Синдикатът на престъпниците

Глава седмаЛУИС ЛЕПКЕ БУХАЛТЕР НА КОСЪМ ОТ ЕЛЕКТРИЧЕСКИЯ СТОЛ

В Данемора Лучиано живееше така, като че ли се намираше в Уолдорф Тауърс, поведението му до най-малките подробности бе поведение на господин, който не държи да бъде виждан, разпознат и обезпокояван.

В тази постройка от черен камък бяха затворени най-закоравелите и непоправими бандити. Лъки ги избягваше лесно поради репутацията си на супер „биг бос“. Тя го държеше по-далече от тези, които по правило търсят да наложат волята си над новодошлите.

Започна работа в пералнята. Грижейки се да не бие на очи, той щеше да остане там, ако парата от врящата вода, смесена с хлор, не създаваше нетърпима атмосфера. Това го принуди да действува другояче.

Костело направи необходимото. Някои пазачи закръглиха банковите си сметки, а Лъки стана чиновник в библиотеката. Там той се научи да чете друга литература освен вечните вестници. Вече не можеха да го намерят. През свободното си време той се занимаваше единствено с четене и се самообразоваше много задълбочено. По природа подозрителен, той криеше винаги заглавията на избраните книги.

Извън загубената свобода никакъв друг проблем не го смущаваше сериозно. Организацията, създадена по негови идеи и с неговия талант, работеше чудесно. Просто империята трябваше да се приспособи към факта на отсъствието му. Той повери опазването на кралството си на „големите управители“.

Изборът му падна върху Джо Адонис, който трябваше да запази непрекъснат контакт на първо място с фамилията Масерия, а после и с останалите фамилии на мафията. Лучиано хранеше особено уважение към Франк Костело. Възложи му контрола на всичките си дружества, прибирането на дължимите проценти, инвестирането в зависимост от реализираните печалби, но най-важното — той го постави между себе си и Вито Дженовезе, у когото от първия ден усещаше мръсника. Вито се занимаваше изключително с трафик на наркотици във всичките му варианти. Той никога не прости на Франк, че го е изместил на по-заден план в този период.

Накрая Меир Лански, добрият стар Меир, винаги готов да му измени малко, но не много, защото нямаше да е благоразумно. На него Лучиано повери своята част от казината и нелегалните залагания.

Казината Лъки ценеше безкрайно. С библейска простота те се превръщаха в дойни крави с подути от долари вимета. Като че ли всички американци обичат да се оставят да бъдат лъгани. Това Чарли беше разбрал още в кварталното училище. Малките американчета се хващаха на бас по повод, а и без повод. Отгоре на всичко те се отличаваха и с рядка наивност, която не се променяше с възрастта. Истински кокошки, които снасят златни яйца.

Над този проблем Чарли се замисли сериозно в края на 1933 г., когато стана ясно, че Рузвелт ще отмени сухия режим. Бандата на Седмината големи разполагаше със значителни фондове, пряк приход от незаконно производство, разпространяване и търговия със спиртни напитки, милиони долари, които трябваше „да работят“, да бъдат вложени отново, без някой да разбере техния произход.

Той сподели своите тревоги с Лански, който призна, че това е и неговата най-голяма тревога, но в компанията на Нуки Джонсън е скитал с жар от Атлантик сити до Маями нашир и надлъж по Флорида, за да влага капитал в недвижими имущества, построяване на хотели, създаване на курорти. Сподели и че е пропътувал още 150 км до Куба по покана на техния доставчик на ром Диего Херера Суарес де Анала. А на място как да не осъзнаеш, че този райски остров с климат дори по-постоянен от този на Флорида, ако има луксозни съоръжения, не може да не привлече богатите туристи от Щатите…

— И понеже на човек му писва на слънце, то ако има казина, те ще отидат там да си снесат мангизите на сянка, нали така? — продължи Чарли. Двамата побратими избухнаха в смях. Те винаги са се разбирали чудесно, особено когато става дума да оберат съвременниците си.

Лъки бързо-бързо събра най-важните фамилии на мафията, дванадесет на брой. Той им изложи идеята си, после ненадейно поиска от всеки „капо“ по 500 хиляди долара за първоначално участие. Имаше и доста възмутени. За 1933 г. това представляваше огромна сума.

— Виждам, че не разбирате — каза Чарли и бавно започна да обяснява, че той ще направи така, че да спечелят невероятна маса мангизи.

Чък Полизи от Кливлънд, шефът на казиното в Ковингтън, загря един от първите. Останалите го последваха. Натъпкан с огромната сума пари, придружен от шест горили — елитни стрелци, Лански отиде на разузнаване на острова. В Хавана той установи контакти с кубинския диктатор Фулгенсио Батиста. Отначало диктаторът гледаше Лански отвисоко. Той бързо стана по-гъвкав, когато Лански с най-сладникави маниери го убеди, че дискретността си остава най-добрата гаранция на синдиката. Никой никога не е чувал някой да говори например за това, че Батиста прибира 15% от всички пратки ром, напускащи острова, нали?

Веднага последваха преговори по същество. Взел съгласието на Лучиано, при следващото пътуване Лански предложи сигурен контракт, който осигурява на Батиста незабавна вноска в банката Х… в Цюрих от З милиона долара. Същата сума ще се прибавя автоматично в тайната сметка на диктатора всяка година на 25 декември. Просто да повярваш завинаги в Дядо Коледа! Освен това Батиста ще получава различни отчисления от всички доходи на мафията на острова. В замяна на това другата страна се задължава да доставя всички терени, годни за строеж на луксозни хотели, хотелски комплекси, игрища за голф, съоръжения за плажове, естествено, без да се забравят казината. От своя страна Батиста прави дори жест, като предлага на своя скъп приятел Лански контрола на вече построеното национално казино…

Значи, в Данемора Лъки продължаваше здраво да държи в ръцете си юздите на вълчия си впряг.

Редовно Адонис, Костело, Лански, Анастасия го посещаваха в затвора. Те получаваха указания, даваха отчети, предлагаха нови идеи, които получаваха или не одобрение. Един от посетителите го безпокоеше особено — Бъкси Сийгъл. Той беше непостоянно момче, убиец, чиято жестокост правеше впечатление дори на събратята му, извършители на отвратителни престъпления, изпълнител на присъди по заповед отгоре, неоставил никога следа, дяволски находчив при осигуряване на алиби. Бъкси не заемаше висок пост в организацията, ако не се смята Murder Incorporated. Висшият съвет (който понякога се събираше при абсолютна тайна и се състоеше единствено от Лучиано, Джони Торио, Франк Костело, Меир Лански) отказваше да му даде важен сектор, страхувайки се с основание от опасна непоследователност при управлението на това, което би станало негово васално владение. Сийгъл понасяше това състояние на нещата тежко и ставаше подозрителен. Та нали той заедно с Меир, Лъки и Франк беше един от първите пионери на бандата? Защо му отказват да направи кариера, да има свое самостоятелно кралство, да бъде голям, признат и уважаван шеф?

Сийгъл също посети Лучиано. Той говореше с присъщия му неспокоен език, но този път имаше оправдание, защото изречените думи бяха буквален израз на това, което става във възбудения му мозък. Бъкси подчерта какво смяташе за свои права, ставайки изведнъж взискателен и категоричен.

За нещастие той отиде и по-далече, като извади на бял свят един труп. Трупът на Телма Тод. Ако не беше толкова увлечен в излагането на своята гледна точка, Бъкси щеше да забележи гримасата на лицето на Лъки. Златно правило в организацията е да не се говори за изчезналите: „Вие знаете, че те никога не са съществували. Точка… Това е.“ Такова е правилото. Във всеки случай едно убийство никога не се смята за направена услуга. Това е просто прилагане на общите правила.

Сийгъл бе истински Дон Жуан, чийто цинизъм, приятна външност, сини перверзни подлудяващи очи караше дузина жени да се търкалят в краката му.

Организацията му беше поверила наблюдаването на Лос Анжелос и незаконните печалби от някои филмови продукции. „Понеже това изкуство е в пелени, то е в неговите възможности“, беше подчертал Лъки, за да подпомогне независимо от всичко своя стар приятел от махленските побоища.

Според класическия начин на действие Организацията създаде под свой контрол профсъюз на актьорите-статисти, тъй като Холивуд използваше хиляди фигуранти за своите исторически и библейски суперпродукции. Достатъчно беше профсъюзът да обяви стачка, за да бъде разорена продукцията. Така, може да се каже, всички големи производители на филми трябваше да снасят пари на профсъюза, за да могат да снимат без затруднения.

Телма Тод, пленителна платинена блондинка, фатална жена от първа величина, завладя екрана още с първото си по-значително появяване в „Кабалеро“. Заедно с Теда Бара, Нита Налти и Барбара Ла Мер беше между най-богатите в Холивуд. Тя беше уравновесено, интелигентно, пробивно момиче. Фактът, че е започнала да се труди като учителка в Лауел (Масачузетс) я направи интересна личност. Тод разглеждаше живота само в пряка връзка с неговия златен еквивалент. За да спечели злато, никакъв компромис не й се струваше достатъчно голям, дори и ролята на подставено лице в аферите на Лъки Лучиано. За тази страна от нейния живот не знаеше никой. Телма допусна груба непредпазливост от любов. Тя се увлече по един продуцент — Роланд Уест. Повери му управлението на един луксозен ресторант, който, въпреки че беше на нейно име, не й принадлежеше, тъй като всъщност представляваше част от капитала на Чарли Лъки. Телма скри тази част от истината от своя любовник, пред когото искаше да блесне малко с тази си дейност. Роланд Уест благодарение на своите връзки подхвана работата както трябва, но съвсем естествено задържаше за себе си цялата печалба.

Звезда на върха на славата, опиянена от успеха, Телма Тод не се съмняваше в своята неприкосновеност. Ужасна грешка в преценката. Човек от мащаба на Лъки нямаше да се остави да бъде минат като последен бирник. Де факто лишен от своя ресторант, естествено той постави въпроса за разглеждане от Съда Кенгуру, чиято присъда беше единодушна: смърт за Телма Тод. Чарли настоя Бъкси да се справи с тази неблагодарна задача. Трябваше работата да се свърши без засечки. Като се има предвид известността на Телма, смъртта й щеше да предизвика емоции, задълбочено полицейско следствие, което, за да удовлетвори общественото мнение, щеше да търси усърдно виновен.

Бъкси се подчини, но той не само не изпитваше гордост от оказаното му доверие като на специалист от най-висока класа, но се почувствува и обиден. Принуждаваха го да се занимава с второстепенни работи, а му се искаше да бъде един от големите шефове. Но като не можеше да се противопоставя на Съда Кенгуру, не му оставаше нищо друго, освен да замине за Лос Анжелос. Което и направи. Оттам той телефонира на Телма, като й се представи за адвокат на Лъки Лучиано. След известни перипетии успя да я убеди, че е дошъл, защото нещата могат да се уредят, и тя прие да вечеря с него на другия ден.

Бъкси направи силно впечатление на Телма. Тя не остана равнодушна към завладяващия му чар, успокои се и бързо поръча изискана вечеря: гълъби с грах по френски и като допълнение любимия й пресен зелен фасул. Няколко чаши шампанско помогнаха да хлътне окончателно, а и Бъкси се усмихваше хищно и я пронизваше със сините си очи, като даваше да се разбере, че иска да проникне до най-потайните кътчета не само на душата й.

— Вие сте висок, хубав мъж… Вие притежавате безспорен чар… Знаете ли, че би трябвало да се занимавате с кино, а не с право, би било по-забавно.

Бъкси повдигна рамене.

— Хм! Това не е работа. Аз познавам много млади момчета, които със зъби и нокти си проправят път към афишите… Джордж Рафт например ми е добър приятел. Аз имам по-важна работа. Знаете ли, че Лъки не е доволен…

Тя незабавно показа ноктите си.

— Слушайте, понеже се налага да говорим за това, нека говорим. Когато взех „Сайдуолк кафе“, то беше едно невзрачно квартално кафене, пълно със скитници, които не оставяха за спомен нищо друго освен дългове. Аз го направих най-готиния, чудесно разположен кабаре-ресторант между Малибу и Санта Моника. (Курортни градове в Калифорния. — Бел. прев.) Всички мои приятелки-звезди го посещават редовно само заради мен, също и милионерите, които си влачат задниците там. Всичко върви благодарение на Телма Тод и господин Лучиано би могъл да направи малка отстъпка и да ми го подари за спомен в отговор на 1001 услуги, които съм му правила. Не е ли тъй?

Гримасата, която направи Бъкси, не значеше нищо, но го правеше още по-прелъстителен с трапчинките, появили се на брадата и на бузите му.

— Ако той не си спомня за тези малки услуги, явно е, че не си струва да си ги спомня… Би трябвало да му върнете парите или той ще се разсърди…

— Това заплаха ли е?

— Хайде сега, аз съм адвокат, аз съм тук, за да оправям нещата на хората с проблеми и после…

Погледът на Бъкси стана още по-прелъстителен. Той продължи:

— …Аз не забравям никога добрите… Вие виждате ли някаква заплаха? Добре… Вие сте възхитителна и проявявате разбиране… Например какво бихме могли да правим след вечеря?

Телма разбираше много добре този вид предложения, а и това интересно момче не й беше неприятно.

— Отивам на едно соаре у Айда Лупино… Виждате ли, там ще бъдат и вашите приятели Джордж Рафт, Пол Муни, Гари Гранд… Не говоря за момичетата от ревност. Ще ме придружите ли?

От съществено значение за Бъкси си оставаше да не бъде забелязан и той побърза да откаже, но подчерта, че ще бъде свободен около полунощ.

— В такъв случай — предложи Телма — аз ще се прибера също по това време, ще ме придружава Бърт, моят шофьор. Гаражът ще бъде отворен. Чакайте ме вътре. Там има един „Пакард“, останете дискретно в него. Ще изпратя Бърт в града и ще Ви намеря.

Речено-сторено. И сторено добре.

Хенри Серг намери изрезка от един тогавашен вестник. Достатъчно е да се запознаем с нея, за да си дадем сметка за станалото.

„Голямото жури е постановило самоубийство по повод аферата Телма Тод, с което отхвърля тезата на офицера от полицията за смърт при нещастен случай.

Спомняме си, че известната холивудска филмова звезда е била намерена мъртва рано сутринта на 15 декември 1935 година. Тялото й било отпуснато върху волана на нейния «Пакард», няколко капки кръв са засъхнали на лицето й и дрехите й били леко раздърпани. Колата й била паркирана в личната й клетка, запазена за звездата в «Сайдуолк кафе», което тя държеше в съдружие с Роланд Уест, филмов продуцент в режисьор.

Направената същия ден аутопсия показала, че актрисата е починала вследствие отравяне с въглероден окис в неделя, 15 декември. Между храните, открити в стомаха й, се намериха грах и зелен фасул. Освен това полицейското разследване на случилото се, показа, че вечерта преди смъртта си, 14 декември, събота, Телма Тод е присъствувала на прием, даван от друга звезда на киното — Айда Лупино, на Трокадеро. Доказано е, че на този прием не са сервирани грах и зелен фасул.

Освен това, преди да напусне Трокадеро, Телма Тод заявява, че няма да се прибере направо вкъщи и че ще се срещне с един млад човек, без да дава други подробности.

Къде е била звездата тази нощ и в чия компания? Полицията не можа да разбере. Сблъскаха се три хипотези: убийство, нещастен случай, самоубийство. Първата не задържа вниманието нито на полицейската анкета, нито на голямото жури.

Затова пък втората имаше много привърженици. В действителност същата нощ Роланд Уест, приятелят на актрисата, отсъствуваше. Освен това ключовете от вилата на Телма Тод в Кастило дел Мар не бяха намерени в личната й чанта. Дали пък, като ги е загубила и не могла да се прибере вкъщи, тя е останала в своя «Пакард», без да изключва мотора, за да й бъде топло през нощта? Това беше привлекателна версия, която би обяснила отравянето. Но в края на краищата Голямото жури прие версията за самоубийство. Решението му е окончателно, което означава, че дори Телма Тод да е била наистина убита по някакъв дяволски начин, нейният убиец сега е недостижим, освен ако предположим, че някой има действително желание да го открие… Защото в края на краищата, откъде са се взели зеленият фасул и грахът?“

Ясно е, че американските журналисти не са от онези граждани, на които може да се пробута каквото и да е, а камо ли убийство за смърт при злополука. Това не попречи Бъкси Сийгъл да си остане първокласен специалист по убийства по поръчка. Неговата чиста и в най-малките подробности работа изпари за дълго време желанието на затворения свят на Холивуд да се съпротивява на определен натиск. През следващата седмица се уредиха до цент изостанали задължения от хазартни игри, неизплатени покупки на наркотици за внушителни суми долари.

Припомнянето на историята с Телма Тод в килията предизвика грозна гримаса на лицето на Лъки. Той забеляза вълнението и нарастващата нервност на Бъкси. Това момче нещо не е в ред. Не бива да се изпуска от очи. Но трябва да признаем, че бизнесът му в Холивуд вървеше като по часовник. Чудо на точността от самото начало. Бъкси се възползва от услугите на Джордж Рафт (Актьорът Джордж Рафт имаше бурен живот. Започнал в незаконната търговия с алкохол, продължи до върховете на киното. Приятел на Седмината големи, герой от Скарфакс, на него е посветен един филм — „Историята на Джордж Рафт“, с режисьор Хелмут М. Нюман, направен през 1961 г., в който връзките му с Бъкси са описани, разбира се, с известна сдържаност.) за своята коронация на главатар в Калифорния, новия щат, открит за дейност на Синдиката на престъпниците по инициатива на Лучиано, който против желанието на всички го беше поверил на Бъкси Сийгъл със следния коментар:

„Той е най-добрият от нас, който е на разположение. Освен това Лонджи Цвилман ми изпрати списък на типове, въшливи с мангизи, които правят там каквото си искат. Чета ви го:

Ивнинг Талбърг, братя Шънг, Карл Лейми, Джек Кок, Самюъл Голдуинг, Уйлям Фокс, Луис Майер, братя Вернер, Дари Занук, Адолф Зукор, Дейвид Селезник. Това са най-големите производители. Следват режисьори с успехи: Фринц Любич, Ото Пренингер, Макс Офус, Золтан Корда, цял куп други и още всички проститутки (Както много от сицилианците Лъки разглеждаше артистите като проститутки, специално мъжете.): братя Маркс, Дъглас Фърбанкс, Чарли Чаплин, Ал Джонсън, Едуард Робинсън, Джеки Куган, Еди Кантор, Луис Райнер, Полет Годар, Син Хасо, без да говорим за, загубените музиканти, заети само с тези извити ноти, Берлинговци, Гершуиновци, Харлдстейновци, Каковци и др…

Ето на какво ни обръща внимание братът Цвилман, а той е така поставен, че познава района. Няма смисъл да ви описвам картината. Холивуд е столицата на еврейските мангизи. За да се присадим отгоре и да вземаме най-добре парите, ще имаме нужда от един добър чифут. Това трябва да бъде Бъкси.“

Със самото му пристигане Джордж Рафт организира суперсоаре за сметка на синдиката, защото Джордж до такава степен се „заплесваше“, че въпреки огромните си хонорари нямаше никога в джоба си повече от една от онези еднодоларови монети, които подхвърля във филма „Скарфакс“.

Бъкси дойде подръка с прословутата Джийн Харлоу (платинената блондинка за любовен блян). (Джийн Харлоу, звезда от първа величина на небосклона на Холивуд, се беше омъжила през юли 1932 г. за някой си Пол Берн. Той я биеше садистично и имаше риск да повреди завинаги нейната нежна красота. Абнер Лонг Цвилман заедно с Питсбърг Фил и Дашер Абандандо реши да спаси производителния си капитал. На 5 септември 1932 г. намират Пол Берн гол в неговата стая, с пръснат от куршум калибър 38 мм череп. Неговата бивша съпруга, която за нещастие се намирала там, беше извадена на другия ден от водата край Сакременто. Така вече можеше да се каже, че Дороти Милет се е удавила, след като е убила бившия си съпруг. Цвилман остана любовник и сътрудник на Харлоу, налагайки я в нови продукции, независимо от огромните размери на скандала, който не прощаваше на кариерата на звезда от онова време. Героинята от „Обществен враг“, „Хубавицата от Сайгон“, „Куфарът от Сингапур“, „Фината муха“, „Вале купа“ загина при безкрайно странни обстоятелства през 1937 г., няколко месеца след соарето, за което говорим, свързано с настаняването на Бъкси Сийгъл в Холивуд. Кларк Гейбъл изпитваше към нея луда страст, която, изглежда, тя споделяше.

Той никога не се съвзе от тази драма, смятайки, че по някакъв начин е виновен (личен архив на автора), но той, изглежда, намери утеха след срещата си с Карол Ломбард, която почина, тя пък при самолетна катастрофа, оставяйки Краля окончателно объркан.) Най-големите звезди бяха вече дошли да ги аплодират силно начело с Морис Шевалие, Шарл Боайе, Уйлямс Бери, Робърт Тейлър, Гари Купър, Кларк Гейбъл, Пол Мини, Рамон Наваро, Едуард Робинсън, Стан Лаурел и Оливер Харди, братя Маркс, Уолт Дисни, Уолтър Пиджъм, Бинг Кросби, Хералд Фини, между звездите-жени бяха Марион Дейвис с позволението на Хърст, който не отказваше нищо на синдиката, Линда Дарлеон, Жанет Макдоналд, Джоан Крауфорд, Бет Дейвис, Констанс Бенет, Мъри О’Съливан, Дороти Ламур. Това несъмнено е било едно от най-красивите соарета на Холивуд и Шарл Боайе разказваше за него често. Трябва да признаем, че Бъкси демонстрира забележителна дарба на организатор, а имаше и таланта да се представя за симпатичен, забравяйки естествените си разбойнически маниери. Той се стараеше да се хареса, играейки на добро момче с изискани маниери, бърже покори графиня Дороти Дендис Тейлър ди Фрасо, жена твърде добре известна в американското висше общество. Лудо влюбена в него, тя го представи в най-изисканите кръгове, много поласкана от успехите, които завоюва нейният очарователен любовник. Използвайки това чудесно прикритие, Бъкси покори световната столица на киното, една приказна мина за долари. Подпомогнат от президента на организацията Джак Драмър, той действуваше експедитивно. Всички технически лица (киномеханици, звукооператори, електротехници, оператори, гримьори, художници, сценични работници) бяха обединени в един профсъюз, управляван от Уйлям Биоф и Джордж Браун — МОТСР (Международно обединение на театралните и сценичните работници). Статистите (второстепенните актьори и мимансът), за да могат да работят, трябваше да се запишат в Централ Кастинг. Нищо не ги защитаваше.

Стана ясно, че МОТСР при изключително лошо управление носеше на двамата невзрачни Уйлям Биоф и Джордж Браун два милиона долара годишно.

Бъкси нареди да ги заведат в една празна стая и зверски ги преби със своя револвер „Смит енд Уесън“-45. Когато те, стенейки, паднаха на пода, той им каза:

— Мои малки разбойници, вие току-що минахте на косъм от смъртта… Но аз съм готин пич. Ще ви оставя като фасада с едно малко отчисление. И понеже ще увелича значително вашите мършави печалби, вие ще получавате колкото и преди. Но ако някой от вас стъпи накриво, ще го заколя като прасе.

Той придоби по демократичен път абсолютно мнозинство в МОТСР и побърза да създаде една секция на статистите, друга на режисьорите, на писателите, на авторите на трикове, до този момент останали на самотек.

Бъкси Сийгъл държеше Холивуд в ръцете си.

Първата голяма демонстрация на сила той направи срещу Джек Уорнър, продуцент на филма „Робин Худ“. В последния момент, един ден преди започване на снимките, той го посети и му заяви, че членовете на профсъюза обявяват стачка:

— Но ние ти платихме с горница полагаемата се част за закрилата — простена Големият Джек.

— Без съмнение — съгласи се Бъкси, — но аз чувствувам, че вашият филм ще предизвика нещастие. Значи трябва да дадете 250 хиляди долара в налични, без което на вашия филм ще му се случи нещастие.

Уорнър даде на всичките си приятели продуценти отвратителен пример за покорство. Но Сийгъл не се задоволи с изцеждането на Уорнър. Той отиде да поздрави и Еръл Флин и не забрави да отбележи колко му отива костюмът на Робин Худ.

— Ще бъде жалко, ако обезумелите тълпи не успеят да ти се възхитят, нали? Ще ти тресна една глоба, защото съм много завистлив… 25% от твоя договор. Уговорено, а ако не си съгласен, ще уредя да ти скроят костюм от бетон, който няма да ти стои така добре, както тия одежди и ще те намерят съвсем сух във водите на Сакременто. Чаткаш ли?

Еръл схвана веднага и се съгласи. (Аз бях в продължение на 10 години приятел на Еръл Флин и той ми е разказвал този анекдот, който не говори в негова полза. Използвам случая да кажа, че в никакъв случай не беше света вода ненапита, но и че тези ужаси, написани за него, са абсолютно неверни и отвратителни, подобно на тези, които ги разпространяваха. Еръл беше смел, щедър и верен приятел, изключително елегантен… И както всички си имаше трески за дялане. — Бел. авт.) Много други го последваха. Защо да ги цитираме, някои от тях още живеят в сърцата на тълпите „като по-твърди от твърдите, побеждаващи злодеите и лошите“. А какво бихме направили ние на тяхно място?

При посредничеството на Марион Дейвис Бъкси осъществи и още един успешен шантаж за милиони долари на У. Р. Хърст. Той разполагаше с доказателства, че преди 15 години режисьорът Томас Ин, чествувайки своя 43-и рожден ден заедно с Марион Дейвис на яхтата на Хърст „Онейда“, вместо подарък получил куршум между очите. С цялата си мощ Хърст потушил аферата. Само че между другото Бъкси притежаваше снимка на Ин, проснат с голяма дупка в главата. Подобна публикация щеше да предизвика доста неприятности на Хърст. Той плати. А и неговите вестници даваха минимум информация на милионите си читатели, когато ставаше въпрос за дейността на синдиката.

Бъкси Сийгъл се превръщаше във важна фигура в „града на чудесата“. Холивуд отстъпваше пред неговия натиск, често от страх, но също и пред симпатията, която излъчваше това странно момче. Заедно с жена си Естер (която той почти боготвореше), с двете си малки дъщери Милисънт и Барбара — на 7 и 5 години, очарователни кукли, нямащи ни най-малка представа за истинската личност на своя сладък татко, Бъкси се беше настанил в чудесното имение Хойлми хилс с 35 стаи, 2 басейна и два тенис-корта. За неговите приеми се натискаха всички. Трябва да отбележим, че за много от тях те имаха характер на задължение. След като завладя света на киното, амбицията му го тласна по-нататък. През 1938 г. Бъкси контролираше игрите в Редондо-бийч, конните надбягвания в Агуа Кали Енте, листата за надбягвания с кучета в Кълвър сити. С първите спечелени долари той реши да купи яхти за развлечение с голям тонаж, които обзаведе като плаващи казина, закотвени пред Лос Анжелос (достатъчно далече извън териториалните води, за да не попадат под Ударите на закона за хазартните игри). Моторниците сновяха напред-назад, за да довеждат и отвеждат желаещите да залагат.

Първият му помощник Джек Драна го подкрепяше безрезервно. Истинското му име беше Антъни Ризоти, по чудо оцелял след Сицилианската вечерня. Отговорен пред мафията в Калифорния, той беше започнал да организира незаконните предприятия в щата, но призна, че е от негова жизнена необходимост да мине под ръководството на Бъкси. С изключителна професионална добросъвестност той не допускаше никакъв пропуск в работата.

С Бъкси нещата стояха по-различно. Доходите се трупаха и колкото те ставаха по-големи, толкова неговата небрежност към съдружниците му от синдиката се задълбочаваше, въпреки че Абнер Лонджи Цвилман зачести с даването на предупредителни сигнали за опасност. Работите стигнаха дотам, че една хубава сутрин пристигна един завършен селяндур с дълго лице, приличен на плъх, с малки жестоки очи, покварен от Армията на спасението, сицилианец, който произнесе името си жлъчно:

— Карло Гамбино… Аз съм от семейството на Лъки. Франк Костело има всички пълномощия от шефа да ръководи семейството и заедно с Лански да контролира постъпванията на задълженията към Организацията. Дойдох да проверя сметките и да събера отчисленията.

Сийгъл започна да разяснява надълго и нашироко как капиталовложенията щели да доведат до значително увеличение на доходите… Без успех. Мафиозът го гледаше иронично с очевидна недоброжелателност:

— Слабо се чуваш, приятел. Аз съм дошъл за мангизите загряваш ли? Това е. Ако имаш да правиш предложения, иди посети Лъки с чантата за изненади.

Както вече видяхме, това точно стори Бенджамин Сийгъл. Единственият резултат беше, че той вече сам трябваше да отговаря за Калифорния, а Лонджи Цвилман се ограничи предимно в Ню Джърси.

Разговорът му с Лучиано само засили чувството на Лъки, че бедният Бъкси смяташе своята дейност за прекалено важна, което беше опасно, и искайки на всяка цена да плува сам, непременно щеше да претърпи корабокрушение. Следователно занапред Организацията трябваше да го наблюдава отблизо, защото в противен случай имаше риск той да повлече след себе си едрите риби.

Генералният прокурор Томас Дауей обичаше да повтаря: „Аз разкрих на Америка, че тя е попаднала в задушаващата прегръдка на гигантски гнусен октопод, който изсмуква плътта, кръвта и жизнените й сокове и влива в нея чистата отрова на алкохола, наркотиците, проституцията, пороците, за да я унищожи. Аз отрязах главата на октопода, за това беше изписано много мастило. Сега ще посветя всичките си дни и нощи на това, да отрежа ужасните пипала, които останаха…“

Чудесна, високоблагородна програма. Първото „пипало“ се оказа самият Луис Лепке Бухалтер.

Предвид на това, че е в затвора, Лучиано не можеше да държи достатъчно здраво юздите. Костело и Лански независимо от доброто си желание отделяха все пак повече внимание на развитието на бизнеса в секторите под техен контрол. Поради липса на бдителност стана така, че всеки лека-полека дърпаше чергата към себе си. Вече не се чувствуваше ръката на един истински безпощаден господар. Една от големите грижи на Лучиано през цялата му кариера на организиран престъпник е да се прави, че стои далече от наркотиците. Това не е вярно. Вито Дженовезе му служеше за провеждането на дръзки манипулации с политици извън всяко подозрение, посланици на някои страни, титуловани особи от висшето общество, пристрастени тогава, както и сега, към наркотиците. Но самият Лъки, който в началото на кариерата си доставяше бял прах под панделките на шапките, произведени от г-н Голдман, признат за виновен и осъден за пръв път по тази причина, искаше до края на живота си да не бъде пряко замесвай в тази дейност.

Когато пред него ставаше дума за наркотик, той изпадаше в страшен гняв. Не е възможно да се опише яростта му, когато пратеникът на Лепке Джо Адонис му съобщи, че Дебелия Бухалтер е затънал до гуша в трафик с наркотици от Хонконг и е спечелил повече от 10 милиона, че Отделът за борба с наркотиците го е подушил, че Лепке се крие и че моли за незабавна помощ, защото по следите му е Хари Анслингер, шефът на отдела.

За да спечели време, Лъки Лучиано реши двойното А (Албърт Анастасия) да даде помощ и подкрепа на Дебелия, с когото да се разправя по-после.

Ето най-важните пасажи от интервютата, дадени от хора, отблизко запознати с аферата Лепке, и специално Чарлз Брейтъл (съдия от Върховния съд на щата Ню Йорк), Виктор Хервиц (помощник на Томас Дауей) и Джоузеф Кайтз (официален представител на профсъюза на докерите):

Бухалтер контролира чрез терор по-голямата част на работническите обединения и асоциациите на собствениците на предприятия в Ню Йорк. Негов лейтенант е Гурах Шапиро. Те изнудват безжалостно онези, които работят по-специално в секторите на готовото облекло, транспорта и хлебарниците. Когато някой от предприемачите иска да попречи на организирането на работнически профсъюз, той се обръща към Лепке и към Гурах… Известно бандитско дуо… и когато профсъюзите искат да контраатакуват, те също трябва да подпишат договор с Лепке и Гурах. По такъв начин кръгът на насилието се затваря. Непокорните гласове на протест се задушават.

Лепке и Гурах влизат във връзка със собствениците, които отказват да платят прекомерно високите суми в замяна на тъй наречената закрила срещу лични нападения, стачки и евентуално всякакво възможно унищожаване на предприятието. Исканията за присъединяване към организацията и за плащане на членски внос за закрила е всъщност директна форма на изнудване. Така двамата тероризират и съсипват в продължение на години нюйоркската конфекционна промишленост.

Трябваше някой да се реши да направи нещо, за да изтръгне индустрията от контрола на тази сган. Томас Дауей, избран за окръжен прокурор на Ню Йорк в 1938 г., започва настъпление срещу изградената от Лепке-Бухалтер криминална империя. Ето и неговата първа декларация по радиото по този въпрос:

„От години Луис Бухалтер, по-известен под името Лепке, е най-ужасният от всички изнудвачи на американския промишлен свят. Неговите гангстери принуждават индустриалците в конфекцията и хлебопроизводството да му плащат данък за така наречената закрила… и убиват всеки, който се осмели да им се противопостави! През последните две години петима от предишните членове на бандата на Бухалтер бяха убити, а днес един обикновен гражданин беше убит от куршуми, предназначени за друг от сътрудниците на Лепке! Стига вече… Трябва ми Лепке, жив или мъртъв.“

Език несъмнено мъжествен, но предназначен да скрие желязната воля и непреодолимото желание за достигане на високи постове в управлението, а защо не и до най-високия административен пост от сегашния окръжен прокурор на Ню Йорк. Тази декларация има също за цел да подреже крилата на Хувър, директора на федералното бюро за разследване, който беше по петите на Лепке, и на Хари Анслингер, шеф на отдела за борба с опиатите.

Трябва веднага да споделим, че цялото това раздвижване отговаря на значението на човека. В нашето изложение, посветено на раждането и развитието на Синдиката на престъпниците, Бухалтер се появява епизодично, защото той се включва в него по-късно, но личността му изисква обстойно запознанство.

Луис Бухалтер е роден в Манхатън през 1897 година. От много млад той върши престъпления, за да преживява. Единственото човешко чувство, което познава, е неговата пълна и искрена привързаност към едно друго еврейско момче, израснало както него на улицата — Якоб Гурах Шапиро. Двамата започват заедно, като изнудват дребните пласьори на наркотици в Ист Сайд, Лепке е бил толкова беден, че когато го залавят за първи път за кражба през 1931 г. (Вероятно в оригинала е допусната печатна грешка, не е възможно Лепке да е заловен в кражба за първи път през 1931 г., най-вероятно е през 1911 г. — Бел. прев.), полицаите забелязват, че той носи две леви обувки, естествено крадени. Двадесет години по-късно — станал вече цар на престъпленията и незаконните гешефти в Ню Йорк, оборотът му възлиза на 50 милиона долара тогавашни пари. От самото начало Лепке и Гурах не се отделят ни крачка един от друг. (Този прякор на Гурах идва от любимия му израз „Гет аут ъф хиър“ („Измитай се“), който той изговарял толкова отчайващо неправилно, че се получавало Гур а хиър. Той беше брутален дебелак с телосложение на хамалин, който служи на Лепке, мозъка на тендема, за побойник и телохранител, преди да му стане верен лейтенант и съдружник. Двамата бяха неразделни.) Техните действия се съсредоточават върху предприятията за конфекция. Работят за бандата на Якоб Литъл Оджи Орген и в 1923 г. му помагат да отстрани конкуренцията на Натан Кит Дропер Каплан. Апетитът идва с яденето. През 1926 г. Лепке без затруднение убеждава Гурах да застане начело на бандата, като отстрани Орген. На 15 октомври Орген прави знак на едно такси, което спира. В момента, когато се приготвя да се качи, кола, шофирана от Гурах, се приближава. Вътре е Лепке с автомат „Томпсън“ в ръце. Откосът изтрещява и разрязва буквално на две Орген. Ранява тежко телохранителя му — един от братята Даймън.

Лепке елиминира безпощадно всяка опозиция вътре в бандата и през 1927 г. става абсолютен властелин на бизнеса с готово облекло. Тъй като овладявайки профсъюза на кроячите, можеше с едно решение да остави без работа 50 хиляди работници от бранша, на тях много скоро не им остана друга възможност, освен насилствено да бъдат присъединени към многобройните профсъюзи, създадени от бандата. За да ги принуди да сторят това, Лепке създаде своя собствена банда от убийци, само евреи, между които Менди Уейо, Кърли Холс, Дени Фейл и Пол Бергер. Благодарение на тях и на своите обединения в конфекцията той успява да проникне в огромния профсъюз на работниците в шивашката промишленост с повече от 40 хиляди членове и в края на краищата да го подчини напълно. После идва ред и на профсъюза на разносвачите на стоки по домовете, на профсъюза на шофьорите на камиони, после на профсъюза на кожарската индустрия, на индустриалното производство на хлебни изделия, на киномеханиците.

Вече стана дума, че по това време той предпочита да се опре, а след това и да се присъедини към бандата на Четиримата, защото унищожаването й не беше за неговата уста лъжица. Лепке можеше да бъде и благоразумен, когато не е по-силният. Това му позволи да получи покана за участие в Генералните щати на престъпниците в Атлантик сити. Там Лепке стана член на висшия директорат на Синдиката на престъпниците и шеф на „Мърдър Инкорпорейтид“, изпълнителния клон на синдиката, който привежда в изпълнение присъдите на Съда Кенгуру. Заедно с Анастасия и Сийгъл той влизаше в безмилостен триумвират. Бригадата от убийци-евреи на Лепке стана гръбнак на Анонимното дружество за убийства. Така благодарение на тях той стана истински голям шеф, по-голям от останалите двама.

Ето как историята на Лепке ни доведе до „Мърдър Инкорпорейтид“. Но понеже приехме да спазим хронологията, на тази тема ще се спрем по-подробно в една от следващите глави.

В края на сухия режим Лепке и Гурах продължават да разширяват своя незаконен бизнес, чувствувайки типичния за всички гангстери ненаситен глад за долари, организират най-голямата мрежа за наркотици, позната по това време, за да компенсират липсата на печалби от алкохола.

Те се заемат със закупуването на наркотици от целия свят и пренасянето им в САЩ. Отбележете, че на американска територия Лучиано иска за осигуряването на разпределението и реализацията най-малко една трета от печалбите. Лепке прибира също една трета. Големият закупчик в чужбина е Кърли Холт. Всичкият складиран хероин се заплаща в брой. Другият голям търговски агент на смърт в малки дози, Яша Каценбърг, се беше специализирал по Далечния изток с бази в Хонконг. (С шест пратки за четири дни той успя да внесе в САЩ хероин и морфин на стойност повече от 10 милиона). Той свърши в Ист Ривър с пръснат с палка за бейзбол череп и с циментов блок, завързан около краката, защото „незаконно“ беше запазил част от огромните суми, с които му се налагаше да работи. Върхът на мерзостта. Той се опита да прикрие своята кражба, като подреди залавянето от митничарите на товар с наркотик, който се оказа с много по-малка стойност от похитеното количество пари.

Когато през 1935 г. Шулц настоява за убийството на Дауей, именно Бухалтер, да се върнем на него, кара Върховния съвет на Синдиката да се откаже от даденото по време на едно предишно заседание съгласие. Казваме това, за да се разбере добре все по-нарастващото влияние на Лепке в организацията, чувствителна към несметните приходи, процент от неговите процъфтяващи сделки. Този, който носи толкова пари за своите съдружници, се смята за част от най-добрите. Неговата дума се чува. Законът на бандите се основава на осезаемите реалности. Между другото, именно неговите хора, Менди Уайс, Чарли Уоркман (Дървеницата) и Али Таненбаум ще убият Шулц и трима от лейтенантите му в един ресторант в Ню Джърси.

Екипът на Дауей, по-специално Джоузеф Кайтз, ни потвърдиха, че са идентифицирали незабавно убийците благодарение на показанията на една проститутка, в дома на която са се преоблекли. Но трябваше да изминат десет години, за да могат следователите да натрупат достатъчно доказателства и свидетелски показания, за да пратят Менди Уайс на електрическия стол, а Уоркман на доживотен затвор.

Някъде през 1933 г. започват истинските неприятности за Лепке и Гурах, а заедно с тях за още 158 гангстери. Те са обвинени в нарушение на закона „против тръстовете“. Осъдени са на една година затвор и глоба от хиляда долара всеки. Федералният съдия Джон Нокс съжалява за тази присъда: „Това е само леко пляскане през ръцете, но е максимумът, който можех да им дам.“

С типичното за всеки от тях нахалство двамата побратими намираха присъдата за твърде солена. Две седмици по-късно, без да плащат никакъв залог, те бяха освободени. При разглеждане на делото съдията Мартин Ментън, за когото беше всеизвестно, че се е продал на гангстерите и е приятел на Франк Костело, анулира първата присъда и я замени с условна.

Това, което доведе до краха на Лепке, е невъобразимото разрастване на неговата криминална империя и фактът, че не беше пряко направляван от Лучиано. Изнудванията му бяха толкова много, толкова сложни, толкова преуспяващи, че той не бе в състояние да ги контролира лично. Лошо подпомаган, той се вижда принуден да убива собственоръчно амбициозните лейтенанти, които искат, а и са в състояние да го изместят, вечното връщане към закона на джунглата. Имаше големи липси, по-конкретно в горящия вече сектор на наркотиците. Той командуваше една прекалено голяма армия от убийци и изнудвачи. По-дръзките тихомълком работеха за своя сметка. За да държи в ръцете си безбройните синдикати на своя тръст, Лепке трябваше да увеличи броя на заплахите, убийствата и изнудванията. Дауей с ореола на успеха с Лучиано и Шулц в края на краищата го обяви за обществен враг N1. В същото време двамата с Шапиро попадат под ударите на федералните закони. Бюрото за борба с наркотиците намира доказателства, че са вложени 10 милиона долара в покупката на заловена пратка наркотици.

Лепке се чувствуваше сгащен. Телефонът му се подслушваше. Следяха го. Той не можеше да се среща със своите лейтенанти никъде другаде, освен в холовете на хотелите, гарите, автобусните спирки, след като се отърве от преследвачите. Скоро нещата стигнаха дотам, че комбини за милиони долари се обсъждаха в клозетите на долнопробни кръчми или в коридорите на метрото.

Хванат изкъсо, Лепке не поема никакъв риск. Той заповядва систематични екзекуции на всички хора, които Дауей иска да разпита, дори и на тези, които нямат какво да кажат! Предпазливостта никога не е излишна. Достатъчно е да извикат някого в канцелариите на Дауей и той трябваше да се счита за труп. Цялата корпорация на убийците стоеше с пръст на спусъка и му се подчиняваше безпрекословно. „Дауей и неговият екип си изгубиха както ума, така и свидетелите“ — се провикна Уолтър Уинчел.

В средата на лятото натискът стана неудържим. Лепке признава на своя лейтенант Пол Бергер: „Нямам вече нерви… Виждам ченгета навсякъде… Подпалиха ми се табаните… Изчезвам.“

Всъщност той не напуска Ню Йорк. По заповед на Лучиано Анастасия го настанява в луксозен апартамент, натъпкан от майстори още по времето на сухия режим с най-различни „неща“: чекмеджета с тройни дъна, плъзгащи се библиотеки с възможност да се спи в удобен диван между две вътрешни стени с вентилация и т. н. Скривалището се намира точно над един невзрачен дансинг на Ориенталския площад. В това скривалище Бухалтер ще живее две години, без никой да подозира присъствието му там. С всеки изминал ден неговата предпазливост се изостря, уплахата се засилва, жаждата му за мъст добива маниакални размери. Връщайки се към миналото си, той открива имена и ги записва. Дузини нещастници, които смътно си спомняха за него, щяха да паднат под ударите на „двойното А“ (Албърт Анастасия) или по-често под ударите на Луис Капоне (той няма нищо общо с фамилията на Ал Капоне), един от шефовете на „Мърдър Инкорпорейтид“, или още под ударите на Ейб Релис, за когото се говореше толкова много, почти колкото той самият щеше да говори, а както ще видим, това значи много… Лепке излизаше често от своето странно убежище, за да повдигне духа на своите хора и да контролира определени дейности. Истинска лудост, тъй като, ругани от Дауей и Валънтайн, нюйоркските полицаи увеличиха патрулите, разследванията и здраво разтърсиха информаторите. Не се добраха до никакви сведения, толкова голям бе страхът, наложен от хората на Лепке, извършители на серия убийства. Хувър го преследваше с хората на ФБР, ръководейки лично определени операции „анти Лепке“. Повече от 100 хиляди афиши, обещаващи най-напред 25 хиляди долара за неговото предаване жив или мъртъв (по-късно сумата постепенно ще нарасне до 100 хиляди), бяха разлепени по целия щат Ню Йорк. Върху стените се виждаше само главата на Лепке, но не го намираха никъде.

Все пак натискът стана много голям и Бухалтер се прехвърли от Ню Йорк във Флатнуш. Психологически удар от голяма величина, защото той ще постави съдбата си в ръцете на Дороти Уоркър, вдовица на гангстера Фоти Уоркър, а и последното куче в полицията не се съмняваше, че Лепке го е убил по отвратителен начин със собствените си ръце. Кой би се сетил да помисли да го потърси там? Нещастната Дороти бе до такава степен тероризирана от чудовището, че можеше да излиза и се връща, когато пожелае. Тя знаеше, че ако нещо се случи с Лепке, нейната съдба ще бъде още по-страшна от тази на покойния й мъж. Наемателят я преби, за да разбере това по-добре. Тя разбра.

Парализиран от нелегалността, в която живее, Лепке се оплаква: „Имам чувството, че моите работи изчезват, стопяват се в ръцете ми.“

Той не бе далеч от истината. Един човек, който изпитваше ужас да гледа как се губят пари, Том Трите кафяви пръста (толкова много пушеше „Камел“), верният на Лучиано Томи Лукезе, важен член на мафията, беше хвърлил око на бизнеса в конфекцията и претендираше за право на наследство. Той мечтаеше да си оплете кошницата, това бе очевидно.

Когато разбра това, Лепке изпадна в истеричен гняв: „Никой няма да нагази в моите води под предлог, че съм духнал“ — крещеше той пред Анастасия и Ейб Релис. „Албърт, иди да кажеш на Лъки да постави на мястото му този мизерник Лукезе, кажи му и това, че облеклата са мой бизнес… Това е уговорено от самото начало… Не може да става дума за дискусия, дори ако е в мой интерес. Кажете също така на този побъркан, Трите пръста, че ако се докосне до моите работи, ще му остане само един, за да си бърка с него в носа, и още, че преди това ще му отрежа друго нещо…“

Анастасия предаде точно всичко на Лучиано и той склони. Нареди, на Томи Лукезе да изостави тези свои мераци… Защо това поведение? Най-напред, защото на страната на Луис Бухалтер беше свещеният закон на Организацията. Но също защото Лъки не си позволяваше да забрави, че Лепке си остава тъмният шеф на „Мърдър Инкорпорейтид“, шеф на стотици убийци, разпръснати във всички щати, които той знае да използва всеки по специалността му и които действуваха светкавично, а в своята изобретателност и ефикасност нямаха равни на себе си. Само една дума от страна на Лепке и всекиму можеше да се случи какво ли не. Това е бомба, която Синдикатът на престъпниците беше вложил в просташките ръце на Лепке.

Така, за да запази себе си, Лучиано предпазваше Лепке.

В края на двегодишното безплодно търсене Томас Дауей и Х. Хувър разбираха, че никога няма да хванат Бухалтер, ако продължават да използват обичайните средства, дори да удвоят или да предложат награда в петорен размер. Трябваше да се намери нещо ново. Лейтенант Конрад Поленгаст, заместник на Валънтайн, шефа на полицията в Ню Йорк, имаше по-голяма фантазия от останалите:

— Да преброим всички големи шефове на банди в Ню Йорк и Ню Джърси, да ги затворим, да ги разпитваме, да ги тормозим всеки ден, да изтупваме бълхите на тези мръсници, денем и нощем, да поставим зад решетките добродетелните им женички, да направим живота им невъзможен, като ги накараме да разберат, че ще ги преследваме, докато пазят Лепке, и че ще ги оставим, ако той попадне в наши ръце.

Екипът на Дауей се хвана за тази идея във федерален мащаб, последваха го момчетата от Федералното бюро за разследване. Агентите на Министерството на финансите се нахвърлиха като мухи върху сметководните книги на гангстерите. Те самите бяха затваряни ежеседмично ту от едните, ту от другите.

Задържаха ги в най-отвратителните килии за най-малки отклонения от правилата за носене на оръжие или правилника за движението по пътищата. Увеличиха се хайките и тормозът от страна на полицията върху всички нощни заведения, барове и ресторанти, които те редовно посещаваха. Телефоните им се подслушваха открито. Следяха ги 24 часа в денонощието, кореспонденцията им започна да се губи. За всички шефове на банди животът, а най-вече работата ставаха невъзможни. Това продължи седмици без най-малко прекъсване. Този път се получи така, че членовете на Организацията, от една страна, бяха преследвани от полицията, а от друга — имаха много загуби.

Загубите ставаха наистина огромни. Трябваше да се предприеме нещо. Конвенцията на синдиката изискваше защитата на Лепке, но не беше ли редно той сам да се пожертвува в името на общите интереси, след като Организацията играеше играта докрай и все още отказваше да го принесе в жертва. Парадоксът е в това, че единственият, който можеше да изпълни важния „договор“ срещу Луис Бухалтер, е „двойното А“, нали Албърт Анастасия е официален телохранител на Лепке, когато му се налага да излиза…

Накрая беше свикано извънредно събрание на Синдиката на престъпниците. При пълно единодушие неговите членове, строго мъмрени в Данемора от Лучиано, решиха, че Лепке трябва да се предаде при най-изгодните условия, после Организацията ще поеме грижата да го измъкне. Оставаше да го убедят. Изборът падна на Мое Димплес Воленски, приятел на Лепке, работил с него в игрите. Той добросъвестно прие плана, после се свърза със заинтересования. Луис Бухалтер не издържаше вече на тази изнурителна война. Нервите му изневеряваха. Планът беше умно измислен и не предизвика голямо недоволство у Лепке. Той се състоеше в следното: за да се ограничат загубите, Организацията трябваше да сключи джентълменско споразумение с Хувър. Той щеше да има честта да извърши ареста на века, но намирайки се в ръцете на ФБР, Лепке можеше да бъде съден единствено за трафик на наркотици и да получи присъда затвор. Докато ако бъде заловен от Дауей, той ще го изправи пред съда на щата Ню Йорк, който ще го обвини за една стара история, престъпление срещу Джо Розена, и можеше много лесно да му донесе смъртна присъда.

Воленски го увери, че договорът, сключен с Хувър, е железен (Мое Димплес Воленски ще бъде направен на решето от куршуми в един ресторант на Манхатън през 1943 г., понеже по заповед на Лучиано накарал Лепке да се предаде, а дадените обещания няма да бъдат изпълнени.), че шефът на ФБР ще изпълни своите ангажименти. От друга страна, Лъки Лучиано от Данемора гарантираше, че докато Лепке е в затвора, неговите работи ще бъдат поети от Организацията и че той ще може да получава това, което му се полага, по обикновения канал в банката. Прехвърлянето ще става автоматично, според същия основен принцип, възприет и за Чарли Лъки след неговото влизане в затвора.

Лепке отстъпи. Почти с облекчение. Оставаше да се осъществи деликатната маневра, която да доведе до предаването му без опасност за живота. Полицията беше нащрек, на всеки ъгъл и всеки полицай бе готов да го застреля в упор. От Данемора Лъки намери още едно решение.

— Трябва да установим пряка връзка с Хувър… В джоба ми е нашият скъп Уили О’Дуайър (съдия в Кингс — Бруклин, избран благодарение на фондовете на „Банката за смазване“ и бруталността на кампанията, водена от Синдиката), или Морис Новик (помощник на Фиорело Ла Гуардия…), аз ще се заема с този отпадък Уолтър Уинчел (Много известен американски журналист по онова време.), този тип, който искаше да ме експулсират от Барбизон, защото миризмата на парите ми не му харесвала. По радиото, в печата, той ще вдигне ужасен шум с това, че пръв е научил (изключителни права над първата информация) и ще гарантира споразумението.

Чарли имаше винаги добри идеи. Костело ги препредаваше. На 24 август 1939 г. един черен „Пакард“, шофиран от Албърт Анастасия, намали и спря на улица 101 в Бруклин, номер 3. Един мъж с големи черни очила, с повдигната кожена яка на пардесюто излезе стремително от преддверието и се вмъкна в колата, блъскайки след себе си вратата. След като пресече Бруклинския мост, Анастасия навлезе в Манхатън. На ъгъла на Пето авеню и 28-а улица черен „Кадилак“ със спуснати пердета пресветна светлините. Двойното „А“ паркира след него и постави ръка на пистолета си.

От другата кола Уолтър Уинчел, който стоеше зад волана, направи знак с ръка през спуснатия прозорец. Лепке излезе бързо. Задната врата на кадилака се отвори, той влезе. Една ръка се протегна:

— Здравей, аз съм Едгар Хувър.

— Здравей, аз съм Луис Бухалтер.

— Лепке?

— Така ме наричаше мама.

Едгар Хувър го гледа продължително, междувременно колата тръгна, после каза замислено:

— Твоята майка? Боже господи, нима е възможно ти да имаш майка?

Беше 22,10 ч. на 24 август 1939 година. Над града имаше ужасна мараня като пред буря.

Гурах Шапиро, който не можеше да прави нищо без своя верен приятел Лепке, също се предаде.

Тази дата е важна. Тя бележи по особен начин най-високата точка от първия етап на развитието на Синдиката на престъпниците, който ще завърши през 1962 г. със смъртта на Лучиано.

Без предаването на Лепке вероятно никога нямаше да има, 9 месеца по-късно, този изключителен Разпети петък по простата причина, че Лепке щеше с „огън и меч“ да запази дисциплината в „Murder Incorporated“.

Организацията трябваше от своя страна да преодолее големи трудности. Тя беше в зенита си. За много от нейните блеснали кървави звезди на един небосклон, лишен от човещина, избухването беше много близко. Отваряше се черна дупка.

Значи, всичко започна с Лепке. Хувър ликуваше. Той бдеше над жертвата си. Държеше на нея. На 27 ноември 1939 г. Луис Бухалтер и Шапиро, както беше уговорено, са изправени пред Федералния съд. Съден само за трафик на наркотици, Лепке получава 15 години затвор. Той се смята за спасен, когато Томас Дауей се хвърля на щурм да му бъде поверен случаят.

Едгард Хувър се бори като лъв, брани не гангстера, най-долнопробния обществен враг N1, а поетото задължение.

Любопитно е това как Томас Дауей се перчеше: „Имам за какво да го изпратя в тъмницата за 500 години или на електрическия стол, по избор.“ (Всичко, което стана по делото Бухалтер, е показателно за престъпния гений на Лъки Лучиано. Той знаеше, че Лепке никога няма да се предаде на Дауей и той направи всичко възможно да го успокои и хвърли в обятията на Хувър. Сполучлив ход.

Но единственият човек, без когото на Лучиано е невъзможно да си възвърне свободата, е Том Дауей, жаден за власт политик, който нямаше друг начин да постави кандидатурата си за най-високия пост, без да шокира общественото мнение, убеждавайки го в своята сила — че е непобедим ангел на доброто, който преследва неотклонно и безспир демоните на злото, Лучиано беше открил ахилесовата пета на Дауей. Той ще жертвува безжалостно Лепке — гангренясалата част, която трябва да бъде ампутирана, преди заплахата да зарази цялата организация, за да предостави на Дауей опорна точка и да получи власт над него. Между другото това, което той признава невъзмутимо в своето „Завещание“, само потвърждава верността на непубликувани разкрития, които ние имаме по този въпрос: „За мен беше въпрос на живот и смърт, Дауей трябваше да мине през Албани (столицата на щата Ню Йорк), за да се представи на изборите за Белия дом. Беше ни нужен в столицата на щата, защото, като губернатор той щеше да има право да ме пусне на свобода под гаранция. Имаше за разрешаване два проблема: да стане така, че Дауей да победи Ломън и всички останали кандидати, избрани измежду демократите, и вторият, да се дадат на разположение за предизборната кампания на Дауей толкова пари, че той да не може да не почувствува, че действително ми е задължен. Този път няма да се оставя да ме прекарат, както в историята с Рузвелт, където ние си свършихме работата и получихме потупване по рамото. В случая с господин Том Дауей планът, който си представях, щеше да ми даде предимство над него.“) Той притежаваше някакви нови данни или беше на път да ги набави… В края на краищата с помощта на съмнителни средства, най-малкото незаконни, Дауей сложи ръка на Лепке, изтръгна го със сила от федералното правосъдие и го предаде под юрисдикцията на щатския съд в Ню Йорк. Любопитно е, че той успя да представи доказателства за придобиване по незаконен начин средства и да докаже по-специално изнудвания в хлебарската промишленост. Нещата се обърнаха към лошо и Луис Бухалтер получи 30 години. Толкова, колкото и Лучиано. Доволен от себе си, Дауей направи голяма крачка към губернаторското кресло в Албани. Лепке се успокои.

Томи Трите пръста Лукезе посети Лучиано в Данемора, за да му бъдат прехвърлени делата. Но не беше ли това предвидено от дълго време?

Истина е, че приятелите на Луис Бухалтер му останаха безрезервно верни и му представиха цялата възможна подкрепа до момента, когато Дауей не го хвана в мъртвата си хватка, принуждавайки го да бяга и да се крие, а след това и да се предаде, подтикван от Лъки Лучиано. Анастасия от своя страна елиминира сам или нареди да отстранят 11 души, чиито свидетелски показания можеха да унищожат Лепке. Бъкси Сийгъл независимо от безметежното си съществуване в Лос Анжелос се натопи сериозно при осъществяването на един необичаен договор.

В края на сухия режим един от хората на Лепке, убиец, на име Хари Гринбърг, наричан Големия Грини, след извършването на убийство за сметка на своя работодател Бухалтер се оказа следен много плътно от полицията. Лепке му нареди да изчезне в Канада и да чака заповеди. Времето минаваше и Големия Грини се оказа без пари, „на сухо“. Известно време той води жалко съществуване и констатирайки, че мизерията не е идеалната метреса, а и че му дължат все пак нещо, се нервира. Той натовари един приятел, пилот на самолет от хубавите времена на сухия режим. Дани Догхерти, да предаде на Бухалтер послание, което би могло да се предаде накратко по следния начин: „Имам чувството, че си ме изоставил. Аз обаче не забравям нищо, мога дори да поразкажа нещичко, ако видя, че нищо не идва. Изпрати ми срочно пет хартийки с образа на Грант“ (пет хиляди долара).

Живеещ в зловещите видения на свидетелствата, които ще се окажат фатални в съда, Лепке реагира гневно. Веднага издаде заповед на Али Таненбаум и го изпрати да пречука Големия Грини.

Догхерти, свидетел на гневното избухване на Лепке, разбра, че неговият приятел в изгнание ще получи по-скоро една ливра олово, отколкото пет по хиляда. Той веднага го предупреди. И когато Али Таненбаум претърси Монреал, стана ясно, че Големият Грини е отишъл да си търси късмета другаде.

Този Гринбърг така безпокоеше Лепке, че когато Томас Дауей започна да го следи прекалено, той натовари Бъкси да направи всичко, за да намери все изплъзващия се свидетел на едно кърваво минало, който можеше с едно изречение да го изпече на електрическия стол.

Заповеди бяха дадени по цялата страна. Организацията намери следа от Гринбърг, който неотдавна беше влязъл във връзка с Пърпъл Мод от Детройт, за да работи каквото и да е, и чудно, повече не се беше появявал.

Отгоре на всички неприятности Бенджамин Сийгъл се оказа преследван от федералния прокурор Кахел, който го обвиняваше в криминални престъпления от 1928 г. и след това. На 4 септември 1939 г. той беше изправен пред федералния съд, отказа да говори и на 29 септември беше затворен за оскърбление на съда. Накрая на 4 октомври го освободиха, след като всички видни личности и най-нашумели звезди на Холивуд дойдоха да свидетелствуват в хор за неговите изключителни качества. Графиня ди Фрасо пусна в ход политическите си връзки. Неохотно, но все пак бе освободен. Току-що прибрал се в родното огнище, Бъкси прие Шолем Бърнстейн (известен независим убиец), който срещу „скромно“ възнаграждение му съобщи скривалището на Големия Гринбърг. Беглецът се криеше на Юса стрийт в Лос Анжелос, т. е. на две крачки. Трябва да си спомним, че Лепке се беше предал на Хувър на 24 август 1939 г., значи беше срочно необходимо да се заемат с този опасен бъбривец.

По лични причини Шолем Бърнстейн отказва да се споразумеят. Налагаше се изключителна предпазливост. Бъкси не можеше, без да се изложи на опасност, да използва един от своите калифорнийски екипи от убийци. Той успя да открие Али Таненбаум и Уайти Краков, които също се криеха, и едно друго лице, освободено от затвора, Чемпъл Сейгъл, а за щастие успя да убеди Франки Карбо да оглави смъртоносния екип. (След едно начало в кариерата на спортните обзалагания Карбо успя да проникне в кръговете на бокса. Малко по малко той се специализира в боксовите срещи в средна категория, разшири комбините и те му донесоха луди пари вследствие на опорочени залагания. Неговите методи на натиск върху шампионите не се нуждаят от коментар. Той успя да постави напълно под свое опекунство Бика на Бронкс, Джеки Ла Мота, който успя да отнеме световната титла на французина Марсел Сердан в Детройт на 17 юни 1949 година. В хода на техния бой Ла Мота получи тежка контузия на едната ръка и ставаше ясно, че Сердан няма проблеми да вземе реванша, предвиден за 2 декември 1949 г. в Медисън Скуер Гардън. Поне всички специалисти бяха сигурни в това.

В началото на октомври четирима души от хората на Карбо се настаниха в хотел „Кларидж“ в Париж. На 27 октомври Марсел Сердан се качва на борда на един „Костелейшън“ на Ер Франс на летище „Орли“. Няколко часа по-късно самолетът се разбива над Азорските острови. Никой не остава жив. Официалното разследване не стига до никакво заключение. Джек Ла Мота става световен шампион.

На 28 октомври четиримата, човека на Карбо не бяха вече в „Кларидж“.

През 1961 г. по изобличение на Дон Джордан, световен шампион в полутежка категория, че е искал „насилствено да го лиши от свобода на действие“, Карбо ще бъде осъден на 25 години.

Карбо умира от рак през 1976 година.)

Трябваше да се действува бърже, защото ако Големия Грини установеше контакт с Дауей, това щеше да бъде краят на Лепке. Произнасянето на присъдата му беше предвидено за 27 ноември 1939 година.

Четиримата убийци се сменяха предпазливо, за да изучават навиците на Гринбърг. Те бързо се убедиха, че жертвата им излиза само веднъж на ден, вечер, за да се поразходи, и се връща със сак с продукти и вестници.

С настъпването на нощта на 22 ноември 1939 г., както беше предвидено, Гринбърг излезна от къщи, но този път предпочете да вземе малкия си „Форд“. Един час по-късно той се прибра и паркира, без да забележи един „Кадилак“, на кормилото на който стоеше Али Таненбаум, а до него Чемп Сейгъл. Задните врати се отвориха. Внимателно от тях излязоха Бъкси Сийгъл и Франки Карбо.

От втората кола Уайти Краков ги прикриваше. Големият Грини взе пакетите от форда. Когато се обърна, двама души стояха пред него. Франки Карбо мина две крачки пред Бъкси Сийгъл, тъй като това беше негово задължение, протегна бавно ръка и изстреля целия пълнител на колта в гърдите на стоящия пред него. Големият Грини има любопитния рефлекс да се опита да хване една ябълка, паднала от пакета заедно с него, после се просна, уринирайки обилно.

— Отвратителен до края — забеляза Бъкси.

Те си тръгват съвсем спокойно.

Една година по-късно Али Таненбаум, задържан за други дейности, разказва за тази акция на прокурора Туркъс, който издава заповед за арестуването на Сийгъл и Карбо.

Преследването на Сийгъл беше формално и съдържаше елемент на забава. Всъщност той се криеше у дома си, на тавана, в хитроумно прикрито луксозно скривалище. Той съжаляваше само за изгубените слънчеви бани. Неговите адвокати го успокоиха, като му обърнаха внимание, че Таненбаум, който е участвувал в акцията, не може да бъде свидетел. Благодарение на тези показания Таненбаум се спаси. Лека-полека неприятностите на Бъкси се уредиха, но трябва да признаем, че той прие опасностите и риска от издънване, за да спести най-лошото на Лепке. Една помощ без никаква изгода за него.

От Данемора Лучиано продължаваше спокойно да управлява своите работи, когато в началото на 1940 г. Костело отиде да го посети с лице, много по-тъжно от обикновено, и с глас, по-стържещ от когато и да било.

— Лъки, този път има нещо съвсем непредвидено. Релис се е предал на Бъртън Туркъс и Уил О’Дуайър ми каза, че за много народ това е краят. Този долен мръсник пее така, както досега никое канарче не е пяло. (Предател, издайник, този, който се поставя в услуга. — Бел. авт.) Дори ти в тая „клетка“ не си вече в безопасност. Ще трябва да си впрегнеш сивото вещество и да мислиш за това, само за това. Аз ще дойда да те видя и ще действуваме според твоите указания.

Костело остави Лучиано, измъчван от нерадостни мисли. От този момент нататък той му съобщаваше редовно до кой куплет беше стигнала песента на „канарчето“.

Организацията разполагаше с двама свои хора между офицерите на полицията, които държаха всекидневно в течение, за признанията на Кид Туист, наречен Изчанчения, за да знаят каква музика да засвири в контрапункт.

Защото предателството на Релис отвори в структурата на Синдиката на престъпниците такава пукнатина, че влезлият през нея вятър можеше да помете всички.