Синдикатът на престъпниците

Глава четвъртаКАТО ПОЛЕТ НА СОКОЛ…

Енох Джонсън, по прякор Нуки, се дуеше от кеф в белия си костюм. Никога работите му не бяха вървели толкова добре.

Преди да излезе, не можа да се въздържи и се похвали на любовницата си Фили:

— Сега, мойто момиче, съм съвсем вътре в играта.

Той едва ли имаше представа колко точно се изразява. Само едни друг човек беше толкова безочливо убеден в късмета си.

Късметът!

Големият бос Лучиано до такава степен му се уповаваше, че считаше цифрата седем за свое щастливо число и той просто реши:

— Бъркотията идва от стотиците банди. Аз направих своя избор. От днес нататък ще бъдем седем организации, които ще решаваме кой колко ще порка в тази страна. Тези, които не искат да се слеят с нас, ще пият по чаша студена вода.

И Лучиано назначи Нуки Джонсън за шеф на южната част на Ню Джърси. Той беше един от седемте главатари, един от седемте неприкосновени. Другите също получиха големи имения. Лански и Сийгъл — Ню Йорк и Ню Джърси, Джо Адонис — Бруклин, Лонджи Цвилман и Ули Морети заедно с графство Насу — северната част на Ню Джърси, Розен, Биту и Гордън — Филаделфия, Кинг Соломон от Бостън щеше да контролира Нова Англия. Висшият контрол за всичко, разбира се, беше за Лучиано и Торио.

Вито Дженовезе стана бързо отговорен за изпълнение на решенията, взети на най-високо равнище.

Независимо от това, дали по-дребните риби искат или не, за по-малко от година обединението на незаконната търговия с алкохол беше осъществен. Групата на Седмината наложи своя закон за производството, покупко-продажбата и пласмента на алкохола на двадесет и две банди. Останалите изчезнаха от само себе си или ги принудиха да изчезнат.

Несъмнено Нуки Джонсън чувствуваше, че нещата се развиват в правилна посока. Що се отнася до късмета, даже когато не го съпътствуваше, той знаеше кога да побутне нещата, за да ги насочи по посока на успеха. Нуки, трябва да признаем, чудесно контролираше както политиците, така и хазарта, и лотариите в своя район. Когато всички козове са в ръцете, винаги можеш да улесниш съдбата. И освен това Нуки не се колебаеше, когато ставаше дума за нови инициативи.

Така когато alter ego (второто аз) на Лучиано, в известен смисъл неговият финансов двойник, Меир Лански в първата седмица на май 1929 г. се ожени за Ана Ситрон, той не се поколеба нито за миг и го покани в своите владения.

— Слушай, тук не е Венеция, но е по-близко. Ела да прекараш медения си месец в Атлантик сити, в моя дом. Ще имате слънце, златен пясък на плажа, а аз ще се погрижа за всичко. Кълна се, че няма да похарчиш нито долар.

За Меир Лански, който прекарваше живота си в сметки, който имаше в главата си тройно счетоводство и беше известен скъперник, последното изречение без съмнение имаше непреодолим ефект. Той прие. Нищожна причина с големи последствия.

От това невинно сватбено пътешествие, от тази съвсем приятелска покана произлезе събитие, което тогава премина относително незабелязано, но което преобърна до наши дни цялото американско общество.

Като се женеше за Ана Ситрон, млада, стеснителна, вярваща еврейка, възпитана в духа на старите еврейски традиции, Лански правеше сватба по любов и по сметка. Старият Ситрон беше започнал с малка количка за зеленчук по улиците, а сега управляваше значителна търговска фирма за продажба на плодове и зеленчуци, неголям център за търговия в Хобокен, Ню Джърси. Като подарък за добре дошъл в семейството той предложи на зет си участие в сделките и пост в управлението.

За Меир това беше неочаквана придобивка, неговото прикритие ставаше съвсем реално. По-късно под него ще му стане много горещо, но ние още не сме стигнали до тези затруднения. След като вече беше предупредил съдружниците си, че заминава за четиринадесет дни в Атлантик сити, за да посвети на спокойствие Ана в тайните на семейното щастие, младият съпруг изненадващо получи покана от Чарли Лучиано да го посети.

— Току-що ти направи решителна крачка, като се ожени за Ана… Аз също мечтая за определен вид брак по разум и по сметка. Ти знаеш, че съм рационален тип. И ето със своята женитба ти ми предлагаш на табличка чудесен претекст, който съм решил да използвам. Запомни какво ти казвам, Меир Лански, за сватбата ще се говори още, защото всички ще се оженим, бракът ще бъде троен, защото аз организирам веселието. През времето на действието на този забавен договор от небето ще ни паднат подаръци.

Източното крайбрежие на Атлантик сити беше много богат и кокетен курортен град. Макар и по-голям, той можеше да бъде сравнен с Довил във Франция, още повече че по продължението на морето се простираше дълго авеню, специално защитено от пясъците, по което се разхождаха елегантни милионери. По дължината на плажовете бяха разпръснати, скрити в райски градини, кой от кой по-луксозни хотели. В стил 1900 г. с цялата му спорна естетика, те имаха закръглени бели кубета, предизвикателно насочени към слънцето, и се изключваше всякаква възможност някой недоброжелател да си помисли, че са направени от свинска мас.

Градът си беше спокоен, но един от градските съветници, Енох Джонсън, специално се грижеше за това. И най-малкото безредие можеше само да привлече вниманието върху него и да смути спокойствието на тези, които му бяха гласували високото доверие да се грижи за техните развлечения и да задоволява и най-странните им желания. В града цареше буржоазен ред. Скандалите бяха изключени. Различни пороци можеха да си позволят само определен кръг високопоставени личности, чието иначе добро поведение изглеждаше като гаранция за тяхната непоквареност.

В Атлантик сити всеки знаеше как да живее и как да се държи. Това не е въпрос на морал, а просто въпрос на възможности. Известни политически мъже идваха в луксозните си имения да дишат здравословния океански въздух, оценяван като безкрайно благотворен, дори спасителен. Заради него тук на малки интервали един след друг се организираха конгреси, те пък увеличаваха авторитета на града в национален мащаб.

Ето защо Енох Джонсън или Нуки, човек знаещ всичко и печелещ от всичко в Атлантик сити, имаше основание да бъде весел.

Меир Лански и Ана бяха във възторг от приказните условия, които им беше предоставил, цял етаж в неговата великолепна резиденция.

— Тук никой няма да ви безпокои… Дори приятелите, които ще дойдат.

Защото приятелите вече бяха на път. Нуки смяташе тяхното идване за един от големите шансове на живота си. Да приеме в своя град най-големите главатари на банди в страната беше изгоден случай, в който той виждаше хиляди предимства, увеличаване на собствения си авторитет, преки контакти на всички равнища за всички видове сделки. За да бъде всичко в ред, двайсетина от неговите хранени хора чакаха най-важните особи в най-изискания хотел на брега на морето — „Брикерс“.

Но когато човек се престарава, често прави грешки. Тази на Нуки беше голяма.

Хотел „Брикерс“ приемаше клиенти само от чисто бяла раса, за предпочитане протестанти.

Когато портиерите и администраторите видяха „високите гости“, дъхът им спря. Подобен спектакъл надминаваше и най-футуристичните представи на служителите в хотела. Този парад на човешки лица с жълтозелен цвят или в най-добрия случай жълт цвят, променен от чернодробни кризи, тези хора с черни къдрави коси, с опасно стърчащи между дебелите бърни пури, със звънтенето на цяла кинкалерия гривни от масивно злато, дрънкащи на края на малки ръце, размахвани във всички посоки, сякаш за да хванат циничните възклицания, с блещукащи, отрупани с диаманти пръсти като кебапчета, накара отговарящите за традициите на хайлайфа да повярват за момент, че се намират в средата на непубликувана никога страница от Библията.

Те се заеха с желязна ръка да се противопоставят и да върнат на улицата тази вълна от нашественици. Точно в този момент на 12 май 1929 г. в 16,30 часа избра да пристигне самият Ал Капоне на един истински презокеански параход на колела: осемцилиндрова лимузина „Кадилак“, модел 1928 г., регистрирана под номер 141–116. Блиндиран със стомана, автомобилът тежеше три тона, имаше специална система от ръчки за евентуално сваляне на стъклата, дебели два сантиметра и половина и непробиваеми от куршуми. Между специални пневматични шини и въздушни камери беше разположена особена лепкава течност, която моментално запушваше която и да е пробойна. Задното стъкло беше подвижно и даваше възможност на седящите вътре при нужда да се противопоставят на този, който би дръзнал да нападне това чудовище. Капоне изскочи отвътре с учудваща за неговите килограми енергичност. Последва го административният му директор Джак Кузик, наречен Мазния палец заради привичката да прекарва палеца си през обилно намазаните си със зехтин коси, за да може бързо и точно да брои пачките с долари.

Кинг Соломон, дошъл от Бостън, веднага съобщи за оскърблението, нанесено му в „Брикерс“.

— Намерете ми този побърканяк Нуки. Четвърт час по-късно пристигна Енох Джонсън, в ослепително белия си костюм с червен карамфил на ревера. С габарити на борец от тежка категория, той беше по-висок от Ал Капоне поне с двайсет сантиметра и закръгленият Ал с повдигнат към него нос бълваше мръсотии. Нуки му отговаряше добродушно. Репутацията на Капоне като човек, който измисля особено скверни псувни, му беше известна и той запази спокойствие. Капоне хвърли пурата си на земята и я размаза с крак.

— Аз се чупя…

— Е, хайде сега… Нали сме тук за развлечение?

Джонсън успя да завлече Капоне, Кузик и всички останали в хола на хотел „Президент“. Нуки се затвори с двама от членовете на дирекцията, преговаря с тях десет минути дявол знае за какво, но излезна сияещ.

— Всички да отидат да си получат ключовете, вие сте добре дошли в „Президент“ и не забравяйте, че сте мои гости…

Всички се втурнаха към рецепцията, само Ал Капоне продължаваше да мърмори.

— Не ми харесват тези твои детски ясли, искам да отида другаде.

Без да губи доброто си настроение, Нуки Джонсън го успокояваше:

— Остави другите да се настанят. След това ще се заема с тебе. Аз имам нещо, което отговаря на твоя ранг…

Ал хвърли пронизващ поглед на Нуки, а после го премести към приятелите, които започнаха да се настаняват. Сега в „Президент“ имаше изключителен наниз от гангстери, дошли от всички краища на Америка.

Уокси Гордън, най-важният от всички черноборсаджии на алкохол, пристигнал от Филаделфия, мъкнеше със себе си Макс Хоф, наричан Бу-Бу, Сам Лазар, Чарлз Шварц и Ник Розен.

Лонджи Цвилман и Ули Морети — представители на графство Насо.

Оуней Маден, кралят на нелегалните барове.

От Кливланд са дошли Чарл Полизи (истинското му име е Лео Беркович), заобиколен с безусловно преданите му Мое Далиц и Лу Руткопф.

Ейб Бърмийн, главатар на страшната банда Пърпъл от Детройт, имаше проблеми там и беше изпратил непознати заместници.

Том Пендергаст от Канзас сити беше представен от Джон Лазия, негов приятел.

Както се очакваше, делегацията от Ню Йорк беше най-многобройна, ръководеше я човекът, най-привързан към идеята за това събиране — Чарли Лучиано. Около него стояха най-елегантният от всички Джони Торио, Луис Лепке Бухалтер, Джо Адонис, Франки Костело, Франк Ериксън, който носеше на ревера траурна лента (наскоро беше убит неговият приятел Ротстейн), и както винаги малко по-настрана Дъч Шулц, с второстепенна роля. До него, достатъчно беше мислено да се пресече Бруклинският мост, стоеше страшилището на доковете Албърт Анастасия. Франк Скализи и Винс Мандано се държаха настрани и засега предпазливо разговаряха само помежду си.

Разбира се, имаше и дами. Дори внимателният наблюдател, запознат с личния живот на бандитите, трудно би могъл да назове точно имената им, толкова те бяха взаимозаменяеми. Тези господа, набожни евреи или католици, по-голямата част женени, глави на семейства, в никакъв случай не замесваха законните си съпруги в професионалния си живот. Той наистина беше тежък, но не липсваха и отклонения. Достатъчно беше да бръкнат в извора на този женски добитък за продан, за да открият за спешни случаи някоя мимолетна жрица на любовта.

Именно тези съвсем временни дами се разпръснаха по етажите, следвани от огънатите под огромната тежест на куфарите носачи.

После мъжете се качиха отново на мощните си черни лимузини и последваха Нуки, когото Капоне взе в своя стоманен „Кадилак“. Вътре избухна забавна караница. Отпред, зад кормилото седна Франк Нити, първият спусък на Ал, а до него Франк Рио, телохранителят. Ал веднага се заяде с него.

— Кажи бе, грозен, каква ти е работата? Не можеше ли да слезнеш да ме защитиш?

— Но шефе, вие бяхте в добра компания…

Избухна общ смях. Капоне беше обезоръжен от спокойствието на Франки, едно от малкото човешки същества, които той ценеше и не единствено заради верността, независимо че Франк няколко пъти му спасяваше живота.

Кортежът пристигна пред „Риц“. Там изтънченият Нуки се беше отличил, успявайки да наеме за Меир Лански и младата му съпруга президентския апартамент. Лански, под предлог че не иска да се дели, изведнъж предпочете да се настанят под един покрив с останалите. Това хитро човече се страхуваше най-вече от това, че ако остане в резиденцията на Джонсън, няма да може да следи отблизо бъдещите събития.

Той стоеше в хола с жена си. Всички ги поздравиха. Наистина сватбата на Лански беше блестяща фасада. Тя им послужи чудесно, защото не можеха да претендират, че ще останат незабелязани. Междувременно Ал Капоне беше обхванат от нов внезапен изблик на гняв, откачи една картина от стената и я стовари върху главата на Нуки, ревейки:

— Още веднъж благодаря за посрещането в този шибан град. Ти да не ме бъркаш с някой?

Джонсън си даде вид, че нищо не е станало, и всичко приключи, дори Капоне реши да живее в „Риц“ заедно със свитата си.

На другия ден, за да се извини за бурното настаняване, Нуки нареди да занесат на всяко от момичетата на конгресмените по едно визоново палто, а в баните поставиха кашони с модното шампанско „Моет е Шандон“, в количество, което би стигнало за месец.

Чарли Лучиано възнегодува:

— Какви го прихващат, да раздава от загубеното френско шампанско, вносът му не минава през нас…

Но Нуки искаше по-скоро да им направи удоволствие, отколкото да реализира печалба, твърдо убеден, че едното ще дойде с другото.

Едно нещо го притесняваше и той го сподели открито с Лучиано:

— Старите донове не дойдоха…

Чарли отвърна сухо:

— Вехтите от мафията са твърде тесногръди. Е, разбира се, аз ги уважавам, но за тях не си човек, ако не си сицилианец. Аз съм сицилианец, но знам, че трябва да се съобразявам с всички: неаполитанци, ирландци, холандци и най-вече евреи. Доновете не желаят да приемат това. Отгоре на всичко те водят войни помежду си кой да стане capo di tutti capi и се лее кръв…

Ако говорим откровено, в качеството си на първи лейтенант на Джо Масерия (който именно оспорваше върховната титла на Салваторе Маранзано) младият Чарли Лучиано не казваше цялата истина. Нормално би било той да покани своя шеф Джо Боса, който би могъл да представи достойно мафията на тези първи Генерални щати на престъпността.

Само че в този случай той щеше да загуби председателското си място. А можем да бъдем съвсем сигурни, че от срещата в Атлантик сити Лучиано искаше да бъде приеман съвсем сериозно. Тези, които имаха нещо друго в главите си, се бяха излъгали, тези, които не успяха да го разберат навреме, загинаха от куршуми…

Междувременно откриването на „конгреса“ се забавяше поради проблеми със сигурността на неговите участници.

В голямата зала на хотел „Президент“ бяха поставени две големи маси, но влизането и излизането на персонала, макар подбран от Нуки човек по човек, притесняваше гостите, принудени да повишават тон, за да се чуват от единия до другия край на огромните маси, поставени във форма на подкова. От друга страна, алкохолът помагаше на някои, например на Сам Лазар и Ник Розен, да си припомнят някои юначни действия, най-малкото от които можеше да постави на електрическия стол една дузина от участвуващите в това изумително събрание.

Отгоре на всичко се случи и един забавен инцидент. Ана Ситрон, вече госпожа Меир Лански, накрая забеляза, че приятелите на съпруга й не ще да посещават много често синагогата и че тяхното държане е всекидневна и непрекъсната обида на Йехова, и накрая, че техните не съвсем законни приятелки трябва да са от оцелелите след Содом и Гомор, или в най-добрия случай са се спасили от някой публичен дом. Тя се разплака и проля първите си сълзи след сватбата. Меир Лански, вътрешно покъртен, се оплакваше горчиво, че са му развалили медения месец. Чарли Лучиано възрази:

— Това е, за да не бъдеш такъв скъперник и да съединяваш женския задник с работата… за да ти излезе по-евтино.

Всички присъствуващи запомниха думите му добре и вече си имаха едно наум. От този момент мъжете напускаха стаите си сутрин към 11 часа. Двама по двама наемаха места в сенчести плажни рикши, теглени от прислуга.

Изцяло завладян от залозите, Нуки Джонсън подхвърли идеята да организира облози за реда на пристигането на главатарите в края на плажа по посока на Челси. Много от тези странни жокеи бързо започнаха да се оплакват от ездитните си животни.

— Тези проклети негри не работят никога. Те имат уши като локатори и знаят всичко, което кроим…

Какво всъщност крояха тези привидно пийнали развеселени господа?

Колкото и невероятно да изглежда, но ни повече, ни по-малко те поставяха основите на структурата на най-богатия, най-силния, най-жестокия синдикат, който някога е властвувал в света на парите — Синдиката на престъпниците.

Изоставяйки рикшите, те се изолираха на малки групи, свалили обувките от крокодилска кожа, събули копринените си чорапи, със запретнати до колената панталони, виждаха ги да джапат покрай вълните с белите си меки шапки с черни панделки върху главата, с пура в човките, с диаманти по пръстите и с развети от океанския въздух ярки вратовръзки.

Като полет на сокол, тези най-големи и силни грабливи птици в САЩ снасяха в пясъка яйцето, от което щяха да се родят чудовищни събития и идването на една власт, която макар и тъмна, нямаше да намалява своето влияние, а напротив, щеше да установи още по-жестоко своето влияние върху страната на всички нива чак до наши дни.

Когато спряха да се плакнат, тези господа бяха старателно изпрали кирливите и често окървавени ризи, събирани от десет години, или с други думи от началото на сухия режим.

Договорите за обединение се осъществяваха чрез сливане на бандите по райони и градове: Чикаго, Ню Йорк, Атлантик сити, Сент Луис, Бъфало, Цицеро, Кливлънд, Гари, Тамра, Лос Анжелос и т. н. И освен това, тъй като всички те бяха убедени, че добрите стари времена на контрабандата с алкохол вече си отиваха, основната задача, която решиха, беше да се споразумеят точно, че всеки ще прехвърли дейността там, където вече имаше определен резултат: хотели, конфекция, дребни търговци, будки за вестници, погребални бюра, търговци на ранни зеленчуци. Като задача си поставиха и подготовката на истински работнически профсъюзи във важните отрасли: докери, притежатели на камиони, металурзи… Контрол върху игрите, нелегалните лотарии, обзалаганията, конните надбягвания, контрабанда от всякакъв вид. Подобряване на мрежите за разпространение на наркотици и проституцията.

През всичките шест дни, докато траеше извънредно важният конгрес, и по-специално в последните три дни (от 16 до 19 май 1929 г.) един човек изигра решителна роля: Чарли Лучиано. Макар да изтикваше на преден план по-възрастните, вече утвърдени фигури на Джони Торио и Франки Костело, все пак той беше посредникът, който гъвкаво премахваше дългогодишни сръдни, посочвайки еднаквостта на интересите, подчертавайки новите перспективи. Негов безспорен и най-голям плюс беше изказването, за което може да се каже, че ще има огромно въздействие върху бъдещето на престъпността, една реч, която разбраха и запомниха завинаги всички присъствуващи. Тя ще има програмно значение за бъдещето:

— Аз съм сицилианец. Уважавам доновете и вие знаете какво съм аз за нашия приятел Джо Масерия. Но днес не е вчера и утре ще бъде по-различно от днес. Мафията е и ще си остане завинаги моето семейство, но това е твърде затворено семейство и ако тя разрешава добре собствените си проблеми, пренебрегва проблемите на другите. (Чарли прави намек за факта, че само роден сицилианец може да бъде член на мафията. Тя обединява само сицилианци. Никой чужденец не може да се присъедини.) А когато се налага, воюва с тях. Ще бъдем силни, като се обединим — сицилианци, евреи, ирландци, немци, италианци от всички провинции, вместо да се унищожаваме взаимно. Мафията редовно сама си пуска кръв. Най-добрите й синове се изправят един срещу друг заради върховната власт. Това е урокът, който ние не бива да забравяме. Ние нямаме нужда от един шеф, от capo di tutti capi, напротив, това е нещо, което трябва да предотвратим. Никой от нас не бива да умира за този, който клати гората. Трябва да образуваме синдикат, в който всяка голяма организация, призната от нас, ще има делегат. Главните решения във всички области ще се вземат при пълно единодушие на делегатите. Никой няма да бъде шеф, но синдикатът ще ни ръководи и в него всеки ще намери сигурност, изгода и печалба… И никой от нас не бива с държането и действията си да внася ненужен безпорядък, който ни прави непопулярни и само увеличава легалните възможности на нашите врагове. Не бива, под предлог че купуваме всички, които се продават, да изглежда, че стоим над закона. Също извън неизбежните инциденти, нека избягваме всякаква гласност, която може да се окаже фатална и да обърне нацията срещу нас. Когато това се налага, нека правим и някои жертви. Това много добре разбра нашият приятел, моят приятел Ал. (По време на тези Генерални щати на престъпността Ал Капоне по щастлива случайност се срещна с Мойзес Аненберг. Наричаха го още Макс от Чикаго. Той беше директор на службата за разпространение на вестниците в огромния град. Или с други думи, всички шофьори на камиони от „Diffusion presse“ и тези, които разпределяха вестниците, му бяха в ръцете. Така в 1928 г. в. „Трибюн“ имаше големи неприятности. Макс придоби такава власт, че магнатът на американския печат Уйлям Рандолф Хърст сключи с него договор, за да може продажбата на неговите заглавия да остане на определено равнище. Мойзес Аненберг беше създал непозната дотогава в Чикаго мрежа, която започваше с набирането и контрола на news boys (децата, които викат заглавията и продават вестниците по улиците) и стигаше до разпределението на будките на най-добрите за продажба места. Възможно беше Макс да е подочул нещо за срещата на високо равнище в Атлантик сити, но не беше нито поканен, нито допуснат до нея. Капоне разказа за своята среща с него и получи зелена светлина да разисква една оригинална идея с Аненберг. Ставаше дума за построяването на телеграфна мрежа в цялата страна, по която да се предават на залагащите на коне регистрираната котировка на конете и официалните резултати. Идеята възхити един от конгресмените, Франк Ериксън. На него възложиха да я усъвършенствува. Това стана много лесно, защото в Атлантик сити току-що се бяха споразумели за разделяне на печалбите и загубите от залаганията между всички кантори, които контролираше Синдикатът на национално равнище. Ериксън направи Мойзес Макс Аненберг своя дясна ръка и неговото, на Макс, богатство доби впечатляващи размери.) Ние ще имаме често случаи да му благодарим и да го даваме за пример…

Три месеца по-късно алюзията на Лучиано с примера на Ал Капоне ще изясни истинското значение на тези Генерални щати на престъпността и ще покаже какво силно влияние ще започне да оказва синдикатът върху най-могъщите му членове.

Капоне от години беше сложил ръка на Чикаго и го направи най-корумпирания град на САЩ. На общински съветници, чиновници, съдии, полицаи, журналисти им „пробутваха“ редовно и те си плюеха на физиономиите, за да могат колкото е възможно по-добре да прикриват убийствата, грабежите и контрабандата на Белязания. Дойде, разбира се, моментът, когато цялата страна се отврати и възмути от стотиците ненаказани престъпления, от арогантните убийци, сигурни в своята ненаказуемост, от непрекъснатите, всекидневни предизвикателства към добрите нрави, от систематическите подигравки с моралните норми. Капоне бе станал „човекът, който можеше да си позволи всичко“, а той действително си позволяваше всичко. Неговото държане на срещи, по време на интервюта за радио и с репортьори от печата предизвикваха такава вълна от възмущение, че репортьорът на „Ню Йорк хералд трибюн“ писа:

— Ще бъдем ли един ден управлявани от гангстери?

Разбира се, декларации от този род дразнеха хора като Джони Торио, Франк Костело и Лучиано. Те решително не желаеха да бъдат открито порицавани и поставяни на подсъдимата скамейка на непопулярността, която веднага ще направи тяхната нелегална дейност невъзможна.

Според Лучиано най-важното, най-циничното, най-предизвикателното, без съмнение, беше поведението на Ал Капоне, главатар с такава мощ, че се изплъзваше еднакво добре както от куршумите на убийците от съперническите банди, така и от съдиите, натоварени да се грижат за прилагането на законите, или от полицаите, натоварени да те накарат да ги спазваш.

Лучиано беше този, който се противопостави на „разярения бик от Чикаго“ и го постави на колене пред новообразувания синдикат. Накара го да разбере, че който се сили да чупи чинии, трябва да знае, че ще дойде момент, когато ще ги плаща.

Какво са си говорили двамата мъже, никой не узна. Така или иначе, след известно време невероятното стана, единственият случай в историята на гангстеризма, в който Ал Капоне играеше ролята на „жертвения агнец“ (за един бик разжалването бе наистина голямо!).

Друг резултат от конгреса на престъпността и създаването на синдиката е това, че мафията завинаги изгубва своето неоспоримо до този момент привилегировано положение. Сама, парализирана от тесногръд шовинизъм, с вързани от вековните традиции ръце, лишена от въображение, затворена за дошли отвън идеи, тя щеше да запази значението си, но нейното влияние беше решително ограничено. Тя ще има представители в синдиката само защото се съгласи да играе по неговите правила и защото влиятелни личности в него ще станат младите сицилиански вълци, закърмени с пролятата от нея кръв.

По-лошо! Занапред щяха да й приписват автоматично всички престъпления, цялата контрабанда, всички ужаси. Щом някое чудовищно събитие станеше тема номер едно в криминалната рубрика, веднага се приписваше на мафията.

Това е истина и в наши дни.

В действителност мафията е самотно дърво с дълбоки стари корени, което скрива гъста девствена гора, цинична, пищна джунгла с най-неочаквани разклонения по целия свят — Синдикатът на престъпниците.

Никой никога нямаше да забрави значението на конгреса в Атлантик сити, особено след като стана ясен сценарият, измислен от Лучиано и Ал Капоне за успокояване на духовете сред американската общественост.

Ето как точно се развиха нещата. От дълго време този, когото наричаха, Белязания, поддържаше приятелски връзки с полицая Джеймс Малон, наречен Джеймс Патъка от Филаделфия. Ал се свърза с него.

— Искам да ти направя подарък, който ще те направи звезда и ще ти даде възможност да напреднеш. Намери си едно ченге за прикритие и ето какво трябва да направиш…

Вероятно за момент Малон си е помислил, че става дума за някаква мистификация, но пред настойчивостта на Белязания се покори, като предварително реши да понесе подигравката. Във всички случаи тя му изглеждаше по-малко смъртоносна от куршума.

На 16 септември 1929 г. във Филаделфия, придружен от инспектора Джон Крийдън, Малон постъпи според предварителната уговорка. На излизане от едно кино спря Ал Капоне и неговия най-верен телохранител Франки Рио.

— Вие ли се казвате Капоне? — попита Малон.

— Не, аз съм Ал Браун. (Дълго време Капоне действително използваше името на Ал Браун: „Много ми допада и звучи много американски.“) А вие с какво право ме наричате Капоне?

В свитите им ръце пробляснаха полицейски значки.

— Ченгета? А! Я виж ти… Аз съм предаден! Ами добре, отлично.

С преднамерено бавно движение Белязания извади от подмишницата си пистолет калибър 9 мм. В резултат всички сеирджии отскочиха цял метър назад, а Белязания беше задържан за незаконно носене на оръжие.

Използвайки чара си, той настоя Франки Рио, който беше в пълно неведение за играта, да предаде също своето оръдие на труда. Отведоха двамата мъже в най-близкия полицейски участък. И докато Капоне се занасяше с всички, седнал на пейката, Франки Рио, побеснял, се въртеше нервно из помещението, настоявайки да ги пуснат незабавно, като заявяваше, че има връзки, че ще има да видят…

— Поеми си дъх, току-виж ти повярвали — подигра му се Ал Капоне, много доволен, Джон Кохлър разказва останалата част от събитията, но те не са за вярване:

— Малко след полунощ двамата гангстери бяха изправени пред съдия от първа инстанция, който им присъди по 35 хиляди долара глоба.

Общо двамата имаха само няколко хиляди. Капоне поиска да доведат двама адвокати — Бърнард Лемиш и Корнелиъс Хъкърти, които обвиниха полицията в превишаване на правата. Но Капоне не искаше нищо друго, освен да намери убежище в затвора.

Майор Лемюъл Б. Шофилд, началник на обществената безопасност във Филаделфия, приветствува това арестуване, приписа го на бдителността на подчинените си и прие гордо поздравленията, които заляха кабинета му. Изгарян от любопитство, той заповяда още същата нощ да му доведат двамата задържани. Спокоен и вежлив, Капоне отговаряше на въпросите му, но Рио понасяше зле ареста и ревеше, че го лишават от гражданските му права и въобще вдигна такава страшна тупурдия, че Капоне му каза:

— Слушай, моето момче, ти си ми приятел и винаги си ми бил верен, но тази вечер ще говоря аз…

Телохранителят млъкна веднага.

Шофилд попита Капоне:

— Познавате ли помощник-прокурора на щата, когото пречукаха преди почти две години в Чикаго?

— Да — отвърна Капоне. — Малкият Мак беше много готин тип. Той беше един от моите големи приятели, винаги готов да услужи на всеки. Аз говорих с него малко преди да го убият.

Разговорът продължи и засегна конференцията в Атлантик сити. Майорът взе внимателно да се заслушва. Капоне се отпусна и заразказва патетично:

— Уморих се от престъпленията на бандите и от престрелките между гангстерите — каза той. — Искам да живея и да оставя другите да живеят. Имам жена и момче на единадесет години, които боготворя, и красива къща във Флорида. Ако можех да отида там и да забравя всичко, ще съм най-щастливият човек на земята. Прекарах една седмица в Атлантик сити, за да установя мир между гангстерите. Всички главатари на банди ми дадоха дума, че няма да има повече кланета.

— От какво живеете сега?

— Живея от капитала си. Опитвам се да се оттегля в пенсия…

Само 16 часа след арестуването му Ал Капоне беше изправен пред съдията Джон Е. Уолъс, който му обяви максималната възможна присъда, една година строг тъмничен затвор.

Капоне с мъка сдържаше възмущението си, тъй като адвокатите му, докато го увещаваха да се признае за виновен, обещаваха, че ще си бъде у дома, за да украси коледната елха.

— Това ще ме научи да вярвам на дядо Коледа — процеди през зъби Белязания съвсем раздразнен.

И така, първото доказателство за огромната власт, която Лукания беше придобил в Атлантик сити, се прояви по възможно най-категоричния начин.

Синдикатът на престъпниците беше съумял да накара самостоятелно действуващ главатар от величината на Ал Капоне да се остави доброволно да бъде арестуван и осъден за първи път — човекът, който беше изнамирал фантастични начини и изразходвал милиони долари, за да избегне това унижение. Направи го, за да улесни организацията, която изисква от най-могъщите си членове не само пълно послушание и абсолютно подчинение на правилата на играта, но и дискретно поведение в нелегалните й дейности.

Този автентичен анекдот позволява да си дадем сметка до каква степен силата на тази нова концепция за синдиката стана незабавно реална, действена, впечатляваща, за да не кажем тероризираща.