Синдикатът на престъпниците

Глава шестаБЕЗМИЛОСТНИЯТ ДВУБОЙ ТОМАС ДАУЕЙ — ЛЪКИ ЛУЧИАНО

Така на тридесет и пет години малкото бедно момче от Леркара-Фриди застана начело на най-фантастичното сдружение на престъпниците в света, при това с една достойна за уважение дискретност, тъй като основната му грижа беше да не може никога никой да придобие лична диктаторска власт начело на организацията. Като се започне с него самия…

След като дон Салваторе беше погребан с почестите, венците и кадилаците, които изискваше рангът му, големите главатари на различните фамилии в престъпния свят по покана на Ал Капоне се събраха в Чикаго да отпразнуват освобождението от деспотичната власт в мафията и създаването на новия либерален режим.

Естествено мафията оставаше твърдо установена власт, но в обединението с чуждите престъпни банди — еврейски, неаполитански, ирландски, немски, и извън собствените си правила тя се подчиняваше на общите закони.

В Ню Йорк съществуваха още пет семейства. Като добър сицилианец Лъки Лучиано остана дон на фамилията Масерия. Джоузеф Бонано, Джоузеф Профачи, Винсънт Мангано, Гаетано Галиано бяха глави на останалите. Томи Лукезе осъществяваше постоянна връзка с деветнадесетте големи семейства на мафията, разпръснати из Съединените щати. По този начин Лъки изглеждаше просто един дон сред всички останали и общата причина за старите конфликти се премахваше. Зад кулисите Джони Торио с мъдростта на препатил човек му даваше най-добри съвети.

В Чикаго Меир Лански направи категорично изказване, с което настояваше събранието да не завършва, преди различните организации, макар и свободни, да се почувствуват обвързани с нещо — поети задължения и общо име. Той предложи ново Сицилианско обединение. Лъки отказа сухо, подчертавайки, че със сицилианските глупости е приключено веднъж завинаги. Не можеше да се използва и думата синдикат, тъй като с нея си служеха за различните дейности други синдикати, подчинени нему. Лучиано отсече:

— Ще се наречем Организацията.

Според показанията, до които имахме достъп, ето как Ралф Салерно — специален следовател в нюйоркските полицейски служби, описва накратко новото положение:

— На събранието Лъки заяви: „Занапред няма да има никога повече супергосподар, нито пък върховен шеф. Ще има колективен ръководен орган. Повече никой няма да властвува над другите, нито пък ще може да се прави на диктатор. Всяка група ще има своя автономия и ще трябва да зачита правата и независимостта на останалите групи, включително и на съперниците си. Вместо да воюваме глупаво, занапред ще си сътрудничим.“

Това щеше да им позволи да действуват като федерация. Всеки щеше да работи самостоятелно, по свой начин, според идеите си, но когато общият интерес го наложеше, или трябваше да се изостави секторът на работа, или към него трябваше да се приобщят други банди с цел да бъде направен неуязвим в името на общия интерес.

И наистина след смъртта на Маранзано и събранието в Чикаго, когато се появеше разногласие, то бе отстранявано чрез дискусии, преговори, а не с томпсъните. Този основен закон, влязъл в сила през 1932 г., продължава да се прилага и днес, половин век по-късно!

Ралф Салерно сподели с нас. „Лучиано не си позволи никога да се наложи еднолично, със заповеди над другите главатари на банди. Престижът му беше толкова голям, че всички му се доверяваха сляпо. Те не предприемаха никога нещо значително, без да поискат съветите му, и най-често се съобразяваха с мнението му. Той не заповядваше направо, но другите смятаха за нещо като върховен съдия, като морална власт (sic!) този човек, който съумя да ги накара да правят повече пари, без да се пролива кръв. Така той стана гангстер номер едно на Америка и следователно на света.“

По онова време Лъки, джентълмен повече от когато и да било, облечен с изисканост, която би доставила огромно удоволствие на Арнълд Ротстейн, се беше настанил в Уолдорф Тауърс под името Чарлз Рос. Тауърс беше най-елегантното заведение в Ню Йорк, но в този период на криза гражданите, които имаха възможност да отседнат там, се брояха на пръсти и управата си затваряше очите пред истинската самоличност на г-н Рос въпреки многобройните оплаквания на почтените клиенти и набиващите се в очи телохранители.

Чарли можеше да мине и без тях, ако Бенджамин Сийгъл не беше бил тревога:

— Знаеш ли, че Винсънт Кол, Бясното куче, е получил 35 000 долара от Маранзано, за да те пречука… Смъртта на клиента му не само не го освобождава от спогодбата, а напротив, задължава го да я изпълни на всяка цена. Това е въпрос на престиж. Бясното куче държи на своето, значи ще гледа да ти свети маслото. Бъди внимателен…

И Чарли беше.

Той си имаше други грижи. През 1932 г. кризата беше достигнала връхната си точка. Отчаяни, американците се сърдеха и роптаеха срещу целия свят, но преди всичко срещу президента си Хърбърт Кларк Хувър, неспособен да стои на кормилото на Америка. Тъй като президентските избори наближаваха, Организацията трябваше да реши как да играе определена роля в тях, за да получи сериозни гаранции за бъдещето си при новата власт.

Републиканската партия губеше влиянието си, а при демократите им оставаше техният приятел Ал Смит, който носеше тежкия кръст на католическото си вероизповедание. Лъки започваше да опипва терена около Франклин Делано Рузвелт, демократ, губернатор на щата Ню Йорк, когато едно обаждане по личния му телефон в Уолдорф го очарова. Звънеше Негово високопреосвещенство кардиналът на Филаделфия Догерти. Той му съобщи без заобикалки, тъй като говореше на свой син, верен католик от Сицилия, че Ватиканът определено се надява италианските му деца, както и в миналото, да подкрепят кандидатурата на Ал Смит. Лъки се нагърби с това задължение и получи благословията на кардинала. Лучиано се обърна към Костело, който бе слушал странния разговор по втората слушалка на телефона, и се пошегува: „По-добре е да чуеш това, отколкото да получиш куршум, калибър 38.“ При все това мозъчният тръст на Синдиката на престъпниците смяташе, че Ал Смит, когото обичаха заради неговата лоялност и поради това, че винаги държеше на дадената дума, ще загуби. Да го подкрепят, означаваше за тези играчи, свикнали да печелят винаги независимо от средствата, използвани за достигане на целта, да поемат прекалено голям риск.

Но не всички шансове бяха на страната на Рузвелт. За да може наистина да храни надежда, му беше необходима масовата подкрепа на неговия щат — щата Ню Йорк.

— Рузвелт нямаше никакъв шанс град като Ню Йорк да гласува за него, ако не сключеше споразумение с Тамани и през 1932 година, а типовете, които контролираха Тамани, бяха под мой и на Франк Костело контрол. Именно това очаквахме, тъй като имах странно предчувствие по отношение на Рузвелт. Смит ми беше много симпатичен и исках него за президент, но той не умееше да говори по-добре от мен, а все пак би ми било неприятно да видя в Белия дом някого, който говори така, като че ли идва направо от Лоуър Ист Сайд. Имах чувството, че Рузвелт ще има леко предимство пред Смит. Уважавах го, защото беше един от онези образовани хора от висшето общество, с които общувах много в Палм Бийч и Саратога. Но нещо ми казваше, че на Рузвелт не можем да имаме доверие. Разговарях за това с Костело и Лански и те ми се изсмяха в лицето. Костело ми каза: „Чарли, ти не се чуваш какво говориш. Аз на практика живея 24 часа от 24 възможни с тези политици и ги познавам по-добре от теб. И мога да ти кажа веднага, че Рузвелт толкова силно иска да стане президент, че ще направи всичко, включително и да ти оближе задника на витрината в «Chez Macy», ако това може да му помогне.“ (Le Testament.)

Лучиано постепенно осъзнаваше доводите на Костело, подложи ги на солиден анализ и стигна до заключението, че този Рузвелт, за да стигне до президентското кресло, ще бъде принуден да се настани в Тамани хол, следователно да преговаря с тях.

Тук му е мястото да кажем, че по онова време вниманието му беше отвлечено от политическите дадености поради една налудничава история, предизвикана от човека, за когото Бъкси Сийгъл беше казал точно, че ще изпълни докрай задълженията си: Винсънт Кол.

Бясното куче работеше от време на време за бандата на Дъч Шулц. След убийството на Маранзано той разтръби наляво и надясно, че Чарли Лучиано, е осъден на смърт от него, няма никакъв шанс да се спаси и че заедно с живота си ще се прости и с прякора си. Уведомен, Дъч Шулц му каза публично, че с изчезването на Маранзано изчезнаха „всичките глупости от едно друго време и от един друг свят, че Чарли Лъки, ще бъде неприкосновен, докато направи сериозен пропуск по отношение на Организацията, и че лично самият той — Дъч Шулц, ще следи за това.“

Унижен, Винсънт Кол намисли на секундата да унищожи бандата на шефа си. На първо време той се опита да увлече след себе си в своя бунт един от лейтенантите на Дъч, но последният — Барели, отказа енергично. Бясното куче го уби заедно с любовницата му.

По-предизвикателен от когато и да било, Бясното куче нае канцеларии на сто метра от тези на Шулц, а след това събра банда от окаяни наемни убийци без работа след Чикагската конференция, с които започна да напада конвои с алкохол. Стигна дотам да напада тайните заведения от собствения си периметър, убивайки безпричинно шофьори и съдържатели. Реакцията на Дъч Шулц бе ужасна: той отвлече брата на Бясното куче — Питър Кол, уби го хладнокръвно на една улица в Харлем и изпрати бележка на Винсънт: „Идете си приберете боклука…“ с адреса, където между кофите за боклук лежеше трупът.

И без това свръхнервен по природа, този път Бясното куче не беше в състояние да се контролира. Той няколко пъти търси отчаяно начин да изпълни договора си. Безуспешно, тъй като Чарли имаше отлична охрана. Шулц също. Той прехвърли яростта си върху приятелите им — Оуни Мадън, Легс Деймънд и хората от техния бизнес. Отново избухват отделни схватки, отново се лее кръв. Чашата преля, когато Винсънт Кол отвлече Жорж Деманж, Големия французин, този талантлив, добър и щедър французин, който осъществяваше трафика на алкохол от базите си в Сен Пиер е Микелон. Големият французин беше станал най-добрият приятел на Мадън, негов съдружник. Кол иска откуп от 35 000 долара, за да освободи французина. Шулц отговори, като обяви, че дава 50 000 долара за Бясното куче, жив или мъртъв.

Нещата се влошиха както през най-хубавите времена. Имаше наистина важни причини Меир Лански да настои и да успее да предизвика свикването на първото събрание на Върховния съвет на Организацията. На него присъствуваха Лучиано, Костело, Торио, Лански, Сийгъл, Анастасия, Бухалтер, Лукезе, Бонано, Дъч Шулц.

Последният, и без това изнервен, противопоставящ се на всякаква принуда, подчерта, че на Конференцията в Атлантик сити, както и на тази в Чикаго, беше решено всяка фамилия, всяка банда или всеки участник в бизнеса, веднъж станал част от Организацията, да има право да решава проблемите в рамките на собствената си дейност, без никой да има право да се намесва.

— Бясното куче работеше за мен. Той ме предаде. Уби Барели, който беше мой човек, както и някои други от моите приятели. Следователно той ми принадлежи… Искам главата му. Нямам нужда от никого, за да си разчистя сметките с този скапан негодник.

Джони Торио се опита да убеди Шулц, че Кол заплашва живота на Чарли, техния ръководител, и затова изключителното право… Шулц не го остави да довърши: „Няма да позволя никому да посегне на този подлец…“

Тъй като Шулц не беше човек, с когото можеше да се разговаря дълго време, Лъки взе думата:

— В дадения случай Шулц не греши, той просто не трябва да забравя, че отговаря за едно нещо: да спрат безредиците, които ни парализират, които предизвикват статиите срещу нас в някои вестници, както и действията на един дяволски съдия — Самюъл Сибърн… Напомням, че Върховният съвет на Организацията съществува единствено, за да бъде арбитър при конфликтите между членове на Съвета, че всяко решение трябва да бъде вземано с мнозинство, че нито един шеф не може да пренебрегне решението, взето от равните му. Смъртна присъда може да бъде издадена само от Съда Кенгуру, свикан за тази цел. Що се отнася до екзекуциите, единствено „Мърдър Инкорпорейтид има право на действие. Това е ресорът на Анастасия, Сийгъл, Релис… (Ейб «The Kid Twist» Релис. Най-главното от глава IX, «Murder Incorporated», е посветено на него.) Що се отнася до историята с Кол, нека Шулц ни отърве чевръсто от него. Всичко това продължава прекалено дълго, той скоро ще ни направи смешни…

Дъч Шулц, когото тези брътвежи отегчаваха безкрайно, умираше от яд. Веднъж прибрал се в леговището си, той състави два екипа, чиято задача беше да преследват денонощно Винсънт Кол. Единият от тях, под ръководството на Джой Рао, в който влизаха — Анатол Хайм и Бърт Ланка, се остави да бъде забелязан от Бясното куче на 12 юли 1932 г., докато патрулираше пеш по 107-а Източна улица. Кол беше по-предпазлив от рис. Вместо да се отдалечи, той тръгна към тях сам зад волана на пакарда си. Ловците се превърнаха в дивеч. Стигнал до тях, той започна да стреля с автоматичния си пистолет «Томпсън». Уви! Улицата бе пълна с деца, които играеха и притичваха от единия тротоар до другия. Екипът на Шулц, свикнал на подобен вид спортни занимания, залегна тутакси под спрените автомобили. Децата станаха прицел на безупречната стрелба. Пет бяха тежко ранени. Малкият Майкъл Венгали беше убит от куршум в стомаха.

Всички вестници нарекоха Кол бясно куче, което трябва да бъде убито незабавно. Вместо това най-добрият адвокат на нюйоркската измет, Самюъл Лейбовиц, се съгласи да поеме защитата му. За да може да му плати, Кол, все още на свобода, направи два обира, и едно друго отвличане! Благодарение на което Лейбовиц съумя напълно да го оправдае. Окончателно загубил връзка с действителността, Кол не се съмняваше, че всичко му е позволено. Винсънт Кол определено беше женомразец и може би точно поради това се ожени за любовницата си, една танцьорка на кан-кан на име Лоти Крайсбергер.

В желанието си да осигури достоен живот на новата си половинка Бясното куче реши да оскубе още веднъж Оуни Мадън, който вече два пъти беше принуден да си даде лептата. Този път той заплаши, че ще убие жена му, в случай че не получи навреме 100 000 долара…

Сгреши само в едно: забрави, че Джой Рао, осмян за това, което се случи на 107-а източна улица, беше все още жив. И не само жив, а и напълно заразен от болестта на Кол.

Патрулирайки с четирима убийци, той забеляза Кол в една телефонна кабина. Накара да спрат колата, приближи се, и с «Томпсън» в ръце първо направи на сол стъклените стени на кабината. Макар все още незасегнат, Кол изрева като смъртно ранен и започна да се хвърля във всички посоки, без да може да извади пистолета си от кобура. Джой Рао се приближи и подхвърли:

— Почакай, ще те успокоя…

Той натисна спусъка. Петнадесет куршума засегнаха Бясното куче в главата и гърдите. Той се сгърчи между парченцата натрошено стъкло. От конвулсивно свитата му уста потече кървава пяна, сякаш се опитваше да каже нещо. Джой Рао спази традицията и му пребърка бавно джобовете. 101 долара всичко:

— Бедна работа… ще бъде погребалната церемония за бясно куче.

Събитието можеше да бъде определено като незначително, ако един неподкупен съдия (нека кажем по-скоро съдия-следовател, когото Тамани хол не пожела да издигне като кандидат на демократите за поста губернатор, Самюъл Сибъри, не беше натоварен да води официално разследване за корупцията в управлението. Убийството на невинните на 107-а източна улица, оправдаването на Винсънт Кол, екзекуцията му в телефонната кабина му позволиха да си създаде репутация на безпощаден обвинител. Той видимо се наслаждаваше на това да разобличава явните връзки, съществуващи между кмета на Ню Йорк Джеймс Ж. Уолкър, Лучиано, Костело, Шулц и Бухалтер. Самюъл Сибъри започна дори да води обстойни следствия за връзките на високопоставени държавни чиновници и влиянието върху банковите им сметки, които нарастваха, докато жизненото равнище в национален мащаб спадаше все повече и повече…

През цялата 1932 г. той бомбардира бедния Джими Уолкър всеки два дни с по едно тежко обвинение. Франк Костело, известен с черния си хумор, казваше:

«Горкият Джими, всяка сутрин пред вратата му има бутилка мляко и вестник. Колкото по-бяло мляко пие, толкова по-черни са новините, които чете за себе си…»

— Както я е подкарал, този луд Сибъри най-накрая ще ни натрие муцуните с нещо гнило. Нека Меир да се заеме с него. Трябва наистина добре да го «смажем».

Мерките на Меир Лански бяха добре известни. В частен разговор на четири очи Костело използва доказания си талант и дипломатическа ловкост, за да го убеди — Самгоъл Сибъри, — че освен всепризнатата и ценена от всички независимост на духа той има нужда и от подходящи средства, за да води както трябва борбата си срещу престъпността, тази проказа на модерните времена… Че малко почивка и развлечения ще му се отразят добре, преди да се захване сериозно със задачата си. Че освен това в кабина N12 на Кънтри клъб ще намери сак за голф, съдържащ два милиона долара в дребни, използвани вече банкноти… На следващия ден съдията разобличи във в. «Ню Йорк таймс» опита да го корумпират, на който бе станал обект. Разследването му напредваше бързо, преобръщайки достойните за съжаление навици на политиците.

Изведнъж под натиска на скритата за външния наблюдател паника Тамани хол се раздели на две. Джими Хинес обяви, че ще поддържа Рузвелт, а големият шеф на Тамани хол, Албърт С. Маринели, оставаше верен на бившия губернатор Ал Смит. Адвокатът М. Д… поиска да се срещне с Чарли Лучиано и Франк Костело, казвайки, че има финансови затруднения за успешното водене на предизборната кампания на Рузвелт и че ако Организацията наклони везните на тяхна страна, много неща биха могли да се уредят. В този смисъл бе сключен един първоначален договор. Тъй като системата беше «Аз на тебе, ти на мене», две седмици по-късно в една реч, произнесена в Албани, губернаторът Ф. Д. Рузвелт, критикувайки остро царящата на всички равнища в администрацията корупция, отбеляза, че макар да е съгласен и да се присъединява към усилията на съдията Сибъри, трябва все пак да отбележи неубедителността на представените доказателства срещу кмета Джеймс Уолкър или Джими Хинес. Общественото мнение бе леко озадачено, докато Лучиано, Костело, Меир Лански празнуваха събитието с помощта на голямо количество «Моет е Шандон» в Дейвс Блу Рум.

Но намеренията и обещанията са едно, а осъществяването им — друго… Организацията мобилизира войските си, съобщи на Ал Смит, че го зарязва, и успя да изтласка Франклин Делано Рузвелт до поста официален кандидат на Демократическата партия за президентските избори.

Тъй като първата задача на всеки добър политик е да не изпълнява обещанията, които е дал, а още по-малко обещанията, които е дал чрез посредници, едва обявен за кандидат, Рузвелт призова Сибъри да разгърне енергично воденето на следствието за оздравяване на климата, на всяка цена да получи резултати, да прочисти държавните учреждения в Ню Йорк.

Съдията Самюъл Сибъри чакаше само този знак на одобрение. Той привикваше непрестанно политиците и техните сътрудници. В кабинета си той ги отекчаваше с настояванията си да дадат отчет, да обяснят произхода на състоянията си, на външните белези на богатството си.

Кметът Джеймс Ж. Уолкър се предаде пръв. Подаде оставка от всичките си функции, подбра любовницата си, твърде закачливата балерина Бети Комптън, и я замъкна с първия пътнически параход в Европа. Ще се върне оттам години по-късно…

Незабавно близките му сътрудници бяха обхванати от паника. Изоставени от шефа си, за да спасят положението си или за да избягнат затвора, те разкриха в стаята за изповеди на съдията най-гнилите компромиси. Нечестните политици в Тамани Хол избягаха, полицейски служители бяха изпратени в затвора Синг-Синг. Джими Хинес се криеше. Един ден той също ще се окаже зад решетките.

Ал Смит вечеря на четири очи с Лучиано:

— Чарли, ти направи най-голямата грешка в преценката си през своя живот. Помогна на Рузвелт да заеме най-високо място. Ако спечели президентските избори, няма да те забрави в молитвите си: ще те унищожи, за да се представи във възможната най-добра светлина. Още отсега мога да ти кажа със сигурност, че първото му важно решение ще бъде да възстанови свободната и легална продажба на алкохол…

Лъки осъзнаваше, че е направил голям гаф. Без да се обърка, той веднага започна да действува, за да го поправи. Още в края на 1931 г. Синдикатът на престъпниците се беше осигурил срещу ударите на закона с елитен корпус от експерти в данъчната област. Защото техният приятел, неуязвимият Ал Капоне, този, когото не можеха да уличат в нищо независимо от стотиците престъпления, които му се приписваха, някои от които бе извършил собственоръчно, Ал Капоне, гангстерът, стоящ над законите, бе пострадал. Пострадал бе от усърдието на съдията Уилкърсън, който го преследваше по едно необичайно обвинение: данъчна злоупотреба. Още с влизането си в играта Уилкърсън бе пояснил как мислеше да постигне целта си: «Обвиняемият преднамерено не е запазил никакъв счетоводен документ, нито пък си е откривал лична банкова сметка, за да не оставя следи за доходи. Издигнал е стена, около себе си. За да го разобличи, правителството ще остави просто фактите да говорят…»

А фактите говореха. Те бяха дори дяволски бъбриви. Направен бе списък на имената, яхтите, луксозните коли, целите етажи, наемани в хотели с висок стандарт, търговците дойдоха да свидетелствуват пред съда, че Ал е купувал обувки от крокодилска кожа по две дузини наведнъж, в кафяво, черно, бежово, че е давал по 150 долара за всяка от копринените си ризи, че е изкупил цялата пратка от колани с токи от масивно злато с инкрустиран диамант, включително и тези, които не са могли да обхванат знойната му талия… Един продавач на бельо, поруменявайки, разказа с възторг «как му е продал цяла пратка леки долни гащи… от италианска коприна, от която обикновено шият красиви дамски ръкавици…» И когато накрая теглиха чертата, получи се сума, която би накарала и най-удобно седналият в тапицирания си фотьойл банкер да се почувствува зле.

Затова, когато след хиляди перипетии по време на заседанията обявиха присъдата: «две години затвор, 50 000 долара глоба и 30 000 долара за разноските…», в залата настъпи всеобщо изумление, още повече че юристи не се притесняваха да казват, че при едно добро правосъдие приведените доказателства не биха били достатъчни, за да бъде осъден Капоне.

Той обжалва присъдата. Тя бе потвърдена. На З май 1932 г. някой си Елиот Нес много старателно внимаваше затворникът с номер 40866 да стигне без произшествия до новия си дворец, зловещия затвор в Атланта. Горчива подигравка, човекът с копринените долни гащи помагаше на шивача. Караха го да крои панталони от сукно срещу заплата от 7 долара седмично.

Лучиано никога не забравяше добрите уроци. По негово нареждане големите шефове, майстори в изнудването, подпомагани от новата армия на «убийците на цифри», започнаха да подават декларации за доходите си и заедно с това да умножават комбинациите, за да не могат да бъдат спипани от този неочакван гениален изнудвач: данъчното.

И така, това, което трябваше да се случи, се случи. Франклин Делано Рузвелт бе избран за президент на Съединените американски щати донякъде благодарение на Организацията.

Предсказанието на Ал Смит се сбъдна. Няколко дни преди Коледа новият президент направи на контрабандистите на алкохол най-красивия отровен подарък, като сложи край на «благородния опит». Сухият режим бе живял, занапред на тях щеше да им бъде трудно да живеят, ако не се преориентират много бързо. Тази година не пиха точно за здравето на добрия Дядо Коледа Рузвелт.

Костело изигра великолепно номера. Той стоеше зад кулисите, както обикновено, но оттам ръководеше един контрабандист на алкохол, Ъруин Хайм. Той пък имаше зад гърба си редица хора на закона и това му позволи да създаде «Сдружените снабдители», анонимно дружество за разпространение на алкохол. Дружеството получи изключителното право за внос на две големи марки уиски, произвеждани от почтената английска фирма «Уитли Къмпъни»: «Хауз ъф Лордс» и «Кингс Рансъм». Фил Кестъл наложи тази вече разрешена стока в обществените заведения, създавайки един нов бизнес, безкрайно плодотворен. (По-късно това щеше да предизвика огромен скандал. Когато през 1945 г. Хари Труман се настани в Белия дом след Рузвелт, той определи за свой първи съветник генерал-майор Хари Вон — близък приятел на Уйлиам Хелис, наричан Златния грък. Кметът на Нови Орлеан Робърт Фаестри представи Хелис на франк Костело и прие да бъде официалният гарант на кредит от 350 000 долара, за да се сдобият с «Уитли Къмпани». Предателство позволи на акционерите на «Уитли» да научат, че истинският купувач е Костело. Обявено бе, че продажбата се анулира. Но тя не беше анулирана. През 1949 г. сенаторът Джоузеф Лакарти се развихри срещу ген. Вон. Той успя да докаже, че последният злоупотребявал с предишното си положение в Белия дом по времето на президента Рузвелт, като е доставял жито на компанията «Уитли», докато в страната житото не е достигало. Макарти доказа, че «Уитли» принадлежи в действителност на Хелис, Найм и Костело. Хари Труман бе принуден да отстрани съветника си, обвинен в «незаконно оказване на натиск».)

От своя страна Лучиано, Лански, Сийгъл и Адонис станаха чрез подставени лица акционери в «Капитол Вайн енд Спирит», снабдително дружество с изключителни права върху разпространението на най-добрите вина, шампанско, френски спиртни напитки.

Джейкъб Бронфман, асоцииран към Левис Розенстийл, поемаше контрола над «Шенли енд Сийгръмс».

Следователно Организацията държеше под свой контрол легалното снабдяване с алкохол и изискваше от собствениците на ресторанти, кабарета, нощни локали и тайни заведения, превърнати в барове, да се обръщат към нея за доставките на алкохол. В наши дни тази практика е още жива. Аз съм бил свидетел на това. Слабоплатени, тъмните субекти и въобще дребните риби продължиха трафика на алкохол в страната, за да се избягнат законните такси.

Чрез посредничеството на «Моласка Къмпани» Меир Лански търгуваше незаконно дори с меласа, за да получи алкохол на ниски цени. Той го правеше скришом от Организацията, лъжейки по този начин съдружника си Бъкси Сийгъл. За негов срам за измамата му научиха всички, когато федералните агенти (от кого ли предупредени?) разрушиха помещенията и унищожиха запасите му…

Меир Лански получи строго предупреждение от Лъки Лучиано за това, че бе поискал да бръкне скришом в меда, но нещата не отидоха по-далеч.

Висшата комисия, наричана по-просто Групата на Великите седмина, виждаше как нейните членове усъвършенствуват личните си организации. Освен процентите, получавани от почти всички незаконни дейности, ето как Великите седмина си поделиха и бъдещето:

Чарли Лъки Лучиано: контрол над проституцията. Поверил на Вито Дженовезе трафика с опиатите. Капо на семейство Масерия.

Франк Костело: контрол над игрите. Поставяне на ротативки по цялата територия. Поверил на Франк Ериксон различните залагания (конни надбягвания, надбягвания с хрътки, боксови срещи, бейзболни мачове и т. н.). Поверил на Денди Фил Кастъл навлизането на незаконната търговия в Луизиана. Голям бос на обществените връзки, номер 1 на «специалистите по смазване». Осигуряващ връзката с политиците.

Меир Лански: съдружник открай време на Беджамин Сийгъл в черната борса. Ръководител на Банката за смазване. Постоянен съветник на Лучиано. Финансов експерт на Синдиката на престъпниците. Ще организира хотелската индустрия и най-вече хазартните игри и казината в Хавана и на Карибските острови.

Бенджамин Бъкси Сийгъл: шеф (заедно с Албърт Анастасия) на изпълнителната власт на Съда Кенгуру, прословутия «Мърдър Инкорпорейтид». Осигурява строго наблюдение на незаконната търговия в нощните заведения. Ръководител на легалното снабдяване с алкохол в източната част на страната.

Албърт Анастасия: контролиращ кейовете. Шеф на синдиката на докерите. Изпълнител на «много отговорни задачи», отговарящ заедно със Сийгъл за «Мърдър Инкорпорейтид».

Джо А. Адонис: контролиращ всички незаконни дейности в Бродуейския район на Ню Йорк. Помага на Анастасия при организирането на стачки на кейовете. Ръководител на обирите на пратки със стока. Специалист в «бижутерията».

Лепке Бухалтер: незаконните дейности в Профсъюза на конфекцията с кожи, хлебарниците, кината. Шантаж. Изнудване.

Това е в общи линии схемата на Синдиката на престъпниците през 1933 г. след сухия режим. Както се подразбира, понякога някои дейности взаимно се преплитат.

Трябва да се отбележи също, че Дъч Шулц се държеше настрана от Организацията в желанието да си запази известна автономия заедно със свобода за действие. Бенджамин Бъкси Сийгъл също смята, че не са му дали хубаво парче от тортата. Това естествено ще има и краткотрайни, и дълготрайни последствия.

Столицата на Синдиката на престъпниците е Ню Йорк, а кметът на града — Бо Джеймс Джими Уолкър, принуден да си подаде оставката под ударите на следствената комисия Сибъри, за да избегне правосъдието, пътува някъде из Европа с избраницата на сърцето си. Назначен е нов кмет, който полага клетва в кметството на 31 декември 1933 г.: Фиорело Ла Гуардия.

«Истинска мутра на мафиоз» — коментира Ърнест Хемингуей. Това е факт. Нисък, с шкембенце, с бледа и мазна кожа, с лъщящи коси, тази малка бъчва от периода след сухия режим даваше резки заповеди със свръхостър глас, извисен толкова високо, че след всяка жлъчна дитирамба сътрудниците му имаха мъчителното чувство, че ще се задави. Първото му решение беше да изреве, удряйки с пухкавия си юмрук по масивното бюро на новата си месторабота:

— Арестувайте всички тези отпадъци в най-кратки срокове…

Отвърнаха му, че това не е проста работа.

— Намерете ми добър началник по задържанията и арестувайте тези гадини. Не се бойте да използвате собствените им похвати.

Различните началници на отдели в полицията трябваше добре да запомнят това.

Но Гаурдия, наречен незабавно «Малкото цвете» (Фиорело на италиански език означава цветенце. За спомен от кмета от тази епоха големият саксофонист-сопран Сидни Бекет, тридесет години по-късно композира във Франция една прочута мелодия, която обиколи целия свят: «Малкото цвете».) («Това момче има прякор на маце», ръмжеше Лучиано), настояваше усилено за главите на Франк Костело и съдружника му Франк Ериксон. Почти всекидневно той бълваше хули по радиото: «Трябва да премахнем тези паразити от града», това изречение се превръщаше в предпочитания му лайтмотив.

Лейтенант Руди Маклоулин, натоварен с тази невъзможна задача, разказва за разправиите си с големите клечки, които на първо време трябваше да прогони от «Уолдорф Астория», за да ги изнерви.

«В началото разговарях приятелски с него. С Ериксон номерът мина веднага. След като поисках от него да се изпари, повече не съм го виждал. Но с Костело нещата не тръгнаха така добре. Той продължаваше да идва всеки ден. Напразно му повтарях: „Чуйте, знаете, че имам заповед. Не трябва да идвате повече тук“. Все едно че не говорех на него. Той само ме поглеждаше и отговаряше спокойно: „Утре няма да ме видите повече.“ Този малък сценарий се повтаряше известно време. Той ми се кълнеше всеки ден, че на следващия няма да го видя. На следващия ден проверявах и той пак беше там. Един ден загубих търпение, не се сдържах и му казах: „Чуй, мръснико, следващия път, когато видя противната ти мутра, ще те цапардосам по нея. Казах ти да не стъпваш повече тук.“ Той остана напълно невъзмутим. В края на краищата по онова време аз все още бях хлапак, а той беше вече важна клечка. Задоволи се да ме погледне както обикновено и да ми каже, че на следващия ден няма да дойде. Двадесет и четири часа по-късно той пак беше там, точен за срещата.»

Фиорело Ла Гуардия крещеше все по-високо проклятията си. В крайна сметка, задавен от ярост, той премина към преки действия срещу доходите на Костело, шефа на неморалната армия на Едноръките бандити. А те, дванадесетина хиляди на брой, продължаваха да бълват ментовите си бонбони срещу хиляди долари, напълно безнаказано под закрилата на един закон, прокаран от Села Стронг — съдия във Върховния съд, чийто текст забраняваше на работещите в полицията да задържат невинни машини, които просто предлагаха ментови бонбони. Видно е, че Банката за смазване позволяваше и на най-почтените да си подслаждат живота. Какъв парадокс!

Затова, когато новият кмет на Ню Йорк заповяда на полицията да заобиколи нареждането на съдията Стронг, гражданите помислиха, че става дума за поредната лоша шега, че това е маневра за заблуда на противника, за да ги накарат още веднъж да повярват, че ще се случи нещо изключително.

Беше им сервирана добра изненада.

Ла Гуардия свика радиото, новинарите, печата и пред смразените представители на средствата за масова информация с пожарникарска шапка на главата и въоръжен със секира Цветенцето изтърбуши половин дузина автомати. Повече от двеста други бяха иззети от различни места и бяха хвърлени в Ист Ривър.

Недоверчивият Франк Костело каза: «Какви времена! Ние сме наистина напълно извън закона…»

След което взе нови мерки.

Като начало той предвидливо струпа ротативки за повече от един милион долара в старите тайни складове от благословеното време на незаконната търговия с алкохол. След това направи така, че приятелят му Хю Лонг да го покани в Луизиана, за да смени за кратко време обстановката, но и за да се хвърли с Едноръките си бандити в покоряването на нови територии. Само Господ знае колко благодатна почва, за такова нещо е Югът! Първите признаци за съществуването на мафията, а така също на камората, а след това и на Сицилианското сдружение бяха забелязани в Нови Орлеан. Внедряването на тези организирани форми на бандитизъм там беше най-интензивно. Но те бяха нищо в сравнение с екстравагантните порядки, наложени от не по-малко екстравагантния губернатор на Луизиана.

Този последният, Хю Пърс Лонг, създаваше сериозни проблеми на всеки, който се опитваше да опише точно неговата личност. Не можейки да отрече селския си произход, той посещаваше висшето общество, което беше очаровано, когато видеше големите му дървени сабо на прага на патрицианските си домове. Заклет пияч, той очароваше с пиянството си най-убедените въздържатели. Той заявяваше открито на публични места, че ще е първият диктатор в САЩ и че ще стъпче безволевата немощ на демокрацията, за да раздаде на народа богатството на тръстовете. Политическата му програма се съдържаше в едно изречение: «Ще забраня на всеки гражданин да има доходи, надхвърлящи един милион долара годишно. Излишъкът ще бъде разпределян поравно между всички».

По време на предизборната кампания, срещайки съперника си в най-елегантния клуб на Сандс Пойнт, той си разкопча панталона и се изпика пред всички върху крака на смаяния си съперник, заявявайки: «Вие сте стена, която няма да устои на моя натиск». Обаче фактът си е факт! През 1928 г, той бе избран за губернатор на Луизиана. След това се кандидатира и беше избран за сенатор, дори преди да изтече мандатът му на губернатор! Този, когото привържениците му наричаха нежно «Мартин Рибаря» вероятно заради това, че избягваше всячески допира с водата, беше наречен King fish, което преведено означава «риба-луна», но на жаргон значи главатар.

Той беше станал главата на банда по време на бурните си престои в Ню Йорк в едно тайно заведение за алкохол, принадлежащо на Франк Костело. Старата лисица на Големите седмина бързо разбра каква полза ще има синдикатът от този коз в ръцете си. Беше очевидно, че Мартин Рибаря не отказва да участвува в комбини. За да бъде абсолютно сигурен, Франк накара да му пробутат една много красива проститутка от стадото на Лъки Лучиано. Хю се влюби във Ванеса дьо Л… — венецианка с руси коси. Игрите им бяха старателно фотографирани. Когато му показаха снимките, губернаторът избра тази, на която мъжествеността му бе най-добре изразена, прибра я грижливо в портфейла си, заявявайки на лицето, което му беше донесло снимките:

— Сигурен съм, че моят приятел Костело, който е джентълмен, ще унищожи тази колекция, която не е за показване на когото и да било…

Обещаха категорично да направят това. (Изправен пред комисията Кефовер през 1951 г. Франк Костело заяви, че сенаторът Лонг го е помолил да инсталира ротативките срещу процент, цялата сума от който е щяла да бъде давана на сиромасите в Ню Орлеан. Заем се дава само на бедните…)

Разбира се, имаше последствия. Незабавно, като рояк скакалци, хиляди Едноръки бандити се стовариха над Нови Орлеан, поканени официално от губернатора Хю Лонг за развлечение на управляващите от него: «Тук всички сме възрастни хора и онези, които смятат, че е по-добре да пускат монети в автоматите, отколкото те да им пробиват хастара на джобовете, имат пълното право да го вършат…» — не се поколеба да заяви той.

Беше създадено дружество «Луизиана Минт Къмпани», за да се избягнат известните нюйоркски неприятности. Хю Лонг се погрижи да купи съдиите, така че да издават «нормални» присъди. Което те и направиха.

Фил Кастъл, Денди, ръководеше операцията, подпомаган от четиримата зетьове на Костело — Гайгерманови (Дъдли, Джером, Хоралд и Уйлям) и Джек Лански, брат на Меир. Тези господа държаха всички акции на «Пеликан Новълти Къмпани», от която се отдели «Луизиана Минт Къмпани» за нуждите на закона.

В кабинета си в хотел «Рузвелт» в Нови Орлеан Фил Кастъл ръководеше и много други дейности. Само в дъното на партера Сеймър Вайс — човек на Лански, наглеждаше една оживена игрална зала. В края на всеки месец губернаторът Лонг идваше да прибере своята част от печалбата на Синдиката на престъпниците, реализирани в неговия щат. Той властвуваше по абсолютно диктаторски начин, като, колкото и странно да изглежда това, управляваните от него хора продължаваха да му имат доверие и да го уважават. Един от хилядите примери: едно частно дружество, научило, че администрацията на щата предвижда строеж на мост — огромно и красиво съоръжение, свързващо езерото Пончъртрейн, жизнено необходим от гледна точка на комуникациите, реши да поеме строежа. Операцията ставаше интересна благодарение на пътната такса. Лонг издаде разрешително за строеж, изчака края на строителните работи, откри тържествено съоръжението и след, като спря всички други работи, започна строежа на нов мост на два километра оттам, с държавни средства (Естествено строителната компания, на която бе поверен новият строеж, му принадлежеше.), но пътна такса нямаше да има. Докато продължаваха строителните работи, непрекъснато звучаха възторжени възгласи и това само увеличи славата му.

Един ден, когато, отстъпвайки пред желанието на народните представители, Хю Лонг се беше насилил да посети Камарата на представителите на Луизиана в Батон Руж, във фоайето го спря известният ларинголог, по когото всички дами в града лудееха, д-р Карл Вайс. Той го обвини гневно, че си служи с похватите на покварен безчестен демагог и след като изложи аргументите си, му изстреля един 45-калибров куршум в корема. Телохранителите на Кингфиш реагираха незабавно. С мъка отнесоха тялото на Вайс, пронизано от 61 куршума. Тъй като в града се продаваше кашкавал марка «Вайс», това стана повод да се правят неприятни аналогии. Лонг почина 48 часа по-късно, опитвайки се до края да умилостиви бога, стенейки: «Господи, не ме оставяй да умра, имам да върша още толкова неща…» Вероятно в бълнуванията си Кингфиш бъркаше господ с дявола. Той не беше навършил 42 години, когато предаде богу дух на 10 септември 1935.

За по-малко от три години губернаторът Хю Лонг влезе в тъмното счетоводство на синдиката като човек, получил 3 750 000 долара. Вероятно за този човек, живял само купувайки гласове, е било твърде мъчително да загине от ръката на специалист, лекуващ гласове. Независимо от това благодарение на него Синдикатът на престъпниците притежаваше стройна организация в цяла Луизиана. След това тя само щеше да се разраства. Тъй като Хю Лонг не вършеше никога нещата наполовина, настоя пред Лучиано и Костело да им представи големия си приятел Уйлям Хелис, наричан Златния грък, притежаващ милиони долари, който имаше силно влияние върху генерал-майор Хари Вон — силния човек в Белия дом. Фил Кастъл така умело водеше кораба си, че Леонард Карц твърдеше, че един съдия от Нови Орлеан му заявил: «Фил Кастъл беше изключително фин човек. Не беше красив, нито експанзивен, нито особено блестящ, но той беше изключително умно създание, подплатено с делови човек, нямащ равен на себе си. Според това, което знам за него, мисля, че би могъл да оглави някой от най-добрите американски ресторанти: трябваше да видите как управляваше Бъвърли клъб, за да се убедите в това. Всички го ценяха: не беше сноб, допускаше лесно хората до себе си, каквито впрочем бяха братята Гайгерман. Да, мога да кажа, че ги ценяха много в този край. Нека кажем откровено, те дойдоха в Нови Орлеан, за да си създадат приятели и си ги създадоха.»

Можем дори да добавим: «И все още ги имат.» Става дума за техните заместници. Цитирахме този съдия, днес пенсионер, отказал да разкрие самоличността си, за да се разбере добре това, че почти всички влиятелни хора в Организацията бяха привлекателни личности за голям брой от своите съвременници. Чарът на Лучиано е неоспорим, Костело омая най-видните политически личности, Бъкси Сийгъл — истинско бясно куче, превзе сърцата на най-големите холивудски звезди, и вижте как един съдия, при това от неподкупните, говори за Фил Кастъл, с чиято дейност е запознат. Как би могъл да не знае, че Дендито е убил със собствените си ръце 17 човешки същества, от които две жени, някои с нож, по-голямата част с пистолет, и един с желязна пръчка. Тези седемнадесет са включени в списъка на доказаните, което не изключва двадесетина евентуални, и това при условие че убийството не е било включено в длъжностната му характеристика и не е било негова специалност.

Всъщност през годините след сухия режим американците прецениха, че черноборсаджиите на алкохол са вършили само добра работа, давайки им възможност да пият.

Ето как Франк Костело реагира бързо и се прехвърли в Луизиана, за да устои на взетите от Фиорело Ла Гуардия мерки за преследване и наказване на престъпленията. (Би могло да се помисли, че Фиорело Ла Гуардия е образец за неподкупен човек. Ние не сме толкова сигурни в това, или в противен случай ще трябва да ни бъде обяснено, как е станало възможно за Франк Костело да поддържа в продължение на дванадесетте години на мандата на кмета една «неограничена» игра на зарове в самия клуб на Ла Гуардия на Лексингтън авеню (Харлем), републиканския клуб Хораций Хардинг. Охраната е била поверена на Вито Маркантонио, известен мафиоз от фамилията на Томи Лукезе, един от петимата големи, напълно предани на Чарли Лъки и Франк Костело. Там са се разигравали безнаказано милиони долари и ние имаме доказателства, че Вито Маркантонио, на всичкото отгоре избран за депутат на Харлем, е бил закрилян от Ла Гуардия.)

Кметът на Ню Йорк не се задоволи с това.

Служители от Федералната данъчна служба, които Костело смазваше обилно, го предупредиха, че Дъч Шулц трябва да бъде нащрек. Един млад прокурор от администрацията в Южен Ню Йорк, Томас Е. Дауей, го държи под око, а Дауей не беше за пренебрегване. Нали той бе станал причина да осъдят за данъчни нарушения Легс Даймонд и Големия Уокси Гордън, без синдикатът да може да предотврати удара!

Лъки щеше да вземе необходимите предпазни мерки. Нарече се «професионален играч» и декларира за изминалите пет години годишен доход от 25 000 долара. При това със страшни ругатни: «Това правителство е сбирщина от мръсници. То приема да се правят декларации за доходи, получени по незаконен начин, взема процента си, без да се учудва, че законът е бил нарушен. Тия хора нито разсъждават логично, нито са морални, нито са редовни. Те си пълнят гушите от няколко места». По този начин Лъки ставаше неуловим, тъй като данъчните злоупотреби бяха единственият начин, който хората на власт бяха намерили, за да се отърват легално от гангстерите.

Шулц се намираше в деликатно положение. Младият прокурор Дауей бързо го обяви за «Обществен враг N1». Вестниците го последваха.

По онова време Дъч Шулц, чието поведение по отношение на синдиката си оставаше поведение на самостоятелно присъединил се, като че ли страдаше от неутолимо чувство за извратен апетит. Той имаше изключителното право за пласиране на бирата, изнудваше продавачите на месо на едро, а така също и осигуряващите транспорта между продавачите на едро на хранителни продукти и ресторантите с голяма клиентела. Той посегна също и на игрите, но никой не можеше да каже нещо, тъй като единствен не пренебрегваше ограничените печалби от незаконните лотарии в бедните квартали, както и тези от лотариите с цифри. (Лотарията с цифри, имала огромен успех, особено в Харлем, е хазартна игра, при която трябва да се избере едно число между 1 и 1000. Печелившите номера се обявяват след пристигането на резултатите от последното конно надбягване на територията на САЩ в зависимост от номера върху жокейското сако при старта и реда на пристигане. Това е нещо средно между лото и залагания на конните надбягвания.) Но дребните печалби, умножени по хиляди играещи, осигуряваха в крайна сметка огромни облаги. Неговият Меир Лански се казваше Ото Берман, наричан Абадаба (от името на едно лакомство за деца, което той дъвчеше непрестанно). Финансовият му мозък засенчваше най-обиграните в математическата гимнастика. Благодарение на него Дъч Шулц ограбваше владенията на банкерите в престъпния свят: Уилфред Бръндер, Александър Помпез, Хенри Миро, Джо Исон… Оборотът му възлизаше на 35 000 долара дневно само от жалките малки лотарии. Към 1933 г. той разполагаше с два милиона долара в наличност.

Под натиска на Дауей Федералният съд го обвини в недеклариране на доходи за 1929, 1930 и 1931 година. Само за незаконната търговия с алкохол, за която се предполагаше, че му е донесла 481 637 долара и 35 цента, той дължеше на държавната хазна 92 103 долара и 34 цента. Шулц би платил десет пъти повече, без да му мигне окото, само че освен глобата той можеше да получи и присъда до 43 години затвор.

«Ако си бях останал Артър Флегенхаймер, обичаше да се хвали той, вестниците никога нямаше да пишат толкова често името ми на първа страница, докато Дъч Шулц се е загнездило здравата там…»

През този период то се беше загнездило прекалено здраво. Дъч, на когото Дауей бе изпратил призовка да се яви в съда, бе принуден да се укрие при най-добрите си приятели и се разфуча, когато се видя на първата страница на вестниците. Снимката му илюстрираше изписано с големи дебели букви заглавие «Дъч Шулц», придружено от неприятни епитети.

Фиорело Ла Гуардия вече не се задоволяваше само да крещи. Той сне от длъжност Джон О’Райън, началник на полицията в Ню Йорк, за проявена слабост срещу сигурната корупция на подчинени нему полицаи и заради недостатъчна енергичност при прочистване на града от асоциални и нежелателни елементи. Мястото му бе заето от Левис Дж. Валънтайн. Основната му задача беше да открие на всяка цена Дъч Шулц.

Във Вашингтон Ханри Моргентау, държавният секретар, отговарящ за хазната, и няколко политици-републиканци решиха да нанесат силен удар на престъпния свят. Подтикван от тях, Едгар Хувър, шеф на ФБР, обяви официално Дъч Шулц за обществен враг N1 и изпрати най-добрите си хора по следите на гангстера.

Започна луда надпревара между хората на Хувър и Валънтайн — кой да доведе Шулц с вързани крака и ръце пред американската общественост. Новият кмет на Ню Йорк Ла Гуардия с всеки изминал ден се привързваше все повече към помощника на федералния прокурор. Този Дауей му допадаше много. Тридесетинагодишен, дребен, но с атлетично телосложение, много добре сложен, елегантен, с вид на любовник от екрана, с грижливо подстригани мустачки и сресани назад кестеняви коси. Завършен рицар с доспехи и сабя, която се готвеше да обезглави змея на престъпността. Синът му Том Дауей, понастоящем адвокат, ни разказа при какви обстоятелства баща му, също адвокат, е бил въвлечен в тази изключителна авантюра, която направи от него истински американски герой, създател на «Неподкупните», губернатор на щата Ню Йорк, а след това, през 1944 и 1948 г. — кандидат за президент на републиканците (неуспешно):

«Всичко започна, когато баща ми, който се влияеше силно от приятеля си съдията Медали, отстъпи пред неговите настоявания да стане помощник на федералния прокурор. Съдията откри у него една войнствена непримиримост, една изключителна решителност и тъй като мразеше органично престъпния свят на убийците, черноборсаджиите, изнудвачите прецени, че този млад адвокат е в състояние да ги накара да си платят скъпо. Баща ми прие и през 1931 г. поведе борбата си срещу организираната престъпност. По онова време Ню Йорк бе залят от насилие и корупция. В края на стажа си при федералния прокурор баща ми започна отново да работи като частен адвокат. Но около 1935 г. положението стана толкова драматично, че обществеността настоя енергично да се вземат строги мерки…»

Чарлз Брейтъл, съдия във Върховния съд на Ню Йорк, който ни предостави благосклонно всичките си Досиета, си спомня:

«Голямото жури на Ню Йорк натовари Хърбърт Лемън, губернатор на щата, да назначи прокурор със специални пълномощия, който да се бори срещу престъпността. Предвидените юристи се самообявиха за некомпетентни, но предложиха единодушно Дауей. На губернатора, подложен на политически натиск, му издърпаха ушите. Но протестите на Голямото жури бяха толкова силни, че той в крайна сметка отстъпи и назначи Томас Дауей за специален прокурор. Последният незабавно състави екип, подпомаган в голяма степен от бившия си началник Джорд Медали. Помощниците, които си избра и настани през 1935 г. в наетите в Улуърт Билдинг канцеларии, бяха професионалисти, които познаваше добре. Той нае двадесет човека, четирима от които бяха назначени за заместник-началници. И четиримата бяха работили като негови подчинени в службите на федералния прокурор по времето, когато самият Дауей е бил негов заместник…»

Ето как Ла Гуардия представи на нацията Дауей чрез филмовите прегледи и радиостанциите:

Ла Гуардия: Дауей, поверили са ви трудна задача. Ще трябва да закриляте населението на този град. С какво можем да ви помогнем?

Дауей: Имам нужда от екип от детективи, готови да работят както никога досега. И които да знаят, че се намират лично и непрекъснато под закрилата на кмета и шефа на полицията.

От своя страна Брейтел, съдия във Върховния съд, е очарован и до ден днешен:

«И така, от страна на полицията можехме да разчитаме на една солидна, млада и честна група. За да ви дам един пример, ще ви кажа, че прилагахме стриктно следното правило: ако някой от тези полицаи имаше каквато и да било връзка с някоя политическа партия, не го приемахме в екипа!»

Действително Томас Дауей се пазеше от всички полицаи, от горе до долу в йерархията. Той знаеше, че Банката за смазване правеше и най-суровата съвест по-гъвкава, че с всеки изминал ден загниването вземаше все по-големи размери поради безнаказаността на специалистите-убийци.

От своя страна Ла Гуардия поиска от шефа на полицията Левис Дж. Валънтайн да подбира особено внимателно хората си. Последният състави бойна група за борба с черноборсаджиите. Членовете й бяха подлагани на сурови изпитания, преди да бъдат одобрени.

В тази служба за борба с незаконната търговия особено се отличи Ал Скоти. От своя страна Джон О’Конъл, шеф на следователите на специалния прокурор Дауей, постигна сензационни резултати. Той ни разказа за азбуката на своите нови методи:

«Веднага щом назначиха през 1935 г. Дауей да преследва бандитите, занимаващи се с изнудване и незаконна търговия в Ню Йорк, той констатира, че използваните дотогава от предшествениците му обичайни методи за водене на следствие рискуваха да се окажат напълно неефикасни. Затова решихме никога да не атакуваме някой от шефовете в престъпния свят, освен ако не можем да разчитаме на голям брой свидетели, готови не само да свидетелствуват, но и вече обвързани с дадени под клетва показания. (Даването на клетва в САЩ представлява сериозно обвързване. Всеки гражданин, дал под клетва неверни показания, може да бъде незабавно осъден от същия съд на пет години строг затвор. Присъдата е окончателна, не подлежи на обжалване и се изпълнява веднага.) Всъщност най-големият ни проблем беше да накараме хората да свидетелствуват. Знаейки за близостта между големите главатари на престъпния свят и някои нечестни политици, повечето хора се страхуваха за живота си или най-малкото да не бъдат бити, отвлечени или пък да не станат жертва на някоя агресия срещу личността или имуществото им.

Ние се стараехме да вдъхнем у хората доверие към почтеността на нашата организация, към нейната неподкупност и неподатливост на какъвто и да било натиск… Трябваше да прибегнем към нови техники на издирване като например телефонните подслушвания, които са наше изобретение. Този телефонен шпионаж придоби особено важно значение за набиране на доказателства… Друго нещо, ние изземвахме счетоводните книги на служителите, на които онази сган плащаше. Щом някой от тях получеше заповед от данъчните власти да ги представи той незабавно трябваше да ги унищожи. Ние имахме счетоводители, съпровождани от полицаи, които трябваше да осъществяват на място изземването. Разнищвахме тези книги и те неминуемо ни разкриваха следите на сумите, изплатени на тези, които „пееха“ на гангстерите. Ако и след това служителите продължаваха да отказват да сътрудничат, ние ги преследвахме по наказателния кодекс. И тогава те се намираха пред алтернативата или да ни признаят истината, или да отидат в затвора за лъжесвидетелство или отказ да дават показания!»

Като четем тези директни свидетелства, можем да добием представа какъв ужас са всявали изнудвачите, каква власт са имали над всички търговии: действително всяка търговска дейност е била оплетена в стегнатите изкъсо нишки на Синдиката на престъпниците.

Докато се инсталираше валякът, който трябваше да го смаже, Дъч Шулц — първият шеф на банда, който според младия изправител на недъзи Томас Дауей трябваше да бъде убит, не се безпокоеше. Преминал в една златна нелегалност, той беше в течение на най-важното, благодарение на дискретните помещения на Джими Хинес, самия ръководител на Тамани Хол. Нека не забравяме, че добрият Джими имаше акции в доста от предприятията на Дъч…

Събрани в Уолдорф, Лучиано, Лански и Костело направиха кратък военен съвет. Те очевидно не можеха да сторят нищо за Дъч. Костело отбеляза, че мислейки се винаги за най-хитрия, Шулц никога не е бил истински солидарен със синдиката. Това миришеше на зарязване. Много по-хитрият Лански сподели: «В края на краищата ние имаме интерес Дъч да съществува колкото е възможно по-дълго. Ние трябва да му помогнем да се скрие, да му намерим най-добрите адвокати, да мислим вместо него за интереса му, който е наш, тъй като докато тази банда глупаци се занимава с него, няма да се занимава с нас…»

Добре премисленото предложение на Меир Лански беше прието. Лучиано се направи на примерен и чрез Албърт Маринели даде на Томас Дауей да разбере, че е успял да натика в дранголника Уокси Гордън само благодарение на неговите сведения…

Отговорът беше кратък: «Предайте на г-н Лучиано, че ще му се отплатя със същото в съда, когато дойде неговият ред…» Лъки се намръщи: «По дяволите! Много е циничен този тип…»

Между Лучиано, Лански и Шулц се състоя дискретна среща, по време на която Шулц заяви, че определя за свой първи лейтенант Бо Уайнбърг, който да ръководи бандата, да има всички пълномощия, но да бъде и под наблюдението на Организацията. След това той прие да остави съдбата си в ръцете на Дж. Ричард Дейвис, за приятелите Дикси. Дикси, личен приятел на шефовете на Организацията, минаваше за най-добрия адвокат от младото поколение. По-скоро епикуреец, отколкото хедонист, той с най-голямо удоволствие често посещаваше Бродуей, терен за славата на най-красивите певици и балерини за сезона. Естествено тъй като приятелите му контролираха различните заведения, любовните истории не представляваха проблем за него. Вероятно от благодарност Дикси — също играч, посвети забележителния си талант и Правните си знания на създаването на истински помощни служби за всички задържани за участие в незаконни игри или залагания към нюйоркските съдилища. Дяволски изобретателен, Дикси Дейвис поддържаше също отлични отношения и с Джими Хинес. Шулц не му се доверяваше: «Не обичам хорицата, които седят на два стола», като се подразбираше, че предпочита хора, които явно са се определили или към клана, натоварен да се грижи за спазване на закона, или към онези, които правят всичко възможно да го заобиколят. Предната година точно Дикси бе посъветвал Шулц да организира на промишлена основа незаконните си дейности, като създаде строг контрол над всички независими посредници, над всички дребни събирачи на облози, които работеха в най-различните среди и успяваха да измъкнат от хиляди малки хорица залози, макар и по няколко цента, осигуряващи прекрасни доходи благодарение на многочислеността на залагащите. Абадаба Берман оцени правилността на схващането на адвоката, а Дъч Шулц се поздравяваше, че го е приел. Независимо от резервите си към Дикси той го определи за свой защитник. И не сгреши. Невероятен скъперник и за дребните неща, той прие с определено неудоволствие първото решение на адвоката да предложи 100 000 долара, на хазната, за да се освободи от дълга си към държавата. Моргентау отказа високомерно: «Не се пазарим с криминални престъпници.»

Гангстерът разбираше, че този път нещата стоят сериозно. Той се страхуваше и от действията на ФБР. Хората на Хувър натискаха лесно спусъка, обожаваха да стрелят по мишени и печелеха предимство, откривайки стрелбата. Вече имаше неизброими жертви. Момчетата на ФБР също вървяха напред с девиза на Хенри Моргентау: «Не се пазарим с криминални престъпници.» Единствената твърда цена, която ги удовлетворяваше, беше смъртта. Затова той се реши на много мъдро действие — да се предаде, на властите в Албани, оставайки в затвора под охраната на спечелени за неговата кауза пазачи, за да може заедно с Дикси да изработи безотказна система за защита. Когато след няколко седмици реши, че всичко е изпипано, той внесе гаранция 75 000 долара и се намери на свобода.

Най-важното за него беше да избегне процес в Ню Йорк, където общественото мнение вече беше нажежено до бяло от печата. Там всички се отнасяха категорично враждебно към хората от неговата черга.

Дикси направи чудеса, но успя да прехвърли гледането на делото в Сиракуза, малко градче в щата Ню Йорк. Досието по следствието, приготвено от екипа на Дауей още преди две години, представляваше планина от смазващи доказателства. Планината се замъчи и накрая роди мишка.

През април 1935 г. помощникът на главния прокурор Къминсг — Джон Х. Макевърс, добросъвестен човек, подкрепи обвинението. Той беше смазан за по-малко от три часа от адвокатите на Шулц, които изтъкнаха, че в случая виновни са единствено те, тъй като години наред са съветвали клиента си да не декларира доходите си на данъчните власти, за да не попадне под ударите на закона, тъй като доходите, му са имали незаконен произход. Те се шегуваха, подиграваха се с незаконната търговия на алкохол, тази съществувала в миналото дейност, която е могла да възникне само от принудата на един пуритански закон, измислен от мерзавци. Следователно клиентът им беше двойна жертва: първо, тяхна, на платените некадърни съветници, и на второ място, на несправедливия закон. Съдът възприе логиката им. Шулц беше оправдан.

Моргентау, подтикнат от Дауей, незабавно подаде апелативна жалба за преразглеждане на делото. Последният го уверяваше, че междувременно несъмнено ще успее да намери веществено доказателство за това, че три дена преди процеса в Сиракуза Шулц е убил собственоръчно пред свидетели от бандата му един от лейтенантите си, Жул Мартин…

Имайки предвид сицилианската поговорка, че с едно и също зърно не може да се улови два пъти гълъб, Дъч Шулц стигна до заключението, че друг съд, не този в Сиракуза, ще издаде по-справедлива присъда. Той бе удовлетворен. Държавата избра Малон, град на север, близо до канадската граница, и определи дата 10 юни 1935 година.

Шулц незабавно замина за това малко населено място, което живееше спокойно с известно огорчение от живота. За съвсем кратко време той стана идол на постоянните клиенти на баровете, поръчвайки непрекъснато пиене за всички. По свой начин се превърна в дон, тъй като правеше дарения наляво и надясно (На френски език игра на думи: дон означава и дарение, и благородническа титла. — Бел. прев.) на печата, на сираците в полицията, на самотните майки, на риболовните и ловните дружества. Стигна дотам, че подари на пожарникарите великолепна свръх-модерна кола с голяма стълба. Кметът на Малон вече го умоляваше да застава редом с него и на най-малките местни мероприятия. Дали, защото беше от еврейски произход, или защото се беше покръстил в католицизма, но Шулц си оставаше стиснат. И направи сериозна грешка: не направи никакво дарение на различните местни църкви. Духовенството се настрои срещу него и настоя пред властите да сложат край на покваряващото му влияние, което разлагаше брутално спокойното градче. Дауей не чака да го молят и Дъч се намери тутакси в жалкия затвор на Малон, в очакване на процеса. Естествено бедняците, лишени от щедростта му, нададоха вой, че е извършена несправедливост. Налагаше се да им върнат благодетеля.

В такава атмосфера започна вторият процес на Дъч Шулц.

От самото начало Дикси Дейвис повтори удара от Сиракуза.

— Господа съдии, господа съдебни заседатели, преди всичко държа да ви уведомя, че при всички случаи, каквото и решение да вземете, дори то да не е справедливо спрямо него, клиентът ми държи най-вече да изпълнява дълга си на добър данъкоплатец и затова ще внесе, както вече бе предложил, 100 000 долара в хазната, макар че е повече от невъзможно да й ги дължи от гледна точка на закона…

В претъпканата до пръсване зала всички бедняци на града, подпомогнати по не съвсем правоверен начин от Дъч, показаха с буря от подсвирквания, че ценят изключителната щедрост на новия си идол.

Съдебното жури заседава в продължение на цели два дни. На 49-я час председателят му Леон Чапен (председател на Лигата, на производителите на мляко, което накара журналистът на «Ню Йорк Америкън Джърнъл» да напише: «Този човек ми изглежда по-малко бял от онова, което излиза от вимето на кравата») стана прав, за да заяви: «Имаме чувството, че правителството не успя да докаже, че обвиняемият му дължи и един долар данъци, и издавайки присъда въз основа на това убеждение, обявяваме обвиняемия за невинен…»

В залата избухна бурна радост. Вече се пресмятаха количеството и качеството на пиенето, което щеше да плати добрият стар Дъч.

А федералният съдия Фредерик Х. Брайънт дори не помисли да прикрива възмущението си, примесено с тъга. Обръщайки се към Леон Чапен и съдебните заседатели, той им каза с непоносимо твърд за бивши почтени граждани тон:

— Присъдата, която издадохте, е такава, че може да разклати вярата на честните хора в честността и неподкупността. Всички, които са следили това дело, ще са убедени, че сте издали присъда не въз основа на фактите, а по причини, нямащи нищо общо с тях. Ще имате удовлетворението, ако това за вас е удовлетворение, да знаете, че сте нанесли сериозен удар на закона и че сте помогнали и окуражили хората, които го потъпкват. По всяка вероятност те няма да скъпят поздравленията си към вас. Що се отнася до мен, аз не мога да направя като тях.“

Тази окончателна оправдателна присъда след тежкото обвинение — нарушение на данъчния закон, изненада дори Дикси Дейвис. Шулц си вдигна чуковете и се юрна към Ню Йорк, където го очакваше неприятна изненада, този път сериозна. В негово отсъствие властелините от Синдиката на престъпниците си бяха поделили царството му.

Макар понякога да се е проявявал като хищник, Дъч не беше лишен от гъвкавост. С гениална хитрост, вместо да пристъпи към открита борба, предварително обречена на провал, той се направи, че не е забелязал нищо. Разбира се, потърси сметка и заяви, че взема отново юздите в свои ръце, без при това да тръби, че е било извършено предателство и да дава думата на оръжията.

Той има среща с вдъхновителя на операцията. Това непредвидено завръщане постави натясно Лучиано. Но изобретателният Лъки се измъкна по чудесен начин:

— Със съгласието на Организацията ние решихме да поверим на неколцина от нас различните сектори от твоя бизнес, с цел да опазим интересите ти, в случай че те бяха осъдили на дълги години затвор, което по всичко личеше, че ще стане. На няколко души, нали разбираш, така че никой да не може да придобие достатъчно мощ, за да може да ти пречи един ден. Костело и Лански поеха лотариите, „числата“ и хазартните игри, Адонис бирата и алкохола, Лепке и Томи Лукезе изнудването на пазара за месото и транспорта. Цвилман и Уили Морети отговаряха за Джърси сити. Разбираш ли?

— Да, да… и ще се отблагодаря на момчетата, като им дам първокласна гощавка. Организирай работата, Лъки, аз поливам и поемам всички разходи… разноските за мацета също са от мен…

Така премина срещата, но когато Шулц пресече фоайето на Тауърс, за да отиде до колата си, той беше стигнал до твърдо убеждение: Организацията го беше погребала жив и това е могло да стане само с позволението на Бо Уайнбърг, първият му лейтенант, получил големи пълномощия да опазва имотите му в негово отсъствие.

Той посети своя министър на финансите, Абадаба Берман, чиито сметки потвърдиха напълно заключението му. Бо Уайнбърг го беше предал, облагодетелствувайки се по срамен начин. Бяха решили, че с него е „свършено“, и сега той ще трябва да им покаже, че остава шеф на собствените си сделки. Вземайки огромни предохранителни мерки, за да избегне следенето от страна на хората на Валънтайн, както и на тези на Хувър, които вече нямаха друга възможност, освен да го спипат за убийството на Жул Мартин, той започна с въвеждането на ред в онзи сектор, който беше най-пряко заплашен от откъсване: Джърси сити. Подпомаган от информатори, той можа да види със собствените си очи как Бо Уайнбърг прониква с лисича хитрост в резиденцията на Цвилман.

Сделката беше абсолютно доказана. Никой не биваше да види повече Бо Уайнбърг. Когато излизал, пред него се изправил Дъч. Якият Бо би могъл да бъде звезда на спектакъл по кеч. Но дори неговите физически възможности не му позволили да окаже съпротива на лудия бяс на Шулц, който го хванал за врата и „уталожи гнева си, докато не му строши шийните прешлени“, разказва един от очевидците на сцената. Същият свидетел е един от тримата фанатични привърженици на Дъч, които зациментираха краката на Бо Уайнбърг, за да стои прав на дъното на Хъдзън ривър и да не изплува никога.

Гневът на Дауей не минаваше. Плячката му се измъкваше и безнаказано грабеше отново. Той раздвижи отново войската си. Пречеха му Хинес, закрилник на тази измет, Шулц и Дейвис. Дойде му наум да придаде към помощника си Виктор Хервиц една чернокожа служителка — г-жа Юнайс Картър, даде й титлата помощник на заместник-окръжния прокурор. Това беше чудесна инициатива, защото й позволяваше да черпи направо информация от чернокожите в Харлем, които бяха безкрайно предпазливи с белите полицаи. И резултатите не закъсняха. Левис О., един от най-големите събирачи на залагания върху числа, по време на един от обичайните разпити, предразположен от нея и сигурен, че тя ще удържи на обещанията си, й разказа какви насилствени методи е използвал Дъч, за да ги изнудва.

Томас Дауей незабавно отправи обвинение към Шулц. Пусна по следите му „неподкупните“ и успя да изолира един счетоводител. Получил обещание, че няма да бъде наказан, той издаде тайните на тъмното си счетоводство.

Изглеждаше, че този път Шулц няма да успее да се измъкне.

Той се опита да използва връзките си в Тамани Хол, но политиците, изплашени от обрата, който Дауей даваше на събитията, не смееха да се компрометират повече и го изоставиха.

Дъч изтъкна пред Организацията, че има право на защита от нейна страна и стигна дотам, че поиска събратята му да убият изедника Дауей.

В Синдиката на престъпниците мненията се разделиха: Сийгъл, Лански, Анастасия, Дженовезе бяха „за“, а Лучиано и Костело — „против“. Само Джони Торио се въздържа: „Да оставим историята да изгние“ посъветва той. „Заедно с мен“ възпротиви се Шулц. В крайна сметка Анастасия бе натоварен със задачата да проучи нещата и да ги доведе до добър край.

В продължение на месец тридесетина гангстери следиха Т. Дауей двадесет и четири часа в денонощието, отбелязвайки и най-малката от привичките му, без това да бъде забелязано от някой полицай или от самото заинтересовано лице. Те откриха добрия изход. Анастасия даде алармен сигнал.

Ето как синът на Дауей ни предаде събитията:

— Имаха човек, който дебнеше и когото никой не беше разкрил. Всяка сутрин той следеше баща ми и отбелязваше и най-дребните му действия и жестове, след като той излезеше от къщи. Баща ми имаше строгия навик да закусва в една закусвалня от другата страна на улицата. След като изпиеше последната глътка кафе, той отиваше до телефонната кабина, откъдето звънеше в службата си. Но в четвъртък сутринта, когато бяха решили да действуват, баща ми, твърде зает, за пръв път в живота си не отиде в закусвалнята, а се отправи направо в службата си…

Убийците спазиха, много точно заповедите на Албърт Анастасия да не поемат никаква инициатива и не помръднаха.

Узнавайки изненадващата новина, Лучиано, много суеверен, видя в нея знак на съдбата и анулира заповедта за покушение срещу Дауей.

Ръководителите на синдиката се събраха незабавно в Уолдорф Тауърс, за да вземат ново решение.

Лучиано подчерта, че с убийството на Дауей ще настроят срещу себе си всички полицаи и обществеността, тъй като Дауей бе станал национален герой, след като бе обявил война на бандите. Лепке споделяше това мнение. Костело също. Анастасия прояви духовитост. „Моето мнение е да нямам мнение. Аз съм тук, за да внасям яснота там, където тя отсъствува…“

Иронично настроен, Дъч подхвърли:

— Под претекст, че всичко ще пропадне, виждам, че сега всички са се шубелисали. Затова ще ви кажа нещо. В края на краищата Дауей си е моя работа и затова аз ще уредя нещата и ще си разчистя сметките с него, независимо от всичко. Чао, момчета! И най-вече не се притеснявайте заради мен…

Като каза това, той излезе. Възцари се ужасна тишина. Лучиано се възползва от случая:

— Шулц ще направи глупости, това е сигурно. Още от самото начало той показа, че не може да спазва нашите правила. Ако го оставим да действува, много скоро ще настъпи бъркотия. Не можем да допуснем подобен пропуск.

След това се обърна към Анастасия:

— Албърт, ти искаше да внасяш яснота? Предлагам да пречукаш Дъч… ако всички са съгласни.

Всички присъствуващи мъже повдигнаха шапките по-бързо или по-бавно, по-високо или по-ниско, в знак на съгласие.

Единствен Джони Торио не помръдна.

— Е, Джони? — попита разтревожено Лъки.

— Ами, мисля си, че вие тук, и най-вече ти, Лъки, подготвяте голяма глупост. Когато Дъч вече няма да бъде между нас, кого ще дъвче прословутият прокурор Дауей? С кого ще се заеме, за да продължи да си придава важност, да се самоизтъква? Знаеш ли с кого, Лъки? С теб, и ти желая много приятни моменти. А ние имаме нужда от теб. Ти ръководиш здраво и добре Организацията. С теб всичко става по-добре: печалбите, взаимоотношенията между нас. Казвам ви, че замисляте страхотна дивотия. Оставете Дъч да ликвидира Дауей, ако може. И само той ще понесе последствията пред обществеността, а междувременно ще ни е отървал от един тип, който рано или късно ще премахне всички ни…

Казани от Джони Торио Мъдрия, тези думи оказаха известен ефект, но трябва да се има предвид и необузданата алчност на тези господа, които много често се интересуваха само от прекия си интерес. В случая, ако предложеното от Лучиано убийство се осъществеше, голяма част от тях щяха да си получат дела от тортата на Дъч, вече разделена няколко месеца преди това, по време на неговите разправии с данъчните власти. Следователно то беше прието.

Случаят Шулц бе поверен от Съда Кенгуру на „Мърдър Инкорпорейтид“. Под натиска на Лъки, Анастасия определи за ръководител на операцията Чарли Уоркмън, наричан Дървеницата, шофьор на Лучиано за големите набези. Това означаваше, че е сигурен. Дървеницата състави група, в която влизаха Али Таненбаум, наричан Свинята, като шофьор, Менди Уейс за прикритие, а за самия себе си остави убийството. Моментът му се стори удобен на 23 октомври 1935 г., когато следеният от един месец Шулц се отправи заедно с най-близките си сътрудници към Палас Шоп Хауз енд Таверн. Той беше заобиколен от финансовия си съветник Абадаба Берман и от двамата си най-добри стрелци Лулу Розенкранц и Ейб Ландау.

По-малко от четвърт час след пристигането им в Палас вратата се отвори пред Дървеницата и Менди.

Стъпил здраво на двата си разкрачени крака, Уоркмън протегна напред двете си ръце, в които бе стиснал пистолета си „Смит енд Уесън“, на въоръжение в американската армия, калибър 45, и изстреля с рекордна бързина един куршум в сърцето на Ейб Ландау, който се славеше като най-бързия стрелец, един куршум в рамото на Лулу Розенкранц, който си вадеше пистолета от кобура, а след това изстреля втори в челото му. Абадаба Берман беше рухнал върху масата от ужас и държеше главата си с две ръце. Това не му помогна. Уоркмън се приближи и изстреля от упор един куршум в тила му. Но липсваше главният виновник за тази смъртоносна серия, Дъч Шулц.

Невъзмутим, Чарли Уоркмън пое по дългия коридор към тоалетните.

Изправен пред писоара, Дъч имаше вид на човек, потънал в дълбок размисъл, това се случва с някои мъже, когато изпразват пикочния си мехур. При шума на отварящата се врата той се обърна, за да поеме последните два куршума от пълнителя. Те раздробиха лакътя му, разкъсаха хълбока му, пронизаха гърдите му. Минута по-късно, лазейки, стигна до общата зала, откъдето полицията го прибра още жив.

Закараха го в болница, където инспектори се опитаха да изтръгнат от него имената на палачите. Усилията останаха напразни. За да постигнат целта си, те си послужиха дори с един долен шантаж. Покръстен в католицизма и практикуващ ревностно, Дъч умоляваше да му доведат свещеник.

И започна странен диалог.

— Танто за танто — настояваха ченгетата, — ще ни кажеш имената на негодниците, които са те нападнали, и ще доведем някое расо.

— Не! Не!… Нямате право… — хриптеше Дъч — аз съм добър християнин… Аз съм за прошка на нанесените обиди. Аз прощавам… не искам да имат неприятности, само Бог може да ги съди… Доведете ми свещеник.

Трогнат, сержантът-детектив Махони, ирландец по произход и добър католик, отстъпи. Така Дъч Шулц взе последно причастие в последния момент и умря спокоен.

На Лучиано не му беше необходимо много време, за да разбере, че Джони Торио не приказва празни приказки, че съветите му бяха безценни, но трябваше и някой да го слуша. Чарли не го послуша и след като щитът Дъч падна, той се оказа изложен на ударите на Томас Дауей.

Федералното бюро за разследване, нюйоркската общинска полиция, щатската полиция, бригадите от данъчното управление, всички бяха по петите му. Тайният ръководител на Организацията беше устроил умело Империята на престъпността, над която властвуваше. Подобно на търговски тръст тя имаше сложни структури, прикриваше се зад множество дружества, чиито легални ръководители изглеждаха почтени граждани.

Под ръководството на Вито Дженовезе трафикът на опиати от ден на ден ставаше все по-оживен. Но бяха взети такива и толкова мерки за сигурност, че в никакъв случай не можеше да се стигне до него. Същото се отнасяше и за алкохола, игрите, работническите профсъюзи, изнудванията.

Всички се подчиняваха на заповеди, издадени от Лъки, често без да го познават, толкова много бяха брънките на трансмисионната верига.

Правосъдието обаче го познаваше. Печатът също. За тях Лучиано беше големият шеф, абсолютен N1. След като Дъч Шулц беше напуснал сцената, най-висшата цел на Дауей беше да спипа този неуловим човек. Той го преследваше във всички възможни сектори на престъпната му промишленост с безподобна злоба. Безрезултатно.

Жените, по-специално една от тях, надвиха Лъки.

След като бе заболял умишлено от венерическа болест, за да избегне мобилизацията по време на войната, Лучиано презираше жестоко жените. Може би от страх да не го презират те, тъй като често имаше моменти на слабост от интимен характер и го преследваше мисълта, че болестта му е отнела мъжествеността. Тъй като това петно му бе лепнато от другия пол, колкото и да беше несправедливо, той запази лошото си отношение към жените.

Лъки изпитваше удоволствие да докарва фини и елегантни момичета, за да ги хвърли в обятията на свои познати, добре известни с това, че са чудовищно перверзни. Политиците в Тамани Хол също изпадаха често в плътско безумие. И първи бяха наказани за това.

Разгневен, загдето неприятелите му му бяха отнели незаконно Дъч Шулц, Дауей поднови фанатичната си антигангстерска война, но този път започна с покварените представители на властта. Секретарката му, г-жа Рос, потвърди пред нас: „Цялата тази история (Дъч Шулц) накара Дауей да задълбочи разследванията си върху политическата корупция, което доведе до по-подробно проучване на дейността на Джим Хинес, а след това и до предявяване на обвинение към него. Обвинението се основаваше на банкови ведомости, на факта, че е получавал подаръци от хора, замесени в различни незаконни търговии, че е бил виждан нееднократно в компанията на известни гангстери.“

Отправените срещу всемогъщия Хинес обвинения избухнаха като бомба. Ударната й вълна беше такава, че предизвика бягството на адвоката на Шулц, хитрия Дикси Дейвис. Той изчезна, отвеждайки любовницата си, едно странно момиче, бивша шампионка на родео, Хоуп Дейр, без която не можеше. С него беше и Джордж Уайнбърг, бивш лейтенант на Шулц, брат на Бо.

Дауей издаде заповед за залавянето им, придружена с добро възнаграждение. Предадени, те бяха задържани във Филаделфия. Попаднал в затвора, Дикси Дейвис даде всички признаци на най-голямо отчаяние. Той хленчеше, плачеше, умоляваше да му позволят да види Хоуп Дейр. Блестящият адвокат, лишен от женската си половинка, рухна… Съдбата му беше ясна. Дауей му предложи да каже каквото знаеше, всичко, което знаеше, в замяна на което щеше да прекарва нощите в килията на любовницата си. Дикси не се поколеба нито секунда. Агентите на ФБР имаха удоволствието да слушат един изпълнен с най-добри намерения бъбривец. Притиснат до стената, в опитите си да отрича, от разкритията на адвоката, Джордж Уайнбърг не издържа и също стана свидетел на обвинението. Двамата дадоха всички необходими доказателства, разкривайки къде и как могат да бъдат получени. (Процесът на Джими Хинес, задържан, а след това освободен под гаранция, започна на 15 август 1938 година. Той се бори като лъв. Четирима от обвинените заедно с него предпочетоха да се признаят за виновни. Други двама, най-опасните, бяха убити от „Мърдър Инкорпорейтид“, преди да са могли да го компрометират по-сериозно. Оставаха двамата свидетели. Показанията им бяха смазващи. Адвокатът Дикси Дейвис разкри, че гангстерът Дъч Шулц и Хинес често са се съвещавали тайно в хотел Стрейтфилд. Джордж Уайнбърг призна, че е носил редовно на политика, в дома му, неговия процент от печалбите от изнудванията.

Този път осъждането на Хинес изглеждаше неминуемо. Но за всеобщо възмущение съдията Пекора обяви процеса за неприемлив по процедурни причини. Кой би могъл да претендира, че Банката за смазване действува още?

Но не биваше да се забравя упоритостта на Том Дауей. Избран за окръжен прокурор през 1939 г., той ще поднови процеса. Всичко щеше да върви отлично, ако между две заседания на съда Джордж Уайнбърг загадъчно не се беше самоубил. Дауей успя да получи за Джими Хинес присъда само шест години затвор.)

Съсипал Хинес, Дауей се залепя още по-упорито за Лучиано, който беше станал безкрайно уязвим. И когато казваме, че жените са погубили Лъки, ще видим, че това се оказа два пъти истина.

За да опростим тази объркана история, помолихме четири важни лица, преки участници в нея, Чарлз Брейтъл (съдия във Върховния съд на Ню Йорк), Джон О’Конъл (шеф на следователите на Дауей), г-жа Рос (секретарката на Дауей) (Забавно съвпадение: частната секретарка на Том Дауей се казва Рос. Под това име Лъки Лучиано се записва в Уолдорф Тауър.) и Джоузеф Кайтз (официален делегат в профсъюза на докерите) да ни разкажат своята версия, която в известен смисъл е официалната и която ще коментираме, след като я изложим накратко.

„Още от началото на нашето разследване на незаконната търговия стана ясно, че Чарли Лучиано е забъркан в много неща. Той беше в контакт с големите хора от гангстерския свят, живееше като паша в Уолдорф Тауърс и вдъхваше страх и уважение, въпреки вида си на човек, когото това не засяга, и срамежливо сведения към лачените обувки поглед. Той никога не е бил на почтена работа. Никога не е получавал каквато и да било заплата. Честно казано, не вярвам това да му се е случвало някога в живота!

Научихме, че Лучиано има връзки със света на проституцията, че е свързан с това, което ще нарека средната класа на проститутките. Не момичета, които чакат на тротоара. Не скъпите момичета, които работят в луксозни тайни публични домове, а тези, които работят в апартаменти, ръководени от една жена, използваща само три или четири момичета. Лица, които наричахме «наематели» и които работеха като менажерите в шоу-бизнеса, превръщаха в пари прелестите на тези момичета и ги местеха от една къща в друга като пионки върху шахматна дъска. В Манхатън и в Бронкс имаше приблизително 80 такива къщи, които бяха отворени денонощно. Някои сътрудници от екипа на следователите успяха да засекат информация, която им позволи да надушат, че всяко задържане на проститутки в Ню Йорк съвсем сигурно предизвикваше незабавна намеса на някаква тайнствена организация!

Юнайс Картър беше единствената жена-юрист в нашия екип. Тя не само измъкваше по-добре от когото и да било сведения от информаторите в Харлем, но след като бе прекарала цели нощи в архивите на местните съдилища, именно тя забеляза, че всички проститутки, защитавани от един определен адвокат, със сигурност избягваха затвора. Именно тя вдигна този див заек: щом като полицията задържаше някое от тези момичета, веднага се явяваше един мъж, който плащаше гаранцията, а след него незабавно идваше прословутият адвокат Ейб Карп (Има малка грешка в това, което казва О’Конъл. На Ейбрахъм Карп, чийто връзки с подземния свят бяха добре известни, му бяха отнети адвокатските права, нещо, което проверихме. Той наистина «съветва» момичетата какво да говорят пред съдията, а след това им намира адвокат, принадлежащ на «адвокатска кантора», в която той има интереси. Именно той плаща гаранциите чрез свои хора.), който осигуряваше защитата им. Тогава бяха иззети всички досиета от съдилищата и ровейки се в тях, открихме, че наистина никога защитавана от Ейб Карп проститутка не е била осъждана на затвор. И успяхме да установим, че това се дължи на една образцово организирана престъпна система, като всяко момиче плащаше известна сума в полза на няколко главатари. Те принуждаваха момичетата и съдържателките на публични домове да дават лептата си за това, което наричаха «спестявания», уж използвани за плащане на глобите и предотвратяване на арестите. Според теорията задържаните сутеньори, ако бъдат освободени бързо, не говорят. Но ако останат в затвора, рискът да запеят е много голям и признанията им биха позволили да се разкрият едно след друго равнищата в Организацията.

Организацията беше устроена съвършено и равнищата й вървяха от момичетата към сводниците, от сводниците към наемачите, от наемачите към няколко шефа като Дейвид Бетило — бивш телохранител на Ал Капоне. Истински убиец. Задачата му беше да поддържа спокойствие и ред в организацията. За тази цел Бетило разполагаше с цял екип, с истински полицейски ескадрон на престъпния свят. Ако случайно някой безумец нападнеше някой публичен дом или някой наемач, ескадронът го пребиваше по нечовешки начин. В случай, това ставаше рядко, на рецидив той го убиваше. Най-надареният бияч на групата, Пенокио, наричан Томи Бика, често оставаше в сянка, следейки всички сектори на това интензивно експлоатиране на жената. От своя страна ние започнахме да подслушваме телефоните на всички къщи и бързо научихме кой какъв е и кой какво прави. Нямаше безработни! Всички членове на групата на Дауей, 20-те юристи, 10-те специализирани счетоводители, 10-те следователи и 65-те полицаи, започнаха да работят без почивка по тази афера. Женените имаха големи неприятности, докато накарат жените си да го преглътнат, най-вече онези, които бяха имали неблагоразумието да признаят, че работата им е свързана с публичните домове!

Главните детективи следиха от 36 до 48 часа най-големите съдържатели и когато настъпи часът с голямо Ч, ги арестуваха. Те бяха хвърлени в затвора едновременно, без печатът да бъде уведомен.

Същата вечер Томас Дауей свика началниците на всичките си служби и им заповяда да останат на работните си места и най-вече да не си кроят никакви планове за тази съботна нощ. Това трябваше да ги разсмее… но никой не се засмя. Всички бяха изморени. Никой не беше в течение на нищо с изключение на това, че в продължение на 48 часа щеше да бъде още по-лошо, отколкото обикновено. Това беше истинска тайна пълна мобилизация.

В 20 часа и 30 минути същата вечер 150 униформени детективи бяха събрани и разпределени в групи по двама души, като се внимаваше да не се падат заедно двама приятели. Всяка група получи по един плик с печат, а събраните от Дауей началници на операцията бяха неочаквано осведомени за какво всъщност става дума.

— Тръгвайте незабавно с хората си. Арестувайте в 22,15 часа главатарите на проучените сектори.

Така на 1 февруари 1936 г, започна масирано нападение над 80 публични дома. Бяхме допълнително подсилени от стотина полицаи, които никога не бяха работили с нас, но за които смятаха, че са горе-долу сигурни. Те трябваше само да приберат момичетата, не клиентите им. Така от къща на къща те задържаха проститутки и сводници. Нахълтаха в 80 публични дома, но заловиха персонала само на 40 от тях. Доведоха ни леките момичета и съдържателките в работно облекло. Някои бяха практически голи и бяха успели да наметнат само по едно палто на раменете си. В действителност докараха една партида не особено привлекателни проститутки. Всички членове на нашия правен екип, подсилен с някои от следователите, разпитваха жените цяла нощ. Базирайки се на някои информации, ние имахме чувството, но не и доказателството, че всичко това в крайна сметка ще ни отведе до Лучиано… Усилията ни бяха насочени преди всичко към това, да накараме заловените от нас да разберат какво искаме: не да осъдим тях самите, второстепенни действуващи лица, а да прекъснем изнудването. Призори един сутеньор не издържа. Започна да говори и разкри структурата на цялата организация, обяснявайки нейния механизъм на действие, че неговата задача беше да се обърне незабавно към Чарли Лъки в случай на сериозни неприятности. За пръв път се споменаваше неговото име. (Авторите имат най-сериозни резерви към ентусиазма на тези официални декларации. Фактът, че името на Лучиано е било цитирано от подобни свидетели при такива обстоятелства, е най-малкото съмнителен.) Никой от нас не се беше надявал на това!“

Малко след това повикаха лично Дауей, тъй като една от проститутките току-що беше разобличила Лучиано като върховен шеф на синдиката на порока.

Другите задържани поставиха въпроса да бъдат освободени под гаранция. Дауей поиска такива суми, че всички останаха зад решетките.

Лека-полека някои момичета, преодолявайки ужаса си, започнаха да говорят и да приемат да свидетелствуват. След това проговориха и три съдържателки. Те издадоха съставните части на странната схема на организацията и шефовете на изнудванията в проституцията:

Дейвид Бетило, официален шеф.

Джими Фредерико — организатор и ръководител на мрежата.

Шефове по набирането — Ник Монтана и Ралф Лигуори.

Касиер — Том Пенокио.

Ударна група — Ейб Уормън.

Контрольор и плащащ гаранциите — Мери Беркман.

Но в изтръгнатите от Дауей показания като лайтмотив непрекъснато се повтаря едно и също име: Чарли Лъки Лучиано. На 1 април 1936 г. Дауей обвинява всичките като организатори на синдиката на порока, а заедно с тях и Питър Балицър, Дейвид Маркъс, Ал Еайнер, Джек Еленстейн, Джес Джейкъбс, Бени Спилър. Накрая хвърля и бомбата: „Обвинявам лицето Чарли Лучиано за Обществен враг N1 за щата Ню Йорк. Обвинявам го в това, че е създал тази позорна организация, недостойна за човешкия род и за нашето цивилизовано общество…“

Лъки трябваше да се яви и да отговаря за 99 обвинения в сутеньорство с принуда!

Без да се помайва, Великият Чарли, придружен от избраницата на сърцето си Гай Орлова, беше заминал за Хот Спрингс в щата Арканзас. Ниг Розен го държеше в течение. Оуни Мадън се юрна да му урежда нещата, тъй като Дауей беше поискал от губернатора на щата спешното му екстрадиране.

Предаден на мировия съдия Сам У. Гарет, той бързо бе освободен под гаранция срещу смешната сума от 5000 долара.

Томас Дауей незабавно организира пресконференция, за да заяви: „Не разбирам как един съдия е могъл да освободи този човек срещу подобна сума. Лучиано е смятан за най-големия злосторник в Ню Йорк, за да не кажа в страната, и става дума за един от най-значителните изнудвачи и за престъпление от най-долен характер.“ Той анатемоса губернатора Фетръл, когото журналистите представиха като непобедимата опора на гангстеризма. Губернаторът Фетръл отстъпи и нареди Лучиано да бъде хвърлен в затвора. В килията си в Хот Спрингс Чарли усещаше как примката се затяга и също свика представителите на средствата за масова информация: „Зад моята история се очертават най-долнопробни политически игрички. Нямам претенциите да бъда най-добродетелният и най-безукорният човек, но аз никога, подчертавам никога, не съм падал толкова ниско, че да подпомагам проституцията. Никога не съм бил забъркван в подобна мръсотия.“

Нещата се усложниха, когато главният прокурор на щата — Бейли, който най-безочливо си взимаше подкупи, като видя, че Дауей ще отиде до края, си изми ръцете с едно единствено публично изявление: „Важното е да се докаже, че честта на Арканзас и на неговите съдии не може да бъде продадена. Всеки път, когато някой голям криминален престъпник иска да се скрие от ударите на закона, той отива в Хот Спрингс. Ние сме длъжни да докажем, че Арканзас не може да им служи за убежище.“

Останал сам, губернаторът Фетръл не можеше да отлага повече екстрадицията.

Лучиано пое към Ню Йорк с белезници на ръцете. Там му съобщиха официално обвиненията и размера на сумата за освобождаването му под гаранция, определена на 350 000 долара. Рекорд за онова време.

Скоро след това адвокатът му Мое Полакоф я изплати и Чарли се върна в апартамента си в Уолдорф Тауърс, където Джони Торио организира веднага ново съвещание на най-високо равнище с Лански, Сийгъл, Костело, Адонис, Лукезе и Анастасия.

Торио не можа да се въздържи да не подчертае, че още веднъж е имал право, като е заявил, че ще бъде глупост да се убие Шулц, че напротив, трябвало е да му помагат да продължи да съществува, за да задържа цялото внимание на Дауей.

Анастасия се изправи разгневен: „Да, и най-вече Шулц беше прав. Дауей си е за пречупване. В противен случай Лъки е загубен. Аз лично ще се заема с това. Аз ще натисна спусъка, който ще пръсне черепа на този маниак. Ще го направя заради Чарли, който прави толкова много неща за нас…“

Лъки изглеждаше развълнуван или най-малкото не против предлаганото от верния Албърт разрешение. Но от своя ъгъл Франк Костело каза тихо с продрания си глас:

— Не се отказваме никога от това, което сме решили. Едно време всички бяхме съгласни, че няма да убиваме високопоставени ченгета, съдии, журналисти, каквото и да са направили срещу нас. Ти пръв гласува „за“, не е ли така, Чарли?

Чарли с нежелание се съгласи:

— Така беше. И продължавам да мисля така. Този вариант трябва да отпадне.

— Защо не се признаеш и за виновен, след като си тръгнал вече по този път? — подхвърли Анастасия.

Това развесели малко присъстващите. Бъкси Сийгъл, който обичаше да се прави на весел шегаджия също толкова, колкото и да бъде Дон Жуан, а това значеше много, като се има предвид, че този безчувствен убиец всяваше смут в сърцата на най-големите филмови звезди, та дори и на дами от доброто общество, поиска да демонстрира голямо остроумие и подхвърли на Чарли без задна мисъл:

— Я чуй, ако в края на краищата потънеш, това ще бъде заради проститутките. Те се обърнаха всички срещу теб. Човек започва да си мисли, че никога не си им правил някакво особено впечатление и че не струваш много в техните очи…

Никой не се засмя. Ако Бъкси беше забравил, то другите знаеха, че Чарли Лъки беше много чувствителен на подобни, твърде лични теми. Падащият му ляв клепач се повдигна и откри едно черно око. Това накара Сийгъл да потрепери вътрешно:

— Ако не можем и да се шегуваме вече… Лучиано не само не се шегуваше, но не забрави никога обидата.

Щатът Ню Йорк нападна гражданина Лучиано на 13 май 1936 година. Лучиано беше изправен пред състав на Върховния съд под председателството на Филип Маккук, юрист-католик, напълно лишен от милосърдие който изпитваше очевидно отвращение към обвиняемите, само от вида им му се повдигаше.

Томас Дауей беше свръхвъзбуден, старателно подстриганите му мустаци изглеждаха като лакирани. Цяла армия от помощници носеше боеприпаси под формата на досиета и ги предаваше на главния стрелец, който се готвеше да направи на пух и прах цялата тази сган. Бързо, от което ефектът стана по-голям, Дауей обясни на присъствуващите, че без съмнение проституция е съществувала винаги в Ню Йорк и е била източник на дребни доходи за жалки сутеньори. Но че един ден подставеното лице на Лучиано — Дейвид Бетило, взел в ръцете си целия пазар на човешка плът, отнасяйки се с нея по-пренебрежително, отколкото месарите в кланицата. Той направил от продажбата на човешката плът професия, упражнявана денонощно, която корумпира най-напред душата, а след това унищожава и телата. Синдикатът на порока контролирал под ръководството на Бетило повече от 200 публични домове в Манхатън, Бруклин, Бронкс, Куинс и Харлем, използвайки от 4000 до 5000 жени, които само по известни на полицията данни правели повече от 12 милиона долара годишен оборот.

Посочвайки с пръст Лучиано, прокурорът заяви:

„Откакто Лучиано е взел нещата в свои ръце, индустрията на порока се е сдобила с много ефикасна и действуваща точно като добре смазана машина организация. Ще бъде доказано, че Лучиано се е намирал на върха на издигнатата в Ню Йорк пирамида. Нито Лъки, нито някой от останалите обвиняеми някога е имал контакти с момичетата, нито пък е вземал парите. Независимо от това Лучиано винаги е бил в течение на операциите в подробности. Ще ви покажем каква е била точно ролята на този човек, чиито желания са били равносилни на заповед за онези, които са движели индустрията на порока. В цялата тази история останалите обвиняеми само са изпълнявали неговите заповеди.“

Както се вижда, тактиката на умелия Дауей се свежда до това, да съобщи незабавно за своята безпомощност: той действително няма нито едно веществено доказателство, за да може да осъди Лучиано. Лъки го знаеше. При това не само той.

По-късно, между приятели, той ще признае, че е изразходвал един милион долара в опита си да се измъкне от това неприятно положение. Адвокатът му Мое Полакоф (приятел на еврейския клан и на Меир Лански) беше рядко умел. За да засили защитата, той се обгражда с Френсис Адамс, който току-що бе подал оставка, след като бе заемал мястото на Дауей на поста прокурор на САЩ за южната област на Ню Йорк, и с Джордж Мортън Леви, най-прочутия нюйоркски адвокат.

И така, Лъки се чувствува добре. Секретарката на Дауей, г-жа Рос, и до ден днешен е впечатлена от него: „Той беше арогантен, сигурен, че ще успее да обърне нещата в своя полза, изглеждаше убеден, че г-н Дауей няма да може да направи нищо срещу него. Не направи никакво признание. Беше по-малко шумен от другите. Цялото му поведение беше поведение на супер-шеф. В предварителна декларация пред съдебните заседатели адвокатът Леви заяви, че Лъки не познава никого от задържаните с него, че ги вижда за пръв път с изключение на Бетило, за когото признава, че е виждал два или три пъти случайно. Тактиката на Леви целеше да опровергае твърденията на свидетелите, като се опита да докаже, че те не са имали никакви контакти с Лучиано и са променили първоначалните си показания. Което беше вярно.

Тогава поради липса на преки доказателства срещу Лучиано г-н Дауей предприе стратегически действия, които включваха два етапа: първо, да докаже, че останалите обвиняеми действително ръководят изнудванията в проституцията, а след това се постара да докаже, че Лучиано е бил в тясна връзка с тях. За да успее да го направи, в продължение на две седмици той направи парад на една невероятна върволица от проститутки и съдържателки на публични домове. Издокарани в стила на леките момичета, което само по себе си беше вече, представление, разните там Джени Фабриката, Фло Кокаина, Маги Рулетката, Люси Не бързай, Лили Камшика, Деби Бурята, Нанси Малката Длан, Флавия Реката и т. н. трябваше да повторят под клетва показанията си за начина, по който действува синдикатът на порока. Естествено адвокатите на Лучиано подчертаха, че не признават свидетелите, на които не може да се вярва, тъй като самите те са обвиняеми.“

С още по-настръхнали черни мустаци, готов да хапе, Дауей докара тогава свидетелите, работещи в хотел Уолдорф. Една млада жена, която разтребваше апартамента на Лъки, направи смазващо показание. Тя разпозна няколко от другите подсъдими (тези именно, които Чарли не беше виждал през живота си), които посещавали редовно апартамента му.

След това нещата се усложниха още повече, когато на 24, 25 и 26 юни Дауей направи последно, усилие с най-важните си свидетели:

Милдрид Харис, чийто мъж Питър Балицър беше лейтенант на Бетило — съдържателка на публичен дом, заяви, че мъжът й искал да се оттегли от изнудванията, но тъй като Бетило не му разрешил, той отишъл при Лучиано в Уолдорф, за да иска да му върнат свободата, но Лъки казал: „Не.“

За пръв път името на Лучиано бе поставено на първо място.

Втори свидетел: Фло Браун — Кокаина, друга сводница, любовница на Джими Фредерико, разказа, че е присъствувала на важни събрания на синдиката на порока, на които всички шефове на банди са се обръщали постоянно към боса Чарли Лъки Лучиано.

Трети свидетел: бихме могли да я наречем Нанси Пресата. Двадесет и шест годишна проститутка с прекалено развит гръден кош, слабовато лице и угаснал от наркотиците поглед. Сутеньорът Ралф Лигуори я беше настанил в Харлем, в публичния дом на Джеймс Русо. Тя заяви, че е била принудена да започне да проституира на тринадесетгодишна възраст, че е била любовница на най-важните шефове: Уокси Гордън, Дъч Шулц, Чиро Теранова, Джо А, Адонис.

Тормозена от защитата, която ревеше, че тя страда от манията да лъже, тя бе прекъсната от председателя, набожен католик, когато, за да докаже истинността на твърденията си, тя поиска да каже какво най-много обичат тези господа и по какъв начин тя е удовлетворявала желанията им. Когато загубила свежестта си, сутеньорът й казал: „Вече край на категорията екстра,

ще се продаваш за много пари.“ Лигуори бдял пред, вратата й, за да не се бави повече от десет минути.

Сеансът струваше два долара! Пълен упадък.

— Един ден, каза тя, ми се стори, че сънувам: Лъки Лучиано ме потърси по телефона. Той ме беше избрал, убеден, че съм добра проститутка…

На подсъдимата скамейка Лучиано подскочи. Ето какво разказал той за този рядък момент на Мартин Гош:

— Не можех да повярвам на ушите си, когато започна да разправя тази история. Имах чувството, че някой ме е ударил по главата с бухалка за бейзбол. Как ме виждате да се обаждам по телефона на толкова долнопробна проститутка, която работи в бардак за два долара? Но когато се огледах, аз си дадох сметка, че този глупак съдията и съдебните заседатели й вярват.

Но изненадите не бяха свършили. Нанси Пресата отиде още по-далеч:

— Той ме караше да ходя в апартамента му 39-С в Уолдорф Тауърс. Всеки път, когато ме викаше, Чарли ми даваше по сто долара, но ние само разговаряхме. Никога не сме спали заедно. Чарли не можеше. Разбирате ли какво искам да кажа?

Посветените разбираха много добре… че в досиетата на Дауей има подробна информация за някои моментни проблеми на Чарли, че урокът е отлично научен, още повече че след един въпрос на Дауей Нанси започна да описва подробно апартамента на Лучиано, правейки това така добре, както бойскаут, тренирал за наблюдателност. Що се отнася до Чарли, двадесет години по-късно при спомена за това още му се повдигаше:

„И ето ти тебе картинка, една проститутка, грозна като смъртта, която сигурно си е вирила краката хиляди пъти с различни типове, изтегната като кралица на леглото ми, докато аз спя на дивана, защото не мога да чукам. Гледах съдията Маккук, докато тя разправяше всичките глупости и този жалък ахмак зяпаше тази проститутка, като че ли е английската кралица, а аз боклук. Беше вече достатъчно неприятно, че този мръсен Дауей се опитваше да си създаде име на мой гръб с лъжесвидетелства, но по средата на процеса да стане ясно, че Лъки Лучиано не го дига… почнах да се надигам на подсъдимата скамейка. Знаех само, че трябва веднага да стоваря юмрука си върху нечия мутра, и пет пари не давах за това, кой ще е потърпевшият и какво щеше да ми струва това. Мое Полакоф видя, че искам да стана, хвана ме за ръката и така ме настъпи по крака, че ми смаза пръстите. Заболя ме толкова силно, че нямаше начин да помръдна. Изкрещях от болка. Всички в залата се обърнаха към мен и ме погледнаха и бяха нужни две-три минути, за да настъпи отново спокойствие. Забелязах, че Джордж Леви си води бележки с голяма скорост. Седях между него и Мое и той ми пошушна на ухото: «Не се нервирай, Чарли, това момиче в момента ни прави огромна услуга.» Казах една молитва, надявайки се, че той знае за какво говори…“

Той знаеше. По време на контраразпита успя да накара Нанси Пресата почти да признае, „че може би са и показвали снимки на апартамента на Лучиано в кабинета на прокурора“. Той доказа, че момичето не знае къде точно се намира Уолдорф. Джон Дейвид Харди, заместник-директор на Тауърс, потвърди, че е невъзможно да се стигне до апартаментите, без да се мине покрай рецепцията, и че оттам задължително искат съгласието на наемателите, за да пуснат посетителите да се качат: „Много се съмнявам, че някой някога е виждал тази дама при нас“, завърши той презрително.

Дауей стискаше зъби от ярост, а мустаците му настръхнаха. На всичко отгоре един от свидетелите му, Франк Браун, директор на хотел „Барбизон плаца“, от когото очакваше да заяви, че познава Бетило, Лигуори, Пенокио и други гангстери, защото ги е виждал с Лучиано, заяви под клетва: „Разбира се, познавам много добре г-н Лучиано. Той е бил наш клиент. Гордея се с отличната си професионална памет. Не само не съм виждал никога другите господа с него, но аз лично не съм ги виждал никога в хотела.“ Прокурорът си възвърна предимството, като показа списък с телефонни обаждания, съставен по книгите на Уолдорф, като повечето от тях бяха от тайните номера на Чиро Теранова и Ал Капоне, други до ресторанта на Челентано в Лоуър Ист Сайд — щаб-квартирата на синдиката на порока, но Дауей беше единственият, който твърдеше това, без да може да го докаже. Същата вечер, след съдебното заседание, Лъки поръча да качат в апартамента му изискана вечеря за адвокатите му и неколцина приятели. Изведнъж Гай Орлова се разплака и той призна, че по това е разбрал колко зле се развиват нещата му. Призна още, че му е подарила любовна нощ, изпълнена с тревожна нежност, която го е потресла.

На следващия ден Джордж Леви се вдигна на щурм, за да получи оправдателна присъда. Той говори много убедително:

„Не обвинявам Том Дауей в подкуп на свидетели, но казвам, че помощниците му, в силното си желание да се харесат на шефа си и жадни за малко слава, са събрали група актьори и са изфабрикували съшит с бели конци сценарий, който г-н Дауей е приел за истински. Том Дауей не представи нито едно доказателство, което да доведе до осъждането на клиента ми. Той се надява да изтръгне тази присъда с помощта на предубеждения, създадени благодарение на истерия в печата и на всичко това, в което този великолепен режисьор е накарал публиката да повярва. Той се надява да бъде издадена присъда заради престъпления, които Лучиано е извършил преди много години, защото досега се е изплъзвал от затвора, защото е излъгал, за да получи разрешително за носене на оръжие. Той се надява, че ще го осъдят, защото Лучиано е излъгал, казвайки, че се е занимавал само с незаконна търговия на алкохол и че е професионален картоиграч.“ Дауей отговори с великолепно построена обвинителна реч, изпълнена с грация, с демагогия, много жива, нанасяща все по-силни удари с всеки следващ изтъкван аргумент. В края на речта, в пристъп на сляп бяс, той посочи Лучиано с пръст, преминавайки в крясък: „Този субект нарушаваше дадената клетва с отвращаващо фарисейство през цялото време, докато даваше показания. Аз съм сигурен, че докато го слушахте, никой от вас не е вярвал, че пред него стои професионален картоиграч или пък събирач на залози, не се е съмнявал, че това е най-големият гангстер в Америка.“

Дауей пледира в продължение на седем часа. Сигурно думите му са оказали някакво въздействие, още повече че съдията Маккук, който трябваше да закрие разискванията, произнесе истинска обвинителна реч, без да се поколебае да даде израз на вътрешното си дълбоко убеждение, заявявайки на съдебните заседатели: „Ако някой получава пари, идващи от проституцията, дори ако не са му дадени направо от проститутките, или ако тези суми служат за развитие на проституцията, този човек е виновен пред закона. Престъпленията, в които са обвинени тези хора, са от най-низките и долните, и онези, които подкрепят или са съучастници в подобни престъпления, нямат място в обществото на порядъчните хора.“

Съдебните заседатели се оттеглиха в 20,35 часа в събота, 6 юни 1936 г., за да оповестят присъдата си едва в неделя, 7 юни, в 5,25 часа.

Едуин Адерер, председател на състава, прочете с напрегнат глас: „Лучиано: признава се за виновен по всички точки на обвинението.“ Следваха другите присъди.

На 18 юни всички обвиняеми бяха заведени при съдията Маккук, за да бъдат съобщени присъдите, и той се обърна с непристорено ликуване към Чарли Лъки.

— Един умен, смел и мъдър съдийски състав ви призна за виновен, защото сте ръководили престъпна конспирация или организация, действуваща в голям мащаб в Ню Йорк и имаща свои разклонения в съседните области. Това ви прави отговорен както пред закона, така и пред морала, за всяко жестоко или възмутително действие, както и за грабителството, с което са били съпроводени действията, извършени от задържаните с вас. Не съм тук, за да ви чета морал, а за да ви наложа наказание, тъй като изглежда няма никакви извинения за вашето поведение и никаква надежда да се поправите. Съдебният състав ви призна за виновен по 87 точки на обвинението, а съдът ви осъди общо на 30 до 50 години лишаване от свобода…

При прочитането на тази присъда, по-тежка от която не беше произнасяна за сводничество, Чарли направи усилие да повдигне левия си клепач, да разтвори широко очите си, за да види съдията и да му се усмихне леко. И успя. (По-нататък ще видим как започва да се изпълнява отмъщението на Лъки Лучиано срещу съдията Маккук. То беше чудовищно безмилостно.)

Луис Бетило получи 25 до 40 години лишаване от свобода.

Том Пенокио — 25 години за рецидив. Джеймс Фредерико — 25 години за рецидив. Ейб Уоркмън — от 15 до 30 години затвор. Ралф Лигуори — от 7 години и половина до 15 години затвор.

Присъдите на Джес Джейкъбс, Бени Спилър, Майер Беркман бяха отложени.

Джек Еленстейн, Питър Балицър, Ал Вайнер, Дейвид Маркъс, признали се за виновни, бяха осъдени на лишаване от свобода само от 2 до 6 години.

Макар че подадоха молба, съдът отказа на осъдените възможността да бъдат освободени под гаранция.

Естествено присъдите бяха широко коментирани. От чисто правна гледна точка присъдата на Лучиано безспорно беше пресилена, тъй като срещу него нямаше никаква сериозна улика, а от друга страна, свидетелските показания срещу него оставаха безкрайно подозрителни както заради начина, по който бяха „издекламирани“, така и поради подозрителността на свидетелите.

Ние разпитахме хора, имащи отношение към този въпрос:

Мърей Гърфин (председател на Федералния съд в Ню Йорк): „Имаше куп измишльотини, разпространявани от съучастниците на Лучиано, които се опитаха да накарат хората да повярват, че сме устроили заговор срещу него, че е имало сблъсък между Дауей и свидетелите… Ние не сме създали тези свидетели. Те се обърнаха към нас.“

Джоузеф Кайтз, официален делегат от Синдиката на докерите: „Много хора дори на мен са ми казвали това, че сме оказвали натиск. Това не е вярно. Единствените начини за оказване на натиск, които сме използвали, за да ги накараме да проговорят, са тези, които законът ни разрешава. Тези свидетелски показания бяха поддържани и пред Апелативния съд, а след това и пред Върховния съд. Нищо не можа да разколебае тяхната убедителност.“

Джон О’Конъл (бивш началник на следователите на прокурора Дауей): „Когато се заговори за нов процес, някои свидетели се отказаха от показанията си. Съдията, който беше председателствувал първото дело и беше осъдил Лучиано, ги повика всичките и ги разпита поотделно. И всички потвърдиха, че показанията им по време на първия процес са верни.“

Ник Гаж (журналист в „Ню Йорк Таймс“, специалист по въпросите на мафията): „Лесно е да се подскаже на проститутки, които са непостоянни, какво трябва да повтарят пред съда…“

Чарлз Брейтъл (съдия във Върховния съд на Ню Йорк): „Основната причина за строгостта на издадената срещу Лъки Лучиано присъда беше да се втълпи в съзнанието на хората, че с екипа на Дауей не може да се хитрува.“

Сигурно е, че Лучиано можеше да получи и други тежки присъди за други престъпления. Честно казано, електрическият стол протягаше ръце към него за една добре заслужена прегръдка, което не пречи насилието, оказано от Дауей над Лучиано с изходна точка проституцията, да е долен удар и издадената присъда никак да не съответствува на липсващите доказателства.

В крайна сметка Дауей искаше да смъкне кожата на Лучиано и успя. Целта оправдава средствата. Поговорка, която от своя страна Лучиано също прилагаше безмилостно.

Всъщност в декларацията си пред журналистите след своя „подвиг“ Дауей заяви открито:

„Естествено, и вие сте го разбрали, това не беше дело, занимаващо се с морала. Процесът беше за изнудване и незаконна търговия. Контролирането на всички форми на организирана проституция в Ню Йорк е само второстепенно занимание на осъдените. Изнудването на проститутките беше само средството, което ни позволи да ги приберем на топло. Знаем, че някои от главните обвиняеми в този процес, както и други криминални престъпници, намиращи се под заповедите на Лучиано, са завзели последователно контрола над обединенията за разпространяване на опиати, нелегалната лотария, лихварството, италианската лотария, укриването на крадени вещи и изнудванията в някои отрасли на промишлеността.“

На което Лучиано отговори:

„Естествено прочетох декларацията на Дауей от първия до последния ред. След като публично бях завлечен в калта от банда проститутки, които се продават за няколко цента, след като изслушах този луд Маккук да ми лепва това, което беше равносилно на доживотен затвор, мръсотиите, които прочетох, ме ядосаха най-много. Този жалък мръсник пристига, перчейки се, и признава, че ме е осъдил за всичко, с изключение на това, в което ме беше обвинил. Аз знаех, че той знае, че не съм бил замесен пряко или косвено в проституцията и че никога не съм виждал тези жени. Но самият Дауей е такъв гангстер, легален гангстер, че ме нападна отзад и ми заби нож в гърба. Ако ме беше замъкнал в съда и ме беше съдил за нещо, което наистина съм направил, включително и съучастничество в убийство, щях да приема това като мъж. Но от момента, в който научих какво е казал Дауей в края на процеса, нещо като тумор като че ли започна да расте в мен. Някой ден този тумор ще се пръсне и по един или друг начин аз ще успея да се реванширам.“ На 18 май 1936 г. Лучиано беше преместен от затвора на Гробовете (Ню Йорк) в Данемора, най-северната част на щата.

Още изпълняваха обичайните формалности, когато началникът на охраната му каза:

— Ще работите в пералнята.

Лъки отговори сухо:

— По-скоро мене ще трябва да прекарате през машината, аз имам нужда от избелване…

Заведоха го в килията му.

Първият ден той не говори с никого. Когато настъпи нощта, пусна радиото. И едва тогава му стана наистина мъчно. Причината беше проста: тази вечер на 19 юни 1936 г., Черният бомбардировач от Детройт, Джо Луис, щеше да се срещне със световния шампион във всички категории, немеца Макс Шмелинг. Първият бас, на който Лъки се беше хванал десет дена преди това, беше, че ще бъде до ринга заедно с приятелите си.

Приятелите му бяха там, снабдени с билети, които раздаваха щедро. Него го нямаше. Басът беше загубен.

Вторият облог: беше заложил 5 срещу 1, че Шмелинг ще победи. Когато пусна радиото, се хвана на трети бас сам със себе си: „Ако Шмелинг бие, ще изляза. Ако не бие, ще пукна тук.“ До дванадесетия рунд Чарли беше убеден, че никога повече няма да бъде Лъки (Щастливеца), когато изведнъж коментаторът изрева! Противно на всички предвиждания Макс Шмелинг току-що бе нокаутирал Джо Луис. Значи, всичко беше о’кей!

Чарли се изправи с един скок, застана срещу надзирателя Максуел Пиърс, стоящ зад решетката, и за пръв път проговори:

— Видя ли как нацистът прекара негрото? Аз пък ще прекарам Дауей и ти се заклевам, че няма да остарея тук. Току-що спечелих 150 000 долара на бас, спечелих и малко отгоре, върнах си късмета. Ще изхарча всичко спокойно…

Това не стана нито спокойно, нито на галоп, просто душата на компанията Лучиано се взе в ръце, а след това постепенно взе в ръце и контрола над Организацията. От килията си вечерта, когато се състоя мачът, той вече подготвяше реванша си, своето страшно завръщане, което щеше да направи един ден от него човек N1 на Синдиката на престъпниците.

След преместването му в Данемора главната грижа на Лъки беше да приготви колкото е възможно по-добре досието си за преразглеждане на процеса, което на първо време беше единственият му шанс да се измъкне от клопката на присъдата „от 30 до 50 години лишаване от свобода“. За тази цел той мобилизира нов адвокат — Джорджи Уолф. Той го накара да носи в себе си чекова книжка с непопълнени, но подписани чекове, и му нареди: „Знам, че момичетата излъгаха. Трябва да ги намерим. Не трябва да е чак толкова трудно, за тази цел разполагаме с най-добрите хора. Когато ги открият, не трябва да ги сплашват, нито пък да им се оказва някакъв натиск, тъй като това ще се обърне срещу мен при най-малкото оплакване от страна на някоя от тези проститутки. Вашата задача е да ги накарате да разберат къде е техният собствен интерес. Времето минава, времето ще мине. Всички ще ги забравят с изключение на мен. Но ако кажат публично истината, просто истината, те няма да има за какво да се притесняват до края на кучешкия си живот…“

На Полакоф и Уолф бяха нужни повече от две години, за да открият началото на следата на Фло Браун Кокаина, Милдрид Балицър, Нанси Пресата. Главните обвинителки като че ли се бяха изпарили яко дим… Най-накрая, през декември 1938 г. един човек от синдиката, проникнал в иначе добре охраняваните канцеларии на прокурора Дауей, успя да фотографира едно писмо на Фло Браун Кокаина до Сол Желб, един от помощниците на Дауей. Ето в общи линии най-важното от съдържанието на писмото: „Момичетата (става дума за Милдрид, Нанси и т. н.) и аз сме много разочаровани. Били сме идиотки да повярваме на думата ви. Считахме сключените с вас споразумения за железни, а те се оказаха картонени. Вие добре знаехте, че искаме да се настаним окончателно тук. Как мислите, че можем да се защитаваме сериозно (подтекст: да упражняват най-старата в света професия) с всички тия ваши хора, които ден и нощ са до нас, под предлог че ни закрилят? А и сумите стават все по-малки, съвсем не такива, каквито бяха уговорени. Това не трябва да продължава, трябва дори нещата да се променят. Бяхме сключили споразумения, придържайте се към тях. В противен случай, ако не си получим парите и истинска свобода, момичетата и аз сме решили да направим нещо, което със сигурност няма да се хареса на г-н Дауей.“ Писмото беше изпратено от Париж.

Полакоф се свърза с Костело. Заедно създадоха един екип от джентълмени-гангстери, принадлежащи на света на картоиграчите, изглеждащи добре, умни, абсолютно спокойни, дума не можеше да става за бруталност. Напротив, бяха фини психолози, наблюдателни и търпеливи. Те бързо откриха момичетата, влязоха във връзка с тях. За тяхна голяма изненада полуцеломъдрените госпожици съвсем не бяха изплашени, а само възмутени, че са били изиграни от главния прокурор. Побързаха да покажат добрата си воля и подписаха съвсем законни документи, в които признаваха, че признанията им са били изфабрикувани в кабинета на Дауей след тежки заплахи, а след тях и обещания, които сега се изпълняват наполовина. Всички бяха имали работа с преките сътрудници на Дауей, най-вече с Желб и Гърфейн. „Нямахме избор, трябваше да направим, каквото казват, или щяха да ни наложат максималните присъди за проституция и наркомания и нарушаване на добрите нрави. А ни предложиха чисто и просто да ни пуснат, да ни дадат билети за Европа, уверяваха ни, че ще получаваме определена сума, докато сме живи.“

Адвокатите тържествуваха, още повече че и от затвора Синг-Синг Джо Бендикс пишеше на Полакоф, за да го уведоми, че хората на Дауей са се подиграли с него. Доказателството: той продължаваше да бъде в затвора, въпреки обещанията да го изкарат оттам. Че е участвувал в една напълно измислена история и че пред съда е пял послушно, натапяйки Лучиано…

Пред Апелативния съд Томас Дауей се направи на възмутен: как можеха да се съмняват в почтеността му? Кой го обвиняваше? Хора, събрани от кол и от въже. Та нали той го беше предвидил: синдикатът на порока щеше да оказва недопустим натиск над свидетелите на обвинението… И ето! Въпреки взетите, от него мерки това ставаше. Ще се остави ли съдът да бъде изигран? Не виждате ли, че става дума за огромна измама? Ще отвори ли съдът клетката на окования в Данемора див хищник, за да продължи безнаказано делото си и да разлага тела и души?

Не беше ли техен дълг да закрилят невинните?

Съдиите се съгласиха с него с изключение на един-единствен, който упорито смяташе присъдата на Чарли Лучиано за „много дълга, много тежка, много крайна, като се имат предвид неубедителните доказателства, които са били приведени…“ Присъдата бе потвърдена. Лъки Лучиано щеше да остане в затвора от 30 до 50 години, или казано по друг начин, до края на живота си.