Смърт и малко любов

Глава 2.

Настя тъкмо бе застанала под душа, когато на вратата се позвъни. Льоша отвори и в жилището като вихър нахлу Даша — очите й грееха. Беше бременна в осмия месец и затова вместо в сватбена рокля, беше облечена в лек костюм от кремава коприна, състоящ се от широк свободен панталон и дълга клоширана блузка с красиво падащи гънки. Бременността не бе развалила лицето й, обрамчено с гъсти коси с цвят на мед и узряло жито. Огромните й сини очи гледаха ласкаво и приветливо и в добре ушития си костюм тя изглеждаше не толкова като бъдеща майка, колкото като чаровна дебеланка.

— Така си и знаех — още спите! Хайде, Анастасия я знаем, тя си е сънливка и мързеливка, обаче ти!

— Какво аз? — учуди се Чистяков. — В гражданското трябва да бъдем в десет, а сега е още осем.

— Ами обличането? Гримирането? Ами купуването на цветята? След един час Александър ще ни вземе с колата, а вие с Настя още се мотаете.

— Стига де — взе да успокоява Льоша бъдещата си роднина, — има време. Не се тревожи, вредно е за теб.

— Къде е булката? — строго попита Даша.

— Под душа, разсънва се.

— Готов ли е костюмът й?

— Не знам — смути се Чистяков. — Не съм я питал.

— Така си и знаех! Сигурно дори не е намерила време да провери дали всички копчета са си на мястото и не трябва ли да се изглади! Върви да приготвиш закуската, а аз ще погледна костюма.

Чистяков покорно се потътри към кухнята да вари кафе, а от стаята до него долитаха въздишките и вайканията на Даша:

— Господи, къде ли е завряла блузката, която й казах да облече? Тук някъде беше… Разбира се, полата трябва да се изглади… Не, това не е младоженка, а истинско недоразумение… Има ли поне ютия в тази къща?

Когато излезе от банята, Настя бе поразена от резултатите от бурната дейност на Даша. Всички дрехи от гардероба бяха разхвърляни по дивана и фотьойлите, а насред стаята Даша, застанала на колене върху тънко памучно одеяло, постлано на пода, гладеше черната пола на Настя.

— Защо стоиш като препарирана? — попита я, без да се обръща. — Върви бързо да си изпиеш кафето и започвай да се занимаваш с лицето си.

— Нужно ли е? — предпазливо се опита да възрази Настя, която мразеше да се гримира, макар да признаваше, че с умело поставен грим става много по-привлекателна.

— Ха, как можа да го кажеш! Как да не е нужно? Анастасия, без пазарлъци, отдавна сме се разбрали за всичко. Съгласих се да не си купуваш рокля специално за сватбата и да облечеш нещо, което имаш, но ще имаш добрината да се гримираш. — Извърна се и погледна бъдещата си зълва, която стоеше боса и увита в дълга хавлиена кърпа. — Ама, Настя, моля те! — нетърпеливо възкликна Даша, като продължаваше настървено да движи ютията по полата. — Не ми късай нервите, размърдай се! Ще закъснеем!

Когато точно в девет на вратата позвъни Александър Каменски, Настя бе изпила вече две чаши кафе и с изгладен костюм стоеше пред огледалото в банята и нанасяше грима на лицето си.

— Ася! — извика брат й от антрето. — Имаш писмо.

— Какво писмо?

— Не знам. На вратата стърчеше плик. Без адрес.

Настя остави четчицата и излезе при брат си. Разцелуваха се и се заоглеждаха взаимно присмехулно, но придирчиво.

— Е, как е? — попита Настя. — Ставам ли за младоженка?

— Напълно. Ами аз?

Високият, мършав и грозноват Саша днес изглеждаше като супермен от холивудски филм. Дали защото костюмът му бе ушит от наистина добър шивач, или изразът на лицето му се бе променил, но целият му облик сякаш крещеше: „Аз съм щастливец и мога всичко. Каквото пожелая, то става и никой не може да ми попречи.“

— Дяволски красив си! — усмихна се Настя. — Дай това писмо.

Тя взе подадения й бял плик и нетърпеливо го отвори. На сгънатия четири пъти лист с печатни букви беше написано: „НЕ ПРАВИ ТОВА! ЩЕ СЪЖАЛЯВАШ.“

Тя не можа да се овладее — силно пребледня, ръцете й се разтрепериха.

— Какво има? — загрижено попита Александър. — Нещо лошо ли?

— Няма нищо, не се тревожи. Разни глупости — отвърна, като се стараеше да не издаде уплахата и вълнението си.

— Ася!

— Сашенка, не се притеснявай. Всичко е наред. Нима никакво отношение към нашата обща сватба. Ако обичаш, иди в кухнята и занимавай пет минути Даша и Льошка, за да не влязат в стаята. Трябва да се обадя по телефона. — Тя затвори вратата, грабна телефонния апарат и набра номера на следователя Олшански. — Константин Михайлович — изрече бързо, — Артюхин явно здравата се е уплашил. Пъхнали са във вратата ми писмо със заплашително съдържание. Да не съобщавам на следователя, тоест на вас, за снощната ни среща, инак съм щяла да съжалявам.

— Пипала ли си писмото?

— Само с нокти и само в края. Учена съм като кучето на Павлов. Никога не пипам с пръсти такива писма — станало ми е рефлекс.

— Къде си?

— Още съм вкъщи. Излизам след десет минути.

— В каква посока тръгваш?

— Първо за Соколники, трябва да бъда там в десет часа, след това, към дванайсет, се връщам в района на Измайлово, а после в два часа трябва да бъдем в центъра, в ресторант „Метропол“.

— Ще прескоча до Соколники към десет и ще ми дадеш писмото. И не се тормози, чу ли, Каменская? Ако наистина си го убедила, че до понеделник няма да предприемеш нищо, той няма да те закача до понеделник. А за два дни аз ще го пипна, дорде се усети — и ще го пипна. Ах, този Артюхин, мръсникът неден!

След като свърши разговора си със следователя, Настя се втурна в банята да довърши грима си. От кухнята до нея долитаха оживените гласове на брат й и неговата годеница, които разпалено обсъждаха какви цветя най-много ще подхождат на Настя — като свидетелка и на Настя — като булка, какви цветя ще трябва да купят за ресторанта и дали ще бъде уместно Саша да поднесе подарък на майката на Настя — първата съпруга на баща му. Льоша не вземаше участие в дискусията, във всеки случай Настя не чу гласа му.

Тя вече нанасяше с широката мека четка последните щрихи по лицето си — някакъв невидим руж върху скулите, който трябваше да подчертае овала на лицето, когато от кухнята излезе брат й.

— Е, всичко наред ли е?

— Горе-долу — отвърна тя, без да откъсва поглед от огледалото. — В Соколники пред гражданското ще видиш светлосин москвич, постарай се да спреш близо до него, съгласен?

— Добре. А каква е тази кола?

— На един следовател от градската прокуратура. Ще му дам писмото, та експертите да поработят по него, докато аз се бракосъчетавам.

Саша застана зад гърба й, за да вижда лицето на сестра си поне в огледалото и да улови погледа й.

— Ася, ще ти задам един въпрос. Може да е нетактичен, но обещай ми, че няма да ме излъжеш. Или ще ми отговориш честно, или изобщо не ми отговаряй.

— Добре де, обещавам — измуча тя, докато поставяше подходящо червило на устните си.

— Съжаляваш ли, че се омъжваш? Ето сега, точно в тази минута, ти съжаляваш, че трябва да отидеш в гражданското, вместо лично да занесеш това идиотско писмо на експертите и да им стоиш над главите, докато ти дадат резултата. Нали? А после, след като получеше експертизата, щеше да хукнеш нанякъде и да се захванеш с издирването на човека, който те заплашва. И това ти е много по-интересно, отколкото да се омъжваш. Прав ли съм?

Настя върна бавно стълбчето червило в златистата му гилза и без да се обръща, втренчено се загледа в огледалното отражение на братовото си лице. Очите му бяха също като нейните, буквално същите: много светли, прозрачни, почти безцветни. Белезникави вежди и ресници, тънък прав нос, ясно очертани твърди устни, силно хлътнали бузи под високи скули. Братът и сестрата си приличаха поразително — и двамата бяха слаби и високи, само дето Настя беше просто невзрачна, а Саша си бе направо грозник.

— А ти защо реши, че някой ме заплашва? — бавно попита тя.

— Защото буквите в писмото бяха едри. Докато ти го четеше, и аз забелязах нещичко. Е, ще отговориш ли на въпроса ми?

— Не. Смятай, че съм избегнала отговора.

— Благодаря.

— За какво?

— Задето не ме излъга.

Той обърна Настя към себе си и нежно притисна главата й до рамото си. Макар да бе седем години по-голяма, Саша някак съумяваше да се държи с нея така, сякаш бе по-малката му сестричка, за която трябва да се грижи и да я закриля.

— Обичам те, Настюша — тихичко произнесе Саша и докосна с устни платинената й коса. — Благодаря ти за всичко. Ако не беше ти, аз никога нямаше да бъда толкова щастлив, колкото съм сега. Нищо нямаше да разбера за Дашка и сигурно щях да я зарежа, както преди нея съм зарязвал и други жени. Никога нямаше да събера кураж да се разведа. Или — което е още по-лошо: Дашка можеше да загине. Ти я спаси. Благодаря ти.

Настя внимателно се отдръпна и погали брат си по бузата.

— Сашенка, сега не е време за сериозни разговори. В края на краищата днес имаме празник! Долу трагизмът, изгони го далеч от словата си! Хайде, време е да тръгваме, Даря сигурно се притеснява.

Но Александър не помръдна от мястото си, замислено загледан в отражението на Настя в огледалото.

— Саша, какво ти става? В какви мисли си се задълбочил?

— Ася, ти имаш проблеми. Не настоявам непременно да ми разкажеш всичко, но искам да знаеш: можеш да разчиташ на мен, каквото и да се случи. Ще ти окажа всяка помощ, която е по силите ми. Искам да бъдеш абсолютно сигурна в безусловната ми преданост. Разбрахме ли се?

— Благодаря ти, Санечка. Трогната съм. Честна дума. А сега — стига толкова, време е да тръгваме!

По облените от слънце улици те тръгнаха към Соколники, към ритуалната зала, където на Александър Каменски и Даря Сундиева предстоеше да регистрират брака си. Саша и Настя бяха отпред с неговата кола, а Льоша и Даша ги следваха с колата на Льоша. Отначало Настя се опита да възрази срещу това разпределение, но Даша авторитетно заяви, че младоженецът и булката не бива да пътуват за тържеството заедно. По пътя няколко пъти спираха край пазари и станции на метрото и Даша придирчиво избираше цветя за себе си и за Настя. Най-сетне в десет без десет стигнаха до гражданското. Светлосиният москвич на Олшански вече стоеше пред входа — същинско просяче редом с два новички сааба, един мерцедес и едно ауди.

Самият Константин Михайлович седеше неподвижно в колата, сякаш дори не бе видял как от пристигналия автомобил слезе Настя. Едва когато тя посегна да отвори вратата на колата му, той трепна и се обърна към нея:

— Господи, Каменская, не можах да те позная! Това ти ли си?

— Разбира се, че не съм — засмя се Настя. — В момента съм в службата си, на „Петровка“. Припознали сте се.

Тя му подаде найлонова опаковка, в която грижливо бе увит пликът с писмото. В отговор следователят й поднесе тъмночервена роза с дълго почти цял метър дебело стебло.

— Заповядай. Холандска е. Няма аромат, но пък ще трае дълго.

— Благодаря ви, Константин Михайлович.

— И аз ти благодаря. Успях да уловя вашия Олег Зубов, придумах го да поеме писмото. Така че сега тръгвам право към него. Ако те интересува, обади се довечера, ще ти кажа резултатите. — Надникна през прозореца и се засмя. — Ами каква е тази бременна принцеса? Твоята свидетелка ли?

— Не, това е булката на брат ми. Сега ще регистрираме тях, а после ще отидем да се женим ние с Льошка.

— Ей, страхотни сте! Кой от двамата е твоят Льошка?

— Рижавият.

— А блондинът значи е брат ти?

— Да. От втория брак на баща ми — една кръв, по-малкият, любимият брат.

— Я виж ти, вие сте почти като близнаци, той е като твое копие. Явно общото ви татенце има силни гени, тотални победители. Е, хайде, Каменская, желая ти… знаеш какво. Не ме бива много в приказките, а и бездруго знаеш какво е отношението ми към теб, колко те уважавам и ценя и дори по някакъв начин те обичам. Късмет!

— И на вас. Ще ви се обадя довечера — каза Настя и слезе от колата.

Изглежда, Александър беше провел мощна подготовка с управителката на гражданското, защото не се наложи да чакат. Една служителка ги посрещна на входа и любезно усмихната, взе паспортите им и предложи на булката и свидетелката да отидат в стаята за булки, за да се подготвят.

— Буквално след три минути ще ви поканят за регистрацията. Ако желаете след церемонията да пийнете шампанско, можем предварително да го сложим в хладилника.

— А няма ли къде да се пийне кафе? — неволно изтърси Настя.

Минаващата наблизо едра дама с красиви скъпи очила и хубава прическа чу тези думи.

— Извинете, вие ли сте свидетелката на Александър Павлович? — обърна се тя към Настя.

— Не, аз съм свидетелка на неговата булка. Защо, какво има?

— Александър Павлович ни предупреди, че с него ще дойде и сестра му, която днес също се омъжва. Вие ли сте?

— Да.

— Така си и помислих — доволно се усмихна дамата. — Моля да дойдете с булката в кабинета ми.

Даша ситнеше до Настя и стреснато поглеждаше ту нея, ту едрата дама. Кой знае защо, нито Саша, нито Чистяков бяха наблизо и Настя се почувства някак неуютно.

Дамата ги въведе в огромен кабинет, където около голяма ниска маса бяха подредени пет фотьойла, а на самата маса се кипреха ваза с рози, отворена кутия шоколадови бонбони и бутилка шампанско в кофичка с лед.

— Заповядайте, моля — гостоприемно се усмихна дамата. — Аз съм управителката, казвам се Дина Борисовна. Александър Павлович и Алексей Михайлович ще дойдат след малко и всички заедно ще влезете в залата, където ще стане регистрирането на брака. Вие сте Анастасия Павловна, ако не греша?

Настя мълчаливо кимна, напрегнато очаквайки дамата да продължи. Междувременно Дина Борисовна щракна някаква невидима ръчка, чу се бълбукане и след миг пред Настя вдигаше пара чашка кафе.

— Александър Павлович ме предупреди, че сестра му най-вероятно ще поиска кафе — усмихна се управителката, — затова бях поставила кафеварката в бойна готовност. След регистрацията ще се върнете в този кабинет и чисто символично ще отпразнувате встъпването си в брак. Бонбони, шампанско, чаши — всичко е подготвено за вас.

„Какви чудесии! — помисли си Настя. — Колко ли пари е хвърлил Сашка по тази управителка, че така се старае пред него и пред нас? Дори имената ни е научила — и моето, и на Льошка, не я е домързяло. Обаче Санка, виж го ти! Погрижил се е дори за кафето ми. Сега май започвам да разбирам какво влага в думите уреждам празници. Това означава: да направиш така, че у хората да не остане и сянка от дискомфорт.“

Едва бе успяла да допие силното ароматно кафе, когато се появиха Саша и Алексей. В същата секунда се отвори друга врата — от кабинета на управителката към залата за церемонии.

— Александър Павлович, заповядайте с годеницата си и вашите свидетели за пристъпване към церемонията.

Даша изведнъж се смути и не можа правилно да поеме букета си. Бодлите на розите постоянно закачаха тънката коприна на блузката й, едрите, полуразцъфнали пъпки ту скриваха лицето й, ту почти се влачеха по пода. От досада и вълнение сълзи бликнаха от очите й. Помогна й Дина Борисовна, която веднага се озова при Даша и пое букета.

— Дайте го на мен — каза тя. — Така, сега си оправете блузката, косата, застанете, както ви е удобно. Сгънете ръце така, че да бъдат в естествено положение и да не изтръпват. Точно така. Аз поставям в ръцете ви букета и — виждате ли колко добре се получи! Нито бодли ви боцкат, нито розите падат.

Те тържествено влязоха през разтворената врата под звуците на струнния квартет, който свиреше в ъгъла. Настя напрегнато се взираше в хората, изпълнили залата, слушаше думите на служителката и току поглеждаше часовника си. Процедурата не й харесваше. Представи си как ще стои по същия начин — с глупашки вид, насред голяма зала, стиснала в ръце неудобния бодлив букет рози, а някаква непозната жена ще гъгне банални думи за отговорната стъпка, която правят с Чистяков, как от сега и завинаги… взаимна любов… отговорност… грижа… и тъй нататък, и тъй нататък. После бавно, за да успее фотографът да ги снима, трябва да си разменят халките, да се целуват, да отиват до масата и да се подписват в огромната книга. Потръпна от досада. Ако знаеше, че процесът на регистрирането на брака е толкова мъчителен, доста щеше да си помисли дали да се омъжи. В края на краищата нали вече от петнайсет години живееха с Льошка без каквато и да било регистрация…

— Обявявам ви за съпруг и съпруга… Младоженците, разменете си сватбените халки… Младоженецът, поздравете младоженката… Ако обичате, приближете се и поставете подписите си…

Най-сетне всичко свърши. Настя целуна Даша и сложи в ръцете й поредния букет рози. После и Чистяков добави своята порция бодливо богатство. Дребничката Даша съвсем се изгуби зад купчината цветя, тъй че Алексей я съжали и взе от ръцете й всички букети. Те отново се озоваха в кабинета на Дина Борисовна и Настя с явно облекчение се отпусна в един от фотьойлите.

— Е, Александър Павлович, наред ли е всичко? — грижовно попита управителката. — Мина ли всичко, както го искахте?

— Благодаря ви, Дина Борисовна, всичко беше на ниво. Заповядайте, вдигнете чаша с нас — покани я той.

Пиха шампанско, Саша и Алексей — чисто символично, по половин глътка, защото щяха да шофират, Даша също само докосна с устни златистата пенлива течност, защото правеше всичко, за да роди здраво дете. Виж, Настя — за собствена изненада — с огромно удоволствие пресуши чашата си и помоли да й налеят втора. Шампанското беше невероятно хубаво. А може би, помисли си тя, работата не е в шампанското, а просто съм притеснена, колкото и да е странно. Интересно — защо ли? Защото се омъжвам? Или заради писмото?

От Соколники до Измайлово пътуваха по същия начин — Саша с Настя и Чистяков с Даша.

— Саня, как мислиш, дали можем да се уговорим в гражданското да ни регистрират без всичките тези церемонии?

— Не знам. А ти защо не искаш? Не ти ли хареса?

— Честно казано — не. Не обичам тези неща. Стоиш насред залата като крава и слушаш някакви глупости… Чак врата ме заболя, докато ви венчаваха. Втори път, при това в главната роля, няма да го понеса.

— Добре, ще се опитам да го уредя — кимна Саша.

В гражданското веднага се разделиха. Настя и Даша седнаха в голямото красиво фоайе, а мъжете отидоха да правят уговорки за опростена процедура. Льоша активно подкрепи идеята на Настя да се опитат да избегнат тържествената церемония и на Саша не му оставаше нищо друго, освен да се примири с капризите на сестра си.

— Аз ще поизляза — каза Настя, когато след десетина минути й омръзна да седи във фоайето под погледите на множеството наоколо.

— Защо?

— Ще изпуша една цигара.

— Ще дойда с теб — надигна се Даша, но Настя с категоричен жест я върна на мястото й.

— Стой тук и не мърдай, инак мъжете ще ни изгубят.

Тя излезе на външното стълбище и застана встрани, до кошчето за боклук. Това беше първата й цигара след двете чаши шампанско и Настя почувства как леко й призля, зави й се свят, краката й омекнаха. Но след няколко секунди й мина и тя с любопитство заразглежда излизащите и влизащите в ритуалната зала. От една яркожълта жигула слезе младеж, накичен от глава до пети с фотоапаратура.

— Да ви трябва фотограф? — попита той Настя, докато минаваше покрай нея.

— Не, благодаря — усмихна се тя.

Младежът бързо влезе през стъклените врати във фоайето. Настя видя как приближи до Даша и си каза, че отблизо той изглежда малко по-възрастен, отколкото отдалеч. Даша отрицателно поклати глава и фотографът продължи нататък.

Тя се върна във фоайето, където Даша вече примираше от нетърпение.

— Ама къде се дянаха тези хора?

— А ти за къде си се разбързала? — философски попита Настя. — Седим си, никой не ни гони, отгоре ни не вали, топло е, сухо е. Какво още ни трябва?

— Нима не ти се иска по-скоро да станеш съпруга? — учудено попита Даша.

— Безразлично ми е някак си — призна Настя. — И без това вече петнайсет години все едно съм съпруга. Така че след сключването на брака нищо няма да се промени.

— Но нали ще заживеете заедно!

— Откъде ти хрумна това? Льошка ще остане да живее в Жуковски, там работата му е на пет минути пеша. Той и преди идваше при мен в събота и неделя, вярно, понякога прескачаше и през седмицата, но рядко. Така ще бъде и занапред.

— И все пак — не отстъпваше Даша, която за нищо на света не искаше да се предаде и да признае, че встъпването в законен брак далеч не е най-важното и най-ценното нещо в живота.

Иззад един ъгъл внезапно се появиха Александър и Льоша.

— Всичко е наред, момичета, уговорих формалностите, само че ще трябва да почакаме горе-долу половин час. Пред нас има още две двойки, за всяка по петнайсет минути, а после ще ни поканят, ще ни връчат паспортите с печатите и брачното свидетелство, ще се подпишем в дебелата книга — и това е. Обещават да ни отнеме само две минути.

— Ами размяната на халките? — възмути се Даша.

— Ще си ги разменим в ресторанта — утеши я Настя. — Или направо тук, във фоайето.

— Ама какво приказваш! Е, Настя, просто не знам…

Даша почти се разплака от огорчение. Тя беше само на двайсет години, Саша Каменски беше първата й страстна любов, носеше в себе си неговото дете и смяташе встъпването в брак за събитие от първостепенна важност в живота си. И изобщо не можеше да разбере защо Настя и Алексей гледат на сватбата си толкова спокойно, дори хладно.

Те седяха във фоайето и търпеливо чакаха онези две двойки да бъдат регистрирани в тържествена обстановка. Настя отново излезе на външното стълбище да изпуши една цигара. Този път до кошчето стоеше същият млад фотограф, който й бе предложил услугите си.

— Е, решихте ли да се снимате? — попита усмихнат той. — Моите цени са умерени, а за качеството гарантирам.

— Не, благодаря — отново отказа тя.

— Но защо? — учуди се фотографът. — Жена като вас би трябвало да обича да се снима.

— Защо решихте така?

— Много сте фотогенична. Накъдето и да ви обърне човек, какъвто и ракурс да избере, ще излезете като красавица. Да не би да сте фотомодел?

— Не. И недейте да ме ласкаете толкова грубо, това ме настройва зле и ме дразни.

— Нещо не ви разбрах…

— Правите ми комплименти, които нямат нищо общо с действителността, само и само да реша да се възползвам от фотографските ви услуги. Прекрасно виждате, че не съм красавица и никога, при никакви обстоятелства не мога да бъда. Но вие се надявате да се хвана на вашето ласкателство и да пожелая да опитам да ме снима човек, който може би ме намира красива и ще успее да ме изкара такава на снимките.

Фотографът замислено погледна Настя и съчувствено поклати глава:

— Леле-е, колко сте уязвима! Как е възможно! Такава красавица — и такива комплекси. Като малка ли сте ги получили?

Настя почувства, че страните й пламват. Тя гледаше спокойно на своята невзрачност, нямаше никакви комплекси във връзка с нея, но не можеше да понася чужди хора да обсъждат външността й.

— Вижте какво — продължи фотографът, весело загледан в Настя със златисто-зелените си очи. — Сега ще ви снимам с „Полароид“, след две минути снимката ще бъде готова и ще се убедите лично. Ще го направя безплатно, не се тревожете. Ще ви покажа какво значи майсторлък.

— Какво ще ми покажете? — поиска уточнение Настя, която вече се бе съвзела от смущението си.

— Ще ви покажа, че не ви лъжа. Няма да избирам най-изгодния ракурс, ще ви снимам внезапно и без подготовка и ако снимката излезе несполучлива — аз губя.

— Става — вяло се съгласи тя. И без това беше изпушила едва половината от цигарата си.

— Значи решаваме така. Аз подготвям апарата и се извръщам. Вие заставате в каквато поза пожелаете и броите на глас. На „три“ аз се обръщам и снимам. Съгласна ли сте?

— Става — равнодушно повтори тя.

Младежът се извърна, а Настя продължи да пуши замислено, потънала в размислите си за Артюхин, чието фалшиво алиби се бе провалило и който й бе изпратил днес, в деня на сватбата й, такова гадно заплашително писмо. Когато цигарата й изгоря почти до филтъра, тя се сепна и бързо произнесе:

— Едно, две, три.

Фотографът рязко се извърна, замря за миг, после се чу щракване и ярка светкавица заслепи очите й.

— Дълго се подготвяхте — забеляза той, бърникайки в апарата.

— Честно да си призная, бях ви забравила — хладно отвърна Настя.

— И какво правихте толкова време?

— Мислех си за разни свои неща.

— Сигурно сте свидетелка на сватбата на някоя приятелка?

— Не, булка съм.

— Я стига, не може да бъде!

— Защо?

— С черна пола и черна блуза? Булка, която излиза да пуши на стълбището и си бъбри с непознат мъж, вместо да примира от възторг и вълнение, стиснала ръката на бъдещия си съпруг? Не вярвам и никога няма да повярвам.

— Ами ако искате вярвайте. Е, какво става със снимката?

— Потърпете още една минутка, сега ще се прояви. Сигурно не се омъжвате за пръв път? Ако е така, разбирам спокойствието ви. Процедурата ви е позната, последствията — уви! — също. Нали? — заразително се разсмя фотографът. Настя не се сдържа и също се усмихна. — Ето, готово. Е, кой от нас беше прав?

Настя смаяно гледаше снимката и не вярваше на очите си. Това наистина ли беше тя? Тази изящна млада жена с къса пола, откриваща дълги крака с великолепна форма, с черна блузка, подчертаваща белотата на кожата й, и с елегантно дълго сако — тя ли беше? От снимката я гледаше класически правилно студено лице с високи скули, красива уста и замислени очи. Чак когато видя снимката, тя най-сетне си спомни, че днес бе изразходвала половин час за гримиране, благодарение на което изглеждаше съвсем прилично. Дотолкова бе свикнала с невзрачната си външност, че се чувстваше сива и незабележима дори тогава, когато всъщност изглеждаше едва ли не като кинозвезда.

— Признавам, загубих. Какво дължа като глоба?

— Абсолютно нищо. Достатъчно е да ми се извините за грубото си отношение.

— Простете ми — искрено каза Настя, — оказахте се прав, държах се с вас отвратително… — Искаше да добави още нещо, но в този момент видя, че Даша й прави знаци с ръце. Вероятно бе дошъл техният ред. — Извинете — позасмя се, — венчилото ме зове.

Тя подаде снимката на фотографа, но той поклати отрицателно глава.

— Вземете я за спомен.

Настя влезе бързо във фоайето, където вече я чакаха Алексей, Даша и Александър.

— Отиваме там — посочи Льоша някъде надясно, където имаше няколко абсолютно еднакви врати, различаващи се само по номерата си. — Стая номер 9.

В стая номер 9 седяха две симпатични момичета, които чевръсто пишеха брачни свидетелства и слагаха печати в паспортите. Едното от тях изскочи от стаята и след половин минута се върна с огромна книга.

— Подпишете се бързичко — каза тя, леко задъхана, — книгата трябва да се върне веднага, без нея не може да започне следващата церемония.

Настя, Льоша и техните свидетели се подписаха в книгата и момичето изхвръкна от стаята.

— Ще смените ли фамилното си име? — обърна се към Настя служителката от гражданското, която оформяше документа за сключване на брак.

— Не.

— Значи пишем: фамилно име на съпруга — Чистяков, на съпругата — Каменская…

И в този момент се разнесе кански писък. Пищеше жена, после към нея се присъединиха още няколко женски гласа.

— Даша, ти остани тук! — каза Настя и излетя като куршум от стаята във фоайето.

Александър и Льоша се втурнаха след нея. Във фоайето, близо до вратата на тоалетната, се бе скупчила черно-бяла тълпа булки и младоженци. Настя измъкна от чантичката си своето служебно удостоверение и като го вдигна високо над главата си, с лекота се промуши през тази тълпа, като повтаряше високо:

— Направете път, моля, милиция, милиция, направете път.

На прага на тоалетната тя спря. На теракотения под лежеше красиво младо момиче в разкошна булчинска рокля. На гърдите й по снежнобелия плат се разливаше кърваво петно. Очите й бяха отворени, но неподвижни. Беше починала моментално от прякото попадение на куршум в сърцето.

До нея на колене седеше младеж с черен костюм. Лицето му не изразяваше нищо, приличаше на маска. Настя разбра, че той е в дълбок шок и не е в състояние да осъзнае и приеме случилото се.

Тя направи крачка назад, обърна се с лице към хората и с разперени ръце прегради пътя към тоалетната. Повдигна се на пръсти, намери с поглед мъжа си и брат си и изкомандва:

— Саша, Льоша, контролирайте изходите! Никой да не напуска сградата. И внимавайте Даря да не дойде насам.

За миг я заслепи светкавица на фотоапарат и Настя видя вляво от себе си онзи фотограф.

— Ей, младежо, елате тук! — повика го.

Младежът си проправи път до нея и възбудено зашепна:

— Вие сте от милицията, нали? Слушайте, позволете ми да направя снимките. Това ми е хлябът, моят поминък…

— Какво казахте?

— Е, не бих искал това да се раздува… Разбирате ли, поначало аз съм фотокореспондент на „Криминален вестник“, а в събота припечелвам допълнително по ритуалните зали. — Подаде й удостоверението си. — Позволете ми да фотографирам местопроизшествието, моля ви!

— Добре, само че бързо! — решително каза Настя. — Давам ви пет секунди за снимки, после ще ми помагате.

Младежът защрака с фотоапарата, без да обръща внимание на възмутените викове зад гърба си.

През тълпата си проправи път бялата като платно управителка — още съвсем млада жена с повредена от кислородната вода изрусена коса, която я правеше да прилича на отдавна неподстригвана болонка.

— Боже мой, боже мой… — вайкаше се тя и пляскаше с ръце.

— Извикахте ли милиция? — попита я Настя.

— Милиция ли… не… — смотолеви управителката.

— Ами извикайте! — ядосано каза Настя. — Впрочем не. Застанете на моето място и внимавайте никой да не влиза в тоалетната. Не е желателно да закачате младоженеца — да си стои така. Разбрахте ли ме?

— Д-да — запъна се „болонката“.

— Къде е телефонът?

— В моя… в кабинета ми…

— А къде е кабинетът?

— Като прекосите хола и надясно… има табелка…

Настя профуча през фоайето, като в движение успя да хвърли поглед към входа и да се убеди, че Чистяков добросъвестно пази. В момента той търпеливо обясняваше нещо на току-що пристигналата младоженска двойка и нейните придружители. Когато намери кабинета на управителката, тя се втурна вътре, грабна телефонната слушалка и бързо набра номер.

— Дежурен по града подполковник Кудин — чу се възглух бас.

— Здравей, Вася! — каза свойски Настя. — Каменская на телефона.

— О, какви хора! — загъргори Кудин. — Какво ви прихваща в почивен ден?

— Имам труп, Вася.

— Адреса?… Телефона?… Така, ясно… Гражданското ли? Ама че работа! Сега, чакай малко… — Тя чу как връзката се пренасочи и гласът на Кудин произнесе някъде встрани: „Дежурната група да тръгва! Дежурната група да тръгва!“ — Я чакай, ти не се ли омъжваше днес? — Гласът на дежурния отново се приближи.

— Днес, Васенка, днес. Току-що, преди пет минути се венчах.

— Мале мила, какъв човек си бе, Каменская? Дори да се омъжиш не можеш като хората — пак трупове около теб!

— Явно такава ми е съдбата. Васенка, имам една молба. Набери по вътрешния телефона на Юрка Коротков, той има навик да идва на работа в събота.

— Добре, почакай… Така, набрах го… Коротков? Кудин те поздравява. Приятелката ти иска да… Как коя приятелка? Настася… Е, да пукна, ако лъжа, защо ще се майтапя с тебе. Ето я тук, на градския телефон… Какво иска ли? Сега ще я питам. Ало, Каменская, той пита какво искаш.

— Да дойде с оперативната група — каза Настя.

— Чу ли, Юра, моли те да отидеш. Имало труп в гражданското, аз изпращам група, така че ако ще ходиш, слизай бързо… Ще дойде — съобщи той на Настя. — Нещо друго да желаеш? Казвай, не се стеснявай, днес като сватбен подарък всеки ще ти направи услуга.

— Тогава изпрати тук Олег Зубов. Ще успееш ли?

— О, виж — това не мога. Живее ми се още, имам малки деца. Тази сутрин го търсиха от градската прокуратура, обаче да беше чула изразите на Зубов, как късаше и хвърляше — боже, боже! Тъкмо си бил приключил денонощната смяна и се канел да се прибере, когато го пипнаха.

— Добре, Васенка, пращай момчетата! Ако има нещо, пак ще ти се обадя.

— Разбира се, обади се.

Тя затвори телефона и излезе от стаята. Пред вратата я чакаше фотографът.

— Вие какво правите тук? — ядосано попита тя.

— Вас чакам. Казахте, че трябва да ви помогна. Тъй че чакам нарежданията ви.

— Започнете да снимате!

— Какво именно? Или кого?

— Всичко и всички наред. Хората, мебелите, интериора, разположението на стаите, централния вход, служебния вход, но най-вече хората. Имаме само два варианта: престъпникът или е успял да избяга, или не е успял. Ако е успял, фотографирането е безсмислено. Ако не е успял, значи е сред тези хора тук.

— Вижте, кой знае защо, и аз си помислих същото… — подзе фотографът и се запъна.

— И какво?

— Ами… започнах да фотографирам веднага щом чух първия писък. В същата секунда. Не забравяйте, че работя в „Криминален вестник“ и в такива ситуации започвам да действам автоматично.

— Много ли наснимахте?

— Три касети.

— Три касети? — учуди се Настя. — Бързо работите.

— Нали имахте възможност да се убедите в това — засмя се фотографът. — Та да продължавам ли сега?

— Естествено — кимна Настя. — Името ви е Шевцов, нали? Антон Шевцов?

— Откъде знаете? — изненада се фотографът.

— Нали ми показахте удостоверението си.

— Но вие дори не го погледнахте.

— Така ви се е сторило. Видях всичко, което ме интересуваше.

— А вие как се казвате?

— Анастасия. Анастасия Каменская. Ако обичате, Антон, започвайте, а освен това внимателно се ослушвайте — кой какво говори. Нали знаете: една случайно изтървана дума може да се окаже много важна.

Настя излезе на стълбището, където Льошка притеснено пристъпваше от крак на крак, бранейки входа от пристигащите булки и младоженци. Тя разбираше, че ситуацията се нажежава. При непредвидени обстоятелства почти всяко събитие може да се отложи: провален днес спектакъл може да се изиграе утре, но сватба не може да се отмени. Дори най-студените и вулгарни човешки екземпляри в нощта преди бракосъчетанието си правят някакви равносметки, вземат решения, в деня на сватбата ги обзема еуфорично настроение, изпадат в особено състояние, което не може нито да се отмени, нито да се отложи за другия ден. Поканени са гости, запазени са маси в ресторант или пък е подготвена трапеза вкъщи, купени са билети, та още довечера младите да заминат на сватбено пътешествие… Така е — всичко друго може да се отложи, но не и сватба.

Тя решително пристъпи напред и вдигна ръка.

— Моля за малко внимание! Уважаеми дами и господа! В ритуалната зала стана нещастен случай, затова временно, докато пристигнат лекарите и служителите на милицията, достъпът до помещението е закрит. Не се тревожете, моля. Предлагаме ви два варианта: или се съгласявате да регистрирате брака си по опростена процедура, или — ако желаете тържествена церемония — да почакате минимум два-три часа. Във всеки случай всички, които е трябвало да сключат брак днес, могат да го направят. След петнайсет минути служителите на гражданското отделение ще изнесат навън маси и нужната документация и ще започнат регистрацията. Молим да ни извините.

Тълпата се пооживи. От нея се отделиха мъж и жена и приближиха до Настя.

— Ние сме лекари — решително каза мъжът, младолик брюнет със силно прошарена коса. — Готови сме да окажем помощ, ако е необходимо.

— Каква специалност имате? — попита Настя.

— Аз съм психиатър, едва ли ще ви потрябвам, но жена ми е хирург, така че ако някой е ранен или има травми…

— Много добре — бързо каза Настя. — Именно психиатър ни трябва. Моля, елате с мен.

През очевидно оредялата тълпа тя заведе лекаря до дамската тоалетна. Годеникът на убитото момиче още седеше на колене пред тялото на годеницата си и ритмично се олюляваше, закрил лицето си с ръце. Психиатърът моментално прецени ситуацията.

— В шок е. Може ли да отида при него?

— Не е много желателно. По пода може да има следи. Докато той стои неподвижно, ми е някак по-спокойно. Но искам ясно да ме инструктирате какво трябва да правя и как да се държа, когато дойдат служителите на милицията. Имам предвид — как да постъпя, за да не влошим положението на момчето. Защото може внезапно да почне да си удря главата или… не знам какво. Опит за самоубийство например.

— Разбирам — кимна лекарят. — Ще бъда наблизо и ще го наблюдавам. За всеки случай трябва да изпратим някого до аптеката, аз ще напиша рецепта — да купят лекарството. Ако стане нужда, ще му бия инжекция. Ще се намери ли тук спринцовка?

— Едва ли. Но съдебномедицинският експерт със сигурност ще има.

— Чудесно.

Мъжът извади от джоба си портфейл, а от него — чиста рецептурна бланка с печати и бързо я попълни. Настя взе рецептата и отново излезе на входа.

— Може ли някой да отиде до най-близката аптека? — попита високо тя.

Желаещи не се намериха веднага. След минути до нея приближи млад кавказец.

— Вай-вай, това не са мъже, а чакали — с тиха ярост каза той. — Да не бях го видял с очите си, нямаше да повярвам, в хляба се кълна. Дай рецептата, сестро.

— И вие ли се жените? — попита го Настя, вече готова да му предложи регистрация без опашка заради безкористната му помощ.

— Не, сестро, просто минавах с колата, поспрях да видя каква е тази тълпа пред гражданското и тогава излезе ти. Какво се е случило? На някого му е прилошало, изглежда?

— Много по-лошо, братко — със същия тъжен тон отвърна Настя. — Застреляха една младоженка.

— Вай-вай-вай! — Очите на кавказеца се окръглиха. — Аз ей сега! Мигом!

Той се втурна надолу по стълбите и ревът на автомобилния мотор се сля с воя на милиционерската сирена. Оперативната група най-сетне пристигна.