Смърт и малко любов

Глава 11.

Марат Латишев се събуди късно. Главата му тежеше, в устата си имаше отвратителен вкус, останал от несметния брой цигари, изпушени снощи по време на играта. Да, той пак игра, но този път спечели. Именно тези сполуки от време на време не го оставяха да сложи край на задълбочаващото се пристрастяване. Всяка печалба Марат възприемаше като начало на поредица от сполуки и никакви загуби не можеха да го спрат, защото вярваше: в края на краищата ще хване жар-птицата за опашката. Ето я, той вече се е докосвал до нея, галил е нейните преливащи копринени пера, надничал е в тези жълти немигащи очи — не, не е възможно рано или късно тя да не му падне в ръчичките.

Докато си вареше силно кафе, му се обади Тамила, гласът й бе раздразнен и злобен.

— Защо седиш като пън, това искам да знам! — бяха първите й думи. — Смяташ ли да предприемеш нещо или не? Времето си тече.

— В събота отидох на вилата, не е ли достатъчно?

Той беше разказал на Тамила за срещата си с Еля и Турбин още тогава, в събота вечерта. Двамата имаха чувството, че камъкът е бил хвърлен ловко и доста точно, във всеки случай Еля се бе прибрала у дома, разстроена и потисната. Но още във вторник момичето се развесели, живна, отново чуруликаше из къщи. Лошото настроение я държа съвсем кратко.

— Беше достатъчно — отговори му Тамила. — А сега трябва да продължиш да действаш. Отидоха на плаж в Серебряний бор.

— Ясно — въздъхна Марат. — Благодаря за информацията.

Не му се ходеше никъде, чувстваше се напълно скапан, но разбираше, че Тамила е права. Бързо изпи горещото кафе и тръгна за Серебряний бор.

Веднага намери Еля и Турбин. Въпреки слънчевото и топло като по средата на лятото време, хората на плажа бяха малко — все пак беше делник. Докато приближаваше, Марат с възхищение огледа хубавата, мускулеста фигура на Турбин: широки рамене и дълги, силни нозе. „Може ли човек да обвинява това глупаво момиче, задето буквално се разтапя пред такъв мъж? — помисли си Латишев. — Защото той наистина е хубав, невероятно хубав, този загубен, жалък аспирант философ.“

Еля лежеше на хълбок, с глава върху рамото на Турбин и леко подвити крака. В тази поза едрите й бедра изглеждаха още по-едри и масивни, а краката като цяло — съвсем къси. Марат изсумтя вътрешно и се намръщи. Тя изобщо не му бе по вкуса — ниска, пълничка, месеста. Вярно, муцунката й бе очарователна, дума да няма! Но Марат беше от хората, които изобщо не се интересуват от красотата на лицето. Олга Емелянцева бе симпатична, но далеч не толкова хубава, колкото Еля. У нея обаче му харесваше всичко, с нея беше готов да прави любов от сутрин до вечер, стига да имаше сили и време. А с Елена в кревата трябваше да прави известно усилие, за да изглежда пламенно влюбен. Само мисълта за перспективите и парите му помагаше да надвие безразличието.

— Печем ли се? — присмехулно каза той, когато приближи.

Еля се сепна и рязко се надигна. Веднага позна гласа на Марат. А Турбин, който отначало не разбра кой е дошъл, само лениво отвори очи, но още в следващата секунда лицето му се изкриви от ярост.

— Отново? Какво искате този път? Пак ли ще броите пари?

Еля с успокояващ жест сложи ръка на рамото му, но веднага, сякаш опарена, я отдръпна под язвителния поглед на бившия си любовник.

— Марат, кажи защо… — жално изломоти тя. — Как се озова тук?

— Дойдох да те видя, Еленка, да ти напомня за себе си, за да не забравяш колко те обичам — весело отвърна Латишев и без да се съблича, приседна на застланото одеяло. — Къпахте ли се?

— Не, водата е още студена — нерешително отговори Еля.

Валерий й хвърли унищожителен поглед: тя не биваше да влиза в разговор с този негодник, който се стреми да разруши отношенията им и дори не смята за нужно да крие това.

Марат разкопча ризата си, изпружи нозе и шумно се протегна. Не се страхуваше от студената вода и би се изкъпал с удоволствие, за да се ободри малко и да премахне тежкото замайване, което още не бе отминало, въпреки кафето и бързото шофиране. Но не биваше да оставя двойката насаме, за да не си изработят линия на поведение спрямо него. Разбира се, те не бяха го очаквали тук и със сигурност не бяха обсъждали как да се държат и какво да говорят, ако внезапно се появи. Елка отново се обърка и Марат трябваше да се възползва от това. А колко му се искаше да се изкъпе…

Свали слънчевите очила със скъпи рамки, затвори очи и подложи лицето си на слънцето. Днес няма да говори за пари. Ще започне с някоя дреболия, пък после зарът ще покаже. Той има коз, който непременно ще използва, в такава игра всички карти са добри. Когато разбра, че старата Турбина има нещо против брака на сина си с дъщерята на богати родители, Марат много се изненада. Нормалното е всяка майка да бъде щастлива, ако детето й се измъкне от нищетата, а тя се цупи. Защо ли?

Латишев не я попита, но направи някои проверки — не може без това. Нае частен детектив, плати му и след два дни научи, че бащата на Валерий Турбин е някаква отвратителна личност — алкохолик с тежка сексуална патология, деветнайсет години по-млад от Вероника Матвеевна. Санитар в морга! Безумие! Старата цял живот е била медик, разбира, че потомството от такова татенце няма да е твърде сполучливо. Страхува се за внуците си. Пък и самото татенце не крие интереса си към сина, разправя на аверите си — най-долни алкохолици, — че синът му всеки момент ще влезе в богато семейство и той ще има откъде да изстисква парички. Нищо чудно, че старата се чувства като стъпила върху буре с барут. А и какво ли може да му стори на този пропаднал алкохолик? Освен да го убие. Инак не може да го спре.

— Какво, Еленка, на Балатон май беше по-хубаво? — изрече, без да отваря очи. — Сега твоята съдба е Москва река с нейните холерни вибриони, тинята и умрялата риба. Вече разбрах, че си съгласна на това, тъй че повече няма да те примамвам с красотите на западните курорти. Готвиш се за щастлив семеен живот сред тенджери, черпаци и мръсните чорапи на любимия мъж.

— Ставай, Еля! — злобно каза Турбин и започна да се облича. — Да се махаме от тук!

Еля покорно стана и без да продума, посегна към дрехите си.

— Интересно — къде ли ще отидете? — лениво полюбопитства Латишев. — На кино може би?

— Не е ваша работа! — отсече Турбин. — Ако обичате, станете, трябва да сгъна одеялото.

Но Марат нямаше никакво намерение да става. Той трябваше да хвърли главния си коз, а времето за това още не бе дошло.

— Не, наистина. — Обърна се по корем, вдигна глава и загледа обличащите се Еля и Турбин отдолу нагоре. — Къде ще се денете? У Еленкини е майка й, у вас — също, доколкото разбирам. Нямате кола, да обикаляте — по улиците е горещо и скучно. За ресторант трябват пари, които вие нямате… впрочем няма да говоря за пари. Остава киното. Ще седите на последния ред, ще си държите ръцете и ще се целувате като седмокласници. Еленка, дечко, ти наистина ли не можеш да си намериш по-приятно занимание? Всичко, което дават сега по кината, вече си го гледала на видео. И не си мисли, моля те, че това са само временни затруднения, а после, когато се ожените, всичко ще бъде различно.

— Свършвайте вече, Марат! — настоя Валерий. — Трябва да тръгваме. Позволете ми да взема одеялото и можете да държите своите речи колкото искате в горда самота.

— А после, Еленка, ще бъде все същата скука и чудене къде да се дявате — продължи Латишев, сякаш нищо не бе чул. — Ще живеете или с твоите родители, или с неговата майка. Второто е по-вероятно, защото Тамила Шалвовна едва ли ще търпи в апартамента си чужд мъж, па бил той и роднина. Свекърва ти е доста старичка, почти няма да излиза от къщи, така че и дума не може да става за креватни занимания денем. Ти не обичаш да четеш и май дори не можеш — само сричаш. Съпругът ти ще се занимава с философия, а за теб ще останат тиганите, тенджерите и черпаците. Как ти се вижда тази перспектива?

Най-сетне Турбин клъвна на примамката.

— Щом всичко е така, както току-що ни го описахте, с какво би се занимавала Еля, ако се омъжеше за вас? — презрително попита той. — Може би ще я научите да чете? Или ще й измислите друго развлечение?

— Разбира се — оживи се Марат. — Първо, тя ще бъде стопанка на дома ни. Ще приема гости, ще облича вечер официална рокля, ще слага украшенията си и ще блести в гостната. Но това е така — между другото, нещо второстепенно — нали обещах да не заострям вниманието върху паричния проблем. И второ, най-важното: ще отглежда децата ни — чудесни, красиви, здрави малчугани. Ролята на майка е най-главната роля, която трябва да изиграе една жена. Точно с това ще се занимава при мен Еля.

— Със същия успех тя ще се занимава с това и като моя съпруга — високомерно отговори Турбин. — И ви уверявам, че няма да скучае.

— Определено! — разсмя се от сърце Марат, изпитвайки облекчение, задето разговорът бе стигнал до момента, който бе търсил, и вече можеше да хвърля козовете си. — Ще роди негърче с две глави и по цели дни ще го мие и избелва, а докато си почива, ще му шие еднакви шапчици за всяка глава. Голяма веселба ще бъде!

— Нещо не ви разбрах — бавно произнесе Турбин. — Изяснете мисълта си, ако обичате. — Очите му съвсем потъмняха, а лицето му стана напрегнато и страшно.

— Не се преструвайте, младежо, прекрасно знаете какво е потомството на родители като вашите. Вие сте извадили късмет, природата си е починала чрез вас, а във вашите деца ще си върне изгубеното — не се съмнявайте. Или може би Еля не знае за вашата великолепна наследственост? Скрили сте от нея, така ли?

Турбин рязко се наведе, сграбчи Марат за ризата и силом го вдигна на крака.

— Обяснете какви ги дрънкате! Какво общо има тук наследствеността? Какво съм скрил от Еля?

Латишев се изтръгна от ръката му и отстъпи назад. Еля стоеше до тях и ги гледаше с широко отворени очи — нямаше сили дори да продума. Беше успяла да си облече блузката и сега стоеше стъписана, държеше в ръце лекия си копринен панталон и не знаеше какво да прави с него.

— Еленка, нима твоят бъдещ съпруг не ти е казал кои са родителите му?

— Майка му е пенсионирана лекарка — отговори момичето, което не разбираше какво става.

— А баща му?

— Бащата на Валера е починал много отдавна. Бил е офицер.

— Ама сериозно ли? — радостно се усмихна Марат. — Принуден съм да те разочаровам, дечко. Бащата на твоя скъп Валера е жив и здрав и хронично е пиян като талпа. Нещо повече — два пъти е осъждан. И знаеш ли за какво?

— Какви ги плещите! — избухна Турбин. — Що за глупости!

— Не са глупости, попитайте майка си, тя ще ви разкаже как вашето татенце е задоволявало сексуалните си потребности с трупове. Сигурно е изпитвал огромно удоволствие. Освен това тя ще ви разкаже, че е можел да го прави, защото е работел като санитар в моргата.

— Млъкнете! Еля, не го слушай, той лъже, това са само лъжи, нали виждаш, че иска да ни скара! Да се махаме оттук!

— За съжаление, Еленка, не лъжа. Ти може и да не си се запитвала защо бъдещата ти свекърва не гори от нетърпение да те нарече снаха, може би просто не си обръщала внимание на това. Но твоят Валера не може да не го е знаел. И защо ли не се е учудвал? Ами защото всичко това е жестока истина. Децата ти ще бъдат изроди с по шест пръста и умствена изостаналост, защото бащата на твоя годеник е алкохолик с тежка сексуална психопатия.

— Това е лъжа! — отново кресна Турбин. — Еля, не го слушай!

— Слушай ме, дечко, слушай ме. Не е лъжа — уморено каза Марат и пак се отпусна на одеялото. Краката му се подкосяваха. Не бе предполагал, че играта с донесените предварително козове ще му отнеме толкова сили. Цял живот бе вършил гадости и подлости, но никога не се бе чувствал зле като днес. Може би защото никога не бе удрял хората толкова болезнено, както сега удари Турбин. — Седни, Еленка. Поседи и помисли, докато твоят Валера си отиде вкъщи при майка си и я попита кое е истина и кое — лъжа. А ние с теб ще го почакаме. Ако след три часа не се върне, значи това, което казах, е истина. Виждаш ли колко просто се решава всичко?

— Вие сте негодник! — процеди през зъби Турбин. — Лъжете Еля и искате да ни скарате. Щом е така, тя ще дойде с мен при майка ми и ще чуе със собствените си уши, че всичко, което й наприказвахте, е мръсна лъжа. И ще разбере колко сте добър и почтен. Обличай се, Еля!

— Еля, седни! — настойчиво повтори Латишев. — Онова, което ще чуеш, няма да те зарадва. По-добре е да не го преживяваш.

Еля стоеше все така вцепенена, стиснала в ръце развяващия се от вятъра яркочервен панталон, който сега й изглеждаше някак нелеп и прекалено крещящ — като шарени балончета на погребение. Марат я дръпна за ръката и тя послушно, като парцалена кукла, се отпусна до него на постланото одеяло.

— Еля, ела с мен, сама ще се убедиш.

— Не. — Тя най-сетне намери в себе си сили да проговори. — Не, няма да дойда. Иди сам. И се върни. Аз ще те чакам.

— Добре — заканително произнесе Турбин, — ще се върна. Ще се върна и ще убия този негодник. — Обърна се рязко и закрачи към шосето.

— Еленка… — подзе Марат.

Но тя го прекъсна:

— Млъкни! Това, което каза, е ужасно. Не ти вярвам. Остави ме на мира. Не ме закачай!

— Ако не вярваш, защо остана с мен? Защо не отиде с него при майка му?

— Тя не ме обича. И аз не я обичам. Затова не отидох, а не защото ти повярвах. Как можа, Марат! — укори го момичето. — Защо го направи?

— Обичам те и не искам цял живот да те преследват нещастия. Искам да бъдеш с мен. Какво лошо има в това? — Той нежно я прегърна през раменете, но тя се отдръпна.

— Не ме пипай. Когато Валера се върне…

— Няма да се върне — меко каза Марат. — Казах истината, затова няма да се върне. Той не бива да има деца, разбери го.

— Ще се върне — упорито повтори Еля. — И аз ще го чакам тук.

— Добре, ще го чакаме тук — въздъхна Латишев.

Вътрешно ликуваше. Знаеше, че не е изрекъл нито една лъжлива дума. Знаеше, че Турбин няма да се върне.

Еля легна по очи на одеялото, като подпря лице върху ръцете си и се извърна, за да не гледа Марат.

— Колко е часът? — попита тя, без да се обръща.

— Дванайсет и половина. Да чакаме до четири? — Великодушно прибави половин час към определените три, макар прекрасно да знаеше, че от Серебряний бор до дома на Турбин имаше не повече от половин час път.

— До пет — глухо отвърна Еля. — Не, до шест.

— Добре, до шест — съгласи се Марат.

Беше му безразлично колко ще чакат. Турбин и без това нямаше да се върне.

Следователят Олшански съобщи за бягството на Артюхин не само на съдията, но и на милицията. Той веднага бе обявен за издирване и започнаха проверки по всички места, където ходеше, и при всички негови познати. Преди всичко се обърнаха естествено към Лариса Самикина, която бе бледа и разплакана и се кълнеше, че не знае къде се е дянал Сергей. Момичето изглеждаше искрено и служителите на милицията му повярваха.

Същата вечер, във вторник, по телефона й се обади Олшански и я извика на разпит. Тя обеща да отиде в сряда, в десет часа сутринта. Константин Михайлович я чака до обяд, после се захвана с други неща. Лариса не се яви за разпит. Той безуспешно я търси по телефона чак до вечерта, после се свърза с районния милиционерски участък и помоли на другия ден да я доведат при него под стража.

На другия ден се разбра, че Лариса Самикина е изчезнала.

Майката на Настя, Надежда Ростиславовна, не искаше да се примири с неприязънта на дъщеря си към шумните многолюдни мероприятия.

— Ще идем четиримата — заяви тя, без да обръща внимание на плахите възражения на Настя. — Аз с баща ти и ти с Альоша. Не можем ли поне веднъж на три години да излезем цялото семейство?

— Но, мамо, не обичам тези сборища! — хленчеше Настя. — Защо ме принуждаваш? Много по-приятно ми е да си стоя вкъщи. За това излизане трябва да се обличам, да се гримирам… Нямам сили.

— Дъще, говориш глупости. Дошла съм в Русия само за две седмици, после отново няма да се видим цяла година. Можеш ли поне веднъж в годината да доставиш удоволствие на майка си?

— Я по-добре ние с Льоша да ви дойдем на гости — предложи Настя. — Поне ще си поприказваме нормално. Защото на това сборище няма да ни оставят на спокойствие. Там ще умра от скука. А, мамо, моля ти се…

— Недей да спориш, Настася. На гости и без това ще ни дойдете. Моля те, приготви се и в седем елате с Альоша пред киноцентъра, с татко ти ще ви чакаме. Разбери, там ще има много мои познати, включително и от посолството. Толкова съм им разказвала за моята необикновена дъщеря и за нейния необикновен професор Чистяков, че вече никой не ми вярва. Искам всички да видят семейството ми. Гордея се с вас, нима не можеш да ме разбереш?

И тогава сякаш ток удари Настя. Тя внезапно разбра, че майка й е скъсала със своя шведски приятел и сега иска да покаже на хората, които са знаели за връзката й, че всичко й е наред и че има прекрасно семейство, което дори не е помисляла да изоставя. „Господи, колко по женски постъпва!“ — засмя се вътрешно Настя.

— Добре, майче — радостно се съгласи тя. — Ще дойдем. В седем пред киноцентъра.

Днешната вечер в киноцентъра бе посветена на изложбата на Алла Моспанова, която твореше в областта на художествената фотография. Самата тя — висока и слаба, мургава, с коса, плътно увита в тюрбан, и с безброй гривни по оголените красиви ръце, стоеше сред тълпа приятели и почитатели. Беше невероятно талантлива и изложбите с нейни художествени фотографии бяха обиколили целия свят.

— Какво, лично ли я познаваш? — попита Настя, като видя, че майка й решително тръгна право към Моспанова.

— Разбира се — отговори в движение Надежда Ростиславовна. — Два пъти е идвала с изложби в Швеция, общувахме и дори станахме близки. Там, при нас, руснаците сме малко, затова всичко се върти около посолството.

Точно така го каза: при нас. И Настя, кой знае защо, се засегна.

Майка й и художничката се разцелуваха.

— Запознай се, Алочка — това е моето семейство. Съпругът ми Леонид. — Леонид Петрович учтиво се наведе към ръката на Моспанова. — А това е дъщеря ми Анастасия, за която толкова съм ти разказвала. И нейният съпруг Алексей.

— Много се радвам да се запознаем.

Алла приветливо се усмихна и гривните й зазвънтяха, докато им подаваше поред ръка.

— Значи вие сте тази Настя, която знаела пет езика и работела в милицията? — попита тя и огледа Настя от главата до петите.

— Май съм тази — потвърди Настя, — ако не са ме сменили, докато мама я нямаше тук.

— И наистина ли знаете пет езика?

— И в милицията работя.

Стана й неприятно. Превърнаха я в бял слон — от ония, дето ги развеждат по улиците на въженце и ги показват срещу пари. Какво общо имат тук петте езика? Непременно ли трябва да отиде в някоя фирма като секретар-преводач? Да не би за разкриването на престъпления да не се иска интелект?

Фотографката се оказа достатъчно наблюдателна, за да забележи как се промени физиономията на Настя. Наоколо стояха хора и всички те изведнъж започнаха да се взират в нея като в някакво странно изкопаемо.

— Но защо, Настя? — попита Алла, хвана я под ръка и я отведе настрана.

— Какво защо?

— Защо ви дразнят подобни разговори? Омръзнало ви е да се оправдавате, права ли съм?

Настя с облекчение се разсмя.

— Именно. Отгатнахте. Никой не се учудва, че работя в милицията, но щом чуят за петте езика, веднага започват… Вероятно всички си мислят, че детективската работа означава само тичане подир престъпниците с пищов на хълбока и белезници в джоба. Така де, за какво са ми при такава работа чужди езици?

— А те наистина ли ви трябват?

— Честно казано, не много — призна Настя. — Езиците са нужни не за работата, а най-вече за личното развитие на човека. Но се случва да са полезни и в работата. Особено сега, когато тук има толкова много чужденци. Сред тях има не само потърпевши, намират се и престъпници.

— Обичате ли работата си?

Алла внимателно погледна Настя, наведе глава настрана и леко отстъпи назад, сякаш търсеше най-сполучливия ракурс.

— Обичам я — простичко отвърна Настя. — Тя е мръсна и тежка, но е интересна и аз я обичам.

— Опасна ли е?

— Донякъде. Понякога е много опасна, но ако човек не върши очевидни глупости, опасността може да се намали.

— А мръсотията може ли?

— Не. Тя не се поддава на регулиране.

— Вероятно човек трябва да е много предан на работата си, щом се примирява с това, нали?

— Разбира се — съгласи се Настя. — Или не толкова предан, но с умения да реагира на разните гадости и мерзости. Или пък изобщо да не е предан, но да изпитва удоволствие от насилието, измамата, от усещането за собствената си власт… Има различни случаи.

— Знаете ли — неочаквано каза Моспанова, — моят син също искаше да работи в милицията. Като ви слушам сега, и си мисля: колко добре стана, че не го стори.

— Защо?

— Не би могъл. Той не е от нито една от категориите, които изброихте. При това за него бе истинска трагедия, когато не успя да започне работа при вас! Много се измъчваше, дори започнах да се тревожа за здравето му. Жалко, че хората знаят твърде малко за вашата работа. Те имат някак изопачена представа за милицията.

— Въображаема романтика?

— Да, май е така…

— Алла Ивановна, ще приемете ли сърдечните ми поздрави?! — чуха зад себе си гръмовен глас.

Към тях, вдигнал високо огромен букет рози, идваше известен кинорежисьор, повел под ръка очарователната си съпруга — не по-малко известна актриса.

— Костик! — зарадвано се втурна към него Моспанова и Настя, като се възползва от това, тихо се отдръпна и тръгна да търси своите хора.

Те дълго обикаляха изложбата и разглеждаха работите на Алла Моспанова. Надежда Ростиславовна току срещаше познати и се спираше при тях да побъбри:

— Дъщеря ми Анастасия…

— Съпругът ми Леонид…

— Дъщеря ми и нейният съпруг…

Настя подаваше ръка, учтиво се усмихваше и мечтаеше само за едно — по-скоро да си тръгнат от тук. Да се прибере вкъщи, да си облече уютния, удобен пеньоар и да седне в кухнята до своя уютен и близък Льошик, да гледа как той реди пасианса „Гробът на Наполеон“, мълчаливо да пуши и да мисли за своите си работи. За убитите младоженки. За жените, които бяха получили заплашителни писма. За взломената фотолаборатория и откраднатите негативи.

В един момент успя да се абстрахира от шумната тълпа и залепила на лицето си учтиво-приветлива усмивка, да потъне в размислите си. И така, има три варианта.

Първият: някой просто върши идиотщини — пише на младоженките писма със закани просто за да им причини неприятности. А друг някой със съвсем различни мотиви извършва две убийства, които просто случайно съвпадат по време с получаването на поредните писма. Убийствата са извършени случайно именно в онези ритуални зали, където се омъжват младоженки, получили писма предишната вечер. Какво ли не се случва в живота!… Вероятността е малка, но съществува и не бива да се отхвърля.

Вторият: някакъв престъпник-хулиган пише писмата, за да начеше вродената си злоба, а друг престъпник-убиец научава за това и го използва за своите цели, за да обърка по този начин следствието.

И третият вариант: престъплението е било подготвяно отдавна, но възможност да се извърши убийството се е появила едва сега. Тогава какъв е смисълът от това престъпление? Срещу кого е било насочено? В първите два случая мишената спокойно може да е била Елена Бартош. Твърде много хора не са искали тази сватба да се състои. А и Латишев, кой знае защо, се е въртял около гражданското. При третия вариант пък абсолютно нищо не е ясно. Може би болна психика? Или фанатично желано отмъщение?

— Мамо, откъде тук мога да се обадя по телефона? — попита тя и безцеремонно хвана Надежда Ростиславовна за ръкава, въпреки че тя бе увлечена в разговор с някакво смешно дребно човече.

— Долу, до входа, има телефон — отговори й човечето и махна по посока на стълбището.

Без да обръща внимание на учудените погледи на родителите си и мъжа си, Настя започна да си проправя път през тълпата към стълбището.

— Юра — бързо каза тя, когато Коротков вдигна слушалката, — поискай от отделенията по гражданския регистър подробни сведения за три години назад за двойки, които са подали заявление, но не са се явили за сключване на брак.

— Чакай малко — слиса се от това нареждане Коротков, — откъде се обаждаш? Нали щеше да ходиш на някакво светско сборище?

— Именно от сборището се обаждам. Ще го направиш ли?

— Ей, пак си в своето амплоа, приятелко — не можеш да почиваш като хората. Защо не ми обясниш какво си измислила сега?

— По-късно. Обади ми се вкъщи след единайсет, ще ти кажа.

Върна се горе и с доста усилия намери семейството си, което по време на нейното отсъствие бе успяло да премине в съседната зала.

— Мамо, скоро ли ще свърши? — плахо попита тя.

Надежда Ростиславовна й хвърли строг поглед, недопускащ никакви възражения:

— Не, следва коктейл и аукцион на най-добрите творби на Моспанова.

— Дълго ли ще продължат?

— Поне два часа, може и три.

— Мамо… — примоли й се тя.

— Е, добре де — внезапно омекна майка й. — Тръгвай си тогава. Виждам, че наистина се измъчваш. Просто ми е жал да те гледам.

Настя зарадвано хвана Чистяков под ръка и го повлече към изхода.

— Садистка! — заяви той, когато се качиха в колата и двигателят заработи. — Не ме остави да хапна на аванта. За наказание ще приготвиш вечерята.

— Ще я приготвя — съгласи се тя. — Искай от мен каквото ти хрумне — на всичко съм готова.

— Ха, на всичко била готова! — мрачно се усмихна той. — Сякаш не се познаваме.

— Ама ти какво, Льошка? — притесни се тя. — Недоволен ли си от нещо? Искаше да останеш, така ли?

— Разбира се, че исках. Прегледах каталога на аукциона и избрах един невероятен пейзаж. Исках да ти го подаря. А ти… Все се провалям с тебе.

— Извинявай, мили.

Стана й неудобно. Погали нежно мъжа си по косата и потърка нос в рамото му. Льоша шофираше мълчаливо, изглеждаше разстроен.

— Хайде прости ми, Льошенка. Голяма глупачка съм. Какво да правим сега?

— Именно, нищо не можем да направим — мрачно потвърди Чистяков. — Няма да се развеждам с тебе я, каквато си ми глупава!

На следващия ден се оказа, че в редакцията са се обадили още четиринайсет жени. Настя се хвана за главата.

— Представяш ли си колко са били тези писма? — каза тя на Льоша, който на сутринта вече беше забравил за обидата си. — Защото са се обадили само онези, които четат „Криминален вестник“. Или го четат техни познати, които знаят за тези писма. А колко ли са били всъщност! Помисли си само колко народ е изтормозил този гад!

Коротков и Селуянов изпаднаха в ужас от тези новини.

— Аска, защо не се върнеш на работа? — унило попита Юра. — И без това не си почиваш, а работиш. Прекъсни си отпуската, а?

— Ами нали и без това не почивам, а работя! — възрази му Настя. — Има ли значение?

— И още какво! Когато си на работа, аз без никакви угризения на съвестта идвам в кабинета ти и с началнически тон настоявам да ми даваш съвети. А така се чувствам като беден роднина — застанал съм на прага и хленча за къшей хляб. Неудобно ми е.

— Престани! — ядоса се тя. — Какви си ги измисляш! И без моите съвети знаеш всичко. Пусна ли искане до гражданските отделения?

— Аха. Знаеш ли къде ме пратиха?

— Сещам се. А какво предлагат вместо това?

— Списъците на всички, които са подали заявления, и на онези, които са сключили брак. Имат ги в компютъра си. Ние да си ги сравняваме.

— Ами добре — зарадва се Настя. — Така дори е по-лесно.

— Как ще е по-лесно? — мрачно изсумтя Коротков. — Представяш ли си колко са дълги тези списъци — от цели три години!

— Няма значение, ако ще да са и десет хиляди мили. Само им кажи заедно с разпечатките да дадат и дискета. Ще обработя всичко на компютъра вкъщи. За половин час ще напиша програмата, а машината сама ще ми извади всички имена, които фигурират в единия списък, а ги няма в другия.

— Аска, умна глава си! — зарадва се Коротков. — А разправяш, че съм щял да се справя без твоите съвети. Къде ти… Между другото обеща да ми обясниш за какво са ти тези сведения. Нещо шантаво ли си намислила пак?

— Не знам, Юрик, може отново да излезе глупост, но ми се стори, че ако си имаме работа с болна психика, това може да се окаже и жена, чиято сватба внезапно се е разтурила и на тази база тя е откачила. Мрази всички младоженки. Пише им гадни писма. Болестта прогресира и ето че се е стигнало до убийство.

Тя отново се срещна с Антон и двамата тръгнаха да обикалят поредните жертви на любителя на епистоларния жанр. Част от жените бяха запазили въпросните писма и всички те си приличаха като две капки вода с онези, които двамата вече бяха виждали.

— Знаете ли, бях сигурна, че синът ми е написал това писмо — каза една от тях. — Виждах, че той е против моето омъжване.

— Защо? Не харесваше годеника ви ли?

— Не. Просто е много привързан към баща си и все се надява отново да се съберем.

— Но вие попитахте ли сина си?

— Не. Не се реших да изясняваме отношенията си. Престорих се, че нищо не се е случило. А сега си мисля, че може би не биваше да се омъжвам. Синът ми съвсем се затвори, почти не разговаря с мен, а в присъствието на мъжа ми изобщо не продумва. Не го обича. Пък и аз станах по-строга с него, бях сигурна, че той е написал писмото… С една дума сдобих се със съпруг, но май изгубих сина си. — Жената тихо заплака. — Петнайсет години, трудна възраст, нали знаете! Не биваше да…

— Сега всичко се изясни — каза Настя. — Вече знаете, че не той е написал писмото. Може би ще успеете да възстановите отношенията си, ако се постараете. Та нали момчето се е оказало по-добро, отколкото сте си мислели!

— Не. — Тя избърса сълзите си. — Вече нищо не може да се поправи. Той съвсем се отдръпна от мен, отчуждихме се. Само заради това проклето писмо.

След този разговор Настя дълго не можа да се успокои. Вече късно вечерта, когато се прибираха, тя отново си спомни за нещастната жена, чиито отношения с петнайсетгодишния й син безвъзвратно се бяха разстроили.

— Все пак какъв отвратителен човек е този, който върши такива неща! — каза тя на Антон. — Осакатява живота на хората. Нима не му е жал за тях?

— А вие обърнахте ли внимание, че всяка от тези жени е имала нещо за криене? — забеляза Антон, без да откъсва поглед от пътя пред себе си. — Нито една от деветнайсетте не се е обадила в милицията, нито една не се е изненадала твърде много. Всяка от тях е имала в миналото или в настоящето си нещо, което я е навеждало на мисълта, че познава автора на писмото. Прелестен социологически експеримент се получи, нали? Деветнайсет случайни попадения — и нито една безгрешна младоженка.

— Какво говорите, Антон, бива ли да разсъждавате така! — учуди се Настя. — Ами тази жена и нейният син? Тя какъв грях има? Каква е вината й?

— Каква е вината й ли? Ами че фактически е изоставила сина си. Нали е виждала, че той е против омъжването й, че не обича бъдещия й съпруг. И дори когато е получила писмото и си е помислила, че момчето се е решило на тази отчаяна стъпка, пак не се е спряла. Направила е, каквото си е била наумила. А сега се тръшка, че изгубила сина си. По-рано е трябвало да мисли кой е по-важен за нея — синът или съпругът.

— Не знам, Антон — замислено каза Настя. — За всички ми е жал. Ужасно ми е жал. А за тази жена — най-много.

— Я оставете това, Настя, защо трябва да ги жалите! Живи са, здрави са, не им е паднал покривът, имуществото им не е изгоряло в пожар. А дето отношенията им са се развалили след писмото — те сами са си виновни. Ако не бяха вършили грехове, ако не бяха лъгали, ако не бяха изневерявали, ако са обичали децата и родителите си — тогава щяха да отидат в милицията с тези писма. И нямаше да имат проблеми.

— Мислите ли? — усъмни се тя.

— Сигурен съм. Знаете ли откъде идват всички неприятности на хората? Случват им се неприятности, защото крият тайните си. А тайните идват от греха, от неправилните постъпки.

— Общо взето, това е логично — засмя се Настя. — А вие самият нямате ли тайни?

— Нито една — целият съм като на длан. А вие?

Настя избухна в смях.

— Знаете ли, чак сега се сетих, че бях единствената, която занесе писмото на следователя. Вярно, мотивите ми бяха други, но все пак… Така че хайде да смятаме, че и аз нямам тайни.

Лариса протегна изтръпналия си крак и тихо застена от болка: сега центърът на тежестта се премести там, където се разливаше огромна синина. Тя гледаше да бъде колкото може по-тиха, та нейният мъчител по-дълго да не се сеща за нея, но не можа да сдържи стона си. Той извърна глава от телевизора.

— Какво, измисли ли го, кучко похотлива? — попита злобно.

— Пуснете ме, моля ви, пуснете ме — примоли се Лариса. — Много ме боли. Наистина не знам къде е Серьожа.

— Ще потърпиш. Докато твоят Серьожа не се появи, ще седиш тук.

— Моля ви…

Той отново се обърна и впери поглед в телевизора — даваха баскетболен мач.

Лариса се опита да помръдне пръстите на онази ръка, която бе прикована с белезници към радиатора. Но те бяха изтръпнали и не я слушаха. Другата й ръка беше вързана с въже за тялото й. Тя лежеше на пода почти гола, мъчителят бе оставил върху нея само малките прозрачни пликчета.

— Слушайте — отново се обади тя, — лежането ми тук няма да помогне Серьожа да се появи. Хайде, помислете сам.

— Аз няма за какво да мисля. Ти трябва да мислиш. Мисли, разсъждавай — кой може да знае къде е Артюхин — и му се обади!

— И какво ще кажа?

— Ще кажеш истината. Ще кажеш, че ако той не се прибере колкото може по-скоро, аз ще те убия.

— Господи, но защо? Мен защо? Какво съм ви сторила?

Лариса се разплака. Беше й студено, цялото тяло я болеше. Защо, защо това трябваше да се случи точно с нея?!

— Ако ревеш, ще те ударя — равнодушно й съобщи нейният мъчител, който все така продължаваше да се взира в телевизора.

Тя се разрида — силно, отчаяно. Той мълчаливо стана, отиде при нея, с ловко движение напъха в устата й смачкан парцал и бързо го залепи отгоре с широка лента лейкопласт. После се отдръпна, сякаш се любуваше на работата си, и изведнъж с всичка сила ритна Лариса — отначало по бедрото, после по гърба. Помисли малко и я ритна още два пъти — този път по гърдите.

— Е, какво, стига ли ти? — попита грижовно. — Ще ме оставиш ли най-сетне да си догледам мача?

Тя лежеше неподвижно, отметнала глава назад. Сълзите се стичаха от очите към слепоочията й и влизаха в ушите. От болка почти нищо не виждаше, притъмня й пред очите.

Трябва да измисли как да намерят Серьожа. Инак този луд маниак ще я убие. Трескаво прехвърляше в ума си неговите познати, опитваше се да си спомни имената и телефонните им номера. Трябва да измисли. Трябва да го намери!