Синдикатът на престъпниците

Глава първаПЕТТЕ ПРЪСТА НА РЪКАТА НА ДЯВОЛА

Всичко, което се върши в Америка, отговаря на мащабите на континента, крайностите също, защото в началото страната е била нищо — просто част от огромен континент.

Първите заселници са били водени от завоевателен дух, който някои могат да оспорват, но през XIX век те са играли главна роля във формирането на една млада нация, търсеща своята национална идентичност. По известния вече път от стара Европа приижда вълна емигранти, които търсят по-скоро бърз начин за забогатяване, отколкото спокойно място за заселване.

Тези европейци бяха деца на насилието на различните революции, разтърсили строгите институции на Стария континент. Някои от тях са били участници — пламенни подбудители, а други — жертви. Свързва ги това, че всички са енергични представители на бялата раса. Най-силните се впуснаха в бясна борба за забогатяване. Имаше и други — безхитростни наивни души, които бяха повярвали, че Америка ще стане жертвеникът, в който ще се смеси кръвта на дошлите от Запад, за да се роди за един нов живот идеалният човек на Новия свят. Те платиха много скъпо и бяха жестоко разочаровани. Установен бе коварен режим, който покровителствува силния. Много скоро превратностите на всекидневния живот поставиха нещата по местата им. Ударите в лицето бързо станаха много по-красноречиви, а когато те станаха недостатъчни, влезе в действие колтът.

Конституцията на САЩ страда от един основен недостатък: в желанието си да закриля прекалено добре поданиците тя ги защитава зле. Нека не забравяме, че тези закони са били измислени и гласувани от емигранти. Съвсем естествено в тях е била жива дълбоката ненавист към европейските закони, чийто „вратички“ дават възможност за продажно съдопроизводство, което праща човека на ешафода или на каторга понякога след явни изтезания.

В стремежа си да бъдат безпристрастни съдебните власти стигнаха до парадокса да закрилят престъпниците по-добре, отколкото когато и да било. Многобройните текстове на законите, всеки от които противоречи на останалите, позволиха на най-ловките от тях да стигнат до ужасни крайности. На по-малко надарените, стига да не са извън закона, пък остана възможността да поверят защитата си на умели адвокати.

Това е едно от най-големите противоречия на мъжествена, безмилостна, брутална Америка, която надава силен вой, че се потъпкват правата на човека, когато правосъдието се намеси да попречи на някой лош поданик да вреди. Казаното дотук, разбира се, е твърде схематично и сбито, но е необходимо, за да може незапознатият с американското правосъдие европейски читател да разбере как империята на престъпността в тази страна е успяла толкова да разшири границите на търпимостта, без справедливо наказание да спре първите й завоевания. Всички факти до най-малките подробности, които ще опишем, са напълно достоверни.

Изложеното по-долу ще позволи да се схване по-добре как вярвайки, че опазва по демократичен път основните си свободи, в крайна сметка Америка се е оставила да попадне изцяло под диктатурата на организираната престъпност. И как е станало възможно гангстерите с възмутителен цинизъм не само да избягват истинското възмездие, но и да царуват безнаказано с предизвикателна арогантност.

При все това, за да се опитаме да останем обективни, трябва да признаем, че зараждането и преуспяването на индустриите на престъпността е логично следствие от същността на едно сурово и безмилостно общество, което цени успеха на всяка цена. Във всеки случай САЩ не са наивната детска страна на Уолт Дисни.

Всички големи шефове на банди са познали мизерията, отвратителния живот в помийната яма, несправедливостта, бруталността. Те всички са тръгнали от нищо. Смелост никога не им е липсвала, имали са я дори в излишък, както са имали в излишък всичко. Когато става дума за преориентиране на бизнеса при западането на някоя търговия, тяхната изобретателност е смайваща. Първите големи постъпления в касите на бандите идват от забранената продажба на алкохол в благословеното и измамно време на сухия режим. Контрабандистите на алкохол още недоволствуват, загдето тогава са ги наричали престъпници: „Хората искат да пият и ние им даваме пиене. Обясненията между нас са си наша работа, семейни истории. Ние можем да се справяме сами, без други да стават жертви.“

Краят на сухия режим не ги изненадва. Премествайки томпсъните на другото рамо, те продължават да действуват съгласно същия здрав либерален принцип: „Хората желаят жени, наркотици, искат да залагат на надбягвания, на числа, да играят в казина. Ние ще отговорим на закона на търсенето, единственият достоен за уважение закон на свободата.“

И те го правят, научили вече, че човек може да се измъкне безнаказано или с минимално наказание от погледа на „другия закон“, каквото и да е направил, дори да е убил, докато едно обикновено данъчно нарушение е в състояние да го погуби завинаги. Неволно започваме да мислим, че същите хора, тръгнали по пътя на нормалната кариера, биха постигнали внушителни успехи. Каква ли кариера биха направили Лъки Лучиано, Франк Костело, Меир Лански и някои други, на които трябва да признаем размаха, динамиката, смелостта, достойни за по-благородно поприще и по-добра съдба. Безупречното познаване на хората, психологията на техните съвременници, организационният им гений, желязната воля, решителността, умението да се противопоставят, упоритостта, способността да не забравят никога единствената си цел да печелят и натрупват с всички възможни средства долари, и най-сетне дяволската им хитрина, с която „измиваха“ мръсните пари, за да ги върнат отново в нормално обръщение, ни кара да им се възхищаваме. Стига се дотам, че в наши дни неколцина от тях — все още активни — са придобили известна привидна почтеност. До такава степен и така добре, че е дошло време, когато е трудно да се направи разликата между честен и нечестен богаташ, между добър и лош богаташ. В много случаи има ли наистина разлика?

Произходът на състоянията често е също толкова загадъчен, колкото и произходът на човека. Произходът на Синдиката на престъпниците не е чак толкова неясен и за щастие е възможно да се определи и проследи точно чрез първите личности в едно уникално по рода си досие.

В началото бе мафията, нейното слово беше законът на мълчанието и смъртта — единствената присъда за нарушителите на омертата. (Омерта — сицилианският закон на мълчанието. — Бел. прев.) Мафията, първата организация на злото, беше и ще остане едно типично и единствено сицилианско явление. Мастилото, изписано за нея, е повече от пролятата кръв, а това са стотици литри.

В крайна сметка мафията е нещо като семейство-модел, което всеки трябва да уважава и от което трябва да взема пример; Членовете на семейството са мафиози. Те всички са братя, сляпо подчиняващи се на бащата на семейството — капо. (Capo — на италиански език главатар. — Бел. прев.) Той бди да бъдат спазвани „петте заповеди на кръвта“:

1. Мафиозът е длъжен да оказва помощ на изпаднал в опасност брат, дори с риск на живота си.

2. Мафиозът е длъжен да вземе страната на своя унижен, осмян, обиден от външен човек брат. Той трябва да приема нанесената обида или шега като оскърбление за цялата мафия и да отмъсти за нея в най-кратки срокове.

3. Мафиозът не оспорва никога и изпълнява незабавно заповедта на капо. Той трябва да приема всяка задача като оказване на особена чест, като отличие, което го поставя в привилегировано положение.

4. Мафиозът не трябва никога да се обръща към полицията или правосъдието при преодоляване на разногласия и при уреждане на лични сметки.

5. Мафиозът е длъжен да отрича при всякакви обстоятелства съществуването на мафията, да не разговаря с когото и да било за своята дейност в нея, да не признава за никого от братята си, че членува в организацията.

За най-малкото неподчинение на една от тези върховни заповеди, както и за някои други с по-малко значение, има само едно наказание — смърт.

Мафиозите имат голям брой ритуали, кодове, позволяващи им да се разпознават, да се предупреждават за надвиснала опасност, да искат помощ. Кодът на шапките дълго време е играл важна роля. Според начина, по който е била сложена шапката — напред, назад, наклонена наляво или надясно — знакът е бил лесно разбираем за посветените. Във всеки случай не търсете другаде жаргонно значение на израза „да носиш шапка“, преминал в разговорния език. Понастоящем се употребяват кодът на часовниците и кодът на вратовръзките.

Едва ли някой си мисли, че създаването на мафията е било лесно. Тъкмо обратното. В действителност във всички сектори тя е срещала трудности, претърпяла е много неуспехи, изживяла е много драми именно защото е сметнал, че изостава много от първия бесен устрем, Лъки Лучиано е успял да осъществи един забележителен синтез на всичко онова, което е необходимо за създаването на Синдиката на престъпниците.

След като натрупа своя престъпен начален капитал мафията вече имаше привилегии. Не могат ли много хора да се купят с пари? Заемането на политическата власт улеснява още повече грабежите и контрола в най-изгодните браншове на бизнеса. Мафията опита силата си и там.

Подобни събития ставаха в повечето от големите градове и е показателно, че вместо да предизвикат естествен отговор на силите на полицията, възстановяването на реда и сигурността, престъпните организации разлагаха постепенно чрез парите, безочието и дързостта си полицаи извън всяко подозрение.

Първият много красноречив случай заля с вълна от възмущение цяла Америка и потопи средния американец в недоумение. Това бе случаят с лейтенант Чарли Бекер. Началникът на нюйоркската полиция Уолдо Райнлендър, осведомен, че неговият подчинен постига отлични резултати, прониквайки в престъпните среди, реши, че този метод, след като е сполучлив, си струва да бъде доразработен. За него нямаше никакво значение, че виждат Бекер на масата за покер, в нощните локали или в компанията на главатарите на бандите. Нямаше значение и това, че лейтенантът харчеше суми надвишаващи десет пъти заплатата му. Беше му известно също така, че Чарли Бекер се компрометира смело с гнили политици от Тамани Хол (Нюйоркската организация на Демократическата партия, колкото мощна, толкова и със съмнителна репутация.), за да получи при нужда по-голяма възможност за действие, увеличавайки при това доходите си. Но не се ли налага винаги да се компрометираш, за да ти имат доверие?

Веднъж възприел този странен принцип, Райнлендър не се поколеба да назначи начело на Спешъл Крайм Скуот — криминална бригада със специални пълномощия — любимеца си Чарли Бекер. По този начин, без да знае, той предаваше всички пълномощия за борба с престъпността на един перверзен тип от първа величина.

Преследван от необуздана мегаломания, Бекер почерпи вдъхновение от методите на мафията, за да изнудва всички незаконни предприятия в Ню Йорк: публични домове, луксозно сутеньорство, незаконни залагания… Имайки предвид неговите пълномощия в сърцето на полицията, никой не се осмеляваше да оказва съпротива на този потисник от нов тип, който разубеждаваше разбунтувалите се, затваряйки заведенията им и изпращайки ги в затвора за няколко години. В тези случаи Чарли Бекер убиваше малко по малко кокошката, която му снасяше златни яйца. Алчността му достигна такива размери, че той вече не задържаше упоритите престъпници, а предпочиташе да наема услугите на подбрани рецидивисти, за да сплашва, да нанася удари, да унищожава.

Веднъж тръгнал по този път, той не можеше да се спре. Едно лице на име Хермън Розентал, спечелил много пари от залагания, си позволи да отвори игрален дом. Чарли му предложи да станат съдружници, или по-скоро заедно да вършат насилия… Въпреки ударите Розентал не отстъпи. На следващия ден сградите му горяха. Отказвайки да се остави да го сплашат, той отиде при окръжния прокурор на Манхатън Чарлз Уайтман. Смаян, последният поиска от тъжителя да събере убедителни доказателства, за да се сложи край на подвизите на това скандално ченге… Несръчността на прокурора или наличието на информатор алармира Бекер. Тъй като плащаше добре и имаше свои хора във всички сектори на управлението на града, Чарли взе бързо решение. Борбата не го плашеше. Той нито за момент не се смути, потърси един професионален престъпник, към когото хранеше нещо като възхищение — Джек Зелинг. Но нямаше късмет, тъй като той беше в затвора. Бекер успя да убеди началника, че освобождаването на Зелинг ще улесни работата на бригадата, защото той държи престъпника „в ръцете си“ и ще успее да се добере, според прословутите си концепции, до много криминални престъпници. Уолдо Райнлендър отстъпи. След една малко необичайна административна шашма Зелинг напусна затвора в Домбс, за да попадне в ръцете на Чарли Бекер. Полицаят му връчва две хиляди долара капаро и му поръчва да наеме четирима убийци. Зелинг не може да откаже нищо на своя освободител, още повече че е без цент. Договорът е прост: да се пречука Розентал, който много говори…

Когато на 15 януари 1912 г. Херман Розентал излиза от хотел „Метропол“, на 43-та западна улица го очакват „спусъци“. Гърмежите следват в красноречив ритъм. Истински професионалисти ако не се вземе предвид това, че те се качват в колата си, чийто номер записват няколко свидетели.

Херман Розентал е мъртъв, с тяло, надупчено от куршуми, без надежда да бъде отмъстен: Чарли Бекер е натоварен да разследва неговото убийство. Това не е съвпадение. Съдбата бди. Един новоназначен в бригадата полицай, горд от това, започва да се старае. За нула време той открива колата и нейния собственик — един от убийците е толкова бъбрив, че в следващите 48 часа тримата му съучастници са задържани и запяват в хор:

— Джек Зелинг ни накара да направим това.

Зелинг няма време да избяга: арестуван в една билярдна зала, той въпреки всичко не загубва самообладание:

— Искам да се срещна с окръжния прокурор Уайтман.

А Уайтман, който след декларациите на Розентал започва да добива представа що за човек е лейтенант Бекер, не отказва срещата. Тя всъщност представлява много къс монолог:

— Лейтенант Бекер накара да ме освободят и със заплахи ме принуди да наема хората, които вие задържахте, да свършат тази „работа“. Вие нямате улики срещу мен, но ако ме вземете за свидетел на обвинението, ще разкажа всичко на заседанието… Това ще е краят му.

Чарлз Уайтман потрива ръце, за да избегне ръкостискането със Зелинг, приема пазарлъка и го оставя да си отиде.

На 5 октомври, в навечерието на процеса, Джек Зелинг чака трамвая на ъгъла на Второ авеню и на 13-та улица, тъй като няма пари за такси. Трамвайната мотриса пристига с такъв шум, че когато Зелинг получава два куршума 45 калибър в главата, пътниците остават с впечатлението, че му е прилошало. Но от това прилошаване той няма да се съвземе.

Макар лишен от основния си свидетел, Чарлз Уайтман успява да убеди съдийския състав, че офицерът от полицията Чарли Бекер и четиримата убийци са виновни. Присъдата: смъртно наказание за всички. На 13 април 1914 г. последните изплащат дълга си.

Чарли Бекер успява да получи анулиране на присъдата си. След втори процес наказанието му е потвърдено.

На 30 юли 1915 г. в затвора Синг-Синг той сяда на електрическия стол.

Макар че Джек Зелинг не можа да свидетелствува, неговото предсказание се сбъдна: „Той ще бъде опечен.“ (Става дума за израз, който на литературен език означава това ще бъде краят му, а на жаргон: той ще бъде опечен. — Бел. прев.)

Историята на офицера от полицията Чарли Бекер е показателна в три отношения. Първо, именно защото той не беше образцов и защото неговият пример беше последван от прекалено много негови колеги, от уличното ченге до най-високопоставените началници в полицията. Второ, защото в неговия случай най-тежкото наказание бе приложено с цялата строгост на закона, наказващ един изменник. И накрая, уви, трябва да го кажем, нито един от последователите на Чарли Бекер не се срещна с палачи. Това също е въпрос на организация.

Както всеки голям град, Ню Йорк съвсем естествено е разделен на богати и бедни квартали, в които с времето настъпват съществени промени. Бедното население, често цветнокожо, лека-полека обсебва някои луксозни кътчета. За да избегнат общуването с него, заможните предпочитат по-скоро да се преселят оттам, отколкото да търпят това непоносимо за тях съжителство.

В началото на XX век преселниците окончателно се установяват в кварталите, избрани, от дошлите първи техни сънародници. Така Уест Сайд в Ню Йорк става владение на ирландците, а Ист Сайд — на евреите и италианците. Ист Харлем приютява сицилианците и по тази причина се превръща в главна квартира на мафията, която другите националности наричат сицилианско обединение. Един от първите й шефове е Игнацио Сайета, по-известен под прозвището Лупо — вълкът. Методите са същите: шантаж, заплахи, побоища…, а за тези, които не искат да плащат — смърт. Но грабежите се прилагат само спрямо сънародници, интересите на кореняците американци не се засягат никога. Мафията атакува само най-слабите, най-невежите, най-обърканите, собствените си кръвни братя — сицилианците.

За да опишем упражняваното насилие, ще трябва да кажем, че на 107-а източна улица царува един от лейтенантите на Лупо, който изнудва продавачите и контролира всички пазари и търговия с плодове и зеленчуци в района. (Лейтенантите са заместници на големите босове на мафията, но те изпълняват и функция на преграда между тях и конкретните изпълнители на техните заповеди. Съображенията за сигурност при тази структура са очевидни. — Бел. прев.) Така Чиро Теранова си спечелва прякора Кинг Арти (крал на артишока). (Особен вид зеленчук, непознат у нас, който се използва като гарнитура на ястия и при приготвяне на супи. — Бел. прев.) Бърлогата му така плаши минувачите, че те предпочитат да я заобикалят, вместо да минават край нея. Полицаите не си правят никакви илюзии и наричат това място „кланицата“. И с основание! Когато през 1920 г. сградата е разрушена, работниците откриват под подовете, в стените, в основите скелетите на 23 души с натрошени кости.

По-голямата част от италианските преселници са от южната част на полуострова. За да могат да окажат съпротива на мафията и да се противопоставят на нейния расизъм, неаполитанците възстановяват едно от старите си тайни сдружения — камората. По време на царуването на Лупо шеф на камората в Ист Сайд и Ист Харлем е Енрико Алфано, наричан по-често Ерпколе. Тъй като мафията и камората използват абсолютно едни и същи методи, то непосветените много често ги бъркат. Излишно е да казваме кое от двете сдружения взема много бързо надмощие.

Така лека-полека общностите на ирландските, еврейските, сицилианските, неаполитанските преселници образуват свои островчета, истински гета, доста живописни с тесните си улици, задръстените си тротоари, амбулантните си търговци, пъстрото пране по прозорците. На бояджийниците, дрогериите, бакалниците, пералните се носи славата, че са непрекъснато отворени и всеки ден в някои от тях влизат лица, които си присвояват правото да събират определена такса срещу задължението да ги закрилят при евентуално насилие от страна на противниковите банди.

Покорни, търговците нямат друг изход, освен да броят парите. Магазините им позволяват да живеят охолно, но след обира на мафията не им остава почти нищо от печалбата. Мафията е изчислила всичко точно и оставя средства, осигуряващи единствено жалко съществувание.

На всичко отгоре преселниците имат и една и съща постоянна, тежка грижа — децата.

В кварталите, образуващи това, което много скоро ще бъде наречено Малката Италия, улицата принадлежи на децата. В мръсните и бедни жилища има малко или въобще няма място за тях, и те получават възпитанието си навън. Лесно е да се досетим, че това неизбежно води до поквара. Е, съществува и задължително училище. Родителите много държат децата им да станат добри поданици, да бъдат образовани, за да могат да си осигурят добро положение в това суперпотребителско общество, предоставящо възможности за успех на всеки. Защото самите бащи и майки, тъй като не са имали възможност да се изучат, не прогресират, вършат черната работа, от която всички бягат. В началото и децата искат да учат, да бъдат като другите. Другите!

Но ето, че другите са твърде различни. Първо, американци по произход, те говорят един общ език — английски, нагоден към техния акцент, тяхната самобитност. Малките преселници, свикнали да разговарят с родителите си на идиш, ирландски, сицилиански, калабрийски, на неаполитански диалект — единствената връзка със загубената родина, която пазят ревниво, говорят новия език лошо и го осакатяват допълнително.

Американчетата им се подиграват жестоко на прекалено дългите панталони, на закърпените ризи, на босите крака в разкривени обувки и на отблъскващия дъх на тези лапачи на комати, намазани с чесън, полети със зехтин, на спагети с подправки, на пълнен шаран и на господ знае още какви гадости.

По-слабите навеждат глави, потънали в срам заради несправедливите подигравки, другите реагират бясно. Това е повод за епични побоища в междучасията. Чувствувайки правотата си, синовете на преселниците често ги печелят. Но макар и победители в тези първи схватки, те съзнават ясно, че трябва да се реваншират по друг начин, чрез игрите, за чието значение техните родители не си дават сметка. Те, парите, спестяват най-ужасни унижения, дават онази мощ, позволяваща да излезеш победител от всички битки, да победиш всички противници, с една дума, да властвуваш на свой ред със средствата на другите, станали по-слаби.

Учебните заведения само в извънредно редки случаи успяват да изпълнят предназначението си, да разберат тези по-различни деца, дошли, отдругаде. А се превръщат неочаквано в школа за организирана престъпност. Улицата е достъпно за всички поле за действие, позволяващо на тези деца да си осигуряват не без емоции средства и да достигнат до убеждението, че силните не ги съдят.

Затова не бива да се изненадваме, когато откриваме на едни и същи улици, в едни и същи училища, свързани с взаимна, симпатия и общ манталитет момченца с къси панталонки, които по-късно ще станат асовете в организираната престъпност, и започнали от нищо, ще контролират най-богатия пазар на търгуващата с всичко Америка — пазара на човешките пороци.

Време е да се запознаем с тях.

Първо, Франческо Кастилия, най-възрастният, първородният в известен смисъл, е роден през януари 1891 г. в Калабрия, в Лаурополи. Четири години по-късно баща му дон Луиджи се изселва, а през 1897 г. благодарение на нечовешки икономии успява да прибере жената и децата си.

Семейство Кастилия се настанява в един отвратителен четиристаен апартамент в сърцето на италианското гето в Източен Харлем, на 108-а източна улица, N236, или с други думи на остров Манхатън. Промяната на обстановката не се отразява особено на г-жа Кастилия. Мастити клюкарки, застанали на улицата пред вратите, хвалят рецептите си за тестени изделия, купуват пресни домати и подправки от амбулантните търговци. Освен това тя умее да акушира и дава първа помощ в квартал, където броят на ражданията много бързо и непрекъснато се увеличава, жените свикват да се обръщат към нея, още повече че тя не взема пари, както е прието при бедните, когато се ражда нов живот.

Макар че дон Луиджи Кастилия отваря малка бакалничка, храната в неговия дом не винаги достига. И за да се оправя с това положение, по-големият, Едуардо, научава по-малкия си брат да краде сръчно от сергиите. Франческо тръгва за пръв път на училище на 7-годишна възраст. По-късно, през октомври 1909 г. той се записва в подготвителния клас на Източната улица N109. Тогава за пръв път той използва американското си име Франк. Франк не успява да научи правилен английски, изостава все повече и повече и решава да печели бързо пари. Първото нещо, което открива, е, че евреите смятат за голям грях да работят в събота. И той им продава услугите си. По-късно ще сподели, че това „го е накарало окончателно да се посвети на култа към парите“.

Докато семейство Кастилия се качва на кораба през 1897 г., за да се присъедини към главата на семейството, на 24 ноември с. г. в Ларгера-Фриди (Сицилия) се ражда малкият Салваторе Лукания, третото дете и втори син на Антонио Лукания и жена му Розалия, по баща Капорели. Всички единодушно смятат, че той се различава от останалите, както от по-големите Джузепе и Франческа, така и от по-малкия Бартоло. Майка му го боготвори.

През април 1906 г., Антонио Лукания, без да разполага с каквито и да било средства, натоварва семейството си на един стар товарен кораб, пътуващ за страната, за която всички сицилианци мечтаят или ще мечтаят някой ден — Съединените американски щати. Семейството се настанява в Лоуър Ист Сайд, квартал, за който Раймънд Чандлър казва, че там се говорят всички езици в света, включително и английски понякога. Неговото жилище е още по-тясно от апартамента на семейство Кастилия. Но това, което притеснява Лукания повече от новата мизерия, е съседството на евреите. За тези фанатични католици необходимостта от всекидневно контактуване с богоубийците (те са убили Христос) е проклятие, живот в чистилището. За сметка на това старият Лукания, много добър човек, е очарован от нещо друго — в Ню Йорк безплатните училища ще направят неговите наследници хора. Той следи много строго петте му деца да посещават общинското училище N10 и е възхитен, когато те поамериканчват имената си; Джузепе става Джоузеф, франческа — Фани, Бартоло — Бърт, Кончета — Кони. Едно-единствено от децата му отказва да се преименува — Салваторе. Той обяснява причината:

„Ще трябва да се казвам Сал… Дума да не става, звучи много женски.“ И той си остава Салваторе в очакване шансът да му даде име по достойнство.

На 9 години Салваторе е най-висок в класа. Той не знае никога нищо и затова го карат да застава прав до стената в дъното на класната стая, притиснат до стъкления шкаф със сбирките от бръмбари. Стои прикован там, докато благоволи да отговори на английски. Салваторе разбира добре езика, макар и да говори лошо. Учителките непрекъснато повтарят „съединението прави силата“. Естествено с патриотична цел. За него не е никак трудно да схване здравия смисъл на това твърдение. Преподавателите говорят много и за профсъюзите, които позволявали на трудовите маси да работят по-малко при по-голяма сигурност и да печелят повече. Той не остава глух и за това. Завършва общинското училище N40. В продължение на пет години той изтърпява всичко, на което го подлагат в училище, и образованието му разкрива едно важно нещо. Важното откритие е, че евреите съвсем не са това, за което са му ги представяли от самото му раждане. Вярно е, че човек ги разпознава от пръв поглед, вярно е и това, че са мръсни, макар и да не миришат на сяра, а влечението им към парите ги подтиква към не чак толкова хубави неща. Но когато човек е беден, а тези с многото пари му се подиграват и го унижават, не е ли извинен?

Салваторе наблюдава внимателно как живеят еврейските деца. При това той забелязва колко бързо щрака мозъкът им, до каква степен техните действия са винаги плод на размисъл и никога на спонтанност — а тя е лош съветник. Накрая стига и до извода, че църквата погажда на вярващите лош номер, като им втълпява гротескни представи и предразсъдъци. Зарязва църквата и се сближава с малките евреи, с които се отнасят като с прокажени. След като чифутите умеят да си служат със сивото си вещество, той ще си служи с тях и всички ще спечелят от това.

Като начало Салваторе става техен закрилник, тъй като другите ги блъскат, тормозят и бият. Но тази закрила не е безкористна. Срещу няколко цента той става телохранител на онези, които имат пари и попадат в клопките на ирландците и италианците. Целта е не да ги бият, а по-скоро да ги оберат. Евреите се страхуват от физически сблъсъци и приемайки философски нещата, правят жертви, за да ги избегнат. Наричани страхливци, те не могат да се спасят от всекидневните хули, но при първия удобен случай се реваншират по още по-безпощаден начин.

Салваторе Лукания харесва един от тях — дребничкия черничък Меир Лански, който се движи винаги заедно с един друг евреин със странни сини очи, Бенджамин Сийгъл.

Този Меир Лански буквално очарова Салваторе с бързината, с която смята наум, с гениалните си математически способности, с невъзмутимото си хладнокръвие, необичайно за такъв нещастен дребосък. И той решава да се запознае с него. По-късно разказва за това запознанство:

„За пръв път срещнах Лански и Сийгъл, много преди да напусна дома си. Това беше по времето, когато измъквах от еврейските деца стотинки срещу закрила, която им осигурявах. Спомням си, че направих обичайното предложение на Лански. Аз бях по-висок с цяла глава от това момче, но той ме погледна, без да мигне, без да покаже признаци на страх и ми каза: «Върви по дяволите». И тогава започнах да се забавлявам. Ударих го леко по рамото и му казах: «Добре, ще те защитавам гратис…» Но той се отдръпна и каза: «Върви на майната си с твоята защита! Нямам нужда от нея.» И това беше вярно, повярвайте ми. След Бени Сийгъл Меир Лански е най-упоритият човек, когото съм срещал в живота си, като не забравям нито Албърт Анастасия, нито когото и да било от престъпниците в Бруклин.“

За разлика от сънародниците си от Сицилия Салваторе Лукания не отказва никога да се запознае с евреи, само защото са евреи. В думите му никога не се е промъквала и нотка на антисемитизъм. За него човекът си е човек, но е наистина такъв, когато успее да се наложи. И му се струва, че евреите са много силни в тази игра. Това допада на този ученик на живота. По-късно, когато отхвърля традиционната расистка и късогледа политика на мафията, той ще има и това предвид. Макар че според него бог е отредил ум предимно на евреите, той попада на един много съобразителен калабриец, който му харесва.

По време на един набег Салваторе се сблъсква с бандата от 104-та улица. Всичко се урежда след обяснение с шефа, някой си Франческо Кастилия. Това е тяхната първа среща. За малко да не се разберат, тъй като Франк говори много тихо с пресипнал глас на настинал човек.

В действителност майките в Малка Италия, завиждайки на американците, които оперират децата си за щяло и нещяло, стават жертва на разпространявания от ухо на ухо слух: „… американците успяват по-добре в живота, защото са им извадили сливиците и полипите навреме…“ И при първото кихане, така желано, детето бива предавано в ръцете на практикуващ шарлатанин със съмнителни дипломи, но с поносими тарифи, той извършва операцията — с всичките й рискове. По тази причина много италианци от това поколение ще говорят тихо, пазейки несполучливо оперираните си гърла.

И Франк е от тях. Но това не му пречи да направи впечатление на Салваторе, обяснявайки му как вижда бъдещето на момчетата от тяхната черга. Изложеното с много умни доводи напълно отговаря на представите на сицилианеца. Кастилия му доверява: „Аз съм от Козенца в Калабрия…“

При това той разсъждава добре. Като евреин.

Светогледът на Салваторе Лукания се разширява и той се чувствува все по-зле в кожата си на сицилианец. Човек не се разделя лесно със собствената си кожа, но нищо не му пречи да опита да влезе в кожата на другите. Да се постарае да ги разбере. Франк му допада и той му стисва ръката като залог за приятелство. Те вече не се разделят докрая.

Франк, по-възрастен с шест години, мъкне навсякъде със себе си затъкнат в панталона 38-калибров револвер. До него неизменно са брат му Еди и едно хлапе от квартала — Уили Морети, с нежно ангелско лице, любител на шегите, който си щипе ухото всеки път, когато замисля някоя смехория. Той е душата на бандата, което не му пречи да бъде и жесток побойник. Той сръчно увлича ченгетата след себе си, когато нещата вземат лош обрат, за да могат другарите му да избягат. Един от тези другари, с английски произход — Онди Медън, поема значителни рискове, поради което всички го смятат за малко отнесена, луда глава, но уважават невероятната му дързост.

Повечето от тези момчета имат една и съща особеност: дребни, с абсолютно неатлетично телосложение, вероятно недохранвани по рождение, те проявяват непоколебима смелост, постоянна агресивност. Нещо подсъзнателно ги кара да се измъкват успешно от положения, в които други биха били пребити. Именно по това време Франк Кастилия решава да промени фамилното си име и се нарича Костело.

Франк Костело разполага с всички нужни оръжия, за да завоюва това, което му се струва необходимо. Той е готов. Салваторе Лукания все още не се е проявил. Най-трудното за него е да лъже родителите си. Един полицай редовно предупреждава баща му, че той бяга от училище. Антонио спокойно сваля колана си и бие с него до кръв непрокопсания си потомък. „Ти, който имаш възможност да се изучиш, отказваш да си налееш ум в главата! Тогава аз ще ти налея…“

Той не успява да налее нищо. На 25 юни 1911 г. Министерството на образованието изпраща Салваторе в учебно заведение в Бруклин, което се занимава с превъзпитаване на непокорни деца.

След като излиза оттам, Салваторе започва работа при един евреин — Макс Гудман, производител на дамски шапки. Той и жена му се привързват истински към малкия сицилианец. Той работи като разносвач, но му плащат много повече от полагаемото му се, канят го често да сподели с тях семейната вечеря. В техния дом Салваторе ще добие вкус към лукса, към еврейската кухня, към парите… Само че неговият начин да ги печели ще бъде специален. Приемайки предложението на Джордж Сканлън, шеф на банда, закрилян от политици и полицаи, той започва да доставя наркотик, скрит в панделките на шапките. Доларите пълнят джобовете му. Той започва да става личност…

На 28 юли 1914 г. в Европа избухва Голямата война. Край доковете в Уест Сайд Франк и Еди Костело, Уили Морети, Онди Мендън замислят нова комбина — да застанат между работодателите и докерите, за да дадат работна ръка на едните и работа на другите. При това парите ще трябва да броят докерите, тъй като те именно имат по-голяма нужда от помощ. Собствениците потриват ръце, служителите тръпнат, сериозно загрижени да не загубят работата си.

На 2 март 1915 г., следен продължително време от полицията, Франк Костело е задържан в Манхатън за незаконно носене на оръжие. На 15 май той се явява пред съд, председателствуван от съдията Едуард Суан.

Съдията: Виждам, че през 1908 г., т. е. преди седем години, обвиняемият е бил задържан за извършена кражба и упражнено насилие и че е бил оправдан. Виждам, че е бил задържан повторно през 1912 г. поради същите причини и че отново е бил оправдан. И двата пъти той е заявил, че се казва Франк Костело. Затова пък сега той твърди, че истинското му име е Франк Саверио. От друга страна, получих няколко писма, в които ме молят за благосклонност към него. Но си остава факт, че неговата репутация далеч не е безупречна. Можем дори да кажем, че е много лоша. Според някои съседи на обвиняемия той се ползва със славата на бандит и действително се е държал като бандит в случая, който разглеждаме…

Костело: Признавам се за виновен, ваша светлост, само защото от един месец съм в затвора, а семейните ми задължения ми налагат на всяка цена да избягвам неприятностите. Но искам да добавя също, че револверът не беше открит в мене, а на 100 метра от мястото, на което се намирах.

Съдията: Вярно е, но забравихте да уточните, че полицаите, които са ви преследвали, са ви видели да го захвърляте. С други думи, поведението ви е било на човек, виновен във всяко едно отношение. Осъждам ви на една година тъмничен затвор, докато законът гласи, че за престъплението, в което ви обвинявам, се полагат седем години.

Този начинаещ престъпник е приютен от затвора в Уелфър Айслънд. Тъй като поведението му е задоволително за администрацията, той е освободен след 11 месеца.

Когато през април 1916 г. тежките врати се разтвориха пред него, Франк излезе спокойно. Той почака да чуе трясъка от затварянето им, след което се изплю решително върху лявата си обувка, „заключи“ показалеца и средния пръст на дясната си длан и тихичко се закле: „Никога повече!“ През целия си живот Франк Костело имаше репутацията на човек, който си държи на думата. И той не измени на обещанието, което си даде.

Франк Костело се срещна три пъти с новия си приятел Салваторе Лукания, сподели с него затворническия си опит. Двамата обсъждаха безкрайно нови методи, за да избягнат влизането в затвора. В главите им дълго съзрява план, когато в началото на юни 1916 г. Салваторе Лукания е задържан в билярдната на Източната улица N14 при доставянето на наркотици на наркомани, следени от полицията. Полицаите намериха в една от шапките на Макс Гудман флакон, съдържащ почти два грама хероин.

На 26 юли 1916 г. той бе осъден набързо от една нюйоркска съдебна инстанция, разглеждаща делата на всички признали се за виновни обвиняеми. Майка му се държи покъртително, но защитната реч на шефа му Макс Гудман, който се опитва на всяка цена да го оправдае, има много по-голям ефект и Салваторе е осъден само на една година затвор. Присъдата трябва да бъде излежана в затвора Хемптън Фармс.

Там той е по-нисък от тревата и по-тих от водата. И има само едно произшествие. Затворниците веднага го наричат Сал, след това други го преименуват на Сали и се опитват да му наложат определени положения, както в затвора често по-силните правят с по-слабите. Реакцията на Салваторе е ужасна. Надзирателите не докладват за случая.

Освободен след шест месеца за добро поведение, Салваторе Лукания излиза от Хемптън Фармс в навечерието на Коледа. Той ще признае: „Бях твърдо решен да се самоубия, ако пак решат да ме приберат на топло.“ (Luky Luciano, le Testement, Stok.)

Приятелите му организираха малко тържество по случай неговото завръщане. Франк Костело вдигна тост: „Да пием за дългия живот на свобода на Сал и за…“ Но Лукания го прекъсва грубо: „Настоявам от днес нататък винаги да ме наричат Чарли… Първият, който сгреши името ми, може да бъде сигурен, че аз няма да сгреша и ще издълбая името му с нож върху неговия гроб…“ В стаята повя хлад.

След това те продължиха да празнуват, допивайки с наслада последната бутилка шампанско, чието име „Моет е Шандон“ не успяваха да произнесат. Виното беше френско, най-хубавото, това на богатите, на милионерите, каквито те искаха да станат.

С пури в уста те си спомняха за младежките си подвизи, а средната им възраст беше 20 години. Децата бяха станали мъже. Те не се съмняваха в нищо и искаха да си създадат име. Желанието беше толкова силно, че с изключение на Бенджамин Сийгъл всички бяха променили или желаеха да променят имената си. Франческо Кастилия беше станал Франк Костело.

Меир Суховлански, роден в Гродно, се преименува в Меир Лански. С по-сложна нагласа, по-потаен, по-амбициозен, по-хитър, по-предпазлив, Салваторе Лукания реши първо да си намери подходящо собствено име, за да не може никой никога да подложи на съмнение мъжеството му. На това празненство се роди Чарли. Човекът, който по-късно стана Лъки (Щастливеца) Лучиано, беше на прав път, предугаждайки инстинктивно първостепенната важност на собственото име.

Но какви бяха в действителност тези мъже?

Франк Костело — с високо открито чело, с много късо подстригани коси, с кафяви очи и масивен нос, с тънки устни, нисък, изключително уравновесен, с вродено чувство за дипломация, за уреждане на спорните въпроси. Прозорлив.

Меир Лански — хилав, дребен, необщителен, с изпито лице, с вид на вечно гладуващ човек, с трогателна жажда за знания. Знания, с които да напои пустинята на живота си, в която единствен оазис ще остане семейното огнище, грижливо пазено. Очите му са черни като косите, големите му уши са клепнали. Пронизващият му поглед прониква в събеседника и той престава да забелязва масивния нос срещу себе си, матовия тен, а вижда само дебелата долна устна, която леко потреперва, докато се отронват скъпернически няколко думи.

Бенджамин Сийгъл — той е самото олицетворение на красавец. Кестеняви коси с път вляво, обаятелни, дръпнати сини очи под добре изписани тъмни вежди, красиви уши, орлов нос, чувствена уста, прелъстителна усмивка, разкриваща 32 бели зъба, пощадени при жестоките побоища. Този здравеняк би могъл да направи кариера в Холивуд. Той ще я направи в една оригинална главна роля, която си остава само негова. Най-големите договори, тези, за които не се говори никога, ще отидат в джоба му. Жените не му отказват нищо, а той никога не иска мнението им. Много умен, той вбесяваше противниците си с непоносимата си надменност, с цинизма си, с жестокия си сарказъм. Смайващият му егоцентризъм не изключваше жестове на голяма щедрост. Това бяха само кризи, но ги имаше. Имаше и кризи на насилие, по-чести, заради което получи прякора си Бъкс или Бъкси (Шантавия), който можеше да бъде употребяван пред него в най-добрия случай само веднъж, защото след това човек тутакси предаваше богу дух. (Този прякор му беше прикачен „мило“ от приятеля му от детинството Мой Сидуей по време на една от техните първи разходки, когато Сийгъл, стреляйки с два пистолета, уби двама души. В деня на „кръщението“ Бъкси беше на… 14 години!) Най-непроницаем от всички оставаше Чарли Лукания. С гъсти тъмни коси, сресани назад, с високи широки скули, триъгълно лице, тъмни очи, втренчващи се във всичко и в нищо. С прав нос, голяма уста, среден на ръст, слаб, той контролира строго и най-малкия си жест. Когато се движеше, оставяше впечатлението, че пренася внимателно един тон динамит.

Те бяха различни, но имаха една и съща цел.

Понеже не си приличаха, те се събраха и успяха. Успяха така добре, че след тях добродетелна Америка не ще може никога да се освободи от примката на престъпността и корупцията.

Франк Костело, Меир Лански, Бъкси Сийгъл, Чарли Лъки Лучиано — четиримата призвани да станат петте пръста на ръката на дявола.

Една черна ръка, която ще задуши с кървавите си нокти дори всемогъщата мафия.