Смърт и малко любов

Глава 12.

— Разбира се, можем да хоспитализираме майка ви, щом настоявате, но ще трябва да лежи в коридора и няма да има кой да се грижи за нея.

Лекарката избърса ръцете си, които бе измила грижливо, след като прегледа Вероника Матвеевна. Да хоспитализира седемдесетгодишна болна с инсулт? Та главният лекар ще я уволни тутакси, дори без предупреждение. Болницата и без това е препълнена, оборудването е старо, лекарите не достигат, стаите са претъпкани — двойно над допустимата санитарна норма. Никой няма да позволи да бъде приет в болница парализиран човек, който няма да оздравее, а от друга страна, може и да живее много дълго.

— И какво да правя аз сега? — объркано попита Турбин, като й подаваше шлифера.

— Наемете болногледачка, ако не можете вие да се грижите за нея — равнодушно отвърна лекарката.

— Но аз и понятие си нямам от какви грижи се нуждае един парализиран човек! — отчаяно възкликна той.

Дожаля й за него. Толкова красив младеж — и ей го на, за един миг се е оказал прикован към парализираната си майка. Но тя с нищо не можеше да му помогне.

— Знаете ли, в моя район има много такива болни. Ако искате, ще ви дам техните адреси и телефони, свържете се с тях, те ще споделят опита си с вас. Сестрата ще идва всеки ден да й бие инжекции, а аз ще намина след два дни. Не забравяйте всеки ден по два пъти да мерите кръвното й налягане. И не се отчайвайте. Страшно е само в началото, а после всичко ще се нормализира. Ще свикнете, ще се научите как да й бъдете полезен, ще ви олекне. Честна дума — обещавам ви го. През тези десет години много пъти съм виждала хора в такова положение.

Той затвори вратата след нея и се върна в стаята. Майка му лежеше с отворени очи, абсолютно неподвижна, някак восъчна. Валери седна във фотьойла до прозореца и сякаш се вкамени.

Когато дотича вкъщи след срещата с Марат в Серебряний бор, майка му готвеше в кухнята.

— Мамо, остави за минутка готвенето. Трябва да те питам нещо.

Той наистина беше сигурен, че това е въпрос на две минути. Ще я попита, тя ще отговори, може би ще му покаже някакви документи, за които никога и през ум не му е минавало да попита. В неговия акт за раждане в графата „баща“ пишеше: „Виктор Фьодорович Николаев“ и майка му веднъж му беше обяснила, че името Турбин е известно и тя искала синът й да носи същото име като прадядо си дворянина и дядо си архитекта. Това обяснение никога не бе будило у Валерий нито въпроси, нито недоумение. Наистина Турбин беше по-хубаво от някакъв си там Николаев — тези Николаеви с лопата да ги ринеш, във всяка паралелка има по двама.

— Питай, синко — усмихна се Вероника Матвеевна, избърса в престилката набрашнените си ръце и седна на една табуретка.

— Кажи ми пак какъв е бил баща ми?

Лицето на Вероника Матвеевна посивя и това не остана скрито от сина й.

— Защо изведнъж ми задаваш такъв въпрос? Случило ли се е нещо?

— Случи се. — Помълча, събирайки кураж. — Днес ми казаха, че баща ми е санитар в моргата, който е бил в затвора, защото се е гаврил с трупове. Кажи ми, че не е истина и аз никога вече няма да се върна към този въпрос.

Лицето на Турбина още повече притъмня:

— Кой ти каза? Кой е посмял?…

— Няма значение, мамо. Важно е само едно — вярно ли е или не.

— Той ли те намери? И е говорил с теб?

— Кой? Кой е трябвало да ме намери и да говори с мен? Отговори ми най-сетне.

— Баща ти. Тази отрепка. Той ли ти го каза?

— Значи е истина — глухо каза Валерий, облегна се на стената и затвори очи.

Тогава тя му разказа всичко. Как бе открила гниещия труп на починалия съсед, как младичкият санитар от моргата Павел я бе наливал с водка, за да намери сили у себе си да му помогне, защото никой друг не бе пожелал да го стори. Как после се бе върнал, как отново бяха пили двамата, как той бе останал през нощта при нея и как тя го бе изгонила на сутринта. И как дори когато бе открила, че той е откраднал нейния старинен и много скъп пръстен, не бе хукнала да го търси, не бе потърсила и милицията, макар прекрасно да е знаела къде може да го намери. Тогава се е срамувала. Била е отвратена. Мразела се е.

Два месеца по-късно разбра, че е бременна. Не се сети веднага — отдаваше го на започващ ранен климактериум. Понеже не бе раждала и никога дотогава не бе лягала с мъж, менструацията й и без това бе нередовна. Само постоянното главоболие и сънливостта я накараха да се прегледа. Лекарят установи бременността — седма-осма седмица. Тя и без него знаеше от кога е — възможността за зачеването бе само една.

И точно тогава я извикаха в ректората и тържествено й съобщиха, че тя — като партиен член, участващ активно в обществения живот на института — е препоръчана за двумесечна командировка за обмяна на опит в Чехословакия. Беше 1967 година, командировки в чужбина получаваха само най-големите късметлии или най-пробивните. И Вероника Матвеевна изпадна в еуфория. Не можеше да откаже. Трябваше да тръгне след две седмици. Веднага потърси гинеколог — една стара позната, на която имаше голямо доверие, с надеждата да направи аборт през тези две седмици. Не й провървя — оказа се, че познатата й е в отпуска. Ужасена, отиде в женската консултация по местожителство, поиска направление. Накараха я да си направи изследвания и чак тогава й изписаха направление. Грабна направлението и хукна към болницата, но там научи, че за аборти има голяма опашка и могат да я приемат едва след дванайсет дни. А до тръгването й оставаха само седем. Тя моли, умолява, плака, обяснява, че заминава в чужбина за два месеца и непременно трябва да успее… Завеждащата отделението презрително й подхвърли направлението и я сряза, че, видите ли, имате време да се мотаете по чужбините, а да почакате на опашка заедно с хората, които не пътуват за никъде — за това сте много заета. Разбира се, Вероника Матвеевна можеше да се обърне към колегите си от института с молба да й помогнат с протекция в някоя болница, та дори тя да е най-лошата, но… четирийсет и две години, неомъжена, партиен член с безупречна репутация. Срамуваше се.

Замина за Чехословакия бременна, а след два месеца, когато се върна, беше вече късно. Никой не би се наел да прави аборт при четири и половина месечна бременност.

Тя се примири и дори започна да се радва, че ще си има дете. Но от ума й не излизаше споменът за страшния ден, предшествал това зачеване. Колко бе изпила тогава? Бутилка водка през деня и още една изпиха двамата вечерта, когато дойде Павел. Ами той колко изпи? Смътно си спомняше, че след бутилката, която изпиха заедно, тя отвори още една, самата тя не пи повече, а Павел си наливаше. А кой знае колко беше изпил през деня, преди да се върне при нея!

Беше чела специална литература за деца — изроди, които се раждат от родители алкохолици, но все пак реши да се консултира при специалисти. Разбира се, на никого не каза за своя проблем, представяше интереса си като чисто професионален, интересуваше се какви патологии в сферата на ушите, носа и гърлото може да са следствие от алкохолизирането на родителите. Обясниха й всичко подробно, показаха й както спиртосани изродени плодове, извадени от утроба, така и снимки на родени деца.

Косата й се изправяше, нощем я измъчваха кошмари. А детето в корема й растеше ли, растеше, вече започваше да мърда…

Когато момчето се роди, Вероника Матвеевна дълго и тревожно се взираше в него, търсейки признаци на израждане или непълноценност. Но Валерик бе здрав и невероятно красив, с гъста черна коса и тъмносини очички. Още от самото раждане тя разбра, че той поразително прилича на Павел. И започна да се моли приликата да остане само външна.

При най-малките признаци на неразположение тя го мъкнеше по лекари, харчеше луди пари за продукти, стараеше се синът й да се храни само с пресни и полезни неща, колкото и да й струваше това. Полагаше всички усилия лятната му почивка да бъде пълноценна. Ужасно се страхуваше, че генетиката му не е съвсем в ред, и се стремеше начинът му на живот да бъде максимално здравословен, та поне до известна степен да неутрализира всички възможни наследствени болести. Чувстваше се виновна пред сина си: та нали беше пияна, когато го зачена с пиян мъж! С мъж, когото бе видяла за пръв и последен път в живота си, за когото не знаеше абсолютно нищо освен името и местоработата му. И че е крадец. Кой знае от какво бе боледувал този мъж и какви са били родителите му! Понякога терзанията й бяха непоносими. В определени моменти дори искаше да намери Павел, за да го попита за здравето му, но се възпираше. Не можеше да го гледа. А и не можеше да допусне той да научи за детето.

С времето тя се успокои. Валерий беше вече на шестнайсет, отличен ученик и майката не забелязваше у него никакви признаци на сериозна патология. Май всичко се размина, облекчено си мислеше Вероника Матвеевна, като се вглеждаше в снажната фигура и красивото лице на сина си, и с гордост подписваше всяка седмица неговия пълен с отлични оценки бележник. Но тази радост трая по-малко от година. Веднъж на улицата тя срещна Павел. След като поговори с него няколко минути, разбра, че всичко е много по-лошо, отколкото бе очаквала. Ако не я бе излъгал, Павел имаше тежка полова психопатия, която се бе изразила отначало в ексхибиционизъм, а после в некрофилия. Но като гледаше бащата на своето момче, разбираше, че той не я е излъгал.

Павел поиска пари. И се започнаха местенията. И я обзе нов страх — да не би Павел да реши да разкрие тайната пред сина им.

Павел се гавреше с нея, изнудваше я за пари, оскърбяваше я, тормозеше я. Но тя търпеше. А сега, когато Валерик порасна, към старите й страхове се прибави още един — този път тя се страхуваше, че внуците й ще бъдат изроди. Защото се знае, че много болести се предават през поколение — децата се раждат здрави, а внуците плащат за греховете на дядовците си.

Когато в живота на Валерий се появи Елена Бартош, Вероника Матвеевна с ужас си помисли, че ако Павел научи за предстоящата женитба на сина си с момиче от заможно семейство, той вече няма да се задоволява с жалките трохи, които тя някак успяваше да откъсва от семейния бюджет. Но нищо не можеше да стори: нали не можеше да се премести при Павел и да контролира всяка негова стъпка! Когато вървеше по улицата, постоянно уплашено се озърташе, търсейки с поглед познатата тежка, подпухнала фигура, страхуваше се да не би Смитиенко да намери Валерий. Веднъж при нея дойде един чудесен младеж — Марат Латишев, който ужасно страдаше за Еля, и тя се зарадва, че се бе сдобила със съмишленик. Много разчиташе двамата да успеят да провалят сватбата, но не успяха. И в деня на сключването на брака тя помоли Марат да я закара до гражданското, защото се страхуваше да не би там да се появи Павел. Той изобщо нямаше съвест, можеше и да се появи и да стане голям скандал…

След като изслуша разказа на майка си, Валерий разбра, че изобщо не може да мисли за връщане при Еля. През нощта след този разговор Вероника Матвеевна се почувства зле. Той повика „Бърза помощ“, но инсултът смаза възрастната жена, преди лекарят да дойде. И ето че сега Валерий остана сам — без годеница, с парализирана майка и в пълна неизвестност какво ще прави по-нататък. Едва вчера бе лежал до Еля на плажа в Серебряний бор и животът му бе изглеждал ако не прекрасен, поне напълно задоволителен. Беше минал само един ден, а вече му се струваше, че всичко това не се е случило с него. Беше се озовал в друг свят — света на болестите, лекарствата, инжекциите, подлогите и борбата с раните от залежаване… Всичко рухна само за един миг.

Обработката на сведенията за кандидат-младоженците и регистрираните двойки отне повече време, отколкото Настя бе очаквала. Първо, беше позабравила как се пишат компютърни програми, но героично отхвърли помощта, която й предложи Алексей, и все пак състави програмата. Второ, дискетите, на които бяха сведенията, се оказаха вирусоносители и се наложи да изгуби доста време, докато ги излекува, преди да прехвърли информацията от тях в компютъра.

Антон Шевцов предложи да й помогне, както сам се изрази, като чирак. Настя се съгласи на драго сърце, защото разпечатките бяха на рула и с тях се работеше изключително трудно — хартията постоянно се увиваше и изскачаше от ръцете. Те разрязаха рулата на парчета, съответстващи по дължина на разстоянието от прозореца до вратата на Настината стая, и ги подредиха на пода, като ги притиснаха от двете страни с томове от енциклопедията.

— Ще търсим жена над четирийсет години, която е подавала заявление, но не е сключила брак — обясни Настя на Антон. — Компютърът ми дава името, а вие търсите в списъците данните за въпросното лице. Задачата ясна ли е?

Антон кимна и застана на колене — най-удобната поза за разглеждане на хартиените ленти.

— Започваме. Диденко и Мацкова.

След две минути Антон ги намери в списъците.

— Мацкова, родена през 1973 година.

— Не става. Иванов и Кругликова.

— И Кругликова е млада, родена е през 1970-а.

— Угрехелидзе и Серобаба.

— Галина Михайловна Серобаба, родена през 1953-а.

— Чудесно! Сега погледнете дали се е омъжила.

Този път Антон се забави, като се взираше в дългата лента на разпечатката.

— Да, омъжила се е година по-късно за някой си Давидов.

— Грузинецът е отпаднал — дълбокомислено коментира Настя. — Продължаваме. Аристов и Лукичова…

Чистяков замина за Жуковски, за да се срещне със свой аспирант, който се готвел за защита на дисертация, тъй че Настя се сети, че обяд отдавна е минал, когато взе да й призлява от глад. До този момент бяха открили три жени на възраст над четирийсет години, чиито сватби по някаква причина не се бяха състояли.

— Сега ще заредим организмите с някаква храна и ще отидем да видим тези дами — реши тя. — После ще продължим по списъците.

Този път не им провървя, успяха да намерят само една от трите жени, другите не бяха в Москва. Едната била на курорт някъде в чужбина, другата — в командировка. Неосъществената съпруга, която завариха вкъщи, им разказа весело, че я помолили да услужи на някакъв добър човек, за да може той да получи жилище от своето учреждение. Разбира се, той щял да й се отблагодари за помощта. Но докато минало времето между подаването на заявлението и сключването на брака, ръководството в службата на годеника се сменило, той се издигнал много и му предоставили жилище без каквито и да било условия, така че естествено необходимостта от фиктивен брак отпаднала.

Към седем часа вечерта Антон закара Настя обратно вкъщи.

— Ще продължаваме ли? — попита той, когато тя отвори вратата, за да слезе от колата.

— Ако не сте уморен. Но ми е страшно неудобно да ви експлоатирам…

— Настя, нали се разбрахме! — упрекна я той и заключи колата.

Вкъщи тя отново седна пред компютъра, а Шевцов се настани на пода сред разпечатките.

— Жданов и Кохомская.

— 1968 година.

— Рожнов и Огнева.

— 1970 година.

— Малахов и Никитина.

— 1955 година.

— Погледнете сключен ли е бракът.

— Да. Тя се е омъжила за Грядовой.

— Слободии и Кузина.

— 1975 година…

Към десет часа от толкова букви и цифри очите им вече отказваха да виждат.

— Стига, Антон, вървете си вкъщи. Съвсем ви изтормозих.

— Защо не преминем на ти? — предложи той, както седеше по турски на пода. — Каторжният труд сближава.

— Добре — съгласи се тя. — Но това не променя нищо. Изводът пак е, че те изтормозих.

— А когато си тръгна, ти ще си легнеш ли?

— Не, разбира се. Ще продължа да търся.

— Тогава ще остана.

— Но вече е късно…

— Настя, какво значи късно? Късно е, когато младо момиче трябва да се прибира само по тъмните улици. А аз съм мъж, и то с кола. Ще си тръгна, когато ти капнеш и решиш да спрем.

— Тогава ще трябва да се заселиш тук завинаги — усмихна се тя. — Ще капна чак когато умра. Може би малко по-късно. Стахеев и Полянская.

— 1963 година.

— Есипов и Телятникова…

На Лариса й се струваше, че пикочният й мехур ей сега ще се пръсне с оглушителен трясък. Не можеше да търпи повече.

— Трябва да отида до тоалетната — жално каза тя.

Той мълчаливо излезе от стаята и й донесе подлога.

— Не мога пред теб… Заведи ме в тоалетната.

Сълзи бликнаха от очите й. Нима ще трябва да изживее и това унижение?

— Или така, или никак — промърмори нейният мъчител и пъхна подлогата под задните й части. — Намерила си кога да се стесняваш.

Едната й ръка беше все така прикована с белезниците към радиатора, а другата — вързана за тялото. Беше съвсем безпомощна.

— Трябва да си сваля пликчетата… Не мога така…

Той се наведе и с рязко движение смъкна малките й прозрачни пликчета.

— Хайде. Аз ще се обърна.

Лариса затвори очи. Искаше й се да умре. Той спокойно, без никаква погнуса изнесе подлогата изпод нея.

Боже мой, в какво се натресе! Спомни си имената и телефоните на двама приятели на Сергей, които със сигурност знаеха къде е той и имаха връзка с него. В първата минута понечи да каже това на мъчителя си, но изведнъж си помисли, че не само тя, но и Серьожа ще попадне в ръцете на този луд. Именно — луд е, това е очевидно. Той ще убие Серьожа, а преди това ще го изтезава. Не, тя ще се постарае да не допусне това. Ще търпи колкото може, ще се опита да спаси Серьожа от този чудовищен маниак.

— Е, спомни ли си някого?

— Още не.

След процедурата с подлогата на него и през ум не му мина да й обуе пликчетата и сега Лариса лежеше на пода съвсем гола. Забеляза, че мъчителят й от време на време поглежда към оголените й бедра и покрития със златисти косми венерин хълм. Може би ще успее да го смекчи поне с това? Беше готова да му се отдаде, за да облекчи малко участта си. Но най-важното — за да спаси Серьожа.

Въпреки болките в цялото тяло, тя се постара леко да разтвори крака, та да изглежда по-съблазнително. Погледите на мъжа зачестиха и сега се спираха върху нея за по-дълго. Лариса отново промени позата си и не можа да сдържи стона си — по задните й части и бедрата не бе останало здраво място от ритниците.

— Какво се въртиш? — недоволно попита той. — Спомни ли си?

— Не още.

— А защо се разклечи? Да не ти се чука?

— С мъж като тебе? Разбира се. — Тя опита да се усмихне подмамващо, но усмивката й излезе жалка и кисела. — Толкова си необикновен, силен, загадъчен. Всяка ще бъде щастлива да…

— Така ли? — Той я погледна с любопитство. — Да не лъжеш?

— Честна дума.

— Сега ще проверим. — Като я гледаше присмехулно, той разкопча панталона си. — Е, какво? Да не се отказваш? Значи ще бъдеш щастлива да се начукаш с мен, така ли? Да видим тогава. — Свали делово панталона и гащетата си, със силен удар разтвори краката й и застана на колене между тях. — За последен път те питам. Да не кажеш после, че съм те изнасилил.

Лариса я достраша, но мъжествено си наложи да се усмихне:

— Моля ти се, нали сама предложих!

— Добре, щом е така. — Внезапно се наведе и запуши устата й с длан. — Да не ти хрумне да викаш — просъска той, втренчен в очите й, после бавно легна и се намести по-удобно.

Всичко ставаше като на забавен кинокадър. Мъжът се движеше бавно, ритмично, методично правеше еднообразни движения и не откъсваше поглед от лицето й. В очите му Лариса не видя нищо — нито сладострастие, нито животинска похот, нито дори намек за изпитвано удоволствие. Беше лице на експериментатор, който с любопитство наблюдава на предметното стъкло под микроскопа как живеят и се размножават микроорганизмите. Дори в кулминационния момент лицето му не се промени и не трепна, само между зъбите му се процеди нещо средно между въздишка и съскане.

Той стана, облече се и седна във фотьойла, като го обърна така, че да бъде лице в лице с жертвата си.

— Нищо особено няма у теб — каза, сякаш разсъждаваше на глас. — Тялото ти е като на всички. И ти също като всички си мислиш, че имаш между краката безценно съкровище, с което можеш да купиш света. Кой знае защо, всички жени си мислят така. Кой ли ви е внушил тази глупост?

Лариса беше отчаяна. Всичко се получи далеч не така, както бе разчитала, стана дори по-лошо. Той даже не я изнасили, просто се възползва от нея като от предмет. И тя няма в какво да го упрекне, наистина сама му се предложи — не я бе карал.

— Твоят Серьожа сигурно ти е казвал, че по-добра от теб в кревата няма, а ти си повярвала.

— Не, не ми го е казвал.

Добре, помисли си Лариса, със секса не успях — я да опитам да те заприказвам. Всичко, само не и бой. Вчера от изненада, болка и ужас тя съвсем си бе изгубила ума, но днес успя да се стегне. Знаеше си този недостатък: щом се случеше нещо неочаквано, мигом се стъписваше и загубваше ума и дума. След известно време обикновено успяваше да се успокои и да мисли по-трезво, макар че вече беше късно и бе направила цял куп глупости.

— А какво ти е казвал? — попита мъжът.

— Казвал ми е, че е много привързан към мен, че с мен му е топло и спокойно. С него се познаваме много отдавна.

— Разкажи ми — поиска той.

Лариса се учуди, че това може да му бъде интересно. Но въпреки това започна да разказва дългата и не твърде весела история на познанството си със Сергей Артюхин. Едва ли щеше да разчувства този маниак, но поне можеше да отвлече вниманието му…

Като малки те живееха в един блок и ходеха в едно и също училище, само че Серьожа беше с пет години по-голям. Когато тя беше на тринайсет, изнасилиха я осем момчета, с които бе отишла в някакъв сутерен да слушат музика. Същата вечер Сергей я намери разплакана, с разкъсана рокля в градинката недалеч от блока. Разказа му всичко.

— Да вървим в милицията! — решително каза той, след като изслуша Лариса. — Ще ги намерят.

— Не, за нищо на света! — завъртя глава тя и отново се разплака. — Аз съм си виновна. Срам ме е. Трябваше сама да помисля. Сто пъти са ме предупреждавали за тези сутерени.

— А защо отиде, щом са те предупреждавали?

— Мислех, че на мен нищо няма да ми се случи. — Тя подсмръкна.

— Добре, не се тормози сега. — Сергей покровителствено я потупа по рамото. — Това място не подлежи на амортизация. Голяма работа — осем души! Плюй и отмини! И недей да плачеш. Знаеш ли още колко мъже ще имаш в живота си? Ще им изгубиш бройката.

— Какво приказваш! След всичко това нито едно момче няма да ме пипне повече…

— Ей че си глупачка! — разсмя се Артюхин. — Че кой ще разбере! Не е написано на лицето ти.

— Какво като не е написано! Сега съм някак омърсена… Ох, Серьожа, как ще живея занапред! — Тя се разрида, заровила лице в широката му гръд.

— Абе нормално ще живееш, успокой се. След една седмица няма и да си спомняш за тях. А освен нас двамата, никой друг не знае какво ти се е случило. И няма да научи.

Той я заведе у дома си, даде й игла и конец, за да зашие прекалено разкъсаните места по дрехите си. Не беше нужно много да се престарава: родителите на Лариса бяха отишли на курорт, а нея бяха оставили с прабаба й, която бе много стара и полусляпа.

След тази вечер Лариса разбра, че се е влюбила в осемнайсетгодишния Сергей Артюхин. Носеше това разгарящо се чувство вътре в себе си, грижливо го криеше от чужди очи и се грееше под лъчите му, които ставаха все по-горещи.

Лятото свърши, а през ноември Артюхин трябваше да отиде в казармата. След онзи случай те понякога се виждаха на улицата или в двора и Лариса плахо и нежно му се усмихваше, а той заговорнически й намигаше. На няколко пъти Лариса го видя с разни момичета и отровното жило на ревността всеки път пронизваше малкото й сърчице.

След две години Сергей се върна и Лариса разбра, че го обича още по-силно. През тези две години бе мечтала за него, бе мечтала как той ще се върне и ще я види — пораснала, красива — и непременно ще се влюби в нея. Но когато го видя отново, й стана лошо в буквалния смисъл на думата. Зави й се свят и сърцето й спря да бие. През тези две години така бе раздухала чувствата си, че сега щом видеше Сергей, едва не губеше съзнание. Умираше от любов. Само сляп човек не би го забелязал, а Сергей Артюхин не бе сляп.

Месец след завръщането си от казармата той я срещна в същата градинка, тя седеше на същата пейка, на която бяха разговаряли преди две години. Сякаш през цялото това време го бе чакала тук.

— Как е? — попита я весело и седна до нея.

— Аз те обичам — изтърси тя, безсилна да се овладее, и впери в него огромните си бездънни очи.

— Леле-леле! — Той извади цигари и запали. — Че на колко си години? На шестнайсет?

— Още съм на петнайсет.

— И вече си влюбена? — засмя се Артюхин.

— Не вече, а от цели две години!

Тя толкова се бе измъчила през тези две години, че дори не изпитваше неудобство. Беше й все едно.

Сергей се поухили и алчно огледа нейната заоблена и вече съвсем женска фигурка. В края на краищата нали не е девствена…

— Е, щом ме обичаш, да вървим тогава!

Той здраво я хвана за ръката и я поведе нанякъде, както се оказа — у приятел, който заминал и му оставил ключовете от апартамента си.

От този ден Лариса Самикина се превърна в предано куче за Сергей Артюхин. Той изобщо не вземаше деветокласничката на сериозно, пред очите й сваляше други момичета, водеше ги у дома си и ходеше с тях ту в Петербург за белите нощи, ту на морето, ту другаде на разходка и да пийнат водчица. Тя страдаше, губеше съня и апетита си, не можеше да учи. И щом той й подсвирнеше, тичаше при него, щастлива и сияеща. Принадлежеше му напълно и безусловно.

Колкото и да е странно, с възрастта не й мина. Сергей не престана да хойка с други жени, но сега вече не го правеше толкова явно. Лариса порасна и той я щадеше. Именно щадеше я, защото не изпитваше срам пред нея. Инак щеше ли да й признае, че бе изнасилил някаква мадама? Хем не просто й призна, а я помоли да му осигури алиби…

… Мъчителят слушаше Лариса внимателно, нито веднъж не я прекъсна, само понякога й задаваше въпроси и в един момент на нея й се стори, че мъжът почти й съчувства. Може и той да е имал нещастна любов, помисли си тя, и от това да се е побъркал. Може би ако разговаря с него човешки, той ще омекне, ще стане по-добър и няма да я бие повече.

— Добре де, не ти ли е отвратително да обичаш такъв негодник?

Въпросът бе неочакван за Лариса. Защо нейният мъчител бе решил, че Серьожа е негодник? Нима бе казала за него дори една лоша дума? Нима се бе оплакала?

— Не е негодник — възрази тя. — Много е добър.

— Ами че той те е развратил, как ще е добър! Била си на петнайсет години, та това е подсъдно, не си ли го помисляла?

— Но аз го обичах! — разпалено взе да защитава Лариса своя любим. — Аз самата го исках, той не ме е развращавал. Да не сте посмели да говорите така за него!

— Обичала го била. — Мъжът се ухили презрително. — Та този твой Серьожа изобщо не мисли за теб, а ти ми разправяш: „Обичах го.“ Видял една сладка мацка, младичка, свежа, която примира от желание, чак се е подмокрила — защо да не се възползва? Пука му на него за твоята любов и за твоите трепети. Ей го, дощяло му се на пияна глава — отишъл и изнасилил първата срещната мадама, а ти по цели дни го чакаш да ти обърне внимание. Пък и ти самата с нищо не си по-свястна от него. Той изнасилил и пребил момичето, а ти го прикриваш, мамиш следователя. Нали и ти си жена като онова клето момиче? Не ти ли е жал за него? Постави се на нейно място.

— Аз съм била на нейно място — тихо каза Лариса. — Нали ти разказах!

— А, не, това е съвсем друго. Ти си пострадала заради собствената си глупост, сама си си виновна, че си се повлякла с непознати момчета в някакъв сутерен. Музика й се слушало, видите ли! А нейната вина каква е? Че на твоето приятелче нещо му подскочило в гащите? Не се сравнявай с нея, кучко похотлива! Ти си десет, не, сто пъти по-лоша от нея. Същата отрепка си като твоето гадже. Той ти се подиграва, а ти го търпиш — значи с нищо не си по-свястна от него. Получаваш това, което си заслужила.

— Аз го обичам — едва чуто промълви тя. — Нищо не мога да направя. Опитах се да го напусна, но разбрах, че не мога. Омагьосал ме е. — Все още се надяваше с откровеност да пробуди у него поне някакви човешки чувства. Но мъчителят й с всяка секунда все повече се разяряваше, очите му злобно засвяткаха, устните му побеляха. Лариса разбра, че сметките й са излезли криви, че нещата вървят дори на по-зле.

— Че как можеш да го обичаш тоя смрадлив пръч! — Той вече почти крещеше. — Човек обича с главата си, а онова, което чувстваш ти, го чувстваш със съвсем друго място. Искаш да го спасиш, така ли? И ме будалкаш, че не знаеш на кого да се обадиш и кого да попиташ? Лъжеш ме през цялото време, мръсна уличнице! — Скочи, отново натъпка в устата й парцала и го залепи с лейкопласт.

Лариса затвори очи. Сега той ще я бие. Господи, как ще го понесе…

Първият ритник беше по слабините й, вторият — по корема.

— Искаше да ме подкупиш с оная си работа, а? Мислеше, че ще се размекна? Криви излязоха сметките ти, кучко, хич не се и надявай — мърмореше той, докато я риташе: методично, не силно, но много болезнено.

От гърлото й се изтръгваха глухи, бълбукащи звуци, от очите й отново рукнаха сълзи. Тя лежеше на пода — вързана, гола, абсолютно безпомощна — и мечтаеше само за едно: да умре.

Настя и Антон бяха проверили вече над половината имена от списъка на подалите заявления, които липсваха в списъка на сключилите брак. Бяха предимно млади жени — до двайсет и три, двайсет и пет години. По-възрастните издирваха, отиваха в домовете или на работните им места, питаха ги защо не се е състояла сватбата. Причините бяха различни: автокатастрофа, поради която годеникът дълго лежи в болница, изневери, предателства, глупави скарвания, родителска намеса, корист. Но нито една от жените, първо, не приличаше на онази, която бе снимал в ритуалната зала Антон Шевцов, и, второ, не правеше впечатление на психично болна.

Те се връщаха у Настя и отново се захващаха да проверяват сведенията.

— Яцеленко и Дубинина.

— Дубинина, родена през 1974 година.

— Нарозников и Острикова.

— И тази е млада, 1972 година.

— Ливанцев и Алеко.

— Алеко ли? — Антон вдигна глава от разстланите по пода списъци. — Настя, все пак си вкарала вирус в машината.

— Откъде ти хрумна? Има ли нещо странно?

— Със сигурност си спомням, че видях тези две имена в списъка на сключилите брак. Рядко фамилно име е, няколко пъти се препъвах, докато го прочета.

— Може да се е омъжила за друг. Провери пак, ако обичаш.

Антон бавно запълзя на колене покрай дългите ленти, като се взираше в дребните букви.

— Със сигурност помня, че видях Ливанцев и Алеко. Къде се дянаха сега? Имаше ги, определено… А, ето ги. Точно така, Ливанцев и Алеко. Сключили са брак през април 1993 година.

— Ах, по дяволите, наистина ли има вирус?

Настя много се притесни. Ако се окажеше, че база данните и програмата са повредени и компютърът им дава съвсем други имена, щеше да се наложи да започнат отначало. И още по-лошо — да работят на ръка. Да сверяват списъците, като единият чете, а другият проверява. Работа за цяла година…

Внезапно я споходи една мисъл. Нали в съответствие с програмата компютърът трябваше да й даде онези двойки имена, които не се повтаряха, тоест които не фигурираха и в двете бази данни? Те изхождаха от мисълта, че такива имена може да се появят само в случай че годениците са подали заявление, но не са сключили брак. Но възможно бе да бъде и другояче: сключили са брак, без да подават заявление. Вярно, това не е законно, но срещу подкуп всичко може. Къде-къде по-незаконни работи се вършат срещу подкуп. Това непременно трябва да се провери. Може би в компютъра няма никакъв вирус и ще успеят спокойно да продължат работата си.

— Антон, потърси бързичко тази двойка сред подалите заявление. Ако там ги няма, значи всичко е наред, машината не е заразена.

Шевцов отново запълзя по пода покрай разстланите списъци.

— Има ги — обяви след малко, учудено вдигнал глава. — Ливанцев и Алеко са подали заявление през октомври 1992 година.

— Значи все пак е вирус — тежко въздъхна Настя. — Толкова труд на вятъра! Ще се пръсна от яд! Добре, да вървим в кухнята, ще си починем малко и ще започнем всичко отначало, и то на ръка. Не съумях да използвам компютърната технология при разкриването на престъпления.

Тя запари пресен чай за Антон, на себе си наля нес кафе. Настроението й ужасно се развали, дори й идеше да се разплаче от яд.

— Между другото защо са им определили толкова дълъг срок? — замислено произнесе Шевцов, отхапвайки огромен залък от сандвича, който му направи Настя.

— За какво говориш? — не разбра тя.

— Ами подали са заявлението през октомври, а са сключили брак през април. Половин година. Няма такива срокове, максимумът е три месеца.

— Сигурно не си видял добре — уморено махна с ръка Настя. — Очите ти са вече уморени, вниманието се разсейва, може да си погледнал на друг ред…

— Нищо подобно — разгорещи се Антон. — Изобщо не съм уморен. Не може да съм сбъркал.

— Може, може. Да ти налея ли още чай?

— Абе не може, като ти казвам! Какво, не ми ли вярваш?

— Слушай, защо се вълнуваш толкова? — учуди се на неговата разпаленост Настя. — Голяма работа — сбъркал си месеца. По-важни са имената.

— Не, не искам да си мислиш, че греша. Ако съм невнимателен, може да пропусна или да прочета погрешно някое име. А ти ще се страхуваш, че съм сбъркал, и после ще проверяваш всичко след мен. Не искам да става така. Да идем да проверим.

— Абе стой си тук, има време да проверим.

— Не, да идем! — упорстваше младежът. — Аз самият искам да се убедя, че не съм сбъркал.

Настя се надигна с въздишка и се потътри към хола. Забавляваше я вълнението на Антон и почти детинското му желание да се реабилитира в нейните очи, да докаже, че е също толкова неуморим, колкото и тя.

— Ето виж: Ливанцев и Алеко, тук пише октомври 1992 година, а тук — април 1993 година. Виждаш, че не съм сбъркал. И все пак такива срокове няма.

— Е, какво си се заял с този срок! — разсеяно му отвърна Настя, която вече бе потънала в размисли как да поправи компютъра и какво ли ще каже Льошка утре, когато се върне от Жуковски и разбере. — Вероятно те са помолили да го удължат, причините може да са какви ли не. Определили са им януари, но се е разболял или е починал техен близък, или пък някой от тях е бил изпратен в дълга командировка… Важното е, че в края на краищата са се оженили.

— Настя — повика я Антон и гласът му бе някак странен. — Настя, тази Алеко не е онази.

— Как така тази не е онази?

Той продължаваше да стои на колене на пода, ниско приведен над списъците.

— Шантава история! — промърмори. — Константин Ливанцев през октомври 1992 година е подал заявление за сключване на брак със Светлана Петровна Алеко, а след половин година, през април 1993-а, е сключил брак с Ирина Виталиевна Алеко. Нищо не разбирам.

Настя скочи и клекна на пода до него.

— Ясно. Кой знае защо, той не се е оженил за Светлана Петровна. А подавал ли е заявление заедно с Ирина Виталиевна?

И двамата, проснати на пода, започнаха да преглеждат списъците и доста бързо намериха записа за подаденото от тях заявление през януари 1993 година.

Настя стана и започна да разтрива гърба си, който жестоко я заболя.

— Много интересно, много — промърмори тя. — Някой си гражданин Ливанцев, трийсет и четири годишен, решава да се ожени за Светлана Петровна Алеко, която тогава е вече на четирийсет и осем. Сватбата трябва да се състои през декември или януари, но кой знае защо — не става. Вместо това, чевръстият гражданин Ливанцев през януари подава заявление, а през април сключва брак с Ирина Виталиевна Алеко, двайсет и пет годишна. Дали не е дъщерята на изоставената от него Светлана Петровна? И ако е така, тогава… — Грабна бързо телефона и набра номера на Коротков. Нямаше го, но успя да открие Селуянов. — Коля, намери ми бързо адресите на Светлана Петровна Алеко и Ирина Виталиевна Алеко-Ливанцева.

— За какво ти са?

— Коленка, после ще ти кажа, после. Търси адресите, докато аз се обличам.

— Защо, гола ли си? — пошегува се по своя недодялан начин Селуянов. — Абсолютно гола, притиснала телефона до разкошната си гръд?

— Ще те убия! — обеща Настя и тресна слушалката.