Смърт и малко любов

Глава 1.

Работният ден бързо вървеше към края си, а Анастасия Каменская не можеше и не можеше да въведе ред в многобройните си листове, бележки, статистически таблици. Но се налагаше да го стори, защото днешният петък беше последният й работен ден преди отпуската. И изобщо беше последният ден от моминския й живот. Утре, на тринайсети май, събота, тя — Настя Каменская — щеше да се омъжи.

Когато преди три месеца двамата с Алексей Чистяков подадоха заявление в гражданското, шегите по този повод нямаха край. Всички знаеха, че Настя скоро ще навърши трийсет и пет, че се познават с Чистяков от девети клас и през всичките тези години са били заедно, че Каменская не иска да се омъжва и не изпитва интерес към семейния живот. Ето защо неочакваното й решение породи у познати и колеги порой от въпроси, кой от кой по-ехидни и нетактични. Някои оглеждаха с подозрение слабата й фигура, търсейки признаци на развиваща се бременност, други твърдяха, че Чистяков е получил покана за работа в Станфордския университет и единствено перспективата за спокоен живот в чужбина в ролята на професорска съпруга е подтикнала Анастасия да направи тази толкова неочаквана стъпка. Трети, които бяха подочували за няколкото сложни ситуации, в които бе попадала Настя, съчиниха оригиналната версия, според която тя напоследък просто се страхувала да живее сама.

Но каквито и да бяха обясненията, външно поведението на Настините познати беше абсолютно еднакво. Не преставаха да се майтапят с нея, но не криеха и одобрението си. В края на краищата отдавна трябвало да се задоми като хората.

Днес, на дванайсети май, в навечерието на сватбата, всички сякаш бяха побеснели. Не минаваха и двайсет минути, без някой да се обади по телефона или да нахълта в кабинета й, е поредната си идиотска шегичка. Дори сериозният Игор Лесников, който трудно се усмихваше, я покани да обядват заедно и когато получи учтив отказ, подхвърли иронично:

— А, разбира се, днес можеш и да погладуваш. От утре ще си имаш вкъщи личен готвач.

Настя не се обиди, защото прекрасно разбираше за какво намеква Игор. Тя беше патологично мързелива във всичко, което не бе свързано с работата. Наистина не умееше да готви, не обичаше да обикаля магазините, а вкъщи все гледаше да се храни така, че количеството на немитите чинии да бъде минимално. За сметка на това Льоша беше цар и бог не само в математиката, но и в кухнята. Откак родителите на Настя замениха големия си апартамент срещу две гарсониери и оставиха вече голямата си дъщеря да живее самостоятелно, Льоша пое грижата за здравето на приятелката си, защото ако не идваше поне веднъж в седмицата да й сготви, тя така и щеше да поминува със сандвичи и неимоверни количества силно кафе.

С огромна изненада научи, че вестта за предстоящото й омъжване е стигнала не само до приятелите й. Всъщност във факта, че много хора я бяха научили, нямаше нищо странно, но тя не бе предполагала, че тази сватба може да интересува някого другиго освен старите й познати. Излезе, че не е била права. Преди няколко дни отиде в градската прокуратура при следователя Олшански и в кабинета му завари един човек, когото самата тя бе разобличила преди няколко месеца и който сега лежеше в следствения изолатор.

— Нямах късмет — кисело се позасмя той. — Ако се бях удържал до май, вече никога нямаше да ме хванете.

— Защо смятате така? — поинтересува се Настя. — Къде щяхте да се денете?

— Никъде нямаше да се дяна, но вие щяхте да сте вече омъжена — обясни кандидатът за най-строгото наказание.

— Е, и какво от това?

— Ами нищо. Нямаше да ви се занимава с мен. Само старите моми могат да те захапят като булдог, защото те по принцип мразят всички мъже. А мозъците на омъжените са заети с други неща — те вече не работят, а просто си изкарват работното време и получават заплата. Така че бройте ме за човек без късмет.

Когато се върна на „Петровка“, Настя разказа за този разговор на началника си — полковник Гордеев.

— Видя ли! — тържествуващо възкликна той. — А аз какво ти разправях!

— Че какво сте ми разправяли? — слиса се тя, недоумявайки какво толкова е въодушевило Виктор Алексеевич.

— Нали съм ти казвал, че най-страшното оръжие на детектива е неговата репутация. Не умението му да стреля, не бързите му крака, не черният пояс за карате, а именно репутацията. Ти си ми малкото тихо момиченце, никой не те вижда и познава, седиш си в кабинетчето и съчиняваш аналитични справчици за мен. Нали така? Обаче виждаш — нашият криминален свят те обсъжда. Значи си им интересна. Значи си опасна за тях. Щом сами си го признават, това е най-вярната оценка. Запомни, Стасенка: детектив, за когото криминалният свят не знае нищо, не струва и пукната пара. Защото щом не го знаят, то този детектив не им е интересен. А щом не им е интересен, значи не е заплаха за тях. Тоест някой престъпник е минал през ръцете на такъв детектив и не го е забелязал, не го е запомнил. Схващаш ли сега?

— Я стига, Виктор Алексеевич! — вяло реагира тя. — Какъв детектив съм аз? За смях на кокошките. Аз съм аналитик, а не детектив.

— Абе смей се ти, щом ти е смешно — добродушно й разреши полковникът. — Ще видим докога ще се смееш.

Това беше преди четири дни и тогава Настя Каменская дори не подозираше колко прав е началникът й. И днес, в навечерието на сватбата й, дори през ум не й минаваше, че след по-малко от денонощие ще се убеди, че престъпниците знаят не само името й. Но това щеше да стане утре, а сега тя седеше в кабинета си на „Петровка“ 38 и методично сортираше купчините листове, насъбрали се в сейфа и в чекмеджетата на бюрото й.

Към седем и половина й се обади вторият й баща:

— Детко, ще дойдеш ли с мен на летището да посрещнем майка ти?

Настя се почуди какво да отговори. Не беше виждала майка си няколко месеца, но нали и без това щяха да се видят утре! А тя имаше още толкова работа за вършене…

— Ясно — сухо каза вторият й баща. — Пак си затрупана с работа.

— Их, татенце! — умолително проточи тя. — Преди отпуската трябва да въведа ред и ти прекрасно го знаеш.

— Знам — омекна Леонид Петрович. — Слава богу, поне прояви разум и си взе отпуска. Добре, ще отида сам.

— Благодаря ти, татенце — искрено каза Настя. — Ще се видим утре.

Господи, каква късметлийка е! Вторият и баща, когото тя, откак се помни, нарича татко и който винаги я разбира от половин дума, защото и той дълги години бе работил в милицията. Началник, с когото през всичките осем години нито веднъж не бе имала проблеми. И Льоша, който не само я обича, но познава и кътните й зъби, тъй че никога през всичките години на дружбата им не е грешил спрямо нея. Вярно, на Настя й трябваше доста време, за да разбере, че именно това е най-ценното в човешките отношения, а не някаква африканска страст и тем подобни глупости. Щом най-сетне проумя тази проста истина, тя веднага се съгласи да се омъжи за Чистяков. Но се оказа буквално невъзможно да обясни това на когото и да било. Външно всичко изглеждаше така, сякаш се е съгласила на брака им с него само защото той й подари компютър. Дори най-близкият й колега, Юра Коротков, не можа да я разбере.

— Льошка получил голям хонорар за един учебник и ми купил компютър — разказваше му Настя. — А после дойде да ме посрещне на автобусната спирка и започна да ме разпитва дали не искам да отида на почивка някъде на Средиземно море. Разбираш ли? Вкъщи вече ме е чакал разопакованият компютър, а той върви до мен по улицата и ме пита искам ли да похарча тези пари за курорт.

— Ами ако беше се съгласила? — недоумяваше Коротков. — Ако беше поискала да идеш на курорт, а той вече е похарчил парите? Тогава какво?

— Ами точно там е работата, че той е бил сигурен в отговора ми — взе да му обяснява разпалено Настя. — Толкова добре ме е опознал, че е знаел с абсолютна сигурност кое предпочитам. Макар никога да не съм споменавала пред него, че ми трябва компютър за работата или че искам да почивам на Средиземно море. Представи си, че жена ти всяка сутрин ти поднася пържени яйца, защото няма време да ти приготви нещо по-солидно за закуска, а ти не се задоволяваш само с един чай. Като се имат предвид традиционно намиращите се вкъщи продукти, тя може да ти предложи или кренвирши, или пържени яйца, но ти не понасяш кренвиршите, затова всяка сутрин получаваш своите пържени яйца. И не щеш ли, ситуацията се променя, наличните продукти са коренно различни. Вече не са само яйцата, а има разни специални млека, салати от скариди и омари, ананасово-бананов десерт, пресни стриди и барбекю. Ще може ли тя, без да ти зададе нито един въпрос, да избере с абсолютна точност онова, което би искал да хапнеш за закуска? Забележи: по-рано тя не е била принудена да решава подобна задачка, защото от такива неща у вас и помен не е имало. Нито ти, нито тя някога сте яли такива неща, а още по-малко сте обсъждали вкуса им. Ще може ли?

— Едва ли — поклати глава Коротков. — Пък и аз сигурно няма да мога да избера. От всичко, което изреди, съм опитвал само кисело мляко.

— Ето виждаш ли! Та и Льошка така. Той никога не бе обсъждал с мен въпроса как бих искала да похарча три хиляди долара. Откак се помня, не съм притежавала толкова пари, той — също, тъй че не е имало какво да обсъждаме. А когато те се появиха, той съвсем безпогрешно определи какво бих направила с тях. За да го стори, трябвало е не само да ме познава, но и да ме усеща като самия себе си. Именно тогава разбрах, че никога в живота си няма да имам друг такъв Льошка.

— Има си хас! — скептично се усмихна Коротков. — Никой нормален мъж не би търпял безкрайната ти работа и невероятния ти мързел. Признай си: просто ти се е приискал семеен уют, но създаден с чужди ръце, така че не ми изнасяй лекции за възвишени чувства. Сякаш не те познавам!

— Ама и ти си един, Юрка! — въздъхна Настя. — Вечно опошляваш всичко.

Историята с компютъра не убеди никого, но истината си беше точно такава. И днес, в петък, към девет часа вечерта, докато заключваше вратата на кабинета си и мислено се сбогуваше с него за почти месец и половина, Анастасия Каменская си помисли, че всъщност не прави грешка, като се омъжва.

По пътя към метрото си спомни, че беше намислила да купи подарък за брат си. Александър Каменски, синът на Настиния баща от втория му брак, също щеше да се жени, и също утре. Беше по-млад от нея със седем години и бе прекарал живота си в напрегнати бизнес дела, сред скучни и сухи сметки и купчини долари. Беше се женил веднъж — сполучливо, но скучно и не си бе представял живота като празник, докато не срещна едно невероятно момиче, което го обичаше пламенно, искрено и абсолютно безкористно. Доста време и усилия бяха необходими на Саша, за да повярва в това, но пък после в миг се превърна във вълшебник, за когото най-висша наслада беше да прави подаръци и да върши чудеса. Когато научи, че сестра му, която бе изиграла голяма роля в отношенията му с Даша, се омъжва на 13 май, той задейства всичките си способности и пари, за да успее да се разведе и да уреди бракосъчетанието си с новата съпруга за същия ден. Естествено искаше двете сватби да се състоят в една и съща ритуална зала, но тук не помогнаха никакви връзки: браковете се регистрираха по местожителството на единия от младите съпрузи. Изключение беше единствено Дворецът на бракосъчетанията, където регистрираха всички, но Настя не даваше и да се издума за това: никакви дворци, никаква помпозност, всичко трябва да стане бързо, тихо и скромно.

Неговият грандиозен замисъл беше първо Настя с Алексей и той с Даша да отидат в десет сутринта в едната ритуална зала, където да се бракосъчетаят те, а сестра му и нейният годеник да им бъдат свидетели, после да се качат в колата и да отидат в другата, където Настя и Льоша да регистрират брака си, а те с Даша да им бъдат свидетели. След това всички заедно да поемат към ресторанта, където за скромния обяд ще ги чакат четирите родителски двойки.

— Дали ще е добре? — съмняваше се Настя, която изобщо не възнамеряваше да превръща встъпването си в брак във вселенски празник. — Не мисля, че нашият общ баща ще се чувства добре в присъствието на двете си съпруги — предишната и настоящата.

— Ох, Ася, не си измисляй! Колко години са минали — това вече не може да развълнува никого. Напротив, сигурен съм, че е правилен ход. Ти направи толкова много за нас с Даша, че не мога да не присъствам на твоята сватба и не искам да празнувам моята без теб.

— Ами тогава не биваше да ги уреждаш в един и същи ден — ядоса се Настя. — Ти сам създаваш затруднения, а после всички с героични напъни трябва да ги преодоляваме. Можехме да се оженим в две поредни седмици, какво лошо има?

— Ами празникът? — възмути се брат й. — Нали целият смисъл е там — да бъдат в един ден. Толкова красива история! После ще празнуваме и годишнините си заедно. Ася, ти живееш с бедняшките си представи от съветско време, не разбираш какви празници може да прави човек сега. Вярно, тази година ние вече не можем никъде да отидем след сватбата — Дашка ще ражда след два месеца. Но догодина ще можем да отпразнуваме първата си годишнина например… в Мадрид. Втората годишнина — във Виена. Третата — в Париж. Ще пътуваме четиримата, ще го превърнем в традиция, красива традиция, която ще спазваме и поддържаме, а всички ще ни се чудят, ще ахкат и ще клатят глави, защото никой друг няма да има такъв забележителен празник — братът и сестрата и техните съпрузи празнуват едновременно своите сватбени годишнини.

— Саша, съобразявай намеренията си с моето материално положение — отвърна му раздразнено Настя. — Аз няма да отида нито в Мадрид, нито във Виена, нито в Париж — никога няма да имам пари за това. Милионерските ти фантазии ме вбесяват.

— Върви по дяволите! — избухна в смях Александър Каменски, който до такава степен бе заслепен от любовта си, че на никого не позволяваше да хвърля сянка върху създадения от самия него прекрасен свят. — Ти си моя сестра и аз ще те разхождам по света с мои пари.

Той успя да се наложи и утре предстоеше да отпразнуват две сватби наведнъж. Настя отдавна бе купила подарък за Даша, но все отлагаше покупката на подарък за брат си. Все пак трябваше да се заеме с това тази вечер.

На Пушкинския площад тя се качи на тролея и отиде на Арбат. Смътно си спомняше, че точно там в един павилион бе виждала разкошен комплект писалищни принадлежности за делови човек. Както се придвижваше бавно от павилион към павилион и преодоляваше с усилие изкушението да си купи голям буркан с кашкавалени топчета, Настя изведнъж забеляза някаква кола, която й се стори позната. След секунда си спомни чия е, но нещо неприятно се наби в очите й. Съсредоточи се и отново хвърли поглед към колата. На задната седалка имаше яркочервено лачено манто с черни украси. Тя добре си спомняше това манто — в Москва рядко се срещаха такива.

Настя бавно огледа улицата и видя малко кафене на открито. Собственикът на колата и притежателката на скъпото екстравагантно манто седяха на една маса с гръб към нея и оживено разговаряха. Всъщност Настя нямаше причина да се интересува от тях, но все пак, все пак…

Отиде бавно до щанда, взе чаша кафе и паста и седна на съседната маса, като се постара двойката да не я забележи и същевременно от мястото си да чува добре разговора й.

— … много е горещо. Едни познати ходиха през юли и казват, че може да пукнеш, както не си свикнал. Там трябва да се ходи по-късно, през септември — чуваше Настя капризното гласче на момичето.

— Но нали миналата година ходихме с тебе през юли! — възрази събеседникът й. — Мисля, че си беше екстра. Ти дори не почерня.

— Ама че сравнение намери! — изсумтя презрително момичето. — Та ние бяхме в Коста Брава, там климатът е съвсем друг! А в Турция през юли ще откачим.

— Казаха ми, че в Турция имало едно място, най-чистото екологически, било много хубаво дори през юли — не се предаваше младежът. — Борове, пясък, чист въздух…

— Кое е това място? — недоверчиво попита приятелката му.

— Ами… как беше… По дяволите, забравил съм как се казваше!

— Кемер — изрече високо Настя, без да обръща глава към тях.

— Именно — Кемер! — зарадвано подзе мъжкият глас.

— Между другото не е прилично да се подслушва — обади се предизвикателно момичето. — Както и да се намесвате в чужди разговори.

Настя внимателно остави чашката на масата и се обърна към тях. В първата секунда те не я познаха. После младежът силно пребледня, а по скулите на момичето, обратно — избиха червени петна.

— На ваше място не бих бъбрила много за приличието — спокойно отвърна Настя. — Онова, което направихте, много добре подхожда на един член от Наказателния кодекс, а именно на члена за даване на лъжливи показания.

— Не можете да го докажете! — пламна момичето. — И изобщо това не е вярно.

— Кое не е вярно? Че миналата година сте били заедно на курорт ли? Че се познавате отдавна, и то много добре?

— И какво от това? — продължи да се опъва онази. — Какво като се познаваме?

— Ами нищо — въздъхна Настя. — Просто алибито на вашето приятелче изглеждаше много убедително именно защото вие, случайната минувачка, категорично го идентифицирахте като човека, с когото сте се сблъскали на улицата точно в момент, когато в другия край на града беше извършено престъпление. А щом всъщност се познавате, картинката изглежда съвсем другояче.

— Много важно, делото вече е приключено! — намеси се най-сетне и младежът.

— Както сме го приключили, така и ще го възобновим — сви рамене Настя. — Колко му е!

Двойката явно не бе очаквала подобен обрат. Очевидно бяха сметнали, че щом едно дело е приключено, то е завинаги. Сигурно никой не им бе обяснил, че делата за неразкрити престъпления дълги години не отиват в архив. Те остават висящи и по всяко време производството по тях може да бъде възобновено.

Настя допи кафето си и стана.

— В понеделник ще съобщя на следователя за нашата трогателна среща, пък той да решава. Не е изключено да извадите късмет и да не се обърне внимание на съобщението ми. Но все пак ви предупреждавам.

Двамата мълчаливо я сподириха с поглед. След този разговор Настя изпита някакво неприятно чувство. Ясно си припомни пребитото и изнасилено момиче, което при идентифицирането не се държеше твърде уверено, защото от уплаха и болка не бе запомнило добре лицето на престъпника. За сметка на това тази малка кучка, която всяка година ходи по модни курорти, твърдо заяви, че е видяла младежа на съвсем друго място. Добре го била запомнила, защото, видите ли, бил от типа мъже, които й харесвали най-много. И не излъга тази мръсница — той наистина й харесваше.

След като най-сетне купи подарък за брат си, Настя влезе в една телефонна кабина и се обади на следователя.

— Константин Михайлович, извинете, че ви безпокоя вкъщи, но утре ми предстои напрегнат ден. А от понеделник съм в отпуска.

— Нищо, нищо, казвай.

— Току-що научих, че Артюхин е имал фалшиво алиби. Жената, която го идентифицира като човека, който я попитал за някакъв адрес, всъщност му е стара приятелка.

— Я виж ти! — подсвирна Константин Михайлович. — Значи здравата са ни метнали?

— Така излиза. Споменах им, че могат да бъдат спокойни до понеделник.

— Добре, Настася, разбрах те. Утре започвам проверка, само ми кажи на какво именно.

— Миналата година са ходили заедно на курорт в Испания — в Коста Брава, през юли. Значи се познават най-малко от година.

— Ах, мизерниците! Я чакай — сепна се той, — ти нали утре вдигаш сватба? Или греша?

— Не, не грешите.

— Ами защо тогава…

— Е, нали сватбата ми е утре, а не днес. Днес още съм на работа.

— Каменская, да ти е казвал някой, че си малко откачена?

— Редовно ми го казват. Вие ще бъдете сто и деветнайсетият.

— Слава богу, значи освен мен, на света има още сто и осемнайсет нормални хора. И бъдещият ти съпруг ли е сред тях?

— Не — усмихна се тя, — той е още по-откачен от мен. Когато идва у дома за събота и неделя, си носи книжата и се опитва да напише нещо.

— Е, търкулнало се гърнето, та си намерило похлупака. Желая ти всичко най-хубаво. А на Артюхин ще му видя сметката. Омъжвай се и за нищо не се тревожи.

Тя се прибра към единайсет и половина. Чистяков седеше в кухнята и редеше пасианс. И той като Настя изобщо не се вълнуваше от утрешното мероприятие. Може би защото прекалено дълго бе чакал и през тези години се бе уталожил.

— Льошик, нали не ми се сърдиш? — попита тя плахо още от прага. — Извинявай, слънчице, толкова работа ми се беше натрупала, дори не отидох да посрещна мама. А трябваше да купя и подарък за Саша…

— А мен не трябваше ли да предупредиш? — сърдито отвърна Чистяков. — Стана среднощ, а ти се мотаеш по улиците. Ще ядеш ли?

— Ще ядеш. Тоест ще ям — поправи се тя.

Като гледаше с какъв апетит Настя лапа салатата, Льоша омекна. Нали е жива и здрава — това е достатъчно. Бездруго не може да я промени. Пък и май не е необходимо.

Еля Бартош разкопча поредното украшение и го свали от врата си.

— И това не става — каза с въздишка. — Прекалено е ярко и отвлича вниманието от роклята. Какво друго имаме?

— Успокой се най-сетне — раздразнено отговори Тамила. — Подготвяш се така, сякаш това е единственото събитие в живота ти и вече няма да има други. Знаеш ли какво казваше навремето дядо ти, професор Берекашвили? Че в нашия живот има само едно събитие, което никога не се повтаря — защитата на кандидатска дисертация. Човек може да напише и защити дори пет дисертации, но само една от тях — първата — ще бъде кандидатска, а всички останали ще са вече докторски, дори да са по абсолютно различни специалности. А да се омъжваш можеш десетки пъти, докато те държат краката. Ето защо не бива да приемаш утрешното събитие като нещо прекалено сериозно и отговорно. Чудо голямо: ще отидете в гражданското, после ще поживеете няколко месеца, ще спите до насита заедно, ще утолите младежкия си глад, сетне ще ти омръзне до смърт и ще хукнеш да се развеждаш.

Еля наведе глава и тежко се отпусна на стола, без да обръща внимание, че мачка разкошната си сватбена рокля. По бузите й тихо рукнаха сълзи, тя подсмръкна и избърса лицето си с длан.

— Хайде-е, започна се! — сухо отбеляза Тамила, която внимателно подреждаше в кутийките разхвърляните по масата скъпи украшения. — Толкова си нервна, мила, че човек не може вече дума да ти каже. Стегни се, инак на хората ще им бъде трудно да общуват с теб. Не разбираш от шега, обиждаш се от нищо и никакво, веднага се разплакваш. Характерът ти е просто отвратителен!

При последните думи на майка си момичето скочи и избяга в стаята си. Майка й никога не бе крила недоволството си от избора на Еля. Дъщеря на горд и независим грузински учен и известна писателка от дворянския род Берсеневи, самата тя навремето се бе омъжила за унгареца Ищван Бартош, син на акредитиран в Москва дипломат. Чуждестранните делови връзки по линия на семейството на мъжа й, съчетани с фамилните скъпоценности на рода Берсеневи, бяха позволили на Тамила Бартош да води доста приятен и лек живот, да блести по приеми и делови обеди, придружавайки съпруга си при неговите пътувания — отначало на гости у живеещи в чужбина роднини, а после — във връзка с напълно легални бизнесдела. Ярка, свободомислеща, с изразително гърбоносо лице и гъсти гарвановочерни къдрици, с висок бюст и пищни бедра, Тамила бе постоянно в центъра на вниманието и на нейните четирийсет и пет години далеч не й липсваха обожатели. А че значителна част от тях бе съблазнена далеч не от личните й качества, а изключително от връзките и богатството на Ищван — това и през ум не й минаваше. Израснала в семейство от елитарната интелигенция, свободно владееща немски и унгарски, от малка свикнала с богатството, любовта и всеобщото внимание, тя и до ден-днешен възприемаше своята привлекателност като нещо, разбиращо се от само себе си, нещо, което е съществувало винаги и ще изчезне само заедно с нея.

Естествено си бе представяла бъдещия си зет по съвсем определен начин. Тази представа нямаше нищо общо с добросъвестния очилат аспирант, който живееше с майка си — гол като пушка, без блестящо бъдеще. Вярно, Пища (подчертавайки произхода на мъжа си, Тамила произнасяше и домашното галено име на мъжа си по правилата на унгарския език), та Пища би могъл да уреди добра кариера на момчето, да го привлече в бизнеса си, може би дори да го вземе за съдружник. Но дали би си струвало? Аспирантът далеч не изглеждаше като къс самородно злато, за чиято обработка би имало смисъл да се пилеят време и пари. Обикновен глупчо, без делови нюх, без склонност към финансова дейност, без нужната ловкост и енергичност. След като се вгледа в него по-внимателно, Тамила реши, че цялата работа е в невероятната му сексуалност, на която нейната глупавичка млада дъщеря не може да устои. Момчето бе толкова сексуално, че дори свръхопитната в тези работи Тамила го усещаше. Когато са задействани толкова мощни природни механизми, всяко препятствие само усилва взаимното привличане, мъдро прецени майката, тъй че е безсмислено да се опитва да придума дъщеря си и да отмени сватбата — така би могла само да навреди. Нищо, нека се оженят, цинично си мислеше Тамила, да се чукат до припадък и отвращение, а после ще може кротичко да ги разведе. Само трябва още от началото да избие от главата на дъщеря си заблудата, че небесата ни дават съпруг веднъж завинаги — в бедност и богатство, в мъка и радост, в болест и здраве, докато смъртта ни раздели… и тем подобни глупости. Нека Елена още сега, в навечерието на сватбата си, да разбере, че утрешното събитие е нещо съвсем обикновено, а не изключително, че такива събития ще има в живота й — дай боже! — още много.

Еля излезе от стаята си със зачервени очи и подпухнало лице. Беше облечена не в разкошната бяла рокля, а с изумруденозелен лъскав клин и дълъг почти до коленете блузон на сиви и зелени цветя. Гъстата й черна коса бе вдигната високо на тила, закрепена с шнола, и откриваше трогателно тънко, крехко вратле. Момичето имаше плътни, красиво очертани устни, покрити с тъмно червило.

— Отивам у Катя — предизвикателно съобщи тя на майка си, очаквайки поредния взрив на кавгата.

Беше вече осем вечерта, би трябвало да си легне по-рано, та утре да изглежда добре, тъй като щеше да става много рано: още в седем щеше да дойде Наташа да направи прическата й, в осем — Галя, за да я гримира, после маникюристката, а в девет и половина трябваше да е вече в колата на път за гражданското. Ритуалната зала отваряше в десет и Тамила настоя да им определят час веднага след отварянето. Дъщеря й трябваше да бъде първа, а не да чака на опашка заедно с останалите.

— Върви! — равнодушно сви рамене майка й. — Пак ще си легнеш късно и утре ще изглеждаш като маринована риба. Защо аз да се притеснявам, ти се омъжваш — сватбата си е твоя, не моя.

Еля мълниеносно изхвръкна от апартамента и силно затръшна вратата, за да не се разплаче отново. Понякога люто мразеше майка си. И през последните месеци това понякога се случваше толкова често, че спокойно можеше да се нарече почти винаги.

Близката й приятелка Катя живееше в съседния вход. Някога момичетата бяха съученички, после заедно кандидатстваха в университета. Катя се представи блестящо, а Еля получи двойка още на втория изпит. Сега Катя беше вече в трети курс, а Еля още се мотаеше, редовно ходеше в чужбина — ту с родителите си, ту на екскурзия — и се преструваше, че изучава история на киноизкуството. Тамила, която не бе работила нито ден в живота си, смяташе това за напълно нормално — трябваше само да намери подходящ съпруг за дъщеря си, такъв, който би могъл да поддържа подобно съществуване на нужното ниво.

Катя страшно се изненада, когато видя приятелката си.

— Еля? Случило ли се е нещо?

— Нищо не се е случило. Дойдох да си побъбрим.

— Вечерта преди сватбата? — недоверчиво попита Катя. — Нямаш ли си друга работа?

— Ако ти преча, ще си отида — избухна Еля. — Какво, лош момент ли улучих?

— Какво говориш, влизай! — успокои я Катя. — Просто много се учудих. Обикновено младоженките в навечерието на сватбата са заети с какво ли не — коли, гости, продукти и тем подобни. А после до късна нощ седят с избраника си в някое потайно кътче и си мечтаят как утре по това време ще правят същото, само че вече на законно основание.

— Не знам как се държат младоженките — ядосано каза Еля. — Ти си ми единствената приятелка, но още не си се омъжвала.

— А, през тези три години почти половината момичета от нашия курс се омъжиха — засмя се Катя, — тъй че съм се нагледала на младоженки. Ще пиеш ли чай?

— Бих хапнала нещо — смутено призна младоженката.

Катя внимателно я погледна.

— Елена, стига си усуквала! Нали те виждам, че идваш направо от вас — гримът ти е пресен, а си и с чехли.

— Какво от това?

— Тогава защо си гладна? Да не би майка ти да не те храни? Или пак сте се скарали с нея и си хукнала подплашена, дори си забравила да се обуеш?

Устните на Еля затрепкаха и след секунда тя вече ридаеше на рамото на приятелката си.

— Защо мама толкова го мрази? Какво лошо й е сторил?

— Еленка, мила, защо трябва тя да го обича, кажи ми! Ти трябва да обичаш своя Валера — и го обичаш. Не искай от майка си вкусът й да съвпада с твоя.

Катя галеше по главата разплаканото момиче и тъжно си мислеше, че нейните доводи май са доста сложни за добродушната, но ограничена Елена. С нестихваща болка отново и отново си задаваше въпроса: какво бе намерил в това глуповато момиче блестящият бъдещ учен Валерий Турбин? Беше аспирант към Катедрата по философия и Катя се запозна с него, когато той цял семестър води семинарни занимания в тяхната група. Турбин веднага забеляза рядко способната студентка сред общата маса третокурсници, само с нея можеше да разговаря на езика, на който бе свикнал да общува с професори и доценти. Взаимният интерес скоро прерасна във взаимна симпатия, която плавно премина в привличане — и кой знае докъде щеше да се стигне, ако безделницата Еля не бе решила веднъж да отиде с приятелката си в института, за да й окаже морална подкрепа, докато тя се явява на изпит по социална психология. В аудиторията Катя се сражаваше с въпросите от билета си в компанията на преподавателя, а в коридора Елена, подпряна на един перваз, й съчувстваше заедно с младия аспирант, който случайно бе минал от тук. Още с излизането си от аудиторията от един бегъл поглед Катя разбра какво се е случило. Но Еля и Турбин си обясниха внезапното й пребледняване с пренапрежението и вълнението от изпита.

Катя се примири веднага — по характер не беше боец и не влезе в битка с Еля за мястото до Турбин. Раната още не бе заздравяла, но нали Катя неслучайно си бе избрала специалност, в която изучаваше философия, социология и психология! Занимаваше се с нещо, което лесно й се удаваше, което й бе близко, ясно и интересно. И успя да раздели в сърцето си любовта към Валерий Турбин и приятелството към своята съседка и приятелка Еля Бартош. Дълбоко в душата си дори малко съжаляваше Еля: та тя нямаше нито приятели, нито работа, която да я интересува, нито изобщо някакви интереси. При такъв живот романтичната история наистина се превръща в център на съществуването, на помислите, на чувствата и всичко, което я заплашва, се възприема като катастрофа или поне като трагедия. В моя живот, каза си Катя, дай боже, ще има и други интересни и умни мъже, а къде би ги намерила Елка? Та тя не ходи никъде, с никого не общува, вярно, пътува в чужбина, но в тези туристически групи се събират предимно жени, ако се случи и някой мъж, той непременно е с жена си или с детето си. Самотните богаташи не пътуват с екскурзионни групи. Еля не може да се запознае с някого и на улицата — още от малка строго са й внушили, че това не бива да се прави. Вярно, на Елка не й пукаше от родителските забрани, но пък и сама прекрасно разбираше: при положението на баща й никой от семейството няма право да рискува със случайни познанства. Така можеш да доведеш вкъщи собствения си грабител или убиец…

Еля най-сетне се успокои и момичетата си бъбриха почти до единайсет часа. Когато се прибираше, Еля извади от пощенската кутия вестниците и малък бял плик. На него нямаше адрес и тя замислено го повъртя в ръцете си, размишлявайки дали да го отвори, или да го отнесе на родителите си. Любопитството победи, Еля разкъса плика и извади сгънат на четири лист. На него с едри печатни букви пишеше: