Смъртен страх

ШЕСТА ГЛАВА

В следващата секунда Джейсън реши, че умира. Блесна ослепителен огън, но се оказа, че това не е пистолетът, а ярката крушка над главата му. Все още беше жив. Пред него стояха двама униформени полицаи и той толкова им се зарадва, че беше готов да ги прегърне.

— Настина ми е приятно да ви видя, момчета — разтегли се устата му в широка усмивка.

— Обърни се! — заповяда по-едрият от двамата, без да обръща внимание на думите му.

— Мога да обясня…

Този път го прекъснаха доста по-безцеремонно. Казаха му да опре ръце на стената и да се разкрачи.

Второто ченге го претърси и измъкна портфейла му. Когато се увериха, че не е въоръжен, те го накараха да си свали ръцете от стената и веднага му щракнаха белезниците. Поведоха го навън — през разбитата врата, мръсното стълбище и тротоара отпред. Няколко минувачи се спряха да гледат как го вкарват на задната седалка на кола без отличителни знаци.

По време на пътуването до участъка полицаите мълчаха, Джейсън също. Беше стигнал до правилното заключение, че няма смисъл да им обяснява за какво става въпрос. Успокоил се по отношение на личната си сигурност, той започна да обмисля предстоящите си действия. Вероятно щяха да му разрешат телефонно обаждане, но въпросът беше на кого да се обади — на Шърли, или на адвоката, когото беше използвал за продажбата на къщата и практиката си.

Но когато пристигнаха в участъка, двете ченгета го вкараха в някаква малка и гола стаичка и го зарязаха там. Острото изщракване на бравата му доказа, че се е превърнал в затворник. Никога в живота си не беше влизал в килия и сега установи, че чувството не е никак приятно. Минутите бавно се точеха, а той започна да проумява сериозността на положението си. Спомни си за молбата на Шърли да не клати лодката. Един Господ знаеше какъв ще бъде ефектът от новината за арестуването му, ако стигне до клиниката.

Най-сетне вратата се отвори и в стаичката влезе детектив Майкъл Кърън, следван от по-дребния полицай, който го беше арестувал. Джейсън се зарадва на познатата физиономия, но веднага забеляза, че детективът не му отговаря със същото. Бръчките по лицето му изглеждаха по-дълбоки от всякога.

— Свалете му белезниците — заповяда със строг глас той. Джейсън се изправи, а униформеният освободи ръцете му. Наблюдаваше лицето на Кърън, опитвайки се да отгатне мислите му, но то беше абсолютно непроницаемо.

— Ще разговарям с него насаме — промърмори той.

Полицаят кимна и излезе.

— Ето ти проклетия портфейл, докторе! — изръмжа в следващия миг Кърън и плесна кожената вещ върху дланта му. — Май не си падаш по съветите, а? Какво трябва да направя, за да те убедя, че в света на наркотиците нещата са сериозни?

— Исках само да поговоря с Керъл Донър…

— Прекрасно! И се натикваш в апартамента, за да прецакаш цялата ни операция!

— Моля? — погледна го Джейсън, който най-накрая усети как в душата му се надига гневът.

— Домът на Хейс беше под наблюдението на отдела за борба с порока от момента, в който научихме, че са го претърсвали — поясни Кърън. — Надявахме се да пипнем някоя по-интересна особа от теб!

— Съжалявам.

Кърън поклати глава, замълча за момент, после въздъхна:

— Е, можеше да бъде и по-лошо… Например да получиш една-две дупки не там, където трябва. Моля те, докторе — гледай си пациентите, ако обичаш!

— Свободен ли съм? — погледна го с недоверие Джейсън.

— Аха — промърмори детективът и се обърна към вратата. — Няма смисъл да те арестувам, това би било излишна загуба на време…

Джейсън напусна участъка и взе такси до Спрингфилд стрийт, където беше оставил колата си. Вдигна глава към огромния и мрачен блок на Хейс, раменете му неволно потръпнаха. Не му се искаше отново да попада там.

В кръвта му имаше достатъчно адреналин, за да пробяга една миля под четири минути. Сега вече се радваше, че беше поел ангажимент за вечерта. Приятелите му бяха събрали интересна компания, храната и виното бяха наистина добри. Пени Ламбер — момичето, с което държаха да го запознаят, правеше впечатление на юпи с консервативно облекло — тъмносиньо костюмче и нещо копринено на врата, което можеше да бъде както шалче, така и папионка. За щастие Пени се оказа весело и разговорливо създание, което с лекота запълваше паузите, породени от неспособността на Джейсън да престане да мисли за апартамента на Хейс и желанието си да разговаря с Керъл Донър.

Идеята му хрумна в момента, в който масата бе разчистена от чашките за коняк и кафе. Ако тръгне да изпраща Пени, може би ще я навие да отскочат до клуба на Керъл. Беше ясно, че танцьорката вече не живее в апартамента на Хейс, а шансовете му да говори с нея нарастват значително, ако бъде в компанията на дама. Пени с удоволствие прие да бъде изпратена. Вече в колата той я попита има ли желание за авантюри.

— В какъв смисъл? — предпазливо попита тя.

— Помислих си, че може би ще искаш да видиш и другото лице на Бостън…

— Някоя дискотека?

— Почти — засмя се Джейсън, стигнал до леко перверзното заключение, че това малко приключение ще бъде от полза за Пени. Момичето беше приятно, но твърде предвидимо.

Тя се отпусна и отново се разбъбри. Замълча едва когато спряха пред клуб „Кабаре“.

— Сигурен ли си, че идеята е добра? — попита тя, докато очите и опипваха подозрителния вход на заведението.

— Ела — дръпна я за ръката Джейсън, който по пътя си беше направил труда да я запознае с част от историята на доктор Хейс и неговата приятелка, която работи тук. Пени си спомни, че беше чела за тази история в пресата. Не беше много очарована, но Джейсън все пак успя да я убеди да влязат.

Петъчните вечери явно бяха добри за заведението. Стиснал ръката на Пени, Джейсън с мъка си пробиваше път към вътрешността, надявайки се да не попадне на мъжа с тъмните очила и горилите му. Банкнота от пет долара в ръката на една от келнерките му помогна да получи място в сепаре до стената, само на няколко крачки от подиума. Оттук виждаха добре, като едновременно с това оставаха скрити зад силуетите на клиентите, заели места край бара. Влизането им съвпадна с кратък антракт. Едва успяха да си поръчат питиета и големите тонколони оживяха. Очите на Джейсън най-сетне се нагодиха към полумрака. Видя ясно лицето на Пени, или по-скоро очите и — блестящи и немигащи от вълнение.

На подиума се появи стриптизьорка с полупрозрачен воал, посрещната с вяли аплодисменти. Пени запази мълчание. Джейсън използва появата на келнерката, за да плати и да я попита дали Керъл Донър ще танцува тази вечер. Момичето обясни, че първата и поява ще бъде след единадесет, а той скрито въздъхна от облекчение — явно момичето не беше помляно заедно с онзи апартамент…

Когато келнерката изчезна, танцьорката на подиума беше останала само по прашки, а устните на Пени бяха презрително извити.

— Това е отвратително! — прошепна тя.

— Е, не е Бостънската филхармония — съгласи се Джейсън.

— На всичкото отгоре мадамата има и целулит! Джейсън се втренчи в задните части на танцьорката, която беше тръгнала нагоре по стълбата. Те действително бяха достатъчно „тапицирани“. Какви неща забелязват жените, усмихна се той.

— Нима тези мъже тук наистина се забавляват? — попита с отвращение Пени.

— Добър въпрос — отвърна Джейсън. — Честно казано, не знам. Повечето от тях изглеждат доста отегчени… Но никой не изглеждаше отегчен, когато на подиума се появи Керъл. Както и предишната вечер, още в началото на номера и посетителите видимо се оживиха.

— Какво ще кажеш? — попита Джейсън.

— Като танцьорка е добра, но не ми се вярва, че твоят приятел е бил близък с нея.

— И аз си помислих същото — призна той. Но вече не беше толкова сигурен. Керъл Донър излъчваше дяволски различни неща от тези, които предлагаха останалите стриптизьорки.

След като номерът и свърши и тя отново не се появи сред клиентите, Джейсън реши, че достатъчно са стояли тук. Идеята му отново бе пропаднала, а и Пени очевидно беше нетърпелива да си тръгнат. По пътя към дома и тя предимно мълча. Явно не беше очарована от клуб „Кабаре“ и програмата му. Джейсън я свали пред дома и, без дори да си прави труда да промърмори нещо от сорта, че пак ще и се обади. Знаеше, че приятелите му ще бъдат разочаровани, но би трябвало да го познават достатъчно, за да не му уреждат свалки с мадами, които носят папионки…

Прибра се в апартамента си, съблече се и отиде да вземе книжката за ДНК от кабинета. Легна и я разлисти. Очакваше, че ще заспи бързо, тъй като следобедът му беше доста изтощителен. Но не се получи. Изчете всичко за бактериофагите — онези вирусни частици, които заразяват цялата бактерия. Интересно му беше да разбере начините, по които ги използват в генното инженерство. След това се прехвърли на главата за плазмидите, за които дори не беше чувал, преди да прояви интерес към изследванията, свързани с ДНК. Оказа се, че това са малки и съвършено кръгли ДНК-молекули, които живеят в бактериите и се репродуцират заедно с тях. И те изпълняваха изключително важна функция като преносители на опознавателните сегменти на ДНК в ядрото на бактерията.

Все така ококорен, Джейсън се надигна и хвърли поглед към будилника. Минаваше два след полунощ, което означаваше, че вече е изключено да заспи. Стана, облече се и пристъпи към прозореца на дневната, откъдето се виждаше целият площад Луисбърг. Пред входа спря кола. Беше наемателят на мезонета в сградата на Джейсън, който също беше лекар. Двамата се поздравяваха приятелски, но на практика Джейсън не знаеше нищо за този човек, с изключение на факта, че постоянно му гостуват красиви жени. Къде ли ги намира? Верен на себе си, съседът слезе от колата в компанията на привлекателна блондинка. До ушите на Джейсън долетя тих смях, фигурите им изчезнаха по посока на входа. Вратата меко щракна, после настъпи тишина. Продължаваше да мисли за Керъл Донър, много му се искаше да поговори с нея. Погледна големия стенен часовник над камината, после стана и се насочи към спалнята. Облече се набързо и се спусна към колата си на площада.

Отново подкара към „Бойната зона“, малко притеснен от евентуалните последици. За разлика от останалите градски квартали, тук никой не мислеше за сън. Мина с колата покрай клуб „Кабаре“, зави зад ъгъла и паркира. Присъствието на разни подозрителни типове около входовете в тясната уличка го накара да се поколебае дали да изключи мотора. В крайна сметка го направи, но натисна бутона за централното заключване на купето.

Някъде около четвърт час по-късно откъм клуба се появи голяма компания, която бавно започна да се разпръсква. След още десетина минути на улицата излязоха и няколко от танцьорките. На ъгъла си размениха две-три реплики, после си тръгнаха. Керъл не беше между тях. Появи се в момента, в който Джейсън реши, че я е изпуснал. Беше в компанията на единия културист от охраната на мъжа с тъмните очила. Върху бялата тениска беше облякъл небрежно разтворено кожено яке. Тръгнаха надясно, по посока на Уошингтън стрийт и Файлин.

Джейсън запали мотора, но не беше сигурен какво трябва да прави. За негов късмет движението беше оживено — както по уличното платно, така и по тротоарите. Подкара бавно напред, стараейки се да не изпуска Керъл от погледа си. Някакво ченге го видя и размаха ръце да продължава. Керъл и приятелят и завиха наляво по Бойлстън стрийт, прекосиха платното и влязоха в малък платен паркинг, където ги чакаше огромен черен кадилак.

Поне няма да е трудно да го държа под око, рече си Джейсън. После откри, че да следиш някого никак не е лесно, особено ако държиш да останеш незабелязан. Кадилакът мина по диагонал през Комън и пое на север по Чарлс стрийт. После зави наляво по Бийкън, плъзгайки се съвсем близо до Хемпшър хаус. След няколко пресечки тежката лимузина отби вляво и паркира на втора линия. Този квартал на града се наричаше Бек Бей и беше застроен предимно с големи каменни къщи от началото на века, повечето, от които бяха основно ремонтирани и превърнати в блокове за даване под наем. Джейсън подмина кадилака в момента, в който Керъл отваряше вратата да слиза. Намали ход и успя да види в огледалцето къщата с огромни панорамни прозорци, към която изтича младата жена. После зави наляво по Ексетър, и още веднъж наляво по Марлборо. Изчака около пет минути, след което направи пълен кръг на квартала. Черният кадилак беше изчезнал от Бийкън стрийт. Паркира редом с един пожарен кран на половин пряка от къщата на Керъл. В три сутринта Бек Бей изглеждаше дълбоко заспал. По тротоарите рядко се мяркаха минувачи, коли също нямаше. Излезе от колата и пое по обратния път. Къщата беше на шест етажа, нито един от прозорците не светеше. Вмъкна се във фоайето и направи бърз преглед на имената срещу звънците. Бяха общо четиринадесет, но за огромно негово разочарование, сред тях не фигурираше Донър.

Излезе обратно на тротоара и се замисли как да постъпи. Спомни си, че между Бийкън и Марлборо минаваше една тясна алея, обърна се и тръгна да я търси. Откри я лесно и пое по нея, като постоянно вдигаше глава да брои блоковете. В задната част на блока на Керъл светеше само един прозорец на четвъртия етаж. Вероятно беше именно на танцьорката, просто защото в този час на нощта нормалните хора отдавна спяха.

Решил да се върне във фоайето и да избере подходящия звънец, Джейсън се обърна и тръгна обратно. Веднага забеляза една самотна фигура, но продължи да крачи напред с надеждата, че просто ще се разминат. Но после забави ход и спря, със смайване открил, че фигурата принадлежи на същия културист, който беше изпратил Керъл. Ципът на коженото му яке беше все така разтворен, под него, опъната върху огромните мускули, се белееше тениската. След кратко колебание Джейсън си даде сметка, че именно този тип го беше изхвърлил от бара снощи…

Мъжът продължаваше да крачи в негова посока, пръстите на огромните му лапи напрегнато се свиваха и разпускаха. Беше някъде около двайсет и пет годишен, а пълното му лице издаваше редовното поемане на стероиди. От него се излъчваше непосредствена заплаха. Плахата надежда на Джейсън, че може да остане неразпознат, се изпари в мига, в който едрият тип дрезгаво изръмжа:

— К’во праиш тука, бе нещастник!

Това беше достатъчно. Джейсън се завъртя на пети и хукна към далечния край на алеята. За нещастие гьонените подметки на мокасините му не можеха да се сравняват с маратонките „Найки“, с които беше обут културистът.

— Мръсна гад! — изрева оня и го сграбчи за яката. Джейсън избягна едно убийствено ляво кроше и сграбчи крака на противника си с надеждата да го препъне. Но не се получи. Все едно, че беше хванал телеграфен стълб. Тялото му рязко отскочи назад и нагоре и той разбра, че силите са твърде неравностойни за някакъв двубой. Реши да опита някакъв диалог.

— Защо не намериш някой с твоя ръст! — изкрещя извън себе си той.

— Защото не обичам перверзниците! — отвърна културистът и с лекота го вдигна във въздуха с едната си ръка.

С помощта на няколко резки извъртания Джейсън успя да съблече сакото си, краката му стъпиха на твърда земя и светкавично го понесоха към дъното на алеята. Една кофа за боклук се опита да го спре, но отлетя встрани и съдържанието и се разпиля по асфалта.

— Ще те отуча завинаги да дебнеш Керъл! — извика културистът и се понесе след него, отнасяйки кофата с мощен ритник. Но годините редовен джогинг си казаха думата. Макар и пъргав за ръста си, културистът се задъха доста преди Джейсън. Бягството му изглеждаше сигурно, разстоянието помежду им бързо нарастваше. Но в края на алеята краката му стъпиха па мокрия паваж, гьонът се подхлъзна. Успя да запази равновесие, но с цената на значително забавяне. В момента, в който понечи да хукне отново, една тежка ръка го сграбчи за рамото и рязко го завъртя.