Смърт и малко любов

Глава 7.

Олга Емелянцева през целия си живот се бе срещала с милицията само два пъти: когато получаваше паспорта си и когато се регистрираше в новото жилище. Тъй че реакцията й при посещението на ниския, пооплешивял оперативен работник от „Петровка“ беше известно любопитство и същевременно — лека боязън. Той дойде без предупреждение, изненадващо, и Олга за кой ли път похвали себе си за навика постоянно да поддържа жилището в идеален ред, а не да го излъсква от време на време, както и да стои вкъщи не по пеньоар и раздърпана, а с елегантен домашен костюм. Тя придоби този навик, откак Марат започна да ухажва дъщерята на Бартош. Докато навремето срещите им се планираха предварително, откак се захвана с Еля, Марат никога не знаеше в кой ден и час ще намери пролука, за да прескочи при старата си приятелка. Посещенията му станаха нередовни и винаги неочаквани и Олга, която тайно се надяваше отношенията им да продължат, си създаде правило да бъде винаги готова за Марат — 24 часа в денонощието.

Оперативният работник, който се представи като Николай Селуянов, учтиво помоли за разрешение да седне и подреди на масата пред Олга няколко снимки.

— Кажете, моля, кои са хората, с които сте се срещали? — започна той.

Момичето внимателно разгледа снимките. Жената на тези снимки поразително приличаше на нея, буквално като две капки вода, но дрехите й бяха други — Олга никога не бе имала такива поли и костюми.

— Виждам ги за пръв път — учудено отвърна тя, след като вдигна очи от снимките.

— Ама как така, Олга Дмитриевна, снимали са ви с тях, а вие ми казвате, че ги виждате за пръв път — меко я укори Селуянов. — Как можете така откровено да ме лъжете? Та това сте вие, без никакво съмнение.

— Нищо подобно — започна да се ядосва Емелянцева, — не съм аз.

— Как да не сте вие? Погледнете по-хубаво, нали лицето е вашето!

— Тази жена много прилича на мен, но не съм аз — упорстваше Олга. — И изобщо — какво значи всичко това?

— Ами това значи, Олга Дмитриевна, че само в един ден — тринайсети май — вие сте се срещали с двама престъпници, които се издирват за системна продажба на наркотици. И аз имам всички основания да смятам, че им помагате. Ето, погледнете: този мъж е Валентин Кирюхин, три пъти осъждан, и вие вземате от него пакет с хероин. А после, два часа по-късно, са ви снимали с друг престъпник — по прякор Федот. Как можете да отречете, че това се е случило, просто не разбирам! Ето снимките, пред вас са.

— Но аз ви се кълна, давам ви честната си дума, че за пръв път виждам тези хора! — В паниката си Олга почти крещеше. — Станала е някаква грешка, чудовищна грешка, жената много прилича на мен, но не съм аз! Нямам и такива дрехи, ето… — Тя скочи, втурна се към гардероба и рязко го отвори. — Моля, погледнете, нямам такива дрехи, с каквито е облечена тя. Хайде, погледнете де!

Олга сякаш бе готова насила да повлече Селуянов към гардероба и да му демонстрира ефектните си тоалети. От очите й бликнаха сълзи и Николай разбра, че натискът е бил достатъчен, сега можеше да й подаде ръка за помощ.

— Тоест искате да кажете, че нашите служители са се припознали? — неуверено попита той. — Защото лицата ви са като две капки вода.

— Разбира се, че са се припознали — нетърпеливо подхвана Олга спасителния пояс. — Наистина — приликата е невероятна. И косата е същата. Но дрехите не са моите, погледнете! Изобщо не са в моя стил.

— Е, това са само думи! — отново дръпна назад Селуянов. — Какъв е стилът ви — това не е доказателство. Може наистина да не държите тези дрехи вкъщи, но в събота, на тринайсети, определено сте ги носили, а после сте ги изхвърлили. Обаче приликата е абсолютна, така че съм склонен да мисля, че вие все пак помагате на престъпниците в разпространението на наркотици. Олга Дмитриевна, ако веднага ми разкажете всичко за тях, аз ви гарантирам освобождаване от наказателна отговорност за съучастие. Е, разбрахме ли се?

Емелянцева отново изпадна в паника.

— Боже мой, какво да правя? — разплака се тя. — Как да докажа, че не съм аз? Не съм, разбирате ли? Не съм аз!!!

— Ходили ли сте в събота, на тринайсети май, в парка „Горки“? — попита Николай, като въртеше в ръцете си една от снимките.

— Не! Не съм ходила! Не съм ходила там от сто години! Какво ще правя там?

— А къде сте ходили, ако мога да попитам?

— До единайсет си бях вкъщи, после отидох на пазара, купих зеленчуци и месо, след това готвих. Въпросната събота очаквах гости…

— Така, хайде поред — прекъсна я Селуянов. — Кой може да потвърди, че до единайсет сутринта сте си били вкъщи? Идвал ли е някой?

— Не — притесни се Олга, — сама бях.

— Може би някой ви се е обаждал по телефона?

— По телефона? Да, разбира се, обади ми се мама, разговарях с нея петнайсетина минути, после се обади една приятелка — точно нея и мъжа й очаквах вечерта.

— В колко часа беше това?

— Мама се обади тъкмо когато ставах, май към девет, а Аня — по-късно. Да, да, спомням си, точно нея попитах какви зеленчуци трябват за зеленчуково рагу, тя ми продиктува продуктите и аз веднага започнах да се обличам за пазара.

— Значи е било някъде към десет и половина? — уточни той.

— Да, приблизително.

— Добре. А да ви е видял някой на пазара? Може ли някой да потвърди, че след единайсет наистина сте били на пазара, а не в парка „Горки“, където сте се срещнали с Валентин Кирюхин?

— Разбира се, разбира се — припряно заговори момичето, — нашият пазар е съвсем наблизо, на три минути пеша, тъй че постоянно срещам там съседи от нашия и от съседните блокове. Сега ще си спомня кои съседи видях на пазара в събота… — Тя сбърчи чело, но само след половин минута лицето й грейна. — Съпрузите от петия етаж, Фьодорови. Купуваха ягоди. Точно затова съм ги запомнила, защото ягодите са още много скъпи, а те купиха цели три килограма. Спрях се и на шега ги попитах за какво им са толкова много — да не смятат да ги препродават? А те ми обясниха, че синът им имал рожден ден и бил поканил десетина съученици, а на всички вече до смърт им били омръзнали тортите и пастите, така че искали да поднесат на децата за десерт ягоди със сметана. Попитайте ги, те ще потвърдят. Със сигурност ще си спомнят как ги спрях. Те дори ме почерпиха с ягоди.

— Ще ги попитам — кимна Селуянов. — Какво друго можете да си спомните? Да ви е видял още някой, да сте разговаряли с някого?

— Още… — Тя отново се замисли. — Отбих се и в гастронома за майонеза и сос, а там касиерката не можеше да ми върне ресто от петдесет хиляди, чаках я десетина минути да събере дребни, а тя непрекъснато мърмореше, че все й носели едри банкноти, откъде да им събирала рестото… Но не знам дали тя ще си спомни…

— Коя точно касиерка и в кой точно гастроном беше това?

— В гастронома на съседната улица, казва се „Елена плюс“, там има две касиерки, едната е младичка, на около осемнайсет, а другата е по-възрастна, има някаква много сложна прическа. Та точно тази, по-възрастната, нямаше да ми върне ресто.

— В колко часа бяхте в гастронома?

— Чакайте малко… Да, точно така, тя мърмореше, че трябвало вече да затварят за обедна почивка, а аз съм й виснала над главата с тези едри пари. Голяма кавгаджийка! — възкликна ядно Олга.

— Обедната им почивка от един до два ли е?

— Да. Значи сигурно е било един без десет или без пет.

— Добре — отново кимна Селуянов, — да продължим. Къде отидохте след гастронома?

— В хлебарницата, там почивката е от два до три, така че успях. А после се прибрах вкъщи.

— Кой може да го потвърди?…

И така нататък — чак до късно вечерта. Емелянцева старателно изброяваше хората, с които бе общувала през целия ден, а Селуянов мълчаливо кимаше, като си отбелязваше със задоволство, че дори Латишев да я е помолил да му осигури алиби, от страх тя е забравила за това.

— Добре, Олга Дмитриевна, ако ми казвате истината, излиза, че нашите служители са ви припознали с друга жена поради необикновената ви прилика. Разбира се, ние ще проверим всяка ваша дума, затова вземете, ако обичате, лист хартия и напишете обяснение: подробно изложете всичко, което сте правили на тринайсети май, и посочете имената и телефонните номера или адресите на хората, които могат да потвърдят думите ви.

След половин час Селуянов излезе от апартамента на Олга Емелянцева и от най-близката телефонна кабина се обади на Марат Латишев, за да му определи среща на „Петровка“.

Вилата на Бартош се намираше на много живописно място по Киевското шосе, близо до Переделкино. Латишев добре знаеше как най-лесно и бързо да стигне дотам, тъй че почти не се колеба за маршрута си, а изцяло се потопи в мрачните си мисли. Как можа да го предаде тази глупачка! Няма капчица мозък в главата си. Не беше очаквал от посещението си на „Петровка“ никакви неприятности, но щом видя физиономията на Селуянов, разбра, че жестоко се е лъгал.

— Отново ще ви задам предишния си въпрос — веднага започна Селуянов, — къде бяхте в събота, тринайсети май?

— Нали ви казах — бях си вкъщи.

— Кой може да го потвърди?

— И това ви казах: Олга Емелянцева, служителка в нашата фирма.

— Принуден съм да ви разочаровам — въздъхна Селуянов, — Емелянцева не го потвърждава. Ето, запознайте се с това.

Марат взе подадения му лист и бързо прегледа равните редове, написани с четливия почерк на Олга. Какъв идиотизъм! Нали я беше помолил… Какво, забравила ли е? Или е решила по този подъл начин да му отмъсти заради Еля? Но това е несправедливо. Колко пъти, когато е ходил при нея, е схващал по едва забележими признаци, че при нея ходи и друг мъж или дори други мъже. Правил ли й е някога сцени за това? Упреквал ли я е поне веднъж, опитвал ли се е да я изобличи в изневяра? Не и не. Винаги се е държал с нея като мъж, а тя си позволява чисто женски номера. И какво ще прави той сега? Ще се разкайва и ще съчинява нова лъжа ли?

— Бях си вкъщи — упорито каза Латишев. — Да, излъгах ви за Олга, тя не беше при мен в този ден. Но аз си бях вкъщи.

— Сам ли?

— Да, сам.

— А защо трябваше да намесвате Емелянцева?

— Ами нали искахте някой да потвърди…

— А пък няма кой да потвърди естествено — скептично се усмихна Селуянов. — Слушайте, Латишев, не знам защо имам чувството, че онази сутрин сте били край ритуалната зала в Кунцево. Греша ли?

— Грешите, не съм бил там.

— Но са видели вашата кола. Можете ли някак да обясните това?

Марат изстина. По дяволите, кой може да го е видял? Защото той остави колата доста далеч от площада, където се намира гражданското. И май никой от познатите му не живее в този район. Кой, кой може да го е видял?

— Защо смятате, че колата, която са видели, е именно моята? — Стараеше се да говори спокойно, но не успяваше.

— Защото зелен форд номер Т 308 МК е регистриран в Държавна автомобилна инспекция като кола, принадлежаща именно на вас, Марат Александрович Латишев, роден през 1969 година. Вашият коментар?

— Без коментар. Има някаква грешка.

Марат говореше това, което смяташе, че трябва да говори, но имаше чувството, че подът под краката му гори. Не можеше да си признае, инак щеше да се разкрие близкото му познанство с майката на Турбин и да започнат ненужни разправии. Вероника Матвеевна го бе помолила да я закара до гражданското. Естествено не бяха я поканили за сключването на брака, но тя непременно трябвало да бъде там. Разбира се, не каза на Марат защо, но той и без това се сети, макар че си премълча. Не, беше изключено да признае, но в такава ситуация нямаше как и да не отрича. Трябваше спешно да измисли нещо.

— Не, Марат Александрович, няма грешка — продължи оперативният работник тихо и сякаш укорително. — Така че избирайте едно от двете: или сте били близо до мястото, където бе извършено убийството, или сте дали колата си на човек, когото сте наели да провали бракосъчетанието на Елена Бартош. Какво избирате?

Марат дълго събира кураж. Нямаше изход. Постара се бързо да се настрои за ролята на страдащ, изоставен любовник. Но все пак кой гад е засякъл колата му в Кунцево? Ако го пипне, главичката му ще откъсне.

— Да, бях там — най-сетне дълбоко въздъхна той. — Бях. И какво от това?

— Именно, какво от това? — кимна в знак на съгласие Селуянов. — Били сте — и толкоз. Защо трябваше да го криете и да намесвате в тази история и горката Емелянцева? Поне нея да бяхте съжалили, обаче не, накарахте момичето да лъже, и то толкова несръчно! Е, какво правихте на тринайсети май в Кунцево, Марат Александрович?

— Вие не можете да ме разберете — сухо отвърна Латишев. — Изоставяла ли ви е някога жена?

— И още как! — позасмя се Селуянов. — И какво следва от това?

— И вие спокойно сте се отдръпвали, примирявали сте се, преставали сте да се надявате?

— Ако обичате, бъдете по-конкретен, господин Латишев! — намръщи се оперативният работник. — В момента говорим за вас, а не за мен.

— Надявах се. Разбирате ли? Надявах се, до последната минута очаквах да стане чудо, Еля да се осъзнае и да се върне при мен. Дори в деня на сватбата й продължавах да се надявам, затова отидох там, в Кунцево. Гледах отдалеч как слизат от колата, как влизат в сградата. И все не вярвах, че това е краят. Исках да видя с очите си как ще излязат оттам — вече като съпрузи. Мислех си: преди да видя това, няма да си тръгна. Докато го видя, ще се надявам. Всъщност ето истината.

— И защо не ми я казахте от самото качало?

— А вие щяхте ли да кажете на някого такова нещо? — отговори с въпрос на въпроса Марат. — Та това е слабост, лигава работа! Някак си не е по мъжки.

— Е, вие си знаете. Кажете, а приятелката ви Емелянцева знае ли къде сте били на тринайсети май? Нали е трябвало да й обясните странната си молба?

— Каква молба? — не разбра Латишев.

— Да излъже и да ви създаде алиби. Как й обяснихте това?

— Никак — равнодушно отговори той. — Помолих я и толкоз.

— И просто една молба й беше достатъчна?

— Напълно. Олга ми има доверие…

Някакво неприятно чувство се загнезди у него след разговора със Селуянов. Марат разбра, че ченгето не му вярва, макар че не го показва и кима в знак на съгласие и съчувствие. Но нали нищо не може да докаже! Добре, той го излъга, намеси и Олга, но се разкая и си призна. Върви, че разбери дали лъже или не.

Марат подмина отбивката към пътя, по който можеше да стигне до главния вход на вилата, и продължи още малко. Искаше да влезе през малката портичка, откъдето минаваха за по-напряко към езерото.

Угаси двигателя, заключи грижливо колата и извади ключа от малката портичка. Вилата беше оградена с висок стобор от яки дъски и бравата на портичката бе доста солидна. Латишев тръгна през гъстия малинов храсталак, като вдишваше дълбоко ухаещия прохладен въздух и по навик оглеждаше огромния двор. За последен път бе идвал тук в края на миналото лято, когато този хилав философ още го нямаше на сцената, когато имаше зад гърба си упоителния месец на Балатон, а пред себе си — влизането в клана Бартош. Тогава идваше тук с коренно различни чувства и гледаше солидната двуетажна къща със съвсем други очи. С очите на бъдещ собственик. Още тогава знаеше, че Бартош е намислил да се премести в Калифорния, и беше готов на всичко, за да тръгне с него. Дори за целта да трябва да се ожени за тъпата му дъщеря! Макар че беше хубавичка, тя си беше направо тъпа — не можеш да си кажеш две думи с нея. Друго нещо беше Олга, с която след секса можеше да разговаря с часове в леглото. Но Олга не бе партия, на която да заложи. С нея не би могъл да влезе в рая. А с Еля — като две и две четири. Тамила, жена пряма и цинична, му каза още преди една година:

— Имай предвид, Маратик, заминава само нашето семейство, а не цялата фирма заедно с персонала. Ти можеш да дойдеш с нас само в качеството на зет. По никакъв друг начин. И забрави, че Пища цени високо способностите ти. Само тук, в Русия, това, което умееш, е ценно като злато. А в Щатите може да го прави всеки начинаещ мениджър.

За пръв път Марат се подразни, дори се обиди от подобни приказки. Беше дошъл в „Синият Дунав“ още хлапак, когато завършваше гимназия. Вечер идваше да мие пода и да бърше праха в офиса, в пет сутринта скачаше от леглото, за да успее до осем да занесе чантите с продукти, купени от пазара, и после да отиде на училище. Започна от момче за всичко, после влезе в института да учи вечерно, а денем работеше при Бартош, усвояваше на практика икономическите премъдрости, висеше над главите на счетоводителите и се стараеше да схване тънкостите на баланса, хвърчеше из целия град, за да урежда рекламата и да търси купувачи, изпълняваше какви ли не поръчения — отначало дребни, а после все по-сериозни. Боготвореше Ищван, смяташе го за свой наставник и искрено вярваше, че животът му — животът на Марат Латишев — е вече навеки свързан със „Синият Дунав“. Вярно, това не му попречи преди две години да прочете един недвусмислен намек в очите на Тамила. Намекът беше разбран правилно и очакваните от него действия — извършени на добро ниво и с нужната тактичност. Съпругата на шефа остана доволна и — трябва да й се признае — не злоупотребяваше със срещите. Оттогава се виждаха редовно, но не често, средно по веднъж на месец.

Когато Тамила започна настойчиво да му препоръчва дъщеря си за жена, Марат прие това като нейно желание да го има винаги под ръка като млад любовник. Но след като опозна Тамила по-отблизо, разбра, че е водена не толкова от сексуалните си желания, колкото от стремежа да предаде дъщеря си в добри ръце. Тя трезво преценяваше доста ниските умствени способности на Елена и се страхуваше момичето да не доведе вкъщи някой съвсем неподходящ и да стане жертва на мераклии за тяхното богатство. И ето че това в края на краищата се случи. Марат обвиняваше само себе си: не биваше да протака, трябваше веднага след Балатон да отведе Елена в гражданското. Да, но никак не му се искаше. Бартош постоянно го хвалеше, наричаше го своя дясна ръка, подчертаваше високото положение на Марат във фирмата и той, глупакът, се надяваше, че семейството няма да замине без него. Охо, и още как ще замине!

Еля носеше подарения от него пръстен и Латишев смяташе, че тя му е в кърпа вързана. Имаше принципното съгласие на момичето, а можеха да се оженят винаги, можеха да го направят и буквално преди заминаването. Най-важното е, мислеше си той, Еля да не научи за предстоящото заминаване. Инак всичко може да рухне. Първо, тя непременно ще се разбъбри за това и веднага ще се намерят желаещи да заемат мястото на Марат. И второ, тези желаещи като нищо може да обяснят на хлапачката, че и самият Марат се стреми към нея със същата цел — да замине заедно с богатия тъст. А ако сред тях се намери доброжелател, който реши да копне по-надълбоко, на бял свят може да излезе и връзката на Латишев с майката на Еля. А това вече би било краят на всичко.

Той си спомняше как тогава дотича при Тамила и тя напълно се съгласи с неговите аргументи. Но все пак беше невероятно цинична особа.

— Нека наричаме нещата с истинските им имена — отвърна му, като се протягаше лениво под тънкото одеяло. — Не за такъв съпруг за Еля мечтая. За живота в Русия ти си идеалният вариант. Хем си млад, хем си по-голям от нея, хубав си, преуспяваш. И мен задоволяваш напълно. Тук едва ли ще намеря нещо по-добро за нея. Но съгласи се, че Калифорния е съвсем друга работа. За тамошния живот й трябва коренно различен съпруг и аз съм сигурна, че ще мога да го намеря. Главният въпрос е как благополучно да я изведа от тук. Трябва да удържим още година и половина. През това време тя не бива нито да се омъжи, нито да забременее. Разбра ли ме? Затова залагам на теб. Направи я своя съпруга — и до отпътуването ни аз ще спя спокойно. После ще те вземем с нас в Щатите, ти ще й дадеш развод и аз ще се заема да уредя живота й. Услуга за услуга — ти ми опазваш Еля, а ние те извеждаме от тук. Между другото, скъпи, а защо ти не можеш да заминеш сам? Парите ли не ти стигат? Нали печелиш прилично при нас?

Боже мой, тя се изразяваше точно така: при нас. Не във фирмата, не при Ищван, а при нас. Да, Тамила Бартош никога не се притесняваше от приказките си, позволяваше на събеседника да вижда целия спектър на нейните истински представи и намерения. И дори човека, който един ден щеше да стане съпруг на единствената й дъщеря, тя наричаше просто нещо. Нещо неподходящо. Нещо прилично.

Но на Марат не му хареса въпросът за парите. Той наистина ги нямаше. Тоест имаше пари, и то напълно достатъчно, за да си купи билет до Щатите и да живее известно време в приличен хотел. Но само толкова. А за да си купи веднага хубава къща и да започне собствен бизнес, бяха нужни съвсем други пари. ТАКИВА пари той нямаше. Би могъл да има, ако… Ако не беше комарджия. Не можеше да надвие тази страст. Даваше си дума, кълнеше се, заричаше се, тормозеше се — и отново, и отново отиваше да залага. Но във фирмата на Бартош никой не биваше да знае за това, инак щяха да го изгонят за три секунди.

При този разговор с Тамила двамата стигнаха до едно заключение: трябва да скрият от Елена близката перспектива за заминаване. Тамила обеща внимателно да следи къде и с кого се движи дъщеря й и да контролира всички нейни познанства. Но все пак я изтърва. Макар че кой можеше да очаква такива непредсказуеми последствия от една съвсем невинна разходка с приятелка до института — за изпита на тази приятелка…

За съжаление Тамила научи за предстоящата сватба прекалено късно. Яростта й премина доста бързо, отстъпи място на хладни и трезви пресмятания. Този път тя сама се втурна да търси Марат.

— Това момче й влияе зле — каза му. — Той разбира, че не можем да им попречим. През двете седмици, които остават, аз няма да успея да предприема нищо, за да го компрометирам и да накарам Еля да го зареже. Влюбена е като котка и не иска и да чуе за отлагане на сватбата. Остава ми да се надявам, че ще успея бързичко да ги разведа. Ти обаче ще трябва да ми помогнеш.

Още тогава двамата съставиха своя план, според който младите съпрузи да се скарат толкова жестоко, че разводът да може да се оформи до средата на декември. Сега, след като подписването се отложи с един месец, можеха да опитат да използват това време за целите си. Все пак беше глупаво да се надяват на развод — ами ако се провали? Ако младият съпруг научи за заминаването, тогава и с клещи не можеш го откъсна от Еля, никакви скандали няма да минат, той няма да се поддава на провокации, всякакви лайна ще изяде, че и мерси ще каже. Най-важното е да не ги оставят насаме. Слава богу, Еля засега не е бременна, тъй че не бива да предизвикват съдбата. Покритото мляко котки не го лочат.

Латишев наблюдаваше къщата, седнал на пейката под клонестия дъб. Виждаше Еля и годеника й, които пиеха кафе на верандата, и беше абсолютно сигурен, че те не го виждат. Много пъти беше проверявал: тази пейка не се виждаше от къщата, гъстата листовина я скриваше солидно, макар да беше съвсем близо. Най-сетне той стана и бавно се изкачи на верандата.

Не му се зарадваха. И Еля, и Турбин дори не се опитаха да скрият това. Докато Еля възприе появата му като нещо съвсем естествено, просто малко ненавременно — като ранно прибиране на родителите от работа, когато в стаята ти има момче, то Турбин виждаше в Марат съперник и доста се изнерви. Латишев явно демонстрираше, че е вътрешен човек в тази вила, че е идвал тук неведнъж, знае кое къде е и дори има собствен комплект ключове от къщата, портата и гаража.

Еля, облечена в дълга лека пола с шест дълбоки цепки и копринено потниче с тънки презрамки, изглеждаше доста съблазнителна. Марат забеляза, че и дрехите й, и позите, които заемаше, целяха повече да покажат, отколкото нещо да скрият. Разбира се, това се правеше за Турбин, но излизаше, че е и за Марат. Тя постоянно улавяше върху себе си насмешливия поглед на Латишев, който се плъзгаше ту по заголения от цепката пълничък крак, ту по вдлъбнатинката между гърдите, която се откриваше всеки път, щом момичето леко се наведеше напред. Еля усещаше това и се смущаваше, а Турбин — за радост на Марат — изпадаше в ярост.

— Еленка, подай ми захарта, ако обичаш — помоли Латишев.

Когато тя му подаде захарницата, той я пое така, че да задържи ръката й в своята.

— А къде е пръстенът? — попита, като постави захарницата на масата и продължи с едната ръка да държи китката й, а с другата нежно да гали дланта й.

Еля се смути.

— Пръстенът ли? — едва чуто смотолеви тя, като го гледаше укорително.

— Боже мой, миличка, нима смяташ, че връзката ни е тайна за някого! — с лека усмивчица възкликна Латишев, без дори да поглежда Турбин, сякаш него го нямаше тук. — Но къде все пак е пръстенът? Защо си престанала да го носиш? Толкова ти харесваше!

Марат не играеше по правилата, но това не му бе неприятно. Той се бореше за живота си — сития, обезпечен, красив живот. И заради него бе готов да унижи това глупаво момиче, на което не му достигаше нито интелект, нито житейски опит, за да излезе достойно от създалата се ситуация и да постави Марат на мястото му. Олга щеше да знае как да постъпи на нейно място. Латишев буквално чуваше спокойния глас на приятелката си да казва: „Носих твоя пръстен точно толкова време, колкото дълго те харесвах. А сега ще се омъжвам за друг, ти вече не си ми любовник, затова и не нося пръстена, който ми подари. Имаш ли някакви претенции към мен?“ Той не би могъл да възрази по никакъв начин. Да, обаче ако беше Олга, а това е Елена. Елена не може да отговори така.

— Представяте ли си — обърна се той внезапно към Турбин, — това глупаче си мисли, че вие ще се обидите, ако носи този пръстен! Надявам се, не мислите, че сте били за нея първият мъж?

— Не бих искал да обсъждаме този въпрос — сухо отвърна Турбин. — Еля ще стане моя съпруга и ми е абсолютно безразлично как е живяла преди години.

— Ето виждаш ли! — тържествуващо се усмихна Марат и отново се обърна към Еля, като продължаваше да държи ръката й. — Приятелят ти гледа правилно на живота. От миналото на една жена трябва да се извлича полезен опит, а не поводи за трагедия. Нали така?

— И какъв опит според вас трябва да извлека от факта, че някога сте били близки с Еля? — все така сухо попита Турбин.

— Можете да ме попитате как трябва да я ухажвате, какво да й подарявате, къде обича да ходи на курорт, какви хотели предпочита, какви ресторанти, какви казина. Всичко ще ви кажа, нищо няма да скрия, честна дума! — разсмя се Марат. — Така ще можете да избегнете грешките, които навремето съм правил аз.

— Например?

Марат с удоволствие си отбеляза, че планът му успява: Турбин не отхвърля разговора по неприятната му тема.

— Например веднъж я заведох в бутик на „Баленсиага“, тя половин ден мери рокли и кожени палта, подбира аксесоари за тях, а накрая така и нищо не избра. Оказа се, че не можела да понася стила „Баленсиага“, смятала, че не й подхожда, но не искала да ме разстройва и не ми казала това още в началото. Пропиляхме няколко часа в този бутик, вместо да правим любов или да се печем на плажа. Накрая се разбра, че нашето момиче харесвало „Версаче“. — С тези думи Марат прегърна през талията седналата до него Еля, притисна я силно до себе си, а после започна да я върти като играчка, да я гали ту по гърба, ту по корема. — Оказа се, че нашето момиче не носи строги елегантни костюми, защото нашето заоблено дупе не се побира в тесни поли, а нашият разкошен бюст губи цялата си привлекателност, ако го стегнете в сако. Нали, Еленка? Ето защо нашата красавица предпочита всичко свободно и сексуално, та достъпът до тялото й винаги да бъде открит. Е де, не се изчервявай, дечко, няма нищо лошо едно момиче да обича секса. Надявам се, че твоят приятел задоволява нуждите ти?

Марат вече за втори път умишлено нарече Турбин не годеник, а приятел. И това беше една от тухличките на зданието, което бе започнал да издига, когато дойде тук. Да покаже на Еля, че не приема Турбин като реален съперник, не ревнува, не гледа на него като на сериозна опасност. Тогава на Еля ще й бъде по-лесно да се върне при него, защото той, Марат, не смята връзката й с Турбин за изневяра. Просто техните отношения са били временно преустановени, дори не преустановени, а прекъснати за кратко, а по-нататък всичко ще продължи, както е било преди. Тя не трябва да изпитва чувство на вина, прекалено млада и глупава е, за да го преодолее.

— Марат, престани! — почти разплакана, помоли Еля и се опита да се изтръгне от силните му ръце.

— Но защо? — искрено се учуди Латишев и още по-силно я притисна до себе си. — Та аз съм загрижен за теб, глупаче! Да, между другото — извърна се отново към Турбин, — имайте предвид, че Еля обича да живее в петзвездни хотели. Много й харесва, че там сменят всеки ден не само бельото и хавлиените кърпи, но и хавлиите, при това хавлиите и кърпите, забележете, са в един и същи цвят. И освен това избирайте хотели не с пълен пансион, а само със закуска и обяд, и непременно да има шведска маса. Никакви европейски закуски — сутрин тя има зверски апетит, е, разбира се, ако вие през нощта добре сте се потрудили. Но надявам се, ще се стараете, нали? — Той се ухили гадно и намигна на Турбин, който при тези думи пламна от яд. — Та така — продължи Марат, сякаш нищо не се е случило, — на закуска тя обича много плодове и непременно нещо топло — например паста.

По лицето на Турбин пробягна сянка на недоумение и Марат с удоволствие установи, че Валерий явно нищо не разбра за пастата. Сигурно си мисли, че става дума за сладкарското изделие и се чуди защо то трябва да е топло. Ами защо си толкова горделив, Турбин? Като не знаеш — питай! Аз бих ти обяснил, че паста означава най-обикновени макарони. Сега ще ти дам да разбереш…

— И ако тя ви помоли да й донесете чиния паста, не правете грешката, която правех аз първите три дни: не й носете нищо дълго и тънко, което се смъква от вилицата. Избирайте компактни форми, заоблени или във вид на раковини. Така — май казах всичко относно закуската. Сега за обяда. Нашето момиче обича да обядва в рибни ресторанти — имайте го предвид. Когато избирате хотела, непременно попитайте има ли наблизо добър рибен ресторант, инак ще трябва да я возите с такси. Впрочем и това не е проблем. Но понеже нашата Елечка е свенливо създание и може да не посмее да ви каже, предупреждавам ви: не бива да й давате нищо сурово с лютив сос. Само варено или печено. Категорично избягвайте стриди по китайски — има ужасна алергия към тях. Поръчвайте омарите непременно в португалски сос, а пъстървата трябва да бъде не речна, а от планинско езеро.

— Ама престани най-сетне де, Марат! — отново нададе жален глас Еля.

— Ние не възнамеряваме да живеем в петзвездни хотели и да се храним в рибни ресторанти — заяви Турбин, чието търпение най-сетне се бе изчерпало. — Така че мъдрите ви съвети не са съвсем уместни.

— Как така не възнамерявате? А как смятате да живеете?

— Както сме живели досега, така ще живеем и занапред.

— Така сте живели вие — отвърна Латишев, като натърти на вие. — Затова лично вие можете да продължите живота си, както сте свикнали. Еля обаче е живяла съвсем различно и сега ще трябва да й осигурите нивото, с което е свикнала от дете. Инак ще бъде неприлично. Ще успеете ли да го направите?

— Престани, Марат, откъде ще вземе Валера толкова пари? — Еля все пак бе успяла да се изтръгне от силната прегръдка на бившия си любовник и сега седеше на малкото диванче, като се стараеше цепките на полата й да не я заголват откъм страната на Латишев. — Та той не е бизнесмен, а научен работник! — продължи тя, след като намери приемлива поза и постепенно започна да се успокоява. — Двамата с майка му живеят само с неговата аспирантска стипендия и нейната пенсия.

— Прелест! — промълви Латишев. — И как си представяш вашия бъдещ съвместен живот? Ще станете трима вкъщи с тези мизерни грошове? Или ти ще започнеш работа?

— Ама защо говориш така, Марат! — укорително каза тя. — Моите родители ще ни помогнат. Престани с твоите гадости!

— Родителите ти? Защо си въобразяваш, миличка, че те ще ви помагат? Защото досега са те издържали ли? Не, Елечка, трябва да те разочаровам: след сватбата няма да получите и пукнат грош.

— Но защо? — учуди се Елена. — Във всички мои познати семейства родителите помагат на децата. И на внуците помагат. Дават пари на всички. Защо казваш, че мама и татко няма да ни помагат?

— Защото, драга, твоите родители са хора с европейска култура, а не с руска като въшливите ти познати. А според европейските разбирания дъщеря, която се омъжва, излиза заедно с мъжа си от родителския дом и двамата започват да градят собствено семейство и собствен дом. Там женените деца никога не живеят заедно с родителите и изобщо не разчитат на тяхната помощ. Това не е прието. Неприлично е. Докато не си омъжена и живееш с родителите си, те те хранят, обличат и те изпращат на почивка. Между другото, ако ти е интересно, ще ти кажа, че аз платих изцяло сам нашата разкошна почивка на Балатон — от собствения си джоб. Защото ако те обичам и искам да отида с теб на скъп курорт, всички разходи са мой проблем, а не проблем на родителите ти. Но когато станеш нечия съпруга — тогава не, ще прощаваш! Всичко ще трябва да плаща твоят съпруг.

— Нарочно говориш така — упорито възрази Еля. — Не вярвам, че татко няма да ни дава пари. Той непременно ще ни помага. Затова престани да ни плашиш, ако обичаш.

— Но аз не те плаша, какво говориш, мила! — разсмя се Латишев. — Просто ти обяснявам неща, които не знаеш. Може би ти харесва да живееш в нищета? Ами живей тогава, за бога, радвай се! Вече разбрах, че приятелят ти е свикнал на такъв живот. Обаче ти, ти? Купувала ли си поне веднъж през последните пет години продукти от обикновен гастроном? Ти например обичаш рулца от раци, но не наше, руско производство — от три хиляди и петстотин, а вносни — по дванайсет хиляди опаковката. Купуваш си две кутийки и сядаш да гледаш телевизия. След половин час двете кутийки са празни — виждал съм това сто пъти. За половин час излапваш двайсет и четири хиляди, хем не вместо обяд или вечеря, а просто така, сякаш са чаша чай. За бюджета на родителите ти и за моя това е нищо. Но за твоя приятел и майка му — пенсионерката? С целия им месечен доход можеш десет пъти да гледаш телевизия. Ще ти хареса ли такъв живот?

— Слушайте, Марат — намеси се Турбин, — оставете ни сами да решаваме как ще живеем. В края на краищата човек може да живее и без рулца от раци, но това ще го решаваме двамата с Еля, а не тримата с вас.

— Вярно, човек може да живее и без рулца от раци — сговорчиво се съгласи Латишев, — може да се облича с дрехи втора употреба, да пътува с метрото и да почива у роднини на село, където нужникът е дървен и се намира някъде посред лехите, а топла вода изобщо няма. Всичко може. Въпросът е само: трябва ли? Заради какво, в името на каква велика ценност Еля трябва да променя навиците си и начина си на живот, с който е свикнала от дете? Еленка, дечко, кажи на мен, дето съм стар и глупав, коя е тази велика ценност? В името на какво си решила да правиш жертви?

— Ние се обичаме — каза Турбин, когато разбра, че Еля е съвсем стъписана и не може да даде отговора, който най-сетне би сложил край на подигравките на Латишев. — И в името на тази любов могат да се направят всякакви жертви.

— Съгласен съм — отново кимна Марат. — В такъв случай искам Еля да ми обясни: с какво чувството, което изпитва към вас, се различава от онова, което изпитваше към мен, и то съвсем доскоро, буквално седмица преди да се запознаете. Обясни ми, Еленка, имай добрината: какво толкова изпитваш към него, което не си изпитвала към мен. А, пиленце?

— Престанете най-сетне да я измъчвате! — злобно тръсна Турбин. — Нали виждате, че не може да ви отговори и изобщо никой не може да отговори на такъв въпрос. Има любов, а има и всичко останало, и ако се намери човек, който е способен да формулира тази разлика и да даде универсално определение на любовта, ще му дадат Нобелова награда.

— О, у вас заговори философът! — зарадва се Латишев. — Ами добре тогава, да се заровим във философията, щом нещата с икономиката не вървят и вие не желаете да броите пари, особено чужди. Еля не може да ни отговори, тогава отговорете вие. Какво е онова нещо у вас, заради което тя трябва да се примири с жертвите? Вие не можете да й осигурите нормален живот, ще я заведете в апартамента, където е старата ви майка. Може би я разбирате по-добре от останалите? Може би тя е сложна, страдаща натура, която от дълги години не намира разбиране у околните — и изведнъж сте се появили вие, с когото й е леко? А? Може би сте гениален учен, открил ново направление във философията, и тя ви цени и обича именно за това? Възхищава се от вас и от ролята ви в науката? Ще прощавате, Валерий, но нашето момиче през целия си живот е прочело книжка и половина и едва ли ще може да оцени по достойнство приноса ви за науката.

— Опитвате се да извадите съставните елементи от едно интегрално понятие — снизходително се усмихна Турбин. — Като философ мога да ви кажа, че това е безперспективно начинание.

— Прекрасно! Значи остава само едно. И това ме радва.

— Какво имате предвид? — застана нащрек Турбин.

— Същото, което и вие — привличате жените сексуално. И вас като философ — той се усмихна подигравателно при тези думи — трябва да ви е срам, задето момичето обича у вас само самеца с голям твърд член. Току-що стигнахме до извода, че тя не вижда у вас нищо друго. Вероятно сте сложна и интересна личност и със сигурност ще се намери жена, и то не една, която ще види у вас именно тази личност и ще ви обича именно заради това, а не задето сте способен да я докарвате до оргазъм.

— Престанете, Марат, минавате всякакви граници!

— Нищо подобно — просто трезво преценявам ситуацията. Да, в сексуално отношение не мога да се меря с вас, но вие, след като сте философ, не може да не разбирате, че сексът създава осемдесет процента от браковете, но не удържа и не укрепва нито един. Подчертавам — нито един. Защото най-много след година идва пресищането и ако през тази година съпрузите не са станали близки приятели, никакви многократни оргазми и никакви пениси с фантастични размери не ще спасят брака им. Затова задайте си въпроса: какво ще стане с вас след една година? Една година ще се чукате благополучно и ако не пускате Еля да става от леглото, тя може и да не забележи в какви жалки условия живурка и с какви гадости я храните. Ами после?

— А после тя ще свикне да живее така, както винаги съм живял аз — спокойно отвърна Турбин.

— Грешите! — възрази Латишев. — Нещата не са толкова прости. За да запазите брака си, ще трябва да направите две неща: да станете близък приятел на Еля и да я приучите към нищетата. Ако смятате да посветите цяла година на плътски наслади, не бихте могли да решите тази задача — няма да ви стигнат нито силите, нито времето. Ако пък пренебрегнете секса, тя няма да се задържи при вас и година. Така че, ако се изразя с вашите думи: работата е безперспективна.

— Не разбирам какво целите, Марат. Дойдохте тук като у дома си, започнахте да обиждате Еля, въвлякохте ме в някаква безсмислена дискусия за любовта и брака. Защо? Искате Еля да изостави мен и да се омъжи за вас?

— Разбира се. Искам това и изобщо не го крия. Целя само едно: Еля да види пред себе си едновременно двама мъже, които я обичат, и то да ги види с трезви, непомътени очи. И след като ги види така, да направи своя избор, да реши кого да предпочете. Оногова, от когото не може да получи нищо друго, освен интензивен и вероятно вълнуващ секс. Или оногова, който може да й даде благополучие, нивото на живот, с което е свикнала, пътувания, красиви дрехи, ресторанти, който може да й осигури безделието, с което е свикнала, защото няма да я кара да работи, а за домакинската работа ще й наеме помощничка, който ще й подарява скъпоценности и украшения. Единственият недостатък на този втори кандидат е, че той не е толкова силен в кревата. Ала само след няколко месеца Еля ще разбере, че това не само не е най-важното в живота, но и изобщо няма никакво значение.

— Типични разсъждения на импотент — подхвърли Турбин. — Да отричаш ценността на нещо, което не притежаваш. Това ваша собствена теория ли е или сте я прочели някъде?

„Чудесно! — помисли си Латишев. — Все пак принудих този лигав интелигент да се включи във взаимните оскърбления. Дълго се държа — трябва да му го призная, но сега работата ще тръгне по-бързо, той губи контрол над себе си. Да, сега разбирам защо Тамила не е успяла да ги скара за две седмици. По темперамент той е флегматик и в разговор с нея никога не би допуснал да каже нещо, което да го принизи в очите на Еля. На Тамила не й приляга да говори с него за секс, както не е можела да говори пред него за мен, защото Еля щеше да приеме това като предателство от нейна страна. А аз мога да го правя, не издавам ничии тайни, говоря за себе си и за своите чувства.“

— Сам си противоречите — спокойно каза той. — Един мъж, който не може нищо друго, освен да се чука, започва да отрича ценността на всичко останало. Знаете ли кои хора са сигурни, че сексът е най-важното нещо? Одрипавелите неудачници, които не са успели да направят нищо друго в живота си. Затова утехата им е, че в кревата са гении, а всичко останало не е важно. Та нали сте философ, значи трябва да разбирате, че сексуалността не е продукт на цивилизацията, тя е заложена у човека по природа и да се гордееш с анатомичните си данни и физиологическите си възможности е също толкова глупаво и недостойно за истинския мъж, колкото например да се гордееш с гъстите си коси или с красивите си очи. С такива неща може да се гордее една жена. А истинският мъж е ценен само с това, което е постигнал, което е съумял да направи, да създаде, да изобрети. Та така, Валерий, аз имам с какво да се гордея. А вие?

Марат отмести поглед към Еля, която седеше все така вцепенена — като заек пред боа — и не смееше да помръдне. По физиономията й личеше, че колкото и да се мъчи, не може да схване същината на спора и затова нито успява да проумее привежданите от съперниците аргументи, нито е способна да прецени кой от тях е прав.

Налагаше се, както се изразяват в научните кръгове, да се свали нивото на дискусията.

— Еленка, обръщам се към теб. Не настоявам да вземеш решението си веднага, то е трудно и болезнено. Но преди да го вземеш, искам да претеглиш всичко. Нашата връзка продължи цяла година. Отношенията ти с него — той кимна към Турбин — са само от пет месеца. Ние с теб сме много по-привързани един към друг, защото се познаваме от по-дълго време. Разбираш ли това?

Еля послушно кимна — като прилежна ученичка, на която обясняват теорема в час по геометрия.

— Моето финансово положение е такова, че мога да ти осигуря сносен живот. Колкото до секса — спомни си Балатон. Нима беше недоволна от мен? Всичко беше нормално и се чувствахме много добре. И после, в Москва, пак ни беше добре. А сега си представи, че за пръв път в живота си ядеш праскови. Толкова са вкусни, че изяждаш наведнъж три килограма и ти се струва, че можеш да ги ядеш неспирно и с тонове. Но вече на петия килограм ти става лошо. На другия ден дори не можеш да ги погледнеш. А след месец започваш да гледаш на тях съвсем спокойно, с удоволствие ги ядеш, когато някой ти донесе, и дори не си спомняш за тях, когато ги няма на масата. Същото е и със секса. Разбра ли ме и сега?

Тя отново кимна и едва в този миг Турбин схвана какво става пред очите му.

— Държите се безобразно! — избухна той. — Престанете да я притискате! Възползвате се, че е лесно да й се внуши нещо и че ви слуша безропотно. Махайте се от тук!

— Елечка, да си тръгвам ли?

Тя отново кимна. От очите й се търкаляха едри сълзи, но Еля не ги забелязваше и гледаше някъде встрани от седналите до нея мъже.

— Добре, дечко, ще си отида, макар че господ ми е свидетел колко не ми се иска. Твоят приятел ме нарече импотент и безобразник, а това означава, че не е далеч денят, когато ще нарече и теб глупачка и кучка. Щом един човек по принцип е способен да обижда, само въпрос на време е да започне да обижда и любимата си съпруга. И нещо друго. Ти знаеш поговорката „Бог дал — бог взел“, нали? Тя ни напомня, че всичко, което е дадено на човека по природа, може всеки момент да изчезне. Гъстата коса може да започне да капе. Красивото лице може да бъде обезобразено поради нещастен случай. Дори животът може внезапно да секне. Ала онова, което е направено от човека, понякога трае с векове. И онова, на което се е научил сам, вече няма да изчезне, защото не му е дадено от Бог, който може да си го вземе, а човекът го е направил сам, сам го е постигнал. Утре твоят приятел може да се разболее от тежък грип и сексуалната му привлекателност значително да отслабне. Какво ще остане тогава? Нищета и скука. А ако това се случи с мен, всичко ще си остане, както е било преди. Спомни си, Елечка, колко пъти се е случвало да нямам сили, но ти пак си оставала доволна.

Марат бавно се надигна, наля в чашката си останалото в кафеника кафе и го изпи прав, като наблюдаваше крадешком Еля и Турбин. Еля изглеждаше потисната, а Турбин — бесен. Сега вече можеше да ги остави сами — когато първият шок отмине, те ще се впуснат в продължителни разговори. Ако Турбин започне да хули Марат, ще пострада самият той — Марат не току-така подхвърли фразата си за обидите. Колкото по-груб става Турбин, толкова повече Еля ще се убеждава в правотата на Латишев. А ако Турбин се държи меко и интелигентно, аргументите му няма да стигнат до Еля: тя трудно схваща финеса, разбира само прости фрази и познати думи. Марат отдавна бе забелязал това.