Смъртен страх

ПЕТА ГЛАВА

Събуден от радио-будилника, Джейсън се навря под душа и остана там в продължение на доста минути, докато най-сетне се почувства годен за предизвикателствата на новия ден. Снощи, малко след като се прибра у дома от клуб „Кабаре“, го извикаха по спешност в болницата. Един от пациентите му със СПИН на име Харви Рахмън, беше получил сърдечен пристъп. Когато се появи в болницата, екипът го беше подложил на животоспасяващи действия от петнадесетина минути, но без успех. През следващите два часа се бориха за живота му с всички средства, които имаха на разположение, но в крайна сметка трябваше да се признаят за победени. Коментарът на старшата сестра, че човекът поне се е отървал от мъките, изобщо не впечатли сломения Джейсън. Той отново имаше чувството, че губи състезанието със смъртта…

Единственото окуражаващо събитие по време на последвалата сутрешна визитация беше изписването на пациентката му с хепатит. Стана му мъчно, че момичето си отива. Сега му оставаше един единствен пациент, който се справяше добре. Състоянието на Матю Коен оставаше непроменено. Към предишните му оплаквания се беше появило още едно — затруднения в зрението. Симптомите му изпълваха с безпокойство душата на Джейсън. През последната седмица от живота си Харинг и Ленъкс също се оплакваха от проблеми с очите. Отново му мина през ума, че става въпрос за ново и неизвестно заболяване. Разпореди консултация с офталмолог, довърши визитацията си и тръгна към патологията. Искаше да разбере дали са били обработени пробите, взети при аутопсията на Хейс. От тях се надяваше да разбере защо толкова много привидно здрави хора стават жертва на кардио-васкуларна катастрофа. Наложи му се да почака, тъй като Джаксън докладваше директно в операционната за резултатите от биопсията на замразена проба от женска гърда, които се бяха оказали положителни.

— Тези процедури винаги ме карат да се чувствам ужасно — промърмори той, остави слушалката и вече с по-ведър глас добави: — Бас държа, че си дошъл за пробите на Хейс. — Ръцете му започнаха да прехвърлят папките по бюрото, измъкнаха една от тях и я разтвориха. — Само почакай да видиш за какво става въпрос…

Джейсън се приведе към стъкълцето с тъканна проба, а Джаксън започна да обяснява:

— Аортата на Алвин Хейс… Нищо чудно, че се е спукала…

Дори за неспециалист като Джейсън беше видно колко много са мъртвите клетки в изтънялата тъкан.

— За пръв път срещам толкова тежка патология у човек под седемдесетте — продължи колегата му. — Разбира се, с изключение на случаите с диагностицирано заболяване на аортата… Но искам да видиш и още нещо… — Стъклената плочка беше заменена с друга: — Това е сърцето на Хейс. Обърни внимание на коронарните съдове. Абсолютно същото състояние като това на Седрик Харинг — почти всички съдове са запушени. Ако не беше се спукала аортата му, Хейс със сигурност щеше да умре от инфаркт. Бомба с часовников механизъм — ето какво е бил той. На всичкото отгоре е имал възпаление на тироидната жлеза — също като Харинг. На практика паралелите са толкова много, че аз си направих труда отново да разгледам аортата на Харинг. И знаеш ли какво открих? Тя също е била на път да се пръсне.

— Какво точно искаш да ми кажеш? — внимателно го погледна Джейсън.

— Да пукна, ако знам — разпери ръце Джаксън. — Но между двата случая има страшно много прилики. Тези тежки възпаления, които са навсякъде… Според мен, те не се дължат на инфекция, а на нарушение в имунната система. Сякаш организмите им са започнали да атакуват собствените си органи…

— Като лупус?

— Нещо такова. Но Алвин Хейс е бил в ужасно състояние. Нямаше здрав орган, всичко в него се беше скапало…

— Той сподели, че не се чувства добре — кимна Джейсън.

— Това е изявлението на годината! — рече с мрачна ирония колегата му.

По обратния път Джейсън се опитваше да си направи правилните изводи. Въпреки становището на Джаксън, отново му мина през ума за непозната инфекциозна болест. Каква ще е тази автоимунна болест, която действа толкова бързо? — запита се той, после си отговори с мрачно поклащане на глава. Такава просто нямаше.

Реши, че има няколко минути преди началото на прегледите и свърна към лабораторията на Хейс. Не се надяваше на особена отзивчивост от страна на Хелене, но искаше да види реакцията и на новината, че Хейс е бил толкова зле през последните седмици от живота си. С учудване откри, че младата жена плаче.

— Хей, какво става?

— Нищо — тръсна глава Хелене.

— Не работите ли?

— Вече свърших.

Джейсън изведнъж разбра за какво става въпрос: без указанията на Хейс тази жена просто не знаеше какво да прави. И по всяка вероятност няма поглед върху общото състояние на нещата, за да може да го насочи към откритието, направено от мъртвия изследовател — разбира се, ако такова изобщо има. А потайността на самия Хейс имаше всички шансове да се окаже тотална загуба за обществото.

— Имате ли нещо против да поговорим? — внимателно попита той.

— Не — отвърна по обичайния си лаконичен начин Хелене, която очевидно бе успяла да се овладее. Направи му знак да я последва в кабинета на Хейс, а той отново трепна пред увеличените снимки на гениталиите.

— Идвам от Патологията — започна Джейсън, след като седнаха. — Оказва се, че доктор Хейс е бил тежко болен… Сигурна ли сте, че не е имал някакви оплаквания?

— Имаше оплаквания — призна след кратко колебание Хелене. — Най-вече от слабост…

Джейсън втренчено я наблюдаваше. Стори му се по-мека и общителна, по-склонна към човешки разговор. Впечатлението му вероятно се дължеше на факта, че беше оставила косата си да пада свободно на раменете, най-после зарязала строгия кок.

— Но предишния път казахте, че в поведението му не е имало промяна — отбеляза на глас той.

— Така беше — кимна тя. — Но веднъж спомена, че се чувства ужасно…

Смутен от подобна семантика, Джейсън отново изпита чувството, че тази жена крие нещо. Много му се искаше да разбере защо го прави, но си даваше сметка, че няма да спечели нищо от евентуалната си конфронтация с нея. — Ще ви попитам още веднъж, госпожице Бренкивист — търпеливо започна той. — Напълно ли сте сигурна, че нямате представа какво е имал предвид доктор Хейс, когато ми каза, че е направил важно научно откритие?

— Наистина нямам — кимна с въздишка тя. — Честно казано, нещата в лабораторията не вървяха добре. Преди около три месеца започнаха да измират плъховете, които инжектирахме с факторите, освобождаващи хормона на растежа…

— Откъде взехте тези освобождаващи фактори?

— Доктор Хейс лично ги изолираше от мозъците на плъховете. Най-вече от хипоталамуса. А след това аз ги възпроизвеждах с помощта на рекомбиниращата ДНК-техника.

— Значи експериментите завършиха с провал?

— Напълно — кимна Хелене. — Но като всеки велик изследовател, доктор Хейс дори не трепна и невъзмутимо продължи работата си. Опита различни протеини, но за съжаление резултатите бяха същите…

— Според вас излъга ли доктор Хейс, когато ми каза, че е направил важно откритие?

— Доктор Хейс никога не лъжеше — отсече с достойнство Хелене.

— В такъв случай как си обяснявате неговото изявление? — притисна я Джейсън.

— В първия момент реших, че той е получил нервна криза, но сега вече не съм толкова сигурен. Вие какво ще кажете?

— Не е получил никаква криза — поклати глава Хелене и се изправи на крака, вероятно за да покаже, че разговорът е приключил. Очевидно Джейсън беше докоснал оголен нерв. Жената не искаше да слуша психологически анализи за мъртвия си шеф.

Спусна се обратно по стълбите, в душата му цареше смут. Сали вече беше подготвила двама пациенти за преглед и губеше търпение. Между прегледите Джейсън успя да открадне малко време, за да провери резултатите от лабораторните изследвания на Холи Дженингс. Единствената разлика от предишните се оказа повишено ниво на гама-глобулин и то отново го накара да си помисли за извън спинова епидемия, засягаща автоимунната система. Вместо да изключва имунната система — както става при СПИН, това явление очевидно я включваше на високи обороти, които също бяха разрушителни за организма.

Някъде в късното утро му се обади Маргарет Данфорт, която без заобиколки изстреля:

— Помислих си, че трябва да знаете един нов факт — в урината на доктор Хейс са открити умерени нива кокаин.

Значи Кърън ще излезе прав, помисли си Джейсън, докато оставяше слушалката, Хейс наистина е употребявал наркотици. Но дали това имаше отношение към твърденията му за важно откритие, към страховете, че ще бъде нападнат, а дори и към реалната му смърт?

Принуди се да отложи всякакви разсъждения за по-късно, просто, защото напливът на пациенти беше много голям. Принос към напрежението даде и Шърли, която вероятно беше научила за посещението му при Хелене.

— Джейсън, много те моля да не клатиш лодката! — остро каза в слушалката тя. — Искам тази история с Хейс час по-скоро да бъде забравена!

— Според мен Хелене знае повече, отколкото споделя с нас — отвърна Джейсън.

— А ти на чия страна си? — засече го Шърли.

— Добре, добре — въздъхна той и малко безцеремонно прекъсна разговора, тъй като насреща му се настани Мадлин Крамър — една от старите му пациентки, приета по спешност в Кардиологията. Доскоро състоянието на сърцето и беше стабилно, но после изведнъж и бяха отекли глезените и беше получила болки в гърдите. Въпреки силните лекарства хроничното и сърдечно заболяване се беше изострило и Джейсън взе решение да я хоспитализира.

— Само да не е този уикенд! — примоли се Мадлин. — Синът ми пристига от Калифорния с новородената си дъщеричка, която аз все още не съм виждала! Моля ви, докторе!

Мадлин беше жизнерадостна посивяла жена на шейсет и няколко години, която Джейсън харесваше. Тя никога не се оплакваше и беше много доволна от грижите му.

— Съжалявам, Мадлин — въздъхна той. — Не бих го направил, ако не беше необходимо. Но единственият начин да определим точната дозировка на лекарствата ви, е да ви поставим под постоянно наблюдение.

Жената неохотно отстъпи. Джейсън обеща скоро да я прегледа отново, след което я остави в опитните ръце на Клодия. Някъде около четири следобед успя да навакса изоставането в графика си. На излизане от стаята за прегледи почти се сблъска с Роджър Уенамейкър, чиято масивна фигура запълваше рамката на вратата.

— Сега е мой ред — ухили се той. — Имаш ли една минутка?

— Разбира се — отвърна Джейсън, който по принцип никога не отказваше на колега. Влязоха в кабинета му и Роджър тържествено положи някаква папка върху бюрото.

— За да не се чувстваш самотен — обяви той. — Това е картонът на един петдесет и три годишен мениджър от „Дейта Дженерал“, когото преди малко докараха в спешното по-умрял от дръжката на вратата… Само преди три седмици аз лично го подложих на пълни изследвания — онези, които предлагаме на пациентите си от големите фирми. Познай дали съм открил нещо обезпокоително…

Джейсън отвори папката и набързо прегледа резултатите от изследванията, които включваха ЕКГ и пълна кръвна картина. Холестеролът беше висок, но не в опасни стойности.

— Още един инфаркт? — попита той, взирайки се в рентгеновата снимка на гръдния кош, която изглеждаше абсолютно нормално.

— Този път масивен инсулт — поклати глава Роджър. — Човекът го получил по време на заседание на борда. Жена му е бясна, а аз се чувствам много неудобно. Тя твърди, че не му е било добре от момента, в който сме му направили изследванията…

— Симптоми?

— Нищо специфично. Безсъние и напрегнатост, но всички по-отговорни шефове се оплакват от тях…

— Какво става, по дяволите? — озадачено промърмори Джейсън.

— Проклет да съм, ако знам — сви рамене Роджър. — Но имам неприятното предчувствие, че сме на прага на епидемия от неизвестен характер…

— Говорих с Медсън от Патологията и му зададох въпроса доколко е вероятна според него епидемията от неизвестна заразна болест — въздъхна Джейсън. Той категорично отхвърли тази идея и каза, че става въпрос за метаболизъм или нещо свързано с авто-имунната система…

— Мисля, че трябва да направим нещо. Какво стана с общото събрание, за което ми подхвърли преди няколко дни?

— Още не съм го свикал — призна Джейсън. — Накарах Клодия да направи списък на всичките пълни изследвания, които съм назначил през последната година, а след това да провери как се чувстват пациентите. Съветвам те и ти да го направиш…

— Идеята е добра — кимна Роджър.

— Кога ще бъде аутопсията на този случай? — попита Джейсън, докато му връщаше папката.

— Всеки момент.

— Запознай ме със заключенията, моля те. Изпрати Роджър и си отбеляза в програмата за следващата седмица свикването на общо събрание на интернистите. Дори и да не желае да се запознае с реалните мащаби на проблема, той не можеше повече да стои и да гледа как на пръв поглед здрави пациенти изведнъж заминават за моргата…

Тръгнал за преглед на последния си пациент за деня, той отново се улови да мисли за Керъл Донър. Спря за момент, обзет от внезапно прозрение, после направи кръгом и се насочи към централната регистратура. Откри Клодия и я помоли да отскочи до личен състав и да потърси домашния адрес на Алвин Хейс. Беше сигурен, че ако някой изобщо е способен да изпълни подобна задача, това е именно Клодия.

Обърна се и отново се насочи към помещението за прегледи. Как не се беше сетил по-рано да потърси адреса на Хейс? Ако Керъл Донър наистина е живяла с него, разговорът с нея би бил много по-лесен там, отколкото в клуб „Кабаре“, където охраната дебнеше всички външни посетители. Може би тя има някаква представа за откритието на Хейс, или поне за здравословното му състояние. Клодия се върна с адреса в момента, в който приключваше с прегледа на последния си външен пациент. Намираше се в Саут Енд.

След като приключи с диктовката на съответните диагнози, заключения и методи на лечение, Джейсън тръгна към асансьорите с намерението да направи рутинната обиколка на пациентите си. Първа в списъка му беше Мадлин Крамър.

Тя вече изглеждаше доста по-добре. Увеличената доза диуретик беше премахнала почти напълно отоците по глезените и ръцете и, но по време на прегледа Джейсън с тревога установи, че зениците и са неестествено разширени и не реагират на светлината. Отбеляза това в болничния картон, след което продължи обиколката си.

Преди да прегледа Матю Коен, той взе картона му и потърси заключенията на специалистите по офталмология. Написаното вътре го накара да замръзне на мястото си: Леки катарактни образувания и в двете очи. Препоръчваме контролен преглед след шест месеца. Джейсън не вярваше на очите си. Катаракти на тридесет и пет? Спомни си, че при аутопсията на Конъли в очите му също бяха открили катаракти. Спомни си и за разширените зеници на Мадлин Крамър, която беше прегледал току-що. Пред какво сме изправени, по дяволите?! Тръгна по коридора, който водеше към стаята на Матю, объркването му нарастваше.

— Хей, с какви ментета ме тъпчете? — сърдито извика пациентът в мига, в който го зърна.

— За какво става въпрос? — изненадано вдигна вежди Джейсън.

— За това, че косата ми започна да пада! — изръмжа Матю и дръпна няколко косъма от темето си, които се откъснаха с видима лекота. Пръстите му ги размазаха върху калъфката на възглавницата.

Джейсън взе един от тях и бавно го разтърка между палеца и показалеца си. Изглеждаше съвсем нормален, ако не се брои сивия цвят непосредствено над корена. Наведе се и разгледа отблизо темето на Матю. То също изглеждаше напълно нормално, без следи от възпаление или зачервяване.

— От колко време имате този проблем? — попита той и стряскащо ясно си припомни случаите с Брайън Ленъкс и Седрик Харинг, при които също се наблюдаваше усилен косопад.

— Днес се влоши — отвърна Матю. — Не искам да изпадам в параноя, но имам чувството, че всичко лошо се трупа върху главата ми…

— Това е само съвпадение — успокоително промърмори Джейсън, но усилията му бяха насочени по-скоро към личното му успокоение, отколкото към това на пациента. — Ще накарам дерматолога да хвърли още един поглед. Може би има връзка със сухата кожа. Между другото, има ли промяна в състоянието и?

— Има, към по-лошо — мрачно отвърна Матю. — Май изобщо не трябваше да идвам в тази болница!

Припомнил си състоянието на повечето от пациентите си, Джейсън беше склонен да се съгласи с това мнение. Беше на края на силите си и едва приключи с визитацията. Почти беше забравил компанията на неколцина свои приятели, които го бяха поканили на вечеря с благонамереното обещание да го запознаят с някаква страхотна 34-годишна адвокатка на име Пени Ламбер. До времето за вечерята оставаше някакъв си един час и той реши, че няма смисъл да се прибира у дома. Вместо това извади картата на Бостън, която държеше в жабката на колата си и започна да търси Спрингфилд стрийт — адресът на Хейс според болничните архиви. Оказа се една пресечка на Уошингтьн стрийт и той реши да отскочи дотам с надеждата да завари Керъл Донър.

Но на практика това се оказа доста трудна работа. Потегли в южна посока, но скоро се оказа в центъра на невероятното задръстване по авеню Масачузетс. Въоръжи се с търпение и след известно време успя да стигне до пресечката с Уошингтьн стрийт, зави наляво и натисна педала до следващата пресечка, която беше именно Спрингфилд стрийт. Първо откри блока, а веднага след това и място за паркиране.

Кварталът се състоеше от излъскани до блясък жилищни блокове, сред които се виждаха и доста занемарени сгради. Апартаментът на Хейс беше в една от последните. Стъпалата пред входа бяха изпъстрени с графити, няколко от пощенските кутии зееха разбити, а вътрешната врата беше отключена. Всъщност, ключалката и беше разбита някъде в далечното минало, а след това никой не си беше направил труда да я подмени. Апартаментът на Хейс се намираше на третия етаж и Джейсън заизкачва зле осветеното стълбище. Въздухът беше застоял и влажен.

Сградата беше голяма, с по един апартамент на етаж. Стигнал до третия, Джейсън почти се препъна в няколко броя на „Бостън Глоуб“, които лежаха на изтривалката в найлоновите си опаковки. Звънец нямаше и той се принуди да почука. Никой не му отговори. Почука отново, този път по-силно. Вратата проскърца и се открехна. Процепът беше не по-широк от два сантиметра, но и това стигаше. Бравата се оказа разбита, отнесена заедно с част от рамката. Джейсън предпазливо я побутна с протегнат напред показалец. Скърцането се повтори, този път още по-пронизително.

— Ало? — подвикна той. Изчака за момент, после предпазливо прекрачи прага. — Ало?

Единственият шум, който долиташе отвътре беше звукът на течаща тоалетна. Затвори след себе си и предпазливо се насочи към една притворена врата в дъното на дълъг и тъмен коридор.

Надникна с безкрайно внимание, после потръпна и почти хукна обратно. Това място беше обърнато с главата надолу. Дневната приличаше на отнесена от ураган, нищо не беше останало от някога приятните фигурки по стените и тавана. Чекмеджетата на бюрото и някакъв скрин бяха извадени, а съдържанието им — изсипано на пода. Възглавниците на дивана зееха разпрани, а книгите от библиотеката бяха пръснати навсякъде.

Внимателно пробивайки си път сред бъркотията, Джейсън надникна в малката спалня, която се оказа в състоянието на дневната, а след това тръгна към противоположния край на коридора, където се предполагаше, че е основната спалня. Оказа се, че и тя е напълно съсипана. И тук чекмеджетата бяха обърнати, а дрехите в големия гардероб-стая бяха разпрани и захвърлени на пода. Направи му впечатление, че всички без изключение са мъжки.

Внезапно входната врата издаде характерното си жалостиво скърцане, по гърба му пробягаха студени тръпки. Пусна дрехите, които беше вдигнал от пода и понечи да извика отново, надявайки се това да е Керъл Донър. Но изведнъж откри, че е останал без глас. Единствената му надежда беше, че вратата се е раздвижила от някакво течение… После до слуха му достигна тътен — като от обувка, неволно ритнала книга или дървеното дъно на чекмедже. В апартамента решително беше влязъл друг човек и Джейсън остана с чувството, че този човек знае за присъствието му тук. По челото му избиха ситни капчици пот, обединиха се в тънка струйка и се плъзнаха покрай носа му. В съзнанието му се мярна предупреждението на детектив Кърън за опасностите, с които изобилства светът на наркотиците. Запита се дали има начин да се измъкне незабелязано навън, след което се сети, че току-що е извървял разстоянието до дъното на дългия коридор.

Внезапно рамката на вратата се запълни от едра фигура. Дори и в полумрака си личеше, че в ръката и се поклаща пистолет.

Обзе го паника, сърцето му запрепуска в бесен ритъм. Все пак успя да остане на мястото си, без да помръдне. Зад първата фигура се появи втора, значително по-дребна. Новодошлите се поколебаха само за миг, после едновременно влязоха в стаята и бавно, стъпка по стъпка, се насочиха към него. Времето сякаш спря. Единственото, което Джейсън неистово желаеше в този миг, беше да нададе грозен писък и да побегне.