Смърт и малко любов

Глава 9.

Валерий Турбин изпрати Еля до вратата на апартамента й и въпросително се вгледа в очите на момичето. Не, както беше и очаквал, тя отново няма да го покани в дома си. Той си е все в същото положение на приятел ухажор, а не на годеник, който само преди седмица, ако не беше онази глупава случайност, щеше да й стане законен съпруг. Но защо е така? Защо, за бога?

— Кога ще те видя? — попита той, щом видя, че Еля вече вади ключовете си.

— Навярно утре — тихо отвърна тя.

— Разстроена ли си?

— Не, добре съм.

— Знам, още си огорчена от нещата, които ти наговори вчера този мерзавец. Еленка, любима моя, ни най-малко не ревнувам, никога няма да те упрекна, кълна се. Хайде, забрави случката.

— Значи Марат е бил прав — замислено продума момичето и се скри в апартамента, като остави годеника си на стълбищната площадка.

Турбин ядосано удари с юмрук по стената. Защо, защо така не му върви, а? Всичко бе потръгнало толкова гладко, толкова спокойно — и изведнъж това идиотско убийство, което провали всичко! Отложиха сватбата, а сега се намеси и този Марат със своите пари и богаташкото си самочувствие.

„Значи Марат е бил прав…“ Разбира се, дявол да го вземе, прав е — десет, сто, хиляда пъти е прав! Всяка негова дума е истина, срещу която никой не може да възрази. Именно затова той, Турбин, изглеждаше толкова жалък вчера на вилата, когато довтаса Марат Латишев — просто не намери аргументи срещу неговите абсолютно верни думи. Валерий беше напълно съгласен с него, беше готов да се подпише под всяка негова дума, затова се получи не спор, а монолог на праведния Марат и шамар за грешния младенец Валерий. Но каква полза имаше от тази истина…

Спомни си как за пръв път легна с жена. Тогава още нищо не умееше и от всичко се страхуваше — беше на седемнайсет години, а жената бе с десет години по-възрастна. Тя беше търпелива и деликатна, разбираше, че си има работа с непохватно хлапе.

— Защо го направи? — попита я той, когато всичко приключи. — Какъв интерес имаш да се занимаваш с мен?

— Ти не разбираш — усмихна се тя. — У теб има нещо… дори не знам как да се изразя. Излъчваш някакви вълни. Жената те поглежда и веднага те пожелава. Знаеш ли, това се среща рядко, много, много рядко — обикновено жената трябва дълго да я обработваш, да полагаш усилия, та тя наистина да те пожелае, и то истински. И мъжете измислят хиляди различни хитрости и технически похвати за целта. А ти не се нуждаеш от тях. Излъчваш толкова могъщи вълни, че от теб не се иска друго, освен потенция.

Тогава Турбин не я разбра много добре, но запомни думите й и започна да трупа опит. Само след година успя да проумее целия смисъл на казаното от тази жена. Още половин година употреби за осмисляне на разбраното и за съставяне на собствена ценностна система, съобразявайки се с природната дарба, която бе открил у себе си.

Валерик растеше като възпитано, добро момче, около него винаги имаше хубави книги и хубави картини, умна, образована майка, която можеше, без да наднича в учебника, да обясни всяка тема по всеки предмет чак до десети клас. Като интелект майка му бе неоспорим авторитет, защото притежаваше изключително широка ерудиция. Валерик растеше с убеждението, че най-важното в живота е развитието на интелекта и придобиването на знания. Тогава можеш да овладееш всяка професия и да постигнеш всяка цел. Завърши училище със златен медал.

И изведнъж се оказа, че по природа притежава нещо, което ще му позволи да постига същите цели, но по друг, много по-приятен и съвсем необременителен начин. И какво — значи всичко е било напразно? Пропуснатите вечеринки, негледаните филми, ненацелуваните съученички — всичките тези жертви в името на учението и знанието са били излишни? Можел е да гуляе до късни нощи, да пие тайно алкохол по беседките и да се натиска с пийналите момичета, хем не само да се натиска, но и нещо по-сериозно, да играе карти, да бяга от часове, за да ходи на кино… Можел е да изживее едно нормално средностатистическо детство с всичките му детски радости и юношески глупости, с умерено, за кеф, дребно хулиганство, което така добре помага да се изразходва излишната енергия, с ранен смешен секс, с леко пийване и голямо изфукване. Излизаше, че е можел да има всичко това и резултатът е щял да бъде същият. Защото секретарката на приемната комисия на института, в който Валерик кандидатства — млада партийна активистка, още ненавършила трийсет години — направи каквото трябваше и без да вземе предвид всичките му отлични оценки и медалирани знания, включи Турбин в списъка на сигурните студенти. Хем го направи без каквито и да било молби от негова страна, след като прекара с него не повече от петнайсет минути. През тези петнайсет минути, които двамата изживяха на задното стълбище, до вратата към тавана на института, тя получи всичко, което й бе липсвало през шестгодишния й брак, а той — своя пореден опит: за жената е важен самият факт, че е доведена до оргазъм, а не начинът, по който са я довели до него. Този опит не му потрябва никога повече, защото Валерий Турбин нямаше проблеми с потенцията.

Той учеше успешно, пишеше блестящи курсови работи, но си избираше тясна тематика, такава, каквато го интересуваше най-много. След като оцениха добрите му способности, професорите го съветваха да се заеме със социология, а още по-добре — с политология.

— Иде многопартийността, политическата система ще се променя бързо и тогава ще има остра нужда от аналитици, коментатори, съветници, които да владеят материята — един през друг го увещаваха те. — Ще ви търсят отвсякъде. Та това са слава и пари!

Да, Валери мечтаеше за слава, а още повече — за пари. Откак майка му се пенсионира, а той порасна, те започнаха да се местят от апартамент в апартамент, като заменяха по-големия с по-малък срещу доплащане, защото не им стигаха парите, за да живеят. Стипендията, дори повишената, каквато той получаваше за отличен успех, бе смешно малка, но майка му не искаше и да чуе синът й да изостави учението и да започне работа. Нищетата му дойде до гуша, добре си спомняше своето сито и красиво детство сред старинните книги със златни букви на кориците и скъпите картини с автографи на художниците. Разбираше, че всичко това е било продадено, за да може майка му да го отгледа, да го храни с хубави естествени продукти от пазара, а не с отвратителната химия от близкия магазин, да го води всяка година на море — в Прибалтика, като наема за три месеца цяла къща, а не мизерно бунгало с две легла. Това струваше луди пари, но майка му правеше тези разходи, та трите месеца лятна ваканция да не се превръщат в три месеца на лишения, унижения и притеснения — когато не знаеш може ли да стъпиш тук или да седнеш там, — а в три месеца пълноценен и пълнокръвен живот: книгите, които вземаха с цели куфари, със статива и заниманията с живопис, с телевизора и грамофона, на който майка му пускаше техните любими плочи.

Вече пораснал, Валери не забрави жертвите, принесени в името на неговото здраве и благополучие. Нямаше съмнение — беше длъжен да намери своята златоносна жила. Но пътищата бяха два: да се занимава с омразната социология и отвратителната политология, от която му се гадеше, и бързо да се сдобие с положение и известност, с длъжности и пари — твърде прилични пари, достатъчни, за да дадат на майка му поне няколко години достойна и спокойна старост; или да се занимава с онова, което му е интересно, което истински обича и прекрасно познава, но в което има още безброй неразкрити тайни — древните гърци. Да научи както трябва, а не отгоре-отгоре старогръцки и да ги чете в оригинал, наслаждавайки се на техния ритъм и стил, на дълбочината и оригиналността на мислите им, на острите им съждения и язвителните оценки. На кого са потрябвали днес древните гърци? Кого интересуват? Вярно си е — има науки, които са достояние само на богатите. Защото един дрипльо, заел се с древните гърци, така и ще си пукне от нищета под някой стобор, тъй като с древните гърци не можеш да припечелиш дори за костюм, с който да излезеш на подиума в университета и да изнесеш лекция за въпросните древни гърци. Дрипльото трябва да се занимава с химия и биология, за да започне собствен бизнес в хранителната или текстилната промишленост, дрипльото трябва да учи за юрист или икономист. А древните гърци да остави на елита — на милионерите. И Валерий Турбин трябваше да реши дали да не се захване с любимите си гърци, а пари да печели не с професионална дейност, а със сексуална активност.

Избра гърците. И започна внимателно да търси сред заобикалящите го момичета и жени онази, която би могла да стане неговата златоносна жила. Идеалът му беше млада, най-много трийсет и пет годишна делова жена, която си има всичко и на която мъж й трябва само за кревата, а не за задушевни разговори, мъжка работа по домакинството или осъществяване на нейните безумни проекти. Веднага ще й постави условие: той не й се бърка в работата, не настоява да му се обръща внимание, да се грижат за него, да му се поднася закуска сутрин в леглото. Не настоява тя да споделя с него тайните и проблемите си. Не държи да го влачи по приеми и светски сборища — може да ходи на тези мероприятия с любовници или ухажори. Нужни са му само минимален достоен комфорт за него и пари за майка му. В замяна на това той ще изпълнява съпружеските си задължения безотказно по всяко време, на всяко място, във всякаква форма и с всякаква интензивност.

Но животът, както знаем, е доста далеч от идеалите. Оказа се, че жените, които вече бяха постигнали нещо, имаха собствен бизнес и бяха стъпили здраво на стройните си финансови нозе, изобщо не се нуждаеха от роботизирани любовници. Те търсеха душевна близост, топлота, нежност, деца. Мечтаеха да се грижат за някого или някой да се грижи за тях. Така или иначе Валерий, който в този живот се интересуваше само от философските учения на древните гърци, далеч не им допадаше за съпруг. Онези пък, на които им трябваше чист секс, се оказваха или младички и съответно — спорни откъм финансова гледна точка, или такива акули, че да те е страх да легнеш с тях. Така че с изгодната женитба засега работите не помръдваха, а междувременно майка му отново замени апартамента и те за пореден път се преместиха…

И изведнъж се появи Катя Голованова — студентка, също като него влюбена във философията, която познаваше и фино чувстваше материята. С нея му бе интересно да разговаря, беше му хубаво да се разхождат дълго след упражненията — до късно вечерта, после да я изпраща до входа и всеки път да се убеждава в силата на своята привлекателност. Катя просто примираше от желание и ако беше лято, те сигурно щяха да правят любов направо тук, на стълбището между етажите. Но беше декември и дрехите им бяха множко.

Още малко и Турбин щеше да зареже любимите си гърци, да смени темата на дисертацията си и да защити по политология. Беше вече почти готов да направи предложение на Катя и само се чудеше къде да намери терен, за да преспи с нея поне веднъж, защото бе някак старомодно да направиш предложение на момиче, с което не си имал никакви интимни отношения. Още малко и…

Но всичко се обърка. Катя доведе в института приятелката си — богатата безделница Еля, дъщеря на крупен фирмаджия. И Валерий отстъпи, подхлъзна се. Еля се оказа толкова достъпна плячка — нямаше капчица мозък в главата, но за сметка на това имаше южен темперамент и висока потребност от секс, както и богато татенце, което би могло да уреди Валерий на някаква лека и добре платена работа. В големите фирми такива длъжности, за които не се искат никакви умения, с лопата да ги ринеш.

Не му бяха нужни никакви усилия, за да завърти главата на глуповатата, хубавичка Еля. Той виждаше как Катя страда, наричаше себе си с най-долните думи, но избирайки между нея и гърците, предпочиташе гърците. Те все пак му бяха по-интересни и по-нужни.

Валерий бе достатъчно предвидлив, за да накара Еля да премълчи пред родителите си, че са подали заявление за сключване на брак. Прекрасно разбираше, че семейство Бартош не примират от желание да го видят като член на клана, затова се стараеше колкото може по-рядко да им се мярка пред очите — нека те си мислят, че е просто поредният ухажор, който не представлява никаква опасност. Искаше Еля да постави родителите си пред свършен факт едва след сключването на брака, та те вече нищо да не могат да сторят и просто да се примирят. Но Елка, разбира се, не издържа и се изпусна. Двете седмици преди сватбата се превърнаха в истински ад. Злобната и цинична Тамила ги тровеше с разсъжденията си, че не може човек да се жени просто така, защото му се е дощяло да си легне с някого. Беше достатъчно проницателна, за да прецени правилно разположението на силите в тази двойка: нейното крехко, разглезено момиченце, свикнало да получава всичко начаса, и сиромахът аспирант, свикнал да получава всичко с помощта на един орган, намиращ се в слабините му.

Той стисна зъби и си каза, че ще удържи фронта през тези две седмици до сватбата, ще изтърпи мръсните намеци на Тамила и истериите на Елка, но пък след две седмици всичко ще бъде свършено. Още повече че главата на семейството — милионерът Ищван Бартош — имаше съвсем дружелюбно отношение към годеника на дъщеря си, не вземаше участие в атаките на жена си и само съчувствено намигаше на Валерий. Турбин имаше чувството, че Бартош гледа на ситуацията някак по-различно, във всеки случай — няма да захвърли зет си на произвола на съдбата.

Двете седмици му се сториха две десетилетия — толкова сили му бяха нужни, за да понесе всичко това! На туй отгоре получи удар оттам, откъдето изобщо не го очакваше — от собствената си майка! Кой знае защо, и тя се противопостави на женитбата му. Може би се страхуваше, че ще остане сама на стари години, може би не й харесваше безмозъчната безделница Еля, а може и да нямаше никаква определена причина, както се случва често със свръхгрижовните майки: Каквото и да си избереш, то по принцип не ми харесва!

Сутринта на 13 май Валерий Турбин се събуди с мисълта: Направих го! Издържах! Не се изтървах, не нагрубих Тамила, не ударих Еля, макар че и двете напълно си го заслужаваха. Изтърпях всичко, без да изгубя достойнството си. Същевременно демонстрирах пред бъдещия си тъст устойчивост и хладнокръвие — може да ми потрябват в работата.

Струваше му се, че всичко вече се е състояло, че повече нищо не може да им попречи. Ето, качиха се в колите, потеглиха към гражданското, пристигнаха, дадоха си паспортите на служителката и зачакаха да ги поканят за регистрирането. Трябваше да чакат съвсем малко — бяха първи поред. Поначало при записването не бяха първи — бяха четиринайсети, и едва преди две седмици Тамила уреди да минат първи. Само че двойката, определена за 10 часа, нямаше как да бъде пренебрегната — и тя беше налице. Вярно, тези младоженци се държаха спокойно, не бяха шумни, дадоха си паспортите и зачакаха да ги извикат. Почти едновременно с тях пристигна и следващата двойка със своите гости. Турбин вече се чувстваше съпруг, когато изведнъж… буквално в един миг всичко рухна. Жените се разпищяха, пристигна милиция, на управителката на гражданското й прилоша, извикаха за нея „Бърза помощ“. И Тамила — тая черна мръсница — подскочи от радост. Веднага се разбъбри, че е грехота да се вдига сватба, когато край тях лежи покойник, че това било знак на съдбата, предупреждение свише и така нататък. Разбира се, Еля я послуша, макар и неохотно. Ужасно й се искаше да се омъжи, но не посмя да се противопостави толкова явно на майка си. Едно е да подадеш тайно заявление в гражданското, когато майка ти още не е казала: „Да не си посмяла да го сториш!“, и съвсем друго — да кажеш на майка си: „Ще постъпя, както искам, макар да не ти харесва!“ Дори не всяка четирийсетгодишна жена е способна на такова нещо, камо ли пък Елка!

И сега отново трябваше да чака цял месец, а този месец — Валерий го чувстваше — щеше да бъде къде-къде по-тежък от онези две седмици. Към натиска на Тамила отначало се присъедини майка му, а сега в играта се включи и бившето гадже на Елка — Марат, явно също мераклия за парите на Бартош. Как да понесе всичко това? Откъде да вземе сили, търпение, самообладание, за да не се разкрещи на Тамила, да не напердаши тая глупачка Елена, да не нагруби майка си, да не се сбие с Марат?

Безпокоеше го и друго: истина или лъжа бяха думите на Латишев, че семейство Бартош няма да даде пари на дъщеря си след сватбата? Защото той, Валерий, разчиташе на същото, на което разчиташе и самата Еля: родителите издържат децата си чак до пенсия, в нашата страна всички правят така. Ами ако Марат е прав и те не получат никакви пари? Заради какво тогава понася той всичко това? За какво изостави Катя, защо я оскърби до смърт? В името на какво насилва себе си да изслушва тирадите на Тамила и да бърше сълзите и сополите на Елка?

Ами ако всичко е напразно? Веднъж вече бе решавал тази задачка, бе пресмятал дали принесените в детството жертви отговарят на получения резултат. И тогава бе решил, че всичко е било напразно, че си е пропилял най-хубавите детски и юношески години, че ги е изживял не така, както е трябвало. И още тогава си бе дал дума вече нищо и никога да не купува на прекалено висока цена. Ала имаше опасност този път да се е излъгал…

Сергей Артюхин, който бе задържан по подозрение, че е извършил изнасилване, след като бе опровергано представеното от него алиби, седемдесет и два часа по-късно бе заведен при следователя, където му прочетоха установената за него мярка за неотклонение — задържане под стража. На другия ден адвокатът на Артюхин написа от негово име жалба до съдията, че мярката за неотклонение е прекалено строга, приведе сто петдесет и четири аргумента, потвърждаващи, че той спокойно може да бъде пуснат на свобода, и поиска излизането му под гаранция. В този ден съдията беше в добро настроение и удовлетвори молбата, като поиска гаранция, равна на петдесет хиляди долара — естествено в рубли. Рано сутринта в събота Сергей Артюхин беше на свобода, а вечерта избяга в неизвестна посока.

В неделя сутринта в парка Соколники се събраха тримата мъже, които бяха дали на Артюхин парите за гаранцията. Трябваше спешно да намерят беглеца, инак петдесетте хиляди долара отиваха на вятъра — щяха да се превърнат в доход на държавата.

— Е, и как ще го търсим? Имате ли поне някакви идеи? — попита дребно плешиво човече с очила и карирана каубойска риза. Сред колегите си в бизнеса той се славеше като безупречен спец по изготвяне на финансови документи и беше невероятно ловък при избягването на данъци.

— Трябва да наемем някого — обади се вторият мъж, дебеланко с вечно стърчаща от устата му цигара. Той никак не обичаше да върши каквото и да било сам и навремето се бе впуснал в бизнеса само защото искаше да печели много пари, за да плаща безбройните услуги, от които се нуждаеше, без да си мърда пръста за нищо.

— Че кого да наемем? Това означава пари, и то доста. Такива следотърсачи работят срещу процент от сумата на гаранцията. Трябва да помислим дали не можем да хванем някого безплатно. — Тези мъдри думи произнесе красив мургав мъж с пригладена прошарена коса и тъмни очила на гладко избръснатото си лице.

— Този гад ми дължи още от март десет хиляди кинта — тъкмо с тях ме пипна, представяте ли си? Една сделка, вика, ми се проваля, точно от нея трябваше да взема десет хиляди, та да ти ги върна, обаче всеки момент може да ме тикнат в кауша, така че внеси гаранцията, ако се случи. Какъв съм глупак! — горестно въздъхна плешивият с каубойската риза. — Заради десет хиляди хлътнах с още трийсет.

— Аха, и нас въвлече. Мисли сега как ще го търсиш. Между другото какво му се е случило, нещо странно ми се вижда? За какво са го прибрали, та той предварително е знаел, че ще стане?

— Абе дори е срамота да го приказва човек — намръщи се плешивият. — Заподозрян е в изнасилване. Представил алиби, но не му повярвали. Щом разбрал, че следователят не му вярва, си помислил, че като нищо може да го тикнат зад решетките. Затова ми се обади предварително.

— Така ли? Е, внимавай, Степашка, сега ще ти повярваме. Обаче не ни подвеждай, приятел, до довечера да ни съобщиш как вървят работите. И започвай незабавно да го търсиш! Ние няма да ти дадем пари за това, сам се оправяй. Ако нашите двайсет хиляди влязат в джоба на държавата, ще си ги искаме от теб, нищо че сме приятели — спокойно му обясни мургавият, премятайки някак особено в устата си думите с буквата „р“. — И кажи ми между другото, приятелю сърдечни Степашка, защо съдията му е определил толкова висока гаранция?

— Ами нали гаранцията се определя според материалното положение на арестувания! — плахо се заоправдава плешивият.

Но мургавият го прекъсна, като каза тихо и отчетливо:

— Именно, Степашечка, именно. Откъде може съдията да знае какво е материалното положение на твоето приятелче? Нали по документи той се води шлосер пети разряд, май така си ми казвал?

— Да, шлосер — потвърди онзи, когото наричаха Степашка.

— Е, откъде един шлосер може да има петдесет хиляди кинта, хайде обясни ми де! А?

— Стига де, момчета, какво значение има сега — шлосер ли е, не е ли шлосер?

— Ами това — страховито, но все така тихо продължи мургавият красавец, — че щом се води шлосер и са го пипнали за чисто криминално престъпление, никога не биха му определили такава гаранция. А щом са му я определили, значи знаят, че не е никакъв шлосер. И че доходите му не са като на шлосер. Може пък точно за тези доходи да са го пипнали, а, Степашечка? За дрогата, а не защото е начукал някаква си женска? За това помисли ли? Може да те е метнал за изнасилването. Или пък ти ни будалкаш тук.

— Господи, Сеня, има ли някакво значение сега за какво са го пипнали? Трябва да го намерим — това е важното. А пък за какво… — Плешивият махна с ръка, демонстрирайки с целия си вид, че членът и алинеята, от които е избягал Артюхин, нямат никакво значение в сравнение с щетата от петдесет хиляди долара.

— Имало ли значение? Има, и още какво! — отговори му дебеланкото, като местеше запалената цигара от единия край на устните си до другия. — Ако твоето приятелче Артюхин се занимава с дрога, значи нарушава конвенцията. В Москва всичко е поделено с подписа на Трофим, никой не смее да нарушава тези работи. Щом няма кой да му плати гаранцията, значи не е в семейството, ами е глупак единак. Трофим строго забрани такива единашки рейдове и добре стори. Само се издънват, привличат вниманието, наострят ушите на ченгетата. И как ще изглеждаме ние, ако изведнъж се окаже, че сме дали пари, за да вадим от кауша такъв нарушител? Напротив — трябваше да помогнем да иде право в затвора, та другите да вземат акъл, че не може да се репчат срещу Трофим. А то какво излиза — че го укриваме, помагаме му и дори му даваме пари. Как мислите, дълго ли ще живеем, ако Трофим научи за тази работа?

— Горе-долу два часа — замислено подкрепи дебеланкото мургавият. — Може и по-малко.

— Аз пък мисля, че около четирийсет минути — възрази му дебеланкото. — Тъй че заеми се с тази работа, Степашка, разбери за какво точно са гепили авера ти, как така е знаел предварително и защо съдията му е определил толкова висока гаранция. Даваме ти срок до утре сутринта. Утре по същото време, в десет часа, ще се съберем пак тук. Аудра! — внезапно кресна той с гръмовен глас.

От храстите изскочи тутакси тлъст дакел — същински кренвирш. С неочаквана за телесните си дадености лекота дебеланкото се наведе, вдигна кучето на ръце и тръгна към изхода на парка. Веднага след това на изсвирването на мургавия красавец се отзова красив пудел. Дребничкият плешив Степашка тъжно погледна подире му и с тежка въздишка, пристягайки каишката на огромна рунтава кавказка овчарка, промърмори:

— Да се прибираме, Пиня.

Бяло, черно и алено… Три цвята, побрали в себе си целия смисъл на земното битие. Три цвята, в които е вложена главната идея, висшата идея. Всичко останало е лъжа, измислена за утеха на слабите.

Белият цвят беше за мен символ на щастливия, правилно организиран живот. Оказа се, че този живот не е за мен, че не ставам за него. Така решихте вие, вие не ме пуснахте в щастливия бял живот. Защо? Защо той да е добър за вас и да не става за мен? Защо?

Аз ще унищожавам вашия бял цвят, ще ви покажа, че с нищо не сте по-добри от мен. И дори ще ви докажа, че струвам повече от вас. А след това ще умра. Бездруго не мога да живея в свят, където всичко е измама, лъжа, фалшификация, където го няма истинския бял цвят, а съществуват само замаскираният черен и изравняващият всички ален цвят на кръвта и смъртта. Ала преди да умра, ще ви докажа… ще ви докажа!

Часовете, които Коротков и Селуянов прекараха в компанията на съдения два пъти алкохолик Павел Смитиенко, проясниха много неща, но накараха оперативните работници да изпаднат в ужас. Сега разбираха защо нещастната старица постоянно се мести. И дори май се досещаха защо тя толкова се страхува от брака на сина си с дъщерята на милионера Бартош. Та как да не се страхува!

… Това се случи през лятото на 1967 година. Вероника Матвеевна беше на четирийсет и две години, беше погребала вече двамата си родители и живееше сам-самичка в своя огромен разкошен апартамент, в който се бе родил и дядо й. Беше доцент в медицинския институт, сериозно възнамеряваше да напише докторска дисертация и й се струваше, че животът й е предначертан за много години напред и вече не може да се случи нищо, което би променило радикално нейното спокойно планирано съществуване.

Тази година юни бе топъл и задушен, тя постоянно държеше отворени прозорците и балконските врати, та течението поне малко да облекчава дишането в плътния, горещ въздух. Докато си беше вкъщи, гледаше повечето време да стои на балкона. Дори си изнесе там малка стара масичка и плетено кресло, за да работи върху лекциите си.

Веднъж, както седеше на балкона с чаша чай в ръце и се взираше в подредените листове пред себе си, Вероника Матвеевна усети някаква неприятна миризма. На нея, лекарката с дългогодишен стаж, тази миризма й беше добре позната и тя изпита ужас. Миризмата явно идваше откъм съседния балкон и беше миризмата на смъртта.

Турбина веднага звънна у съседите, но никой не й отвори. Знаеше, че там живее възрастна семейна двойка и не бе забравила, че преди две седмици съседката й замина за Казахстан на гости у дъщеря си. Нейният шейсет и три годишен съпруг, Григорий Филипович, остана в Москва и доколкото Турбина си спомняше, беше решил в жегите да замине на вилата. Във всеки случай след заминаването на съпругата му Вероника Матвеевна не го беше виждала.

Разтревожена, тя извика милиция. Пристигнаха две сержантчета и дълго се опъваха, не искаха да избиват вратата. Едва след като Турбина ги преведе през своя апартамент до балкона, те все пак отвориха вратата на съседите.

Очевидно Григорий Филипович бе починал преди десетина дни. Трупът беше в онзи стадий на гниене, когато цялото тяло се издува, става черно-зелено и зловонно, а меките тъкани вече са се превърнали в слуз. Единият от сержантите повърна, вторият изхвърча навън и от телефона на Турбина се обади в моргата.

— Сега ще дойдат — промърмори той и избърса потта от побелялото си чело. — Ама как така никой да не разбере? Сигурно има някакви роднини?

— Съпругата му — обясни Вероника Матвеевна — замина при дъщеря им в Казахстан, а и аз не се безпокоях, мислех, че той е на вилата. Сигурно е дошъл в града за продукти и тогава сърцето… Всъщност той отдавна си имаше проблеми със сърцето.

— Кошмар! — въздъхна сержантът. — Да не дава господ такава смърт никому.

Санитарната кола пристигна след около час и половина. От своето антре Турбина видя как групичката струпали се съседи се отдръпна и стори път на висок, широкоплещест младеж с черна коса, който носеше под мишница сгъната носилка.

— Ама вие сам ли сте? — смая се сержантът, който излезе по-корав. Другият седеше, полуприпаднал, в милиционерската кола.

— Защо? — на свой ред се учуди санитарят. — Няма кой да помогне ли? Тук да не би да няма мъже? Винаги ходим по един, и без това не ни достигат хора.

— Хайде де, как пък не съм се втурнал да ти помагам! — озъби се сержантът. — Ти само погледни каква каша се е проснала там, да те е страх дори да приближиш. Аз моята работа си я свърших, а да го откараш, е твоя работа. Действай!

Санитарят сви рамене и мълчаливо влезе в съседния апартамент, придружен от Вероника Матвеевна, която, неизвестно защо, изпита неудобство пред него заради грубостта на милиционера.

— Господи! — ахна санитарят, щом видя гниещото тяло. — Как сте допуснали това? Защо толкова късно сте се сетили? Та той лежи тук най-малко десет дни, в тая жега, на затворено… Какъв ужас!

Турбина, сякаш се оправдаваше, му разказа и за заминалата при дъщеря им съпруга, и за вилата, и за болното сърце…

— Е, тук определено не мога да се справя сам — мрачно констатира санитарят, — той ще се разпадне в ръцете ми. Трябва вие да ми помогнете.

— Аз? — уплаши се Вероника Матвеевна. — Ама какво говорите? Няма да мога. Става ми лошо само от миризмата, камо ли да пипна това…

Санитарят учтиво я подхвана под лакътя и я заведе обратно в нейния апартамент. Опърничавият сержант стоеше на стълбищната площадка и пушеше с все същата страховита и неотстъпчива физиономия. Той погледна с подозрение влизащите в апартамента на Турбина санитар и домакиня, но нищо не каза, само дръпна по-дълбоко от цигарата. Личеше си, че и на него му призлява от миризмата на разлагащия се труп.

— Слушайте сега — меко каза санитарят, като настани Вероника Матвеевна да седне в кухнята, — все някой трябва да го направи. Нали виждате, милицията няма да помогне, а аз сам няма да се справя. Моля ви, нека го направим заедно. Имате ли водка?

Турбина мълчаливо кимна. Тя винаги държеше вкъщи много водка, за да се отблагодарява с нея на водопроводчици, шлосери, електротехници, когато се повреди я брава, я кран или някой счупи стъкло на прозорец.

— Много добре. Сега ще ви налея една водна чаша, вие ще я изпиете на един дъх, ще поседите петнайсетина минути и ще започнем. Как се казвате?

— Вероника Матвеевна — отвърна тя с треперещ глас.

Предстоящата операция я хвърляше в ужас. Не можеше да си представи как ще докосне онова, което бе останало от Григорий Филипович.

— А аз съм Павел, може да ми казвате просто Паша — усмихна се санитарят. — Е, какво, разбрахме ли се? Ще ми помогнете ли?

Тя машинално кимна. Наистина все някой трябва… Щом дори милицията не иска да го направи. А тя все пак е лекар.

— Къде държите водката? — попита Павел. — Седете си, аз ще ви налея. Трябва да пазите силите си.

— В хладилника.

Той извади бутилката, ловко я отвори, взе от полицата две водни чаши. В едната наля водка до средата, в другата съвсем малко — на дъното.

— Ще пийна с вас за компания — обясни той, — та да не пиете сама. Хайде, Вероника Матвеевна, пийте на един дъх и до дъно.

— Няма да мога — поклати глава тя. — Прекалено много е. Не мога да изпия толкова на един дъх.

— Трябва, мила, трябва. По-малко не може — няма да ви хване. Пийте!

Турбина замижа и изпи водката на един дъх. Павел, както забеляза тя, изпи малката си доза не на един дъх, а бавно, на малки глътки. Знаеше — това се прави, за да може алкохолът по-бързо да подейства. Пое си дъх и задъвка залък хляб.

— Браво на вас! — похвали я санитарят. — Сега ще поседим малко и ще вървим. Пушите ли?

— Понякога.

— Запалете си — посъветва я той. — Помага.

Вероника Матвеевна извади от чекмеджето на кухненската маса начената кутия цигари и дръпна няколко пъти. Веднага й се зави свят, призля й.

— Не, не става — каза тя и угаси цигарата в пепелника.

В този момент в антрето се чуха стъпки, при тях влезе сержантът.

— Какво сега, смятате ли да вдигате трупа или не? — недоволно попита той, втренчен осъдително в бутилката водка и двете празни чаши насред масата. — Аз няма да вися тук с вас до утре.

— Ами недей да висиш — озъби се Павел. — Като не щеш да помогнеш — чупка, без теб ще се справим.

— Длъжен съм да заключа и да запечатам апартамента — надуто отговори милиционерът. — Утре следователят ще дойде за оглед — може покойникът да не си е умрял сам, а да го е убил някой.

Следователят, разбира се, вече бе идвал, но след като бе видял в какво състояние е трупът, бе направил погнусена физиономия и бе заявил, че не може да работи в такива условия. Беше наредил да очертаят с тебешир разположението на трупа и нищо да не пипат в апартамента, а той утре щял да се върне с експертите.

— Абе я ми се махай!… — изпухтя санитарят и неохотно се надигна. — Добре, Вероника Матвеевна, хайде да опитаме заедно. — Извади от джоба си чифт гумени ръкавици и ги подаде на Турбина. — Ето, сложете ги.

— Ами вие?

— Аз ще се оправя някак, свикнал съм.

— А, не, не! — разтревожи се тя. У нея изведнъж се пробуди лекарят. — Без ръкавици не може. Ами ако имате по ръцете си порязано или някаква драскотина? Заразата с трупна отрова не е шега работа. Почакайте, сега ще намеря нещо.

Тя бръкна в кухненското шкафче и намери чифт ръкавици за миене на съдове. Вярно, това далеч не беше каквото трябва, но все пак… Пое си дълбоко въздух и решително последва Павел в апартамента, където лежеше покойникът. Павел замислено постоя над разлагащото се тяло, сякаш не забелязваше зловонието, от което Вероника Матвеевна моментално почувства спазми в гърлото.

— Ама че ситуация! — проточи той. — Да имаше една мушама, защото с ръце няма да го съберем. Ако подложим отдолу една мушамичка, ще го вдигнем за краищата й.

Вероника Матвеевна веднага изтича вкъщи. След няколко минути при нея влезе Павел и с изненада видя, че тя седи в кухнята, обхванала с ръце главата си.

— Мислех, че търсите мушама! — недоволно възкликна той. — Аз ви чакам, чакам, а вие си седите…

— Не мога — простена тя. — Извинете, Паша. Не мога.

— Вероника Матвеевна, трябва! Овладейте се! Нали разбирате, че освен мен и вас, няма кой да го направи. Е? Миличка, та вие сте толкова силна жена, хайде постарайте се, моля ви.

— Не, не мога.

— Хайде да пийнем още по малко — решително каза санитарят и без да чака съгласието й, бързо й наля още половин чаша водка и буквално я натика в ръката й. — Пийте до дъно, трябва да ви помогне.

Тя замижа и изпи водката. След две минути й се стори, че малко й поолекна. Така де, да не е дете! Щом трябва — значи трябва!

— Да вървим, Паша! — каза и тежко се надигна от стола.

Този път издържа по-дълго. Бяха успели почти напълно да напъхат мушамата под разпадащата се желеобразна черно-зелена каша, когато й се зави свят и тя почувства, че още секунда — и ще припадне. Павел забеляза рязкото й пребледняване, изправи се и успя да я подхване.

— Нищо, нищо — повтаряше той, прегърнал Вероника Матвеевна, докато внимателно я извеждаше от апартамента. — Всичко е наред, сега ще поседим с вас, ще си починем, остана още малко. Вие сте толкова храбра, толкова мъжествена, досега не бях срещал такива смели жени. Ето така, поседнете, починете си. — Отново й наля водка и й подаде чашата.

— Май не бива повече — неуверено каза Турбина. — И без това няма никакъв ефект.

— Само така ви се струва — с усмивка възрази Паша. — Просто цялата сте нерви, затова не усещате. Ако нямаше ефект, не бихте могли да направите това, което направихте. Хайде, за кураж.

Тя покорно изпи водката, която вече не пареше гърлото й и не й се виждаше отвратителна.

Най-сетне останките на Григорий Филипович бяха събрани върху голямата мушама. Двамата с Павел я хванаха за краищата, вдигнаха я и я поставиха върху приготвената на пода носилка.

— Ето това е — доволно въздъхна санитарят и закрепи отгоре свободните краища на мушамата, — най-страшното свърши. Сега да го свалим до колата долу — и край. — Погледна към стълбищната площадка, където освен мрачния сержант, бяха останали само двама най-смели съседи, за които любопитството към чуждата смърт се бе оказало по-силно от отвращението от трупната миризма. — Момчета, слезте долу и повикайте шофьора, кажете му, че трябва да сваляме трупа — помоли ги Павел.

След няколко минути по стълбището се чуха стъпките на шофьора. Оставаше му още един етаж до апартамента, когато той спря. По разнеслите се звуци всички разбраха, че повръща. Миризмата бе много силна.

— Тъй — унило каза санитарят, — и този не може да ни помогне. Ще трябва да го носим двамата.

Турбина тихо заплака. Тя вече седеше в своята кухня и с облекчение си мислеше, че всичко е свършило.

— Хайде, Вероника Матвеевна, миличка — примоли се Павел, — направете това последно усилие. Нали виждате какво става! Хората не са от желязо. Само аз съм свикнал, а какво мога да искам от тях?

— И аз не съм от желязо — хлипаше тя. — Не мога повече, оставете ме на мира, пренасяйте го сам, както искате. Аз не идвам.

Павел мълчаливо стоеше до нея и изглеждаше съвсем объркан. На Турбина й дожаля за него. Наистина каква вина имаше той, че се е случило така? Беше толкова внимателен към нея, а тя го изоставя в последния момент.

— Добре, ще помогна. — Избърса сълзите си, наля си още водка, изпи я. Вече можеше да тръгне.

— Вие вървете напред — предвидливо каза санитарят, когато отидоха при носилката, — за да не гледате.

Тя кимна благодарно. Бавно, внимателно, като гледаха в краката си, те свалиха останките от третия етаж на улицата и натикаха носилката в колата. Задната врата се затръшна.

— Е, това наистина е краят! — облекчено въздъхна Павел. — Благодаря ви, Вероника Матвеевна. Вие сте необикновена жена.

Тя мълчаливо се извърна и влезе в сградата. Нямаше сили да говори. От непоносимата воня челюстите й така се бяха стегнали, та й се струваше, че никога не би могла да отвори уста. Видя на масата бутилката — беше останала водка само на дъното, буквално за две глътки. Каза си, че е изпила цялата бутилка сама — Павел си бе налял само веднъж, и то съвсем малко. Почти без да си дава сметка какво прави, тя взе бутилката и допи останалия алкохол направо от нея. Струваше й се, че изобщо не се чувства пияна.

После отиде в банята, пусна гореща вода и в изстъпление се затърка с гъбата, като току я поливаше с ароматен немски „Бадузан“. Най-сетне реши, че се е отървала от полепналата по нея воня. Избърса се с дебела хавлиена кърпа и си легна. Но не можа да заспи. Отвратителните картини на всичко, което бе преживяла днес, бяха постоянно пред очите й.

Въртя се в леглото до вечерта, после все пак стана. Изпитата водка започна да й действа и малко й олекна. Опита да си приготви нещо за вечеря, но от миризмата на храна й се повдигаше. Тя седна до кухненската маса и изпадна в тъпо вцепенение, от което я изведе позвъняване на вратата. На прага стоеше Павел.

— Добър вечер — смутено се усмихна той. — Извинете ме за безпокойството. Дойдох да видя как се чувствате. Бяхте толкова бледа, когато тръгвах днес.

Кой знае защо, тя му се зарадва. След такъв страшен ден самотата й се струваше непоносима. Мисълта да я сподели със санитаря не я подразни. Той беше толкова свестен човек и толкова внимателно се отнесе към нея!

— Хапнахте ли нещо? — запита я загрижено, след като се озова отново в нейния голям красив апартамент.

— Опитах, но не можах — призна тя.

— Не бива така. Трябва непременно да се нахраните, цял ден сте били в напрежение.

— Не мога нищо да преглътна.

— Ами не обръщайте внимание — весело я посъветва Павел. — Залъкът трябва да се прокара с нещо. Нужно е пак да пийнете.

— Какво говорите, не мога! И без това днес изгълтах цяла бутилка.

— И какво от това? Щом не ви хваща, трябва да пийнете още. Хайде да вечеряме заедно, ще ви направя компания, за да не ви е скучно. И ще пийнем заедно — да поменем покойника.

Това беше безцеремонно, но в онзи момент Вероника Матвеевна не го възприе така. Радваше му се. Бързо приготви вечеря, като се стараеше да не обръща внимание на гаденето от време на време, подреди масата, извади още една бутилка водка. И дори не забеляза как я изпиха. Напрежението полека-лека я отпускаше, по тялото й се разливаше блажена топлина, днешните събития й изглеждаха някак далечни, сякаш това дори не се бе случило с нея, а просто някой й го бе разказал.

— Колко е хубаво у вас — въздишаше Павел, — книги, картини! Богато живеете. Всичко ще остане на децата.

Това не я притесни — сега беше готова да обича всички и да прощава на всички.

— Нямам деца. Живея сама.

— Какво, и съпруг ли нямате? И родители? — учудено я заразпитва Павел.

— Никого нямам. Родителите ми починаха, изобщо не съм се омъжвала.

— Гледай ти! — недоумяващо клатеше глава той. — Такова богатство — и няма кой да го наследи. Жалко!

Павел ходеше из стаите, разглеждаше картините, възхитено хъмкаше, а тя го следваше и гордо разказваше, че ето тази картина я купил още дядо й на аукцион в Париж, а тази му я подарил самият автор, тези два портрета пък били на баба й и на баща й — нарисувани специално по поръчка и доста скъпо струващи. Очите й започнаха да се затварят, умората я надвиваше, но Павел все не си тръгваше и честно казано — не й се искаше той да си тръгне. По-нататък нещата бяха като в мъгла…

На сутринта тя се събуди от необичайното усещане за чуждо тяло до себе си. Уплашено се извърна и примря от ужас. Беше прекарала нощта със санитаря от моргата. Господи! Тя, внучка на аристократ, дъщеря на рядко образован интелигентен човек — известен архитект, самата тя доцент от медицинския институт, бе изгубила девствеността си в прегръдките на пиян хлапак! Как е могло да се случи? Не, не, не!

Вероника бързо разтърси дълбоко спящия Павел, който в просъница дълго не можа да схване защо тя толкова се ядосва и защо го гони.

— Върви си, Паша — повтаряше му, без да го поглежда в очите, — върви си, моля ти се, побързай! Трябва да тръгвам за работа.

Той се ядоса, но не го показа. Важничи! По-добре да му благодари, че поне на стари години усети какво е мъж, иначе така и щеше да си умре девствена. На тръгване, незабелязано от домакинята, Павел успя да пъхне в джоба си оставения в едно отворено ковчеже скъп пръстен с диаманти и голям изумруд.

Така си отиде той и понеже имаше наум отнесения пръстен, повече не се весна у Вероника Матвеевна. След около година го затвориха за пръв път за хулиганство — издебваше в градския парк минаващи жени и разгръщаше пред тях шлифера си, под който от разкопчаните му панталони гордо се перчеше възбуденият му член. След като излежа присъдата си, той се върна в същата морга. За тази работа много трудно се намираха желаещи, затова приемаха всички, дори да бяха съдени десет пъти, камо ли веднъж! Вярно, успя да получи само краймосковско жителство, но това не притесняваше Павел. През осемдесета година пак влезе в затвора — този път задето удовлетворяваше сексуалните си потребности направо на работното си място, с труповете на жени — както млади, така и не съвсем. Тогава му се падна младо адвокатче, което много искаше да се издокара пред съда и в старанието си убеждаваше състава, че хулиганство означава да извършваш действия, оскърбяващи обществената нравственост, тоест действия, които обществеността може да наблюдава, да ги вижда. А подсъдимият Смитиенко е извършвал греха си тайно, като се е стараел никой да не го види, и изобщо не е имал за цел да оскърбява тази нравственост. Но съдът почти не го слушаше, защото дори адвокатът да беше прав, все трябваше да се намери някакъв член от закона, по който да се реагира на деянието. И те реагираха с присъда за особено злостно хулиганство, извършено с изключителен цинизъм. Дадоха му максимума — цели осем години.

Върна се през осемдесет и пета, излезе условно предсрочно — без зъби, почти без коса, наркотизиран от специално преваряван чай и лъхащ на ацетонови пари. И случайно срещна на улицата Вероника Матвеевна Турбина, която не бе виждал почти двайсет години. Вероника не се бе променила много през тези години, сякаш само се бе смалила и някак — изсушила. Впрочем тя и тогава, през шейсет и седма, беше стройна и миниатюрна, с фигурка като на момиче, с тесни бедра и плоски гърди. До нея крачеше красив висок чернокос младеж, който напомняше на Павел за някого, само че не можеше да си спомни за кого именно. Гадно ухилен, Смитиенко приближи до Турбина. Отдавна беше забравил за откраднатия някога пръстен, тъй че изобщо не се смути.

Тя го позна веднага. Позна го — и ужасена отскочи встрани, като хвърли бърз, стреснат поглед към младежа, който вървеше до нея. И в този миг Павел Смитиенко разбра всичко. Ама разбира се, момчето беше негово копие — какъвто беше той преди двайсет години. Ръстът, косата, фигурата, очите — всичко в него беше от Павел.

— Как сте, Вероника Матвеевна? — учтиво попита той. — Радвам се да ви видя отново.

Тя се стъписа. Да каже, че се е припознал и да отминат, беше глупаво, след като той се обърна към нея по име.

— Благодаря, добре съм — отвърна нервно.

— Това вашето синче ли е?

— Да.

Смитиенко видя в очите й толкова явна паника, че планът узря в главата му почти мигновено.

— Хубаво момче — кимна той одобрително. — А вие все там ли си живеете, не сте ли се преместили?

— Не, там сме, в същия блок, на съседната улица — отговори тя вече по-спокойно. Явно бе решила, че Павел нищо не е разбрал.

Поговориха си още пет-шест минути за незначителни неща. Турбина се сбогува с него, без да крие облекчението си. Но радостта й се оказа преждевременна. Павел правилно бе съобразил, че тя би дала всичко, за да скрие от това красиво едро момче — своя син — истината за баща му. Интересно — каква ли легенда му е втълпила? Че баща му е полярник, загинал при изпълнение на отговорно задание на родината? Или пожарникар, пожертвал живота си, за да спаси хора? Или нещо друго също толкова сърцераздирателно?

Той причака Вероника Матвеевна на улицата, когато тя бе излязла сама. И веднага без заобикалки й каза изискванията си. Днес няма наказания за тунеядство, затова той няма да работи вече, а за да живее тихо и мирно, като си пийва водчица на воля, пари ще му дава Вероника Матвеевна. Инак тя си знае какво ще й се случи. Ей че ще се зарадва момченцето! Най-сетне ще прегърне родния си татко. Естествено, за да бъде картината по-пълна, Смитиенко й разказа не само че е бил съден два пъти, но и за какво конкретно. Разказа й го картинно, без да се смущава. Та да си знае отнапред какви приятни вести може да занесе Павел на милото й синче.

И се започна. Турбини се преместиха, после още веднъж, и още веднъж, и всеки път от тези размени на Вероника Матвеевна й оставаха пари, които потъваха в бездънния джоб на Павел Смитиенко. А сега единственото й синче реши да се жени. Павел, разбира се, полюбопитства как точно стоят нещата. Отиде до блока, където живееха Вероника и синът й, проследи момчето, дочака то да се срещне с приятелката си, огледа я, прецени я, а после не го домързя да отиде до нейното жилище, да проучи коя е. Чак слюнки му потекоха от чутото. Ако всичко се подреди, може вече да не закача дъртофелницата, която бе начукал преди много години, пиян. Може да се вкопчи в синчето. Сигурно и то няма да иска новите му роднини да научат какво прелестно татенце има зет им, тъй че ще снася при първото поискване — само си подлагай джоба! Да, така ще бъде още по-добре…