Смъртен страх

СЕДМА ГЛАВА

— Не мърдай! Полиция!

Гласът беше пронизителен и отекна надалеч в бостънската нощ. Джейсън замръзна на мястото си, същото стори и културистът. Вратите на една кола без отличителни знаци в дъното на алеята рязко се отвориха и от нея се изсипаха трима мъже в цивилни дрехи. После Джейсън чу заповедта, която вече му беше позната:

— Ръцете на стената, краката разтворени!

Той побърза да се подчини. Културистът обаче се поколеба няколко секунди, обърна се към Джейсън и тихо изръмжа:

— Имаш страшен късмет, копелдак!

После повтори движенията му.

— Млък! — изрева единият от полицаите. Арестуваните бяха обискирани със светкавична бързина, после получиха заповед да се обърнат с ръце на тила. Едно от ченгетата измъкна фенерче и се зае да проверява самоличността им.

— Бруно Де Марко? — попита то и насочи лъча в лицето на културиста. Онзи само кимна с глава. Лъчът се премести върху лицето на Джейсън.

— Доктор Джейсън Хауърд?

— Аз съм.

— Какво става тук? — пожела да узнае полицаят.

— Този дребен негодник следеше гаджето ми! — съобщи с потрепващ от негодувание глас Бруно.

Полицаят го изгледа, после извърна поглед към Джейсън. След кратко колебание се обърна и тръгна към колата. Минута по-късно се върна, подаде документите на Бруно и му каза да си върви у дома и да се наспи. В първия момент едрият мъж го погледна неразбиращо, но после протегна ръка за портфейла си.

— Ще те запомня, задник! — изръмжа по посока на Джейсън той, обърна се и тръгна по посока на Бийкън стрийт.

— А ти марш в колата! — каза полицаят и заби пръст в гърдите на Джейсън.

Младият доктор объркано се подчини. Не можеше да повярва, че освободиха един явен бандит, за да задържат него, Понечи да протестира, но полицаят го сграбчи за ръката, отвори задната врата и го натика в купето.

— Вече наистина се превръщаш в трън в задника ми! — отбеляза с недоволен глас детектив Кърън, който се оказа на задната седалка с димяща цигара между устните. — Май трябваше да оставя онова животно да те обработи!

Джейсън не каза нищо, просто защото беше онемял от изненада.

— Надявам се, че имаш известна представа до каква степен си прецакал случая — продължи със същия недоволен тон Кърън. — Първо разби усилията ни да държим под око апартамента на Хейс. После провали и наблюдението ни над Керъл Донър, което вероятно ще означава край на цялата операция… При тези обстоятелства едва ли ще научим нещо от нея. Къде, по дяволите, е проклетата ти кола? Нали си дошъл с нея?

— Ей там, зад ъгъла — тихо отвърна Джейсън.

— Предлагам да се качиш в нея и да си идеш у дома — бавно и отчетливо изрече Кърън. — А след това да се залавяш с докторските си работи и да не ни се пречкаш повече!

— Съжалявам, но…

— Хайде, изчезвай! — изръмжа без да го гледа Кърън.

Джейсън излезе от полицейската кола, чувствайки се пълен идиот. Разбира се, че ще наблюдават Керъл. Живяла е с Хейс, по всяка вероятност и тя е забъркана с наркотиците. Всъщност, не по всяка вероятност, а сто процента — ако се вземе предвид професията и… Качи се в колата, помисли за сакото си, после тръсна глава. Сакото да върви по дяволите! Запали мотора и потегли към дома си.

Бавно изкачи стъпалата към апартамента си, отключи и веднага хвана телефона. Часът беше три и половина, а той беше излязъл без пейджъра си. Искаше да провери дали не са го търсили от болницата. Надяваше се да няма спешни случаи, просто защото беше смъртно уморен. За негово щастие беше така, но Шърли беше оставила съобщение да и се обади в момента, в който се появи, независимо от часа. Операторката на пейджър-съобщенията го предупреди, че става въпрос за нещо много спешно.

Озадачен, Джейсън набра номера. Шърли вдигна още на първото позвъняване.

— Къде се губиш, по дяволите?!

— Дълга история.

— Искам да ми направиш една услуга — ела тук, веднага!

— Моля те, часът е три и половина! — възрази Джейсън.

— Наистина е важно!

Джейсън облече друго сако, слезе при колата си и подкара към Бруклайн. Не можеше да разбере какво е чак толкова спешно, че да не може да почака до сутринта. Но знаеше, че каквото и да е то, положително беше свързано с Хейс.

Шърли живееше на Ли стрийт — една тясна алея, която обикаляше резервоара Бруклайн и стигаше чак до билото на хълма, застроено с хубави стари къщи. Нейната беше една от тях — със стръмен триъгълен покрив, под който имаше достатъчно площ, за да се живее удобно. Джейсън вкара колата си в алеята и след малък завой къщата се появи пред очите му. Всички прозорци светеха. Докато паркираше срещу входа, вратата се отвори и на моравата се появи самата Шърли.

— Благодаря ти, че дойде — дари го с прегръдка тя. Беше облечена в бял пуловер от кашмир и избелели дънки. И изглеждаше тотално объркана — нещо ново за Джейсън.

Покани го в просторния хол и го представи на двама от висшите ръководители на ГХП, които също изглеждаха разстроени. Джейсън първо стисна ръката на Боб Уолтроу — дребен оплешивяващ мъж, а след това и на Фред Ингелнук, който, откъдето и да го погледне човек, си беше жив двойник на Робърт Редфорд.

— Един коктейл? — предложи Шърли. — Изглеждаш така, сякаш ти е нужен…

— Само сода, защото съм жив заспал — отказа Джейсън. — Какво става?

— Нови беди. Обадиха ми се от охраната. През нощта са разбили лабораторията на Хейс и на практика са я унищожили…

— Вандали?

— Още не сме сигурни.

— Едва ли е вандализъм — обади се Боб Уолтроу. — Лабораторията е старателно претърсена.

— Липсва ли нещо?

— Още не знаем — въздъхна Шърли. — Но проблемът не е в това. Проблемът са медиите, които искаме да избегнем. Гуд Хелт не е в състояние да понесе още лоша реклама. Всеки момент ще подпишем договори с две големи корпорации, които ще ни станат клиенти. Не искаме да ги подплашим с разни полицейски обиски и търсене на наркотици…

— Но наркотици наистина е имало — поклати глава Джейсън. — Патологът е открил кокаин в урината на Хейс…

— Мамка му! — изруга Боб Уолтроу. — Дано вестниците не се доберат и до това!

— Трябва да ограничим загубите! — извика Шърли.

— Какво предлагаш? — попита Джейсън, все още в неведение защо го бяха повикали.

— Управителният съвет настоява да запазим в тайна последния инцидент…

— Което няма да е лесно — промърмори Джейсън и отпи глътка сода. — Вестниците със сигурност ще го докопат от своите източници в полицията.

— Именно — кимна Шърли. — Затова решихме да не съобщаваме на полицията. Но искаме и твоето мнение.

— Моето мнение ли? — учудено я погледна Джейсън.

— Всъщност, искаме мнението на медицинския персонал. В момента ти си началник-отделение и според нас можеш да опипаш почвата…

— Може би — кимна Джейсън, макар че не виждаше как ще разпитва колегите си интернисти и едновременно с това да крие инцидента. — Но ако искате да чуете личното ми мнение, идеята ви не е добра. Освен това, не уведомите ли полицията, няма да получите застраховката…

— Това също е вярно — кимна Фред Ингелнук.

— Но е дреболия в сравнение с ПиАр проблемите ни — добави Шърли. — Засега няма да съобщаваме нищо, но ще проверим как стоят нещата със застраховката.

— Това ми звучи разумно — кимна Фред Ингълнук.

— И на мен — присъедини се Боб Уолтроу.

Разговорът продължи още няколко минути, после Шърли изпрати двамата отговорни служители до вратата. Джейсън направи опит да ги последва, но тя го спря и предложи да се видят пак в осем сутринта.

— Помолих Хелене да дойде по-рано. Може би все пак ще разберем какво се е случило…

Той кимна. Все още не разбираше защо Шърли не му беше съобщила всичко това по телефона. Но в момента беше твърде уморен, за да разсъждава по този въпрос. Целуна я лекичко по бузата и се повлече към колата си. Единствената му надежда беше да поспи, макар и само два-три часа…