Смъртен страх

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Джейсън изобщо не се отби в апартамента си. В момента, в който Керъл изчезна във входа, той нареди на шофьора на таксито да го закара до мястото, където беше паркирал колата си. Оттам се насочи директно към ГХП. Първата му цел беше поликлиниката. В седем сутринта голямата чакалня беше абсолютно празна. Той се качи в кабинета си, съблече сакото и седна пред компютърния терминал. ГХП беше изразходвала цяло състояние за своята компютърна система и основателно се гордееше с нея. От всеки терминал се осигуряваше достъп до цялостната мрежа, в която се съхраняваха данните за всички пациенти. Макар, че индивидуалните картони продължаваха да бъдат най-добрият източник на информация за здравословното състояние на пациента, повечето сведения за него можеха да се намерят и в мрежата. Най-хубавото на тази сложна машинария беше възможността да сканира цялата пациентска маса и да анализира почти всички тенденции за промяна в нея.

Първоначално поиска кривата на текущото оцеляване. Графиката, която му предложи компютърът, приличаше на стръмен планински склон — започваше високо, после се закръгляше и падаше рязко надолу. Графиката предлагаше и степента на оцеляване на пациентите на ГХП, групирани по възраст. И както можеше да се очаква, онези с най-много години на гърба в края на графиката, имаха и най-ниска крива на оцеляване. През последните пет години, въпреки бавното повишение на средната възраст на пациентите, кривата на оцеляването оставаше без съществени промени.

Джейсън поиска разпечатки на месечните графики за последната половин година. Както се беше опасявал, кривата на смъртността на пациенти около шейсетте рязко нарастваше, особено през последните три месеца.

Внезапен трясък в коридора го накара да подскочи, но когато надникна през вратата с облекчение видя, че това са чистачките.

Върна се пред компютъра. Искаше му се да отдели данните за пациенти, на които са били направени пълни изследвания, но не знаеше как да го направи. Трябваше да се задоволи с най-общите данни за смъртността. Тези графики предлагаха процентите на смъртността, свързани с възрастта. Сега графиката вървеше в обратна посока — тръгваше от ниските нива и се повишаваше заедно с възрастта. Джейсън реши да поиска разпечатки на подобни графики за последната половин година, но месец по месец. Резултатът беше впечатляващ, най-вече за последните два месеца. След петдесетгодишна възраст кривата на смъртността рязко се повишаваше.

Остана пред компютъра още половин час, опитвайки се да накара машината да отдели пациентите, на които са били направени пълни изследвания — най-вече висши корпоративни мениджъри. Това, което очакваше да види (стига да можеше), беше бързо увеличение на смъртността сред пациентите над петдесетгодишна възраст и сред тези, които водят нездравословен начин на живот: пушат, прекаляват с алкохола, хранят се обилно и не правят гимнастика. За съжаление не можа да извади такива данни, които просто не бяха програмирани за генерално разглеждане. Би могъл да ги вади от индивидуалните картони на пациентите, но нямаше нужното време за подобна бавна и трудна дейност. Освен това, кривата на общата смъртност беше достатъчна, за да потвърди подозренията му. Вече беше сигурен, че е прав. За да докаже това, имаше и един друг начин… Неохотно се изправи, облече сакото си и тръгна към паркинга.

Подкара по Ривъруей в посока Рослиндейл. Колкото повече се приближаваше, толкова по-голяма нервност го обземаше. Нямаше представа срещу какво ще се изправи, но подозираше, че контактът няма да е от най-приятните. Целта на пътуването му беше училището Хартфорд — заведението за деца с проблеми в умственото развитие, което беше собственост на ГХП. Ако Алвин Хейс е бил прав относно собственото си състояние, вероятно е бил прав и относно състоянието на малоумния си син.

Хартфорд беше разположен в красивата местност Арнолд Арбъретъм, изпъстрена с гористи хълмове, зелени морави и езера. Насочи колата си към паркинга и спря на двадесетина метра от входа. Хубавата сграда в колониален стил имаше измамно спокоен вид, въпреки че във вътрешността и бяха събрани десетки човешки трагедии. Дори професионалистите имаха проблеми, когато се изправяха пред случаи на тежка детска олигофрения. Джейсън добре си спомняше децата, които беше преглеждал при предишните си визити тук. Във физическо отношение повечето от тях бяха перфектни и това правеше още по-тъжни ниските показатели на техните коефициенти на интелигентност.

Централният вход беше заключен и той натисна копчето на звънеца. Вратата отвори дебел охранител с лекьосана униформа.

— С какво мога да ви помогна? — изръмжа той по начин, който недвусмислено говореше, че би предпочел да не му помага с нищо.

— Аз съм лекар — каза Джейсън и направи опит да го заобиколи, но дебелият се изпречи на пътя му.

— Съжалявам, докторе, но посещенията след шест са забранени.

— Аз не съм посетител — отвърна Джейсън и извади личната си карта от ГХП.

— Посещенията след шест се забранени — повтори охранителят без дори да погледне картата му. — Изключения никому.

— Но аз…

Джейсън изведнъж млъкна, осъзнал от физиономията на дебелака, че всякакви спорове са безсмислени.

— Заповядайте утре сутринта, сър — рече онзи и затръшна вратата под носа му.

Джейсън се спусна обратно по стъпалата, спря и вдигна глава към пететажната фасада. Облицовката, беше тухлена, а рамките на прозорците бяха от гранитни плочи. Нямаше никакво намерение да се отказва, но предприе известни мерки за заблуда, тъй като беше сигурен, че охранителят го наблюдава. Качи се в колата и напусна паркинга, но спря само на стотина метра надолу по пътя. Слезе от колата и тръгна направо през поляната, насочвайки се към задната част на училищната сграда.

Спря под прикритието на дърветата и внимателно я огледа. Аварийни стълби имаше и от трите и страни, с изключение на предната. Всички стигаха до покрива. За съжаление и тук, както в блока на Керъл, долните има краища не опираха в терена, а стояха вдигнати нагоре. Наоколо не се виждаше нищо, на което би могъл да стъпи, за да ги достигне.

В дясната част на сградата имаше стълбище, което слизаше надолу и свършваше пред заключена врата. Опипвайки напосоки в мрака, Джейсън установи, че вратата има остъклено прозорче. Върна се обратно на повърхността и потърси подходящ камък.

В тихата вечер трясъкът на счупеното стъкло прозвуча като изстрел. Беше сигурен, че е събудил и мъртвите. Изтича към близките храсталаци, приклекна сред тях и зачака. Изтекоха петнадесет минути преди да реши, че вече може да се върне обратно. Бръкна през дупката и напипа резето. Вратата със скърцане се отвори. Аларма нямаше.

През следващия половин час се препъваше в просторното приземие, което очевидно се използваше за склад. Откри някаква подвижна стълба и се запита дали да не я изнесе навън и да пробва да се хване за най-ниското стъпало на аварийната. След кратко колебание се отказа и продължи да опипва стените с надеждата да открие електрически ключ. Най-накрая успя и помещението се обля от жълтеникава светлина.

Оказа се в нещо като склад-работилница. Край стените бяха подредени косачки за трева, лопати и други сечива. В съседство с електрическия ключ имаше някаква врата и той предпазливо я открехна. Зад нея се оказа просторното помещение на локалното парно отопление, осветено от една единствена мъждива крушка.

Джейсън го прекоси на няколко скока, изкачи се по тясна метална стълба и спря пред желязна врата. Предпазливо натисна бравата и вратата се отвори. Веднага разбра, че се е добрал до централното фоайе. От предишните си посещения знаеше, че стълбите към отделенията се намират вдясно. На отсрещната страна имаше канцелария с остъклени стени, в която седеше жена на средна възраст, приведена над някакви книжа. Джейсън протегна врат по посока на централния вход и успя да зърне краката на дебелия охранител, покачени върху някакъв стол. Лицето му обаче не се виждаше.

Затаил дъх, той се плъзна покрай вратата и внимателно я притвори. За момент беше изложен напълно на погледа на жената в канцеларията, но тя не вдигна глава от книжата пред себе си. Налагайки си бавно движение, той прекоси фоайето и се насочи към стълбището. Когато най-сетне взе завоя и се скри от погледа на служителката и охранителя, от гърдите му се откъсна въздишка на облекчение. За-изкачва се нагоре, като вземаше по две стъпала наведнъж, докосвайки ги само с върха на пръстите си. Целта му беше отделението за момчета между четири и дванайсетгодишна възраст, което се намираше на третия етаж.

Стълбите бяха от мрамор, който отекваше под краката му въпреки всички усилия да стъпва безшумно Над главата му имаше широка стъклена капандура, която в този час от денонощието приличаше на някакво странно око от черен оникс, монтирано в тавана.

Добрал се до третия етаж, той предпазливо открехна вратата, която водеше към коридора. Спомни си, че в дъното вдясно има остъклена будка за дежурната сестра. Оттам идваше ярка светлина, макар че останалата част от коридора беше тъмна. Вътре седеше мъж с бяла престилка, който, по подобие на колежката си долу, беше потънал в четене.

Вратата на отделението беше на отсрещната стена, диагонално на стълбището. В горната и част имаше голямо прозорче от матирано стъкло, в което се преплитаха метални нишки. Като хвърли последен поглед към дежурния, Джейсън прекоси на пръсти коридора и се шмугна в тъмната стая. В носа го удари неприятна и доста задушлива миризма. Изчака няколко секунди, за да се увери, че дежурният не го е забелязал, после щракна електрическия ключ. Беше решен да го стори, въпреки опасността да бъде заловен.

Мрачното помещение се изпълни с ярка луминисцентна светлина. Дължината му беше около петнадесет метра, плътно запълнени с железни легла, с тясна пътека помежду им. Имаше и прозорци, но те бяха високо горе, почти под тавана. В далечния ъгъл имаше облицована с плочки обща тоалетна, на стената на която беше окачен навит на руло маркуч — очевидно за отмиване на нечистотиите. До него се виждаше тясна залостена врата — водеща, най-вероятно към аварийното стълбище. Тръгна по пътеката като четеше имената, изписани върху табелките; Харисън, Лайънс, Геснър… Събудени от светлината, децата започнаха да се надигат. Повечето от тях гледаха непознатия с широко отворени, но напълно равнодушни очи.

Джейсън се закова на място. Обзе го отвращение, което граничеше с ужас. Нещата бяха много по-зле, отколкото очакваше. Очите му бавно опипваха бледите лица на нежеланите от никого същества. Вместо да приличат на деца, каквито си бяха, те наподобяваха повече сенилни старци с изцъклени очи, сбръчкана суха кожа и изтъняла, коса, под която се виждаше гол череп. На една от табелките беше изписано името Хейс. Подобно на всички други, и това дете изглеждаше преждевременно състарено. По-голямата част от миглите му беше изпадала, долните му клепачи странно увисваха. На мястото на зениците му имаше стъклено-бели катаракти. Ако се изключи усещането за светлина и мрак, това дете беше напълно сляпо.

Някои от обитателите на отделението започнаха да стават, поклащайки се на тънките си изкривени крайници. После, за огромен ужас на Джейсън, те се насочиха към него. Едно от момченцата започна да повтаря думичката „моля“ с неестествено тънък гласец, който едновременно с това беше дрезгав. Не след дълго към него се присъединиха и останалите — един хор, от който го побиха тръпки.

Отдръпна се назад, изпитал ужас от евентуалното им докосване. Синът на Хейс също стана и започна да си пробива път напред. Кльощавите му, абсурдно тънки ръчички, правеха безпомощни и некоординирани движения във въздуха.

Тълпата олигофренчета го притисна към вратата и започна да дърпа дрехите му. Колкото уплашен, толкова и замаян от тежката миризма, Джейсън отвори вратата и изскочи в коридора. Затвори след себе си, а децата притиснаха мумифицираните си лица към матираното стъкло, продължавайки монотонния си припев.

— Хей, ти! — разнесе се остър вик зад гърба му. Извърна глава и видя дежурния, който се беше изправил на вратата на остъклената будка и изненадано го гледаше с книга в ръце. — Какво правиш тук?

С два скока Джейсън прекоси коридора и хукна надолу по стълбите. Но едва направил две крачки, отдолу прозвуча тревожен мъжки глас:

— Кевин, всичко ли е наред?

Джейсън предпазливо надникна над перилата; но моментално беше засечен от охранителя на долния етаж, който откачи палката си и хукна нагоре.

Това го принуди да се завърти на пети и да се върне в коридора. Дежурният продължаваше да стои на прага на кабината си, очевидно твърде объркан, за да предприеме нещо. Джейсън хукна към отделението и блъсна вратата. Част от децата бродеха безцелно из помещението, други се бяха върнали по леглата. Той размаха ръце да привлече вниманието им, после ги подкара към вратата. В момента, в който на прага се изправиха двамата болнични служители, децата ги наобиколиха и започнаха да стенат и да дърпат дрехите им. Докато двамата се бореха да се освободят, Джейсън хукна към аварийния изход в дъното. Поради изискванията на сигурността, резето беше вдигнато високо, почти на два метра от пода. Дръпна го рязко, но в първия момент вратата отказа да се отвори. Явно не беше използвана от години и това личеше от боята, която почти я беше запечатала. Отдръпна се крачка назад и и налетя с рамо. Ударът беше достатъчно силен, пантите проскърцаха и вратата се отвори. Джейсън излезе на тъмната площадка и преди да затвори, избута назад няколко от децата, които го бяха последвали.

После, без да губи повече време, започна да се спуска по ръждивите стъпала на аварийната стълба. Беше на втория етаж, когато вратата горе се отвори. До слуха му отново долетяха пискливите и протяжни гласчета на болните деца. В следващия миг стълбата започна да вибрира под тежестта на груби обувки.

Издърпа предпазния лост и последният сегмент на стълбата с тътен се плъзна към асфалта на паркинга. Джейсън почти го изпревари, но благодарение на забавянето, разстоянието между него и охранителя значително се скъси.

Веднъж стъпил на поляната, той бързо си възвърна преимуществото, тъй като бягаше далеч по-бързо от дебелия. Това му позволи да натрупа достатъчно аванс, за да влезе в колата, да запали мотора и спокойно да потегли. Погледна в огледалцето за обратно виждане и видя онзи да размахва юмрук под светлината на уличния стълб.

Никак не му беше лесно да постави под контрол гнева и отвращението, които го обзеха при гледката в онова отделение. Подкара колата направо към градското полицейско управление на Бостън, където спря на забранено, точно пред входа.

— Искам да видя детектив Кърън — обяви той на дежурния офицер, след като се представи.

Онзи спокойно погледна часовника си, после набра номера на отдел „Убийства“. Подхвърли няколко фрази в слушалката, после я прикри с длан и се обърна към Джейсън:

— Някой друг върши ли ви работа?

— Не. Искам Кърън, при това веднага!

Дежурният размени още няколко думи с човека насреща, после обяви:

— Детектив Кърън отсъства от управлението, сър.

— Сигурен съм, че ще пожелае да говори с мен — настоя Джейсън, — Дори и да не е на работа…

— Проблемът е там, че детектив Кърън се намира на местопрестъплението на двойно убийство в Ревиър. Очакваме да се върне след около час. Ако желаете, можете да почакате, можете и да оставите някакъв телефон. Сам решете това, сър.

Джейсън се замисли. Беше недоспал, нервите му бяха опънати до крайност. Вероятно по тази причина идеята за смяна на облеклото, душ и топла храна му се стори доста по-привлекателна. Освен това беше убеден, че двамата с Кърън ще имат доста работа в момента, в който се видят очи в очи. Остави домашния си телефон с молбата Кърън да му се обади в момента, в който се появи.

Полетът на „Юнайтед“ от Сиатъл закъсня и когато самолетът най-сетне се приземи на летище Логън, настроението на Хуан Диас можеше да се окачестви като много раздразнително. Не беше се провалял по такъв начин от онзи нещастен ден, в който уби погрешен човек в Ню Йорк. Но тогава все пак имаше някакви оправдания, докато за сегашния провал беше виновен лично. Броени секунди преди да гръмне доктора и онази проститутка от нощния клуб беше допуснал да бъде надхитрен от един пълен аматьор. За това нямаше извинение и той с яд и от немай-къде си го беше признал на човека за свръзка. Знаеше, че трябва да се реабилитира на всяка цена и беше твърдо решен да го стори. Тръгна към телефонните кабини в момента, в който слезе от самолета. Насреща вдигнаха още на първото позвъняване.

Джейсън подкара колата по късия маршрут между полицейския участък и площад Луисбърг, опитвайки се да прогони ужасните видения на онези преждевременно състарени деца в пансиона. Дори не му се искаше да мисли за Хейс и неговото откритие, преди да бъде в сигурната компания на детектив Кърън.

Когато стигна пред блока не паркира, а направи две обиколки из околните улички. Искаше да се увери, че жилището му не е под наблюдение. Накрая си каза, че пазачът в онова училище дори не беше погледнал личната му карта и следователно няма представа с кого е разговарял, паркира на запазеното си място и понесе багажа си към асансьора. Минута по-късно отключи входната врата и запали лампите. С облекчение установи, че всичко си е непокътнато — такова, каквото го беше оставил. Кратък поглед през прозореца го увери, че и на площада всичко е спокойно.

На прага на банята се сети, че трябва да говори и с един друг човек, освен с детектива. Набра номера на Шърли и зачака. Тя вдигна едва на осмото позвъняване, а в слушалката се долови шум от оживени разговори.

— Джейсън! Кога се върна?

— Току-що влизам.

— Какво има? — разтревожено попита тя, моментално доловила уморената и тревожна нотка в гласа му.

— Голяма беда. Мисля, че не само разбрах какво е било откритието на Хейс, но и по какъв начин е било злоупотребено с него. ГХП е замесена по много по опасен начин, отколкото можеш да си представиш.

— Кажи ми как.

— Не по телефона.

— Тогава ела у дома, веднага. Имам гости, но ще ги разкарам…

— Първо трябва да говоря с Кърън от отдел „Убийства“.

— Разбирам… А свърза ли се с него?

— Беше на някакво местопрестъпление, но очаквам всеки момент да се обади.

— В такъв случай може ли аз да отскоча до теб? Много ми е неспокойно!

— Добре дошла в клуба — изсмя се горчиво Джейсън. — Нямам нищо против да дойдеш, даже е по-добре да присъстваш на това, което ще обсъдя с Кърън.

— Тръгвам веднага.

— О, и още нещо… Имаш ли представа кой е директор на училището Хартфорд в момента?

— Май беше доктор Питърсън — отвърна Шърли. — Утре мога да проверя…

— Това не беше ли лекарят, който вземаше участие в клиничните експерименти на Хейс? — пожела да узнае Джейсън, спомнил си, че именно Питърсън беше разпоредил пълните изследвания на Хейс.

— Мисля, че да — отвърна Шърли. — Важно ли е?

— Не съм сигурен. Но ако ще идваш, побързай. Кърън ще се обади всеки момент.

Остави слушалката и отново се насочи към банята, после изведнъж се сети, че и Керъл може да се окаже в беда. Взе телефона и набра номера и.

— Исках да проверя дали си у дома — каза той в момента, в който момичето се обади. — Ситуацията стана още по-сериозна и искам да те предупредя да не отваряш на никого!

— Сега пък какво има?

— Заговорът около смъртта на Хейс е нещо далеч по-сериозно, отколкото си представях.

— Джейсън, звучиш ми притеснено!

На устните му се появи неволна усмивка. Понякога Керъл се държеше като същински психиатър.

— Не съм притеснен, а уплашен до смърт — призна откровено той. — Всеки момент очаквам да разговарям с детектив от полицията.

— Ще ми кажеш ли най-сетне какво става? — остро попита тя.

— Обещавам, че ще ти кажа скоро — отвърна той и побърза да прекъсне линията. След което най-сетне влезе в банята и завъртя крановете.