Синдикатът на престъпниците

Глава осмаПРЕДАТЕЛСТВОТО НА РАЗПЕТИ ПЕТЪК

В петък, 12 март 1940 г., към 17,30 часа, на четвъртия етаж на сградата на кметството в Бруклин, в кабинета си заместник-окръжният прокурор Бъртън Туркъс, двойник на Еръл Флин, привършва подреждането на досиетата. Започват великденските празници, стаите са вече празни. Както всяка вечер Туркъс хвърля разсеян поглед върху голямата карта, закачена с кабърчета зад бюрото му. Това е план на районите, намиращи се под неговата и на окръжния прокурор О’Дуайър юрисдикция: Бруклин, Бронсвил, Източен Ню Йорк, Оутън Хил. Картата е гъсто осеяна с черни точки. Всяка една от тях обозначава мястото на убийство, извършено през последните две години от все още неизвестни лица. Те са повече от двеста. Броят им ще се удвои, ако се прибавят нападенията и тежките насилия.

Изведнъж телефонът иззвъня. Туркъс вдигна слушалката. Някаква дама в приемната настоявала енергично да се срещне с него или с О’Дуайър. Туркъс подскочи, като чу името на посетителката — Рози Релис. Заместник-окръжният прокурор нареди да я въведат незабавно. Тя беше млада и хубава жена, носеше тюрбан, а бежовото й палто с кожена яка не можеше да прикрие натежалото й от напредналата бременност тяло. Настояваше да се види лично с О’Дуайър, после изведнъж се обля в сълзи.

— Искам да спася мъжа си от електрическия стол — хълцаше тя. — Детето ни ще се роди през юни.

Нейният съпруг е Ейб Релис, наречен Кид Туист (Изчанчения), едно от най-опасните и най-цинични нищожества на Бруклин.

Ейб Релис е евреин, с ледени зелени очи, ръце като на горила, които му стигаха до коленете, с огромни длани и плоски пръсти на удушвач.

Забележително интелигентен, той започна през 1927 г. с незаконна търговия с алкохолни напитки, но сам той не вкусваше и капка. Жена му го описва като очарователен и внимателен съпруг, но той използваше безмилостно прелестите на цяла дузина проститутки. Надарен бе с изключително хладнокръвие. Един драматичен епизод го описва съвсем точно:

През септември 1932 г. убиецът Джак Художника го издебва с пистолет в ръка насред улицата, твърдо решен да го очисти. Релис остава невъзмутим, без сянка на безпокойство.

— Добре, Джак — измърморва той кратко. — Ти ще ме пречукаш. Но после ще дойде твоят ред. Където и да си, моята банда ще те намери и ще си разчисти сметките с теб, това ти е много добре известно.

Другият, който беше вече обрал луфта на спусъка, се поколеба за секунда.

Ейб Релис се възползва от предимството си. „Слушай, Джак, какво ще спечелиш, след като и ти ще бъдеш мъртъв. Има ли някакво недоразумение между нас? Да се обясним най-напред, а после ще ме убиеш.“

Неприятно изненадан, другият не мислеше вече да стреля. Релис става все по-убедителен.

— Струва ми се идиотско да се трепем един друг, след като има толкова пари, че с лопата да ги ринеш, пак ще стигнат за всички. Ти си отракано момче. Защо не се присъединиш към моята банда? Ако аз те представя, моите хора ще те посрещнат с разтворени обятия!

— Какви ги приказващ — изръмжа все още заплашително другият.

— Нека да пийнем по едно, както подобава на делови хора, и да поговорим спокойно — предложи Релис без сянка на смущение.

Неговото хладнокръвие помете предпазливостта на Джак Художника, който за свое нещастие забрави, че Релис никога не пие. Този път неговият страшен противник непрекъснато се чукаше. Помирени, на излизане от бара, Релис преливаше от сърдечни чувства и правеше на Джак приказни предложения за сътрудничество. Заслепен, той бързаше да приеме.

Порядъчно пийнал, Джак залита по улицата, преструвайки се на пиян, Релис също залита и го повлича в една безлюдна уличка. Преплитайки нарочно език, той мърмори, сочейки с пръст джоба, в който компаньонът му е напъхал револвера:

— Ти си луд да се тътриш с това. Тук е гъчкано с ченгета. Ако ни спипат, с присъдата, която имаш, веднага ще трябва да се преселиш няколко месеца на завет. Дай ми това желязо. Аз поне имам разрешително.

Със съзнание, изцяло замъглено от алкохола, забравил елементарната предпазливост, Джак Художника подаде пистолета на своя нов приятел. Нехайно и без да спре да се усмихва, Релис взема оръжието и изпразва пълнителя в корема на Джак Художника. След това го захвърля в канала и си плюе на петите. Преминава няколко пресечки. Убеждава се, че никой не го следи, забавя ход и тръгва с несигурна стъпка на пияница. След това разбива с крак витрината на първия попаднал му магазин, оставя се собственикът да го залови и покорно отива с него в полицейския участък. Когато обявяват тревога, той е вече там от доста време. В полицейското Релис симулира с пълен успех нетрезвеност. От своя страна един патрул е прибрал надупчения с шест куршума труп на Джак Художника.

Ейб Релис избухва в идиотски смях:

— В края на краищата, момчета — фъфли той, — вие ще можете да свидетелствувате, че нямам нищо общо с това. Аз бях при вас много по-рано.

И действително нито полицаите, нито притежателят на магазина допускаха, че убиецът и веселият пияница, докаран в участъка доста преди да бъде открито престъплението, са едно и също лице.

Такъв беше Ейб Релис. На 32 години вече имаше шест продължителни престоя в затвора и притежаваше незавиден абсолютен рекорд по броя на арестите — 42 за 16 години, от които 6 за убийство, всички останали ненаказани поради липса на доказателства, и седем за въоръжени нападения. От юни 1930 г. не са минавали повече от 80 дни, без Ейб Релис да е вкарван за повече или по-малко време в затвора. Той е там отново до края на февруари.

Но този път Кид Туист, здраво притиснат до стената, е изправен пред голямата опасност да приключи скоропостижно кариерата си с едно хубаво опичане на електрическия стол. Горчива ирония, той сам се напъхва в капана. И това само заради циничното удоволствие да предизвика глупаво ченгетата, убеден, че и този път ще бъде освободен с извинения. Но шегата неочаквано придоби критичен, смъртоносен обрат.

Събитието започна на 25 януари предната година. Този ден върху бюрото на окръжния прокурор О’Дуайър попадна писмо от изправителния затвор в Рикерс Ислънд. То е изпратено от някой си Хари Рудолф, наречен Шегаджията, несретник, жалък изнудвач, излежаващ лека присъда. Той иска да бъде изслушан по повод убийство, извършено в Западен Ню Йорк.

Но какво доверие можеш да имаш на невзрачен тип, когото самата полиция смяташе за психопат. Все пак О’Дуайър и Туркъс решават да го разпитат. Какво ще загубят, в най-лошия случай малко време. Хари Рудолф се явява в свръхвъзбудено състояние:

— Аз ненавиждам бандата от Бронсвил… — заявява той с влизането си в играта.

Бандата от Бронсвил — невзрачното предградие на Бруклин — е добре позната на полицията. Подозират я от дълго време в тежки злодеяния, но без да могат да спипат нито един от нейните членове, освен за скитничество и дребно хулиганство. Неин шеф беше Ейб Релис.

През двайсетте години Бронсвил беше бащиния на тримата братя Шапиро, страшни гангстери, които имаха абсолютен монопол върху целия незаконен бизнес в тази част на града. Най-големият — Меир, беше истинско чудовище. Подъл и порочен, той тероризираше всички, включително и полицията. По същото време бъдещият Кид Туист беше един от тайните им наемници. Но той беше и умен, и амбициозен. В деня, когато получи куршум в гърба, защитавайки бизнеса на своите босове, Ейб реши, че след като поема такъв риск, съвсем законно е да получава своя дял от печалбите.

Братята Шапиро не разбираха нещата по същия начин. Тогава Кид, на 20 години и с буйна кръв, организира своя собствена банда. Това беше сбирщина от хулигани, всички евреи, готови да светят маслото на майка си и баща си за десет долара. Сред тях бяха Сам Бъкси Голдстейн, негов съученик, Блу Джоу (Синята челюст) Магун, наречен така, защото винаги беше лошо обръснат, вдъхващ опасения, притежаващ садистична и безгранична жестокост, Денди — Хари Страус или Големия Хари и за по-вътрешните Питсбърг Фил или Красивия Брумел поради неговата претенция за елегантност.

Братята Шапиро побесняха. В района, който те определено смятаха за свой, се образуваше банда от млади вълци, твърдо решени да си извоюват място под слънцето. Като предупреждение една вечер Меир отвлича от улицата момичето на Релис, замъква го на едно безлюдно място и я смазва от бой, момичето остава обезобразено за цял живот. Тя е на осемнадесет години! Кръвта на Релис се качва в главата и той се заклева да очисти и тримата Шапиро. Решението е взето, но малката му армия не можеше да се мери със силната и добре организирана банда на Шапиро. Много бързо Релис получи горчив урок.

Една вечер, предупредени от внедрения като шпионин Джо Силвър за възможността да изненадат двамата по-големи братя Шапиро, Релис, Голдстейн и някой си Дефо се юрват да осъществят едно, според тях елементарно, разчистване на сметките и… попадат в засада. Джо Силвър играе двойна игра и ги предава. Един куршум отнася носа на Голдстейн, Релис получава куршум в стомаха, а Дефо е убит на място.

По-бесен от когато и да било, но поучен от авантюрата, Релис се сдружи с друга банда от дебютанти-сицилианци, ръководени от Хари Хепи Майон и Франк Дашер (Дезертьора) Абандандо. Бандата се подвизаваше в района на Оушън Хил и също беше на нож с Шапиро. При сключването на договора възникнаха затруднения. Майон и Релис, разяждани вътрешно от едни и същи амбиции, никак не можеха да намерят общ език. Все пак те успяха да постигнат съгласие върху простичка програма: да отстранят Шапиро, а после справедливо да разделят обраното.

Договорът даде незабавни резултати. От този момент Шапиро ще бъдат преследвани денонощно. В продължение на една година Меир беше прицелна точка на деветнадесет атентата. Раняван няколко пъти, той успяваше да се измъкне. Изглеждаше, че шансът е на негова страна.

В една нощ на юли 1931 г. Релис начело на група от четирима убийци надупчи с осемнадесет куршума средния брат Ирв Шапиро. Устроиха засада във фоайето на къщата на жертвата, като предварително прекъснаха електрическия ток. Шестдесет и шест дни по-късно предателят Джо Силвър, който до този момент успяваше да се скрие, беше отвлечен и екзекутиран с няколко изстрела в главата от Релис и Майон. На свой ред по-големият от братята Шапиро беше отвлечен на излизане от един бар от Релис, Меир и Голдстейн. Двадесетият им опит излезе успешен. Намериха трупа на Меир Шапиро, накълцан от куршуми, нарязан на парчета и натъпкан в две двайсетлитрови бъчви за алкохол, набутани в мазето на една долнопробна кръчма в Ист Сайд.

Най-малкият Шапиро, който до този момент се държеше малко настрана от престъпните начинания на по-големите си братя, продемонстрира желание да продължи тяхното дело и да отмъсти за тях. Той също беше отвлечен от Хепи Майон, Франк Дашер Абандандо, Вито Гурино, най-добрия стрелец на бандата, дебело 135 кг чудовище, и Питсбърт Фил. Младият Уили Шапиро беше изтезаван почти до смърт и още жив, беше заровен в пясъчните дюни на Оушън Хил.

През 1934 г., разчистили терена, Ейб Релис и Хепи Майон си разделиха според уговорката империята на победените и присъединиха към бандите си най-кадърните от хората на Шапиро.

Релис и неговият отбор юнаци избраха за своя главна квартира западната стая на „Корнер“, малко магазинче за бонбони, което служеше й за лихварска кантора. Намираше се на ъгъла на Ливония и Саратога авеню, отворено беше непрекъснато, откъдето идва прякорът на собственичката Рози Финч: Среднощната Роза.

Хепи Майон и Франк Абандандо се настаниха шест къщи по на изток — на Атлантик авеню. Двете банди обложиха всички с още по-тежки данъци, отколкото Шапиро, и тероризираха — едната — Бонвил, а другата Оушън Хил.

Разногласията между Релис и Майон много скоро се появиха отново. Без съмнение те щяха да се изродят в братоубийствена война, когато изведнъж на сцената се появи Албърт Анастасия, кралят на Бруклин. И двата сектора бяха негови. Жестокостта, сръчността и непоклатимата решителност на тези млади свирепи хищници от дълго време привличаха вниманието на страшния лейтенант и сътрудник на Лепке Бухалтер. Човек с опит, Албърт Анастасия считаше, че няма да бъде от полза за никого да остави тези многообещаващи младежи да разпиляват талантите си в кланета. Той им изпрати своя доверен човек Луис Капоне. (Казахме вече, че той няма нищо общо с прочутия Ал Капоне.)

Притежател на реномирано заведение, което му служеше за прикритие, Луис Капоне изпълняваше главната си задача да разрешава на приятелска основа неизбежните разногласия, които възникваха между хората на Бухалтер и Анастасия. Това не му пречеше, когато е необходимо, да се превръща в жесток и безжалостен убиец. С увещания и заплахи той убеждава Релис и Майон да останат съюзници, като всеки продължава да контролира своя сектор и в същото време да предоставя на Анастасия и Бухалтер екип от „твърди“ хора.

Никой от представителите на престъпния свят в Ню Йорк, който смяташе себе си за „печен“, не би посмял да отхвърли „внушението“ на човек като Анастасия, освен ако не му е мил животът.

Без да изоставят взаимните претенции, Релис и Майон продължиха да „работят“ заедно.

До трагичния си край бандите им образуваха голям и здраво споен колектив, който американският престъпен свят кръсти „Бруклинските комбинатори“. Стачкоизменници и подстрекатели към стачка, „биячи“ на неподатливите профсъюзни делегати, екзекутори на полицейските шпиони или непримирими противници на техните двама големи босове, те не стояха без работа и дори се наложи бързо увеличаване на щата на ударната команда.

Лека-полека те изобретиха и доведоха до съвършенство различни способи за убиване, без да оставят каквато и да е следа. Тяхната жестокост, тяхната ужасяваща ефикасност, привързаността им към професията, страхът, който предизвикваха, вдъхнаха ентусиазъм на Лепке Бухалтер и Анастасия и те скоро откриха пред Бруклинската комбина поле за действие в национален мащаб.

След кървавите наказателни експедиции и заплахите бандите на Ейб Релис и Хепи Майон поставиха под пълен контрол Бронсвил и Оушън Хил, т. е. незаконния бизнес, изнудванията, експлоатацията на десетки нелегални игрални домове, придружени с лихварски кантори в услуга на играчи без късмет или на тези, които в момента изпитват парични затруднения. Тези „банки“ работеха по системата шест за пет, на практика това означава, че за всеки пет долара заемоискателят се задължава да плати по един долар седмична лихва.

Обикновено парите се дават за срок от шест седмици, по този начин в деня на изтичане на срока на заема за всеки сто долара заемодателят трябва да получи двеста и двайсет, което прави годишна лихва от повече от 1000 на сто. „Банката“ се подсигуряваше, като изискваше от своя клиент при отпущане на заема чек за цялата дължима сума, разбира се, заедно с лихвата. По-нататък става възможно неизправният длъжник да бъде преследван съвсем законно за издаване на чек без покритие, което в САЩ означава неминуемо осъждане на дълъг срок затвор, но длъжникът, отклоняващ се от плащане, обикновено бива посетен от мускулест „инкасатор“, който като предупреждение му чупи един или два крайника с палка за бейзбол, съобщава за двойно увеличение на лихвата и оповестява за нов къс и окончателен срок. Ако и в този срок нещастникът се окаже неплатежоспособен или, не дай боже, направи опит да се оплаче на полицията, за назидание го изтезават до смърт и той изчезва безследно.

Тази практика не обезкуражава заемоискателите, които не бяха в състояние да получат, заем по легален път, и те бързаха към незаконните лихварски кантори на бандата от Бронсвил, а нейните седмични доходи възлизаха на десетки хиляди долара. Релис разшири своята дейност със сводничество и препродажба на крадени коли за безчет престъпници, които ги използваха при своите престъпления. Най-добрите му специалисти бяха Блу Джоу Магун и най-вече един пропаднал студент със замечтани очи на име Шолем Бърстейн. Само той беше задигнал стотици и бе заловен един-единствен път.

Окръжният прокурор на Бруклин и неговият заместник нямаха представа и за една десета от всичко това. До този момент им се беше отдало да спипат и окошарят отделни членове на бандите от Бронсвил и Оушън Хил единствено за скитничество. Ето защо те облещени се вцепениха, когато сутринта на 25 януари 1940 г. Хари Рудолф, изваден от затвора в Рикерс Айслънд, с дълбока убеденост и за да обоснове решението си да изпее всичко, заяви:

— Аз ненавиждам бандата от Бронсвил… — И на един дъх Шегаджията все по-разпалено добави:

— Тези мръсни плъхове очистиха моя приятел Ред Холперт. Аз съм готов да свидетелствувам под клетва.

О’Дуайър и Туркъс онемяха.

Ставаше дума за убийство от преди шест години. Документите от дълго време бяха класирани „към дело“ и сега се наложи полицията да ги изрови от архивите, за да се убедят следователите, че тази история не е изцяло измислена от този хитър митоман Рудолф. Но не! На 25 ноември 1933 г. младият деветнадесет-годишен хулиган Ред Холперт наистина беше намерен в едно запустяло място, цял надупчен от куршуми. Полицията не можа да се добере до никаква следа, за която да се хване, нито до каквото и да било свидетелско показание.

— Не е вярно! Тя можеше да го получи! — изкрещя Рудолф, все по-разпалено. — Аз бях там! Ред беше прибран на излизане от къщи от тази измет на Бронсвил: Ейб Релис, Бъкси Голдстейн и Дъки Мейфтор, които го заведоха на „разходка“. (Това е възможно най-класическият метод, използван от престъпниците, да се освободят от несигурен приятел, прекалено бъбрив съучастник или прекалено лаком съдружник. След като се приспи вниманието му с обилна вечеря с много пиене и украсена с хубави момичета, предлага се на жертвата посещение в някой изолиран в предградията публичен дом или разходка на чист въздух с кола извън града за подобряване на храносмилането. Пътува се с крадена кола или най-често с колата на осъдения. Той кара, до него сяда най-веселият бандит, който с шегите си трябва да отклонява вниманието на жертвата. Палачите сядат отзад. Когато пристигнат на изолирано място и по правило под предлог, че трябва да източат от подутия си мехур изпитото вино, накарват шофьора да спре. За него разходката за подобряване на храносмилането завършва трагично. Тази техника беше измислена през 1927 г. в Чикаго от Химнер Уейс, шеф-палач на бандата на О’Бенион Моран, съперник на Капоне. Първата известна жертва на тези разходки без връщане стана някой си Стив Виснески, които беше свил камионите с бира, принадлежащи на бандата.)

— Защо не започна да говориш по-рано? — попита О’Дуайър, все още настроен скептично.

— Аз опитах! Никой не искаше да ми повярва. А ето и какво си спечелих.

Шегаджията извади ризата от панталона си, откри кльощавия си корем, пресечен от дълъг червен белег.

— Те ми направиха това! Те стреляха по мен. За щастие куршумът остана на повърхността и успях сам да го извадя. След тази случка предпочетох да мълча. Но вече много дълго време предъвквам тази история! Тя ме задушава!

О’Дуайър и Туркъс останаха изпълнени с недоверие. Но дори показанията на Рудолф да се окажеха фалшиви, те им даваха възможност, макар и за ограничено време да изтеглят от обръщение много опасни типове.

Същата вечер капитан Бил Н. Съливан, шеф на 12-и полицейски участък, обиколи всички барове със съмнителна репутация в Бруклин в търсене на заподозрените и категорично обвинени от Хари Рудолф лица. Без да е убеден в резултата, той заръчваше на всички бармани едно и също:

— Ако видите Кид Туист или Бъкси, кажете им да се явят в 8 утре сутринта в кабинета ми.

За голяма изненада на Съливан на другата сутрин Ейб Релис и Бъкси Голдстейн са съвсем точни на срещата. Арогантни, весели, без да дават пет пари за нищо.

— Малката игра продължава — шегуваше се Бъкси Голдстейн, за когото това беше 25-о арестуване. — Бога ми, нямам нищо против, това вероятно ви забавлява, но както обикновено ще излезем след два-три дни и пак ще ни се извинявате глупаво.

Но и той, и Релис няма да се разхождат никога вече по асфалта на Бруклин, а преди да изтече една година, двамата ще бъдат мъртви.

Същият ден следобед, патрул на полицията прибира и третото лице, обвинено от Рудолф, Дъки Прити Мейфтор, дребничък мошеник, чието единствено четиво бяха комиксите. Никога през живота си той не беше се занимавал с честен труд. Срещу това нищожество застанаха страшни противници — О’Дуайър и Туркъс.

Най-напред те наредиха тримата арестувани да бъдат изолирани в три различни затвора, за да не могат да установят нелегална връзка помежду си. Релис в Нюйоркския затвор „На гробовете“, Голдстейн в Стейтън Айслънд и Мейфтор в затвора на графство Бронкс.

След това двама детективи, говорещи италиански — Майк Макдермот и Джек Оснато, се заеха с Дъки Мейфтор. Полека-полека те успяха да го убедят, че Релис и Голдстейн стоварват всичко върху неговия гръб и ще го превърнат в жертвен агнец. Но страхът лишава от дар-слово младия хулиган. Колкото и да беше тъп, той знаеше, че още няма такъв затвор, който да е достатъчно сигурен за „канарче“, което е пропяло.

Търпеливо Макдермот и Оснато продължавали подмолната си работа. Те предупредиха Мейфтор, че Релис и Голдстейн са предложили 5000 долара на Хари Рудолф, ако признае, че е лъгал, като ги е обвинявал в убийството на Ред Холперт. Информацията беше точна. Рудолф Шегаджията сам издаде на О’Дуайър и Туркъс, че са направили опит да го подкупят при посредничеството на един от задържаните в неговата килия.

Той сам потвърди думите му. Другата новина, която съобщи Туркъс, окончателно сломи съпротивата на Мейфтор.

— Жена ти и детето ти са изхвърлени на улицата, защото не могат да си платят наема. В същото време съпругите на Релис и Голдстейн продължават да се къпят в злато.

Травматизиран от това разкритие, Дъки Мейфтор, чийто интелект очевидно беше под нормалния за младеж на неговата възраст, започна да хленчи.

— Тези мръсници ме зарязаха.

И изведнъж на 20 февруари той се предаде. Да, той наистина е участвувал в убийството на Алекс Ред Холперт преди шест годни. Вече обработен, той призна и това, че е предоставил на Питсбърг Фил Страус (един от първите убийци на бандата „Корнер“) крадена кола, в която три дни по-късно е бил намерен труп. Той призна също, че е завел при Релис друг осъден — Пъги Фенстейн, чийто труп беше намерен калциран в едно изоставено място на 1 май 1930 г., а също, че е участвувал пак като шофьор в ликвидирането на някой си Сол Голдстейн, отвлечен и екзекутиран през медения му месец, на 3 август 1936 г. в Ката Хил от същия Питсбърг Фил. Това бе всичко, което той заяви, че знае. В действителност той беше само един дребен съучастник, който не е бил в течение на нещата. Дъки Мейфтор явно е чел комиксите си, докато другите са се занимавали със сериозни неща. Ако следователите искат да научат повече, нека разпитат неговия приятел Прити Сам Левин, който също е участвувал в експедицията срещу Сол Голдстейн.

Левин е задържан незабавно. Това беше красиво момче, в което бяха влюбени всички момичета от Бруклин. Благодарение на фините си черти, морните сини очи и русите си къдрави коси от най-млада възраст той имаше забележителни успехи сред жените. Накрая се ожени за Хелън, бивша кралица на красотата. Той беше лудо влюбен в нея, а тя го дари с прелестно малко момиче: Барбара.

Независимо от всичко Прити Левин си беше убиец. По-късно следователите узнаха, че той е участвувал в убийството на Маранзано и на още дузина други. В момента на сватбата той решава да изкупи предишното си държане и става шофьор в службата за поддържане на чистотата.

Но когато през 1939 г. жена му влиза в болницата, за да роди, Левин се вижда принуден да поиска от Питсбърг Фил заем от 100 долара — аванс, необходим за клиниката. Така изведнаж той отново попада под зависимостта на бандата от Бронсвил. От този момент той не можа повече да се отърве от дълговете си. За да се разплати, Сам Левин стана убиец за бързи поръчки.

Това, което не знаеха нито той, нито неговият „приятел“ Дъки Мейфтор, е, че като ги арестува, полицията им спаси живота.

Бандата беше решила да се отърве от тях. Не ги смятаха за достатъчно сигурни. Заповедта за тяхното ликвидиране беше дадена още в средата на януари. Единствено бавното изпипване на всички подробности, което при подготовката на екзекуциите беше практика на бандата, фактически им позволи да оживеят. Мейфтор беше предвиден за 9 февруари. Арестуваха го на 2-и. Левин трябваше да бъде очистен на 1 март, ако не го бяха прибрали на 19 февруари.

В сравнение с Мейфтор Сам Левин беше умен и въобще замесен от друго тесто. Независимо от четиридесет и осем часовия непрекъснат разпит той мълчеше като риба. Тогава О’Дуайър и Туркъс възприеха друга тактика. Те му устроиха среща с Хелън и малката Барбара. Очевидно тримата се обожаваха.

— Искате ли да спасите съпруга си? — питаше рязко Туркъс бившата кралица на красотата. — Това зависи само от вас. Убедете го да говори.

Потънала в сълзи, Хелън се хвърля в обятията на мъжа си.

— Мили, аз те моля… Заради нас, кажи им истината.

Като видя майка си да плаче, малката Барбара също започна да хълца, Левин се побърка.

— Не мога да говоря!… Не мога да говоря!… — крещеше истерично той.

Този ден не каза нищо повече. Но от този момент го обзе мъчително безпокойство за жена му и за дъщерята, които бяха останали без пукната пара. Така по време на една нова патетична среща с тях той отстъпи:

— Добре, ще призная, но само това, което ме засяга лично.

Разказа им съвсем малко, участието си в кражба на автомобил, който бил използван при екзекуция. И нищо друго.

Тогава Туркъс реши да приложи по-твърда политика.

— Няма начин, Сам, ти призна пред жена си. Съжалявам, но сега тя е вече свидетел на обвинението и нейният живот е в опасност. За да я закрилям, ще трябва да я оставя в затвора.

Полудял от ярост, Сам Левин зави като животно, но заместник-окръжният прокурор остана непреклонен. Той беше убеден, че красивата Хелън знае много за нещата, по които съпругът й не искаше да говори.

Туркъс накара Хелън и малката Барбара да излезнат. Сломен окончателно, Сам Левин реши да му изповяда цялата истина за убийството на Ред Халперт.

Халперт беше бандит-самец, който до такава степен ненавиждаше ченгетата, че никога не се обличаше в тъмносиньо. Той имаше на разположение крадени скъпоценности и искаше да ги пласира чрез Питсбърг Страус на „Корнер“.

— Искам три хиляди бона — заяви той.

— Луд ли си? Предлагам ти седем по сто — възрази другият.

— С тези седемстотин можеш да си изтриеш задника! — изрева безсрамно Халперт.

Никой до този момент не си бе позволявал такова свободно държане с Хари Страус. Ред Халперт беше пътник.

Както обикновено бандата започна внимателна подготовка за неговото отстраняване.

По решение на Ейб Релис и Бъкси Голдстейн — Сам Левин, когото Халперт не познаваше, беше избран да го привлече в коварно приготвена клопка. Само че Прити Левин подхожда така несръчно, че Халперт се усеща, стреля първи, не го улучва и се измъква.

Ейб Кид Туист и Сам Голдстейн след един последен и несполучлив опит да му задигнат бижутата решават лично да се заемат с ликвидирането на досадника. Те предупреждават Левин и Мейфтор да наемат обща стая в хотел и по този начин да си осигурят взаимно солидно алиби в нощта на убийството и ликвидират Халперт с помощта на най-добрия му приятел, някой си Уолтър Сейдж.

Бандата определя и цената на предателството — на Сейдж се дава ръководството на игралните машини в сектора на Съливан. Но през 1937 г. възникват подозрения, че той отклонява голяма част от печалбите и по заповед на Ейб Релис Сейдж на свой ред бе намушкан тридесет и два пъти в гърлото и гърдите с пикел от Питсбърг Фил по време на „разходка“ в планините Кастил, в която взима участие и Сам Левин. Трупът беше привързан за игрална машина — символ на наказанието му, и потопен в самотното езеро Стилдрейк.

Веднъж потеглил, шашардисаният Прити Левин признава на смаяния Туркъс прякото си участие в още половин дузина други престъпления. По този начин той натапя окончателно не само Ейб Релис, Сам Голдстейн, Питсбърг Фил, но и техните сицилиански съдружници от Пасифик авеню Хари Майон и Франк Абандандо.

Сам Левин за пръв път цитира името на Луис Капоне, един от лейтенантите на Луис Бухалтер. За първи път пак той прави намек за съществуването на загадъчна, блестящо организирана група от убийци, на която тези хора са шефове, но за която Левин не знае нищо повече.

За Релис и Голдстейн, които сами глупаво се хвърлиха в лапите на О’Дуайър и Туркъс, признанията на Сам Левин и Дък Мейфтор бяха катастрофа. Още повече че веднага след първите им признания Хари Майон и Франк Абандандо бяха незабавно задържани.

На 21 март около 10 часа сутринта един от адвокатите на Ейб Релис го предупреждава и той веднага изпраща бързо писмо на жена си. На другия ден в 17,30 тя се представя на Туркъс.

Никога и в най-оптимистичните си мечти заместникът на окръжния прокурор не можеше да си представи, че Кид Туист, този „твърд“ циник, затворен като огнеупорна каса, невероятно нахален и с непоклатимо самообладание ще се остави да му изтръгнат каквато и да било информация. Освен това до този момент той отричаше всичко, дори и очевидното. Значи, можем лесно да си представим смайването на изумения Туркъс, когато Рози Релис заявява:

— Моят съпруг иска да се види с окръжния прокурор. Той иска да говори.

Туркъс не посмя да повярва на ушите си и я замъкна при О’Дуайър.

— Защо Ейб не формулира сам писмено това свое искане? — чудеше се О’Дуайър.

Туркъс прекъсна своя „началник“.

— Нека не му оставяме време да размисли и да промени решението си — молеше той.

Докато под силна охрана Рози Релис пътуваше към къщи, за да бъде поставена под домашен арест, Туркъс се качи в колата си, пресече Ист Ривър и пристигна в нюйоркския затвор „На гробовете“, за да измъкне Релис.

Но е Разпети петък, необходимо е разрешение от съдия, член на Върховния съд на щата Ню Йорк. Малко след 9 със скъпоценното разрешение в ръка Туркъс, съпроводен от двама детективи, успява най-накрая да закара Релис в Бруклин.

Убиецът не беше нито разтревожен, нито смутен. Той дори демонстративно се подсмихваше и изглеждаше абсолютно уверен в себе си. Очевидно беше, че неговото решение не беше породено от страх или отчаяние, явно беше резултат на хладнокръвно направени сметки.

О’Дуайър и Туркъс скоро ще забележат това. С влизането Релис повежда играта.

— Вие не можете да докажете нищо срещу мен — атакува той и лениво се отпуска върху дървения стол, част от бедното обзавеждане на кабинета на окръжния прокурор.

— В това точно се лъжеш, Ейб!… — отвръща язвително Туркъс.

Другият повдига рамене със състрадателна усмивка.

— Вие разчитате само на един човек, за когото всички знаят, че е луд, и на двама невзрачни типа, но нямате и помен от веществено доказателство, което да е в състояние да убеди съдебните заседатели.

Това беше вярно. Релис знаеше, че член 399 на Наказателния кодекс на щата Ню Йорк гласеше: „Нито една присъда не може да бъде издадена единствено в резултат на свидетелските показания на съучастник в престъпление, освен ако не е подкрепено с други доказателства или от други свидетели, които да доказват категорично участието на обвиняемия в подготовката на споменатото престъпление.“

В съдебната практика този член се тълкуваше така буквално и в толкова тесен смисъл, че Ейб Релис и Сам Голдстейн можеха да се обвиняват взаимно в извършването на десет убийства и всички техни съучастници да потвърдят, но въпреки това те щяха да бъдат освободени, ако няма никакво солидно веществено доказателство или свидетелско показание, което да потвърди казаното от тях.

Както повечето печени затворници, Релис познаваше закона. Тържествуващ и закачлив, той посочи с пръст О’Дуайър.

— Още утре аз ще Ви направя най-известния човек в страната — обещаваше той. — Аз съм в състояние да възпламеня бомба, която да преобърне историята на правосъдието. Истината за стотици престъпления! От нея ще се развълнува целият американски народ. Но преди това се налага да си поговорим насаме. — О’Дуайър накара Туркъс и полицаите да излязат и остана сам с гангстера, който, изглежда, предварително се наслаждаваше на тържеството си. Малко по-късно, с угрижен вид, прокурорът се срещна със своя заместник.

— Този негодник предлага умопомрачаваща сделка. Трябва ли да преговаряме?

— Това вероятно е единствената ни възможност да изпратим на стола дузина убийци. Само той може да го предостави конкретни данни — призна Туркъс.

О’Дуайър се замисли за момент.

Странна личност бе този О’Дуайър. Той беше амбициозен, неукротим кариерист. За да успее, беше избрал пътя, следван от много американски политици, решени да си създадат име: закона. Той щеше да стане генерален прокурор на Бруклин в листата на демократите, всемогъщи тогава в щата Ню Йорк.

Но за него това беше само един етап. Той мечтаеше за голямо политическо бъдеще. В края на краищата след Втората световна война той се издигна триумфално до поста кмет на Ню Йорк, който се смята за сигурно стъпало към президентското кресло. Крахът настъпи през 1950 г., когато той се оказа замесен в политико-финансов скандал, в който по ирония на съдбата се доказват неговите тесни връзки с Франк Костело, политическия съветник на Синдиката на престъпниците, човекът, който разпределя подкупите.

Но през 1940 г. той беше още в началото на кариерата си и решението беше взето бързо:

— Да се опитаме да направим възможната най-малка отстъпка на тази отрепка — предложи той на заместника си Туркъс.

През цялата тази нощ на Разпети петък, нощ, която познава предателството на Юда и отричането на Петър, се води суров, гнусен и безкраен пазарлък между Ейб Релис и представителя на властта. (По-късно американският печат така и ще кръсти това дело: „Предателството на Разпети петък“.)

Убиецът поставяше въпроса ребром. Той искаше срещу направените признания да бъде освободен изцяло от отговорност. Такова предложение бе видимо неприемливо. Общественото мнение с право може да се противопостави. О’Дуайър направи контрапредложение.

— Ние ще ти разрешим да пледираш убийство втора степен (Непредумишлено убийство, което не води до смъртна присъда.) и аз лично ще настоявам да се държи специално сметка за помощта, която си оказал на правосъдието.

Релис ядосано удари с юмрук по масата. — Дума да не става! — извика той. — Не приемам никакви обвинения в убийство.

Изпълнената със злоба разправия продължи цяла нощ. Накрая двете страни се споразумяха за нещо средно, но почти приемливо и за двамата благодарение на една тънка особеност на американския закон: „Никой обвинен не може да свидетелствува против себе си, неговите показания не могат да служат като доказателство за собствената му вина.“ Ейб Релис не ще може да бъде обвинен в извършването на разкритите от него убийства, но в същото време получените от него сведения ще помогнат в изясняването на тези случаи. Евентуално той може да бъде преследван единствено за престъпления, които не е издал, и разбира се, само при наличието на убедителни веществени доказателства.

В края на краищата нали Томас Дауей — главният съперник от Републиканската партия на О’Дуайър, използваше същите методи при получаването на важни сведения.

Накрая, към четири часа сутринта, Ейб Релис се почувствува удовлетворен. За да докаже на своите събеседници добрата си воля и че е имало смисъл да се преговаря с него, Кид нанася страшен удар, който ги накара да се втрещят. Той им разкри истината за убийството на Дъч Шулц!

До тази минута в продължение на пет години истинските подбуди за ликвидирането на холандеца бяха останали неразкрити. Дотогава се смяташе, че убийството на Шулц е резултат от обикновено съперничество на бандити, мислеха дори, че е някаква тъмна женска история. За пръв път Релис съобщи на поразените О’Дуайър и Туркъс сензационната истина: Дъч Шулц е убит по заповед на големите шефове на синдиката защото е пренебрегнал категоричната им забрана и се е опитал на своя глава да убие Томас Дауей, неговата „Nemesis“. (В един вестник Шулц прочел тази дума, която на гръцки означава отмъщение, и наредил да му обяснят смисъла. Той намерил, че това звучи много изискано и започнал да нарича Дауей само „Nemesis“.)

Приведените от Релис доказателства разкриха механизма на аферата, дадоха възможност да се идентифицират точно убийците и позволиха да бъдат арестувани незабавно Чарли Биг Уоркман и Менди Уейс, друг лейтенант на Бухалтер. На третия Кид Туист знаеше само прякора — Свинята. Той беше шофьорът. Всъщност той се беше изнизал предварително заедно с Уейс, който требваше да прикрива бягството на Биг Уоркман. Биг сам уби Дъч Шулц и тримата телохранители, след това намери време да прибере парите на холандеца и да изчезне пеша. (Понеже нямаше никакво доверие на банките, Шулц носеше със себе си огромни суми пари (до около 30 000 долара).

Биг Уоркман беше пламенна натура, но надарен и със завидно хладнокръвие.

До този момент в полицията считаха Чарли Уоркман за гангстер от втора ръка. Всъщност Ейб Релис показа истинското му място в йерархията на синдиката. Надарен с космическо хладнокръвие, този безпощаден убиец, винаги облечен дискретно, елегантно, заемаше привилегировано положение. Намираше се единствено под командата на големите босове. Понякога дори присъствуваше на събранията на Висшия съвет и му доверяваха деликатни задачи, които той изпълняваше безупречно. Така от момента, в който Шулц бе осъден от събратята си, до момента, в който Дауей трябваше да бъде убит, имаше само четиридесет и осем часа, време, за което Уоркман трябваше да ликвидира Холандеца. Той изпълни тази си мисия за по-малко от дванадесет, практически сам, като при това жертвата беше повече от всякога предпазлива и излизаше винаги заобиколена със страшни телохранители.

Неуморим, Релис говореше повече от три часа. Отдавна се беше съмнало. Явно доволен от ефекта, който произвеждат върху изнурените О’Дуайър и Туркъс потресаващите разобличения, Кид им обеща с вид на победител:

— Сега ще ви разкажа всичко за най-малко петдесет затънали до гуша първокласни убийци и ще ви дам възможност да ги окошарите без всякакъв шум.