Смърт и малко любов

Глава 13.

Не намериха Светлана Петровна Алеко вкъщи. Тя живееше сама и никой не им отвори. И съседите не можаха да им кажат къде е и кога ще се върне. Светлана Петровна се преместила в този блок преди две години, не общувала със съседите и водела крайно затворен живот. Никой дори не знаеше къде работи.

Затова пък свариха Ирина Виталиевна и съпруга й, Константин Ливанцев, в разгара на семеен скандал. Съпрузите не скриха недоволството си от факта, че ги посещават от милицията, а когато научиха какъв е поводът, съвсем се вкиснаха.

— Не разбирам защо трябва да се разравя тази история — заяви Ирина, капризна и самоуверена хубавица, на чието чело ясно личеше печатът „кучка“. — Какво престъпно може да има в това?

— Чисто семейна работа — подкрепи я съпругът й. — Нямате право да се намесвате. Обяснете ни за какво става дума, тогава ще разговаряме.

— Работата е там, че търсим жена, която може да е била свидетел на тежко престъпление. Имаме нейната снимка, обявихме я за издирване, но никой не се обади. И имаме основание да смятаме, че тази неизвестна жена някога се е готвела да се омъжи, но не се е омъжила. Тъй като не намерихме вкъщи майка ви — Светлана Петровна, решихме да се обърнем към вас, за да разберем наистина ли тя е смятала да се омъжва и защо не го е направила.

— Но защо сте решили, че тази жена е именно майка ми?

— Не сме решили такова нещо. Търсим всички жени с подобна биография и проверяваме всяка дали не е жената от снимката.

— Покажете снимката — поиска Ирина. — Да, тя е — смутено каза младата жена и върна снимката на Настя. — А откъде е снимката?

— Беше направена в гражданското, където стана едно убийство — обясни й Настя. — И много бих искала да знам какво е правила майка ви там. Може би някой неин познат е сключвал брак и тя е била сред поканените? — Знаеше със сигурност, че не е било така. Всички младоженски двойки бяха разпитани и никой не познаваше тази жена.

— Възможно е — сви рамене Ирина.

— Не сте ли в течение на живота на майка си?

— Не се виждаме с нея…

Историята, която Настя успя да измъкне от съпротивляващите се Ирина и Константин, беше поразителна по своята простота, цинизъм и жестокост.

Светлана Петровна живяла дълги години в хармоничен брак с човек, достоен и почтен във всяко отношение, но продължително и тежко болен. Той бил прекрасен съпруг за нея и любящ баща за Иринка. Но за любовник не ставал. Още от трийсет и пет годишната си възраст Светлана Петровна забравила какво е съпружеско легло. И изведнъж в живота й се появил Константин, по-млад от нея с четиринайсет години, и тя отново се почувствала жена — привлекателна и желана. Ирина била вече голяма и тя спокойно можела да се разведе, но болният й съпруг, който толкова години бил до нея и толкова обичал Светлана, й бил искрено предан…

Тя много се измъчвала. Искала да живее с Константин. И се страхувала да изостави мъжа си. Ирина не криела презрението си към увлечението на своята майка, като се има предвид разликата във възрастта между нея и Ливанцев.

— По-нормално е да ухажва не теб, а мен! — току процеждала през зъби тя. — Засрами се!

За да не се разминават думите с делата, момичето се увъртало около любовника на майка си и с откровено тържествуване улавяло неговите усмивки и многозначителни погледи.

Край на мъките сложил съпругът на Светлана Петровна, който не можел да си затваря очите пред това. Един прекрасен ден събрал багажа си и се преместил при своя наскоро овдовял брат.

Бързо оформили развода и Светлана Петровна започнала да се готви за сватба с Ливанцев.

— Не се излагай, мамо! — ядно й говорела Ирина, когато Светлана Петровна си купувала бяла рокля за сватбата. Наистина роклята не била като на младите булки — с дълга разкошна пола, рюшове и дантели, но била също много скъпа и красива. — Ще ти отива ли бяла рокля на твоите години?

— Защо си толкова жестока? — плачела Светлана Петровна. — На кого се метна такава?

— Не съм жестока — студено отговаряла Ирина. — За разлика от теб, съм реалистка. Съвсем си си изгубила ума по твоя пръч!

— Не смей да го наричаш пръч! — избухвала майката.

— Ти само виж как му потичат слюнките, като ме погледне — спокойно й възразявала дъщерята. — Пръч е, и то какъв.

В деня на сватбата Ирина заявила, че ще отиде заедно с младоженеца и булката в гражданското. Светлана Петровна се зарадвала, приела това като знак, че дъщеря й търси сдобряване. Петнайсет минути преди да излязат от къщи се оказало, че Ирина е облечена в разкошна бяла рокля.

— Ирочка, моля те — примолила се майка й, — облечи нещо друго. Бялата рокля е за булки.

— Точно ти трябва да облечеш нещо друго! — отсякла Ирина. — Погледни се: на четирийсет и осем години си, а си се издокарала в бяло като невинно дете. За смях на кокошките си! Ако се преоблечеш, и аз ще си сменя роклята.

— Но, Ира… — зачудила се как да постъпи Светлана Петровна.

— Казах: или и двете ще се преоблечем, или и двете ще бъдем в бяло.

— Господи, защо си толкова ужасна! — разплакала се майката.

— Защото ти си престаряла мераклийка — присмехулно й отвърнала Ирина.

И двете отишли в гражданското с бели рокли и което си е право — като истинска булка била дъщерята. Когато влезли във фоайето, Ирина се огледала в огромното огледало: до красавеца Ливанцев тя изглеждала много ефектно. А майка й — повехнала и нещастна — се тътрела отзад. Очите им се срещнали в огледалото и Ирина надменно се усмихнала на майка си.

След няколко минути Светлана Петровна отишла до тоалетната да оправи прическата и грима си. В пушалнята, обща за мъжете и жените, нямало никого освен една страстно целуваща се двойка. В първата секунда тя дори не разбрала кои са тези хора. А когато разбрала, отначало се вцепенила, а после се обърнала и си тръгнала от залата.

На другия ден намерила агенция за недвижими имоти и поискала спешно да замени техния огромен тристаен апартамент срещу две гарсониери, по възможност в различни краища на града, по-далеч една от друга. До приключването на размяната и преместването живяла у приятелка, не разговаряла с дъщеря си и не се интересувала от нея. Разбира се, съобщили й, че Ирина се е омъжила за Ливанцев. Тя мълчаливо изслушала новината, не казала нито дума и затворила телефона. През всичкото време нито веднъж не се обадила на дъщеря си.

— Кажете, Ирина, не сте ли имали впечатлението, че Светлана Петровна не е съвсем здрава? — предпазливо попита Настя.

— Да не е здрава? — насмешливо възкликна Ирина. — Здрава е като бик.

— Имам предвид психиката й.

— А, това ли… Как да ви кажа, за да изоставиш татко и да решиш да се омъжиш за Костя, наистина трябва да си ненормална. Психически здрава жена не би постъпила така. А ако съдим по факта, че от две години не разговаря с мен, явно това й е станало идея фикс.

— Как мислите, къде може да е Светлана Петровна сега? Вкъщи я няма, ходихме там, преди да дойдем у вас.

— Сигурно се разхожда, къде ще е — вече е почти десет. Винаги е обичала продължителните разходки, особено вечер, когато слънцето залезе и започне да се мръква. На татко косата му побеля заради тази нейна любов към разходките! Излезе понякога, без да каже нищо на никого, и се прибира в един през нощта. Ние надничаме през прозореца, тръгваме да я посрещаме, ослушваме се за всеки шум. А тя си се разхожда и изобщо не се сеща за нас. Ненормална една такава.

Вече на тръгване, застанала на стълбищната площадка, Настя изведнъж се извърна към Ирина:

— Кажете, Ирина Виталиевна, понякога не ви ли досрамява?

Ирина я изгледа презрително и силно затръшна вратата.

Те отново прекосиха целия град до блока, където живееше Алеко-старша. Светлана Петровна още я нямаше и решиха да я чакат, докато се прибере.

Беше вече тъмно. Те седяха в колата, без да палят светлината, за да не пропуснат приближаващата към блока жена, чиято снимка бе пред очите им на арматурното табло, и тихо си говореха.

— Страшна история, нали? Откъде ли се вземат същества като тази Ирина! — въздъхна Настя.

— Всъщност ти сама си отговори на въпроса. Хората не падат от небето с готови характери — някой ги отглежда и възпитава. Каквото е възпитала Светлана Петровна, това е излязло. Сигурно са я глезили като малка, угаждали са на прищевките й, разрешавали са й да се държи нахално и грубо с възрастните.

— Ужасно огладнях. И ожаднях.

— Почакай, ще изтичам зад ъгъла. Зърнах там едно заведение. Сега ще донеса нещо.

— Благодаря ти.

— Все още няма за какво.

Антон донесе топли хамбургери върху картонени чинийки и голяма двулитрова бутилка спрайт. Хамбургерите бяха безвкусни и с прекалено много пипер, но Настя не забелязваше това. Мислите й се въртяха около Светлана Петровна Алеко — жената, унизена и оскърбена от собствената си дъщеря и собствения си любовник.

— Как мислиш, възможно ли е да се е побъркала и да е започнала да мрази всички младоженки? — попита Антон.

— Възможно е, разбира се. Отначало им е пишела писма. После е започнала да ги убива. И то на същото място — в тоалетната, където е сварила своя годеник и дъщеря си. Не съм ти казвала, но са я видели и в другата ритуална зала, там, където е било извършено второто убийство.

— А откъде може да е взела оръжието?

— Ха, никакъв проблем! Сега човек може да си купи не само пистолет, но и гранатомет, стига да има пари.

— Слушай, да не сме я пропуснали? Вече минава дванайсет.

— Нали чу какво каза Ирина: обичала да се разхожда до късно вечерта.

— Хайде все пак да проверим, може да се е прибрала?

— Но нали през цялото време седяхме тук, не може да е минала и да не сме я забелязали. Сигурно още се разхожда.

— Ами ако е била на гости у съседи и вече се е прибрала? Просто да е слязла от друг етаж, нали не бихме могли да я видим?

— Прав си — съгласи се Настя. — Да вървим!

Те отново се качиха с асансьора до петия етаж, където беше апартаментът на Алеко. Никой не реагира на настойчивото им звънене. Настя и Антон слязоха на по-долната площадка, седнаха на перваза, запалиха по цигара.

— Може и да е добре, че я няма вкъщи — замислено каза Настя. — Човек може да си има неприятности, ако иска да влезе след двайсет и три часа без съгласието на домакините. А аз никак не съм сигурна, че тя ще ни посрещне с отворени обятия. На улицата или на стълбището е друго нещо. Спокойно можем да я спрем, да се представим и да й зададем няколко въпроса. Или да не се представим, да я излъжем нещо. От всяко положение в това няма нарушение на закона.

— А не те ли е страх? Нали тя има пистолет. И после — май все пак е луда.

— Страх ме е, разбира се. Но ако човек не прави това, от което се страхува, нито едно престъпление не може да бъде разкрито. С теб ще гледаме да бъдем точни и предпазливи, да не я провокираме за агресия, да не говорим нищо излишно. Нали засега я търсим само като свидетел — нищо повече. И друго: не забравяй за кражбата от вашата фотолаборатория. Едва ли е тя. Най-вероятно има съучастник. И най-вероятно оръжието е именно у него, така че Светлана Петровна не е особено опасна за нас, ако се държим правилно.

На горния етаж тропна врата, чуха се стъпки и лек, дращещ звук: някакъв човек слизаше с кучето си. След секунди на площадката на петия етаж се показа мъж на средна възраст с едър черен териер на каишка. Кучето внезапно се спря, клекна точно пред вратата на Алеко и зави.

— Хайде, Фред, стига! — Стопанинът на кучето протегна ръка и го хвана за нашийника. — Нали тази сутрин вече ви тук, стига!

Настя скочи като попарена и се втурна нагоре по стълбите.

— Казахте, че кучето е вило сутринта, когато сте минавали покрай тази врата?

— Ами да. Едва го издърпах. Отначало виеше, после козината му настръхна… Ето, историята се повтаря. Тръгвай, Фред, да вървим, късно е вече.

Фред представляваше ужасна картина. Козината му бе настръхнала, целият трепереше и се зъбеше.

— Като за покойник, ей богу! — каза стопанинът му, като безуспешно се мъчеше да откъсне едрия териер от пода и да го поведе надолу по стълбището.

— Страхувам се, че е за покойник — промърмори Настя. Извади от чантата си служебното удостоверение и го показа на мъжа. — Може ли да влезем във вашия апартамент и да се обадим по телефона? Трябва да повикаме милицията. Изглежда, със Светлана Петровна се е случило нещо лошо.

Когато чу завъртането на ключа в ключалката, Лариса потрепери. Мъчителят й се бе прибрал. Добре че през деня ходеше на работа и я измъчваше само вечер, нощем и сутрин. Тя дори се научи да дреме, докато го няма. Тъй като бе приковано в едно положение, тялото й бе вцепенено и изтръпнало — чувстваше само онези места, които я боляха от побоите. От колко време беше тук? От два дни? От три? Май от три…

Той влезе в стаята — блед, както обикновено, с пламтящи злобни очи.

— Е, намисли ли? Имай предвид, че търпението ми свършва. Досега само те биех, но скоро ще започна да те изтезавам по-префинено.

Отиде до нея, наведе се и измъкна подлогата, която поставяше, преди да излезе за цял ден. „Колко бързо се променят възприятията! — помисли си Лариса. — Първия път с тази подлога умирах от срам. Минаха два дни и вече не обръщам внимание на това, лежа гола, пикая под себе си, сякаш е съвсем нормално.“

Мъчителят се върна при нея и започна да отлепва от лицето й лейкопласта, с който предвидливо прикрепваше парцала в устата й за времето, докато отсъстваше. Не искаше Лариса да крещи и вика за помощ. В негово присъствие не би го направила, защото той веднага щеше да я заудря. Все пак когато я биеше, запушваше устата й.

— Е, какво? Ще се обадим ли на някого?

— Не знам на кого, честна дума. Защо, защо не ми вярвате?

— Така, ясно. — Той замислено я огледа от главата до петите, сякаш я виждаше за пръв път. — Не знаеш значи. Е, мисля, че сега бързо ще узнаеш.

Извади запалка и доближи пламъка й до нейната оголена гръд, до самото зърно. Очите на Лариса се разшириха от страх. Разбираше, че точно сега той няма да й причини болка, за да не би тя неволно да запищи и дори страхът от побоите да не я възпре. Значи само я плаши.

— В какво да се закълна? — започна тя, като се стараеше да бъде колкото може по-убедителна. — Нали не мога да си спомня нещо, което не знам.

— Можеш — ухили се мъжът. — Ти всичко можеш. Сега ще ти го докажа.

Напъха отново парцала в устата й и доближи пламъка до гърдите й. Болката беше ужасна. На Лариса й се искаше да изгуби съзнание, за да не я усеща. Всички побои, които й бе нанасял преди, в този момент й се видяха като невинна ласка. А тя, глупачката, си бе мислила, че по-болезнено не може да стане, че ще успее да изтърпи всичко. Оказа се, че онова е било само началото. ТОВА не би могла да издържи.

Той отдръпна запалката и я погледна въпросително. Лариса кимна.

— Е, браво! — каза весело. — А ми разправяше, че не можеш. Ей сега, веднага ще звъннем.

Отново извади парцала от устата й и й донесе вода. Тя пи от чашата, която той държеше в ръката си, пи жадно, като постоянно се давеше и се чувстваше като куче, което жестокият му стопанин храни със собствената си ръка.

— Не знам как да разговарям с тях — най-сетне промълви тя.

— Аз ще ти кажа. Ще обясниш, че става дума за петдесет хиляди долара, тъй че и през ум да не им минава за никаква милиция. Артюхин трябва да дойде тук. Само в този случай ще можем да опазим парите. Разбра ли? Само в случай че той дойде в милицията с мен. Ако отиде там самичък, ще се разбере, че е бягал — и всички пари ще отидат на вятъра. Тогава и ти, и той ще трябва да се разплащате с хората, които са му дали тези пари.

— А какво ще се промени, ако той бъде с теб? Защо парите няма да отидат на вятъра?

— Защото само аз знам как да постъпя, за да не отидат на вятъра. Казвай номера, аз ще го набера.

Лариса му продиктува номера на човека, с чиято кола Сергей бе напуснал Москва.

Светлана Петровна Алеко бе мъртва от около две денонощия. Черепът й бе пръснат от изстрел в устата, пистолетът „ТТ“, калибър 7,62 мм, се търкаляше наблизо. На масата служителите на милицията намериха бележка: НЕ МОГА ПОВЕЧЕ. ПРОСТЕТЕ МИ. Настя видя същите печатни букви като в писмата, получени от младоженките.

— Типично самоубийство — мрачно промърмори експертът Олег Зубов, който оглеждаше местопроизшествието заедно с дежурния следовател.

От момента на идването на оперативната група бяха минали най-малко три часа. Беше късна нощ, всеки момент щеше да започне да се развиделява — най-тягостното време за хората, които не спят. Мракът се сгъстява преди разсъмване… Часът на бика.

Тя мълчаливо седеше в един ъгъл и наблюдаваше. Алеко лежеше на дивана, облечена в черна копринена рокля. Ако се съди по позата, в момента на изстрела е седяла, облегната назад. Светлата тапицерия на дивана беше обляна в кръв, вероятно имаше много кръв и по роклята, но върху черния плат не личеше. Ето, оглеждат трупа и тя вижда, че петдесетгодишната жена е носила скъпо, изискано бельо, изглежда съвсем ново. Дори без да докосва косата й, човек разбираше, че е била чисто измита малко преди смъртта й и грижливо сресана. На ръцете — маникюр, лакът е пресен, без драскотини, тези нокти явно също са лакирани малко преди смъртта. Когато е решила да се сбогува с живота, тази жена е направила всичко, за да бъде жена и в смъртта.

Настя разгледа стаята. Идеален ред и чистота, която би могла да бъде блестяща, ако през времето, минало след самоубийството, по мебелите не се бе образувал тънък слой прах. Следователят отвори кожената папка за писма на масата и Настя видя познатите бели пликове. Точно в такива пликове бяха пристигали писмата.

Селуянов огледа сантиметър по сантиметър секционните шкафове, бързите му ловки пръсти шареха по дрехи, бельо, кухненски съдове.

— Саша — извика той следователя, — ела тук, намерих го.

Следователят и експертът Зубов отидоха при него и внимателно измъкнаха изпод купчинка хавлиени кърпи увития в парче плат заглушител и кутия патрони. Поемните лица — мъжът, който бе повел на разходка териера Фред, и жена му — още не можеха да превъзмогнат учудването си.

— Само като си помисля — прошепна жената, — беше толкова кротка, незабележима, затворена! Винаги съм си мислила, че малко не е в ред. И така излезе…

От кухнята се показа пребледнелият Коротков — очите му бяха силно зачервени от умора.

— Ася, ела тук, помогни ми.

Настя на пръсти, като се стараеше да не настъпи пръснатите по пода прибори, инструменти и реактиви, отиде в кухнята.

— Откри ли нещо?

— Нищо. Трябва да претърсим кофата за боклук.

Те измъкнаха изпод мивката пълната до средата червена пластмасова кофа, разстлаха на пода полиетилен и изсипаха върху него съдържанието й.

— Ей вие, самодейците — чу Настя над ухото си свадливия глас на Зубов, — вземете пинсети! Какво почнахте да грабите с ръце всичко наред, сякаш сте у дома си…

Те дори не помислиха да се обидят от грубостта му. Колегите отдавна познаваха характера на Олег, бяха свикнали с него и вече не му обръщаха внимание.

— Ще се мотаем тук чак до шест — каза Коротков и приклекна пред купчината боклук. — Поне метрото ще работи. Дойдох до тук с някаква частна кола, похарчих всичко, което имах в джобовете си. Къде наблизо има станция на метрото?

— Не знам.

— Как така? А с какво дойде?

— С Шевцов. Той ме докара.

— Така ли? А къде е сега? Не го видях.

— Изпратих го да си върви още преди вие да дойдете — да не прави калабалък. И без това няма къде да се обърнеш, току се настъпваме един друг. Пък и Сашка, нали го знаеш — не може да понася външни лица на местопроизшествието.

— И как ще се прибереш сега? Далече е. И вали.

— Нищо, не съм от захар, няма да се разтопя. — Извади от боклука две лъскави етикетчета с кръгли дупчици и ги заразглежда. — Отгатнах, бельото й е ново, направо от магазина. И струва луди пари. Представи си само колко силно я е травмирала тази история с дъщерята и любовника. Бельото, маникюрът, прическата — всичко е подготвила така, че след смъртта й хората да кажат: „Каква жена!“

Те съсредоточено ровеха из боклука, но не намериха нищо, което можеше да събуди интереса им. Нямаше нито накъсани писма, нито бележки с адреси или телефони, нито фасове, които биха могли да подскажат, че Светлана Петровна е приемала гости.

Навън се развидели и оловна умора се стовари върху Настя. Имаше чувството, че са окачили на ръцете и краката й тежки гири, които тя ще влачи до края на живота си.

Не й даваше мира мисълта за възможния съучастник на Алеко. Да, оръжието, с което бяха застреляни младоженките, се намери у нея, но тя едва ли би могла да влезе с взлом във фотолабораторията, за да открадне негативите. Настя не знаеше защо е толкова сигурна в това, но не се усъмни нито за миг. И после — нали е получавала отнякъде сведения за адресите на жените и момичетата, които са щели да се омъжват.

— Юра, ще трябва да проверим всички служители от отделенията на гражданския регистър — уморено каза тя. — Трябва да търсим жена, достатъчно млада, спортен тип, с тежък характер и нещастна в личния живот. Светлана Петровна трябва да е имала помощничка. Сама не би се справила.

— Какво общо има тук спортът? — учуди се Коротков. — Жена, служителка от гражданското, с тежък характер и нещастен личен живот — това го разбирам. Но спортът? Нали не е влизала във фотолабораторията по водосточната тръба.

— Трябва да притежава уменията на съответния характер: да се съсредоточава, да планира точно всяко движение, да действа в стресова ситуация бързо и според плана. Представи си един спринтьор: преди старта той трябва да има в главата си точна програма: как да измине началото на дистанцията, как — средата, в кой момент да спринтира. И всичко това — за някакви си двайсет-трийсет секунди, през които те гледа целият стадион, а по телевизията — и половината свят, когато наоколо свирят с уста и крещят, когато от тези секунди зависи толкова много! Необходима й е определен тип нервна система, за да съумее да отключи с чужд на бравата ключ, като уцели момент, когато никой не я вижда, бързо да намери в непознатото помещение нужния й филм и да си тръгне незабелязана. Задачка тъкмо като за бивша спортистка.

— Добре, ще търсим — кимна Коротков, който остана напълно удовлетворен от обясненията на Настя. Излезе в антрето и извика експерта. — Олег, гледал ли си следите по хладилника?

— Не бе, чаках ти да ми кажеш! — мрачно процеди Зубов.

— Може ли да го отворим?

— Отваряй. Ако намериш нещо, не пипай, а ме повикай.

Юра отвори хладилника и заразглежда продуктите по поличките.

— Какво искаш да намериш там? — попита Настя, която дори не можеше да помисли за ставане и изобщо за някакви движения. Сякаш се бе сраснала с табуретката и седеше неподвижно, приведена до кухненската маса.

— Не знам — отвърна Коротков. — Просто гледам.

— Добре, казвай ми какво виждаш.

— Опаковка кренвирши — от Черкизовския комбинат, неотваряна. Суровопушен салам, нарязан на тънко, в опаковката. Кашкавал, също нарязан, в опаковката. Слушай, никога не съм виждал такъв — той подаде глава иззад отворената врата на хладилника, — с огромни дупки.

— „Дамталер“ — подсказа му Настя, която седеше със затворени очи, опряла брадичка на събраните си длани.

— Но нали не го виждаш…

— Обаче чувам. Големи дупки има кашкавалът „Дамталер“. Продължавай.

— Буркан немска майонеза, наченат. Бутилка кетчуп, също начената, останало е около една трета. Масло, новозеландско, в сребриста опаковка — половин пакетче. Така, има и яйца — едно, две, три, четири… девет. Домати три броя. Четири краставици. Малка салатиера с някаква салата, наглед ми прилича на черен дроб от треска… Защо скочи?

Настя тежко се надигна и табуретката с трясък се стовари на пода.

— Къде е тази салата? Покажи ми я.

— Ами ето я.

Юра й подаде малка кристална салатиера. Жълто-бялото й съдържание бе оформено на спретната купчинка и украсено отгоре с кръгче домат и клонче магданоз.

— Какво правите вие тук? — чу се гласът на следователя. — Защо мебелите падат?

— Извинявай, Саня, аз внезапно станах — смутено обясни Настя.

Следователят неодобрително поклати глава и се върна в стаята. Настя отиде до искрящата от белота печка, върху която нямаше нищо друго, освен един червен чайник, и отвори фурничката. В бялата тавичка имаше четири пържоли, вече засъхнали, но преди време запечени с кашкавал и майонеза. Тя бавно се изправи.

— Юра, Светлана Петровна не се е застреляла.

— Какво каза? — рязко се извърна Коротков.

— Не се е застреляла. Била е убита.

Телефонът звънна точно когато Каменская влизаше вкъщи. Обаждаше се уплашеният до смърт Чистяков.

— Господи, Ася, загубих те! Какво, цяла нощ ли те нямаше вкъщи? Къде скиташ?

— Извинявай, Льошик, не успях да те предупредя, а после ме завъртяха разни събития… Намерихме жената от гражданското, онази от снимката, спомняш ли си?

— Спомням си. И какво за нея?

— Умряла е. Цяла нощ висяхме в нейния апартамент.

— Горкичката ми! — съчувствено каза Льоша. — Лягай да спиш, аз ще си дойда скоро.

Тя взе душ, легна си и мигом заспа. Събуди се късно следобед и по звуците, долитащи откъм кухнята, разбра, че мъжът й се е прибрал. Пи кафе и започна да събира и навива дългите ленти на разпечатките, които вече от няколко дни покриваха пода в стаята й. Не й трябваха повече. Тя все пак намери тази жена. За съжаление — твърде късно…

Льоша потъна в своята работа, а Настя седна във фотьойла до прозореца и взе в ръце снимката на Светлана Петровна Алеко, направена в гражданското. Вглеждаше се в лицето й, в угасналите, някак отвъдни очи, в строгата й черна блузка. Нещо я тревожеше, нещо й изглеждаше нередно в тази снимка.

Обади се Селуянов, който имаше задачата сутринта да отиде в службата на Алеко и да събере сведения. Оказа се, че едновременно с адреса Светлана Петровна бе сменила и местоработата си. Явно в предишната й служба са знаели твърде много за връзката й с Ливанцев. На новото място тя с никого не се сближавала, добросъвестно и мълчаливо изпълнявала задълженията си, идвала точно в девет и си тръгвала в шест, никога не молела да я пускат да излиза в работно време и не закъснявала. Постоянно била облечена в черно — елегантна и недостъпна. Никой нищо не знаел за нея. Защо не са започнали да я търсят, когато не се е явила на работа? Ами защото по това време Светлана Петровна била в отпуска.

В старата й служба я помнели, там останали много нейни приятелки, които били напълно в течение на нещата от живота й. Да, щяла да се омъжва, но нещо станало в последния момент… На другия ден след несъстоялата се сватба Светлана Петровна сякаш била друг човек. Явила се сутринта на работа и подала молба за напускане. Предупредили я, че трябва да отработи още две седмици, докато й намерят заместник. Тя мълчаливо кимнала, а след два часа се върнала и все така мълчаливо сложила на бюрото на началника болничен лист и си излязла. Две седмици никой не я видял. После се появила, сухо и делово предала книжата си на новата служителка, събрала в чантата си дреболиите, натрупали се в бюрото й през годините, и си тръгнала — този път окончателно. Дори не се сбогувала с никого. Приятелките й се опитали да се свържат с нея, научили от новите обитатели на апартамента й техния предишен телефонен номер, но Алеко разговаряла с тях сухо и студено и ги помолила да не я безпокоят. Те се обидили и повече не опитали да я търсят.

Привечер по телефона се обади Антон, за да каже на Настя, че е намерил в колата запалката й.

— А ти сигурно още я търсиш, нали?

— Хубаво, че си я намерил — зарадва се тя. — Подарък ми е от мъжа ми.

— Ще ти я донеса след около час, и без това имам работа близо до вас…

Заболя я главата, наложи се да вземе два аналгина, но болката не минаваше.

— Трябва ти чист въздух — авторитетно заяви Чистяков, като гледаше съчувствено бледото й лице със синкави сенки под очите. — Хайде да те поразходя.

— Работи си, Льошенка, ще изляза сама. Ще поседя на пейката пред къщи, ще почакам Антон, той скоро ще дойде. Забравила съм си запалката в колата му, та ще ми я донесе.

— Превърнала си го във верен паж и оръженосец? — позасмя се Алексей. — Внимавай, Анастасия, ще патиш.

— Защо? — Тя се наведе, за да завърже връзките на маратонките си.

— Ще се влюби в теб, ако вече не се е влюбил. Какво ще правиш тогава?

— Льошик, нали знаеш, че в мен човек не може да се влюби. Мен могат или да ме обичат, или да ме понасят. Трета възможност няма. А каквато съм глупава и грозна, единствено ти можеш да ме обичаш.

— А я си представи, че и той съумее?

— Зарежи това! — Махна пренебрежително с ръка и нежно го прегърна. — Никой освен теб не би съумял. Ти си уникум, няма втори като тебе на света. Хайде, аз тръгвам. — Закопча якето си и отвори вратата. — Ако някой ме търси по телефона, ще си дойда след един час. Ако има нещо спешно — долу съм, няма да се отдалечавам на повече от десет метра от блока.

Настя слезе и седна на една пейка. На чист въздух наистина й поолекна, главоболието я поотпусна и веднага й се допуши. „Ще търпя — каза си и засече часа. — Ще потърпя десет минути, а после ще видим.“ За да не мисли за цигара, започна да си припомня историята на Вероника Матвеевна Турбина. Интересно — доколко обосновани са били страховете й? Жалко, че не разбира много от генетика, ще трябва да почете специална литература, да понатрупа знания — ще й потрябват в работата. И изобщо не е зле да почете по биология, в училище учеше този предмет от горе от горе, точно колкото да отговори нормално, ако я изпитат. Вече почти нищо не си спомняше… Защо ли изведнъж се сети за биологията? Някак неприятно е това чувство.

Десет минути минаха и Настя реши да потърпи още толкова. Сигурно главата я бе заболяла от много пушене. Трябва да даде малко почивка на организма си. Та докъде беше стигнала? До биологията. Какво бе учила в училище? Отначало природознание, после ботаника, зоология, анатомия и обща биология. Боже, колко предмети, а знания — нула! Какво си спомня за генетиката? Хромозоми… и май това е всичко. От цяла тема в паметта й бе останал само терминът. Позор! Ами от ботаниката? Венчелистчета, тичинки, плодници. И това не е много. Господи, защо ми е толкова неприятно да мисля за това? Самолюбието ли ме е загризало?

Добре, ще потърпи още пет минути, главоболието почти изчезна, не бива да го провокира, с една цигара може да развали всичко.

Успя да изтърпи до момента, когато до нея спря жълтата кола на Антон.

— Мен ли посрещаш?

— Дишам чист въздух — предпазливо отвърна Настя, след като внезапно си спомни мрачния хумор на Чистяков по повод чувствата на Антон. Вярно, няма никакви признаци, но знае ли човек… не дай си боже.

— А за какво размишляваш? — попита той и й подаде скъпата запалка, която Чистяков бе подарил на Настя за рождения й ден миналата година.

— За генетиката.

— За генетиката ли? Да не си се поболяла нещо?

— А, не. — Тя се засмя. — Размишлявам за наследствеността — доколко децата приличат или не приличат на родителите си. Нали си виждал брат ми?

— Александър ли? Да, спомням си го — нали беше в гражданското!

— С него имаме общ баща и различни майки, обаче си приличаме като две капки вода — и двамата сме се метнали на татко. При това нито той, нито аз тръгнахме по стъпките на родителите си при избора на професия. Интересно, нали?

— А при мен се получи обратното. Външно не приличам нито на татко, нито на мама, а професията си получих по наследство.

— Баща ти е фотокореспондент, така ли? — учуди се Настя.

— Не татко, а мама. И не е фотокореспондент, а се занимава с художествена фотография и между другото е доста известна. Тия дни отново подреди изложба в киноцентъра.

— Чакай, значи майка ти е Алла Моспанова? — От изумление Настя дори забрави за твърдото си решение да не пуши известно време и бръкна в джоба си за цигарите.

— Ето на, издадох семейна тайна — разсмя се Шевцов.

— Майка ми изглежда страхотно, никой не би казал, че има толкова голям син развейпрах.

— А името ти? Бащиното ли е?

— Разбира се. Мама е започнала с журналистика и когато се е омъжвала, името й вече е било известно, затова не го променила. Тя ми вдъхна любовта към фотографията, така че още от дете вървях по прав и добре утъпкан път, без никакви отклонения. Ами ти?

— Аз се отклоних — разсеяно отвърна тя. — Започнах с математика, а после изведнъж се втурнах към юриспруденцията. Не устоях пред лаврите на втория си баща — той цял живот е работил в милицията. — Погледна часовника си. От момента, когато бе излязла от къщи, бяха минали четирийсет минути. — Благодаря ти, Антон, ще тръгвам, обещах да се прибера след час. Алексей сигурно вече се притеснява.

— Всичко хубаво! — Той весело махна с ръка и се качи в колата си.

„Мама ми вдъхна любовта към фотографията… От дете вървях по прав и добре утъпкан път, без никакви отклонения…“

„И моят син искаше да работи в милицията. За него бе истинска трагедия, когато не успя да започне работа при вас! Много се измъчваше…“

„Без никакви отклонения…“

„Беше истинска трагедия!…“

Някой от тези двамата не е казал истината. Или Алла Моспанова, или синът й. Кой? И защо?

Колко неочаквано се обръща всичко в живота, до какви непредсказуеми последствия може да доведе понякога един абсолютно невинен разговор. Например този разговор за генетиката. И то само защото тя седеше на пейката и си мислеше, че в училище не е обръщала достатъчно внимание на ботаниката… Стоп!

Настя отново грабна снимката на Светлана Алеко. Сега знаеше със сигурност какво бе подразнило очите й. Светлана Петровна бе снимана на фона на прозорец, през който добре се виждаше отсрещният блок. На един от балконите имаше цветя. И именно тези цветя категорично бяха подразнили Настя.

Тя извади енциклопедията и бързо намери съответната страница с цветна илюстрация.

Значи цветовете се разтварят вечер или в облачно време. Много интересно. Убийството на 13 май стана в 12 часа по обяд и времето бе ясно, топло и слънчево. А цветовете, които толкова добре се виждат на снимката, са напълно разтворени. Какво значи това? Грешка на природата? Или умишлена грешка на фотографа, който е пъхнал в пакета със снимки, направени веднага след убийството, още една, направена по съвсем друго време?

Не, невъзможно е… Какво общо има тук Антон? Глупости!

Но в главата й нахлуха откъслечни фрази, изречени от Антон, спомни си неговото настойчиво желание да й помага. Тъкмо той привлече вниманието на Настя към името Алеко. А когато тя вече бе готова да отдаде странно продължителната пауза между подаването на заявлението и сключването на брака на Ливанцев и Алеко на някакви семейни обстоятелства, именно Антон настоя да проверят това още веднъж и откри, че другите имена на двете младоженки Алеко са различни. Той много държеше Настя да спре вниманието си на това. И явно се страхуваше, че тя няма да го забележи. Постара се да държи под контрол целия процес на издирването на самотната изоставена жена.

Пак той е имал възможност да открадне от фотолабораторията собствените си негативи, като инсценира обир. Защо? За да не попаднат филмите му в ръцете на милицията. Защото на заснетите в гражданското филми липсва кадърът със Светлана Алеко.

Оставаше само да изясни дали Антон е имал възможност да научава адресите на младоженките.

И още едно, най-важното: Защо? Защо може да е правил всичко това?