Смърт и малко любов

Глава 10.

Плешивият бизнесмен, когото приятелите му наричаха Степашка, откачи каишката от нашийника на своя огромен рунтав кавказец Пиня и приседна на една пейка. Ей сега ще дойдат тези кръвопийци и ще започнат да го тормозят — как, защо, за какво! Той имаше отговорите, само че не знаеше дали ще ги задоволи онова, което бе успял да научи.

Вчера след срещата им в Соколники Степашка издири Лариса Самикина, любовницата на избягалия Сергей Артюхин. Лариса се кълнеше, че не знае къде се е дянало гаджето й, и му разказа, че отначало двамата със Серьога му изработили красиво и непоклатимо алиби: че уж в момента, когато някъде в другия край на града някакъв подлец е изнасилвал онази жена, Артюхин е бил на съвсем друго място: търсел е някакъв блок с аптека на партера и попитал нея — една случайна минувачка. Всичко било премислено внимателно, така че следователят после да може лесно да намери тази случайна минувачка. Артюхин заявил, че момичето, въпреки студеното време, било по дънки и фланелка, без шапка или шал, от което можело да се направи извод, че живее точно в блока, пред който го спрял Сергей. Сигурно било изтичало до хлебарницата за хляб или до будката за цигари. Разбира се, намерили момичето, още повече че Артюхин я описал много подробно, и то естествено си спомнило за младежа, който я помолил да го упъти. Тя назовала точно дори часа, когато това се е случило. Била гледала по телевизията двусериен филм, а в паузата между двете серии, докато давали новини, изтичала за минутка до магазина. Следователят прегледал телевизионната програма, в този ден наистина давали двусериен филм (че как да не били давали, та нали Сергей и Лариса също били научили почти наизуст въпросната програма!) и паузата за новините била точно по времето, когато било извършено изнасилването над потърпевшата Петричец.

Повече никой не закачил Артюхин. Минали почти три месеца и не щеш ли, случайно срещнали Каменская от криминалния отдел, която подслушала в откритото улично кафене техния разговор и разбрала, че тя не е никаква случайна минувачка, а стара приятелка на заподозрения Артюхин. И ето че още на следващия ден арестували Артюхин. А след една седмица, в събота, го пуснали под гаранция, той се отбил у Лариса, сбогувал се с нея и й казал, че изчезва. И това всъщност било всичко. Тя не знаела нищо повече.

— Слушай сега, красавице — важно й заяви Степашка. — Ти си виновна за това, което се е случило. Трябва да се оглеждаш наоколо, преди да си разпускаш езика. Ти си виновна да пипнат Серьога. Така че бъди така добра да си ми върнеш петдесетте хиляди кинта. Нямам намерение да понасям щети, задето помогнах на гаджето ти.

— Но откъде ще взема толкова пари?! — уплаши се Лариса.

— Вземай ги откъдето щеш! Аз как намерих пари, за да измъкна твоя мизерник от килията? И ти ще намериш. Или търси него — да се връща веднага, докато ченгетата не са усетили, че го няма. Дали ли са му да подпише обвинително заключение?

— Май са му дали — колебливо отговори тя. — Серьожа каза, че делото било прехвърлено в съда.

— А, това е добре! — зарадва се Степашка. — Значи сега с него се занимава съдът. Там стават големи опашки, така че няма скоро да усетят, че го няма. Ако той се върне бързичко сам, съдията дори няма да разбере, че е бягал. Тогава и паричките ще оцелеят. Така че постарай се, красавице! Или петдесет хиляди, или Артюхин. И не протакай! Ще ти се обаждам всеки ден, за да ми казваш какви са новините.

Днес, седнал на пейката в парка и наблюдавайки тичащия наоколо Пиня, Степашка още веднъж си припомни подробно вчерашния разговор с Лариса. Май се бе държал правилно с нея, наплашил я бе до смърт.

Пръв на срещата дойде дебеланкото, понесъл в ръце тлъстия дакел с аристократичното име Аудра. Тежко задъхан, той се тръшна на пейката до дребния, плешив Степашка.

— Е, научи ли нещо? Разказвай бързо, не чакаме Жора — той няма да дойде. Обади се да ме предупреди, че е зает.

Степашка разказа с няколко думи за срещата си със Самикина.

— Смяташ ли, че тя може да го намери? — със съмнение изфъфли дебеланкото, като по навик дъвчеше цигарата.

— Ами ако не го намери, ще намери пари. Аз здравата я стреснах. Сега тя да мисли как ще се оправя.

— Как каза, че било името на онази женска от милицията, дето ги засякла?

— Каменская.

— Каменская… чувал съм някъде това име. Добре, ще питам Жора. Как се разбрахте с Лариса?

— Тя го търси, а аз й се обаждам всеки ден и я питам. Абе сигурен съм, че ще го намери. Тя познава всичките му приятели и познати, навярно и човека, който му е помогнал да избяга.

— Ох-ох-ох, не съм много сигурен! — презрително проточи дебеланкото. — Че той да не е избягал от затвора, от града е избягал, не му е потрябвала много голяма помощ. Качил се е на самолета — и чао до скив!

— Не е точно така — логично възрази плешивият. — Нали са отнели паспорта му. Къде ще иде без паспорт? Трябвало е да вземе от някого, инак нямаше да му дадат билет за самолета. Пък и нямаше да го качат да лети.

— Ами може да е заминал с влак или с кола, чудо голямо!

— И тук не си съвсем прав. С кола, ама с чия? Със своята ли? Номерът й се знае, ще я обявят за издирване. С чужда? Значи някой му е помогнал, дал му е кола. Да е заминал с влак? Възможно е. Но за къде? Къде ще живее? В хотел ли? Без паспорт не може. У приятели? У роднини? Значи някой му помага. Така че от всяко положение има хора, които знаят къде се намира. И Лариска ще намери тези хора. Така че предай на Жора да не се притеснява. Ще си върнем парите.

Дебеланкото вече си бе отишъл, а Степашка още седеше на пейката, грееше се под неочаквано топлите лъчи на майското слънце и лениво наблюдаваше Пиня, който се опитваше да се сприятели със симпатична млада ерделтериерка. Сладка мацка си има тоя глупак Сергей Артюхин, мислеше си Степашка. И защо ли все на такива глупаци им се падат най-готините пиленца? И лицето, и бедрата, и циците — всичко й е първокласно. А той, откаченият кретен, се е емнал да изнасилва някаква непозната, ама хак му е, че се е оплакала! Не му ли стигаше Лариска? Защо ли не пробвам да я понатисна, докато него го няма? Да й предложа защита. Такава като нея сигурно ще клъвне. От ония женски е, дето все трябва да се лепнат за някой мъж — без защитник се чувстват като без бельо. Трябва да пробвам, за опит пари не се дават. Хем имам и повод — нали обещах да я търся!

В понеделник Настя спа дълго и сладко. Льоша отдавна бе станал, закусил и бе потънал в работата си сред листовете, подредени на кухненската маса, а тя още лежеше в леглото, свита на кълбо, и тихо сумтеше насън.

Чистяков я събуди към единайсет часа:

— Ставай, сънливке, световната слава те очаква!

Покри лицето й с новия брой на „Криминален вестник“, за който бе успял да изтича до близката вестникарска будка. Цялата втора страница бе посветена на убийствата в ритуалните зали, имаше и много снимки. Настя грабна вестника и внимателно прегледа дали всичко в материала е, както тя го искаше, докато с облекчение се убеди, че журналистът, макар да бе явно недоволен от замяната на Настя с някаква си Даря Сундиева-Каменская, все пак не си бе позволил волности и бе написал всичко умно и правилно. Особено ярко бе предал информацията как ден преди двете престъпления две младоженки бяха получили писма със закани. Пак тук, най-долу на страницата, редакцията бе повторила обявата за издирването на неизвестната жена и отново бе публикувала снимката й.

Настя бавно изпи две чашки кафе, като си мислеше с удоволствие, че не е нужно да тръгва за някъде и може спокойно да си поседи вкъщи с Льоша, да се заеме с превода и изобщо да се почувства, първо, в отпуска и, второ — омъжена. Едва седмица след сватбата си! Много навреме, дума да няма!

Но отново не стана така, както си въобразяваше. Преводът не вървеше, защото мислите й постоянно се връщаха към семейство Бартош. Юра Коротков не можеше да се отърве от навика си да споделя с нея всичко, което успееше да научи, така че Настя бе изслушала още снощи епопеята с Павел Смитиенко и сърцераздирателната повест за Марат Латишев. У нея все повече се затвърждаваше впечатлението, че двете престъпления са били извършени заради сватбата на Бартош и Турбин.

— Ася, май нещо те измъчва — проницателно забеляза Чистяков, след като за пореден път хвърли поглед към жена си и отново видя нейните вперени в тавана очи. — Нещо не ти се работи, а?

— Мисля си за убийствата — разсеяно отговори тя. — Не мога да се съсредоточа.

— Искаш ли да се поразходим? — предложи той. — И без това не превеждаш, а в движение мисълта тече по-добре. И на мен ми се ще да се пораздвижа, та мислите ми да улегнат.

— Добре — зарадва се тя. — Обаче бавно.

Двамата дълго скитаха из улиците, като от време на време си разменяха незначителни реплики, но най-вече мълчаха — всеки мислеше за своите работи. Накрая Алексей заяви, че си намислил мисълта и бил готов да се връщат.

— Аз пък още нищо не съм измислила — тъжно призна Настя. — Никой не може да измами организма, моят знае, че съм в отпуска и отказва да функционира на работна вълна.

Прибраха се вкъщи и се заеха с готвене. По-точно, с готвене се зае Настя, засрамена, че през цялата изминала седмица бе стоварвала домакинската работа изцяло върху мъжа си. Льоша седеше в кухнята и крадешком поглеждаше нейните кулинарни напъни. Гледката бе доста необичайна за него. Беше си дал дума да не се намесва в процеса, но това се оказа свръх силите му.

— Защо солиш месото, ще си пусне всичкия сок — не издържа той.

— Защо? Да не го ли соля? — учуди се тя.

— Ще го посолиш, но не сега.

— А кога?

— По-късно, когато се покрие с коричка. Тогава ще може да се запази сочно.

— Виж ти, колко интересно! — замислено продума тя. — Веднага си личи, че в училище не съм учила добре химията.

— Не че не си учила добре химията, ами не умееш да готвиш — позасмя се Льоша и отново заби поглед в книгата си.

Но когато видя как тя наряза на правоъгълни парченца картофите и посегна да сложи в нагорещения тиган масло, търпението му се изчерпа.

— Ася, спри!

— Какво има? Пак ли сбърках нещо?

— Ако искаш картофите да бъдат с хрупкава златиста коричка, трябва да ги пържиш в олио — поне в началото. После може да добавиш маргарин или масло. И не пипай солницата.

— Защо, и картофите ли не бива да се солят?

— В никакъв случай, инак ще заприличат на пюре. Ще ги посолиш после, пет-седем минути преди да ги свалиш от огъня.

— Я стига! — Тя огорчено махна с ръка. — Защо ме тероризираш? Аз се старая, уча се, а ти ми се караш.

— Не ти се карам, Асенка, а спасявам собствената си вечеря. А пък ти, ако наистина си решила да се учиш, първо питай мъдрия Чистяков как трябва да действаш и чак тогава започвай да действаш. И между другото — свали капака от тигана.

— Защо?

— Защото! Нали пържиш тези картофи, а не ги задушаваш. Картофите стават каквито ти ги обичаш, когато се пържат без капак.

— Защо?

— Аска, стига глупости! Не само химията, ами и физиката си учила зле. Не разбирам как изобщо можа да завършиш физико-математическа гимназия.

— Ами защото през цялото време преписвах от теб. Какво, забравил ли си? Нали специално заради това се премести в моята паралелка — за да ме докараш до матура.

Двамата дружно се разсмяха. Всъщност Настя беше отличничка, а Льошка се бе преместил в нейната паралелка, защото искаше да бъде по-близо до нея. След часовете дълго учеха уроците си заедно, а после до късна вечер се разхождаха и се целуваха като обезумели. Впрочем това не беше тайна за никого: нито за учителите, нито за съучениците, нито за родителите им.

Най-сетне със съвместни усилия вечерята беше готова и поднесена на масата. След разходката апетитът им бе зверски и всичко, което с толкова мъки бе приготвяно час и половина, беше ометено от чиниите за десет минути.

— Ето, винаги става така — мрачно констатира Настя. — Стараеш се, стараеш, губиш маса време и сили и после — хоп, край! Десет минути удоволствие — и купчина мръсни чинии. Защо всичко е толкова несправедливо, а?

— Житейски закон — заяви философски Чистяков. — Не е ли така и в работата? Да вземем например твоята работа. Мъчиш се, страдаш, измисляш нещо, рискуваш, грешиш, отчайваш се, а после — хоп, три минути и престъпникът е задържан. Спомни си как арестувахте Гал. Ти го подмамва цял месец, следи го, седя с него цяла нощ в празен апартамент, всички чакаха кога ще реши да те убие, а после го арестувахте за две минути без нито един изстрел. Ти успя само да паднеш, да си разбиеш коляното и да си счупиш токчето. А когато стана, всичко вече беше свършено. Така беше, нали?

— Така беше — въздъхна тя. — Льош, а случвало ли ти се е някога да излезе, че не си бил прав?

— И още как! — засмя се той. — Знаеш ли в какво се състои моята мъдрост? Само аз да си знам, че не съм бил прав. А ти дори да не се сещаш за това.

— Защо?

— Пазя авторитета си пред теб.

След вечеря Настя все пак успя да се стегне и да се съсредоточи върху превода. Но към осем часа телефонът звънна и спокойствието в нейното малко апартаментче отново бе нарушено. Обаждаше се Антон Шевцов.

— Анастасия, имаме много неочаквани новини — развълнувано й съобщи той. — Току-що в редакцията се обади една жена и каза, че се омъжила преди два месеца и в навечерието на сватбата си получила абсолютно същото писмо.

От изненада Настя едва не изпусна телефонната слушалка.

— Така. Втасахме я. — Значи работата не е била в Елена Бартош. Преди два месеца за нейното предполагаемо бракосъчетание с Турбин не е знаел никой, дори и вярната й приятелка Катя Голованова. — Тази жена остави ли координатите си?

— Да, разбира се, ето тук всичко е записано. Ще й се обадите ли?

— Не, направо ще отида — решително каза Настя. — Така ще бъде по-добре. Казвайте адреса!

— Искате ли да ви откарам? — предложи Антон. — С колата съм.

— Благодаря, искам. Какво щях да правя без вас, Антон! Винаги ме спасявате.

— Глупости! — отхвърли похвалите той. — Кога да дойда да ви взема?

Настя му каза и започна да се преоблича.

Жената, която посетиха, бе около трийсетгодишна или дори по-млада. Настя веднага забеляза, че тя бе радостно възбудена. Най-учудващото беше, че и съпругът й, кой знае защо, изглеждаше много доволен. Впрочем всичко бързо се изясни.

— Представяте ли си, мъжът ми оттогава мира не ми даваше — бързо говореше жената и възбудено размахваше ръце. — Беше сигурен, че докато съм се срещала с него, съм си имала и някого друг и сега този някой не иска аз да се омъжа. Как ли не го увещавах, как ли не се оправдавах, как ли не му обяснявах, че всичко, което съм имала някога, е приключило още преди да се запознаем с него. Той не ми вярваше. Слава богу, сега ще се успокои.

— Нима не се учудихте, когато получихте такова писмо, ако всичко, което казвате, е било истина? — недоверчиво попита Настя.

Жената се смути и хвърли поглед към мъжа си. Настя си помисли, че май беше допуснала грешка, като започна разговора и с двамата. Трябваше да ги раздели, но сега вече беше късно, щеше да се справи някак.

— Ами… аз, честно казано… — Жената се запъна.

Но внезапно на помощ й се притече съпругът й.

— Мислела си, че го е написала бившата ми жена, нали? — попита той без заобикалки. — Никога не си го споменавала, но знам, че си го мислеше.

— Да, така е — въздъхна жената. — Мислех си, че и ти си сигурен в това, затова стоварваш всичко върху моя въображаем любовник, та и през ум да не ми мине за жена ти. Господи, колко е хубаво, че нещата най-сетне се изясниха!

Тя толкова радостно, толкова слънчево се усмихна, че всички останали също не издържаха и разцъфнаха в усмивки.

— Запазихте ли писмото?

— Не, изхвърлих го.

— Жалко! — огорчи се Настя. — Как изглеждаше то?

— В бял плик без адрес. Беше в пощенската кутия. Текстът бе написан с печатни букви. Думите бяха същите, както пише във вестника. НЕ ПРАВИ ТОВА! ЩЕ СЪЖАЛЯВАШ.

— А кой тогава е писал тези писма? — попита съпругът, явно зарадван, че неприятният разговор за бившата му жена приключи толкова лесно.

— Де да можех да знам! — въздъхна Настя. — Добре, благодаря ви, извинете за безпокойството.

— Моля ви се, ние сме ви благодарни — сбогуваха се сърдечно съпрузите. — Такъв камък снехте от сърцата ни.

С Антон тръгнаха обратно към дома на Настя. Тя се намести удобно на задната седалка, протегна крака и запали цигара.

— Виж го ти този мерзавец, за малко да съсипе живота на хората! — каза. — Женени са само от два месеца, а заради това идиотско писмо вече са си имали разправии. Кой знае докъде щяха да стигнат, ако не бе излязла статията. Така и нямаше да научат, че писмото няма никакво отношение лично към тях, и щяха да продължават с кавгите си.

— Няма дим без огън, Анастасия — възрази Шевцов. — Ако тя не е имала други мъже и ако той, съпругът й, бе съумял да се раздели с бившата си жена с добро — нямаше за какво да се карат. Изобщо нямаше да се подозират взаимно. Те са си виновни, хайде де…

— Знам ли, може и да сте прав — разсеяно отговори Настя. Вече разбираше, че загадъчното престъпление е било замисляно и планирано отдавна. Ако можеше да разгадае този чудовищен план, щеше да й е по-лесно да продължи работата по случая.

Стигнаха до нейния блок. Настя протегна ръка да отвори вратата и внезапно видя пред своя вход момиче с червено-черно лъскаво манто, което й бе толкова добре познато. Лариса Самикина. Какво ли търсеше тук?

— Почакайте малко, Антон, не тръгвайте още — помоли тя. — Струва ми се, че това момиче чака мен. Не ми се иска да разговаряме без свидетели.

Антон угаси двигателя и слезе с нея от колата.

— Анастасия Павловна — втурна се към нея Лариса, — трябва да ми помогнете!

По зачервеното й лице и подпухналите очи личеше, че е плакала.

— Какво се е случило? — студено попита Настя и пристъпи към нея.

— Серьожа е избягал. Пуснали са го преди процеса, а той е избягал. Какво да правя сега?

— Нищо. Защо това толкова ви тревожи? Срещу вас има заведено дело за даване на лъжливи показания, но нали вие никъде не сте избягали! Защо се вълнувате?

— Те искат парите от мен.

— Кои са те и какви пари искат от вас?

— Парите, които са дали, за да внесе адвокатът гаранцията. Щом Серьожа е избягал, значи те губят парите си. Искат или да им върна парите, или да намеря Серьожа. А откъде ще взема аз толкова пари?

— Колко?

— Петдесет хиляди.

— Какво, рубли ли?

— Ами! Долари, разбира се. Ох, боже мой, Анастасия Павловна, помогнете ми да намеря Серьожа!

Лариса се разрида, захлупила лицето си с ръце и безпомощно прегърбена.

— Престанете, Лариса! — намръщи се Настя. — Успокойте се, ако обичате. Милицията и без това ще търси вашия Серьожа, ако наистина е избягал. А аз с нищо не мога да ви помогна. Вървете си вкъщи.

— Но вие сте длъжна! — В отчаянието си момичето почти крещеше. — Вие сте длъжна да ми помогнете! Защото всичко стана заради вас! Вие сте виновна за всичко!

— Тоест? — Настя недоумяващо повдигна вежди. Сцената започваше да й досажда.

— Ако тогава не бяхте ни подслушали… и не бяхте казали на следователя… нищо нямаше да се случи. А сега те искат от мен тези луди пари и заплашват, че ще ме убият, ако не си ги получат. Всичко е заради вас! — Лариса ридаеше на глас и вече не криеше лице в дланите си. Сълзите се стичаха като порой по бузите й, носът й се бе зачервил, по скулите й избиха грозни петна. — Вие!… Вие!… Вие сте виновна за всичко! Помогнете ми, моля ви, умолявам ви, умолявам ви… Те ще ме убият… И Серьожа… Спасете ни!

— Вървете си, Лариса — уморено каза Настя и направи крачка към входа.

Лариса трескаво се вкопчи в ръкава на якето й.

— Почакайте, не можете да си тръгнете така… не можете… нямате сърце!

Настя внимателно освободи ръката си и влезе в блока. Антон, който през цялото време бе стоял мълчаливо до нея, я последва, макар че тя не го бе поканила. Без да продумат, двамата се качиха с асансьора и влязоха в апартамента.

— Здрасти! — весело каза Чистяков. — Защо сте толкова мрачни?

— Просто така — неопределено отвърна Настя. — Събличайте се, Антон, сега ще хапнем нещо. Ще ви оставя за малко, трябва да се обадя по телефона.

Тя занесе телефона в хола и плътно затвори вратата след себе си.

— Константин Михайлович, аз съм. Знаете ли, че Артюхин е избягал?

— Още не. Защо, наистина ли е избягал? — спокойно попита Олшански.

— Току-що разговарях със Самикина, имам тези сведения от нея.

— Значи самата Самикина не е избягала?

— Не е.

— Добре тогава. Аз водя следствие за нейните лъжливи показания, а Артюхин предадох на съда, нека сега те да се тръшкат — нали точно те го пуснаха под гаранция. Аз бях против, казах им, че не бива да го пускат. Най-вероятно са подкупили съдията.

— И какво, значи сега никой не се интересува от него? И да го оставим да се крие?

— Е, според късмета. Нали знаеш, Настя, тъй като гаранцията бе въведена у нас съвсем наскоро, няма практика, никой не знае със сигурност какво трябва да прави и как да упражнява контрол. Може съдията сам да се сепне, да поиска да разговаря за нещо с Артюхин. Може милицията по местожителство да реши да провери как се държи, как спазва условията по гаранцията. И в милицията се срещат добросъвестни хора. А може и никой да не се сети за него чак до процеса. Трудно е да се прогнозира. Но аз, разбира се, ще съобщя на съдията. А ти за какво разговаря със Самикина?

— Онези момчета, дето са платили гаранцията на Артюхин, си искат парите. Страх ги е, че всичко ще изгори в пламъците на държавната хазна. Затова тя дотича да ме притиска — трябвало да я съжаля.

— Смята, че ти си виновна за всичко ли?

— Ами да.

— Добре, не обръщай внимание, ще го преживеем. Ти си в отпуска, почивай си спокойно. Как се чувстваш като семейна жена?

— Чудесно. По-хубаво е, отколкото съм си мислила.

— Е, дай боже!

Когато Антон си тръгваше, Настя си наметна якето и слезе да го изпрати.

— Анастасия, наистина ли никак не ви е жал за това момиче? — попита той, спря до своята яркожълта кола и извади запалката си.

— Не — сдържано отговори тя.

Всъщност тя слезе с него точно за да поговорят за това. Но някак не й се говореше.

— А защо тя смята, че вие сте виновна?

— Защото доказах, че нейният любовник е извършил изнасилване.

— Странна логика — позасмя се Антон. — И наистина ли не знаете как да й помогнете?

— Защо — знам. Трябва да вдигне на крак всички частни детективски агенции и да им плати, за да намерят Артюхин, преди милицията да разбере, че е избягал. Защото ако милицията започне да го търси, гаранцията се губи.

— А защо не й дадохте този съвет?

— Защото работя в милицията, а не в частна детективска агенция.

— А вие бихте ли могли да го намерите?

— Едва ли. — Тя сви рамене. — Не умея да го правя. Никога не ми се е налагало. С това се занимават специални подразделения и специални сътрудници.

— Все пак ми дожаля за нея — въздъхна Антон. — Така плачеше, просто не можех да я гледам.

— Така ли? Наистина ли ви дожаля? Аз пък видях момичето, изнасилено от Артюхин. И представете си — и за нея ми беше жал, и беше непоносимо да гледам синините по лицето и ръцете й. Както разбирате, той я беше бил. Лепнал се за нея на улицата, а тя от страх побягнала през парка, защото оттам пътят бил по-кратък. Вярно, по-кратък, обаче паркът е тъмен и безлюден. Януари, в шест часа вечерта вече нищо не се вижда, а това се случило в девет. И никакви хора наоколо. А между другото Артюхин бил доста пиян.

Антон помълча, после внезапно се усмихна.

— Извинете, май изтърсих глупост. Във всеки случай вие по-добре знаете как трябва да се постъпи.

Сбогуваха се дружелюбно и сърдечно. Но на Настя, кой знае защо, й бе неприятно, тя бързо влезе във входа и не дочака Антон да си тръгне.

Тази нощ Настя не можа да спи. Легна си късно, от ума й не излизаше двойката, която бе получила писмо преди два месеца. Въртя се в леглото до три, после отиде в кухнята, седна удобно, вдигна краката си на една табуретка, запали цигара и потъна в размисли, от които я изведе събудилият се Чистяков, който със страховита физиономия я заведе насила в леглото, като я накара да вземе приспивателно.

— Какво приспивателно, Льошик, вече е три и половина! — опита да се съпротивлява Настя. — След хапчето трябва да се спи най-малко осем часа, инак ще бъда съвсем скапана.

— И какво от това? Ще спиш, разбира се — колкото ти се спи. Нали няма да ходиш на работа!

Към четири часа успя да заспи, а в единайсет я разбуди Льоша:

— Ася, на телефона е Шевцов. Открили са още писма.

Тя отведнъж се почувства бодра. Скочи от леглото и грабна от ръката на мъжа си телефонната слушалка.

— Тази сутрин се обадиха още четирима души — съобщи й Антон. — Най-ранното писмо е получено преди почти половин година.

— Ах, дявол да го вземе! — възкликна Настя. — Абе тоя човек мира не ни дава!

— За кого говорите?

— За убиеца. Щом си настроя мозъка на определена вълна, веднага се случва нещо, което коренно променя цялата картина.

— Явно е някой много умен — разсмя се Антон, — не е лъжица дори за вашата уста. Ще искате ли нещо от мен?

— Зависи дали ще имате време да пътувате с мен.

— Как може изобщо да питате, Анастасия! — възмути се Антон. — Разбира се, че имам. Ще правя всичко, каквото трябва. Та това засяга и мен.

— По какъв начин ви засяга?

— Нали ме обраха, забравихте ли? Така че съм кръвно заинтересован от разобличаването на убиеца. И после — нали видях онази убита младоженка, Карташова, и нейния годеник. Не е толкова лесно да се забрави. За вас сигурно е по-лесно, вие сте свикнали.

Уговориха се Антон да вземе всички адреси и да отидат заедно при жените, получили странните заплашителни писма.

След два часа те разговаряха със симпатичната младичка Юля, която си беше сама вкъщи, защото поискала да я освободят от работа заради разговора с милицията.

— Знаете ли, тогава ни най-малко не се учудих — откровено заяви тя. — Имах едновременно трима кандидати и дълго избирах за кого да се омъжа. Затова бях сигурна, че някой от останалите двама е написал писмото.

— А съпругът ви знае ли за писмото?

— Не, разбира се, не му казах.

— Защо? Нима не е знаел, че имате и други кандидати?

— Знаеше. Страхувах се да не тръгне да ги бие. Знаете ли какъв е!…

— Какъв?

— Кибритлия. За нищо и никакво тръгва да се бие.

— Не се ли страхувате, че и на вас може да посегне?

— Не, той ме обича — уверено отговори Юля. — Никога не би ме пипнал с пръст.

— Запазихте ли писмото?

— Че как, запазих го, разбира се! Все пак смятах, че ми е спомен от онези душички. — Тя се усмихна злобничко.

Юля донесе познатия бял плик и извади от него сгънатия на две лист хартия със същите думи като в другите писма.

— Жалко! — искрено въздъхна тя. — Излиза, че никой от онези двамата не го е писал. Аз си мислех, че поне един от тях се е опитал да ме върне, а то излезе…

Настя и Антон поеха към следващия адрес.

— Гледай ти, колко интересно се получава! — каза той. — Съпрузите, у които бяхме вчера, се зарадваха, като разбраха, че писмото не е написано от някой техен близък. А тази Юля, обратното — съжалява. Смешна работа.

— Смешна, да — съгласи се Настя, макар че изобщо не й бе смешно. Тя се мъчеше отдавна и все не можеше да проумее логиката на престъпника и неговия замисъл и затова беше нервна и притеснена.

Следващата жена, получила писмо, беше тъжна и уморена. Настя огледа жилището й и си помисли, че тук не се усеща никакво мъжко присъствие, макар че домакинята се е омъжила само преди четири месеца.

— Всичко рухна заради това писмо — каза жената равнодушно, загледана някъде към прозореца. — Сега вече е късно да говоря за това, нищо не може да се поправи. Мъжът ми така и не ми повярва.

— Ревност ли?

— Не, по-скоро глупост. Е, разбира се — и ревност. С една дума — от него се изсипаха всички мръсотии. Не бях предполагала, че таи толкова злоба и простащина. Така че може и да стана за добро. — Тя се усмихна сдържано.

— Кажете, Ана Игоревна, запазихте ли писмото?

— Какво говорите! Мъжът ми веднага го накъса на парченца. По-точно — годеникът ми, защото това стана вечерта преди сватбата. В деня на сватбата той все още някак се крепеше, дори беше нежен. А от следващия ден се започна… Излязох и уличница, и курва, и проститутка. Дори не бях подозирала колко мръсни думи е знаел. Оказа се, че имал доста богат лексикон. — Ана Игоревна се усмихна тъжно. — Търпях го точно десет дни. На единадесетия се разделихме. Вече оформихме и развода.

— Съчувствам ви — тихо каза Настя. — Може би сега, след като се разбра, че такива писма са получавали и много други жени, нещата биха се оправили?

— Не, не искам. — Ана Игоревна поклати отрицателно глава. — Стига ми толкоз. Вече съм на трийсет и шест, няма да се унижавам заради един печат в паспорта. Защо да крия — много исках да се омъжа, но все не успявах. Не, повече няма да опитвам.

— А защо не занесохте писмото в милицията?

— Защото знаех кой го е написал. По-точно — до вчера си мислех, че знам. Излиза, че съм грешила. А вие не ме съжалявайте. Всеки трябва да изживее собствената си съдба, а не чужда. Не ми било писано да съм омъжена, не биваше и да опитвам. Някои жени пък, като се разделят със съпрузите си, се кълнат, че никога повече няма да се излъжат, а после пак се омъжват. На тях значи не им е било писано да живеят в самота. Всеки със съдбата си…

Те отидоха на още два адреса, изслушаха още две толкова различни и същевременно толкова приличащи си истории на жени, получили в навечерието на сватбите си писма със закани. Нито една не се обърнала навремето към милицията, защото всяка знаела кой е авторът на писмото.

Те сновяха из целия град, докато търсеха жените или в службата им, или вкъщи, или у приятели.

— Анастасия, сега минаваме близо до моя блок. Искате ли да се отбием, да пийнем чай?

— Добре — съгласи се Настя. И двамата цял ден не бяха хапвали нищо, а беше вече седем часът вечерта.

Антон Шевцов имаше гарсониера — не много просторна, но удобна, с голяма кухня с вградени шкафове. Веднага си личеше, че е добър домакин — жилището беше разтребено, чисто, наскоро ремонтирано. Стените бяха облепени със светлосиви, почти бели тапети с едва забележим сребрист орнамент, от което стаята изглеждаше весела и изпълнена с някаква особена светлина.

— За вас чай или кафе?

— А имате ли кафе? Нали вие не пиете? — изненада се Настя.

— Аз не пия, но имам за гости. — Антон донесе в стаята поднос с чашки, захарница, кутия нес кафе и чайник за запарване. — Искате ли да хапнете нещо? Мога да ви предложа сандвичи с кашкавал и бисквити.

— Предложете ми — благодарно се усмихна Настя. — Умирам от глад. За пореден път ме спасявате. А може ли да се пуши у вас?

— Разбира се, навсякъде — извика той от кухнята. — Пепелникът е на масата.

Настя бавно обиколи стаята, излезе на балкона и забеляза, че тук цари необикновена чистота. Господи, кога ли ще намери време да оправи собствената си тераса? Пълна е с боклуци! Приседна на оставения на балкона стол и запали цигара.

Антон донесе в стаята сандвичи и чинийка с бисквити.

— Анастасия! — извика. — Масата е сервирана.

Тя се върна в стаята, като захвърли от балкона недопушената цигара.

— Толкова сте бледа! — забеляза Антон и й наля кафе. — Уморена ли сте?

— Има нещо такова.

— Сигурно ви е яд, че така прекарвате отпуската си? И то веднага след сватбата.

— А, не, нищо, нормално е. — Тя отпи от кафето и си взе сандвич. Хлябът беше съвсем пресен, а кашкавалът — от най-скъпите. — Вече съм го преживявала — каза. — Веднъж отидох през отпуската си в санаториум, а там стана убийство, та трябваше да се занимавам с него, вместо да се лекувам. Изглежда, просто не умея да почивам, скучно ми е. Изпитвам нужда главата ми постоянно да е заета с нещо — тогава се чувствам добре.

— Аз пък обичам да почивам. Истински, изцяло да се откъсна от всички грижи, нищо да не правя и за нищо да не се тревожа. Човек трябва да изключва понякога, инак няма да издържи дълго. Впрочем — усмихна се Антон — не е нужно да се ориентирате по мен, аз имам психика на сърдечноболен. Лекарят ми е казал, че трябва да почивам пълноценно — и аз почивам. Изобщо вярвам на лекарите. А вие?

— Аз пък не. Тоест вярвам им, разбира се, но пак си карам, както си знам. — Тя изпи до дъно вече изстиналото кафе и стана. — Благодаря, Антон. Време е да тръгвам.

— Ще ви закарам — с готовност скочи фотографът.

— Недейте, ще се прибера с метрото. И без това злоупотребявам с вашата помощ, вече ми е неудобно.

— Престанете, Настя! — Той за пръв път я нарече не Анастасия, а просто Настя. — Нали сме приятели, какви сметки можем да правим! На мен ми е приятно във вашата компания, а вие сте уморена, така че — никакво метро.

Тя нямаше желание да се съпротивлява — отстъпи бързо и с лекота.

Дребничкият, пресметлив бизнесмен Степашка добросъвестно изпълняваше обещанията си. Първо се обади на Лариса Самикина, а после веднага звънна на мургавия красавец Жора.

— Нашето момиче се размърда, предприема активни действия — съобщи той. — Вчера ходи дори при Каменская, опита се да я придума да й помогне в издирването на Артюхин.

— При кого е ходила? — Жора дори се задави. — При Каменская от криминалния отдел, от „Петровка“?

— Ами да, при същата, дето предаде Серьога.

— Идиотка! — разкрещя се в слушалката Жора. — Ами ти къде гледаше? Не можа ли да й кажеш?

— Защо бе, какво толкова? — обиди се Степашка. — Защо крещиш?

— Абе ти можеш ли да проумееш коя е тази Каменская?! Мамка ти, имаш ли поне капка мозък?

— Защо, коя е?

— Помниш ли, че преди два месеца застреляха любимия внук на Трофим?

— Добре де, помня. И какво?

— Ами точно тая Каменская намери убиеца. И сега Трофим й е пръв приятел.

— Е, чак пък пръв! — усъмни се Степашка. — Не преувеличавай.

— Аз не преувеличавам, а искам тъпата ти глава да проумее, че ако Каменская се оплаче на Трофим, че заради Артюхин тормозим мадамата, ще хвърчат глави. Цялата история веднага ще се размирише. Нали затова се трепем — Трофим да не научи, че сме помогнали с гаранцията на твоя Артюхин, а ти… Кретен такъв!

— Но аз не знаех — взе да се оправдава Степашка. — И изобщо за пръв път чувам за тая Каменская.

Тук, разбира се, лъжеше. Просто беше забравил. Безспорно бе чувал историята с внука на могъщия мафиот Трофим, и то неведнъж, и името на онази мадама от милицията му бяха казвали, само че той някак не се съсредоточи върху това име, веднага му изхвръкна от главата. Да, дявол да го вземе, лошо се получи! Ако не беше забравил, щеше да предупреди Лариса хич и да не помисля да ходи при Каменская. Можеше да предвиди, че тя ще постъпи точно така. Нали сам й подсказа този ход, сам натърти: „Ти си виновна, че стана така — ти се оправяй.“ То се знае, момичето е помислило, поразмърдало си е мозъка и се е втурнало при онази, която е сметнало за виновна. Тоест при Каменская.

— С една дума, Степашечка — каза Жора вече по-спокойно, — бегом при Лариска и здравата да я стреснеш! Да се обажда на Каменская, да върви при нея, да лази в краката й и да се извинява, че нали, простете ми, уважаема, не бях на себе си, много се тревожа за Серьожа. Да й даде честна дума, че Серьожа ще се върне след ден-два, че изобщо не е избягал, че всъщност се е скатал при поредната женска, а тя не е могла да го намери, та се е уплашила, че е избягал. А той уж никъде не е избягал, а си е в Москва и мърсува в чужд креват. Ясно?

— Ясно. Ей сега ще го направя.

— Давай, по-бързо! Всяка минута е скъпа.

Степашка затвори телефона, бързо се преоблече в скъп официален костюм. Отвори хладилника, извади оттам огромна кутия бонбони и запечатана бутилка „Джони Уокър“, подреди всичко в дипломатическо куфарче и хукна надолу по стълбите, като дрънчеше с ключовете от разкошната си кола. Цветя щеше да купи по пътя.