Смъртен страх

ОСМА ГЛАВА

Малко след осем часа в съботната сутрин Джейсън разтърка зачервените си очи и влезе в кабинета на Шърли. Стените бяха облицовани с ламперия от тъмен махагон, на пода имаше тъмнозелен килим, а обзавеждането беше от стъкло и излъскан до блясък бронз. Приличаше по-скоро на кабинета на могъщ банкер, отколкото на директор на здравно заведение. Шърли говореше по телефона с някакъв застрахователен агент, той седна и зачака.

— Беше прав за застраховката — промърмори тя, докато оставяше слушалката. — Няма да изплатят никакви щети, ако не съобщим за насилственото проникване в полицията.

— Ами тогава съобщи им — подхвърли Джейсън.

— Нека преди това да видим какви са щетите и какво липсва…

Прехвърлиха се в поликлиниката и взеха асансьора за шестия етаж. Пред лабораторията ги чакаше човек от охраната, който побърза да отключи вътрешната врата. Този път прескочиха задължителната церемония с чехлите и белите манти.

Лабораторията беше обърната с главата надолу, също като апартамента на Хейс. Всички шкафове и чекмеджета бяха опразнени на пода, но скъпата електронна апаратура изглеждаше непокътната. От това беше ясно, че става въпрос за претърсване, а не за обикновен взлом. Джейсън надникна в кабинета на Хейс. И там положението беше същото — съдържанието на бюрото и няколко кантонерки беше изсипано на пода.

На прага на отделението за опитни животни се изправи Хелене Бренкивист — лицето и беше бледо и мрачно, косата и отново беше стегната в кок. Липсваше и бялата манта и Джейсън с изненада откри, че фигурата и никак не е лоша.

— Можете ли да кажете дали липсва нещо? — попита я Шърли.

— Не виждам работните си дневници — промърмори русата жена. — Няма ги и бактериалните колонии Е.Коли. Най-тежко обаче е положението с животните…

— Какво им е на животните? — попита Джейсън, забелязал страх в очите и.

— Може би трябва сам да погледнете — промълви Хелене. — Всички са избити!

Джейсън заобиколи младата жена и отвори стоманената врата. В носа го удари остра животинска миризма, като в зоологическа градина. Протегна ръка и щракна електрическия ключ. Отделението за опитни животни се оказа просторен салон — някъде около петнадесет на десет метра. Клетките на животните бяха подредени по дължина, една върху друга. На места стигаха до шест на брой.

Той бавно тръгна покрай тях, насочил поглед към най-близкия ред. Ключалката зад гърба му рязко щракна. Хелене беше казала истината — всички опитни животни бяха мъртви, замръзнали в разкривени пози. Някои от тях бяха проточили навън окървавени езици, сякаш се бяха опитали да ги прегризат.

Краката му изведнъж се заковаха на място, стомахът му се сви на топка. В редицата от най-големите клетки бяха затворени огромни плъхове — такива никога не беше виждал. Бяха почти колкото прасета, а голите им опашки имаха дебелината на китките му. От застиналите им муцуни стърчаха десетсантиметрови зъби. Джейсън се стегна и продължи обиколката си. Видя зайци с почти същите размери, бели мишки с големината на куче…

Тази част от генното инженерство го ужасяваше. Но все пак продължи напред, тласкан от някакво перверзно любопитство. Разгледа и останалите клетки, в които имаше познати същества с гротескни размери и такава уродливост, че отново му призля. Сякаш науката изведнъж беше полудяла — зайци с няколко глави, мишка с външни черва и втори чифт очи. Генетичната манипулация на бактерии е едно, но обезобразяването на млекопитаещи съвсем друго, мрачно си каза той и усети как в душата му се надига негодувание.

Върна се в централната част на лабораторията, където Шърли и Хелене проверяваха заложените проби.

— Видя ли животните? — попита с отвращение той.

— За нещастие — да — отвърна Шърли. — Още когато Кърън беше тук… Моля те, не ми напомняй!

— Бяха ли тези експерименти оторизирани от ръководството на ГХП? — пожела да узнае Джейсън.

— Не — поклати глава младата директорка. — Никога не сме питали Хейс с какво точно се занимава. И през ум не ни е минавало…

— Е, да, нали е световна знаменитост — язвително подхвърли Джейсън.

— Тези животни бяха част от работата на доктор Хейс, свързана с хормона на растежа — обади се Хелене.

— Добре, няма значение — кимна Джейсън, който не изпитваше никакво желание да влиза в спор за етиката с тази жена. — И без това всички са мъртви…

— Всички ли? — изгледа го Шърли. — Много странно! Какво се е случило според теб?

— Отрова — мрачно отвърна Джейсън. — Но не мога да разбера защо ще тровят животните, ако са дошли да търсят наркотици?

Шърли рязко се завъртя към Хелене и гневно попита:

— Имате ли някакво обяснение за всичко това?

Младата жена поклати глава, а очите и смутено пробягаха по помещението.

Шърли продължаваше да я гледа втренчено и това я накара нервно да запристъпя от крак на крак. Джейсън мълчеше и гледаше, заинтригуван от неочаквано агресивното поведение на Шърли.

— Съветвам ви да ни сътрудничите — процеди тя. — В противен случай ви чакат големи неприятности. Доктор Хауърд е убеден, че криете нещо от нас. Сигурно си представяте какво ще стане с кариерата ви, ако това излезе вярно.

Смущението на Хелене премина в дълбоко безпокойство.

— Изпълнявах заповедите на доктор Хейс и нищо повече! — каза тя с разтреперан глас.

— Какви по-точно бяха тези заповеди? — понижи глас Шърли и в него прозвуча ясна заплаха.

— Ами… Ние изпълнявахме и някои задачи на парче…

— Какви задачи?!

— Доктор Хейс работеше допълнително за една компания на име „Джийн Икк.“. — Тук отгледахме един рекомбиниран щам от Е.Коли, който започна да произвежда искания от тях хормон…

— Имахте ли представа, че работата на друго място беше изрично забранена според договора на доктор Хейс?

— Да, той ми каза — неохотно призна Хелене.

Шърли замълча, очите и не се отделяха от лицето на младата жена.

— Искам да запазите пълно мълчание по този въпрос — проговори най-сетне тя. — Искам да направите пълен списък на всяко животно или предмет, изчезнали или повредени в тази лаборатория. Ясно ли е?

Хелене кимна. Джейсън последва Шърли към изхода. Тя беше успяла там, където той се провали и разби на пух и прах мълчанието на русата скандинавка. Но едновременно с това не беше и задала правилните въпроси.

— Защо не я притисна за откритието на Хейс? — попита той, когато я настигна през асансьорите. Очевидно бясна, Шърли непрекъснато натискаше бутона за повикване.

— Защото не ми дойде на ума! — отвърна тя. — Защото в момента, в който си помисля, че проблемът Хейс е решен, изниква нещо ново! Аз бях тази, която настоя за специалната клауза в договора, забраняваща работа на други места!

— В момента това едва ли има голямо значение — промърмори Джейсън, влизайки в кабината по стъпките на младата жена. — Човекът е мъртъв…

— Прав си — въздъхна тя. — Сигурно реагирам истерично, но искам час по-скоро това нещо да приключи!

— Продължавам да мисля, че Хелене знае повече от това, което казва.

— Пак ще си поговоря с нея! — заплашително промълви Шърли.

— И след като видя онези животни в лабораторията, пак не желаеш да се обадиш в полицията, така ли?

— С полицията вървят и репортерите — напомни му Шърли. — А репортерите водят и неприятностите… Освен животните, не виждам чак толкова големи щети.

Джейсън реши да замълчи. Беше ясно, че докладването на инцидента на полицията се решаваше на административно ниво. Той се интересуваше повече от откритието на Хейс, но нито полицията, нито вестниците бяха в състояние да му помогнат. Запита се дали чудовищните изменения в опитните животни са свързани с това откритие, сърцето му се сви.

Започна визитацията си с Матю Коен. За съжаление пациентът беше развил нов проблем, свързан с психическото му състояние. Броени минути преди прегледа сестрите го бяха прибрали от коридорите, по които бродел като призрак и си говорел на висок глас. Когато Джейсън влезе в стаята му, Матю беше завързан за леглото и го гледаше като непознат. Беше ясно, че няма никаква ориентация относно време, място и отделни личности. А това означаваше само едно — човекът е развил емболия и кръвни съсиреци от увредените му сърдечни клапи са засегнали мозъка. Казано иначе, явно бе преживял мозъчен удар, а може би серия от такива.

Без да губи време, Джейсън вдигна телефона и поиска консултация с невролог. Позвъни и на сърдечния хирург, който беше запознат със заболяването на Матю. Човекът предложи незабавна терапия с антикоагуланти, но Джейсън реши да изчака неврологичната консултация. Междувременно назначи аспирин и персантин, за да намали лепливостта на плаките. Мозъчният удар е опасно заболяване, което има тенденция към повторение.

Останалата част от визитацията му приключи бързо. Прибра се в кабинета си, свали бялата манта и се подготви да си тръгва. Нуждата от сън вече беше толкова голяма, че клепачите му буквално падаха сами. Точно в този момент го потърсиха по пейджъра от спешното отделение. Проклинайки полугласно, той се спусна тичешком по стълбите, надявайки се проблемът, какъвто и да е той, да се окаже лесен за решаване. За съжаление нещата не стояха така. Когато леко запъхтян влетя в общата зала за прегледи, той веднага видя малката групичка практиканти, отдаващи първа помощ на изпаднал в безсъзнание пациент. Кратка справка с ЕКГ-монитора го осведоми, че сърдечна дейност няма.

Старшата сестра Джудит Рейнхарт го осведоми, че пациентката била открита от съпруга си в състояние на несвяст. Сутринта той влязъл в спалнята и с намерението да я събуди.

— Екипът на спешна помощ открил ли е сърдечна или дихателна дейност?

— Не — поклати глава Джудит. — Лично аз смятам, че пациентката отдавна е мъртва.

Джейсън докосна крака на жената и кимна в знак на съгласие. Лицето и беше извърнато към стената.

— Как и е името? — попита той.

— Холи Дженингс.

Сякаш огромен юмрук го удари в корема.

— Пресвети Боже!

— Какво ви е, докторе? — внимателно го погледна Джудит.

Джейсън само махна с ръка и се премести откъм главата. Известно време наблюдава действията на екипа, после настоятелно поиска животоспасяващите действия да бъдат продължени максимално. В четвъртък, когато прегледа Холи, той си беше помислил за неприятности, но не чак за това. Просто не можеше да приема факта, че тя, подобно на Седрик Харинг, ще умре само месец след като пълните и изследвания дават много добри резултати. А и само два дни след като той отново я беше прегледал…

Дълбоко разтърсен, Джейсън вдигна телефона и набра номера на Маргарет Данфорт.

— Значи пак без признаци за сърдечни заболявания? — попита Маргарет, след като изслуша сбития му разказ.

— Да.

— А бе вие какви ги вършите в тая болница? — произнесе озадачена тя.

Джейсън не отговори. Молбата му беше аутопсията да бъде направена тук, в ГХП, но този път Маргарет се поколеба.

— Ще я направим още днес, а резултатите ще получите в началото на следващата седмица — умолително каза Джейсън.

— Съжалявам — отговори след кратка пауза Маргарет. — Имам доста въпроси, на които трябва да намеря отговор. Освен това съм задължена по закон да извърша аутопсията тук, а не при вас…

— Разбирам — кимна Джейсън. — Но бих ви помолил да ни предоставите някои проби, които да бъдат обработени в нашата лаборатория — както предишния път…

— Вероятно ще стане — колебливо отвърна Маргарет.

— Честно казано, изобщо не знам дали това е законно, или не… Но ще се позаинтересувам. Разбира се, никак не ми се иска да чакам две седмици за някакви микроскопски изследвания, които стават за броени минути…

Джейсън се прибра у дома и буквално рухна върху леглото. Спа непробудно в продължение на четири часа. Събуди го обаждането на невролога, прегледал Матю. Мнението му беше пациентът да бъде видян на скенер и да му се предпишат лекарства против съсирване на кръвта. Джейсън го упълномощи да направи всичко, което намира за необходимо.

Направи опит да заспи отново, но не се получи. Беше прекалено нервен, състоянието му беше неспокойно, като след шок. Стана и пристъпи към прозореца. Мрачният есенен ден беше към края си, валеше ситен дъждец и Бостън изглеждаше ужасно. Закрачи напред-назад, борейки се с депресията. Трябваше му нещо, с което да ангажира съзнанието си. В един момент почувства, че не може повече да стои затворен, облече, каквото му падна и слезе на паркинга. Подкара към Бийкън стрийт и спря пред блока на Керъл с пълното съзнание, че си търси белята. Избра си удобно за наблюдение място, изключи мотора и се приготви да чака.

Десет минути по-късно от входа излезе самата Керъл — сякаш Господ най-сетне беше решил да му спести изпитанията. Беше облечена в джинси и пуловер с висока яка, а гъстата и кестенява коса беше вързана на опашка. Наистина приличаше на ученичка или студентка — от тези, които рекламираше заведението и. Усетила ситните водни капчици върху лицето си, тя разтвори чадърче на цветя и тръгна нагоре по улицата, минавайки само на метър от Джейсън. Той неволно се сви на седалката, изплашен от несъществуващата вероятност да бъде разпознат.

Даде и добър аванс, след което излезе от колата и я последва. На Дартмут стрийт я изгуби за малко, но веднага след това я откри отново и не я изпусна до ’ авеню Комънуелт. Следеше я внимателно, но в същото време не пропускаше да се оглежда и за други натрапници — от сорта на Бруно или Кърън. Спря пред вестникарската будка на ъгъла на Дартмут и Бойлстън и прелисти някакво списание. Керъл мина покрай него, изчака на светофара, след което забързано пресече платното на Бойлстън. Джейсън се забави известно време, тъй като беше зает с оглеждането на колите и пешеходците наоколо. Не откри признаци, че младата жена може да си има компания.

Очите му я напипаха отново в момента, в който минаваше през пасажа покрай Обществената библиотека на Бостън. Най-вероятно отива в търговския център Копли Плаза, рече си той. Купи списанието, което се оказа „Ню Йоркър“, и продължи след нея. Ускори ход в мига, в който я видя да сгъва чадъра и да влиза в Копли Плаза. Центърът беше огромен и лесно можеше да я изгуби.

През следващите четиридесет и пет минути се правеше на зает пред различни витрини, четеше си списанието или оглеждаше посетителите. С видимо удоволствие Керъл прескачаше от бутик в бутик — „Луи Вюитон“, „Ралф Лорън“, „Виктория’с Сикрет“. В един момент Джейсън беше сигурен, че я следят, но малко по-късно се оказа, че мъжът по петите и е обикновен сваляч. Тя вероятно го отряза, защото той изчезна малко след като я заговори.

Към три и половина натоварената с пакети Керъл влезе в закусвалнята „О Бон Пен“. Джейсън я последва и се нареди на опашката непосредствено зад нея. Така получи възможност да огледа отблизо перфектния овал на лицето и, гладката мургава кожа и блестящите тъмни очи. Беше наистина красавица, а годините и едва ли надхвърляха двадесет и четири.

— Добро време за кафе — подхвърли той с надеждата да завърже разговор.

— Аз предпочитам чай — хладно отвърна младата жена.

На лицето му изплува сконфузена усмивка. Хич го нямаше, когато ставаше въпрос за свалки и празни разговори.

— И чай става — промърмори той с ясното чувство, че се държи като пълен глупак. Керъл си поръча супа, чай и сух кроасан, след което понесе таблата си към една от дългите общи маси.

Джейсън си взе капучино, поколеба се, сякаш не знаеше къде да седне, след което пристъпи към нейната маса.

— Може ли?

Неколцина от клиентите на масата вдигнаха глава да го погледнат, между тях беше и Керъл. Един възрастен мъж си премести покупките, за да му освободи място. Джейсън го дари с овча усмивка, която се разшири още повече когато очите му се спряха върху Керъл.

— Какво съвпадение — промърмори той. — Пак се срещаме…

Тя го огледа над чашата си. Не каза нищо, но не беше и необходимо. Изражението на лицето и беше достатъчно красноречиво.

В същия момент Джейсън осъзна, че играе безкрайно слаба пиеса и всеки момент ще бъде пратен по дяволите.

— Моля за извинение, ако ви досаждам — тихо каза той. — Името ми е доктор Джейсън Хауърд и съм колега на доктор Алвин Хейс. А вие сте Керъл Донър и аз трябва да си поговоря с вас…

— В ГХП ли работите? — погледна го подозрително тя.

— В момента заемам поста началник на вътрешно отделение — кимна Джейсън. Не разбра защо използва служебния си пост, никога досега не беше го правил. В университетските болници тази титла означава много, но не и в обикновено здравно заведение като ГХП.

— Как мога да бъда сигурна? — все така подозрително попита младата жена.

— Ще ви покажа служебната си карта.

— Добре — кимна Керъл.

Джейсън посегна към портфейла в задния си джоб, но тя изведнъж хвана ръката му.

— Недейте, вярвам ви… Алвин ми е споменавал за вас. Каза, че сте най-добрият специалист в цялата клиника.

— Много мило от негова страна — отвърна Джейсън. Беше доста изненадан от тази оценка, тъй като двамата с Хейс почти не бяха контактували.

— Извинете за подозрителността, но напоследък доста ми се събра — промърмори Керъл. — За какво искате да говорим?

— За доктор Хейс — отвърна Джейсън. — Първо искам да изтъкна, че смъртта му е огромна загуба за нас и ви поднасям своите съболезнования…

Керъл само сви рамене, а той не разбра какво означава това.

— Все още ми е трудно да повярвам, че доктор Хейс е бил замесен в търговията с наркотици — промърмори той. Помълча малко, после вдигна глава:

— Вие знаете ли нещо за това?

— Да — кимна тя. — Но вестниците извъртяха всичко. Алвин употребяваше минимални количества — най-често марихуана, но понякога и кокаин… Но никога хероин.

— И не е бил пласьор?

— В никакъв случай. Можете да ми вярвате, защото, ако е бил, нямаше начин да не разбера…

— Но в квартирата му са били открити много наркотици и пари в брой.

— Единственото ми заключение е, че полицията ги е подхвърлила там. На Алвин никога не му достигаха както наркотици, така и пари… Ако случайно му останеха някакви суми, бързаше да ги изпрати на семейството си.

— Имате предвид бившата му съпруга?

— Да. Тя гледа децата му.

— А защо полицията ще направи такова нещо? — попита Джейсън, неволно спомнил си за параноята на Хейс.

— Наистина не знам — въздъхна момичето. — Но не мога да си представя друг начин, по който наркотиците биха могли да се появят там. Мога да ви уверя, че в девет часа вечерта, когато си тръгнах, в апартамента нямаше никаква дрога.

Джейсън се наведе напред и понижи глас:

— Във вечерта на смъртта си доктор Хейс сподели с мен, че е направил голямо научно откритие. Не ви ли каза нещо в тази посока?

— Спомена нещо, но това беше преди три месеца…

За миг Джейсън си позволи да мисли оптимистично. След което Керъл добави, че няма никаква представа за какво откритие става въпрос.

— Той не ви ли се доверяваше?

— Напоследък престана, защото рядко се виждахме.

— Но нали живеехте заедно? Или вестниците лъжат?

— Да, живеехме заедно — призна с въздишка Керъл — Но в края повече като съквартиранти… Връзката ни се разпадна. Той много се промени. Не само във физическо отношение, но и психически. Затвори се в себе си, започна да го обзема параноя. Постоянно повтаряше, че трябва да говори с вас и аз го насърчих да го направи…

— Значи нямате представа за какво откритие става въпрос? — настоя Джейсън.

— Съжалявам — въздъхна Керъл и разпери ръце. — Помня само една негова реплика — че откритието се оказало ирония на съдбата. Стори ми се доста странен начин за дефиниране на успеха…

— Същото го каза и на мен.

— Значи поне е бил последователен. Другият му коментар беше, че ако всичко се развива добре, аз ще го оценя по достойнство, тъй като съм красива… Това бяха точните му думи.

— И не ги изтълкува по-подробно?

— Това беше всичко, което каза.

Джейсън отпи глътка капучино и се втренчи в лицето на младата жена. По какъв начин едно иронично откритие би могло да е свързано с нейната красота? Съзнанието му направи опит да свърже това изявление с предположението му, че откритието на Хейс има нещо общо с лечението на рака. Не се получи. Керъл допи чая си и стана.

— Радвам се, че се запознахме — рече тя и протегна ръка.

Джейсън също стана, като замалко не събори стола си. Не беше доволен от внезапното и тръгване.

— Не искам да бъда груба, но имам една среща — обясни тя. — Надявам се да разрешите тази загадка. Алвин работеше много. Би било трагедия, ако е направил важно откритие и то остане неизвестно…

— Същото мисля и аз — кимна Джейсън, отчаяно търсейки начин да я задържи още мъничко. — Може ли да ви видя пак? Има толкова много неща, които бих искал да обсъдя с вас!

— Нямам нищо против, но съм доста заета. Кога мислите да го направим?

— Ами утре да речем — подхвърли с надежда Джейсън. — Да си направим една късна неделна закуска.

— Но наистина трябва да бъде късна — предупреди го тя. — Аз работя нощем, а съботната вечер винаги е най-тежката…

Това Джейсън можеше да си го представи.

— Моля ви — промълви той. — Може би ще стигнем до важни неща…

— Добре — кимна Керъл. — Да го направим в два следобед. Къде?

— Какво ще кажете за Хемпшър Хаус?

— Добре — съгласи се младата жена, вдигна чадъра си и започна да събира пакетите с покупки. После го дари с лека усмивка, обърна се и излезе.

Керъл хвърли поглед на часовника си и ускори крачка. Импровизираната среща с Джейсън не беше предвидена в прекалено запълнената и програма, а тя не искаше да закъснява за срещата с научния си ръководител. Голяма част от предишната вечер и днешната сутрин беше прекарала над третата глава от своята докторска дисертация, а сега изгаряше от нетърпение да чуе мнението на професора. Взе ескалатора и се спусна на нивото на улицата, мислейки за разговора си с доктор Хауърд.

За нея беше изненада да се запознае с един човек, за когото беше слушала много. Алвин и беше разказал как след загубата на съпругата си Джейсън беше решил да смени обстановката и да се отдаде изцяло на работата. Историята и се стори много интересна, тъй като част от темата на дисертацията и засягаше психологията на мъката. Случаят с доктор Джейсън Хауърд и се стори идеален за изследване.

Портиерът на хотел „Уестън“ рязко наду свирката си. Звукът беше толкова пронизителен, че Керъл неволно се намръщи. Таксито се закова пред нея в момента, в който си призна, че интересът и към доктор Джейсън Хауърд не е само професионален. Като мъж той беше много привлекателен — нещо, което по странен начин се усилваше от демонстрацията на уязвимост. В негова полза беше дори очевидната непохватност при общуването…

— Площад Харвард — каза на шофьора тя и внезапно усети, че очаква с нетърпение късната неделна закуска.

Седнал пред отдавна изстиналото си кафе, Джейсън беше принуден да си признае, че е напълно покорен от чара и интелигентността на младата жена. Очакваше да се сблъска с обикновено градско момиче, предпочело парите и наркотиците пред образованието, но се беше оказал лице в лице с една зряла и интелигентна жена, способна да води всякакъв разговор. Жалко, че личност с нейните качества е принудена да живее в суровия свят на нощта, който се подчинява на свои собствени закони.

Сепна се от настоятелното жужене на пейджъра си. Протегна ръка да го изключи и се взря в екранчето. Върху него мигаше думата „спешно“, редуваща се с телефонен номер, който му беше абсолютно непознат. След като му поиска лекарската карта, управителят на „О Бон Пен“ му позволи да използва телефона на касата.

— Благодаря, че се обадихте, доктор Хауърд — прозвуча развълнуван женски глас в слушалката. — Аз съм госпожа Фар… Съпругът ми Джералд Фар има силни болки в гърдите и изпитва затруднения в дишането…

— Повикайте линейка — разпореди Джейсън. — Закарайте го в спешното отделение на ГХП. Мой пациент ли е господин Фар?

Името му беше познато, но все още не можеше да разбере откъде.

— Да — отговори госпожа Фар. — Преди две седмици му направихте пълни изследвания. Той е първи вицепрезидент на Бостънската банкова компания.

О, не! — простена мислено Джейсън докато оставяше слушалката. Нима ще се случи пак?! Решил да остави колата си на Бейкън стрийт докато се оправи със спешния случай, той изтича навън, прекоси на бегом покрития пасаж между хотела и Копли Плаза и скочи в първото свободно такси.

Пристигна в спешното на ГХП преди семейство Фар. Обясни на Джудит какъв случай очаква и дори повика анестезиолог, установявайки с нескрито задоволство, че дежурен е Филип Барнс.

Разбра, че най-големите му страхове се сбъдват в момента, в който зърна Джералд Фар. Човекът изпитваше агонизиращи болки, по бялото му като мрамор лице се стичаха едри капки пот.

Още след първата ЕКГ стана ясно, че има увреждания на голяма част от сърцето. Случаят нямаше да е лесен. Морфинът и кислородът помогнаха за временното успокоение на пациента, а една доза лидокаин спомогна за предотвратяването на нередовния сърдечен ритъм. Но Фар не реагираше, въпреки усилията на лекарите. Забил поглед в показанията на следващата кардиограма, Джейсън изпита чувството, че областта на инфаркта се разширява.

Обзет от отчаяние, той опита всичко, но състоянието на пациента оставаше все така тежко. В четири часа без пет минути очите на Джералд Фар се обърнаха с бялото нагоре и сърцето му спря.

Както обикновено, Джейсън отказа да се предаде и заповяда приложението на всички животоспасяващи действия. На няколко пъти успяха да накарат сърцето да заработи, но това продължаваше броени секунди.

Фар така и не се върна в съзнание. В шест часа и петнадесет минути Джейсън най-сетне се отказа и обяви пациента за мъртъв.

— Мамка му! — огорчено изруга той, отвратен и от себе си, и от живота. Рядко ругаеше и това беше направило впечатление на Джудит Райнхарт. Тя пристъпи към него, опря глава на рамото му и плъзна ръка около кръста му.

— Джейсън, ти направи каквото можеш — прошепна Джудит. — Направи всичко възможно. Но добре знаеш, че не сме всесилни, нали?

— Беше само на петдесет и осем — промълви Джейсън и преглътна сълзите на гнева, които напираха в очите му.

Джудит опразни стаята от сестри и практиканти, после се върна при него, сложи ръка на рамото му и каза:

— Погледни ме, Джейсън!

Младият мъж неохотно се подчини. От очите му се търкулна самотна сълза, която бързо се стопи в дълбоката бръчка покрай носа му. С мек, но настоятелен глас опитната сестра му каза, че не бива да приема нещата толкова лично.

— Знам, че двама за един ден е прекалено много — добави с въздишка тя. — Но вината не е твоя…

Той съзнаваше, че е права, но чувствата му отказваха да се примирят, А Джудит нямаше никаква представа колко зле вървят нещата с хоспитализираните му пациенти, особено с Матю Коен. За пръв път се замисли напълно сериозно дали не е време да се откаже от медицината. За съжаление нямаше представа с какво друго би могъл да се занимава, тъй като му липсваха познания.

След като обеща на Джудит да се вземе в ръце, той тръгна да съобщи лошата новина на госпожа Фар. Предварително стегнат в очакване на изблик от мъка, той с изненада установи, че жената бе решила да поеме цялата вина върху себе си. Мъжът и се оплаквал от неразположение в продължение на цяла седмица, но тя не му обърнала внимание, тъй като по принцип си падал малко хипохондрик. Джейсън се опита да я успокои с почти същите думи, с които Джудит беше успокоявала него. Успехът му беше горе-долу същият…

Убеден, че съдебният лекар ще поеме случая, Джейсън не си направи труда да поиска разрешение за аутопсия от госпожа Фар. По закон институцията Съдебна медицина може да прави аутопсия на всеки случай на внезапна или неочаквана смърт. Но за всеки случай той вдигна телефона и се свърза с Маргарет Данфорт. Получи отговора, който очакваше: тя ще поеме случая, разбира се, но след като и без това е на телефона, Джейсън трябва да чуе и заключенията и по случая Хол и Дженингс.

— Вземам си обратно язвителния коментар от сутринта — каза дребната патоложка. — На вас там очевидно не ви върви. Пациентката Дженингс беше точно толкова зле, колкото и Седрик Харинг. Не само сърцето, но и кръвоносните и съдове изглеждаха ужасно…

— Това никак не ми звучи утешително — промърмори Джейсън. — Съвсем наскоро и направих пълни изследвания, които не показаха нищо обезпокоително. В четвъртък отново и направих ЕКГ с натоварване, но и на него имаше само незначителни изменения…

— Без майтап? Чакай да видиш срезовете! Коронарните съдове са деветдесет процента непроходими, при това не фокално, а навсякъде! Безнадежден случай, включително и за спешната хирургия. О, щях да забравя… Проверих дали имам право да ви прехвърля малки частици от пробите на Дженингс. Имам, но само след писмена молба от ваша страна…

— Няма проблем — кимна Джейсън.

— Това важи ли и за Фар?

— Абсолютно.

Джейсън взе такси, за да прибере колата си, а след това се отправи към къщи. Когато се прибра реши, че може да потича, въпреки мъглата и ситния дъждец. Това му се отрази добре, макар че се окаля чак до косата. След един горещ душ вече се чувстваше много по-добре — пречистен и някак си примирен. Шърли се обади да го покани на вечеря точно когато се запита какво ще яде. Първата му реакция беше да откаже, но после си даде сметка, че не би искал да остане сам. Преоблече се в по-нормални дрехи, скочи в колата и подкара на запад към Бруклайн.

Полет №409 на авиокомпания „Ийстърн“ от Маями за Бостън направи остър завой и се насочи за кацане. Колесникът докосна пистата точно в седем и тридесет и седем, когато Хуан Диас затвори списанието си и хвърли поглед към панорамата на Бостън, очертаваща се зад прозорчето. Това беше второто му посещение в този град, но Хуан не беше особено впечатлен. Отново се запита как е възможно хората да изберат да живеят на място с толкова гадни метеорологични условия. По време на първото му посещение преди няколко дни също беше валяло. Сведе очи към набраздените от вятъра локви по пистата, сърцето му се сви от носталгия по Маями, където късната есен най-сетне беше сложила край на летните горещини, Измъкна сака си изпод седалката пред него и се запита колко ли ще трябва да остане в този град. Спомни си, че при предишното си посещение остана само два дни, при това без да върши абсолютно нищо. Запита се дали и сега няма да извади същия късмет. В края на краищата получаваше петте си хилядарки и в двата случая, независимо дали върши нещо, или не.

Самолетът форсира двигателите си и се насочи към терминала. Хуан огледа салона, в душата му се появи чувство на гордост. В този момент много му се искаше да го видят близките му, останали в Хавана. Ще бъдат доста изненадани! Ето го тяхното момче, което най-спокойно си лети в първа класа! Получил доживотна присъда от правителството на Кастро, той беше освободен само осем месеца по-късно. Изпратиха го първо в Маркел, а след това — за огромно негово смайване — директно в Щатите! Оказа се, че това е наказанието му за многобройните убийства и изнасилвания, които беше извършил — изгнание в САЩ! Хуан беше сигурен, че няма по-хубаво и по-наивно нещо на тоя свят от американската демокрация — тук беше много по-лесно да върши онова, което беше свикнал да върши.

Самолетът направи последен завой и спря. Хуан стана на крака и се протегна. Грабна сака си и бавно тръгна към въртележката за багажа. Откри куфара си и хвана едно такси за хотел „Роял Сонеста“, където се регистрира под името Карлос Хернандес от Лос Анджелис. Разполагаше и с кредитна карта на същото име, която си беше напълно редовна. Знаеше, че номерът на тази карта е валиден, тъй като лично го беше преписал от касовата бележка, която беше намерил в търговския център „Бал Харбър“ в Маями.

Настанил се удобно в стаята си и старателно сложил на закачалка втория си копринен костюм, Хуан вдигна телефона и набра номера, който му бяха дали в Маями. Когато насреща вдигнаха, той каза, че му трябва пистолет, за предпочитане калибър 0.22. После старателно си записа името и адреса на жертвата и потърси мястото на картата на града, която откри в чекмеджето. Оказа се, че е съвсем близко до хотела.

Вечерята на Шърли се оказа много добра. Хапнаха печено пиле с аспержи и некултивиран ориз, а след това седнаха пред пламтящата камина с чаша „Гран Марние“ в ръце. Джейсън научи, че бащата на Шърли бил доктор и тя доста време била сигурна, че ще следва именно медицина.

— Но той ме разубеди — добави с усмивка тя. — Каза, че медицината се променя и вече не е това, което беше едно време…

— Бил е прав — кимна Джейсън.

— Каза, че тя ще бъде погълната и подчинена от едрия бизнес, затова ако наистина я обичам, ще бъде по-добре да запиша мениджмънт. Послушах го и се прехвърлих в бизнес-специалностите. Мисля, че не съм сбъркала…

— Положително — съгласи се Джейсън, а в главата му се мярнаха купищата бумаги за попълване и вечната дилема, свързана с евентуалното погрешно лечение. Медицината наистина се беше променила. Свидетелство за това беше фактът, че той самият работеше на заплата в някаква корпорация. Докато учеше в медицинския факултет винаги си беше представял, че ще работи частно, за себе си. Това беше част от привлекателността на лекарската професия.

В края на вечерта между тях се настани някакво едва доловимо неудобство. Джейсън промърмори, че е по-добре да си тръгва, но тя го помоли да остане.

— Мислиш ли, че това е добра идея? — попита той.

Тя кимна с глава.

Джейсън не беше толкова сигурен. Промърмори нещо за ранно ставане и сутрешни визитации, а след това добави, че не иска да я притеснява. На което тя отговори, че винаги става най-късно в седем и половина, включително и в неделя.

Гледаха се продължително време право в очите. Отблясъците от огъня играеха по лицето на Шърли.

— Без ангажименти — меко промълви тя. — Давам си сметка, че и двамата не трябва да бързаме. Нека просто останем заедно, така по-лесно ще преодолеем стреса…

— Добре — кимна Джейсън, признал пред себе си, че няма сили да и се противопоставя. Освен това беше поласкан от нейната настоятелност. Все по-близка му ставаше мисълта, че и друг човек може да го чувства близък…

Но пак не беше в състояние да заспи. Някъде към три и половина усети ръка върху рамото си и бързо се изправи. За момент не успя да определи къде се намира. После в здрача бавно изплува лицето на Шърли.

— Извинявай, че те стреснах, но те търсят по телефона — меко промълви тя и му подаде слушалката.

Джейсън я пое и объркано благодари. Изобщо не беше чул телефонен звън. Надигна се на лакът и опря слушалката до ухото си. Беше сигурен, че пак ще има лоши новини и се оказа прав. Бяха открили Матю Коен мъртъв в леглото си, по всяка вероятност победен от последен масивен удар.

— Уведомихте ли близките му? — попита Джейсън.

— Да — отговори сестрата. — Те живеят в Минеаполис и казаха, че веднага тръгват.

— Благодаря — промърмори Джейсън и разсеяно подаде слушалката на Шърли.

— Неприятности? — погледна го съчувствено тя докато я слагаше върху вилката.

Джейсън само кимна. Неприятностите станаха неразделна част от него.

— Умрял е един от младите ми пациенти. На тридесет и пет, или нещо такова. Страдаше от ревматично сърдечно заболяване, бях го повикал за основен предоперативен преглед…

— В тежка форма ли беше болестта му? — попита Шърли.

— Да — кимна Джейсън и пред очите му изплува лицето на Матю в момента на постъпването. — Бяха увредени три от всичките четири сърдечни клапи. Предвиждахме да ги сменим всичките по оперативен път…

— Значи не сте имали никакви гаранции.

— Това е вярно — кимна той. — Смяната на три клапи не е проста работа. А хроничното заболяване беше доста отдавнашно и със сигурност е увредило сърцето, белите дробове, бъбреците и черния дроб… Проблеми сигурно щеше да има, но младостта беше на негова страна…

— Може пък да е било за добро — поклати глава Шърли. — По този начин вероятно си е спестил много страдания. От това, което казваш си мисля, че животът му е щял да бъде непрекъснат низ от болници и профилакториуми.

— Може — кимна Джейсън, но съмнението в гласа му остана. Знаеше какво се опитва да направи Шърли: да го успокои и да го накара да се почувства добре. Ценеше усилията и, макар да се съмняваше в крайния резултат. Ръката му потупа бедрото и, очертаващо се ясно под тънката материя на пеньоара:

— Благодаря…

Когато излезе навън и изтича към колата, нощта му се стори ужасно студена. Продължаваше да вали, дори по-силно от преди. Той включи отоплението и разтърка бедра, за да съживи кръвообращението си. Слава Богу, че нямаше трафик. В четири часа сутринта в неделя градът наистина беше пуст. Шърли се опита да го задържи с аргумента, че всичко е свършено и нищо не може да се направи, но Джейсън се чувстваше задължен пред пациента си и искаше да бъде до него. Освен това беше сигурен, че няма да може да заспи при мисълта за поредния смъртен случай… Паркингът на ГХП беше почти празен. Това му позволи да остави колата си почти до главния вход на болницата, а не на обичайното място встрани от поликлиниката. Потънал в мрачни мисли за Матю Коен, той излезе от колата и пое към осветения вход, без да забележи тъмната фигура, приведена между стената и една от паркираните коли. В следващия миг фигурата заобиколи колата и се стрелна напред. Стреснат от неочакваното нападение, Джейсън изкрещя, но в следващия миг прехапа устни, обзет от неудобство. Оказа се, че тъмната фигура принадлежи на един от бездомните пияници, които редовно висяха пред спешното отделение на ГХП и просеха дребни монети. Бръкна в джоба си и му подаде банкнота от един долар, забелязвайки силното треперене на ръката си. Дано си купи нещо за ядене, а не обичайната пиячка, рече си той.

Шърли се оказа абсолютно права. Нямаше какво да прави тук, освен да напише едно заключително изречение в картона на Матю Коен. После отиде да види тялото му. Лицето му изглеждаше успокоено и Джейсън неволно въздъхна. Може пък наистина да си е спестил много мъки, каза си той, след което отправи едно безмълвно извинение към мъртвеца.

Повика по пейджъра дежурния практикант и му даде съответните инструкции. Трябваше да вземат съгласието на близките за аутопсия, но той не беше сигурен дали ще има време да поговори с тях лично. После, чувствайки се пълен инвалид след всичките тези фатални събития, той бавно напусна болницата и се прибра у дома. В продължение на няколко минути лежа по гръб, с вперени в тавана очи. За сън не можеше и да помисли. След което се запита дали ще може да си намери някаква работа във фармацевтичния бранш…