как да печелим». В нея авторът разглеждаше действието на закона за търсенето и предлагането. От книгата ставаше ясно, че доставянето на рядка и ползваща се с добро име стока от най-високо качество осигурява постоянство от страна на купувачите, т. е. един добър стабилен приход, който неотклонно нараства. Меир Лакски непрекъснато повтаряше тези основополагащи принципи, докато другите трима най-после отстъпиха и ги възприеха. Впоследствие започнаха да ги наричат «закона на Лански». «Най-добро качество на висока цена» стана техен девиз. Той им спести много неприятности, защото определи веднъж завинаги високата стойност на техните амбиции.

Навсякъде се отваряха тайни заведения, в които въпреки забраната се сервираше алкохол. Главната задача беше да се осигури капризната клиентела на богаташките среди. За осъществяването й Лучиано и Костело откриха още една фантастична възможност. Тъй като и двамата претендираха за елегантност в облеклото, те посещаваха често висшите кръгове на производителите на луксозна конфекция. Там те веднага забелязаха, че в Ню Йорк два пъти годишно идваха хиляди търговски посредници и търговци на дребно от провинцията, за да поръчат от новата продукция. Те бяха златна мина за производителите и търговците на едро. Още с настаняването в хотелите ги обсаждаха заинтересованите лица. Обсипваха ги с покани за театър, мюзикхол, нашумели представления. Обработката завършваше в най-добрите ресторанти на града, като всеки се надяваше при десерта да измъкне поръчка, придружена с чек. Ако се наложеше, ги мъкнеха в модерните тайни заведения, където пиеха на корем най-редките от редките напитки. Случеше ли се някои от тях да им допаднат особено много, получаваха като подарък по една или две каси. Считаше се за особен шик да предложиш кашон френско шампанско «Моет е Шандон», като гарантираш, че в стаята на хотела вече чака най-красивото момиче в Ню Йорк. Често това си беше самата истина.

Костело и Лукания разказаха за откритието си. На първо време, по начини, за които не е трудно да се досетим, те получиха съгласието на производителите, че единствено тяхната стока — уиски, шампанско и момичета, ще бъде използвана при убеждаването на провинциалните купувачи. След това те стигнаха до заключението, че конфекцията съвсем определено предлага богати възможности, и че тези хора се чувствуваха прекалено свободно в дрехите си и че е време да им се вземе мярката.

— Имам всичко необходимо — увери ги Меир Лански.

Три дни по-късно той представи на приятелите си в новите им кабинети в Клеридж един смайващ тип. Този непохватен, тромав човек, облечен в безформени парцали, които трябваше да минат за костюм, стана причина Франк Костело да каже заплашително:

— Ей, Меир, ти сигурен ли си, че този гражданин наистина се занимава с конфекция?

Това накара новодошлия да се усмихне малко по-широко, в резултат на което неговото мазно, отблъскващо, свинско лице се поразвесели. Лански бе разтревожен най-вече от яростните погледи, които Чарли Лукания хвърляше на кандидата за издигане в ранг.

— Слушай, Чарли, вярно е, че той не е Адонис, но все пак има качества…

— Видях — процеди Лукания.

Меир Лански прехапа устни. Той се престори на възмутен, но се намеси Костело:

— Добре! Как се казваш?

Другият въздъхна.

— Луис Бухалтер, но истинските ми приятели ме наричат Лепке…

Последва бурен смях. Без съмнение той го бе очаквал. Развеселен, сподели:

— Знам, че звучи смешно. Но аз държа на това име. Когато бях дете, мама ми казваше: «Ти си малкият ми Лепкеле». На идиш това е умалително на Луис. В училище приятелите ми малко го преиначиха и стана Лепке…

— Въпреки всичко това име звучи идиотски — отсече Лукания.

Бъкси Сийгъл, който не беше казал нито дума до този момент, се приближи до Лепке и му стисна ръката с думите:

— На този свят има нужда от всякакви хора, нали? Защо не ни разкажеш нещо за търговията с парцали? Като те гледам издокаран като клошар, сигурно не печелиш много от нея?

Гордостта на дебелия Бухалтер бе уязвена и той се оживи:

— Бачкането ми е добро. За съжаление, нямам блестящата организация на вашата банда, но и моята се оправя добре. Работата в конфекцията е фина и сложна. Нужни са магазини, които да се набиват в очите на мацетата и типовете, които обичат да се контят. Вече ви казах: витрините са крехка работа. Едно паве и стават на сол. А ако някой не е разбрал, влизаме в пробната му и с бутилки мастило правим емприме от всички платове, които не са емпримирани, а всички останали тъкани стават едноцветни. При това хармонията на цветовете съвсем не ни интересува…

Лукания благоволи да се усмихне.

— Този цирк е предназначен само за продавачите. Що се отнася, до производителите, тях ги посещаваме и ги поразтърсваме, ако не снесат веднага мангизите. За да бъдем по-убедителни, поливаме с киселина стоката им, като им обясняваме, че течността би могла да разяде и мутрите им. Най-вироглавите получават по една пръчка динамит в помещенията си.

Лукания го сряза за суетността, която бе започнал да демонстрира:

— Не слагай всичко в един кюп, Лепке, независимо от всичко при работата си ти създаваш безпорядък. А безпорядъкът противоречи открито на интересите ни. И в единия, и в другия случай ти ще ни причиниш загуба на пари…

Бухалтер, потънал в пот, изцъкли големите си кръгли очи, молеше помощ от Меир Лански. Лански побърза да го защити:

— Слушай, Чарли, на Лепке му е хрумнала чудесна идея. Той единствен работи в този бранш и не живее никак зле. Доведох го, за да видим как можем да увеличим доходите, да преминем от занаятчийството към промишлени методи за взимане на откупи, без някой да бъде забравен. Не трябва да има недоволни. Това, което иска Лепке от нас, е да разпределим работата, сектор по сектор. Ние трябва да оплетем в мрежите си цялата конфекционна промишленост и екипите ни трябва да следят да не се скъса нито една бримка и никой да не се измъкне от нея. От този бранш могат да се смъкнат милиони и Лепке може да се заеме с тази работа…

Лукания погледна въпросително Костело, а Сийгъл не преставаше да се усмихва, клатейки глава от ляво на дясно като човек, който не вярва на ушите си или който намира, че животът наистина е твърде забавен.

Той се доближи до Лепке и постави ръка на рамото му.

— Добре. Ще получиш за търговците на конфекция всичкия алкохол, който искаш. Останалото ще видим по-късно. Процентите? Ще се оправиш с Меир… С него винаги всичко е точно… А, има още нещо. Знаеш ли защо ще сполучиш? Аз ще ти кажа! Защото си добър син. Човек, който разказва пред хората как майка му го наричала малкия Лепкеле… такъв човек знае и две, и двеста… Може да му се има доверие. Ще работиш с нас, Лепке…

При тези думи Бухалтер почервеня целия. От този ден нататък той бе безгранично предан на Лукания. Следвайки блестящите съвети на Меир Лански, той завладя напълно пазара на конфекцията. «Трябва да се вдъхне живот на всяка нишка от тази скапана търговия с платове», казваше прехласнат самият Лукания.

Независимо от всичко незаконната търговия с алкохол оставаше основната грижа на младата организация, от нея се печелеше най-много и най-бързо. Тъй като не можеше да се надява да вземе под свой контрол целия пазар, бандата на Четиримата бързо разбра, че ще трябва да се споразумее с другите банди за място под слънцето, а не да влиза в кървави стълкновения с тях.

Франки Костело, отговарящ в известен смисъл за обществените отношения, не пренебрегваше информацията. Осведомеността за това, което става, и за това кой какъв е спестяваше много време. Макар и да му струваше скъпо, мрежата от осведомители на Франки беше златна. Единият от тях — Пус Махони, му помогна да открие, че зад Уокси Гордън се крие нюйоркският главатар на банда — Уйлям Винсент Дуаър.

Цялата измет на Ню Йорк го познаваше. Естествено знаеше го и Костело и ценеше легендарната му предпазливост. Като дете за разлика от другите Дуаър отказваше да се присъедини към която и да било банда. Беше изключително предпазлив. Той правеше силно впечатление на другарите си с ума и физическата си сила и бандите на младите крадци като Полските мишки, Метачите от Хъдсън, Капчуците, Черните хлапаци, Чистачите на клозети по кейовете се опитваха неведнъж да го привлекат. Напразно. Уйлям Винсент Дуаър заявяваше наляво и надясно, че неговата цел в живота е честната работа. «Една добра служба ще ми позволи да се измъкна от тинята на 10-о Авеню. И аз ще се измъкна…» Ченгетата го поздравяваха с усмивка, която значи много. Това, което не знаеха, бе какво изучава вечер в леглото си до два часа през нощта. Предпочиташе трудове, посветени на конспирацията. Той спечели първите си пари като разпоредител в един квартален театър. След това реши, че ще използва по-добре силата си, ако работи като докер. Тази работа му допадаше. Той използваше наблюдателността си, забелязваше многобройните комбини, елиминираше най-опасните от тях и спираше вниманието си на онези, които не го излагаха на никакъв сериозен риск. Възползвайки се от тях, той съумя да скъта известна сума, която никакъв младежки порок не бе в състояние да го накара да похарчи.

Много преди въвеждането на сухия режим Уйлям Винсент Дуаър продаваше на черно алкохол, отмъквайки каси с уиски, изискани ликьори, шампанско от товарите, приготвени за изпращане. Изнасяше ги безпрепятствено от пристанищните складове, като даваше полагащия се бакшиш на митничарите и пазачите.

Откраднатото стигаше чак до избите на Джордж Шевлин, собственик на много барове, на няколко танцувални салона. Дуаър го познаваше от детинство, беше възрастен човек, живееше на 10-о Авеню.

При влизането на закона Уолстийд в сила Дуаър беше готов много преди другите. За рекордно кратко време той съумя да попълни запасите не само на специалния си клиент Джордж Шевлин, но и на голям брой други съдържатели на заведения, останали без никаква стока. По-оправни от тях собственици бяха на път да им отнемат жадната клиентела.

Тъй като пристанищните складове не осигуряваха вече необходимите запаси на Дуаър, той много бързо възприе директните методи на работа. Понеже му липсваше личен опит, той се обърна към онези, които няколко години по-рано искаха да го привлекат в бандите си: Полските мишки, Метачите от Хъдсън. Той си избра измежду тях юначаги, които не се шегуваха. Раздели ги на отделни бойни групи. Главатарят на всяка от тях получаваше заповеди и даваше отчет единствено на Дуаър. Тези опасни банди кръстосваха крайбрежието и охраняваха дълги колкото влакове колони от камиони. Дуаър купуваше, наемаше складове и гаражи, т. е. разполагаше легално с помещения. Това му даваше възможност в подземните етажи да прави чудеса. Срещу много пари архитекти проектираха и следяха изливането на бетон при създаването на шест нива, годни за експлоатация, свързани с метални рампи. Те бяха в състояние да издържат хиляди тонове камиони и товар или със скрити подемни машини да поемат, повдигат или смъкват камион, тежащ петнадесет тона. На последните нива, снабдени с вентилатори за разпръскване на упойващи пари, Дуаър складираше, смесваше и наливаше в бутилки с етикети шотландско и американско уиски.

Стараещ се да избягва неприятностите, Дуаър преговаряше с най-сигурните, най-хитрите. Така той откри един бивш член на Метачите на Хъдсън — Лари Фей. Този тип изпадна толкова низко, че през 1920 г. караше такси. Това показва до каква степен старите му съмишленици бяха престанали да го уважават. Съдбата му помогна, случи се да закара един клиент почти до Монреал. За да не прави празен курс, той купи оттам уиски, продавано свободно по 10 долара кашона. Лари напъха в огромния си куфар два кашона. На границата митничарят го накара да отвори багажника:

— Е, и сега?

Лари Фей му подаде банкнота от 20 долара и човекът в униформа я пъхна в джоба си.

— Пътувай…

И Лари отпътува. И продължи да прави само това. Двата кашона, продадени в Ню Йорк, му донесоха 160 долара чиста печалба. Той купи и нае таксиметрови коли, намери шофьори и организира совалка, достойна за Галиени от времето на първата битка край Марна. Нещата не се оказаха толкова прости, завистници започнаха да му погаждат номера. Конкурентните компании започнаха да му подражават. Шофьорите, му стреляха по радиаторите на колите му, пускаха захар в резервоарите. Отвратен, Лари Фей беше решил да се откаже окончателно, когато Дуаър — поклонник на изобретателността, му се притече на помощ с бойните си групи и възстанови реда по маршрутите му. Отново всичко започна да функционира нормално, просто Фей даваше вече един значителен процент на благодетеля си. Той се замогна, тъй като Дуаър мъдро го посъветва да вложи спечеления половин милион долара в нощни заведения, игрални домове, публични домове и други скверни заведения, които Дуаър снабдяваше с алкохол, а таксиметровите шофьори на Фей ги пълнеха с клиенти по време на нормалната си работа. Един идеален затворен кръг, контролиран безупречно, което правеше невъзможно изчезването дори на един долар по пътя от снабдителя до потребителя. Впоследствие ще признаят, че който и да е менажер може да завиди на тяхната сръчност при извършването на операции, носещи максимални доходи.

Франки Костело веднага разбра това. С присъщите му лукавост и любезност и като използва новопридобития опит от посредничеството с Лепке в случая с незаконната търговия с конфекцията, той се сприятели с Дуаър, и за да му покаже добрите си намерения, му намекна, че ще спечели много, ако започне да работи с приятеля му Франк Йейл.

— Йейл има фантастични възможности. Той ги разпилява, занимавайки се с хиляди неща, като се започне с погребалното бюро и се мине през кафенето му с танци (10 цента танца) «Харвард» в Кони Айлънд… Той работи и с перачите, от които взема пари, за да ги предпазва от свирепите профсъюзни деятели. Естествено той се изхитри успоредно с това да основе профсъюз на работниците от пералните. Всеки човек дава по един долар на Йейл, за да бъдат защитавани интересите му пред работодателя. Ние имаме много друга работа. Който иска да седи на два стола, пада на земята, нали? Човек не трябва да е прекалено лаком, трябва да оставя по нещо и на приятелите си…

Дуаър оцени жеста и се свърза с Йейл. Двамата си допаднаха чудесно. Няколко месеца по-късно, по време на една вечеря на четири очи, Костело каза на Дуаър:

— Научих, че екипите ни са започнали по грешка да се избиват по пътищата, че сме си загубили няколко от момчетата и няколко камиона. Нека запазим висшите си интереси и избягваме подобни сблъсъци. Не знаех, че зад Уокси Гордън във Фили седиш ти… Ние сме добри клиенти, ще продължим да бъдем такива и по този начин с удоволствие ще движим и твоите неща. Само че е излишно да тръгваш по нашите пътища. Ние трябва да печелим долари, а не да воюваме помежду си!

Неговият събеседник беше наясно с новото положение. Двамата най-големи вдъхновители на незаконния трафик на алкохол трябваше рано или късно да застанат един срещу друг. Беше безсмислено да се избиват. По-добре беше да потвърдят фактическа подялба. Дуаър, който не беше забравил жеста на Костело, свързал го с Франки Йейл, прие честно предложението. Това им спести хиляди неприятности, тъй като водени от хазартен дух, подтиквани от естествена потребност да покажат възмущението си от принудителната мярка, с всеки изминал ден американците пиеха все повече. Тайните складове на Дуаър бяха празни, запасите му — недостатъчни. Загубите му възлизаха на стотици хиляди долари. Имаше една-единствена възможност да се излезе от това положение: да се вземе алкохол оттам, където все още имаше, т. е. от конкурентите, които бяха организирали по-добре снабдяването. За тази цел той не се поколеба да наеме товарни кораби, чийто трюмове бяха препълнени догоре с всякакъв вид алкохол, който старата Европа изпращаше на Антилските острови, в Куба, по островите на канадското крайбрежие, на архипелага «Сен Пиер е Микелон»… (Архипелаг, френска задморска територия близо до бреговете на Канада. — Бел. прев.) Естествено корабите хвърляха котва на двадесет мили от американския бряг. Дуаър въоръжи двадесетина големи катера, специално снабдели със самолетни двигатели «Либърти», останали от войната. Бу-Бу Хоф разказва по-късно:

— Тия страхотни машини се носеха с петдесет възела над водата… Човек би помислил, че летят. Хвърчаха такива пръски, че никой не оставаше сух. Бреговата охрана едва успяваше да ги зърне. Казано с други думи, тя не можа да пипне нито една от тях.

Въпреки направените инвестиции доставките не покриваха търсенето. И вероятно не от чувство за хумор Дуаър извади от командния състав на флотата си от летящи катери един от асовете на авиацията — Бени Хигинс, когото Франки Йейл му беше заел за операции от подобен род, и го постави начело на един опасен, екип от безпогрешни елитни убийци, чиято задача беше да очиства движението от съперническите банди по националния път N25, който свързва в продължение на 240 км. Лонг Айлънд с Ню Йорк.

Можем да си представим каква сеч е била, когато Хигинс се е сблъсквал с хората от екипите на Бъгси Сийгъл — Меир Лански — Лукания. Затова предложението на Франки Костело бе радушно прието, а след това и спазвано.

Когато през 1922 г. Уйлям Винсент Дуаър полюбопитствува да узнае какви са сметките му, се оказа, че той притежава половин милион долара, че е собственик на бирарията «Феникс» заедно с Уокси Гордън, а така също и на тридесетина игрални дома, долнопробни или луксозни заведения, както и на една радиостанция — WHL. Тази радиостанция беше особена, защото по нея се излъчваха стихове на Киплинг, Р. Броунинг, Едгар По, Байрон, Шели. Капитаните на катерите и на товарните кораби на Дуаър ги слушаха в захлас, защото римите отговаряха на код, позволяващ да се установят сигурните координати на местата за среща в морето… Освен това за никого не е тайна, че митническите служители не са поети.

Сделките на Биг Бил Дуаър, бивш разпоредител в театър, ще придобият такъв размах, че при трагикомичните условия на сухия режим този главатар на банда ще царува в качеството си на върховен глава, имащ всички права над 500 щатни наемници, над два големи хотела, над множество малки мебелирани апартаменти, три луксозни нощни заведения, една огромна бирария със 7 милиона брутна годишна печалба, четири хиподрума (във Флорида, Ню Хемпшир, Охайо, Квебек). Незаконната търговия с алкохол му позволи да открие съществуването на една брутална игра в Канада: хокея на лед. Той я пренесе в Съединените щати, лансира я с много шум и стана собственик на два големи професионални клуба: Нюйоркския хокеен клуб и Американския хокеен клуб.

Благодарение на спортния си еклектизъм той се добра и до блестящия футболен отбор «Бруклински хитреци», както и до две казина в Маями Бийч.

Известна привързаност към миналото ще го накара да закупи една чудесна къща в Лонг Айлънд — Бел Харбър. Тя ще приюти жена му и петте му деца и ще служи за вълшебен декор на светските му приеми на открито, които ще имат такъв успех, че ще ги сравняват с празненствата в Трианон.

Добрите отношения на Франк Костело с Биг Бил Дуаър ще позволят на бандата на Четиримата да осъществи подем в сделките си. Но ще се лее само алкохол, а не кръв. Това радва най-много Лукания. През 1923 г., едва 26-годишен, малкият преселник от Леркара-Фриди, тръгнал от нищо, дошъл от улицата, се издигаше по-бързо от асансьорите в небостъргачите и успехът му беше по-зашеметяващ от този на Биг Бил Дуаър, но и по-дискретен. В завещанието си той споделя с Мартин Гош:

— Хващам се на бас, че по времето, когато моите момчета и аз създадохме предприятието си за контрабанда с алкохол, нашата сделка беше по-значителна от тази на Хенри Форд. Ние контролирахме заводи, складове, всякакъв вид бизнес; имахме фантастична система за транспорт по море, а шофьорите ни бяха едновременно царе на волана и елитни стрелци. Счетоводителите ни не бяха обикновени писари с ръкавели. Лански ги следеше изкъсо и тези хора, а между тях имаше и много жени, бяха с феноменална памет, защото рядко се случваше да записват цифри черно на бяло. Разполагахме с вносители и износители, с две думи, имахме целия персонал, необходим на една фирма. Само че значително по-многоброен. Имахме и адвокати на разположение по всяко време на денонощието. По-късно много хора са ми казвали, че е трябвало да използвам сивото си вещество, за да се заема с някоя честна работа, и че съм щял да постигна луд успех. Може и така да е, но това едва ли щеше да ми достави такова удоволствие.“

След като бе сключен договор за ненападение с Дуаър, нещата биха могли да се развиват много по-бързо, ако малкият сицилианец Чарли Лукания не бе допуснал една огромна грешка: беше забравил мафията. А мафията не забравя никога никого.

Франки Йейл — шеф на Сицилианското обединение — го предупреди да бъде нащрек, и когато съпостави някои факти, Чарли почувствува непоносим сърбеж по кожата си.

А всеки знае, че колкото повече се чеше човек, толкова повече го сърби.