Смъртен страх

ДЕВЕТА ГЛАВА

Седрик Харинг, Брайън Ленъкс, Холи Дженингс, Джералд Фар, а сега и Матю Коен… Никога не беше губил толкова много пациенти за толкова кратък период от време. Парадът на лицата им беше пред очите му през цялата нощ. Събуди се някъде към единадесет, но все едно, че изобщо не беше мигнал. Направи усилие да пробяга редовните си неделни шест мили, след това се изкъпа и започна да се облича. Избра бледожълта риза с бяла яка и ръкавели, тъмнокафяви панталони и убито бежово сако, смес от лен и коприна. Радваше се на срещата с Керъл, тъй като тя без съмнение щеше да го разсее от мрачните мисли.

Хемпшър Хаус се намираше на Бийкън стрийт, точно срещу градската градина на Бостън. За разлика от съботното дъждовно време, днес небето беше синьо, а слънцето грееше с пролетен ентусиазъм. Американският флаг над входа на Хемпшър плющеше на лекия ветрец. Джейсън подрани и поиска маса в предното помещение на първия етаж. В камината приятно пропукваше дебел пън, пианистът в ъгъла свиреше тихо приятни популярни мелодии.

Джейсън бегло огледа посетителите. Всички бяха добре облечени и добре гледани хора, които бяха потънали в оживени разговори и явно нехаеха за новия медицински ужас, надвиснал над града им… Тръсна глава и направи опит да прогони мрачните мисли. Пет-шест фатални случая не означават епидемия. А и той не беше сигурен, че става въпрос за някаква инфекция. Но въпреки всичко мислите му непрекъснато се връщаха на трагедията. Керъл се появи пет минути след два, Джейсън се надигна к махна с ръка, за да привлече вниманието и. Младата жена беше облечена в бяла копринена блузка и черни вълнени панталони. Джейсън продължаваше да се чуди на свежестта и невинността, които се излъчваха от нея извън клуба. Тя го забеляза, на лицето и се появи широка усмивка. Когато спря пред масата беше леко задъхана, сякаш беше тичала.

— Съжалявам за закъснението — каза тя и започна да подрежда нещата си на свободния стол. Те включваха яке от фина кожа, брезентова торба с вестници и ръчна чанта с дълга дръжка за през рамо. Очите и час по час отскачаха към входа.

— Очаквате ли някого? — попита Джейсън.

— Надявам се, не — направи гримаса тя. — Но шефът ми има манията да ме пази навсякъде, особено след смъртта на Алвин. През по-голямата част от времето някой ходи подире ми, уж, за да ме охранява. Нощно време нямам нищо против, но през деня това решително не ми харесва. Мистър Мускул се появи и тази сутрин, но аз го отпратих. Което не му пречи да изскочи отнякъде…

Джейсън се поколеба дали да и каже, че вече се е сблъсквал с Бруно, но в крайна сметка замълча. И двамата се отпуснаха едва когато им сервираха, а едрата фигура на горилата продължаваше да липсва от пейзажа.

— Може би трябва да съм благодарна на шефа си — промърмори Керъл. — Той се отнася много добре с мен. В момента живея в един от апартаментите му на Бийкън стрийт, без да плащам наем…

Джейсън не изпита желание да обсъжда причините, поради които шефът на Керъл и предлага безплатен апартамент. Затова предпочете да насочи вниманието си към омлета, който димеше пред него.

Керъл също взе вилицата, после го стрелна над чинията си:

— И така… Какво друго искате да научите от мен? Набоде една доста солидна хапка от френския си сандвич и очаквателно го погледна.

— Спомнихте ли си нещо ново относно откритието на Алвин Хейс?

— Не — отвърна Керъл и с усилие преглътна. — Трябва да добавя, че и в редките моменти, в които проявяваше желание да обсъжда работата си с мен, аз не разбирах абсолютно нищо. Той винаги забравяше, че хората около него не са ядрени физици… Керъл се засмя, очите и блеснаха.

— Научих, че е работил и за някаква компания по био-инженерство — подхвърли Джейсън. — Знаете ли нещо за това?

— Предполагам, че имате предвид „Джийн Инк.“ — промълви Керъл и усмивката и се стопи. — Това трябваше да се пази в пълна тайна… — Главата и леко се сведе встрани: — Но след като него вече го няма предполагам, че това е без значение… Да, той работи за тях в продължение на една година…

— А знаете ли какво точно?

— Не съвсем… Нещо, свързано с хормона на растежа. Накрая имаха някакви спорове, май беше за пари. Не знам подробности.

Джейсън разбра, че в крайна сметка се е оказал прав — Хелене наистина не казваше всичко, което знае. Невъзможно е да не е била в течение на враждата между Хейс и „Джийн Инк.“.

— Какво знаете за Хелене Бренкивист? — попита на глас той.

— Една приятна дама — отвърна Керъл, остави вилицата и леко тръсна глава: — Всъщност, това не е съвсем така… Вероятно си е наред, но тя беше причината за охлаждането на отношенията между мен и Алвин. Те работеха дълги часове заедно, но в един момент тя започна да идва и в апартамента ни. После открих, че са и любовници и много се ядосах. Доста време го бяха правили у дома, буквално под носа ми…

Джейсън беше смаян. Допускаше, че Хелене крие информация, но през ум не му беше минало, че може и да спи с Хейс. Вдигна глава и хвърли изпитателен поглед към Керъл. Личеше, че спомените в тази посока никак не и бяха приятни. Запита се дали е ядосана и на Хейс, колкото на Хелене…

— Знаете ли нещо за семейството му? — умишлено смени темата той.

— Не много. Веднъж или два пъти съм говорила по телефона с бившата му жена, но никога не съм я виждала. Те са разведени от пет години и нещо…

— Хейс има ли син?

— Двама. Има две момчета и едно момиче…

— Знаете ли къде живеят?

— В някакво малко градче в Ню Джърси. Май беше Леония… Но улицата съм запомнила — Парк Авеню. Прозвуча ми претенциозно и малко смешно, вероятно, затова я помня…

— Да е споменавал някога, че някой от синовете му е болен?

Керъл поклати глава, след това направи знак на келнерката да и донесе още кафе. Известно време се храниха в мълчание, наслаждавайки се на добрата храна и приятната атмосфера.

И двамата се стреснаха от жуженето на пейджъра му. За щастие беше само съобщение от службата — близките на Коен бяха пристигнали от Минеаполис и се надяваха да се видят с него в болницата някъде към четири.

Връщайки се от телефона, Джейсън предложи да се възползват от хубавото време и да се разходят в парка. Прекосиха Бийкън стрийт и тя го изненада, хващайки го подръка. А той изненада себе си, тъй като от това безспорно му стана приятно. Принуди се да признае пред себе си, че независимо от меко казано съмнителната професия на тази жена, той страшно много я харесва. При това не само заради безспорната и привлекателност, но и зарази излъчващата се от нея жизненост.

Минаха покрай езерото с ладиите във форма на лебеди, плъзнаха се под бронзовата статуя на Джордж Вашингтон, а след това прекосиха мостчето, което свързваше двете части на езерото. Ладиите-лебеди бяха вече зазимени. Джейсън откри една свободна пейка под стройна върба с оголели клони и отново насочи разговора към Хейс.

— Той правеше ли нещо необичайно през последните три месеца? Нещо неочаквано, нехарактерно…

Керъл взе едно камъче и го хвърли във водата.

— Труден въпрос — промърмори тя. — Едно от нещата, които харесвах у Алвин, беше неговата импулсивност. Вършехме куп неща заради едното хрумване, просто ей така. Например да скочим в колата и да тръгнем нанякъде…

— Той често ли пътуваше?

— О, да — кимна Керъл и се огледа за друго камъче. — През май беше в Австралия.

— С вас?

— Не. Отказа да ме вземе. Каза, че става въпрос за бизнес и ще вземе Хелене, която трябва да му приготвя разни проби. И аз, глупачката, му повярвах…

— А разбрахте ли за какъв бизнес става въпрос?

— Нещо около австралийската мишка. Помня подмятането му, че австралийската мишка имала много особени навици. Но това е всичко, което знам. В лабораторията му беше пълно с мишки, плъхове и разни други животни.

— Знам това — кимна Джейсън и пред очите му изплува отвратителната гледка на мъртвите уроди. Беше се питал дали Хейс се е държал странно. Едно внезапно пътуване до Австралия със сигурност може да се приеме за странно, но в това нямаше сигурност, без да знае с какво точно се е занимавал… По този въпрос ще трябва да притисна Хелене, каза си той.

— Други пътувания?

— Наложи ми се да отскоча с него до Сиатъл — отвърна Керъл.

— Кога?

— В средата на юли. Вероятно добрата стара Хелене е била уморена да му партнира, а на Алвин му трябваше шофьор.

— Шофьор ли?

— Това беше една от странностите му — кимна Керъл. — Той не умееше да кара кола. Каза, че никога не е правил опит да се научи и няма желание да го прави.

Джейсън си спомни учудването на полицаите, пристигнали на мястото на инцидента, когато разбраха, че между документите на Хейс липсва шофьорска книжка.

— Какво стана в Сиатъл?

— Нищо особено. Бяхме там само два дни. Посетихме университета „Вашингтон“, след което тръгнахме за Каскадите. Тук имаме красива природа, но мнозина считат, че климатът е прекалено дъждовен… Вероятно, защото не знаят какво се изсипва на северозападното тихоокеанско крайбрежие. Вие бил ли сте там?

— Не — разсеяно отвърна Джейсън, опитвайки се да си представи какво ще е това откритие, което изисква пътувания до Сиатъл и Австралия…

— Колко време отсъствахте?

— Кой път?

— Били сте там повече от веднъж? — вдигна вежди Джейсън.

— Два пъти. Първия път за пет дни. Посетихме университета „Вашингтон“ и други забележителности. При второто ни посещение няколко седмици по късно, останахме само две нощи.

— Едно и също ли правихте при двете посещения?

Керъл поклати глава.

— При второто подминахме Сиатъл и отидохме направо на Каскадите…

— Какво, за Бога, сте правили там?

— Лично аз просто си почивах. Бяхме в една разкошна хижа.

— Ами Алвин? Какво прави той?

— Горе-долу същото. Но той прояви интерес към екологията и разни такива неща. Ученият винаги си е учен, нали знаете…

— Значи нещо като ваканция, така ли? — объркано попита Джейсън.

— Предполагам — кимна тя и хвърли друго камъче.

— Каква работа имаше Алвин в университета „Вашингтон“? — попита Джейсън.

— Отиде да се види с някакъв стар приятел, не помня името му… Заедно са специализирали в Колумбийския…

— Молекулярен биолог-генетик като него?

— Мисля, че да. Но там не стояхме дълго. Докато те разговаряха, аз отскочих до факултета по психология…

— Това трябва да е било много успешно посещение — усмихна се Джейсън, представил си как на преподавателите в този факултет са им потекли лигите при вида на същество като Керъл Донър.

— Господи, закъснях! — изведнъж извика тя и стреснато погледна часовника си. — Трябва да бягам, защото имам и друг насрочен ангажимент!

Джейсън се изправи и хвана ръката и. Беше впечатлен от деликатността на тази жена, наричайки „насрочени ангажименти“ нещата, с които се занимаваше. Придвижиха се към изхода.

Керъл отказа предложението му да я откара и пое нагоре по Бийкън стрийт. Джейсън остана да гледа след нея, докато фигурата и се стопи в далечината. Изглеждаше щастлива и абсолютно безгрижна. Какво нещастие, помисли си той. Времето, което от гледна точка на младостта и изглежда спряло, скоро ще вземе своето… Що за живот води една стриптизьорка, която очевидно подбира мъжете, на чиито оферти да откликне? Не му се мислеше за това. Обърна се и тръгна обратно, към пазарчето Де Лука, откъдето купи продуктите за една проста вечеря: пиле на грил и зелена салата. Разговорът с Керъл не излизаше от главата му. Получи много информация, но тя предлагаше повече въпроси, отколкото някакви заключения. В две неща беше сигурен, все пак… Първо, Хейс твърдо беше направил някакво откритие, и второ — ключът към това откритие се казваше Хелене Бренкивист.

Хуан уточни сценария за по-малко от двадесет и четири часа. Наложи му се да мисли малко повече, просто, защото това не трябваше да прилича на обикновен удар. При обикновените удари той издебваше жертвата си на някое оживено място, опираше малокалибрения пистолет в главата и бум — край на предаването. Операции от този тип не се нуждаеха от планиране, а по-скоро от подходящите обстоятелства. Цялото представление зависеше от общо взето предвидимото поведение на тълпата. При всяко шокиращо събитие, каквото е публичната екзекуция, тълпата автоматически насочва вниманието си към жертвата и това позволява на извършителя не само да се смеси с нея, а понякога дори и да се включи в редиците на сеирджиите. Единственото, което трябваше да стори, беше да се освободи от оръжието.

Но инструкциите в този случай бяха по-особени. Ударът трябваше да се представи като изнасилване — нещо, което беше „тясната специалност“ на Хуан. Той се усмихна на факта, че хората са готови да му платят за нещо, което винаги е правил за удоволствие. Съединените щати са странна, но приятна страна, в която законите са направени така, че често дават повече права на престъпниците, отколкото на техните жертви.

Този път обаче жертвата трябваше да бъде сама. И именно в това се съдържаше предизвикателството. Освен това, липсата на свидетели му позволяваше да прави с нея, каквото му хрумне, с единственото условие след края на забавленията тя да бъде мъртва…

Реши да я проследи и да я атакува във входа на сградата, в която живее. Надяваше се, че непосредствената заплаха с оръжие ще я направи отстъпчива и това ще му позволи да я отведе във вътрешността на апартамента и. А когато вратата се затвори след тях, всичко ще бъде игра и забавления…

Проследи жертвата, която направи кратък шопинг-тур на площад Харвард. Купи си списание от будката на ъгъла, след което се насочи към гастронома „Сейджис“. Хуан остана на тротоара, зяпайки разсеяно през витрината на някаква книжарница, която, за негова изненада, работеше и в неделя. Жертвата излезе от гастронома с пластмасова торбичка в ръка, пресече улицата по диагонал и хлътна в пекарната-кафене отсреща. Хуан я последва, тъй като умираше за кафе, пък било то и американско. По принцип той пиеше само кубинско кафе — гъсто, сладко и силно…

Докато отпиваше на малки глътки от белезникавата течност в чашата си, очите му опипваха жертвата. Беше смаян от нейната привлекателност. Тази жена беше истинска красавица, на не повече от двадесет и пет. Ще бъде сладка работа, рече си той и усети как започва да се възбужда. Този път нямаше да се насилва.

Половин час по-късно жертвата изпи кафето си, плати и се насочи към изхода. Хуан хвърли на масата банкнота от десет долара и побърза да я последва. Беше обзет от неочаквана щедрост, но какво толкова? Съвсем скоро щеше да се прибере в Маями с пет хиляди долара по-богат.

За негово задоволство жената продължи нагоре по Братъл стрийт. Той забави крачка, доволен да я държи под око и нищо повече. Забърза когато тя зави по Конкорд, тъй като бяха вече съвсем близо. В момента, в който навлязоха в жилищния комплекс Крейта Армс, той беше непосредствено зад нея. Кратък поглед в двете посоки на авеню Конкорд го увери, че времето е избрано напълно подходящо. Сега всичко зависеше от ситуацията във вътрешността на сградата.

Изчака достатъчно дълго, за да се увери, че вътрешната врата е отворена. После се стрелна напред и успя да и подложи крак миг преди да се захлопне. Едва след това проговори.

— Госпожице Бренкивист?

Хелене стреснато вдигна поглед към красивото и мургаво латиноамериканско лице на Хуан.

— Да — каза тя с лек скандинавски акцент, очевидно приемайки го за съсед.

— Ужасно много исках да ви видя… Казвам се Карлос.

Хелене се забави фатално, стиснала връзката с ключове в ръката си.

— Тук ли живеете? — попита тя.

— Разбира се — отвърна с тренирана лекота Хуан. — На втория етаж. А вие?

— На третия — отвърна Хелене и прекрачи през отворената врата. Хуан побърза да я последва.

— Приятно ми е да се запознаем — подхвърли тя, колебаейки се дали да се качи по стълбите, или да вземе асансьора. Присъствието на Хуан я караше да се чувства неудобно.

— Надявах се да си поговорим — подхвърли Хуан, изравнявайки крачка с нея. — Защо не ме поканите на едно питие?

— Мисля, че това не е…

При вида на пистолета, насочен в гърдите и, Хелене млъкна и ужасено отвори уста.

— Моля ви, не ме ядосвайте, госпожице — изръмжа заплашително кубинецът. — Когато съм ядосан върша неща, за които после съжалявам… — Натисна копчето на асансьора и вратите се отвориха. Направи знак на Хелене да влезе и я последва. Всичко мина гладко.

Усмихна се сърдечно, докато кабината с люшкане и потракване се понесе нагоре. Най-добре беше да поддържа нещата максимално спокойни.

Хелене беше парализирана от паника. Не знаеше какво да прави и затова не предприе абсолютно нищо. Този мъж я караше да изпитва ужас, но едновременно с това изглеждаше спокоен и убедителен. Беше облечен добре, като преуспяващ бизнесмен. Може би има някаква връзка с „Джийн Инк.“. И са го изпратили да претърси апартамента и. Помисли си за миг дали да не се развика или да се опита да избяга, но дулото на пистолета продължаваше да се поклаща пред очите и.

Асансьорът със скърцане спря на третия етаж, вратите се отвориха. Хуан галантно и отстъпи място да излезе първа. Стиснала ключовете в треперещата си длан, тя се насочи към вратата на апартамента си и я отвори. Хуан светкавично сложи крак на прага, точно както беше направил долу. След като влязоха, той се обърна и старателно сложи резетата, три на брой. Хелене стоеше в центъра на малкото входно антре, без да е в състояние да помръдне.

— Моля — продължи с галантността си Хуан и и направи знак да се насочи към дневната. За негова изненада на дивана се беше разположила една пищна блондинка. Според предварителната му информация Хелене живееше сама и в апартамента и не трябваше да има никакви блондинки. Няма значение, успокоително си рече той. Какво казваше една стара кубинска поговорка? „Когато почне да вали, направо става потоп“… Купонът обещаваше да стане два пъти по-хубав от планираното…

Той измъкна пистолета и махна на Хелене към един стол срещу русокосата. Двете жени си размениха уплашени погледи. Останал прав, Хуан пристъпи към масичката за телефона и рязко дръпна кабела, после се наведе и пусна тунера от уредбата на Хелене. В хола прозвуча спокойна класическа музика. Плъзгайки пръсти по дигиталните клавиши за управление, той смени станцията на някакъв рок-концерт, след което усили звука докрай.

— Какъв купон ще е това, ако няма подходяща музика? — изкрещя той, за да надвика шума, после бръкна в джоба си и извади кълбо тънък, но здрав канап.