Смърт и малко любов

Глава 14.

— Антон Шевцов ли? Разбира се, всички прекрасно го познаваме, той постоянно припечелва от снимки около нас.

— Антон, фотографът? Да, често идва тук…

— Шевцов ли? Познавам го. Идва почти всяка събота…

Коля Селуянов обикаляше отделенията на гражданския регистър из цяла Москва, за да разбере има ли Антон Шевцов познати в тях. Оказа се, че има много познати. Най-сетне успяха да разберат по какъв начин е научавал адресите на младоженките.

— Антон периодически ми искаше адресите и телефоните на хора, които скоро ще сключват брак. Разбира се, давах му тези сведения — това не е никаква тайна, нали в заявленията всичко е посочено!

— А казваше ли ви за какво са му тези сведения?

— Казваше, че иска предварително да поговори с тях, да им предложи услугите си и ако те се съгласят, да уговори броя на снимките, формата, качеството на лентата, цената. Нали знаете — когато хората са вече в гражданското, създава се такава суматоха, такова вълнение, че после младоженците изобщо не си спомнят с кого и за какво са се уговаряли. Случва се да забравят да си оставят адреса или пък нещо друго. Не, разбирам го, според мен той действаше абсолютно правилно. Процедурите винаги трябва да се подготвят предварително.

Селуянов получаваше отвсякъде подобни отговори. Нещата постепенно идваха по местата си. Разбра се, че когато на местопроизшествието е пристигнала оперативната група, Антон не е бил претърсен. Когато си имаш работа с тълпа от петдесетина души, всеки от които може да се окаже убиец, и през ум не ти минава да проверяваш чантите и джобовете на човек, който ти помага, и то по молба на Каменская. А пък Шевцов е носел няколко големи сака с фотоапарати…

Докато Селуянов събираше сведения в отделенията на гражданския регистър, Юрий Коротков седеше в кабинета на един отговорен кадър от медицинското управление, който бе заел тази длъжност сравнително наскоро, а преди това дълги години бе възглавявал военномедицинската комисия. По молба на Коротков специалистът нареди да му донесат архивните материали за прегледа на Антон Шевцов от медицинската комисия.

— Да, било му е отказано — установи той, прелиствайки прошнурованите в папката документи. — Има исхемична болест на сърцето и зле лекувана черепно-мозъчна травма.

— Нима това е достатъчно основание, за да му бъде отказано да работи в МВР? — учуди се Коротков. — Доколкото знам, в казармата са го взели със същите болести.

— Е, няма място за сравнение — язвително се усмихна лекарят. — В казармата вземат, дето се вика, и куцо и сакато, дори олигофрени призовават. Там им трябва бройка, а при нас подходът е друг, ние подбираме служители не за две, а за двайсет години напред. Военните медицински комисии не обръщат много внимание на здравето; щом момчето няма оплаквания, значи е здраво, лекарите няма да се захванат специално да му търсят болестите. В края на краищата в казармата те могат да бъдат полезни в строителен батальон, там не се иска голям интелект, достатъчно е да имат здрави ръце и крака. В милицията работата е друга, нали знаете, няма защо аз да ви обяснявам.

— А какво му е все пак на Шевцов? Защо да не може да работи в милицията с последствия от черепно-мозъчна травма?

— Въпросът не е в самата травма, а че след нея Шевцов е показал шизофреноподобна симптоматика. В момента на изследването е бил напълно адекватен, но прогнозата е била крайно неблагоприятна.

— Това казано ли му е?

— Не, разбира се, че не. Ние никога не казваме такива неща. Ако беше отишъл при лекар психиатър с оплакване от нас, лекарят е щял да се постарае да му помогне и да му обясни какви са проблемите му. А на хората, преглеждани от медицинската комисия, казваме причината за отказа само в случай че болестта се поддава на лечение и след оздравяването човекът се допуска повторно да мине през комисията. Например отказваме да приемаме на работа жени с ерозия на матката, но това се лекува елементарно за месец — казваме им това и ги допускаме на комисия след излекуването. Ако обаче става дума за психопатология — не, ще прощавате. А вие защо се интересувате от Шевцов? Някоя беля ли е направил?

— Направи. Вашата прогноза май се потвърди.

— Жалко… — въздъхна лекарят.

— Защо? Нали това означава, че като специалист сте се оказали прав.

— Защото погледнете какви са показателите му за интелектуално развитие. — Лекарят обърна към него папката, като я отвори на съответния лист. — Мозъкът му е блестящ, жалко, че такъв човешки материал е отишъл на вятъра. Защото аз си го спомням този ваш Шевцов, тогава цялата комисия много го хареса — контактен, дружелюбен, усмихнат. Прекрасно момче! Лошото е, че болестта се е проявила…

Въпросът дали Шевцов има оръжие вкъщи оставаше открит, затова планираха задържането му особено внимателно, като имаха предвид нездравата му психика и непредсказуемостта на постъпките му. Оперативните работници, които отидоха при блока, където живееше фотографът, бяха петима. Те внимателно огледаха мястото, възможните пътища, по които Шевцов би могъл да им избяга, обсъдиха и начините, по които можеха да проникнат в жилището му. Внезапно един от тях — лейтенант Корчагин — видя буквално на десет метра от себе си позната физиономия. Беше Сергей Артюхин, когото бяха задържали преди две седмици и който преди няколко дни бе обявен за издирване, тъй като бе избягал след внасянето на гаранция.

Корчагин не се и замисли. Смяташе за въпрос на чест да хване този Артюхин, който никак не му бе харесал още при първото задържане. Преди две седмици го бяха пипнали в някакъв мръсен бардак, едва го откъснаха от една мадама — беше дрогиран и бясно се съпротивляваше. И най-важното: лейтенантът бе честолюбив и искаше да получи предсрочно трета звездичка. Забравил, че в момента провежда скрита рекогносцировка, преструвайки се на размотаващ се наоколо студент, Корчагин извади пистолета си и за миг се озова при Артюхин.

— Ръцете отзад! — просъска той, опря дулото в гърба му и извади белезниците.

Изненадан, Артюхин послушно изпълни заповедта. В следващия миг лицето му се разкриви от ярост.

— Подмами ме, мръсната уличница! — процеди през зъби, но Корчагин не го разбра, а и не се постара твърде да го разбере.

По физиономията на началника личеше, че Виктор Алексеевич е недоволен. Той не се разхождаше из кабинета, както правеше обикновено, когато трябваше да обмисли фактите и да вземе решение, а седеше неподвижно зад бюрото си, с очила, смъкнати на носа, и вперил поглед в някакви книжа пред себе си. Настя виждаше само част от лицето му и огромното му лъскаво теме.

— Не биваше да привличаш към работата страничен човек, без да се посъветваш с мен — ядосано я смъмри той още когато тя влезе в кабинета му. — Поне разбираш ли колко си рискувала, като си прекарвала дни наред с този убиец? Къде ти беше умът? Къде беше прочутата ти предпазливост?

— Виктор Алексеевич, но нали не знаех! — оправдаваше се Настя. — Не го заподозрях нито за миг. А от момента, когато се сетих, дори не съм го виждала.

— Била се сетила! — ръмжеше полковникът. — Никога не бих повярвал, че цели две седмици не си усетила престъпника до теб. Не ме будалкай! Толкова време да общуваш с него и да не усетиш нищо? Шестото ти чувство да не се обади изобщо?

— Не, честна дума, не.

— Щом е така — лошо. Значи нямаш усет. Явно съм те прехвалил навремето, надценил съм те. Ще трябва още да поработиш като аналитик.

Настя мълчеше, прехапала устна, и се мъчеше да спре напиращите в очите й сълзи.

— Сега друго — продължи Виктор Алексеевич. — Тъй като си в отпуска, не те извиках да те скастря за това, но щом си дошла, ще ти кажа. С кой акъл си заприказвала Артюхин, когато си го срещнала на улицата със Самикина? Да не би да си получила словесна диария? Не можа ли да си замълчиш бе, момиче?

Тя нямаше какво да отговори. Знаеше си, че бе постъпила глупаво и непрофесионално. Просто в онзи момент се беше отпуснала, вече бе в отпуска, а на другия ден й предстоеше да се омъжи… Разбира се, началникът беше прав, какво да каже човек! Всички упреци и нелицеприятни думи по повод на тази глупост вече си ги бе казала сама, и то неведнъж.

— Извинява те само обстоятелството, че нищо страшно не произлезе от грешката ти. Артюхин тогава не избяга и не направи никакви бели. Но можеше да направи. Можеше! — Той насочи към Настя огромния си пръст. — И следващия път непременно нещо ще се случи. Само глупаците се раждат с късмет. А ти не си ми глупачка.

Полковникът изля яда си и млъкна. И оттогава седеше така, без да продумва, като правеше изключение само за телефона, който звънеше често. Групата за задържането на Шевцов бе тръгнала и Настя разбираше, че докато всичко не свърши, нито тя, нито Виктор Алексеевич Гордеев ще си тръгнат от тук.

Вратата се отвори, на прага застана притесненият Коротков. Не бяха пратили за задържането на Шевцов нито него, нито Селуянов, защото Антон познаваше и двамата по физиономия и би могъл да ги забележи от прозореца по време на предварителния оглед на обстановката.

— Виктор Алексеевич, те са задържали Артюхин — избъбри той.

— Ами слава богу! — вдигна глава от книгата полковникът. — Защо не се радваш?

— Задържали са го пред блока на Шевцов.

— Какво?! — Виктор Алексеевич скочи от мястото си, а Настя, обратното — сякаш се срасна с фотьойла. — Идиоти! — закрещя полковникът. — Ами че там всичко се вижда от прозорците! Ако е видял това, Шевцов е разбрал, че на улицата има милиционери, а не случайни минувачи. Кой глупак го е направил?

— Миша Корчагин. Вече карат Артюхин насам.

— Ще му откъсна главичката на Корчагин! — страховито обеща началникът, стана целият морав и в този момент външно изцяло заприлича на Житената питка — прякор, с който го бяха удостоили още в ученическите му години заради набитата фигура и облата глава.

— Виктор Алексеевич — тихо каза Настя, — успокойте се. Трябва да променим всичко. Аз разбрах.

— Какво си разбрала?

— В жилището на Шевцов е Лариса Самикина.

Антон Шевцов бавно се отдръпна от прозореца и легна на дивана. Току-що пред очите му бяха арестували и напъхали в милиционерска кола Сергей Артюхин. Никак не му се искаше да повярва в това, тъй че когато видя на улицата странната сцена, веднага попита Лариса:

— Как изглежда твоят глупак?

Лариса представляваше страшна гледка — нейното подпухнало от побоите тяло бе неподвижно, Антон вече я удряше и по лицето и затова устните й се бяха спекли, а очите едва се отваряха. Говореше с огромно усилие:

— Серьожа е… той е нисък, по-нисък от вас… с дълга кестенява коса до раменете, има мустаци…

Описанието напълно отговаряше на онзи тип, когото току-що бяха откарали. Шевцов почувства как го обзема ярост, която става почти неконтролируема. Артюхин бе вече на няколко метра от блока, още пет минути — и щеше да влезе при тях. И тогава Антон щеше да го задържи лично. Да го задържи и заведе в милицията. Не, не просто в милицията, той щеше да го качи в колата си и да го откара на „Петровка“, щеше да поиска да извикат Каменская и лично щеше да й предаде беглеца. Нека всички разберат, включително и Настя, че той, Антон Шевцов, е способен да направи нещо, което не са направили всички те, взети заедно. Артюхин е бил обявен за издирване, търсили са го стотици хора, а го е хванал Шевцов. Нека знаят! Нека разберат! Нека проумеят, че не са били прави, когато го отхвърлиха, не го приеха на работа и му казаха, че бил болен. Той ще им докаже!

И изведнъж всичко се провали… Сега ще отведат Артюхин в милицията и всички ще смятат, че те са толкова чевръсти и умни, те са го проследили и хванали. А пък ако Каменская се постарае, тъкмо тя ще получи всички лаври. Умна женска е, има здрава хватка, нищо не й струва да измисли нещо хитро и да излезе, че залавянето на Артюхин е изцяло нейна заслуга.

Той стана от дивана и приближи до простряната на пода Лариса. Яростта бушуваше в главата му, разплискваше се навън, замъгляваше мозъка му, пречеше му да мисли и да планира действията си. Той се задавяше от нея.

— Ти си виновна за всичко — бавно каза Антон, като се стараеше да не крещи, за да не остави зашеметяващата го ярост да се изплиска навън. — Всичко стана заради теб. Ако се беше обадила веднага, твоят глупак отдавна щеше да бъде тук. И всичко щеше да свърши. А ти, кучко похотлива, се мота, докато накрая и милицията го проследи. Сега всички пари са изгубени и ти с твоя дегенерат цял живот ще се трепете, за да изплатите този дълг. Впрочем не — ще се трепе само той. Защото теб аз ще те убия — ей сега! Ти си виновна, задето не успях. И заради това след малко ще умреш…

— Как се е озовала у Шевцов? Какво общо има помежду им? — питаше Житената питка и тичаше напред-назад из кабинета си.

Вече беше забравил как допреди малко бе трил сол на главата на Настя, как бе я мъмрил за грешките и непрофесионалното й поведение. Сега тя отново беше неговата умна Стасенка, неговата надежда и опора, неговата първа помощничка.

— Веднъж тя ме чакаше пред къщи, а същата вечер Шевцов ме закара с колата си. Той чу разговора ни и разбра каква е работата. Качи се при мен, а след петнайсет минути си отиде. Лариса навярно още не си е била тръгнала и той я е видял долу. Виктор Алексеевич, не мислите ли, че трябва да намерим майката на Шевцов? Ако му се е разхлопала дъската, само с помощта на майка му ще можем да се справим с него.

— Да не би да смяташ, че за един двайсет и пет годишен мъж майка му, която живее отделно от него и се занимава изключително със своите работи, може да представлява авторитет? Момиченце, ставаш идеалистка! — ядосано се тросна Гордеев.

Но Настя не се обиди. Тя работеше при Житената питка от дълги години, обичаше го и го уважаваше и затова му прощаваше всичко, дори неща, които не би простила на никой друг — например дребнавата злобна грубиянщина и оскърбителните нападки. Но трябваше да се признае, че през последните осем години Виктор Алексеевич само два или три пъти си бе позволил да се държи така със своята Стасенка. И при всички случаи недоволството му бе безусловно оправдано, а гневът — винаги заслужен, както днес.

— Не, но смятам, че Алла Ивановна може да ни каже каква е причината за тези психически отклонения у Антон, как е расъл, от какво се е интересувал, как се е държал. Без тази информация нищо не можем да направим. Разберете, Виктор Алексеевич, той е луд. Болен човек е и в неговия превъзбуден мозък се пораждат логически връзки, които ние не можем нито да обясним, нито да предвидим. В жилището му има момиче, което той по някакъв начин е принудил да се свърже с Артюхин. Сам помислете: до каква ли степен тя е предана на Артюхин, щом — бидейки негова любовница — се е съгласила да му създаде алиби за времето на изнасилването? Сигурна съм, че не го е потърсила още при първото искане на Антон. Ако тя по принцип е знаела как да го направи, защо тогава дотича при мен, а не се е свързала с него сама?

— Е, защо? Ти можеш ли да отговориш?

— Мога само да се досетя. Разбира се, Артюхин е негодник, но не е пълен идиот — когато е бягал, след като е внесъл гаранция, прекрасно си е давал сметка, че под заплаха са поставени големи пари, които ще трябва да връща. Молбата на Лариса да се върне не би имала никакъв ефект. Той се е върнал не заради парите. Върнал се е, защото някаква реална опасност заплашва Лариса и те са му го казали. Това — първо.

— А кое е второто?

— Второто е, че Лариса не се е свързала с него веднага. Тя наистина му е много предана, затова е протакала, докато е можела. А щом все пак го е повикала, значи положението й е много тежко. Подозирам, че Шевцов я изтезава. А това е още едно потвърждение, че болестта му се е изострила. Не, не можем да рискуваме, Виктор Алексеевич, трябва да получим поне приблизителна представа какво се случва в главата му, преди да започнем операцията по неговото задържане и освобождаването на Самикина.

— Коротков, намери Моспанова! — нареди Гордеев.

Юра Коротков мълчаливо излезе от кабинета.

Заболя го сърцето. Напрежението от последните дни му се отразяваше — беше спал съвсем малко, а и постоянно бе съсредоточен и внимателен, докато прекарваше дълги часове с Каменская, която пред очите му разкриваше извършените от него престъпления. Той се възхищаваше на ума й и ясната й мисъл, на паметта и безупречната й логика — и колкото повече се възхищаваше от нея, толкова повече се гордееше със себе си. Защото знаеше, че убийствата никога няма да бъдат истински разкрити. Радваше се, като гледаше как Каменская стъпка след стъпка се приближава към жилището на Алеко. Но по-нататък няма да помръдне. Всичко говореше, че писмата до младоженките са писани от Светлана и че и двете убийства са извършени от нея, след което тя се е застреляла. Писмата и предсмъртната бележка наистина бяха написани от нея. Само господ знае колко хитрости, какви умели лъжи му бяха нужни, за да накара Светлана да напише тези писма и бележката. Но успя да го направи, изкусно използваше безумието й и ловко й внушаваше всичко, което му бе нужно. По листовете с писмата нямаше нито един негов отпечатък — само пръстите на Светлана ги бяха докосвали. Вярно, той не успя да измисли история, която да я накара да надписва и пликовете, тъй че сам разнасяше писмата в белите пликове и ги пускаше в пощенските кутии.

Беше сигурен, че Каменская ще се спре след самоубийството на Алеко. Всичко вървеше така, както го бе планирал. Антон се радваше, че бе съумял да надиграе умница като Анастасия, да спечели доверието й и да не допусне да го заподозре. Беше доказал на самия себе си, че е по-добър и по-умен от тях, от онези, които го бяха отхвърлили. Беше извършил престъпление, което те никога нямаше да разкрият.

И толкова му се искаше да заведе на „Петровка“ Артюхин! Да го заведе собственоръчно, да погледне в очите тази самоуверена Каменская и да й каже: „Ето ти го Артюхин. Спомняш ли си, ти ми каза, че не знаеш как да го търсиш. Не успя да го намериш, и цялата ваша прехвалена милиция не успя. А аз го направих. Аз успях.“ И нека тя се засрами. Всички те ще се засрамят, задето го отхвърлиха, решиха, че е недостоен, непригоден да работи в техните редици.

А ето че отведоха Артюхин буквално пред очите му. И какво, сега всички ще смятат, че славата трябва да принадлежи на този невзрачен дребен мухльо, който му сложи белезниците точно под прозорците на Шевцов? Ще заведат Артюхин при следователя, който ще го попита какво е правел в района, където са го хванали, а той? Какво ще отговори той? Ще каже, че са му предали молбата на Лариса да се върне в Москва и да отиде на еди-кой си адрес? Ами ако каже, че изобщо не е напускал Москва? Че е станало недоразумение, просто не са могли да го намерят, а той си е тук и дори не е помислял да бяга? Тогава всичко губи смисъла си… всичко е било напразно.

Но може би все пак ще каже за Лариса. Тогава много скоро у дома му ще довтасат милиционерите и тогава вече той, Антон Шевцов, ще им обясни, ще им отвори очите благодарение на кого Сергей Артюхин се е върнал в Москва. Ще изтръгне, ще изскубне със зъби и нокти тяхното признание за заслугите си, ще им хвърли в краката тази похотлива кучка, която не заслужава по-добра участ, защото навремето не е дала в ръцете на правосъдието осем насилника, а наскоро се е опитала да спаси още един. Те ще одобрят действията му, защото злото и лъжата винаги трябва да бъдат наказвани. Да, май засега не е добре да я убива…

— Родителите на Шевцов ги няма в Москва — съобщи Коротков, когато след известно време влезе в кабинета на Гордеев. — Заминали са на гости у някакви роднини на село. Ще се върнат след седмица.

— Ах, дявол да го вземе този лош късмет! — поклати облата си глава Житената питка. — Ще трябва да се оправяме сами.

— Защо не опитаме да поканим онзи лекар от медицинското управление, който е поставил диагнозата на Антон? — предложи Настя. — Вярно, той не знае нищо за неговото детство, но все пак има общата картина на симптомите.

Гордеев погледна часовника.

— Седем и половина. Вече си е тръгнал от работата, трябва да опитаме да го намерим вкъщи.

Юрий отново излезе и отиде в кабинета си. Но тръгне ли ти на лошо веднъж, обикновено дълго си върви така. След десет минути се разбра, че човекът, когото търсят, отсъства от къщи, телефонът му не отговаряше. Най-вероятно бе заминал на вилата си — времето бе необикновено топло за месец май. Успяха да открият адреса на вилата му, Гордеев изпрати там кола, но и тримата бяха сигурни, че и това няма да даде резултат. Почти всеки оперативен работник има едно особено осемнайсето чувство, което му позволява предварително да усеща сполуката и със сигурност да предвижда, че днес в нищо няма да му върви и няма смисъл да се захваща.

Между другото задържаният Артюхин вече бе докаран в управлението и потвърди най-лошите им опасения: човекът, който по молба на Лариса го намерил и го помолил да се върне в Москва, му казал, че гласът на момичето треперел, бил страшен и отчаян. „Спасете ме — казала тя по телефона. — Нека Серьожа се върне, инак ще ме убият.“

Лариса често изпадаше в безсъзнание. Шевцов гледаше равнодушно голото й тяло, покрито със синини и следи от изгаряния. Беше му жал за нея. „Малка мерзавка — мислеше си той, — пръчовете и насилниците са най-подходящата компания за нея.“ С какво удоволствие би я убил — тя бе виновна за провала му с Артюхин. Но засега му трябваше жива. Впрочем…

От момента на задържането на Артюхин бе изминал час. Защо не идват? Той е трябвало да им каже за Лариса. Нима не им е казал? Нима се е престорил на кротка овчица и е заявил, че изобщо не е напускал града? Тогава всичко пропада. Няма надежда. Но тогава и Лариса не му е нужна повече.

Антон донесе голямо канче със студена вода и я изля върху главата на момичето. Клепачите й трепнаха и се повдигнаха, но от запушената с парцал уста не излезе никакъв звук. Тя гледаше мъчителя си с уморено безразличие. Искаше да умре. Водата се разля по пода, голите й рамене останаха в студената локва, но Лариса вече не усещаше нищо.

— Виж какво, кучко, по всичко личи, че твоят глупак нищо не е казал за теб в милицията. Види се — пази си парите. Преструва се, че не е ходил никъде. И няма никакво намерение да те спасява, изобщо не му пука за теб, уличнице долна! А щом е така, на мен пък хич не си ми потрябвала, само главоболия си имам с теб. Ако до петнайсет минути нищо не стане, ще те убия. Ще си доставя това удоволствие…

Той се наведе и измъкна подлогата. В урината имаше много кръв. Изглежда, бе повредил бъбреците й.

Планът за задържането беше, общо взето, готов, но предвиден за тъмната част на денонощието. Жилището на Шевцов се оказа разположено крайно неудобно за целта — беше на ъгъл и прозорците му гледаха в две различни посоки. На дневна светлина бе практически невъзможно да се доближат незабелязани, нищо не прикриваше изгледа от прозорците — нито дървета, нито близки блокове. Настя добре си спомняше това, защото бе излизала на балкона, когато бяха ходили у Шевцов. До мръкнало оставаха най-малко два часа.

Петнайсетте минути минаха, нямаше да чака повече. Нещата бяха очевидни: откраднаха победата му. Тези дребнави гадове, тези негодници, издокарани в бели одежди, но с мръсни ръце и черни душици, се оказаха най-обикновени крадци. Те грабнаха онова, което с толкова труд бе изковал за себе си Антон Шевцов, грабнаха го ей така, спокойно и с усмивка, сякаш бе съвсем нормално. А тази победа беше толкова важна за него! Разбира се, те никога няма да разкрият убийствата на младоженките, при тях всичко е премислено до последната подробност и е изпълнено грижливо и внимателно. Нямат шансове. Но за тази победа ще знае само той — Антон. Те така и няма да научат, че именно той ги е надиграл, той, когото те толкова грубо отхвърлиха, когото изритаха като мръсно коте. А виж, за това, че успя да хване Артюхин, те трябваше да научат. И да разберат, че той се е оказал по-достоен от тях самите. И да му предложат да влезе в техните редици. Не просто да му предложат — да го молят, да го умоляват, да лазят в краката му. А той ще им откаже — студено, високомерно и присмехулно! Ето, това е желаният миг! Такъв го виждаше Антон в мечтите си… Но сега стана ясно, че този миг няма да настъпи, че радостта от победата над тях му бе открадната. И вече нищо нямаше значение.

Донесе остър скалпел, делово огледа смазаното от бой тяло на Лариса, после донесе мушама и дебело парче дунапрен. Ето, така ще бъде добре. Кръвта ще се стича в дунапрена и ще попива в него, а той периодично ще го отнася в банята и ще го изцежда. Колко ли кръв има в нея? Сигурно към седем литра. Това парче дунапрен може да попие около два литра течност. Значи ще трябва да го носи до банята само три-четири пъти. Чисто, тихо, без да пръска наоколо. Разбира се, може веднага да сложи Лариса във ваната, нека кръвта й изтече там, но в банята няма за какво да я прикове. А знае ли човек на какво е способна! Разправят, женските били жизнеспособни като котките. Не, тук, в стаята, е по-безопасно, тук тя е прикована към радиатора и дори само да се преструва на изнемощяла и губеща съзнание, няма къде да избяга.

Антон внимателно разстла мушамата, подпъхна дунапрена и направи разрез със скалпела. При вида на кръвта му се зави свят и в следващия миг взрив на ярост отново го заслепи. Още от дете не понася да гледа кръв, веднага започва да повръща, а сега ще бъде принуден да търпи това, докато тази мадама изгуби всичката си кръв и умре. Ще трябва да носи напоения с кръв дунапрен и да го изцежда! Какви мъки го чакат! И всичко това заради кого? Заради Каменская. Тя е виновна. Тя отблъсна разплаканата Лариса и й каза, че няма да търси Артюхин. Тя го каза — не знаела как да го търси. Всичко е заради нея…

Той грабна телефона и бързо набра номера й. Слушалката вдигна мъжът й, гласът му достигаше до Шевцов като през памук, той почти губеше съзнание, но се постара да говори с обичайния си глас. Мъжът на Каменская му каза, че тя била на работа. Антон попита за номера на служебния й телефон, каза, че много му трябвал. Съпругът му даде номера.

Значи е на работа, невзрачната гадина! Сигурно вече разпитва Артюхин. Когато е да го търси, е в отпуска, ама когато е да си присвои нечия слава — веднага е хукнала на работа. Ще й покаже той една слава…

Те още седяха в кабинета на Гордеев, за кой ли път обсъждаха плана за задържането, търсеха слаби места в него, възможности за възникване на непредвидени усложнения. На дългата маса беше разтворена голяма карта на микрорайона, както и план на блока по етажи и съставеният по описанието на Настя план на апартамента на Шевцов и разположението на мебелите в него. За съжаление бе видяла само антрето, едната стая и балкона. Не бе влизала нито във втората стая, нито в кухнята.

Дойде Миша Доценко, донесе на всички сандвичи и завчерашни хлебчета от бюфета.

— Анастасия Павловна, телефонът във вашия кабинет се скъсва да звъни — каза той, докато подреждаше покупките си в свободния край на масата.

Доценко бе единственият служител от отдела по борба с тежките криминални престъпления, който се обръщаше към Настя по име и бащино, макар че двамата работеха заедно от доста години.

— Върви! — кимна Гордеев и й посочи вратата. — Знае ли човек…

И на нея й се искаше да отиде в кабинета си: при началника пушенето бе забранено, а тя отдавна мечтаеше за чашка кафе с цигара.

Настя излезе в коридора и веднага чу звъненето на телефона, което долиташе иззад заключената врата на кабинета. „Виж ти колко упорито звъни! — помисли си с кисела усмивка. — Свършило му търпилото. Ей, колко нахални хора!“ Отключи бързо вратата и вдигна слушалката.

— Е, какво, доволна ли си? — чу възглух глас, който й се стори смътно познат.

— Извинете? — учтиво каза тя, като с едната ръка държеше слушалката, а с другата вадеше от бюрото бързовара и канчето.

— Не ме ли позна? Значи не ти трябвам вече? Поработих ти като такси — и хайде, чао? За друго не ставам, така ли?

Тя едва не изтърва на пода каната, от която щеше да налее вода в канчето. Позна го.

— Какво ти е, Антон? — попита, като се постара гласът й да прозвучи колкото може по-дружелюбно. — Какво си се разгневил така?

— Хвана Артюхин и сега се радваш, нали? — продължи той. — Искаш да получиш още една звезда на пагоните си за залавянето на избягал престъпник? А забрави ли как ми каза, че не знаеш как да го търсиш? Забрави ли?

— Не, не съм забравила. Друг служител задържа Артюхин, не бях аз. Какво те е ядосало толкова, Антон?

Почувства как краката й треперят и седна на един стол. Как можа да се случи! Няма никого наблизо — всички са при Житената питка. Би могла да звънне на началника по вътрешния телефон, но когато си имаш работа с маниак, не бива да се рискува. Кой знае какво точно може да го извади от равновесие? И кой знае до какви последствия може да доведе това?…

— Защо те безпокои Артюхин? Да не би да го познаваш?

— Точно аз го подмамих, аз го накарах да се върне в Москва. Аз! Чуваш ли, кучко — аз! А ти си го прибра и сега се радваш колко си ловка и умна. Крадла!

Ясно, помисли си Настя, сега поне нещо се изясни. Да можеше поне някой от колегите да прескочи насам…

— А Лариса къде е? При тебе ли е?

— Защо питаш за Лариса? Тревожиш ли се? Защо не се тревожеше за нея, когато тя дотича при теб за помощ? Нали видях как те молеше, а ти й отказа. Не ти беше жал за нея, захвърли я на произвола на съдбата, защо сега се притесни? Защото хвана Артюхин ли?

— Артюхин няма нищо общо. Лариса е под следствие, следователят я потърси, а тя не се яви на разпит. Сега търсят и нея, затова те питам — може ти да знаеш.

Настя внимателно захлупи с длан микрофона, вдигна слушалката на вътрешния телефон и набра номера на Гордеев.

— И какво, ако знам? Искаш да ти кажа, а ти да хукнеш при началството да докладваш: вижте ме колко съм умна, намерих Лариса, така ли? Пак искаш да правиш помен с чужда пита, нали?

— Ало — чу тя гласа на полковника от другата слушалка.

Настя все още държеше микрофона захлупен и се молеше на господ Антон да поговори още поне няколко секунди, без да очаква отговор от нея. Инак трябваше да освободи микрофона и като напук точно тогава Житената питка отново да каже „ало“. Ами ако Антон го чуе?

— Искаш да получиш още една благодарност в личното си досие, нали? Няма да ти кажа къде е Лариса. Сама си я издирвай.

— Защо да я издирвам? — спокойно каза Настя. — Та аз знам, че е при теб. Само не разбирам какво искаш от мен? Взел си я за заложница ли? Тогава казвай какви са условията ти. Да започнем преговорите.

— Условия ли? Преговори? — разкикоти се Антон. — Нищо не искам от теб, не искам нищо и от цялата ваша дрислива ченгеджийница.

— Какво тогава, Антон? Дай ми възможност да те разбера. Дай ми някакво обяснение.

В кабинета нахлуха Гордеев и Юра Коротков. Виктор Алексеевич безцеремонно избута Настя, отвори горното чекмедже на бюрото й и извади лист хартия.

С кого говориш? — написа той с едри четливи букви и й подаде химикалката.

С него.

— Лариса е при мен, отгатна. Само че няма да я получиш. Сега тя е моя. Завинаги.

Самикина? — отново написа Житената питка.

При него е.

— Защо, Антон? Придумал си я да напусне Артюхин ли? Сега е твое момиче, така ли?

— Ха, притрябвала ми е тая похотлива кучка! — отново гадно се разсмя Шевцов. — Тя ще умре. И то много скоро. И аз с нея. Дето се вика, ще си отидем, хванати за ръце. Какво, не ти ли харесва? Не очакваше такова нещо?

Той е съвсем зле — бързо написа Настя.

— Искам да знам защо — твърдо изрече тя. — Не си дете, сам вземаш решенията си и аз нямам право да те разубеждавам. Но ми се иска поне да разбера защо вземаш точно такива решения.

— Защо искаш да разбереш? Решила си да станеш експерт по човешки души? Още да раздухаш славата си?

— Не ме интересуват човешките души. Интересуваш ме ти. Ти, Антон Шевцов, с когото прекарах няколко дни, който ми помогна да извърша трудна работа, който ми харесваше и който ми казваше, че сме приятели. Другите не ме засягат. Искам да разбера именно теб. Обещавам ти, че няма да те разубеждавам, няма да те моля за нищо, само за едно: обясни ми, дай ми възможност да те разбера. Не искам да си отидеш, а аз така и да не разбера защо.

Убийство на Л. С. и суицид — отново написа тя на листа. Гордеев кимна и побутна Коротков към вратата. Настя разбра, че изпраща Юра за свързочна техника. Сега трябваше да поддържат постоянна връзка с оперативните работници, намиращи се в микрорайона, където живееше Шевцов. Едно от двете: или тя да го държи на телефона, докато се мръкне, или все пак да рискуват, защото Антон с главоломна бързина изпадаше в остра криза и забавянето можеше да доведе до тежки последствия.

— Значи не се съмняваш, че ще си отида и ще отведа със себе си тая малка кучка? — уточни недоверчиво Шевцов.

— Щом така си решил, значи така ще стане. Нали си мъж и не би променил решението си. Разкажи ми всичко, Антон. Това е важно за мен. Моля те.

— Не знам, не знам. — Той гадно се изкиска в слушалката. — Може пък да се откажа. Решението си е мое: ако искам, го вземам, ако искам, го променям. Не е ли така?

Тя трябваше спешно да избере насока за разговора. Той проверява ли я? Или я дразни умишлено? Или пък казва абсолютно открито всичко, което мисли? Но как трябва да се държи тя: да следва предишната насока или да се хване за подадената сламка и да го увещава да промени страшното си решение? Как е правилно? Как? Ох, да можеше да знае повече за него! Единственият начин е да разговаря с Антон и същевременно да си припомня всичко, което той й бе говорил през времето, което прекараха заедно. Така може да си създаде някаква представа за личността му.

— Ти си знаеш — сдържано отговори тя. — Макар че лично аз повече харесвам стабилните мъже, които изпълняват решенията си. Речено — сторено. Но това, разбира се, е въпрос на вкус.

— Слушай, сама ли си там? — внезапно попита Антон.

— Сама съм.

— Длъжен ли съм да ти вярвам?

— Не си длъжен. И изобщо нищо не ми дължиш. Или ми вярваш, или не. Аз нали ти вярвам?

— За какво ми вярваш? Че ще убия мадамата и ще се застрелям? За това ли ми вярваш?

„Ще се застрелям! Не заколя, обеся, отровя. Ще се застрелям.“

Има огнестрелно оръжие — добави тя.

— И за това ти вярвам.

— И за какво друго?

— За всичко. Ти през цялото време ми казваше истината. Само веднъж ме излъга. Но веднъж за две седмици не е много. Мога да ти го простя.

— И кога съм те излъгал? Я кажи, кажи де!

Внезапно й просветна. Нали той е вземал адресите на младоженките от бланките на заявленията. А в бланките има сведения за местоработата и източника на доходи. Значи е знаел, че младоженката Каменская работи в милицията. Знаел е, но е избрал именно нея, за да й прати писмо. Какво е било това? Глупав риск? Хлапашко изхвърляне? Небрежност? Или напълно осъзнато желание да премери силите си с детективите? И тези повтарящи се думи за славата, за това, че именно той е подмамил Артюхин, а тя, Настя, си е присвоила славата му…

— Когато ми каза, че от малък си следвал утъпкания професионален път на майка си. Това не беше вярно, нали?

— От къде знаеш? — Гласът му се промени — от нахакан стана напрегнат.

— Е, не беше трудно да се сетя. Защото ти си кандидатствал за работа в милицията и за теб е било голям удар, когато са ти отказали по здравословни причини. Защо реши да го скриеш от мен, Антон? В това няма нищо срамно. Защо трябваше да ме лъжеш?

Антон мълчеше, в слушалката се чуваше само пресекливото му дишане. Настя разбра, че отново е получил задух. И тъй, тя имаше само няколко секунди, за да реши да подкрепя ли у него увереността, че е успял да я измами, или да го разочарова. Да му каже ли за Алеко или не бива? Зададе му глупав, безсмислен въпрос, чийто отговор нямаше никакво значение за нея. Сега на другия край на телефонния кабел Антон също си блъска главата как най-правилно да отговори. И той не вижда смисъл в този въпрос, но се опитва да съзре подводните камъни, които може да се окаже, че присъстват в отговора му. Така тя печелеше скъпоценни секунди, за да помисли.

„Тя сама си е виновна. Не биваше да съгрешава…“

„Тя сама си е виновна. Каквото са възпитали, това е излязло…“

„Но защо ги съжалявате? Те сами са си виновни…“

Това беше постоянен мотив — търсенето на виновник. Стремежът да определиш вината и отговорността на всеки. Няма полутонове, няма оправдаващи моменти, няма смекчаващи вината обстоятелства. Само черно и бяло. Само добро и зло.

Той е искал да бъде на страната на доброто. И затова е пожелал да работи в милицията. Никой не му е обяснил, че работата в милицията се състои изцяло от лъжа, компромиси, мръсотия. Мислел е, че ще се бори със злото, при което ще остава девствено чист. И никой не си е направил труда да му каже колко жестоко греши.

А в милицията не са го приели. „Това беше истинска трагедия за него, той много се измъчваше.“ В казармата са го взели, за казармата е бил годен. А в милицията му отказали. И той замисля идеалното престъпление, с чието разкриване милицията няма да се справи. Не отмъщава, не, само доказва на себе си, че е по-добър. По-умен. По-ловък. По-хитър. Милицията никога няма да научи, че идеалното престъпление е замислено и осъществено от Антон Шевцов. Но самият Антон ще го знае. И ще се гордее със себе си. Й ще се смята за не по-лош от тях, служителите от криминалната милиция. Какво ти не по-лош — по-добър!

Искал е да поласкае самолюбието си, уязвено от факта, че е бил отхвърлен. Следователно как трябва да постъпи тя сега: да му нанесе удар, като му покаже, че замисълът му е разкрит и че в милицията работят хора, не по-глупави от него, или да го зарадва, като се престори, че той е успял във всичко? Как е правилно? Как?

— Защо мълчиш, Антон? Чуваш ли ме?

Кръвта блъскаше в слепоочията му, понякога дори не чуваше гласа на Каменская. Защо го попита за това? И как е научила?

Той непохватно се извърна на дивана и погледна към Лариса. Тя лежеше със затворени очи, като мъртва. Вероятно бе в безсъзнание. Беше изтекла много кръв, трябваше да прекрати този безсмислен разговор и да изцеди дунапрена. Но нещо му пречеше да затвори телефона.

— Почакай малко, трябва да свърша нещо тук — каза той, тайно зарадван, че е намерил начин да не отговори на въпроса.

— Добре.

После с усилие се надигна от дивана и се наведе над Лариса. Веднага му се зави свят, пред очите му притъмня, но успя да овладее слабостта си. Внимателно издърпа дунапрена и го занесе в банята, изплакна го под силна струя вода, като се стараеше да не гледа стичащата се кръв и с усилие надвиваше гаденето. Потътри се обратно към стаята.

— Е? — изрече, след като се отпусна безсилно на дивана и вдигна слушалката. — Имаш ли да ми казваш нещо друго?

Каза, че имал да свърши нещо — написа тя на Гордеев. Той само кимна. И сега не можеха да си говорят. Знае ли човек — може би Антон проверяваше дали Каменская не го е излъгала, като го увери, че е сама в стаята. Каза й, че има да върши нещо, но може всъщност да седи, притиснал слушалката до ухото си, за да чуе дали тя няма да заговори на друг човек.

Настя прокара ръка по челото си и се изненада. Оказа се, че е плувнала в пот. Едва сега почувства, че блузката е полепнала по тялото й, а по гърба и гърдите й се стичат капки пот. Изпита желание да се съблече, за да се разхлади и освежи, но не можеше да го направи. Извади цигара — вече четвъртата, откак Антон се обади.

Той си мисли, че я е надхитрил, че е съумял да извърши идеалното престъпление. И казва, че смята да умре. Защо, след като е успял да извърши замисленото? Нали тогава не го заплашва затвор. Защо? Защото вече не намира смисъл в съществуването си? Защото е изпълнил своята мисия, решил е своята задача, доказал е на себе си това, което е искал да докаже. И нищо повече не му е нужно. Нищо повече не му е интересно. Какво бе казала майка му? „Добре че не започна работа в милицията. Не би могъл…“ Какво не би могъл? Да живее сред лъжа, мръсотия и компромиси? Свикнал от малък да дели целия свят на бяло и черно, на добро и зло, той не може да живее живота, какъвто е той в действителност. Този живот е непоносим за него. Затова иска да си отиде.

А ако му каже, че не е успял? Задачата не е решена, целта не е постигната. Той нищо не е доказал на самия себе си. Как ще постъпи тогава? Едно от двете: или все пак ще се самоубие от отчаяние, или ще предприеме нов опит. Шансовете са петдесет на петдесет. Значи тя трябва да опита. При всеки случай за първия вариант той вече е взел решението си — няма връщане. При втория вариант има петдесетпроцентова възможност да запазят живота му. И после — там е и Лариса…

Анастасия чу в слушалката тежкото му дишане:

— Е? Имаш ли да ми казваш нещо друго?

— Не си се сетил за цветята.

— За какви цветя? Какви ги дрънкаш? Пак ли ме будалкаш нещо?

— За цветята на балкона на блока срещу гражданското.

— Какво искаш да кажеш? Какви цветя?

— Попаднали са в кадъра със Светлана Петровна. Това са едни особени цветя, които разтварят цветчетата си едва след залез-слънце или в мрачно време. В деня на моята сватба беше топло и слънчево, а цветчетата на снимката с Алеко бяха разтворени. Правил си тази снимка вечер, нали? Или в ден, когато времето е било лошо?

От началото на разговора беше минал цял час. Гордеев доведе от дежурната част едно момиче — телетипистка с мокра кърпа в ръце и излезе за малко от кабинета. Без да продума, момичето сръчно разкопча блузката на Настя и я избърса с мократа кърпа. В знак на благодарност Настя леко стисна ръката й и й даде знак да си отива. Отново се върна Житената питка — абсолютно безшумно сложи пред нея огромна чаша със силно горещо кафе и поредната бележка.

Къде се намира телефонът му?

На стената над дивана.

Шнур?

Няма. Окачен е.

Той излезе на пръсти, след миг се върна и отново замря до бюрото, без да откъсва от Настя втренчен поглед. Сега тя почти нищо не говореше, само слушаше и понякога задаваше въпроси, ако не разбереше нещо.

Той въпреки всичко щеше да си отиде — беше мъж, а мъжете не променят решенията си. Затова й разказваше историята от самото начало. Едва сега разбра колко му се бе искало да разкаже за това. Тайната го бе задушавала, бе го гризала отвътре, бе отравяла кръвта му.

Антон разказваше как веднъж срещнал в гражданското странна жена в черно, с отвъден поглед и угаснали очи. Първия път я забелязал, но не й обърнал внимание. След седмица я срещнал отново, но в друга ритуална зала. Тогава се запознал с нея. Спечелил доверието й, научил историята й. Тя ходела в ритуалните зали всяка седмица, гледала младоженките и се опивала от своята мъка и от омразата си. На друго не била способна.

Той се сближил с Алеко и започнал да обмисля плана си, като се стараел всичко в него да произтича от нейната история. Младоженките, тоалетната… С хитрост и измама я накарал да напише трийсет еднакви писма, държал ги в дома си и от време на време ги разнасял по пощенските кутии, а на другия ден отивал в съответната ритуална зала и търсел удобен случай. Дълго не му вървяло. Цели шест месеца търсил своя щастлив случай. И съдбата му се усмихнала, възнаградила го за търпението и предпазливостта, подарила му възможността да извърши две убийства в един и същи ден. Вярно, бил планирал само едно. Можел ли да разчита, че ще му провърви два пъти? Но му провървяло.

Той опитомявал Светлана Петровна, както се опитомява диво животно. Гледал я ласкаво, нежно я галел по ръката, говорел й топли и толкова необходими на всяка жена думи. Добре знаел как се прави това — то било част от неговия план. Когато дошъл моментът, намекнал й, че ще й отиде на гости не просто така. Обичал я. Успял да я накара да забрави за възрастта си и че самият той е само на двайсет и пет.

Тя повярвала. Той го разбрал веднага щом пристъпил прага на жилището й. Тя била с красива прическа и пресен маникюр, с нова рокля — наистина черна, защото не носела друг цвят, но много елегантна. Било съвсем лесно да се озове до нея на дивана. И да направи така, че тя да затвори очи. И да я накара леко да отвори уста. Когато вместо устните на младия любовник тя усетила на езика си металния вкус на пистолетното дуло, дори не успяла да се учуди, защото той веднага натиснал спусъка. Сложил в папката пликовете, пъхнал под купчинка бельо увития в плат заглушител.

Предварително бил планирал как да свърши останалото. Още навремето се бил снабдил с много книги по криминалистика и ги бил изучил внимателно — нали толкова искал да работи в милицията… Бил сигурен, че не е оставил никакви следи.

— Къде съм сбъркал? — попита той Каменская. Беше му любопитно какво не е предвидил. — Има ли нещо друго, освен онези проклети цветя?

В този момент на горния етаж започнаха да разместват мебели и някакви мъже си подвикваха с цяло гърло:

— Къде? Тук ли? Или по-нататък?

— Дай още по-надясно, по-надясно бе, слушай какво ти говоря! Виж колко е малко мястото, няма да мине оттук. Шефе! Шефе! Ела да видиш как ще го закрепим. Така харесва ли ти?

Над главата му започнаха да тропат с нещо — явно отбелязваха мястото за закрепване. Поради шума Антон не чу какво му бе отговорила Каменская.

— Повтори — помоли той. — Не се чува добре.

— Казах, че зле познаваш женската психика. Това е основната ти грешка.

— Защо?

— Защото една жена, която е решила да се самоубие, не би приготвила вечеря за двама. Ти не си влизал в кухнята, нали?

— Не съм — за какво ми бе? Унищожих следите само там, където бях влизал.

— Ето виждаш ли…

Отгоре, точно над главата на Антон, заработи бормашина и гласът на Каменская отново потъна в ужасния шум.

— Какво каза? Не те чух.

— Казвам, че ако беше влязъл в кухнята, щеше да видиш онова, което видях аз. Вечерята за двама. Разбрах, че Светлана Петровна е чакала гост. Според количеството на продуктите гостът е трябвало да бъде един. А според подбора им — мъж. Стандартна комбинация на мезета с лек алкохол, никакви торти или пасти, каквито една жена купува, когато чака да я посети приятелка. И още нещо…

— Какво друго?

Бормашината отново запищя. Антон имаше чувството, че свределът се забива право в тила му и пронизва главата му от край до край. Сърцето го болеше все по-силно, вече му бе трудно да се съсредоточи върху разговора, вниманието му се разсейваше.

— Почакай малко да затворя прозореца. На някого отгоре точно сега му е хрумнало да подхване ремонт, ужасен шум, изобщо не те чувам.

— Разбира се, ще почакам — отговори му Настя.

Оперативният работник, който наблюдаваше прозорците на Шевцов от съседния блок, вдигна радиопредавателя до устните си.

— Готово. Той затвори прозореца.

Човекът, който ръководеше акцията по задържането, даде команда:

— Може. Тръгвайте, момчета!

Антон затвори и двете крила, стори му се, че в стаята стана доста по-тихо. Погледна Лариса, чиято кръв изтичаше. Май ще трябва още веднъж да отнесе дунапрена в банята — вече съвсем се е напоил с кръв. Ала го обзе невероятна слабост. Движеше се с голямо усилие. Сърцето му тупкаше някъде в гърлото, сякаш още миг — и щеше да изскочи навън. Не, изглежда, няма да може да го стори. Сега вече е все едно. Ще поговори още малко с Каменская и ще си отиде.

Извади от чантата си пистолета, с треперещи от слабост пръсти провери пълнителя. Чудовищно усилие му бе нужно, за да зареди, обливаше се в пот, но го направи. И отново полегна на дивана. В едната ръка телефонната слушалка, в другата — готовият за стрелба пистолет.

— Ало. Та какво искаше да кажеш?

— Светлана Петровна изглеждаше като жена, която е решила да напусне живота доброволно и при това е искала да изглежда колкото може по-добре. Разбираш ли, не й е било безразлично каква ще я видят хората, които ще я намерят. А жена, на която не й е безразлично, никога не би стреляла в устата си.

И бормашината отново заработи. Червена пелена се спусна пред очите на Антон. Ако имаше сили, щеше да закрещи.

Стъклото на прозореца в кухнята излезе леко и беззвучно. Оперативните работници, които бяха слезли по външната стена от апартамента на горния етаж, бързо скочиха на пода. След като Шевцов затвори прозореца, можеха да не се страхуват, че ще ги чуе как слизат отгоре и режат стъклото.

Те спряха и се ослушаха. От горния апартамент се чуваше работещата бормашина. В стаята, където се намираше въоръженият престъпник, бе тихо. Стъпвайки на пръсти, оперативните работници направиха няколко крачки, като държаха готови автоматите с къса цев.

— Антон, зле ли се чувстваш? Какво ти е, отговори ми, Антон! — викаше го Настя.

Пред очите й се появи лист с думите:

Те са вече там.

Антон не отговаряше, тя не чуваше дори дишането му. От слушалката се носеше само отвратителният, късащ нервите звук на електрическата бормашина.

Нима е чул нещо и се е отдалечил от телефона? Притаил се е до вратата и чака възможност да стреля по момчетата, влезли в жилището му? Те са двама, той е сам, но позицията му е по-изгодна…

— Антон, Антон, отговори ми! Какво ти е, Антон? — продължи да го вика Настя, като си представяше мислено неговата стая и вратата, която водеше към антрето.

Струваше й се, че вижда как той стои зад тази врата, а от другата страна се приближават оперативните работници и сега въпросът е кой ще успее да стреля пръв и по-точно.

— Антон! Антон!

— Ало! — отговори й непознат глас. — Каменская?

— Да.

— Капитан Стригин.

— Витя? Какво става там?

— Край.

— Как край?

— Той умря.

— Господи! Сигурен ли си? Може да е изгубил съзнание?

— Няма пулс, зениците не реагират на светлина. Дори да е клинична смърт, няма да стигне до болницата жив.

— А Лариса?

— Май е още жива. Тук има цели реки от кръв…

— Витя…

— Да?

— Той как… застрелял ли се е?

— Не. Но се е готвел. Държи в ръката пистолет. Сигурно сърцето не е издържало. Предай да изкомандват бормашината да спре. Тук човек може да полудее — и здрав да си, нервите не издържат, камо ли…

Настя бавно остави слушалката. Беше я стискала почти два часа, странно как пластмасата не се бе сраснала с ръката й.

— Е, това беше! — тихичко промълви тя, облегна се назад на стола, подпря тила си на стената и затвори очи. — Това беше, край.

Гордеев, който стоеше насреща й, взе един стол и го яхна.

— Познавам те, Стасенка, затова те предупреждавам отсега — да не ти хрумне да се самообвиняваш! Ти направи всичко, което можа, дори повече. Никой освен теб нямаше да успее да го задържи на телефона толкова време. Нали все пак не се застреля — ако не беше болното му сърце, момчетата щяха да го спрат. Ти си ми умница, детко, направи всичко, както трябва. Какво да се прави — съдба!

— Съдба — отвърна като ехо Настя.

Тя се прибра вкъщи и веднага се пъхна в леглото. Льоша се опита да й зададе някакви въпроси, но Настя нямаше нито сили, нито желание да говори.

— Утре, Льошик, утре — мърмореше, докато се обръщаше към стената и се свиваше на кълбо. — Имам нужда да помълча.

На другия ден, веднага щом се събуди, тя се обади в службата си и попита за Лариса. За съжаление не успяли да спасят момичето — било изгубило твърде много кръв.