Смърт и малко любов

Глава 8.

Апартаментът, който бе останал на Селуянов след развода, беше огромен и неподреден, липсваше му уют. Жена му не пожела да си поделят жилището, защото от самото начало се знаеше, че бъдещият й нов съпруг е доста голяма клечка във Воронеж и няма никакви жилищни проблеми. Николай си избра да обитава голямата стая и кухнята и поддържаше там ред и чистота, а на останалите две стаи и антрето просто не обръщаше внимание. Често тук идваше Юра Коротков, който живееше в малка гарсониера заедно с жена си, сина си и парализираната си тъща. След като прекараше няколко часа сред тишината и спокойствието на просторните палати на Селуянов, той малко живваше и събираше сили. За най-голям късмет смяташе вечерите, когато жена му вдигаше скандал по някакъв дребен повод и принуждаваше търпеливия Коротков да побягва от къщи, затръшвайки вратата след себе си. В такива вечери Юра хукваше към метрото и само след петдесет минути влизаше в тихата обител на своя приятел и колега — неразтребена, потънала в прах, с прокъсани тук-там тапети, но пък спокойна и стабилна за убежище. Апартаментът на Селуянов беше единственото място, където Юра можеше да се наспи добре. Може би за това допринасяше и навикът на Николай още щом свършат зимните студове, постоянно да държи всички прозорци отворени, тъй че въздухът в апартамента винаги бе свеж и прохладен, а у Коротков, поради опасения да не би парализираната тъща да се разболее от пневмония, малките прозорчета се отваряха само по за 15 минути на денонощие за хигиенично проветряване. Всеки, който е имал вкъщи парализиран болен, познава този специфичен тежък мирис на лекарства, урина и вечно влажно бельо, което съхне на най-неподходящи места из целия апартамент. Вкъщи Юра се събуждаше сутрин с натежала глава, ядосан и вечно недоспал.

Днес обаче извади късмет. Когато сутринта започна да се приготвя за работа, жена му за пореден път мнително го попита за къде се докарва в събота. Странното беше, че през последните четири години Юра не бе прекарал у дома си нито една събота, но всеки път подготвянето му за работа бе придружено от мнителни въпроси и нелицеприятни изводи от кратките му, учтиви отговори. Съпругата му от вчера бе в лошо настроение, тъй че не бяха нужни много усилия от страна на Коротков, за да я докара до заветните думи, които му отваряха пътя към мечтания диван на Селуянов под отворения прозорец в празната стая на апартамента му. Колкото по-груби и цинични бяха думите, които произнасяше жена му, толкова по-силно и по-дълбоко можеше да си позволи да се обиди Юрий.

— Чувствам, че би се радвала да умра и да не ти преча повече — сухо каза той, метна през рамо чантата си и отвори входната врата. — Ще нощувам в службата или у Колка, почини си от мен, може би най-сетне ще разбереш, че не може да тормозиш хората до безкрай.

Съботният ден мина в тичане насам-натам и много грижи — Николай се занимаваше с Марат Латишев и неговото алиби, а Юра посвети част от деня на Екатерина Голованова, чието поведение не му харесваше и му се виждаше подозрително. Наистина трудно можеше да се предположи, че тя сама е извършила две толкова сложни и предварително подготвени убийства, но като нищо е могла да бъде техен инициатор. А кой може да й е бил съюзник? Родителите на Елена? Майката на Турбин? Изоставеният любовник Марат Латишев?

През останалата част от деня той работи върху поведението на странната Вероника Матвеевна Турбина, която след шейсетата си година внезапно е била обзета от страст да сменя жилищата си. Разбира се, съботата не бе най-подходящият ден за ровене в стари събития, защото през май вече бе започнал вилният сезон и беше трудно да завариш някого у дома му. Но в крайна сметка Юра успя да си направи някои изводи.

У Селуянов отидоха заедно, след като се срещнаха по средата на пътя. Отбиха се в големия универмаг и накупиха много продукти. Вярно, Коротков купи повечето неща. Така правеше винаги когато отиваше на гости у приятеля си. Отначало Коля се опитваше да се прави на гостоприемен домакин и да приготвя вечеря за Коротков, но Юра бързо прекрати кулинарните му тренировки.

— Коля, вкъщи ме тъпчат с храна, която не ща и да погледна. Не защото Ляля готви лошо — просто сме четири гърла с две не твърде големи заплати, тъй че й се налага да пести. Разбира се, със същите тези пари аз бих се хранил по съвсем друг начин, но мога ли да й кажа дума напряко? За всичко си има готов отговор: Ако носеше вкъщи пари, колкото носят Иванов, Петров или Сидоров, тогава можеше да ми казваш как да те храня и какви продукти да купувам. Какво мога да й възразя? Че не съм виновен, защото във времената на моята младост беше престижно и почетно да учиш наказателно право и да работиш в милицията, а стопанското и финансовото образование означаваха да се обречеш на скучно и монотонно живуркане в качеството на юрисконсулт в някое предприятие? И че преди двайсет години, когато си избирах какво да уча, не можех да предположа, че нещата ще се променят коренно? Че всички финансисти, икономисти, плановици, счетоводители, дето преди двайсет години, меко казано, не ги смятахме за хора, днес ще станат господари на живота и милионери, а ние — гордостта, елитът — ще се озовем в канавката на живота — оплюти и препикани от всички. С една дума, Коля, ако ти ме пускаш да преспивам при теб, готвенето ще бъде мое задължение. Пръстите ще си оближеш.

Селуянов на драго сърце се съгласи.

След като напълниха мрежите с някакви невероятни сосове, подправки, зеленчуци, чиито имена Селуянов дори не бе чувал и нямаше представа как се готвят и с какво се ядат и от които Юра купуваше само по една-две бройки, те бързо закрачиха към блока на Селуянов.

— Какви са тия аромати, дето се носят от твоята чанта? — питаше нисичкият Селуянов, като поглеждаше плахо отдолу нагоре в лицето масивния Коротков и трескаво преглъщаше гладните си слюнки.

— Не казвам — строго отговаряше Юра, за когото най-голямото удоволствие бе да накара приятеля си да тъне в догадки.

Той никога не му казваше предварително какво смята да готви и от какви точно продукти. Но гозбите му винаги ставаха великолепни.

— Голям негодник си, Коротков! — сърдеше се Коля.

— Нали знаеш, че аз мога да изтърпя всичко освен неудовлетворено любопитство. Хайде кажи, на какво ми мирише, а? На маринован чесън ли?

— Не.

— На див лук ли?

— Не. Коля, стига си разпитвал! — разсмя се Коротков и отвори вратата на входа. — След един час ще разбереш.

— Ама ти съвсем си озверял! — възмути се Николай. — За един час ще пукна от глад и от любопитство.

— Ако се държиш прилично, ще те пусна в кухнята да погледаш майсторско готвене — обеща му Коротков.

Двамата отидоха направо в кухнята. Юра си върза престилка и започна да почиства и нарязва зеленчуците, а Селуянов подреди пред себе си листовете с бележки, които бе откъснал от бележника си.

— С две думи Латишев си призна, че в момента на убийството се е намирал близо до сградата на гражданското отделение в Кунцево — заключи той, след като разказа накратко на Юра епопеята си с Марат и неговата приятелка Емелянцева.

— А кой е видял колата му? — попита Коротков, който режеше лука на ситно и бършеше сълзите си с опаката страна на дланта.

— Честно казано — никой. Блъфирах — призна си Коля.

— Какво, толкова нагло?

— Е, не съвсем. Зелена кола е имало със сигурност — един човек я е видял. Вярно, номерът е вече полет на фантазията ми. Оказа се, че съм уцелил.

— И кой е този човек?

— Едно младо момче, работи на кран на строежа наблизо. Седи нависоко — гледа надалеко. Първата ми работа беше да отида при тези строители, добре че работят в събота. Кранистът каза, че площадът, на който се намира гражданското, се виждал добре от неговото място и той постоянно поглеждал нататък. Канел се да се жени скоро, та му било интересно. И си спомни, че някъде малко след десет от гражданското през площада профучала зелена кола.

— Имал си късмет — кимна одобрително Коротков. — И какво смяташ да правиш по-нататък?

— Ще се съветвам с теб — позасмя се Николай. — Аз нямам нищо срещу Латишев — освен факта, че е бил близо до гражданското. Говорих със следователя, той категорично отказва да прави обиск у Латишев, за да търси пистолет.

— Прав е. Мина цяла седмица — ако пистолетът е още в дома му, там и ще си остане, така че никога не е късно да се направи обиск. А пък ако го е хвърлил, съвсем безсмислено е да обискираме. Сега ни остава само да правим разни комбинации, за радикални мерки е вече късно. В края на краищата се оказа, че хората, заинтересовани от провалянето на сватбата на Бартош и Турбин, са твърде много и всеки от тях е можел да извърши убийството. Просто Марат е бил видян там, а другите са имали късмет — никой не ги е видял и познал, но това не означава, че не са били там. Да речем, Голованова, или пък старата Турбина. Или пък самата мама Бартош. Извършила е убийството, разстроила е работата на гражданското, пробутала е пистолета на някого — например на Катя, която се е намирала наблизо и е гледала булката да не я забележи. Катя бързо заминава с колата на Марат, който я чака пред сградата. И толкоз. Така че — или ще обискираме жилищата на всички, или ще се притаим и ще действаме тихомълком.

— Именно, именно, той каза същото — подзе Селуянов, — дума по дума. Между другото не открих никакви връзки на Латишев със служители от отделенията на гражданския регистър. Така че ако смятаме да го разработваме като основен заподозрян, ще трябва да се заемем преди всичко с това. А ти имаш ли нещо ново?

— Навъртам се около Вероника Матвеевна — тежко въздъхна Коротков. — Странна личност. Слушай, ще ти разкажа какво успях да науча. Родена е през 1925 година в семейство на виден архитект. Израснала е в прекрасни условия, гледали са я като писано яйце. Учи медицина, става лекарка по уши-нос-гърло. Не се е омъжвала. Баща й умира през 1956-а, майка й — през 1963-а. Остава сама в огромен разкошен апартамент, претъпкан с книги, картини и антики. През 1968 година ражда сина си Валерик, но никой не знае кой е бащата. Имала е две близки приятелки, които вероятно са знаели, но са починали, едната — миналата година, другата — преди четири години, така че няма кого да попитам. А бившите съседки и бившите й колеги от болницата — естествено не знаят. Не било прието да пита човек, щом тя сама не искала да каже. Та така, живяла си Вероника Матвеевна в своя антикварен апартамент до 1985 година, отглеждала си Валерик, а после изведнъж сякаш пощръкляла. Започнала да се мести от апартамент в апартамент, при което всеки следващ е бил по-малък и по-лош от предишния.

— Размяна с доплащане? — предположи Селуянов.

— Най-вероятно — кимна Юра. — Изниква законният въпрос: за какво са й трябвали парите? Като се има предвид, че първото преместване е станало, когато Валерий е бил на седемнайсет години, можем да предположим, че парите са били необходими за голям подкуп. За да отърве момчето от казармата или да го уреди да следва, което впрочем е едно и също.

— Чакай малко, но нали тогава е била вече на шейсет? Нали? В такъв случай не е ставало дума за казарма — като единствен син на възрастна майка той е бил освободен от военна служба.

— Ах, дявол да го вземе, съвсем бях забравил за този закон! — намръщи се Коротков. — Значи отхвърляме всички мои разсъждения на тази тема и започваме отначало. За какво през 1985-а са й потрябвали пари? И то толкова много!

— Може би е искала да се скрие от някого, да смени адреса си. Спомняш ли си къде се е преместила първия път?

— Бележникът ми е в джоба на якето, донеси го, ако обичаш. Там съм си записал.

Николай донесе якето и пред очите на Коротков извади справката, която самият той му бе оставил преди два дни на бюрото в кабинета.

— Странно! — сви рамене Селуянов. — Шейсет години е живяла в една и съща сграда и изведнъж се мести буквално на съседната улица.

— Сигурен ли си? — Коротков остави ножа, с който бъркаше лука в тигана, и се втренчи в приятеля си. — Сигурен ли си, че новият й адрес е бил на съседната улица? — повтори той.

— Да, сигурен съм естествено. Три минути със средна крачка. Ако не вярваш — да вървим, ще ти покажа.

Коротков му вярваше. Коля Селуянов познаваше Москва като петте си пръста, тъй че можеше напълно да се разчита на думите му.

— Значи не се е крила — замислено промърмори Юра и облиза златистите късчета лук, полепнали по острието на ножа. — Значи, Коля, все пак е заради парите. Но не за освобождаване от казармата или за влизане в институт. Тогава за какво? Валерик е извършил престъпление и е трябвало да се откупи от потърпевшите или да даде подкуп на следователя?

Няколко минути двамата мълчаха, защото Коротков пристъпи към деликатна и изискваща съсредоточаване процедура — приготвянето на маринатата. Тъй като сред покъщнината на Селуянов нямаше специални чашки за отмерване, Юра трябваше да мери на око всички съставки. Всякакви странични разговори бяха недопустими.

След като приготви маринатата, Юра внимателно изсипа в нея нарязаното и предварително начукано месо и засече времето.

— Пържолите по таджикски трябва да се мариноват точно четирийсет и пет минути — съобщи той. — Те ще бъдат нашето второ топло ястие. А първото ще бъде готово след десет минути.

— И какво ще представлява то? — измъчван от нетърпение, попита Коля.

— Рагу от десет различни зеленчука. Не бой се, ще ти хареса, вкусно е. Та така, да се върнем към моята бабичка. Засега ще оставим открит въпроса за парите и ще видим с какво се занимава тя днес. А днес, сърдечни ми друже Селуянов, тя, първо, не желае синът й да се ожени за Елена Бартош — при това не го желае без каквито и да било разумни обяснения, а второ, кой знае защо, хуква към края на географията — чак в Люберци, и влиза в необясним за мен контакт с два пъти осъждания алкохолик Павел Смитиенко.

— С кого, с кого?! — изведнъж се развълнува Селуянов, като от изненада тръсна пепелта от цигарата си не в пепелника, а в чашата с минерална вода. — С Паша Смитиенко ли?

— Да. Да не би да го познаваш?

— Ама забрави ли, Юрка? И ти го познаваш. Не може да не си спомняш. Осемдесета година, викаха ни като свидетели, защото всички го познавахме. Е, спомни ли си?

— Леле, как не се сетих! — Коротков тежко се отпусна на стола и избърса ръцете си в престилката. — Значи е онзи, същият?

— Ами да. Смитиенко.

— Как съм могъл да забравя фамилното му име! Виж ти! Именно, именно, сега си спомням — Павел Смитиенко. Господи, каква гадост! — Той се намръщи погнусено. — Като си спомня, иде ми да повърна. И какво общо може да има такъв отвратителен тип с една пенсионерка, бивша лекарка, дъщеря на виден архитект?

— Поръчка? — предположи Николай. — Да му е поръчала да провали сватбата на сина й?

— Възможно е. Но защо? Защо до такава степен тя не иска синът й да се ожени за Елена? Впрочем ако Смитиенко наистина е алкохолик, да изтръгнем истината от него е въпрос на минути. Утре сутринта тръгвам за там, ще го напоя с водка аванта.

— И аз ще дойда — решително заяви Селуянов.

— За какво си ми? — учуди се Юра. — И сам ще се справя, не е голяма работа.

— Ами любопитен съм — усмихна се Николай. — Пък ми се ще и да видя Пашка — колко години минаха оттогава…

— Добре — съгласи се Коротков, — ще идем заедно.

Те вечеряха, изпиха бутилка водка, от която на Коротков се падна малко по-малко от третината. После още дълго седяха в кухнята, сякаш през работната седмица не бяха се наприказвали. Коля тъгуваше за децата си и с омраза си спомняше жена си — тази предателка. Юра се оплакваше, че не може да изостави своята Ляля сама със сина им и парализираната й майка. И, разбира се, обсъждаха странния, заплетен случай с убийството на двете младоженки и двете еднакви писма, получени вечерта преди убийствата от съвсем други младоженки. И двамата от време на време въздишаха:

— Жалко, че Аска е в отпуска! Тя щеше да разкрие тази загадка…

Неделята, която обещаваше да бъде спокоен и ленив ден за Настя Каменская, неочаквано се изпълни с напрежение — от сутринта до вечерта. Отначало се обади майка й, Надежда Ростиславовна. Настя и Алексей трябваше да им гостуват за неделен обяд, но плановете се променили. Извикали Леонид Петрович да отиде спешно в службата си, в юридическия институт, където той преподаваше криминалистика. Внезапно починал един от ръководителите на института и трябвало да се организират погребението и панихидата, а понеже беше неделя, не могли да намерят никого друг.

— Настюша, тъй като татко ти сега тръгва и явно няма да се прибере до късно вечерта, ще постъпим другояче — решително каза майка й. — Сега той ще ме докара при теб, а довечера, след като оправи нещата, ще ме вземе. Ще се видим с теб, ще си погукаме, а вие ще ни дойдете на гости… да речем, във вторник или в сряда.

— Разбира се, майче.

Неочакваното посещение на майка й означаваше, че вече не може да разчита на първата половина от деня, предвидена за спокойна работа върху превода. Трябваше да започне чистенето, да пусне прахосмукачката, да подреди по местата им разхвърляните вещи, да отиде до магазина, да сготви за обяд. Подобна перспектива не й изглеждаше никак розова. Но и през ум не й мина да избегне срещата с майка си.

В самия разгар на чистенето се обади Антон Шевцов:

— Анастасия Павловна, много ви моля да ме извините, разбирам, че се държа неприлично, но главният ни стисна за гушите.

— Какво се е случило? — не разбра тя.

— Спомняте ли си, че говорихме за едно интервю, което ще дадете за нашия вестник като компенсация за публикуването на снимката на онази жена?

— Спомням си. Е, и?

— Ами ние поместихме снимката във вчерашния брой, а главният редактор казал под нея и обявата за издирването да поставят текст: Четете подробности за кървавото престъпление, във връзка с което се издирва тази жена, в нашия следващ брой, който ще излезе в понеделник. Четете интервюто на наш кореспондент с очевидци. От търговска гледна точка го разбирам — чрез този анонс той продава мястото за реклама в утрешния брой тройно по-скъпо.

— Разумно е — съгласи се Настя. — Но какъв е проблемът?

— Ами в това, че щом интервюто трябва да бъде публикувано утре, то трябва да се направи сега. Знам: неделя е, вие си имате други планове, но…

— Какво да ви правя! — въздъхна тя. — Да се уговорим тогава. Само че имайте предвид — аз не мога да излизам от къщи. Ей сега ще ми дойде на гости майка ми и ще остане до довечера.

— Разбира се, разбира се, Анастасия Павловна, ние ще дойдем у вас, само определете часа.

— Хайде да е в три, става ли?

— Добре, ще пристигнем точно в три — радостно я увери Антон.

Като проклинаше наум неумението си да отказва на хората, Настя настървено сновеше с четката на прахосмукачката по килима в хола. Какъв лош късмет, боже — в един и същи ден да й се стоварят на главата и майка й, и тези журналисти! За съжаление се оказа, че имало и още. В момента, когато Настя си бе взела душ след чистенето и бе седнала с любимия си стар пеньоар в кухнята, за да изпие чашка кафе и да хапне някакъв сандвич, на вратата се позвъни и в апартамента нахлу Даша.

— Дашунчик, в корема си носиш не детенце, а балонче и летиш с него — пошегува се Льоша и я целуна.

Той, който откак се помнеше, беше много слаб и според образното сравнение на приятелите му при ходене дрънчеше с кокалите си, не можеше да си представи как човек може да живее с такъв огромен корем, и не просто да живее, а да се движи, да ходи и дори почти да тича.

— Сама ли си? А къде е Саня? — попита Настя и я прегърна.

— Долу е, заключва колата.

— Така ли? — не повярва Настя.

Отдавна й бе направило впечатление, че брат й не губи за това нито една излишна секунда — беше й обяснил, че сигнализацията се включва автоматично веднага щом заключиш вратата откъм мястото на шофьора. Нещо тук не беше наред.

Подозренията й се оказаха основателни. След няколко минути в апартамента нахълта Саша, превит под тежестта на огромен кашон.

— Какво е това? — ужаси се Алексей, облещен срещу кашона, който тежеше поне четирийсет килограма.

— Плодове и прясна риба. Буквално снощи е плувала в Каспийско море — тежко си пое дъх Александър. — Един приятел ми изпрати това от Баку. Искал да го направи за сватбата, за миналата събота, но станал някакъв инцидент, затворили летището. Едва вчера полетите били възобновени. Снощи ми се обади по телефона — със сутрешния полет изпращал току-що набраните плодове и риба, която вечерта били уловили. Казвам му: Недей бе, човек, благодаря ти за грижите, но сватбата ни мина още преди седмица, обаче той не ще и да чуе. Че, нали, бил се зарекъл да ми изпрати плодове и риба — и точка. Жена ти да си хапва, полезно е за нея.

— Правилно — съгласи се през смях Настя, — за нея е полезно, тъй че нека си хапва. Но защо си домъкнал всичко у нас?

— Че къде да го дявам? — разпери ръце Александър. — Кашоните бяха пет, все като този. Закарахме на родителите си по един, на моите и на Дашкините, на теб и остава да видим на кого ще дадем още един. Плодовете не могат да издържат, напълно узрели са, трябва да се изядат най-много за три, а най-добре за два дни. За рибата пък да не говорим. Вече е късно да се замразява, близо 12 часа е била на топло. Трябва веднага да се приготвя и да се изяжда. Ася, дали някой от твоите познати няма да я иска? Жалко, ще се развали. Човекът се е старал, опаковал е, изпращал е всичко това…

Настя нежно погали мокрото от потта лице на брат си и го млясна по носа.

— Саня, просто ме изумяваш! Защо си мъкнал тази ужасна тежест сам? Льошка щеше да слезе да ти помогне. Ще се изсипеш… Шампион по вдигане на тежести ми се извъдил! Ще уредя кашона, дето ти е в повече, бъди спокоен. И ние с Чистяков имаме родители.

— Чудесно! — зарадва се Саша. — Налей ми тогава да пийна нещо и ние ще тръгваме — да откараме тези пусти кашони.

Настя донесе на брат си чаша минерална вода и с нежност се загледа в мършавата му шия, където в такт с големите глътки се движеше изпъкналата адамова ябълка. Внезапно й хрумна една идея.

— Саня, защо Дашка не остане у нас, докато ти сновеш насам-натам с колата, а? Защо и тя да се разкарва — само да диша бензинови пари! С нея ще прегледаме плодовете, ще ги сортираме — кои трябва да се ядат веднага и кои може да постоят, ще си побъбрим по женски. Дашуня, какво ще кажеш за моето предложение?

С тези думи Настя незабелязано намигна на Даша като намек, че работата изобщо не е в плодовете.

— О, наистина, Сашенка, нека да остана, а? А ти после ще минеш да ме вземеш.

— Добре — сви рамене Каменски, — остани. Ще се върна да те прибера към пет.

Двамата с Льоша слязоха при колата и домъкнаха още един такъв кашон, чието съдържание предстоеше да поделят между родителите на Льоша и Настя.

Едва бяха затворили вратата след Саша, когато пристигна разкошната и убийствено елегантна Надежда Ростиславовна. Настя видя зад гърба й втория си баща с огромен сак в ръка.

— Детко, предавам ти майка ти и тръгвам — бързо каза Леонид Петрович, който разбираше дъщеря си и от най-бегъл поглед. Той веднага забеляза сянката на ужас и отчаяние по лицето на Настя, както и присъствието на Даша, и разбра, че за това малко апартаментче хората са станали множко. Настя е нервна и притеснена.

Настя го целуна, благодарно, без да крие облекчението си.

— Вземи този сак, за тебе е.

— Какво е това? — учуди се Настя.

— Подаръци от майка ти. Донесла ти е от Швеция разни дрешки и бурканчета.

Настя хвърли поглед към часовника. До пристигането на журналиста и фотокореспондента оставаха двайсет минути. Ако днес не полудее, вече никакви психически разстройства не я заплашват.

През останалите двайсет минути тя успя да инструктира Даша, да й обясни накратко ситуацията, да се преоблече и дори леко да се гримира. Точно в три часа дойдоха Антон Шевцов и журналистът, който се представи като Слава Вострокнутов.

— Не бих искала снимката ми да се появява във вестника — каза Настя, след като настани в хола гостите си и Даша. — Затова ви предлагам равностойна замяна. Ще вземете интервю от моята снаха — съпругата на брат ми, която също беше там. Антон, спомняте ли си Даша?

— Разбира се — усмихна се Шевцов. — Трудно е да не ви запомни човек — имате толкова ярка външност.

— Не че имам ярка външност, ами коремът ми е голям — звънливо се разсмя Даша. — Просто в гражданските отделения рядко може да се види булка в толкова напреднала бременност като моята. Но оценявам вашата деликатност.

— Та така — продължи Настя, — интервю ще ви даде Даря Каменская, нея можете да я снимате колкото си искате. Ако имате въпроси, на които мога да отговоря само аз, и настоявате тези моменти да фигурират в интервюто, ще ви отговоря, но ще припишете думите ми на нея. Мен изобщо не бива да ме споменавате. Съгласен ли сте?

По физиономията на журналиста Настя разбра, че настоятелността й не му харесва, че е искал да вземе интервю от служител на милицията, та после да използва този факт като свидетелство за близкото си познанство с хора от Градското управление на МВР. Когато някой не желае да разговаря с теб и не ти дава никаква информация, често се оказва полезно да подхвърлиш уж между другото: Знам как се борави със сведения от деликатен личен характер — дори детективи на драго сърце ми дават интервюта, ето например преди седмица бе публикувано интервюто ми с Каменская от отдела по борба с тежките криминални престъпления. Но дали на Слава Вострокнутов му харесваше идеята й или не — той щеше да постъпи тъй, както тя му кажеше, защото във вчерашния съботен брой на „Криминален вестник“ вече беше обещано, че в понеделник ще бъде публикувано ей това проклето интервю. Тоест той трябваше на всяка цена да го подготви днес.

Антон веднага направи няколко снимки на Даша, та после да не я откъсва от разговора, след което Настя го отпрати в кухнята, остави го в компанията на мъжа си и майка си и се върна в хола.

Когато Настя заведе в кухнята Антон Шевцов, Льоша веднага усети, че тримата няма да се чувстват добре тук. Настя бе помолила майка си да занимава фотографа със светски разговори, докато журналистът разговаря с нея и с Даша, тъй че в това разпределение на ролите Алексей Чистяков не намери нищо подходящо за себе си. Да седи и да мълчи като истукан? Да приготвя обяда? Или да взема участие в безсмислен разговор с абсолютно непознат човек, с когото го свързва само обстоятелството, че двамата случайно са се озовали по едно и също време на едно и също място — място, където бе извършено убийство? Вярно, можеше да постъпи другояче и да подхване светски разговор не с фотографа, който не му бе интересен, а с Надежда Ростиславовна, която познаваше отдавна, а пък фотографът да се забавлява, както намери за добре.

С една дума, след като прецени няколкото възможни варианта за развитието на събитията в мъничката тясна кухня, Чистяков взе мъдрото решение да не участва в спектакъла. Пет минути след като при тях дойде Шевцов Алексей с угрижен вид отвори хладилника, дълго търси нещо в него и в края на краищата разтревожен заяви, че за днешното меню на всяка цена му трябвала майонеза, а вчера той уверил Настя, че не е нужно да купува, защото имали в хладилника цели две бурканчета. А сега открил, че в тези бурканчета има не майонеза, а настърган бял хрян. Тъй че той много се извинява, но се налага веднага да отиде до магазина за майонеза, а понеже днес почти всички магазини са затворени, търсенето на желания продукт може да се проточи за неопределено време — ако се наложи да отиде до центъра, на „Тверская“, в специалния гастроном „Елисеевски“.

След като произнесе тази изискана тирада, професор Чистяков наметна дънковото си яке и излезе от апартамента, където по едно и също време се бяха събрали прекалено много хора.

— … Защо бяхте в гражданското в този ден? Какво ви заведе там?

— Бях свидетелка на сватбата на Настя…

— Тя беше свидетелка на сватбата на зълва си — поправи я Настя. — Не е нужно да споменавате имена — те не интересуват читателя.

— В какво настроение бяхте, когато пристигнахте в гражданското?

— В прекрасно. Самата аз се бях омъжила едва час преди това, тъй че настроението ми беше великолепно, нали разбирате!

— Сериозно? И вие сте се омъжили на тринайсети май, така ли?

Надежда Ростиславовна реши гостоприемно да почерпи с чай Антон Шевцов и се зае да го приготвя. При това всяко нейно движение бе придружено с дълги коментари и общ смях, защото толкова отдавна не бе гостувала на дъщеря си, че изобщо нямаше представа кое къде е в нейната кухня. Най-дълго търси пакетчетата с чай.

— Слушайте, Антон, страхувам се, че ще трябва да се извиня пред вас, но едва ли ще мога да ви предложа чай — каза тя накрая, след като отвори всички вратички и чекмеджета. — Не мога да намеря самия чай.

— Проверихте ли навсякъде? — попита Антон, който зорко бе следил как се луташе майката на Настя и бе забелязал поне пет места, където можеше да се намира чаят, но тя не бе погледнала към тях.

— Мисля, че да. Я да ви направя кафе.

— Благодаря, Надежда Ростиславовна, но аз не пия кафе.

— Защо?

— Болно сърце. Лекарите не ми разрешават.

— Сериозно?! — ахна тя. — Толкова млад! Искрено ви съчувствам. Знаете ли, не е нормално младите да боледуват, а старите да се чувстват отлично. Аз например съм здрава като новородено, а моята Настенка има цяла дузина болести. Кръвоносните й съдове са направо за боклука. Гърбът я боли постоянно. Сигурно ние сме виновни — израснали сме с естествени продукти, а вас хранехме с абсолютна химия. Развалихме екологичната обстановка, замърсихме въздуха.

— Но как са взели вашата Настенка да работи в милицията, щом е толкова зле със здравето? С връзки ли сте действали?

— О, не, Антон, връзките нямат нищо общо. Тя работи по специалността си, разпределиха я след университета. Вярно, мъжът ми цял живот е работил в милицията…

— Ето, видяхте ли! — изхъмка Шевцов.

— Но той нямаше никакво отношение към назначаването на Настя, уверявам ви. Всичко в живота си тя постигна сама.

— Но как е минала през медицинската комисия с болния си гръб?

— Просто не казала на никого, че е имала травма, а лекарите недогледали. Нали знаете какви са нашите лекари, няма защо да се чудим.

— Излиза, че за да постъпи на работа в милицията, е трябвало да излъже? — засмя се Антон. — Интересни ситуации ни предлага животът.

— Не да излъже, а да скрие истината — усмихна се в отговор Надежда Ростиславовна. — Не е едно и също.

— Аз пък мисля, че няма разлика. Между другото опитайте да потърсите чая в ей онази кутия, още не сте поглеждали там.

— В тази ли? Ах, наистина, вижте, тук е! Как се сетихте?

— Интуиция.

— … Откъде сте сигурна, че само десет минути след убийството нито един човек вече не е можел да излезе от сградата?

— Защото съпругът ми и Альоша…

— Съпругът на зълва ми — поправи я Настя.

— Да, правилно, съпругът на зълва ми. Те затвориха вратите и не пускаха никого да излиза.

— Защо са го направили? Кой им каза?

— Настя.

— Зълва ми — отново уточни тя.

— Да, зълва ми, сестрата на моя съпруг.

— А защо й е хрумнало това? И по-рано ли е изпадала в подобни ситуации?

— Тя е чела много криминални романи и знае кое как трябва да се прави в подобни ситуации — отговори Настя вместо Даша. — Слушайте, Слава, разбирам желанието ви прозрачно да намекнете на читателите, че в гражданското се е намирал служител на милицията, с когото сте успели да се запознаете. Оставете тази работа, а? И без това няма да допусна Даша да каже нито една излишна дума.

— Благодаря, Надежда Ростиславовна, чаят е станал чудесен. Кажете ми, дъщеря ви от малка ли е искала да стане юрист и да работи в милицията?

— Не, нищо подобно, Антон. Тя от дете наблягаше на чуждите езици и на математиката. Бях сигурна, че ще тръгне по моя път и ще стане лингвист. Както се казва — нищо не предвещаваше… И после, от девети клас край нея постоянно беше Альоша, а пък за него никой не се съмняваше, че ще стане изтъкнат математик. Ние с мъжа ми очаквахме те да влязат в един и същи факултет. Но както виждате, не сме били прави.

— Тя не се ли съветваше с вас?

— Съветваше се естествено. Аз се опитвах да я откажа от правото, а мъжът ми я поощряваше. Явно неговите аргументи са се оказали по-силни. А вие защо ме питате за това?

— Просто ми е интересно. Професията не е женска, а вашата дъщеря, както ми се струва, преуспява в нея. Съгласете се, че това е повод за един добър материал в нашия вестник.

— Може би, може би — замислено кимна Надежда Ростиславовна. — Но доколкото познавам дъщеря си, тя никога няма да се съгласи на това.

— Защо?

— Трудно ми е да ви обясня — засмя се тя. — Сигурно характерът й е такъв.

— Нима Анастасия е равнодушна към славата?

— Представете си — равнодушна е.

— Не може да бъде! Всички хора търсят славата, а най-вече жените. Мисля, че все пак ще успеем да я придумаме.

— Опитайте — засмя се Надежда Ростиславовна. — Но не ви гарантирам успех.

Към шест часа нещата най-сетне се нормализираха. Журналистът и фотографът си свършиха работата и си тръгнаха, Саша дойде да вземе жена си дори по-рано, отколкото бе обещал, набързо пи чай и отведе Даша вкъщи. Чистяков, който през цялото това време бе седял на една пейка наблизо и бе чел книга, видя как потегли жълтата кола на Шевцов и веднага се прибра. Останаха тримата — Настя, мъжът й и майка й.

Настя не можеше да се освободи от усещането, че се е отчуждила от майка си. Тя толкова отдавна живееше в чужбина, че бе престанала да чувства истински руския живот, тукашните хора, техните проблеми и радости. Не разбираше защо е по-лесно и удобно да се пътува с метрото, отколкото с кола, и Настя трябваше дълго да й обяснява, че сега собствениците на коли са двойно повече, улиците са претъпкани с коли и лесно може да попаднеш на задръстване, от което да не можеш да се измъкнеш цял час, ето защо Настя за нищо на света не би си купила и не би карала кола. Майка й не разбираше защо е толкова важно да получиш заплатата си навреме и защо хората непрекъснато говорят по този въпрос.

— Човек трябва да умее да си планира бюджета — взе да я поучава тя, — за да не остава без копейка в деня преди заплатата. Когато имаш повече пари, задели ги и не ги пипай — ще ти послужат, в случай че забавят заплатата ти.

— Мамо, въпросът не е, че парите няма да ми стигнат и ще стоя без копейка, а че днес с моята заплата могат да се купят, да речем, двеста долара, а след седмица — само сто и деветдесет. Забравяш, че тук доларът поскъпва, и то постоянно.

— Така ли? Не мога и не мога да свикна с това…

Майка й издебна момент, когато Льоша ги остави сами, и тихо я попита:

— Кажи ми, моля те, този фотограф, Антон… отдавна ли го познаваш?

— От една седмица. Защо?

— Да не си го обидила нещо?

— Не. Как ти хрумна?

— Той не те обича.

— Престани, мамо! — намръщи се с досада Настя. — Защо трябва да ме обича? Каква съм му аз? Запознахме се случайно в гражданското, където стана убийството. Аз се омъжвах, а той работеше, правеше снимки.

— Не, дъще — упорито възрази майка й, — той е лош. Има лоши чувства към теб.

— Моля те, мамо, не си измисляй. Защо реши, че е лош?

— Защото той веднага сметна, че с връзки сме те уредили да работиш в милицията.

Настя избухна в смях, макар че всъщност й се плачеше.

— Мамо, ти си свикнала да живееш сред сити, задоволени хора, на които всичко им е наред и които поради това могат да си позволят лукса да имат добри чувства към всички, а и да се обичат помежду си. Прекалено отдавна не живееш в Русия, затова не знаеш, че в приказките за връзки днес вече няма нищо неприлично, никой не се срамува от тях и на никого и през ум не му минава да се обижда по този повод. Ние всички сме озлобени, всички взаимно се мразим. Сега се смята за нормално да желаеш смъртта на някой човек, ако имаш каква да е полза от това. Отвори си очите, мамо! Поогледай се как живеем!

Настя видя, че майка й се разстрои, и укори себе си, задето не се бе сдържала. С нея трябваше да разговаря по-меко. Как ли ще съумее да заживее тук, след като договорът й свърши и ще трябва да се върне в Русия? Животът тук се променя толкова бързо, че ако отсъстваш дори само три години, после отново трябва да се адаптираш към него. Може би майка й пак ще удължи договора си и ще остане в Швеция още известно време? Ще може ли да живее с баща й след толкова дълга раздяла? Или дори той ще й се стори лош в сравнение с шведския й любим Дирк Кюн, с когото Настя се запозна по време на една своя командировка в Италия?

Най-сетне този дълъг, тежък ден беше към края си. Пристигна измъченият и уморен Леонид Петрович и откара жена си вкъщи. Настя изми съдовете, постоя петнайсетина минути под горещия душ, за да се отпусне и да премахне нервното си напрежение. Но все не успяваше — дори под топлите водни струи усещаше как неприятно я тресе.

Излезе от банята, без да спира водата, уви се в големия пешкир и отиде в кухнята. Не обърна внимание на Льоша, който седеше до масата и редеше пасианс, извади от шкафчето висока чаша и бутилката мартини, наля си солидна порция и я гаврътна на един дъх. Без да трепне под изумения поглед на мъжа си, тя мълчаливо остави чашата в мивката, а бутилката — обратно в шкафчето, върна се в банята и отново застана под душа. След няколко минути й олекна, спазматично стегнатите й мускули се отпуснаха, зъзненето престана.

Настя грижливо се избърса с големия дебел пешкир, загърна се в хавлията и отиде в хола. Включи телевизора, но веднага раздразнено го изключи. По единия канал някакъв тип с изнурена от светски живот физиономия многозначително пееше: „Хайде довечера да умрем весело — да си поиграем на декаданс“. По другия даваха поредната сапунена опера. По третия — футбол. По четвъртия — нещо съвсем откачено с някакъв кълчещ се чорлав шоумен.

„Боже мой, мамо, ти дори не можеш да си представиш как живеем ние тук! — мислеше си тя, докато отваряше дивана и вадеше от скрина спалното бельо. — Не можеш дори да си представиш какво става тук. Мериш хората с някакъв несъществуващ аршин, който е валиден само за приказни герои и романтични принцове! Защото ако на мен не ми харесва това, което дават по телевизията — а все пак дават точно това, и то по всички канали, — на повечето хора то се харесва. Излиза, че в нашата страна болшинството са хора, на които се харесват този чорлав идиот с неговите плоски шегички, тези безкрайни клипове с примитивни певци, целите в катарами и гривни, тази реклама, от която ти иде да се обесиш! Такива сме ние сега, мамо — озлобени и тъпи, а ти продължаваш да ни мериш с християнските понятия добър и лош. Сигурно никога няма да се разберем с теб. Станали сме си съвсем чужди.“

Тя съблече хавлията, угаси лампата, мушна се под одеялото и горчиво се разплака.