Смъртен страх

ТРЕТА ГЛАВА

Нощта не беше от леките. В момента, в който клепачите на Джейсън уморено се затваряха, пред очите му изплуваше напрегнатото лице на Хейс миг преди катастрофата, съзнанието му отново превърташе филмчето на ужасните събития, а душата му се изпълваше с онова противно чувство на безпомощност, което го беше обзело при вида на кръвта, която бликаше от устата на колегата му.

Сцената беше пред очите му и докато шофираше към болницата, след което изведнъж се сети, че е забравил да спомене нещо пред Кърън, а след това и пред Шърли — Хейс бе казал, че откритието му вече не е тайна и се прилага в практиката. Каквото и да означаваше това. Реши да се обади на детектива от службата, но пейджърът му зажужа в момента, в който се озова на територията на болницата. Викаха го по спешност в Кардиологията.

Състоянието на Брайън Ленъкс се беше влошило. След кратък преглед Джейсън си даде сметка, че всъщност не може да направи абсолютно нищо. Поисканият вчера кардиологичен консулт също не беше стигнал до оптимистични заключения, въпреки че Хари Сарноф бе назначил за днешната сутрин серия от спешни коронарни изследвания. Единствената надежда беше незабавната операция, която евентуално би ги насочила към ефективни действия за спасяването на пациента.

Сестрата го чакаше на метър от завесата, която отделяше Брайън от останалите пациенти на Кардиологията.

— Ще наредите ли животоспасяващи действия в случай на сърдечен удар? — попита тя. — Дори бъбреците му спират да функционират…

Джейсън мразеше да взема такива решения, но в случая беше категоричен — да се вземат всички животоспасяващи мерки — най-малкото, защото все още не бяха получили данните от коронарното изследване.

Останалата част от визитацията му беше също така мрачна. Състоянието на неколцината болни от диабет — всичките на системи, беше доста обезпокоително. Двама от тях имаха бъбречна недостатъчност, а третият беше на ръба. Най-депресиращ беше фактът, че никой от тях не беше постъпил в болницата с посочените диагнози. Бъбречната недостатъчност се беше появила в хода на лечението, докато Джейсън се бореше с други техни проблеми.

Двамината му пациенти с левкемия също не откликваха на предписаното лечение по най-добрия начин. Бяха приети с респираторни проблеми, но в момента и двамата развиваха доста сериозни сърдечни отклонения. Двама бяха и пациентите му със СПИН, които също вървяха на зле. Оптимистично беше състоянието само на двете млади момичета с хепатит. Последният пациент беше 35-годишен мъж, който беше постъпил в болницата за преглед и оценка състоянието на сърдечните му клапи. Като дете прекарал ревматична треска. Слава Богу, неговото състояние можеше да се окачестви като стабилно.

Когато най-сетне се добра до кабинета си, Джейсън бе принуден да прояви твърдост по отношение на Клодия. Новината за смъртта на Хейс вече беше обиколила целия болничен комплекс, а Клодия не я свърташе на едно място от любопитство. Джейсън твърдо заяви, че няма намерение да коментира случката, но тя продължи да настоява и той я изгони. По-късно и се извини и и разказа една силно съкратена версия на нещастието. Точно в десет и половина му се обади Хари Сарноф, но новините не бяха добри. Коронарните артерии на Брайън Ленъкс се оказали в много по-лошо състояние, но все още без фокусирани блокажи. Казано с други думи — те бързо се запълваха с атеросклеротични плаки и никаква операция не би била в състояние да им помогне. Сарноф подхвърли, че за пръв път вижда толкова бърза прогресия на това обикновено бавно заболяване, след което поиска разрешението му да включи това заключение в рапорта. Джейсън отговори, че няма нищо против. Приключил разговора си със Сарноф, той предпочете да остане сам в заключения кабинет в продължение на няколко дълги минути. Обади се в Кардиологията едва след като се почувства емоционално подготвен за това. Поиска да говори със сестрата, която се грижеше за Брайън Ленъкс, почака да я извикат, а след това сподели с нея заключенията от изследването на артериите. И двамата бяха единодушни по въпроса, че няма смисъл да се вземат животоспасяващи мерки в случай на сърдечен инфаркт. Човекът беше безнадежден случай, можеха да му помогнат само като съкратят мъките му. Прекъсна разговора, но очите му останаха заковани в телефона. Това беше един от онези моменти, в които си задаваше въпроса защо всъщност е решил да се занимава с медицина…

По време на обедната почивка стигна да идеята лично да провери резултатите от аутопсията на Хейс. На дневна светлина моргата не беше онова призрачно място от снощи, а само една стара, очукана и не особено чиста сграда. Дори египетските фрагменти изглеждаха по-скоро комични, отколкото внушителни. Въпреки това Джейсън старателно заобиколи залата за съхранение на трупове и директно се насочи към стълбището, което щеше да го отведе в тесния кабинет на Маргарет Данфорт, съседен на библиотеката. Завари я приведена над бюрото, в ръката и имаше нещо, което приличаше на Биг Мак.

— Добре дошъл — усмихна се широко съдебната лекарка и размаха сандвича си за поздрав.

— Извинете за безпокойството — рече Джейсън и се отпусна на стола пред бюрото. Още веднъж се възхити на начина, по който дребната, но изключителна женствена Маргарет възприемаше необичайната си професия.

— Няма безпокойство — размаха ръце доктор Данфорт. — Тази сутрин резнах доктор Хейс… — Облегна се назад, столът и леко проскърца. — Останах леко изненадана, защото не се оказа рак…

— А какво?

— Аневризма. Аневризма на аортата, избила вътре в трахейно-бронхиалния ствол. Този човек не е бил болен от сифилис, нали?

— Съмнявам се — поклати глава Джейсън. — Аз поне не знам за такова нещо, но то ми се струва малко вероятно…

— И на мен, но въпреки това ми беше странно… — Лекарката замълча за момент, после посочи сандвича в ръката си: — Нали нямате нищо против да продължавам да се храня? След малко имам назначена друга аутопсия…

— Моля, не се притеснявайте — кимна Джейсън, но вътрешно отново се запита как го прави тази дребна жена. Собственият му стомах вече се свиваше и отпускаше като топка за тенис — вероятно от слабата миризма на риба, с която очевидно беше пропита цялата сграда. — Какво ви беше странно?

Маргарет сдъвка хапката си, преглътна я и едва тогава отговори:

— Аортата изглеждаше някак, кака да кажа… изсъхнала и ронлива като сирене. Същото важи и за трахеята. Никога не съм виждала такова нещо, ако не броим един пациент на 114 години, когото аутопсирах преди време. Можете ли да повярвате? Цели сто и четиринадесет години! За него писаха и в „Глоуб“… Когато е избухнала Първата световна война, той е бил на четиридесет и четири, представяте ли си?!

— А кога ще бъдат готови лабораторните проби?

— Чак след две седмици — направи гримаса Маргарет. — Нямаме средства за помощен персонал и по тази причина се бавят всички проби…

— Ако ми дадете някое и друго стъкълце, бих могъл да помоля нашата лаборатория да…

— Не — поклати глава Маргарет. — По закон трябва да ги обработим ние. Надявам се, че ме разбирате…

— Не искам да кажа, че няма да ги обработите — уточни Джейсън. — Предлагам само да спестим малко време.

— Не виждам защо не — прие след кратък размисъл Маргарет, стана на крака, отхапа поредния едър залък и направи знак на Джейсън да я последва. Излязоха на стълбището и се качиха един етаж по-горе, където се намираше залата за аутопсии.

Беше дълго правоъгълно помещение с четири перпендикулярно наредени никелирани маси. Във въздуха се носеше миризмата на формалдехид и други химикали с неизвестни имена. Две от масите бяха заети, а другите бяха в процес на почистване. Чувствайки се абсолютно у дома си, Маргарет продължаваше да дъвче сандвича си. Джейсън вървеше на две крачки след нея и, подчинявайки се на знаците и, покорно я последва към големия умивалник до стената. След като разрови подредените над него стъклени шишенца с проби, тя сръчно отдели няколко, обърна ги с гърлото надолу върху плота и започна да реже парченца от пробите с нещо, което силно наподобяваше обикновен кухненски нож. След това извади няколко празни епруветки, залепи им етикети, напълни ги до половината с формалдехид и започна да пуска съответните парченца в тях. Когато свърши, сложи епруветките в обикновен плик от кафява амбалажна хартия и го подаде на Джейсън. Всичко беше направено със забележителна лекота.

Върнал се обратно в ГХП, Джейсън бързо се насочи към патологията. Доктор Джаксън Медсън беше надвесен над микроскопа си. Висок и слаб мъж някъде около шейсетте, докторът беше редовен участник в градския маратон. При появата на Джейсън, той се отдръпна от микроскопа и му изрази съболезнованията си за преживяното с Хейс.

— В тая къща май няма много тайни, а? — подхвърли с мрачна ирония Джейсън.

— Няма, разбира се — спокойно потвърди Медсън. — В социално отношение медицинският център прилича на малко градче, в което хората си умират за клюки… — Очите му пробягаха по кафявата торбичка:

— Нещо за мен ли?

— Може и така да се каже — кимна Джейсън. После обясни какъв е проблемът — минимум две седмици за обработка на пробите в лабораторията на градската морга, молба за по-бърза работа тук, в лабораторията на ГХП.

— С удоволствие — кимна Медсън и пое торбичката.

— А между другото, не искаш ли да чуеш заключенията по случая Харинг?

— Разбира се, че искам — с мъка преглътна Джейсън.

— Сърдечно разкъсване. Първият ми подобен случай от доста години насам. Лявата камера е широко отворена. По всичко личи, че инфарктът е засегнал почти целия сърдечен мускул, а след като направих дисекция останах с впечатлението, че са участвали и всички коронарни съдове. Този човек имаше най-тежката форма на коронарна болест, която съм виждал!

Толкоз по въпроса за ефективността на чудесните ни превантивни тестове, мрачно си рече Джейсън. Чувстваше се достатъчно виновен, за да обясни на Медсън как е прегледал основно всичките изследвания на Харинг, но не е открил никакъв намек за скорошни неприятности, включително и на ЕКГ, направено по-малко от месец преди смъртта на пациента.

— Не е зле да направиш контролен тест на апаратурата си — погледна го съчувствено Медсън. — Казвам ти, сърцето на този човек наистина беше много зле! А що се отнася до тези лабораторни проби, утре ще бъдат готови…

Джейсън напусна патологията и тръгна към кабинета си, дълбоко замислен върху коментара на колегата си. Не му беше минавало през ума, че апаратът за ЕКГ може да бъде дефектен. Но след като помисли още малко, той решително отхвърли подобна възможност. Има прекалено много начини да се разбере кога апаратурата за електрокардиограми не работи както трябва. Освен това, за кардиограмите в покой и под стрес се използват различни апарати. Разсъждавайки по този въпрос, той изведнъж си спомни и нещо друго — при постъпването си в ГХП и Хейс е бил подложен на пълни изследвания. Това беше задължително за всички новопостъпващи служители, включително и за самия Джейсън…

След като повика Клодия и прие насъбралите се телефонни послания, той я помоли да провери дали доктор Алвин Хейс има здравен картон и ако има, да го донесе… После стана, направи успешна маневра, за да се отърве от Сали, и се насочи към Рентгенологията. Ползвайки помощта на една от секретарките в отдела, той сравнително лесно откри папката на Алвин Хейс, в която, както очакваше, имаше една рутинна рентгенова снимка на гръдния кош, направена преди около шест месеца. Хвърли и едно око, след което потърси някой от четиримата щатни рентгенолози. Попадна на Милтън Пърлман, доктор на медицинските науки, който тъкмо излизаше от тъмната стаичка. Без да му дава време за отстъпление, Джейсън му разказа накратко за смъртта на Хейс и за резултатите от аутопсията, след което му подаде папката. Милтън я отнесе в кабинета си, постави я в осветената рамка и щракна ключа. Изследването на снимката продължи малко повече от минута.

— Тук няма никаква аневризма — отсече той. Беше родом от Западна Вирджиния и много му харесваше да разговаря така, сякаш вчера беше напуснал фермата. — Аортата изглежда нормална, без калциране.

— Възможно ли е това? — учуди се Джейсън.

— Разбира се — кимна Милтън, после провери името и номерацията на филмчето. — Предполагам, че винаги има възможност да объркаме имената, но лично аз се съмнявам. Ако този човек е умрял от аневризма, значи я е получил през последния месец.

— Никога досега не съм чувал за подобно нещо!

— А аз какво мога да кажа? — попита Милтън и вдигна ръцете си с дланите нагоре.

Джейсън се върна в кабинета си, чудейки се как да разреши проблема. Аневризмата може да се балонира бързо, особено, ако жертвата има някое съдово заболяване, комбинирано с високо кръвно. Но когато провери в съответния раздел откри, че Хейс е имал нормален пулс и кръвно налягане. Джейсън разбра, че без признаци на васкуларно заболяване не може да направи много, освен да изчака резултата от лабораторните проби. Възможно бе Хейс да е пипнал някое рядко инфекциозно заболяване, което е атакувало кръвоносните му съдове, включително аортата. Дали пък не сме изправени пред появата на нова и ужасна болест, за пръв път се запита той.

Смени сакото си с бяла манта и тръгна да излиза, но на вратата се сблъска със Сали.

— Пак изоставаме с прегледите! — намръщено му съобщи тя.

— Друга песен не знаеш ли? — изгледа я с досада Джейсън и се насочи към по-близката от манипулационните.

Комбинирайки усилена работа и късмет, той все пак успя да навакса. Късметът се състоеше във факта, че не се появи някой нов пациент за пълни изследвания, нито пък стар с нови проблеми. Някъде към три вече имаше достатъчно време, за да си позволи малка почивка.

През целия следобед проблемът с диагнозата не му излизаше от главата. Видял се с малко свободно време, той веднага забърза към шестия етаж. Там се намираше лабораторията на доктор Алвин Хейс. Надяваше се някой от асистентите на доктора да е запознат поне отчасти с епохалното му откритие, но и всякаква друга информация беше добре дошла.

В момента, в който излезе от асансьора, изпита чувството, че е попаднал в друг свят. Като част от офертата си по привличането на Хейс, бордът на ГХП му беше построил една абсолютно нова и модерна лаборатория, която заемаше по-голямата част от шестия етаж.

Фоайето в близост до асансьора беше обзаведено с дебел килим и удобни кожени кресла, имаше дори библиотека със стъклени вратички, в която бяха събрани последните трудове по молекулярна биология. Отвъд това фоайе, което очевидно играеше ролята на рецепция, имаше още едно антре. Там посетителите обличаха дълги до земята бели манти и слагаха на краката си предпазни пантофи. Джейсън опита вратата. Беше отворена и той влезе. Навлече една манта и чифт пантофи и опита вътрешната врата. Но тя, точно според очакванията му, беше заключена. На рамката имаше звънец, той го натисна и зачака. Над главата му примигна червената лампичка на включена телевизионна камера. После вратата издаде тих бръмчащ звук, той я бутна и влезе.

Лабораторията беше разделена на две основни секции. Първата беше облицована с бели плочки, а на пода имаше светла и очевидно скъпа теракота. Състоеше се от едно голямо общо помещение, в дъното на което имаше няколко офиса. Всичко блестеше. За това допринасяше и ярката флуоресцентна светлина, която падаше от тавана. Общото помещение беше пълно със сложна апаратура, повечето от компонентите и Джейсън виждаше за пръв път. Затворена стоманена врата разделяше първата зала от втората. На табелата до нея пишеше: ВХОД ЗАБРАНЕН! ОПИТНИ ЖИВОТНИ И БАКТЕРИАЛНИ ИНКУБАТОРИ.

На пейката зад една от дългите лабораторни маси седеше млада и много руса жена, която Джейсън бе виждал в кафетерията на ГХП. Имаше остри черти и леко гърбав нос, а косата и беше стегната в кок. Джейсън отбеляза, че очите и са зачервени, сякаш е плакала.

— Моля да ме извините — обади се той. — Аз съм доктор Джейсън Хауърд… Пристъпи крачка напред и тромаво протегна ръка. Жената я пое, кожата и беше хладна.

— Хелене Бренкивист — представи се тя с лек скандинавски акцент.

— Ще ми отделите ли една минутка?

Жената не отговори, но затвори тетрадката пред себе си и отмести поставката с епруветки.

— Бих искал да получа отговор на няколко въпроса започна Джейсън и леко се поколеба пред абсолютното безразличие върху лицето на жената насреща му.

— Това е лабораторията на доктор Хейс, нали? — ръката му описа лек полукръг, жената само кимна. — Предполагам, че вие сте работила с него…

Ново кимване, по-незабележимо от предишното, Джейсън остана с чувството, че е успял да пробуди защитните реакции на Хелене.

— Сигурно вече сте научили какво му се случи — продължи съчувствено той.

Този път жената примигна, под клепачите и проблеснаха сълзи.

— Аз бях с доктор Хейс, когато умря — внимателно продължи Джейсън, без да отделя поглед от лицето на жената. Ако не бяха насълзените очи, човек би казал, че поведението и е напълно лишено от емоции. Но понякога и това е признак на дълбока мъка. — Малко преди фаталния инцидент Хейс сподели, че е направил голямо откритие…

Коментарът увисна във въздуха, с надеждата за някакъв отговор. Но такъв не дойде. Хелене просто го гледаше.

— Е, имаше ли такова откритие? — приведе се напред Джейсън.

— Не бях сигурна, че сте свършил — отговори за пръв път русата жена. — Във вашето изявление нямаше въпрос…

— Вярно — кимна Джейсън. — Надявах се да поемете. Дано знаете какво е имал предвид доктор Хейс.

— Страхувам се, че не е така. Този въпрос ми зададоха и други хора от администрацията, които бяха тук преди вас. За съжаление нямам никаква представа какво е искал да каже доктор Хейс…

Джейсън разбра, че Шърли е била тук още рано сутринта.

— Вие ли сте единственият човек в тази лаборатория, който е работил заедно с доктор Хейс? — попита той.

— Да — кимна Хелене. — Имахме и една секретарка, но преди три месеца доктор Хейс я уволни, защото много приказвала…

— От какво се е страхувал?

— От всичко. Доктор Хейс беше изключително затворен човек, особено, когато ставаше въпрос за работата му.

— Започвам да разбирам, че наистина е било така — кимна с въздишка Джейсън. Потвърждаваше се първоначалното му впечатление за параноята на Хейс. Но трябваше да довърши с разпита на тази жена…

— С какво точно се занимавате тук, госпожице Бренкивист?

— Аз съм молекулярен биолог. Точно като доктор Хейс, но далеч от неговите способности. Използвам техниката за рекомбинация на ДНК-клетки, за да променя ядрото на бактерията Е. Коли. Създадените по този начин протеини представляваха интерес за експериментите на доктор Хейс…

Джейсън кимна с глава, сякаш всичко му беше ясно. Терминът „рекомбинация на ДНК“ му беше смътно познат, но на практика нямаше представа какво означава. В краткия отрязък от време след завършването му в областта на бактериологията беше извършена истинска революция. Но едно нещо все пак помнеше — опасенията, че от комбинирането на различни ДНК-клетки могат да се получат бактерии, които ще причинят епидемии от нови и непознати болести. Мислейки за внезапната смърт на Хейс, той вдигна глава и внимателно попита:

— А случайно да сте създали нови и потенциално опасни комбинации?

— Не — без колебание отвърна Хелене.

— Откъде сте толкова сигурна?

— Имам две причини за това. Първо, цялата работа по рекомбинирането на бактериите вършех аз, а не доктор Хейс. Второ, ние използваме щам от бактерията Е.Коли, който не може да вирее извън лабораторни условия.

— Аха — кимна окуражително Джейсън.

— Доктор Хейс имаше интерес към процесите на растежа и зреенето. През по-голямата част от времето се занимаваше с изолирането на факторите на растежа от хипофизата — онези, които влияят на пубертета и сексуалното развитие. А както със сигурност знаете, факторите на растежа са протеини…

— Разбира се — кимна Джейсън. Интересна жена, отбеляза мислено той. Отначало и теглеше думите с ченгел, но сега, стъпила на познатата си научна почва, говореше далеч по-свободно и изчерпателно.

— Доктор Хейс ми посочваше какъв протеин иска, а аз започвах процедурите по производството му, прибягвайки до техниката за рекомбиниране на ДНК. В общи линии с това се занимавам тук… — Жената извади една от епруветките, наредени на стойката пред нея, измъкна тапата и я поднесе към Джейсън. На повърхността на хранителната среда вътре ясно си личаха белезникавите петънца на бактериалните колонии. Хелене върна епруветката на мястото и и продължи: — Доктор Хейс изпитваше огромен интерес към способността на гените да се включват и изключват като електрически ключ, балансът между репресия и експресия, ролята на репресорните протеини и комбинирането между тях в рамките на ДНК. За прототип използваше хормона на растежа. Искате ли да видите последната му карта на хромозома 17?

— Разбира се — кимна с пресилена усмивка Джейсън. В този момент се разнесе остро жужене, което за момент заглуши всички останали звуци в лабораторията, включително тихото мъркане на електронната техника. Екранът пред Хелене оживя, показвайки че пред входната врата са се изправили четирима души с едно куче. Двама от тях Джейсън позна веднага — това бяха Шърли Монтгомъри и детектив Майкъл Кърън. Лицата на другите двама не му говореха нищо.

— О, Господи — промърмори Хелене и протегна ръка към едно копче на плота.

Джейсън се изправи с лице към вратата, очаквайки появата на новите посетители. В очите на Шърли се мярна изненада от факта, че го вижда тук, но тя не се издаде и любезно представи детектива на Хелене. Той започна да я разпитва, а Шърли хвана Джейсън за ръка и го поведе към най-близкия офис. Оказа се, че той е принадлежал на Хейс. По стените бяха окачени прогресиращи фотографии на човешки гениталии в едър план, които показваха анатомическата еволюция по време на пубертета. Всички бяха поставени в хубави рамки от неръждаема стомана.

— Интересен декор — иронично промърмори Джейсън.

Шърли не прояви никакъв интерес към фотографиите. Върху обикновено спокойното и лице се беше изписало напрегнато и тревожно изражение.

— Тая история става неконтролируема! — отсече с нисък глас тя.

— Какво искаш да кажеш? — учудено я погледна Джейсън.

— Късно снощи в полицията е получен анонимен сигнал, според който доктор Алвин Хейс се е занимавал с продажба на наркотици. След обиск в апартамента му са открити значителни количества хероин, кокаин и пари в брой. В момента имат заповед да претърсят и тази лаборатория.

— Господи Исусе! — промърмори Джейсън и едва сега разбра за какво са довели това куче.

— На всичкото отгоре откриха, че е живял с една жена на име Керъл Донър — добави с нещо като погнуса Шърли.

— Това име май ми звучи познато — вдигна глава Джейсън.

— Няма как да не ти звучи познато — остро отвърна младата жена. — Керъл Донър е стриптизьорка в клуб „Кабаре“, който се намира в „Бойната зона“!

— Ти да видиш! — ухили се Джейсън.

— Хей, това никак не е смешно! — сряза го Шърли.

— Аз не се смея — изрази протеста си той. — Просто съм шашнат!

— След като ТИ си шашнат, как мислиш, че ще се почувстват членовете на Борда? Тръпки ме побиват като си помисля, че АЗ настоявах да назначим този човек! Смъртта му беше достатъчно скандална, но явно и тя не е достатъчна. Нещата вървят към огромен скандал, който ще се отрази трагично върху имиджа ни…

— Какво възнамеряваш да правиш? — попита Джейсън.

— Представа нямам — въздъхна младата жена. — В момента интуицията ми нашепва, че колкото по-малко правим, толкова по-добре…

— А какво мислиш за предполагаемото откритие на Хейс?

— Мисля, че си е фантазирал — отсече Шърли. — Нима може да се вярва на човек, който се занимава с наркотици и спи със стриптизьорки, за Бога?!

След тези думи се обърна и тръгна обратно към общата част на лабораторията, където детектив Кърън продължаваше да разпитва Хелене. Двойката непознати методично претърсваха помещението, кучето вървеше редом с тях. Джейсън ги наблюдава известно време, после се извини и излезе. До края на работното време трябваше да приеме още няколко външни пациенти, имаше и визитация.

На път за вкъщи, макар и дълбоко убеден, че Хейс беше на прага на нервния срив, а не на прага на велико откритие, той все пак се отби в библиотеката и взе една тънка книжка със заглавие: Рекомбинирането на ДНК: въведение за хора без специална научна подготовка.

Автомобилният трафик по време на бостънския час-пик представляваше обичайният бой между кучета. По тази причина от устата на Джейсън се изтръгна дълбока въздишка на облекчение в мига, в който дръпна ръчната спирачка и изключи мотора на колата си, най-сетне успял да се добере цял до запазеното си място за паркиране. Взе куфарчето си и тръгна нагоре по стълбите. Сложи го на масата в малкия кабинет, чиито прозорци гледаха към площада. На фона на нощното небе оголените клони на брезите приличаха на скелети. Беше тъмно, въпреки че стрелките на часовника сочеха едва седем без четвърт. Облече екипа си и изскочи навън. Спусна се със средно темпо по Маунт Върнън стрийт, прехвърли се и Стороу драйв по моста Артър Фидлър, след което започна да тича успоредно на Чарлс. Стигна до моста на Бостънския университет и реши да се връща обратно. За разлика от летните дни, сега имаше много малко хора, които бягаха за здраве. По обратния път се отби на пазарчето Де Лука и купи малко пресен лефер, салатни сосове и една изстудена бутилка калифорнийско шардоне.

Джейсън обичаше да готви. След като взе един душ, той задуши рибата в малко двойно рафиниран зехтин и леко запържен чесън. Обърка сосовете в салатата, а след това измъкна виното от фризера, където го беше мушнал за допълнително охлаждане. Напълни една чаша, изчака още минутка, а след това подреди храната върху малък поднос и го занесе в кабинета. Обзаведен по този начин, той се отпусна в едно от креслата и извади книжката, в която се описваха процедурите по рекомбинирането на ДНК.

Първата част се оказа общ преглед. Джейсън беше добре запознат с дезоксирибонуклеиновата киселина, или съкратено ДНК, и знаеше, че това е една молекула във формата на двойно усукано ласо, чието съдържание е от повтарящи се под-единици, наречени база. Тези единици имат способността да се чифтосват по един много специфичен начин. Определени зони от ДНК се наричат гени, а всеки ген е свързан с производството на отделен протеин.

Джейсън отпи глътка вино и се почувства окуражен. Книжката беше написана добре, материята беше изложена кратко и ясно. Харесваха му малките допълнителни сведения като например това, според което всяка човешка клетка притежава четири милиарда базисни чифта… Втората част от книжката разглеждаше проблемите с бактериите и най-вече тяхната способност да се размножават бързо и лесно. В рамките само на няколко дни от една базисна клетка могат да бъдат създадени трилиони нейни копия. При генното инженерство това има важно значение, тъй като бактериите се използват за реципиенти на малки частици ДНК. Тези „чужди“ частици ДНК се инкорпорират в ДНК на бактерията, а после — когато клетката се дели, тя вече произвежда нови клетки с включени частици „чужда“ ДНК. Бактерията с новите частици ДНК се нарича „рекомбинантен щам“, а новата ДНК-молекула — рекомбинантна ДНК. Дотук добре.

Джейсън хапна малко риба и салата, които прокара с още една чаша вино. Следващата глава беше по-сложна. В нея се говореше за гените в ДНК-молекулата, които произвеждат своите протеини. В първата част се обясняваше как се прави копие от сегмента на ДНК, наречено РНК-пратеник. Този пратеник насочва производството на протеини по време на един процес, наречен транскрипция. Джейсън отпи нова глътка вино. Последната част на главата стана особено интересна, тъй като в нея се обясняваха сложните механизми, благодарение на които гените се включват и изключват.

Джейсън стана, прекоси дневната и се насочи към кухнята. Отвори фризера и напълни чашата си с леденостудено вино. По обратния път спря до прозореца и насочи поглед към светлините на манастира „Света Маргарита“, който се намираше в отсрещния край на площада. Винаги се беше учудвал на факта, че в един от най-скъпите и най-търсени жилищни квартали на Бостън има манастир. Не можеше да си представи, че някоя жена ще обърне гръб на материалния свят, ще стане монахиня и ще дойде да живее на площад Луисбърг! Усмихна се, после отново вдигна книжката за рекомбинираните ДНК. Седна на стола и потъна в пасажите, които обясняваха времето за включване и изключване на гените. Те бяха колкото сложни, толкова и смайващи. По всяка вероятност се появяваха нещо като протеини-приемници, които потискат гениите функции. Прикачени към ДНК, тези протеини ги принуждават да се свиват и да „прикриват“ участващите в операцията гени.

Джейсън затвори книжката. За една вечер му беше достатъчно. Разделът за контролирането на гениите функции беше това, което подсъзнателно беше търсил, в главата му отново изплуваха думите на Хейс, че интересът му е насочен главно към „начина, по който гените се включват, а също така и начина, по който те се изключват“. Хелене беше казала същото, но с други думи.

Джейсън взе чашата си и бавно се насочи към дневната. Дълбоко замислен, той несъзнателно вдигна един от свещниците над камината и започна да си играе с него. Трябваше да обмисли всички възможни варианти. Какво искаше да каже Хейс със съобщението за епохалното си откритие? Реши, че от този момент нататък трябва да изключи напълно възможността колегата му да е говорил под влиянието на някаква самозаблуда или грандомания. В крайна сметка той наистина беше учен-изследовател от световна класа, наистина беше работил ден и нощ за постигането на своята цел. Следователно имаше голям шанс да е казал истината. В случай, че наистина е направил голямо откритие, то несъмнено е било в областта на генното включване и изключване и със сигурност има отношение към растежа и зрелостта. Пред очите му за миг се мярнаха онези рамкирани гениталии в кабинета на Хейс.

От дълбокия размисъл го изтръгна рязкото дрънчене на телефона. Обаждаше се старшата сестра от Кардиологията.

— Брайън Ленъкс току-що почина — съобщи тя. — Получи терминална атака от задух, който се разви в силна асистолична дейност…

— Идвам веднага — промърмори Джейсън, остави телефона на вилката и се замисли за псевдонаучния жаргон, използван от сестрата. Явно ставаше въпрос за проява на емоционална защита. Облакът на смъртта отново надвисна над него.